Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (42)

4

— Щях да съм по-спокоен, а съм сигурен, че и кралят би искал да изчакаш Ланселет да те съпроводи — каза сериозно Кай. — На Петдесетница онзи човек извади оръжие пред самия кралски трон и отказа да изчака присъдата на Артур. Не знам дали ти е брат или не, но не ми се ще да тръгваш само с една придворна дама и шамбелана си.

— Не ми е брат — каза Гуенхвифар. — Майка му бе любовница на краля известно време, но той я пропъди, защото я изненада с друг мъж. Тя твърдеше упорито, че Леодегранс е баща на сина й, и сигурно е убедила и сина си. Но кралят никога не го призна. Ако беше почтен човек, такъв, на когото покойният ми баща би се доверил, може би щях да го приема за свой регент, и без да имаме кръвно родство. Но няма да позволя да се възползва от лъжите си.

— Защо тогава отиваш право в ръцете му, Гуенхвифар? — попита тихо Моргана.

Гуенхвифар изгледа последователно Кай и Моргана и поклати глава. Защо Моргана винаги изглеждаше толкова спокойна и безстрашна? Нима наистина нищо не можеше да я уплаши, никога ли някакво чувство не се пораждаше зад това хладно, непроницаемо лице? С разума си Гуенхвифар разбираше, че Моргана трябва да чувства тъга, болка, гняв и скръб като всеки смъртен. Но през всички тези години бе я виждала само два пъти да прояви някакво вълнение — единия път, когато бе изпаднала в транс и видя кръвта по огнището — Гуенхвифар още помнеше уплашения й вик — и после, когато убиха Вивиан пред очите й, и тя припадна.

Гуенхвифар каза:

— Аз не му се доверявам и знам, че е алчен измамник. Но помисли, Моргана. Всичките му претенции към престола се основават на твърденията, че е мой брат. Ако ме подложи и на най-незначителното оскърбление, ако посмее да се държи с мен не като със сестра, това би го уличило в лъжа. Няма да посмее да ме посрещне по друг начин, освен като сестра и почитана кралица!

Моргана сви рамене.

— На твое място не бих била толкова сигурна.

— Несъмнено и ти, също като Мерлин, можеш с магиите си да разбереш какво би могло да се случи, ако замина.

Моргана каза с безразличие:

— Никакви магии не са необходими, за да разбереш, че някой е негодник, и не ми трябват свръхестествени способности, за да знам, че не бива да давам на някой крадец да подържи за малко кесията ми.

Каквото и да кажеше Моргана, Гуенхвифар се чувстваше задължена да направи точно обратното; открай време беше убедена, че Моргана я смята за глупачка, която не може сама да си върже обувките. Наистина ли Моргана мислеше, че тя, кралица Гуенхвифар, няма да съумее да уреди един въпрос от държавно значение в отсъствието на Артур? Всъщност тя старателно избягваше да останат двете насаме още от онова злощастно пиршество на Белтейн, когато я помоли да й направи магия, та да забременее. Моргана я бе предупредила, че нерядко заклинанията не действат точно така, както човек си е представял… И сега, колчем я погледнеше, Гуенхвифар имаше чувството, че и тя мисли за същото.

„Бог ме наказва; сигурно задето поисках Моргана да направи заклинание; а може би и заради онази ужасна нощ“. Както винаги, когато допуснеше и най-далечен спомен за нощта на Белтейн, тя изпитваше някаква смесица от срам и удоволствие, която заливаше като вълна цялото й тяло. Да, най-лесно бе да си каже, че и тримата бяха пили доста, че всичко стана със съгласието на Артур, даже по негово настояване. Но въпреки това грехът си оставаше — прелюбодеянието си беше прелюбодеяние.

При това от тогава тя не бе престанала да копнее за Ланселет — ден и нощ; а и не бяха оставали насаме с него. Гуенхвифар не смееше да го погледне в очите. Може би и той я смяташе за безсрамна развратница! Сигурно я презираше. Но това не й пречеше да изпитва почти физическа болка от отчаяното желание, с което я изпълваше мисълта за него.

След последната Петдесетница Ланселет почти не се появяваше в кралския двор. Гуенхвифар никога не бе предполагала, че той толкова много държи на майка си и на брат си Балан, но той скърбеше дълбоко и за двамата. Траурът го държеше далеч от двора.

— Да — поде отново Кай, — много ми се иска Ланселет да бе тук. Та кой друг би съпроводил кралицата на такова пътуване освен този, когото самият крал провъзгласи за неин защитник и верен рицар?

