Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (9)

8

В навечерието на зимното слънцестоене времето се обърна и омекна. Снегът се топеше през целия ден, капеха капчуци, кални вади течаха по пътищата, а над морето и в двора на замъка се стелеше лека мъгла. Когато някой заговореше шепнещото ехо на гласа му дълго отекваше в мъглата. В ранния следобед дори слънцето проби за малко облаците — тогава Игрейн излезе на двора за първи път, откакто се беше разболяла. Чувстваше се вече съвсем здрава, само нервничеше, както впрочем и всички останали, от липсата на новини от външния свят.

Утър се беше заклел, че ще дойде при нея в този ден, отбелязващ средата на зимата. Как щеше да успее да премине армията на Горлоис, която беше разположена между неговите войски и замъка? През целия ден Игрейн бе мълчалива и разсеяна. Дори се сопна на Моргана, защото детето тичаше наоколо като диво животинче, пуснато на свобода, преливащо от щастие след дългите месеци, през които зимният студ ги бе превърнал в затворници.

„Нямам право да се държа грубо с детето, защото мислите ми непрекъснато са заети с човека, когото обичам!“ Игрейн се ядоса на себе си. Повика Моргана и я целуна. Докато докосваше с устни меката бузка на детето, я прониза хлад — нали с непозволена магия тя самата бе предупредила любимия си, че Горлоис му готви засада и по този начин може би бе причинила смъртта на бащата на собственото си дете!

Не, не беше така. Горлоис бе изменил на своя върховен повелител. Независимо от това, което Игрейн бе направила, Горлоис беше белязан от смъртта, а с предателството си беше я заслужил. Освен ако не беше затвърдил измяната и с убийството на човека, комуто покойният крал, Амброзиус, бе поверил защитата на цяла Британия.

Дойде отец Колумба, за да настоява Игрейн да забрани на прислугата да кладе обичайните огньове, около които се веселяха на този ден.

— Ти самата трябва да им дадеш пример, като дойдеш на тазнощната литургия! — настоя отец Колумба. — Много време има, господарке, откак за последен път си се причестила.

— Бях болна — отвърна безразлично Игрейн, — пък и си спомням, че ти самия ми даде последно причастие, когато бях на легло. Може и да съм сънувала — много неща ми се присъниха тогава.

— Да, и много от тях не би трябвало да се присънват на една искрена християнка — отвърна отецът. — Единствено заради господаря те причестих, лейди, въпреки че не беше в състояние да се изповядаш и да приемеш достойно светите дарове.

— О, знам отлично, че не си го направил заради мен — усмихна се накриво Игрейн.

— Не съм аз този, който би поставил ограничения пред Божията милост — рече отец Колумба, а тя довърши наум това, което отецът бе оставил недоизказано. Бе прегрешил заради Горлоис, който по някакви неясни причини държеше на тази жена, и щеше да предостави на Бог правото да я накаже, както със сигурност щеше да се случи…

Накрая Игрейн все пак се съгласи да присъства на литургията. Колкото и малко да й харесваше новата религия, покойният Амброзиус беше християнин. Християнството беше религията на цивилизованите народи по британските земи и без съмнение щеше да се утвърждава все повече. Утър щеше да се подчини на волята на народа, независимо от личните му религиозни възгледи. Всъщност тя никога не бе имала възможността да разбере как той преценява нещата по съвест. Дали някога щеше да разбере? Беше се заклел, че ще дойде в средата на зимата. Тя сведе очи и се опита да следи литургията.

Беше се смрачило и Игрейн разговаряше с жените си в кухнята, когато чу, че настава суматоха около моста, свързващ замъка с твърдата земя. Чу се тропот на копита, после някой извика нещо в двора на замъка. Тя свали ниско качулката на наметалото си и изтича навън. Моргоуз затича след нея. На портата стояха няколко души, увити в наметала като тези, които носеха хората на Горлоис, но стражите им бяха преградили пътя с дългите си копия.

— Господарят Горлоис изрично нареди — никой освен него самия няма право да влиза в замъка.

Напред се изстъпи един от новодошлите, който изведнъж се стори на всички с гигантски ръст.

— Аз съм Мерлин Британски — гласът му заехтя като камбана в мъглата. — Отстъпи, човече, нима ще се осмелиш да ми застанеш на пътя?

Стражите инстинктивно се дръпнаха, но тогава напред пристъпи отец Колумба и го възпря със заповеднически жест.

— Аз ще застана на пътя ти. Моят господар, херцогът на Корнуол, забрани достъпа до замъка най-вече на теб, стари магьоснико.

Войниците зяпаха, а Игрейн, макар че се вбеси от глупостта му, изпита и известно уважение към него. Малко бяха тези, които биха се осмелили да се противопоставят на Мерлин.

Отец Колумба извади от колана си голям дървен кръст и го издигна пред себе си.

— В името на Христа, заповядвам ти да изчезнеш! В името Божие, върни се в царството на мрака, откъдето си дошъл!

Звучният смях на Мерлин отекна в мрачните стени на замъка.

— Добри брате во Христа — рече той — твоят и моят Бог са едно. Наистина ли си вярваш, че ще изчезна в резултат на смешните ти заклинания? Искрено ли ме смяташ за някакво изчадие на ада? Няма нищо подобно, освен ако не смяташ, че падането на нощта по Божия воля е равностойно на нахлуване на адските сили. Идвам от Летните земи — и ти сам ще знаеш дали там е по-мрачно от тук и сам ще видиш, че тези хора с мен носят пръстена на негова светлост Корнуолският херцог. Погледни!

Светлината на факлите озари протегнатата ръка на един от мъжете показалеца му проблясваше пръстенът на Горлоис.

— А сега ни пусни, отче. Не сме изчадия адови, а обикновени смъртни, изнемогващи от умора и глад. Идваме отдалеч. Може би ще поискаш да се прекръстим и да кажем някоя молитва, за да се убедиш?

Напред излезе Игрейн. Облизваше нервно устните си. Какво ставаше тук? Откъде бяха взели пръстена на Горлоис, ако не бяха наистина пратени от него? Пък и ако бяха негови пратеници, някой от тях щеше да се обърне към нея. Игрейн не можа да разпознае никого, а що се отнася до Мерлин, повече от сигурно беше, че Горлоис никога не би избрал него за свой пратеник. Нима Горлоис беше мъртъв? По този начин ли възнамеряваха да я уведомят за смъртта му?

