Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. Тътени

Рецензенти: д-р Николай Генчев, доц. Елка Константинова

Редактор: Никола Джоков

Художник: Добри Янков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректор: Трифон Алексиев, Донка Симеонова, Тодор Чонов, Ева Егинлиян

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

9

Отдавна не се бе чувствувал в толкова добро настроение. И причината за него можеше да назове по име — Станка, внучката на дядо Рангел Гюмюша от Керменлий[1]. Сега, докато яздеше към Сливен, той все още усещаше радостната възбуда да пъпли по жилите му; усещаше я, изглежда, и атът му, та не стъпваше като друг път, а играеше и пръхтеше, сякаш беше пред кушия.

А работата беше станала така.

Вчера сутринта, когато идваше в Керменлий да навести чифлика и харема си, на влизане в селото той я зърна. И от този миг Тахир ага забрави всичко друго: чифлигарите си изобщо не пожела да изслуша, а за харема не се и сети. Аянът проводи „Патриката“ Ахмед и още трима чифлишки пазванти, които му доведоха момата.

Започна с шербети и баклави, със сладък лаф, обещания и кандърми, но те не пресушиха сълзите на Станка. А сам все повече и повече се разпалваше. И когато го обзе едно от онези неудържими, бесни желания, които не бе сещал от четвърт век насам, той заряза приказките и се нахвърли върху девойката. Тогава, в това грубо и хищно обладаване, плътта му, уж обръгнала вече на всякаква женска близост, изпита онази сладост, която още — почти едно денонощие по-късно — галеше душата му. Не отнетото целомъдрие на момичето — Тахир ага отдавна се бе отърсил от суетната гордост да бъде пръв за една жена и в това виждаше по-скоро досада и нечистоплътност. Създала му бе радост внучката на Гюмюша с настървената си съпротива: още щом посегна на нея със сила, сълзите на Станка престанаха, устните й се свиха в решителна гънка и тя се бранеше с мишци, зъби и нокти… и не престана да ги използува чак докато Тахир ага, наситил страстта си, се отдръпна от нея; тази непресторена борба на девойката му създаде хиляда пъти повече сладост от изтънчените умения на която и да е най-първа възпитаница на Стамбулското халаик тербие мектеби[2]. Така се бори Станка и следобед, когато аянът я облада повторно. И вечерта…

Доволен, безмерно доволен остана от тази малка преживелица Тахир ага, та на утрото изпрати Станка при дядо й с пребогати дарове, каквито комай нивга не бе давал на жена.

(… А след една неделя искрено се нажали, когато научи, че Станка си прерязала жилите и една сутрин я намерили бездиханна сред локва съсирена кръв…)

Та с такива радостни чувства Тахир ага измина пътя от Керменлий, не го бяха оставили те и когато навлезе в своя Сливен. И затова, слизайки от коня си пред конака, се подразни, като зърна Димитраки чорбаджи да приближава към него, ужким случайно попаднал на пътя му. Добре де, Тахир ага не е изкуфял и си знае, дето днес трябва да прати в хумбата този даскал, който скиторил нагоре-надолу по света, а сега дошъл да размирява раята на Сливен — защо трябва Димитраки все да се вре между краката му? Да не му е началник, че ще го проверява?

Аянът мина, без да спре, край чорбаджията, като с вдигане на ръка не му позволи да отвори уста за съскането си, задоволи се да му рече едно: „Иш йолундадър“[3].

Хвърли юздите на коня в ръцете на сеизите и с пъргави стъпки влезе в конака. И тъй и тъй настроението му се развали, ами да свършва, каквото има за свършване. И в ходника рече на хаджи Молла, кятибина:

— Тук ли е даскалът-размирник?

— Евет, аян-ефенди. От снощи е задържан.

— Доведи го горе. И ела с него — ще го разпиташ ти, зер днес мен не ми се занимава с гяури.

— Да го разпитам? — облещи очи хаджи Молла. — За какво да го разпитвам? Каквото съм чувал, то е все такова, че да му сториш темане и да му се поклониш доземи. А не да…

— Бре, бре, бре! — прекъсна го Тахир ага. — И какво е това, дето си го чул?

— Учен човек, аян ефенди, най-ученият от… — Хаджи Молла щеше да каже „от сливналии“, но си спомни, че сам имаше славата на най-учен и си печелеше хляба от тази слава, та съумя навреме да се поправи: — От сливенската рая. В Стамбул и Анадола ходил, християнските и нашите свети места видял, турски и арабски знаел по-добре от софта…

— И арабски ли знае? — изненада се аянът.