— Ако Ланселет беше тук — намеси се Моргана, — голяма част от неприятностите ни щяха да приключат, защото щеше да се разправи с Мелеагрант с две думи. Но няма смисъл да говорим за това, след като тъй или иначе го няма. Гуенхвифар, не искаш ли поне аз да те съпроводя?

— В името Божие — възкликна Гуенхвифар, — да не би да ме имате за малко дете, което не може да отиде никъде без бавачка! Вземам със себе си моя шамбелан, сър Лукън, вземам и Брака, която ще сплита косите ми и ще ми помага да се преобличам, ако остана повече от един ден. Тя ще спи край леглото ми; за какво ми е по-голяма свита?

— Добре, Гуенхвифар, но свитата ти трябва поне да отговаря на ранга ти. В двора са останали още някои от рицарите на Кръглата маса.

— Тогава ще взема и Екториус — каза Гуенхвифар. — Той е втори баща на Артур, благородник и ветеран от няколко войни.

Моргана поклати нетърпеливо глава.

— Как пък не — старият Екториус и Лукън, който загуби ръката си при Маунт Бадон! Вземи поне и Кай, и Мерлин, та да бъде картината пълна. Трябва ти свита от здрави, боеспособни рицари, които да те защитават в случай на нужда, Гуенхвифар. Ами ако този човек е решил да плени кралицата за откуп или нещо по-лошо?

Гуенхвифар отвърна упорито:

— Ако не се държи с мен като със сестра, проваля претенциите си към трона. Пък и кой би навредил на собствената си сестра?

— Не съм убедена, че Мелеагрант е чак толкова верен привърженик на християнския морал — продължи Моргана, — но щом не се боиш от него, може би го познаваш по-добре от мен. Да бъде тогава — наоколо се препъват достатъчно ветерани, та можеш да съставиш от тях свитата си. Защо направо не му предложиш братовчедка си Илейн за жена, та да го утвърдиш като регент на бащиния си престол…

Гуенхвифар потръпна, защото си припомни грубиянина с гигантски ръст, облечен в зле обработени дивечови кожи.

— Илейн е благородна девица — никога не бих я дала за жена на такъв човек — каза тя. — Смятам да поговоря с него. Ако се убедя, че е честен войник и ще може да поддържа ред в бащиното ми кралство, ще се съглася да управлява като регент острова, ако, разбира се, даде клетва за вярност пред Артур. В края на краищата, и сред рицарите на Кръглата маса не всички са съвършени, а пък един мъж може да стане добър крал, дори да не е годен да общува с дами и да води светски разговор.

— Чудно ми е, че тъкмо ти говориш така — каза Моргана. — Като чувам постоянните ти венцехваления по адрес на братовчед ми Ланселет, винаги съм предполагала, че според теб съвършеният рицар трябва да е задължително красив и да умее да се държи изискано с дамите.

На Гуенхвифар не й се искаше да се кара с Моргана.

— Хайде, хайде, сестро, няма да отречеш, че много обичам Гауейн, а той винаги си е бил груб северняк, който само настъпва дамите и не може да обели две думи пред тях. Кой знае, може би Мелеагрант също има златно сърце в груба обвивка. Затова и тръгвам за Летните земи — за да преценя сама.

И тъй, на следната утрин Гуенхвифар потегли за Летните земи. Свитата й се състоеше от шестима рицари, Екториус, едноръкият ветеран сър Лукън, прислужницата й, и един деветгодишен паж. Не бе се връщала в бащиния си дом, откак преди много години Игрейн я отведе оттам, за да стане съпруга на Артур. Пътят не беше много дълъг — слизаха в продължение на няколко левги надолу от хълмовете и стигнаха до бреговете на езерото. Беше топло и водата се бе отдръпнала от бреговете, оставяйки открити големи ивици мочурлива земя. По нея растеше сочна, зелена трева — затова хората водеха тук стадата си на паша. Глухарчета, иглики и жълтурчета пъстрееха из поляните. Две ладии чакаха на брега, окичени с бащините й знамена. Това й се стори арогантно — Мелеагрант нямаше право да ги издига без разрешение, но в края на краищата човекът може би искрено си вярваше, че е наследник на Леодегранс. А може пък и да беше прав — може би баща й бе скрил истината.