Тя каза рязко, с пресипнал глас:

— Дайте да видя пръстена. Искам да се убедя, че е истински.

— Това е истинският пръстен, господарке Игрейн — произнесе един глас, който тя веднага позна. Свеждайки очи, за да разгледа пръстена в светлината на факлите, Игрейн позна и ръката, която го носеше — широка, голяма, груба. Видя и това, което досега бе виждала само в сънищата си. Високо над китката се увиваше синя татуирана змия. Усети, че коленете й се подгъват, и че всеки момент ще падне на камъните.

Той се беше заклел: „Ще дойда при теб в средата на зимата!“ И беше дошъл, с пръстена на Горлоис на ръката си!

— Негова светлост херцогът! — отец Колумба пристъпи импулсивно напред, но Мерлин вдигна ръка в жест, заповядващ мълчание.

— Тихо! Това е таен пратеник! — каза той. — Не казвайте нито дума повече.

Свещеникът отстъпи назад — учуден, но покорен, убеден, че човекът с наметалото е Горлоис.

Борейки се все още с неверието си, изтръпнала от притеснение, Игрейн склони глава в поклон.

— Влез, господарю — приветства тя новодошлия и Утър, с лице, все още скрито от качулката, посегна с ръката, на която носеше пръстена, и сграбчи здраво пръстите й. Ръката й беше леденостудена, но неговата беше топла и здрава, и я подкрепяше, докато влизаха в замъка.

Тя реши да води най-обикновен разговор.

— Вино ли да донеса, господарю, или да поръчам да сервират вечеря?

Утър зашепна на ухото й:

— За Бога, Игрейн, намери място, където можем да бъдем сами. Очите на свещеника са зорки дори в този мрак, а аз държа всички да мислят, че тук наистина е дошъл Горлоис.

Игрейн се обърна към Изота:

— Донеси храна и бира за войниците и сложи вечерята тук, в залата. Сервирай и на господаря Мерлин. Донеси вода за миене и всичко, което пожелаят. Ще разговарям със съпруга си в нашите покои. Нареди веднага да занесат там храна и вино.

Слугите веднага се разшетаха, за да изпълнят заповедите й. Мерлин поддаде на един от тях наметалото си, а от диплите му извади арфата си и я постави внимателно на една скамейка. На вратата се появи Моргоуз и загледа смело войниците. Забеляза високата фигура на Утър и веднага направи реверанс.

— Господарят Горлоис! Добре дошъл, скъпи братко! — каза тя и се запъти към него. Утър леко се дръпна и Игрейн веднага застана пред него. В същото време си мислеше: „Но това е смешно; дори с това наметало Утър прилича на Горлоис толкова, колкото и аз!“

На глас произнесе рязко:

— Господарят е уморен, Моргоуз. Не му се слуша детинско бърборене. Вземи Моргана в твоята стая — тази нощ тя ще спи при теб.

Смръщена и нацупена, Моргоуз взе Моргана на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Игрейн изчака те да отидат доста напред, после хвана Утър за ръката и също го поведе нагоре. Що за измама беше това и за какво щеше да послужи? Сърцето й се блъскаше в гърдите и тя си мислеше, че ще припадне, когато въведе Утър в стаята, която бе делила с Горлоис, и затвори вратата след себе си.

Той я чакаше вътре с разтворени обятия; беше отметнал назад качулката и стоеше така — протегнал ръце към нея, а косата и брадата му бяха влажни от мъглата. Но Игрейн не направи нито крачка към него.

— Какво е това, кралю? Защо всички те мислят за Горлоис?

— О, просто една от магиите на Мерлин; цялата работа я вършат пръстенът и наметалото, но не може съвсем без намесата на вълшебство. Разбира се, измамата ще рухне веднага, ако някой ме види на дневна светлина и без наметало. Виждам, че теб не сме заблудили, но не съм го и очаквал. Всичко е игра на привидности, не истинска магия. Аз ти се заклех, Игрейн, че ще дойда при теб в средата на зимата, и сдържах думата си. Няма ли да получа поне една целувка като награда за всичките си усилия?

Тя приближи, взе му наметалото, но продължи да го отбягва.

— Откъде имаш пръстена на Горлоис, кралю?

Лицето на Утър се вкамени.

— Пръстена отрязах заедно с пръста от ръката му в битка, но предателят се уплаши и побягна. Не ме разбирай погрешно, Игрейн, идвам тук не като среднощен обирник; аз съм в правото си. Прибягнахме до вълшебство, за да спасим доброто ти име — единствено за това. Не бих желал бъдещата ми съпруга да бъде заклеймена като прелюбодейка. Но пак повтарям — аз имам правото да бъде тук. Животът на Горлоис не струва и пукната пара. Той владееше Тинтагел в качеството си на васал на Амброзиус Аурелианус. Поднови васалската си клетва за вярност пред мен — но се оказа, че и думата му не струва нищо. Нали разбираш, лейди Игрейн? Никой крал не би оставил свой васал да наруши клетвата си и да обърне войските си срещу него безнаказано.

Игрейн склони глава в знак на съгласие. Утър продължи:

— Неговото предателство разруши резултата от едногодишната война, която водих със саксонците. Когато напусна Лондиниум с хората си, на мен ми беше ясно, че няма да мога да удържа сам обсадата. Трябваше да отстъпя, да бягам, и да ги оставя да опустошат града. Трябваше да изоставя моя народ, който съм се заклел да защитавам. — Гласът му беше изпълнен с горчивина. — Мога да проявя разбиране към Лот. Той поне отказа да се закълне. Не че нямам сметки за разчистване и с него. Ще му се наложи да сключи мир с мен, или ще мине от трона си направо на бесилото — но поне не е изменник и клетвопрестъпник. Горлоис е нещо друго — аз му имах вяра; той се закле и престъпи клетвата си; заради него рухна делото, на което Амброзиус Аурелианус посвети живота си, и аз трябва да започна всичко отначало. Всичко това ми причини Горлоис, и аз съм тук, за да му отнема Тинтагел. Ще му взема и живота, и той добре знае това.