— И арабски, че и още два-три езика на френк-гяури. Ходил по техните мемлекети, изучил и хората, и езиците им.

— И накрая дошъл тук — смръщи вежди Тахир ага, — да прави от покорната рая девлет-душмани. Като е скитал толкоз, трябва и в Московията да е стъпвал, там да се е учил на размирство. Хайде!

Хаджи Молла не помръдна.

— Аз тъй и не разбрах какво ще го питам, аян ефенди.

— Бунел раята този даскал, срещу нас и насъсквал. За това го разпитай, пък останалото — той направи движение, сякаш сваля дюшемето под краката си — ще е моя работа.

Докато Тахир ага отиде в одаята и запали наргилето, което един слуга побърза да му поднесе, хаджи Молла вече въведе затворника. След всичкото, което бе чул преди малко за този даскал, аянът впери в него очи, пълни с любопитство. И си каза: „Виж ти, виж ти! Пък аз да не чуя, че в Сливен имало такива…“ Аянът не намери подходящата дума. Защото сам не знаеше как да определи външността на задържания. Този хаджи Иван, за когото Димитраки му бе наговорил кое от кое по-опасни неща беше висок и представителен човек с изпъчена стойка и с дрехи алафранга (аянът не бе виждал други такива в Сливен), та внушаваше уважение още преди да е заговорил. А лицето му, кръгло и възшироко, украсено от къса брадичка, беше лице на учен и преживял човек.

Тахир ага показа с ръка на даскала столчето пред себе си. Затворникът се поколеба една секунда, като втренчено гледаше столчето и пода около него — явно, че и нему не беше тайна съществуването на хумбата, пълна с човешки кости! — но надви страха си, пристъпи и седна. Седна също и хаджи Молла, но по-далече от онази част на пода, която след минута или половин час щеше да пропадне и на нейно място да зейне дупката на хумбата. Аянът смукна от ароматния пушек и кимна към своя кятибин — разпитът можеше да започне.

— Кой си ти? — подхвана хаджи Молла гъгнещо. — Аян ефенди иска да знае името и мемлекета ти.

— Хаджи Иван е името ми — каза гяуринът; въпреки напрежението, което го владееше, гласът му бе звучен и плътен. — Тъдявашен съм, от Сливен. От памтивека родът ми е живял все тук, в Клуцохор.

— Къде си ходил по света и що си чинил там?

— На много места съм ходил — от Арабистан на изток, до земята на френките на запад и от Виена на север, до Александрия на юг.

През годините не един и не двама души бяха седели на това столче, та аянът се бе научил да разпознава бързо кой как ще се държи: мекерешки или с ербаплък, ще моли и хленчи или ще показва нахална дързост, ще трепери от страх или с тъпо равнодушие ще върви към гибелта си. Този човек беше от по-бамбашка сорт — личеше, че е изпълнен със страх, но съумяваше да го овладее, да подчини сърцето си на ума, та отговаряше не с дързостта на отчаяния, а със сигурността на човек, който много знае и много има да каже.

— И защо си скитосвал толкоз? — продължаваше разпитът.

— За да уча. По света има много милети и много девлети — от всички тях любознателният може много да научи.

Тези думи изненадаха аяна — ако се изключат въшки разни като Сръбско, Влашко и Гръцко, той знаеше само два големи девлета — Турция и Московията — и чат-пат бе дочувал нещо за Аустрията, но без да е сигурен дали тя е от големите или от въшките. Пък сега този говореше… Тахир ага извади захапката на наргилето из устата си, приведе се настрана и подшушна нещо на кятибина си.

— Аян ефенди иска да знае право ли говориш — рече след това хаджи Молла. — Големи девлети ли има по света или са по една плюнка място като Влашко и Богданско?

— Големи и преголеми, силни и пресилни. Аз самият съм видял четири такива: французката земя, италийската земя, Аустрията и Германията.

— И Московията? — хитро подпита кятибинът.

— Там не съм ходил — отговори хаджи Иван и виждаше се, че казва истината. — Но не е само Московията, има и други от големите девлети, дето пътят ми не ме е отвеждал.

Какви ги приказваше този човек? Ако го слушаш, ще излезе, че Османската държава съвсем не е единствената и най-силната в света, с която криво-ляво само Московията можеше да се мери, както бяха учили Тахир в мектебето. Това го засегна и той посегна да чукне тасчето на стената, но се разколеба — за чукване винаги имаше време, а нему се искаше да чуе какво друго ще каже този необикновен човек, какъвто Тахир ага за пръв път срещаше.