Колко години изминаха, откак тя стъпи на тези брегове, на път за Керлиън — Колко млада и невинна беше тогава! Ланселет яздеше редом с нея, но съдбата бе отредила тя да бъде жена на Артур. Бог знаеше колко много се бе старала да му бъде добра съпруга — но Бог не я дари с деца. Докато стоеше, загледана в чакащите я ладии, отново я обзе отчаяние. Вярно, можеше да е родила трима, или петима, или дори седмина сина на мъжа си, и всички можеха да загинат — в някоя чумна епидемия, или от едра шарка, или скарлатина… Да, такива неща се случваха. Собствената й майка бе родила четири момчета, а нито едно от тях не доживя и петгодишна възраст. Синът на Алиенор, мащехата й, умря заедно с нея от треска. А пък Моргана… Моргана бе родила син на злия езически Бог, почитан от магьосниците, и това момче си бе живо и здраво, доколкото й бе известно. А тя, вярващата християнка, не можа да роди живо дете, и скоро вече нямаше да може и да се надява.

Самият Мелеагрант бе застанал на стълбичката. Той се поклони и я приветства като своя сестра. После я покани да се качи на по-малката ладия — тази, с която щеше да пътува и самият той. Засуети се около нея, постла й килимче да седне, после гребците насочиха ладиите навътре в езерото. Водата бе плитка и навсякъде имаше много водорасли — цялата тази част от езерото понякога пресъхваше напълно. Мелеагрант седеше до нея. Внезапно, съвсем изненадващо, гърлото на Гуенхвифар се сви от познат пристъп на паника; стомахът й се обърна и тя се уплаши да не повърне. Хвана се с две ръце за седалката. Стори й се, че Мелеагрант седи прекалено близо до нея; отдръпна се, доколкото седалката го позволяваше. Щеше да се чувства по-спокойна, ако Екториус беше в същата ладия. Спокойното му, бащинско държание винаги й вдъхваше увереност. Загледа голямата брадва, която Мелеагрант носеше окачена на колана си — беше същата като онази, която той остави до трона, брадвата, с която Балин уби Вивиан… Мелеагрант се наведе към нея и тя усети, че от дъха му й се повдига. Той каза:

— Зле ли ти е, сестро? Не може да е от люлеенето на лодката, водата е съвсем спокойна…

Тя отново се отдръпна. Отчаяно се опитваше да не се поддаде на паниката. Беше съвсем сама с него, като изключим двама старци, тук, насред езерото — надлъж и нашир наоколо не се виждаше нищо, освен вода и тръстики — чак до хоризонта. За какво й беше да идва? Защо не си остана у дома, в оградената с каменни стени градина на Камелот? Тук, под изцъкленото небе, не можеше да се чувства сигурна — прилоша й, беше съвсем сама, нямаше на кого да разчита…

— Скоро ще стигнем брега — проговори Мелеагрант. — Ако искаш да си починеш, преди да поговорим, сестро, наредил съм да приготвят за теб стаите на покойната кралица…

Дъното на ладията опря в пясъка. Старата пътечка бе все същата, забеляза Гуенхвифар — виеше се нагоре към замъка. Ето и старата стена — на нея бе седяла през онзи далечен ден, когато гледаше как Ланселет тича сред конете. Почувства се объркана — стори й се, че това се бе случило едва ли не вчера. Като че ли бе все същото плахо младо момиче. Пресегна се, без някой да я забележи, и крадешком докосна каменната стена. Усетила якостта на камъка, почувства изведнъж облекчение, и влезе през портите сравнително спокойна.

Залата й се стори по-малка, отколкото я бе виждала в спомените си; беше свикнала на по-големи пространства — първо в Керлиън, а сетне в Камелот. Тронът на покойния й баща бе покрит с кожи — същите като тези, с които Мелеагрант се обличаше, а на земята в подножието му бе просната голяма кожа от черна мечка. Помещението изглеждаше занемарено, кожите бяха одърпани и осеяни с мазни петна, подът — непометен, и навсякъде се носеше сладникавокисел мирис на пот; Гуенхвифар сбърчи нос, но бе толкова доволна, че най-сетне се намира отново под покрив, че всъщност мръсотията не я подразни много. Зачуди се къде ли са се дянали рицарите от свитата й.

— Сигурно искаш да си починеш и да се освежиш, сестро? Да ти покажа ли твоите покои?

Тя се усмихна.

— Надали ще прекарам тук толкова дълго време, че да ги наричаш мои. Но наистина ми се иска да се поизмия от прахта и да си сваля наметалото. Ще пратиш ли някого да повика прислужницата ми? Трябва ти съпруга, ако смяташ да управляваш тези земи като регент, Мелеагрант.