Лицето му беше като изсечено от камък.

Игрейн преглътна мъчително.

— Ще му вземеш и жената, нали — с правото на завоевателя, също както ще превземеш Тинтагел?

— О, Игрейн — Утър я привлече към себе си. — Знам добре какъв е твоят избор — ти го направи през онази бурна нощ, когато те видях. Ако не ме беше предупредила, щях да загубя най-добрите си войни, а сигурно и живота си. Благодарение на теб Горлоис не можа да ме изненада. Тогава свалих пръстена от ръката му — щях да отрежа и ръката, и главата му, но той ми се измъкна.

— Зная, че за теб нямаше избор, кралю — започна Игрейн, но в този момент някой почука на вратата. Една от прислужниците донесе поднос с храна вино, промърмори:

— Господарю! — и се поклони ниско.

Игрейн механично се освободи от ръцете на Утър, пое храната и виното, и затвори вратата след жената. Взе наметалото на Утър — то наистина почти не се различаваше от това на Горлоис, и го остави на леглото да съхне; после се наведе и му помогна да свали ботушите си; пое и колана заедно с меча му. „Като вярна съпруга“, мина й през ума. Тъй или иначе, тя наистина бе направила избора си. Беше точно както каза Утър: Тинтагел принадлежеше на Върховния самодържец на Британия, също както и неговата господарка — при това по собствена воля. Беше отдала верността си на своя крал.

За вечеря жените бяха приготвили сушено месо, варено с леща, самун прясно изпечен хляб, малко сирене и вино. Утър започна да яде като умиращ от глад преди да заяви:

— От цели два месеца съм в поход благодарение на проклетия предател, когото наричаш свой съпруг. Не съм се хранил човешки, под покрив, от деня на Самхаин насам. Добрият свещеник долу сигурно би ми припомнил, че не се казва Самхаин, а Всех Святих^[1].

— Това е само храната, която се готвеше за моята вечеря и за прислугата господарю, съвсем не е подходяща…

— На мен ми се струва напълно подходяща да отпразнувам с нея Коледа, след това, което ядях навън, в студа, — отбеляза Утър, дъвчейки шумно. Разкъсваше хляба със силните си пръсти и режеше парчета сирене с ножа си. — Няма ли да чуя да ме наричаш другояче освен „господарю“ и „Кралю“? Толкова съм мечтал за този момент, Игрейн. — Той остави сиренето и я загледа. Обви ръка около кръста й и я привлече към стола си. — Не можеш ли да ми проговориш с любов? Възможно ли е все още да държиш на верността си към Горлоис?

Игрейн го остави да я притисне към себе си. На глас каза:

— Аз направих своя избор.

— Чаках толкова дълго… — Утър шепнеше и я придърпваше така, че тя притисна колене към неговите. Пръстите му проследяваха чертите на лицето й. — Бях започнал да се страхувам, че този момент никога няма да дойде. А сега ти не искаш да ме погледнеш нежно, да ми говориш за любовта си. Игрейн, Игрейн, да не би да съм сънувал, че ме обичаш, че ме желаеш? Може би трябваше да ти оставя твоя покой?

Игрейн беше разтърсена от ледени тръпки. Когато отговори, тя също шепнеше:

— Не, не — ако е било сън, аз също съм го сънувала.

Повдигна лице към него, без да знае какво повече да каже, какво да стори. Не се страхуваше от него така, както от Горлоис, но сега, когато бе настъпил дългоочакваният момент, я обзе внезапна паника и тя се запита как е могла да стигне дотук. Той все още я държеше в прегръдките си. Постави я на коленете си. Тя се остави на ръцете му, които галеха полека гърба й. Главата й почиваше на гърдите му.

Утър беше обхванал тясната й китка с голямата си ръка.

— Нямах представа, че всъщност си толкова крехка — каза той. — Ти си висока и в представите ми винаги си била едра, царствена жена. А всъщност си толкова нежна, че бих могъл да те пречупя в ръцете си — костите ти са фини като на птиче. — Пръстите му отново се сключиха около китката й. — И си толкова млада.

— Не чак толкова — разсмя се Игрейн. — Женена съм от пет години и имам дъщеря.

— Струваш ми се прекалено млада, за да бъдеш майка — отвърна Утър. — Малкото момиченце, което видях долу, дъщеря ти ли е?

— Да, дъщеря ми, Моргана — каза Игрейн. Изведнъж осъзна, че той е не по-малко притеснен от нея и отлага. Инстинктивно прецени, че през тридесет и няколко годишния си живот той бе имал опит единствено с леки жени — връзката с почтена жена от неговите собствени среди бе нещо ново за Утър. Болезнено й се прииска да знаеше как точно трябва да постъпи.

Продължи да отлага. Плъзна едната си ръка по татуираните змии, които се увиваха около китките му.

— Не ги бях виждала преди…

— Не, не си — отвърна той. — Поставиха ми ги на церемонията по посвещаване на Драконовия остров. Исках да си там с мен, кралице моя — прошепна той и вдигна лицето й с ръце, за да я целуне по устните.

— Не искам да те плаша — прошепна той — но съм мечтал за този миг, толкова дълго, толкова безкрайно дълго…

Трепереща, тя се остави на целувките му, и някакво непознато усещане се събуди в тялото й. Никога не се бе чувствала така с Горлоис… щом си помисли това, отново изпита страх. Това, което ставаше между нея и Горлоис, беше по-скоро нещо, което той правеше с нея — без никакво участие от нейна страна. В случаите тя просто се бе научила да реагира като пасивен наблюдател. Винаги си оставаше тя, Игрейн. Сега, под целувките на Утър, усети, че не може да наблюдава безучастно, че никога вече няма да бъде същата като преди. Тази мисъл я ужаси. Въпреки това съзнанието, че той я желае, караше кръвта да пулсира бясно в жилите й. Ръката й стисна змията, която се увиваше около ръката му.

— Видях змиите насън… мислех, че всичко ще остане само сън…

Той кимна.