Без да се усети, той се намеси в разпита:

— И като си изучил толкоз много милети и девлети, за какъв дявол си дошъл пак тука?

Даскалът спокойно срещна погледа му.

— За да уча своите, войводо — отвърна. — Не правят ли същото и вашите молли, ходжи и шейхове? Години наред те трупат знания в медресетата, на далечен път чак до Мека и Медина стигат, много мъдрост събират, пък сетне се връщат по своите места, за да раздават на други познанията си. Същото сторих и аз, когато се върнах в Сливен.

Захапката на наргилето пак беше близо до тасчето, когато Тахир ага запита:

— За да ги учиш на неподчинение, на бунтарство да ги учиш, нали?

Бледостта върху лицето на даскала се замени от гъста червенина.

— Не зная кой ти е подшушнал думите неподчинение и бунтарство, войводо, но не си сторил добре, като си се вслушал в тях. Помисли сам. Кога друг път раята на Сливен си е плащала вергиите по-навреме? Кога хапусите са били празни, както са празни в последните две-три години?

— Искаш да речеш, че плащането на вергиите и празните хапуси са твое дело? — попита аянът, който иначе не би могъл да отрече истинността на хаджи Ивановите твърдения за настъпилия в Сливен ред.

— Моите едноверци ме слушат — скромно отговори даскалът. Сетне, навярно досетил се за Димитраки и за други чорбаджии, добави с нещо като усмивка: — Поне повечето от тях.

Добавката се понрави на аяна. И усмивката също. Разбра той и тъничкото подмятане, че когато хаджи Иван не е бил още тук да съветва раята, а с нея са се оправяли Димитраки и другите, дето сега гледаха да се отърват от него с ковладене и мюзеверджийства, тогаз и данъците не са се събирали редовно, и затворите са били пълни с безчинници. „Съумява, гиди хитрецът му с хитрец, уж нищо да не каже, пък много да разбереш!… Я да видим докъде ли ще стигне с тези окумуш приказки.“

— Щом раята те слуша — подхвърли Тахир ага, — то ще рече, че си неин първенец. Пък никой не те е признал за чорбаджия…

Според житейския опит на аяна, в този момент даскалът трябваше да отрече — капанът не беше кой знае колко хитро скроен. Но вместо това хаджи Иван рече:

— Не съм си го мислил, но то така ще излезе, че без да съм прогласен за чорбаджия, аз съм първенец на сливенската рая.

Туй вече понамязваше на безочливост. Ръката с кехлибарената захапка пак се приближи към тасчето на стената.

— Ще излезе ли, думаш, даскале? — попита аянът. — Откъде ще излезе?

И получи неочаквания отговор:

— От самия тебе, войводо. — Младият човек се поприведе напред и заговори убедително: — Защо си ме повикал? Защо точно мене? Защото съм учил християните на — как го рече одеве? — непокорство и бунтарство ли? Че какво непокорство и бунтарство съм причинил аз, щом раята си е изплатила даждието до последното акче и вратите на тюрмите са хванали паяжини? Това ли се зове непокорство, това ли се зове бунтарство? — И отговори сам на въпросите си: — Не, никакво неподчинение в Сливен няма, измислици са това на мюзевири, и ти, аянът, който ден и нощ бдиш за реда и правдата в града, най-добре го знаеш. Е, щом е така, мисля си аз, защо все пак си ме повикал? Затуй, защото си прозорлив и си видял, че не признатите чорбаджии, а аз, който уча людете да се подчиняват и да изпълняват обязаностите си, съм истинският първенец на раята.

Тахир ага слушаше това гладко слово и си говореше на ум: „Аллах, аллах, какъв човек си сътворил, пък си пожелал да го родиш неверник! И хвала ти, дето поне си го родил тук, в моя град. Защото такъв мъж трябва и на гяури, и на турци!…“ Каза си „и на турци“ и изведнъж си даде сметка, че целият разговор досега се бе водил само на турски. И се смая — какъв беше този даскал, дето лееше такава реч на най-чист турски език, че да се случеше, с него комай би омагьосал и сам шейх-юл-исляма?

И се запита: А дали е вярно, че даскалът говорел и арабски?