— Има време за това — отвърна той. — Но нека първо ти покажа стаите, които съм приготвил за моята кралица — и той я поведе нагоре по стълбите. Нагоре цареше същата мръсотия. Гуенхвифар започна да се мръщи и да се съмнява доколко би било разумно да му се възложи регентството. Ако бе се погрижил за поддръжката на замъка, след като се бе нанесъл в него, ако си бе взел съпруга и добри помощници, които да се грижат за обстановката, да бе сменил завесите и наредил да почистят навсякъде, да бе си осигурил добри оръженосци — тогава нещата щяха да стоят съвсем иначе. Но войниците му имаха вид на още по-големи разбойници от него самия, а и досега не бе се появила нито една жена. Слабо съмнение започна да се прокрадва в мислите й — може би наистина не бе постъпила разумно като дойде тук съвсем сама, като не настоя свитата й да я следва неотклонно…

Тя се извърна, докато се качваше по стълбите, и каза:

— Моля да повикаш шамбелана ми, за да ме съпроводи, а прислужницата също ми трябва незабавно!

— Както повелява господарката — той се захили. Зъбите му й се сториха неестествено дълги, жълти и захабени. Тя си помисли: „Прилича на див звяр…“ и отстъпи ужасено към стената. Все пак намери някакви остатъци от вътрешна сила и успя да каже с привидна твърдост:

— Повикай ги веднага, моля. Повикай сър Екториус, или ще сляза веднага в залата, за да чакам пристигането на прислужницата си. Не е прилично съпругата на крал Артур да отива горе съвсем сама с чужд мъж…

— Дори ако той й е брат? — попита Мелеагрант. В този момент Гуенхвифар, която се приведе, за да мине под протегнатата му ръка, видя, че долу в залата влиза сър Екториус и извика:

— Татко, ще дойдеш ли да ме съпроводиш? И нека сър Лукън отиде да намери прислужницата ми!

Старият човек се заизкачва бавно по стълбите към тях. Гуенхвифар му подаде ръка и се облегна на него. Мелеагрант не каза нищо, но това очевидно му хареса. Стигнаха до горната площадка на стълбите, пред някогашната спалня на Алиенор. На времето Гуенхвифар бе живяла в малка стаичка отзад. Мелеагрант отвори вратата. Вътре миришеше на застоял въздух и мухъл. Гуенхвифар се поколеба, преди да пристъпи. Може би все пак щеше да е по-добре да се върне долу и да започнат веднага да разговарят за това, което я бе довело тук. Надали щеше да се освежи или да почине в толкова влажна и мръсна стая…

— Нямаш работа тук, старче — разнесе се гласът на Мелеагрант. Той се извърна рязко и блъсна Екториус надолу по стълбите. — Господарката няма нужда от твоите услуги.

Екториус се препъна, загуби равновесие, и в този момент Мелеагрант блъсна Гуенхвифар навътре в стаята и тръшна вратата след нея. Докато се изправяше на колене, тя чу как падна резето — докато успее да стане, вече бе сама в стаята, и колкото и да блъскаше с юмруци по вратата, отникъде не се чуваше никакъв шум.

Значи предупреждението на Моргана беше се оказало основателно. Дали бяха избили хората от свитата й? Живи ли бяха още Екториус и Лукън? Стаята, където Алиенор бе родила децата си, където бе живяла и издъхнала, бе студена и влажна; на голямото легло бяха останали само парцали от старите ленени чаршафи, а сламата, с която бе покрит пода, миришеше на гнило. Голямата ракла на Алиенор с дърворезбите си беше тук, но орнаментите бяха зацапани от мръсотия, а вътре нямаше нищо. Огнището беше задръстено от сажди, сякаш тук не бе пален огън от години. Гуенхвифар продължи да удря с юмруци по вратата и да крещи, докато я заболяха и ръцете, и гърлото — беше гладна и изтощена, а от мръсотията и вонята в стаята й се повдигаше. Вратата не помръдваше, а прозорецът бе прекалено тесен — не можеше и да се мисли за излизане през него, а освен това стаята бе на около дванадесет фута^[1] над земята. Бе попаднала в клопка. От тесния прозорец виждаше само някакъв запуснат обор, из който се разхождаше една-единствена мърлява крава и измучаваше от време на време.

Часовете се влачеха едва-едва. Наложи й се да се примири с две неща — първо, че няма да успее да се измъкне от стаята със собствени усилия и второ, че няма надежда да привлече вниманието на някой, който би й помогнал да излезе оттук. Хората от свитата й бяха изчезнали — сигурно пленени или дори избити. Тъй или иначе, явно не бяха в състояние да й се притекат на помощ. Прислужницата и пажът й най-вероятно бяха също мъртви или в ръцете на похитителите. Тя беше съвсем сама, в ръцете на този човек, който сигурно щеше да я държи като заложница, за да успее да наложи желанията си на Артур.