— И аз ги бях виждал в сънищата си преди. Имам чувството, че съм сънувал такива змии и на твоите ръце… — той взе тънките й китки и плъзна пръсти по тях. — Само че те бяха златни…

Игрейн усети, че настръхва. Значи не е било обикновен сън, а пророческо видение, изпратено от Страната на Истината.

— Не мога да си спомня целия сън — продължи Утър, загледан някъде над рамото й. — Знам само, че стояхме един до друг сред някаква голяма равнина, в кръг от големи изправени камъни… Какво означава това, Игрейн — че имаме еднакви сънища?

Тя почувства как нещо се надига в гърлото й, сякаш щеше да се разплаче каза:

— Може би означава просто, че сме обречени един на друг, кралю… господарю… любов моя.

— Кралице моя… любов моя — очите му срещнаха нейните с неизказан въпрос. — Времето на сънищата мина, Игрейн.

Той посегна към косата й и започна да вади иглите, с които беше повдигната. Пусна дългите къдрици да падат свободно по бродираната яка на дрехата й и по неговото лице, треперещите му пръсти се плъзнаха по тях. Той стана, без да я изпуска от ръцете си. Никога досега Игрейн не бе се замисляла колко е силен. Прекоси стаята с две крачки и я постави на леглото. Коленичи до него и отново я целуна.

— Кралице моя — шепнеше Утър. — Исках да те коронясат заедно с мен на церемонията по посвещаването… Някои ритуали не бива да стават достояние на никой християнин; но Древният народ, който е живял по тези места много преди римляните да дойдат, никога не би ме приел за крал, ако не изпълнех тези ритуали. Да, дълъг път изминах дотук, а част от него, сигурен съм, не се намираше във видимия свят.

Думите му й припомниха Вивиан и това, което тя бе говорила за постепенно разделящите се светове. Този спомен извика друг — за това, което Вивиан бе поискала от нея и за нейното нежелание да го изпълни.

„Но аз не знаех. Бях толкова млада и неопитна, не знаех нищо — не знаех, че цялото ми същество може да се разтопи, да се разкъса, да бъде повлечено от стихията на любовта…“

— Поискаха ли от теб да встъпиш в символичен брак със земята, както са правили в старите времена? Зная, че са поставили такова изискване на крал Бан от Долна Британия… — внезапно я прониза остра ревност при мисълта, че някоя жрица е изпълнила символично ролята на земята, която Утър се е заклел да защитава.

— Не — отвърна той. — Не съм убеден, че бих се съгласил да изпълня такова условие, но то не ми беше поставено. Мерлин ми каза, че той самият, както всеки, който носи титлата Мерлин Британски, се е заклел при нужда да умре, за да спаси народа си… — Утър се прекъсна. — Думите ми надали ти говорят нещо.

— Ти забравяш — отвърна Игрейн. — Отгледана съм на Авалон; майка ми беше върховна жрица, а по-голямата ми сестра сега е Повелителка на езерото.

— Ти също ли си жрица, Игрейн?

Тя поклати глава и понечи да каже не; после се поправи и отговори:

— Не в този живот…

— Чудя се… — той отново проследи линията на въображаемите змии по нейните китки, после докосна с пръсти своите. — Винаги съм мислил, че съм живял и преди. Мисля, че животът е нещо много велико и не може да бъде изживяно само веднъж; не може светлината на живота да бъде духната като пламък на лампа от порива на вятъра. Защо, когато за първи път те видях, веднага почувствах, че съм те познавал още преди създаването на света? Тези неща са мистерии и си мисля, че ти разбираш от тях повече от мен. Казваш, че не си жрица, но познаваш вълшебствата достатъчно, щом можа да дойдеш при мен в нощта на голямата буря и да ме предупредиш… Не ми се иска да разпитвам повече, защото не желая науча нещо, което не бива да се знае от вярващ християнин. Що се отнася до това — пръстите му отново докоснаха змиите — ако съм ги носил в предишен живот, това обяснява думите на стареца, който ми ги постави в нощта на посвещаването, че са мои по право. Чувал съм, че християнските свещеници прогонили змиите от нашия остров… но аз не се боя от дракони, а на китките си нося змии, защото това означава, че ще простра като дракон крилата си, за да защитя цялата страна…

— В такъв случай — прошепна тя, — със сигурност ти ще бъдеш най-великия сред кралете, господарю.

— Не ме наричай така! — прекъсна я той рязко, наведе се над нея и притисна устни в нейните.

— Утър — прошепна Игрейн. Струваше й се, че продължава да сънува. Ръцете му се плъзнаха надолу по шията й и той се наведе, за да целуне голото й рамо. Но когато понечи да смъкне роклята й, тя трепна и се отдръпна плахо. Очите й се напълниха със сълзи. Не можеше да проговори, но той постави ръце на раменете й и се вгледа в нея. После каза нежно:

— Толкова зле ли се е държал с теб, любима? Нека Господ ме порази, ако сега или занапред имаш повод да се боиш от мен! С цялото си сърце желая никога да не беше ставала жена на Горлоис. Ако можеше да те бях открил преди това — но станалото — станало. Кълна ти се, кралице моя — от мен няма защо да се страхуваш.

На примигващата светлина на лампата очите му изглеждаха тъмни, макар че тя знаеше, че са сиви.

— Игрейн, аз… аз приех нещата съвсем естествено. Предполагах, че ти е ясно какво изпитвам. Но аз не съм познавал досега жена като теб. За мен ти си любима, съпруга и кралица. Заклевам се в короната и в мъжеството си, че ти ще бъдеш кралица редом с мен, че никога няма да поставя друга жена пред теб или да те изоставя. Нима мислиш, че се отнасям с теб като с лека жена?

Гласът на Утър трепереше, и Игрейн разбра, че той е завладян от страх — страхът да не я изгуби. Когато разбра, че той също се бои, че също като нея е раним, нейният страх изчезна. Тя обви с ръце шията му и каза ясно:

— Ти си моят любим, крал и господар, и аз ще те обичам, докато съм жива, а и след това, докогато позволи Божията воля.