Кимна на хаджи Молла и му подшушна да заговори по арабски на гяурина. Всичката кръв се оттегли от лицето на кятибина — уплаши се той, че ще се орезили със своя арабски. Тази мисъл развесели аяна — рече си че за арабския език на хаджи Молла бе дошло времето, когато „Ак гьот, кара гьот — гечитте белли олур“[4]. Хайде да видим сега, буквоядецо, какъв ще е задникът ти на брода!

А „задникът“ излезе нито черен, нито бял — сричайки и препъвайки се, хаджи Молла тъй или иначе върза няколко думи на арабски; е, не можеше да се рече, че го говори, но и че хич не го знае също не можеше да се каже. А от устата на хаджи Иван в същия миг рукна поток от пърхащи и хъхрещи звуци; невям изобщо не усетил преминаването от един език към друг (и двата чужди нему, не родни!), той продължи да говори с предишното буйно и същевременно гладко красноречие.

— „Акълдан акъла фарк вар“[5] — произнесе Тахир ага гласно, следвайки собствените си мисли.

Двамата се сепнаха, млъкнаха, обърнаха неразбиращи очи към него — за тях тази позната пословица бе дошла ни в клин, ни в ръкав. Това подсказа на Тахир ага, че е време да сложи край на този безсмислен разпит. Здравият разум (а може би и малко под влияние на доброто настроение, с което дойде от Керменлий) му бе подсказал правилното решение: Димитраки и другите чорбаджии да имат да вземат — той няма да лиши Сливен от такъв човек!

— Върви — рече на кятибина си, — кажи да сложат трапезата като за двама души. Хаджи Иван ще бъде мой гост. Нали, хаджи Иване? Нали не ще откажеш да сториш чест на моята трапеза? — И добави: — Разгеле ще разкажеш какво друго си видял по белия свят…[6]

Бележки

[1] Керменлий — днес гр. Кермен, Сливенски окръг, на пътя и жп линията Нова Загора — Ямбол. В това село е бил един от чифлиците на Тахир ага.

[2] Халаик тербие мектеби — дворцово женско възпиталище в Цариград, където прочути красавици, предназначени за харема на султана, преминавали специално обучение, преди да станат халайкини — звучен и сладострастен говор, изпълнен с метафори, чувствено пеене, харемски обноски, движения и танци, различни сръчности за интимно общуване със султана и пр.

[3] „Работата е наред (наредена, уредена)“ (тур.).

[4] „Бял ли е задникът, черен ли е — на брода се познава“ (турска поговорка).

[5] „От ум до ум има разлика“ (турска поговорка).

[6] Някои изследователи изразяват съмнение в достоверността на тази паметна среща между Тахир ага и Селимински, като се обосновават главно с липсата на изрично споменаване в мемоарите на видния наш възрожденски деец. Тук ние обаче приехме, че срещата наистина се е състояла — така както тя е описана от д-р Табаков. При това смятаме, че доказателство за достоверността съществува, и то именно у Селимински (ІХ, 60), който пише дословно:

„И аз бях наклеветен и животът ми висеше на косъм, та няколко седмици бях принуден да се крия. В това време, по божие благоволение, бях поканен от Пловдивската община за учител, където отидох и тъй се спасих от грозящата ме смъртна опасност…“

Един човек със скромността на д-р Иван Селимински надали би казал за срещата с Тахир ага, състояла се върху капака на известната хумба, повече от това „… животът ми висеше на косъм“.

За читателя, който се интересува от документалната истина, тук ще приведем онзи откъс от д-р С. Табаков (ІІ, 99), който се отнася до срещата и разговора на Тахир ага със Селимински:

„В Сливен е боравил тогава всесилният и умен аянин Тахир ага. Казало му се, че Селимински е «опасен човек» и че трябвало някак си да се затрие. Тахир ага, без да познава жертвата си, съгласил се. Един ден накарва да му го доведат и за да го изпита, почва с разговори. Тахир ага скоро се намерил в чудо, тъй като «отпреде му стоял човек, какъвто той не е срещал през целия си живот», още повече, че чул от устата му какво, вън от Турция, Анадол и Московията имало и други «ябани» и «мемлекети» Тахир ага останал тъй възхитен от Селимински, че го задържал на обед у себе си, за да чуе от него какво има по света, а особено се удивил, че Селимински излязъл по-«баскън» (надминал) по арабския език от писаря му х. Молла… Тахир ага… намерил, че предложението на чорбаджиите е глупаво и с думите, че «такъв човек трябва и на българи, и на турци» пуснал го на свобода.“