Все още се надяваше, че поне няма да посегне на нея. Както бе казала на Моргана, всички негови претенции към трона се основаваха на твърдението, че е единствен жив син на баща си — копеле, но все пак от кралска кръв. Но Въпреки това мисълта за огромното му тяло и хищната му усмивка я караше да изтръпва от ужас — той бе напълно способен да й причини болка, за да я принуди да го признае за крал на страната.

Денят клонеше към своя край; слънчевите лъчи бяха преминали бавно от единия към другия ъгъл на стаята и вече започваше да се смрачава. Гуенхвифар прекоси голямата спалня на Алиенор и влезе в малкото помещение зад нея — нейната собствена моминска спалня. На времето, когато майка й бе още жива, тя обитаваше голямата стая. Тясната стаичка, не много по-широка от килер, й се стори успокояващо уютна; имаше чувството, че тук никой не може да й причини зло. Нямаше значение, че и тя бе мръсна и миришеше на застояло, а сламеникът бе мухлясал. Гуенхвифар се пъхна в леглото и се уви в наметката си. След малко стана, отиде в голямата спалня и се опита да избута раклата на Алиенор така, че да залости с нея вратата. Все повече я обземаше страх от Мелеагрант, а още повече се боеше от грубияните от свитата му.

Не, той не би им позволил да й причинят нещо лошо — та нали, ако й се случеше нещо, той не би могъл да преговаря с Артур? „Артур ще го убие“, казваше си Гуенхвифар, „ще го убие, ако ме оскърби или посмее да ме докосне“.

Но веднага си задаваше мъчителния въпрос — толкова ли щеше да го е грижа за нея? Да, през всички тези години той винаги бе мил с нея, бе се държал като любящ съпруг и я уважаваше дълбоко, но може би нямаше да преживява толкова тежко раздялата с една съпруга, която се оказа неспособна да го дари с дете — при това влюбена в друг мъж, толкова влюбена, че не съумяваше да скрие чувствата си от него.

„Ако бях на мястото на Артур, може би нямаше да предприема нищо срещу Мелеагрант; току-виж му казал, че след като ме е отвлякъл, може да си ме задържи — и без това няма никаква полза от мен“.

Но какво искаше Мелеагрант всъщност? Ако тя, Гуенхвифар, умреше, нямаше да остане никой, който би могъл да претендира за трона в Летните земи — вярно, от сестрите й бяха останали няколко малки племенници и племеннички, но те живееха далеч и най-вероятно не бяха и чували за тези земи и те не ги интересуваха. Може би просто бе решил да я убие или да я остави да умре от глад. Нощта сякаш нямаше край. По едно време Гуенхвифар чу движение на конници из обора под прозореца й. Надникна, но видя само слабия отблясък на няколко факли, и въпреки че се развика и продължи да вика до прегракване, никой не вдигна очи нагоре и не даде и най-малък признак да я е видял.

По-късно през нощта, когато се бе унесла в неспокоен, изпълнен с кошмари сън, тя се стресна, защото бе й се счуло, че Моргана я вика. Седна в мръсната слама на леглото и се втренчи в непрогледния мрак. Не, така й се бе сторило. Бе все така сама.

„Моргана, Моргана, ако можеш да видиш къде съм с помощта на магиите си, кажи на моя господар, когато се прибере, че Мелеагрант е измамник, че съм попаднала в капан…“ Сетне се замисли — дали Бог нямаше да се гневи, че тя призовава магьосницата Моргана да й помогне? Започна да се моли тихичко, докато монотонният звук на собствения й глас я унесе и тя отново заспа.

Този път спа тежко и непробудно, без сънища. Когато се събуди, устата й бе пресъхнала и тя установи, че навън грее слънце. Все още беше затворница в това празно и мръсно помещение. Беше гладна и жадна, все така й се повдигаше от миризмата — към мириса на гнило се добавяше и миризмата от единия ъгъл на стаята, която бе принудена да ползва за нужник. Колко ли щяха да я държат тук? Така мина сутринта, и Гуенхвифар вече губеше сили и смелост дори за молитва.

Може би беше наказана за греха си — за това, че не бе оценила това, което имаше? Беше изпълнявала съвестно задълженията си на съпруга на Артур, но не бе престанала да копнее по друг мъж. Бе се замесила в магьосническите занимания на Моргана. „Но“, каза си тя в отчаяние, „ако сега съм наказана за прелюбодеянието с Ланселет, за какво ме наказваше Бог, когато още не бях изневерила на Артур?“

И после, дори ако Моргана успееше с необикновените си способности да види къде се намира тя, щеше ли да пожелае да й помогне? Моргана нямаше основания да я обича; Гуенхвифар даже бе убедена, че тя я презира.