Този път тя не се възпротиви, когато той започна да смъква дрехата й, и после прие с радост прегръдката му. Никога, никога дотогава не бе предполага; че любовта може да бъде такава. Разбра, че до този момент, независимо от петте години брачен живот и раждането, е била съвършено невинна, като девственица, като момиче, което не знае нищо за живота. Сега тялото й, съзнанието и сърцето й се сляха с Утър и тя почувства, че вече е неотделима част от него — нещо, което никога не бе изпитала с Горлоис. За миг й мина през ума, че дори дете в майчината утроба не би могло да изпита близост, подобна на тази, която тя сега изпитваше с Утър…

Главата му почиваше на рамото й, твърдите руси кичури гъделичкаха гърдите й. Той прошепна:

— Обичам те, Игрейн. Каквото и да стане оттук нататък, знай, че те обичам. Ако Горлоис се осмели да дойде тук, ще го убия, преди да може да те докосне.

Тя не искаше да мисли за Горлоис. Погали светлата коса, паднала над челото му, и прошепна:

— Спи, любов моя. Спи.

Но Игрейн не заспа. Когато неговото дишане стана по-дълбоко и равномерно, тя продължи да лежи будна, милвайки го съвсем леко, за да не го събуди. Гърдите му бяха с гладка кожа, почти като нейните, имаше съвсем малко руси косъмчета тук-там. Беше си представяла, че всички мъже са груби и силно окосмени. Харесваше й да вдишва аромата на тялото му, да чувства мириса на мъжка пот и едновременно й се искаше да го събуди, за да я вземе отново в прегръдките си, и тръпнеше да не смути дълбокия сън, в който го бе повалило изтощението. Сега вече не изпитваше нито страх, нито срам; това, което с Горлоис беше само приемане на едно задължение, й бе доставило почти непоносима наслада — имаше чувството, че отново е намерила изгубена част от себе си.

Накрая тя все пак заспа. Спа малко, на пресекулки, сгушена в ръцете му. Не беше спала повече от час, когато я събуди внезапна шумотевица в двора. Тя седна в леглото и отметна дългата си коса. Утър сънливо се пресегна и опита да я накара да легне отново.

— Ела тук, любима, зората е още далече.

— Не — отвърна Игрейн, инстинктът й подсказваше друго. — Не бива да оставаме повече така.

Навлече набързо някаква рокля и престилка и започна да сплита косата си с треперещи пръсти. Лампата бе угаснала и в тъмнината тя не можа да намери иглите, с които я прикрепваше. Най-сетне напипа някакъв воал, с който покри главата си, нахлузи обувките си и затича надолу по стълбите. Все още беше много тъмно и не можеше да се види почти нищо. Само покритият огън в голямата зала грееше с примигваща светлина. Изведнъж сякаш въздухът пред Игрейн се раздвижи и тя се закова на място.

Пред нея стоеше Горлоис. Голяма рана от меч пресичаше лицето му, а той се взираше в нея с неописуема мъка, горчив упрек и страдание. Това бе видението, което тя бе имала и преди, двойникът-предвестник на смъртта му — сега видението вдигна ръка и тя видя, че три пръста на нея са отсечени. Пръстенът му липсваше. Лицето на призрака беше мъртвешки бледо, но очите му я гледаха с любов и тъга, устните му помръднаха и тя разбра, че той произнася името й, но не чу нищо в ледената тишина, която ги заобикаляше. Едва сега Игрейн разбра, че той също я беше обичал, по свой, суров начин и всичко, което бе направил да й причини болка, произлизаше от любовта му към нея. Нали заради нейната любов той бе нарушил клетвата си пред Утър, бе загубил честта и херцогската си титла! На любовта му тя бе отвръщала единствено с нетърпимост и дори с омраза; чак сега, когато напълно бе разбрала чувствата си към Утър, можеше да разбере и любовта на Горлоис към нея. Гърлото й се сви от тревога и тя понечи да извика Горлоис по име; но привидението се стопи във въздуха, сякаш никога не бе се явявало. В същия момент леденото мълчание около нея беше нарушено от мъжки викове в двора.

— Сторете път! — викаха долу. — Сторете път! Факли, донесете факли! В залата влезе отец Колумба, пъхна насмолена факла в огъня и тя запламтя. После забърза да отвори вратата.

— Какъв е този шум…

— Вашият господар, херцогът, е убит, корнуолци! — викаше някой. — Носим тялото на Горлоис! Сторете път! Мъртъв е Горлоис, херцогът на Корнуол, и ние носим тялото, за да бъде погребано според обичая!

Игрейн усети, че силните ръце на Утър я подкрепят, иначе би припаднала. Чуваха се протестите на отец Колумба:

— Не може да бъде! Снощи херцогът се прибра в замъка с малка свита, а сега спи в покоите на своята съпруга…

— Не! — това беше Мерлин. Гласът му, макар и тих, отекна и в най-отдалечените ъгли на двора. Той взе една от незапалените факли, запали я от факлата на отец Колумба и я подаде на един от войниците. — Херцогът-клетвопрестъпник не е минавал жив през вратите на Тинтагел. Вашата господарка стои до върховния ви повелител, краля на цяла Британия, Утър Пендрагон. Ти ще ги венчаеш още днес, отче.

Чуха се викове и мърморене сред насъбралите се войници. Дотичалите прислужници наблюдаваха мълчаливо внасянето на грубо скованата носилка, покрита с животински кожи, в залата. Игрейн трепна и отстъпи, за да не гледа покритото тяло. Отец Колумба се наведе, откри за миг тялото, направи кръстен знак и се изправи отново. Лицето му бе мрачно и гневно.

— Всичко това е магия, нечестиво дело. — Той плю и размаха кръста. — От теб е тази измама, стари магьоснико!

Намеси се Игрейн.

— Забранявам ти да разговаряш така с баща ми, свещенико!

Мерлин вдигна ръка.

— Не се нуждая от защитата на една жена — нито пък на мъж, господарю Утър — обърна се той към краля. — Пък и не беше магия. Вие видяхте това, което искахте да видите — че господарят ви си е дошъл. Само че ваш господар не е вече клетвопрестъпникът Горлоис, който поради предателството си загуби Тинтагел, а истинският повелител на страната, дошъл да вземе това, което му принадлежи по право. Гледай си църковните дела, отче — трябва първо да бъде погребан покойникът, а после да се подготви и брачната церемония на нашия господар с дамата, която е избрал за своя кралица.

Игрейн стоеше притисната до Утър, който я беше обгърнал с ръка. Тя срещна горчивия, презрителен поглед на отец Колумба; беше й ясно, че единствено страхът от Утър го възпира да се нахвърли върху нея и да я нарече уличница и вещица. Свещеникът й обърна гръб и се наведе над тялото на Горлоис; после започна да се моли. След миг и Утър коленичи в молитва; русата му коса проблясваше на светлината на факлите. Игрейн понечи да коленичи до него. „Горкият Горлоис!“ Да, той беше мъртъв — застигнала го бе смъртта на предателите, и то напълно заслужено; но все пак я беше обичал, а сега беше мъртъв.

Една ръка се отпусна на рамото й и я възпря. Мерлин се вгледа за миг в очите й и рече кротко:

— Виждаш ли, че това, което бе писано, се случи, Грейне. Сбъдна се предсказаната ти съдба. Постарай се да я посрещнеш смело.

Когато коленичи до носилката на Горлоис, Игрейн се молеше — първо за мъртвия, а после, със сълзи на очи, и за себе си; молеше се за сили, за да посрещне незнайното си бъдеще. Настина ли всичко беше наредено още преди началото на света, или случилото се бе плод на магиите на Мерлин и Авалон, или на магиите, с които се бе занимавала самата тя? А сега Горлоис лежеше мъртъв и Игрейн се взираше в лицето на Утър — вече толкова скъпо и близко. Знаеше, че скоро тук ще дойдат други хора и Утър ще трябва да поеме бремето по управлението на кралството, ще ги понесе новата им съдба и никога вече той няма да бъде изцяло неин — така, както беше през тази единствена нощ. Коленичила между тялото на мъртвия си съпруг и мъжа, когото обичаше и щеше да обича през целия си живот, тя се бореше с изкушението да злоупотреби с любовта му към нея. Да отвърне мислите му от кралството и от държавните дела — беше убедена, че би успяла — за да бъде отдаден единствено на нея. Но не за нейно удоволствие бе събрал съдбите им Мерлин. Игрейн знаеше, че ако се опита да запази Утър за себе си, би отишла против същата тази съдба, която ги бе свързала, и това би ги унищожило. Когато отец Колумба се изправи и нареди с жест на войниците да отнесат мъртвеца в параклиса, Игрейн докосна леко ръкава му. Той се извърна, рязко:

— Да, господарке?

— Трябва да ти изповядам много неща, отче, преди тялото на покойния херцог да бъде положено в земята — и преди да бъда венчана. Ще изслушаш ли моята изповед?

Той я изгледа смръщено, очевидно изненадан. После каза:

— На изгрев-слънце, господарке — и излезе. Мерлин проследи с поглед Игрейн, която се върна при него. Тя се взря в очите му и каза:

— Бъди свидетел тук и сега, татко, че се кълна никога повече да не се занимавам с магия. Нека стане това, което Господ желае.

Мерлин се взря с нежност в измъченото й лице. Гласът му, когато проговори, бе по-мек от всякога:

— Нима мислиш, че цялото ни вълшебство би променило Божията воля, дете? Опитвайки се да се овладее с малкото сили, които й бяха останали — в противен случай щеше да се разплаче пред всички като дете — Игрейн каза:

— Отивам да се облека подходящо, татко.

— Да, посрещни деня, както подобава на кралица, дъще моя.

Кралица. Думата я накара да потръпне. Но нали затова бе сторила всичко дотук, нали за това беше родена? Тя тръгна бавно нагоре по стълбите. Сега трябваше да събуди Моргана и да й каже, че баща й е мъртъв. За щастие детето бе малко — щеше да го забрави и нямаше да страда много.

А когато повика прислужничките и им нареди да извадят най-красивите й дрехи, най-скъпите й накити и да подредят косите й, тя постави замислено ръка на корема си. По някакъв начин, с последните отражения на вълшебството, от което днес тя се отрече завинаги, Игрейн разбра, че през тази единствена нощ, когато с Утър бяха само любовници, а не крал и кралица, тя бе заченала неговия син. Зачуди се дали и Мерлин знае това…

 

 

Говори Моргана…

Струва ми се, че първият ми реален спомен е от сватбата на майка ми и Утър Пендрагон. Почти не помня баща си. Като малко момиче, когато се чувствах нещастна, си го припомнях — беше набит мъж — тъмнокос и с черна брада. Спомнях си как си играех с една верижка, която той носеше на врата си. Да, когато страдах в детството си, когато майка ми или възпитателите ми ме коряха, или в редките случаи, когато Утър изобщо ме забелязваше — и то за да ме нахока — се утешавах с мисълта, че ако родният ми баща беше жив, той би ме обичал, би ме вземал на коленете си, би ми носил хубави подаръци. Сега, вече като зряла жена, знам що за човек е бил покойният и съм убедена, че по-скоро би ме натикал в манастир веднага след раждането на брат ми, и не би помислил повече за мен.

Не мога да твърдя, че Утър се е държал наистина зле с мен; той просто не можеше да събуди в себе си интерес към дете, което не е момче. Всъщност на първо място в сърцето му винаги беше майка ми, както и той в нейното, затова и страдах толкова. Мислех, че съм загубила любовта на майка ми заради този едър рус мъж. Когато Утър заминеше на бой — а докато бях момиченце, това се случваше много често — майка ми, Игрейн, беше нежна с мен, глезеше ме, учеше ме сама да преда и да тъка пъстри платове. Но зададяха ли се войските на Утър, ме отпращаха в моите покои и ме забравяха до следващия поход. Чудно ли е тогава, че го намразих и че посрещах с омраза и вида на голямото знаме с дракона, когато конните отряди го развееха в близост с Тинтагел?

Когато се роди брат ми, стана още по-лошо. Повдигаше ми се от това ревливо червейче, бяло и розово, вкопчено в гръдта на майка ми. Най-лошото обаче, че тя очакваше от мен да го обичам също тъй, както го обичаше самата тя. Помня как ми каза:

— Това е твоето малко братче, Моргана. Грижи се за него и го обичай.