Имаше ли някой на този свят, който да го е грижа какво става с нея? Кой ли би се поинтересувал за съдбата й?

Беше минало пладне, когато Гуенхвифар чу най-сетне стъпки пред вратата на стаята. Тя скочи на крака, уви се плътно в наметалото си и застана по-далеч от вратата. На прага застана Мелеагрант и Гуенхвифар отстъпи още по-назад.

— Защо ми причиняваш това? — започна тя. — Къде е прислужницата ми, къде са моят шамбелан и пажът ми? Какво стори на хората от свитата ми? Нима мислиш, че Артур ще позволи ти да управляваш тази страна след всичко, което стори на неговата кралица?

— Ти вече не си кралица — каза спокойно Мелеагрант. — Когато свърша с теб, той няма да те вземе обратно, дори ако му предложа да те върна. В стари времена, лейди, мъжът, който обладавал кралицата, е добивал право да управлява нейните земи, и ако ти добиеш синове от мен, никой няма да отрича правото ми да царувам тук.

— От никого няма да добия синове — засмя се горчиво Гуенхвифар. — Аз не мога да имам деца.

— Ха! Досега си била жена на онова проклето голобрадо хлапе! — каза той и добави още нещо, което тя не разбра напълно, но все пак достатъчно, че да потръпне от отвращение.

— Артур ще те убие — каза тя.

— Нека се опита. Нападението на остров е по-трудно, отколкото си мисли — каза Мелеагрант, — пък и скоро няма да има повод за нападение, защото ако то успее, може да му се наложи да си те вземе обратно…

Гуенхвифар опита по друг начин:

— Не мога да се омъжа за теб — нали вече имам съпруг!

— Това ни най-малко не интересува хората в моето кралство — отбеляза Мелеагрант. — Много хора протестираха срещу законите, въведени от свещениците, и затова аз изхвърлих всички от моите земи. Владея тази земя по стария закон, и ще се провъзглася за крал пак по стария закон, според който мъжът, който споделя постелята ти, управлява твоето кралство…

— Не — прошепна тя и отстъпи, но Мелеагрант се хвърли към нея и я дръпна към себе си.

— Не си по мой вкус — отбеляза той брутално. — Не харесвам кльощави и бледи грозотии — на мен ми дай жена с повечко месо по кокалите! Но все пак си дъщеря на стария Леодегранс, освен ако майка ти е била жена с истинска кръв в жилите, в което се съмнявам. Затова… — той отново я привлече към себе си. Тя се боричкаше, успя да измъкне едната си ръка и го удари с всичка сила през лицето.

Той изрева, защото тя успя да улучи носа му с лакът. Хвана я за ръцете и я разтърси здраво, а после я удари в челюстта със свит юмрук. Тя усети как нещо изщрака, а после устата й се напълни с кръв. Мелеагрант продължи да я удря с юмруци — ужасена, тя вдигна ръце пред лицето си, за да се защити, но той не преставаше. Сетне изрева:

— Няма да търпя такива неща! Ще се научиш кой е господар! — и заизвива китката й.

— О, не… Моля, моля те, не ми причинявай болка… Артур! Артур ще те убие!

Той отговори с някакво сквернословие, дръпна я рязко и я хвърли върху мръсната слама, с която бе покрито леглото. Коленичи до него и започна да сваля дрехите си. Тя се гърчеше и пищеше; той я удари отново и тя притихна и се сви в един ъгъл на леглото.

— Свали си роклята! — нареди той.

— Не! — изкрещя Гуенхвифар, придръпвайки полите на дрехата около себе си. Тогава той отново сграбчи китката й и с другата ръка съдра роклята й до кръста.

— Ще я съблечеш ли, или трябва аз да съдера всички парцали, които имаш по себе си?

Гуенхвифар хлипаше на пресекулки. Започна да сваля роклята през главата си с треперещи пръсти, съзнавайки, че не бива да престава да се съпротивлява, но ужасът от ударите, които й бе нанесъл, сломи желанието й за съпротива. Когато се съблече, той я събори върху мръсната слама и започна грубо да разтваря краката й. Тя почти не се бореше вече — ужасена от ръцете му, отвратена от лошия му дъх и огромното му космато тяло. Когато проникна в нея, тя имаше чувството, че ще я разкъса на части.