Аз да го обичам? Мразех го от дън душа! Нали сега, когато се притиснех в нея, тя се дръпваше и казваше, че съм вече голямо момиче, че не подобава да сядам в скута й, че не е редно вече тя да ми връзва панделките, че съм прекалено голяма, за да лягам с глава на коленете й, когато търсех утеха. С удоволствие бих щипала бебето — възпираше ме само това, че мама би ме намразила, ако разбереше. Понякога ми се струваше, че тя и без това ме мрази. Утър също беше луд за брат ми. Все пак си мисля, че той все се надяваше на още един син. Никой нищо не ми бе казал, но въпреки това знаех — дали съм дочула приказките на жените, или съм била по-надарена с ясновидски способности, отколкото предполагах — знаех, майка ми е преспала една нощ с Утър, когато все още е била законна съпруга на Горлоис. Затуй се намираха хора, които твърдяха, че момчето не е син на Утър, а на Корнуолския херцог.

Не ми беше ясно кой би повярвал на подобно твърдение, защото всички знаеха, че баща ми е бил тъмен, с остри, орлови черти, докато брат ми беше рус и сивоок също като Утър.

През целия живот на моя брат, който бе коронясан за крал с името Артур, чувах най-различни истории за произхода на името му. Казваха например, че всъщност е кръстен Арт-Утър — тоест от рода на Утър; но не беше така. Като новородено бебе го нарекоха Гуидиън — „сияйния“ — заради златисторусата му коса; със същото име бе наречен по-късно и неговият син; но това е друга история. Истината е съвсем проста — когато Гуидиън навърши шест години, го изпратиха за отглеждане и възпитание при сър Екториус — един от васалите на Утър, който живееше на север, близо до Еборакум^[2]. Утър бе пожелал детето да бъде кръстено като християнин. На кръщенето му дадоха името Артур.

От момента на раждането до шестата си година Артур непрекъснато ме следваше по петите. Щом го отби, майка ми Игрейн ми го предаде и каза:

— Ето малкото ти братче. Ти трябва да се грижиш за него и да го обичаш.

Бих убила ревливото същество, бих го хвърлила от скалите, за да изтичам после при мама и да я помоля отново да бъде само моя, но майка ми се интересуваше единствено от него.

Веднъж, когато Утър отново беше пристигнал отнякъде и тя обличаше най-новата си рокля, както обикновено, и слагаше огърлиците си от кехлибар и лунен камък, отделяйки само миг, за да целуне мен и брат ми, преди да забърза надолу, към него, аз се взрях в пламналите й страни. Заслушах се в задъханото й дишане, беше толкова щастлива от идването на мъжа, когото обичаше, че ме изгори страшна омраза — и към него, и към техния син. Докато стоях така, хлипайки, на стълбищната площадка, и чаках да дойде бавачката, която трябваше да отведе и двама ни, малкият защапука несигурно подир майка ни, викайки:

— Мама, мама! — още почти не можеше да говори, падна и нарани брадичката си на каменното стъпало. Закрещях подир майка ни, но тя тичаше към краля! Само се обърна и ми се сопна през рамо:

— Моргана, нали ти казах да пазиш бебето! — и продължи.

Вдигнах ревящото дете и избърсах брадичката му с воала си. Беше си прехапал устата с едно от новопоникналите зъбчета — трябва да имаше осем или десет тогава. Той продължи да хленчи и да вика мама, но тя не дойде. Аз седнах на стъпалата и го взех в скута си, а той обви врата ми с малките си ръчички и скри лице в туниката ми. Хлипането му постепенно престана и той заспа в ръцете ми. Отпусна се и натежа, косичката му беше мека и влажна — мокър беше и другаде, но аз установих, че това не ми пречи особено. От начина, по който се беше притиснал в мен, разбрах, че насън не прави разлика между мен и майка си. Помислих си: „Игрейн ни е забравила и двамата — той няма значение за нея, също както и аз. Сега аз трябва да му бъда майка“.

Тъй че го поразтърсих, за да се събуди, после го оставих да ме прегърне здраво през врата и го подпрях отстрани, високо на хълбока си, както бях виждала, че прави бавачката.

— Не плачи — казах му. — Ще те заведа при бавачката.

— Мама — проплака той.

— Мама я няма — отвърнах аз. — Тя е при краля. Но аз ще се погрижа за теб, братчето ми.

Като почувствах как пъхна пълничката си ръка в моята, разбрах какво има предвид Игрейн, когато казва, че съм много голяма, за да плача за майка си — вече имаше някой, по-малък от мен, за когото трябваше да се грижа.

Тогава съм била на не повече от седем години.

 

 

Спомням си, когато сестрата на майка ми Моргоуз се омъжи за крал Лот от Оркни, получих първата си рокля, която беше като на голяма жена. Подариха ми и огърлица от сребро и кехлибар. Обичах Моргоуз, защото тя намираше време за мен, когато майка ми беше заета, а често ми разказваше и за истинския ми баща — доколкото знам, след неговата смърт Игрейн не произнесе никога повече името му. Но въпреки че обичах Моргоуз, ми се случваше и да се страхувам от нея — тя често ме щипеше или дърпаше за косата, наричаше ме досадно хлапе. Тя първа произнесе и една обида, с която често след това ме разплакваха. Сега вече се гордея с това. Но на времето Моргоуз ми каза:

— Ти си дете на феите. Защо не си боядисаш лицето синьо и не се обличаш в кожи на диви зверове? Моргана — феята!

Малко можех да разбера тогава от причините за тази сватба и защо Моргоуз трябваше да се омъжи толкова млада. Ясно ми беше, че майка ми държи Моргоуз да се омъжи и да замине, защото си мислеше, че тя заглежда Утър. Тя просто пропускаше факта, че Моргоуз заглежда всеки мъж, който мине покрай нея. Държеше се като разгонена кучка, макар че понякога си мисля, че постъпваше така, защото тъй или иначе никого не го беше грижа какво върши. На сватбата, докато се кипрех в новата си рокля, чух да разправят колко хубаво било, че Утър побързал да се сдобри с Лот от Оркни, като дори му дал за жена собствената балдъза. Смятах Лот за очарователен; единствено Утър не се поддаваше на чара му. Моргоуз подчертано демонстрираше любовта си към него — може би просто считаше, че се налага да го прави.