— Не се дърпай така, проклета да си! — изкрещя той, докато цялото му тяло се движеше на тласъци върху нейното. Тя извика от болка и той я удари отново. Тогава Гуенхвифар престана да се съпротивлява и го остави, хлипайки, да върши с нея каквото пожелае. Стори й се, че това ще продължава вечно, но най-сетне усети последния тласък и конвулсията, които й причиниха силна болка. Той се претърколи встрани от нея, и тя си пое мъчително дъх. После трескаво засъбира остатъците от дрехи върху себе си. Той се изправи и заоправя колана си.

— Няма ли да ме пуснеш да си вървя? — замоли се тя. — Обещавам ти… Обещавам…

Той се захили жестоко.

— За какво ми е да те пускам? Не, не, тук ще си останеш. Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли нова рокля на мястото на скъсаната?

Гуенхвифар се беше изправила и плачеше — изтощена, отвратена и изгаряща от срам. Най-накрая проговори с треперлив глас:

— Може ли — някой да ми донесе малко вода и нещо за хапване? И… — тя заплака още по-отчаяно от унижение — нощно гърне?

— Както заповяда господарката — каза подигравателно Мелеагрант и излезе, като заключи вратата след себе си.

Малко по-късно дойде една гърбава старица и й донесе няколко мазни къса печено месо и парче ечемичен хляб, както и кани с вода и бира. Донесе и завивки, и нощно гърне.

Гуенхвифар каза:

— Ако се съгласиш да занесеш вест от мен на господаря Артур, ще ти подаря това… — и тя свали златния гребен от косите си. Лицето на старицата светна при вида на златото, но тя отвърна бързо поглед от гребена, явно уплашена, и излезе забързано от стаята. Гуенхвифар отново избухна в плач.

След време се поуспокои, хапна и пи няколко глътки, а после се опита да се поизмие. Все така й се повдигаше, и цялото тяло я болеше, но най-ужасно от всичко бе чувството, че е позорно, непоправимо омърсена.

Дали бе вярно това, което каза Мелеагрант — че Артур не би я прибрал обратно, след като е осквернена така? Нищо чудно… Та дори самата тя, ако бе мъж, не би взела нищо, което е ползвано от Мелеагрант.

Но това не бе честно: нали тя самата не бе сторила нищо нередно, бе станала жертва на примамка, бяха я излъгали, подмамили в капан, този човек бе злоупотребил с тялото й против нейната воля…

„Но аз не заслужавам по-добро… Аз съм невярна съпруга, обичам другиго…“ Призля й от срам и чувство за вина. Но след време започна да разсъждава по-спокойно и се опита да прецени истинското си положение.

Намираше се в замъка на Мелеагрант — в замъка на покойния си баща — пленена и изнасилена, и Мелеагрант бе огласил намерението си да управлява този остров с правото на мъж, делил леглото с нея. Не й се вярваше Артур да допусне това — каквото и да си мислеше за нея самата, честта му на британски самодържец налагаше да потегли срещу Мелеагрант. Да, нямаше да бъде лесно да се водят войски срещу островно кралство, но пък надали бе съвсем невъзможно. Не й бе известно що за воин е Мелеагрант — освен, помисли си тя с внезапен проблясък на горчив хумор, срещу безпомощни жени — тогава умееше да налага подчинение. Но надали би могъл да се справи с краля, обърнал саксонците в позорно бягство при Маунт Бадон.

Ако Артур победеше Мелеагрант, тя трябваше да се изправи очи в очи с него и да му разкаже какво й се бе случило. Стори й се по-лесно просто да се самоубие. Каквото и да станеше, тя не можеше да си представи, че ще застане пред Артур и ще му обясни как е постъпил с нея Мелеагрант…

„Трябваше да се съпротивлявам по-силно; в битките Артур нерядко е заставал лице в лице със смъртта, дори веднъж го раниха толкова зле, че беше на легло половин година, а пък аз… Аз се уплаших от няколко шамара…“ Де да познаваше магиите на Моргана — искаше й се да може да превърне Мелеагрант в свиня! Но Моргана никога не би се оставила да я пленят — щеше да предусети капана; а сигурно би използвала и малката си кама — дори да не го убие, един такъв нож може да го накара да изгуби желание да насилва жени — или даже способността да го прави!

Тя яде и пи, колкото можа, изми се и поизчетка мръсната си рокля.