От тази сватба е първият ми спомен от господарката на Авалон. Тя също ми беше леля, както Моргоуз беше сестра на майка ми. Очевидно беше, че произхожда от Древния народ — беше мургава и дребна — червените панделки, вплетени в тъмната й коса, караха лицето й да сияе. Още тогава беше преминала първа младост и тогава, както и всеки път след това, ми се стори прекрасна. Имаше богат, плътен глас. Това, което харесвах най-много в нея, беше, че с мен разговаряше винаги като със своя връстница. Никога не прибягваше към лицемерното гукане, с което повечето възрастни си служат, когато разговарят с дете.

Влязох в залата със закъснение — прислужницата не беше успяла да вплете панделките в косата ми и накрая се наложи да се справям сама. Винаги съм била сръчна — правех бързо и добре неща, които често затрудняваха много по-възрастни от мен хора. По това време вече предях също така добре, както и майка ми, и значително по-добре, отколкото Моргоуз. Много се гордеех със себе си тази вечер — бях с новата шафранена рокля, украсена със златисти панделки, и с новата кехлибарена огърлица на мястото на коралите, които бях получила като бебе и вече бяха тесни за шията ми. На кралската маса обаче нямаше свободно място и аз се защурах разочарована из залата. Беше ми ясно, че мама всеки момент ще ми нареди да отида на някоя от по-второстепенните маси. Или щеше да извика дойката да ме отведе, или пък щеше да привлече вниманието на всички върху мен, като заръча на някой прислужник да донесе стол. Въпреки че в Корнуол бях принцеса, в двора на Утър бях просто дъщеря на кралицата от един човек, който бе нарушил думата си пред краля.

Тогава погледът ми се спря на дребна тъмнокоса жена. Беше толкова дребна, че първоначално я помислих за момиче, не много по-голямо от мен самата. Седеше на стол с бродирана тапицерия. Протегна ръце към мен и рече:

— Ела тук, Моргана. Помниш ли ме?

Не, не я помнех, но когато погледнах мургавото й лице, озарено от вътрешен блясък, имах чувството, че я познавам откак свят светува.

Все пак се понацупих, защото се притесних да не ме извика да седна в скута й като някое бебе. Вместо това тя се премести с усмивка малко настрана на стола си. Сега вече видях ясно, че не е момиче, а дама.

— И двете не сме много големи — рече тя. — Един стол ще стигне за двете, защото е правен за по-едри хора.

От този момент я обикнах така силно, че често ме измъчваше вина — отец Колумба винаги казваше, че трябва да обичам баща си и майка си повече от всеки друг.

И тъй, седях до Вивиан по време на цялото сватбено пиршество. Тогава научих, че тя е осиновила Моргоуз — разбрах, че майка им починала при раждането й. Вивиан кърмила Моргоуз като свое дете. Това ми се стори вълнуващо, защото на времето бях много ядосана, когато Игрейн отказа да даде брат ми на дойка и го кърмеше сама. Утър твърдеше, че това не е подобаващо за кралица и тук бях съгласна с него; мразех гледката, която представляваше Гуидиън на гърдите на Игрейн. Сигурно просто съм ревнувала, но не съм можела да го призная дори пред себе си.

— Значи вашата майка — твоята и на Игрейн — е била кралица, така ли? — попитах Вивиан — тя бе облечена също тъй богато, както майка ми и останалите кралици от Севера.

— Не, Моргана, тя не беше кралица, а Велика жрица, Господарка на Езерото; сега аз наследих нейното място като Повелителка на Авалон. Един ден и ти можеш да станеш жрица. Очевидно е, че в жилите ти тече кръвта на Древния народ, а може би имаш и Дарбата.

— Каква е тази Дарба?

Тя се намръщи.

— Игрейн не ти ли е казвала? Я ми кажи, Моргана, случвало ли ти се е да виждаш неща, които другите не виждат?

— Непрекъснато ми се случва — отвърнах аз и в същия момент ми стана ясно, че тази жена знае всичко за мен. — Само че отец Колумба твърди, че това било дело на Сатаната. А пък мама не ми дава да говоря за това, дори пред нея, защото това били неща, неподходящи за двора на един християнски крал и ако Утър узнаел, щял да ме прати в манастир. Никак не ми се ще да отида в манастир, да се обличам в черно и никога да не се смея.

Тогава Вивиан изтърси една дума, заради която преди време бавачката ми бе натрила устата с лютивия кухненски сапун, с който прислужниците миеха пода.

— Ето какво, Моргана. Майка ти е права, че не бива да говориш за тези неща пред отец Колумба…

— Ама нали Бог ще се разгневи, ако лъжа свещеник!

Вивиан отново каза онази дума.

— Слушай, мило дете. Ако излъжеш свещеник, той ще ти се разгневи и ще ти каже, че Бог ти се гневи. Но Великият творец на мирозданието има по-важни работи от това да се цупи на младите хора. Това си е въпрос на твоята собствена съвест. Вярвай ми, Моргана — не казвай никога пред отец Колумба нещо повече от абсолютно необходимото, но вярвай винаги в това, което ти подсказва ясновидската ти дарба. Тези видения ти ги праща самата Велика Богиня.

— Великата богиня и Дева Мария, Божията майка, едно и също ли са? Вивиан сбърчи чело.

— Всички богове са образи на единствения Бог и всички богини са всъщност една Богиня. Великата майка няма да ти се разсърди, ако я наречеш с името Дева Мария, защото тя е била добра и човеколюбива. Виж, мила, това не са разговори за празнична маса. Но мога да ти се закълна, че докато съм жива, ти никога няма да отидеш в манастир, независимо от това какво ще каже Утър по този въпрос. Сега, когато съм убедена, че имаш Дарбата, ще направя всичко, което по силите ми, за да те взема при себе си, на Авалон. Искаш ли това да си остане тайна — само между теб и мен, Моргана? Обещаваш ли ми?

— Обещавам — отвърнах аз, а тя се наведе и ме целуна по бузата.

— Виж, арфистите започнаха да свирят за танц. Нали Моргоуз е прекрасна в тази синя рокля?