Отново се свечеряваше. Гуенхвифар не можеше да се надява, че отсъствието й би направило толкова скоро впечатление някому. Надали някой щеше да дойде, за да я прибере, преди самият Мелеагрант да започне да се хвали, че е преспал с дъщерята на крал Леодегранс. Бе дошла по своя воля, придружена от рицари — както беше редно. Трябваше първо Артур да се върне от южното крайбрежие, а дори след това да изминат десетина дни — едва тогава, не се ли върнеше в уреченото време, щяха да започнат да подозират, че нещо не е наред.

„Моргана, защо не те послушах? Ти ме предупреди, че той е злодей…“ За миг й се стори, че вижда пред себе си бледото, безстрастно лице на Моргана — тя гледаше спокойно и леко подигравателно — видя я толкова ясно, че започна да трие очите си; нима Моргана й се присмива? Не, явно бе игра на сенките — образът бе изчезнал.

„Да можеше тя наистина да ме открие тук с магиите си… Би могла да прати някого… Не, няма да го стори. Тя ме мрази и сигурно ще се зарадва на бедата, която ме е сполетяла…“ И тогава си припомни — да, Моргана обичаше да се присмива, но никой не можеше да проявява по-голямо състрадание от нея към човек, изпаднал в истинска беда. Та нали Моргана се грижеше за нея, когато пометна; нали, въпреки нежеланието си, склони да й помогне с онова заклинание? Може би все пак Моргана не я мразеше. Може би постоянните й насмешки бяха защита срещу гордостта на самата Гуенхвифар, срещу презрението й към вълшебниците от Авалон.

Очертанията на мебелите в стаята започнаха да се губят в здрача. Трябваше да се сети навреме и да помоли да й донесат някакъв светилник. А сега й предстоеше втора нощ като затворница, възможно бе и Мелеагрант да се върне… Само мисълта накара стомаха й да се обърне от ужас. Все още цялото тяло я болеше от неговото насилие, устните й бяха подпухнали, раменете й бяха целите в синини — тя предполагаше, че и лицето и е насинено, макар че нямаше къде да го види. И въпреки че когато бе сама, разсъждаваше почти спокойно как да се справи с него и дори да го прогони от стаята, дълбоко в себе си таеше съзнанието, че докосне ли я той отново, тя ще се парализира от ужас и ще го остави отново да постъпва с нея, както желае — само за да избегне нови удари. Страхуваше се, ужасно се страхуваше, че той отново може да започне да я бие…

Как би могъл Артур да й прости това — че се предаде като страхливка, че дори не се наложи да я пребият истински, за да се подчини? Как можа да се уплаши от няколко шамара… Би ли я взел Артур отново на трона до себе си, като кралица, би ли продължил да я обича и уважава сега, след като бе позволила на друг мъж да злоупотреби с тялото й?

Но той нямаше нищо против, когато тя и Ланселет… дори спомогна за това… Ако то беше грях, той не бе изцяло неин, нали стори това, което искаше законният й съпруг…

Да, но все пак Ланселет му бе роднина и най-близък приятел…

Долу, на двора, изведнъж избухна някаква суматоха. Гуенхвифар отиде до прозореца и се опита да надникне, но успя да види само обора и мучащата крава в него. Отнякъде се носеха силни шумове — викове, крясъци и звън на оръжия, но тя не виждаше нищо, а и самите звуци бяха приглушени от стените и стълбите. Може би просто грубияните от свитата на Мелеагрант бяха подхванали някаква разпра и се бяха сбили в двора, а може би — да пази Бог! — може, и да избиваха свитата й! Опита се да извие врат колкото й бе възможно, за да види нещо повече, но се оказа невъзможно.

Сега се чу шум и пред вратата. Тя се отвори със замах и в стаята влетя Мелеагрант с гол меч в ръка. Той го насочи към Гуенхвифар, която бе скочила тревожно на крака.

— Влизай във вътрешната стая — нареди той. — Нито звук, лейди, за да не стане по-лошо!

„Нима това означава, че някой е дошъл да ме спаси?“ По всичко личеше, че Мелеагрант е в отчаяно положение, но той надали би й казал какво става в действителност. Гуенхвифар заотстъпва бавно към малката стаичка. Той я последва стиснал меча и Гуенхвифар се присви — цялото й тяло се напрегна в очакване на удара… Дали щеше да я убие сега, или щеше да я задържи като заложник, та да откупи с нея свободата си?

Така и не разбра какви бяха плановете му. Изведнъж главата му се разцепи и опръска всичко наоколо с кръв и мозък; тялото му се свлече мъчително бавно на пода. Гуенхвифар също започна да се свлича полуприпаднала, но преди да рухне съвсем, се озова в прегръдките на Ланселет.

— Лейди, кралице моя… О, любима! — той я притискаше с все сили към себе си и Гуенхвифар почувства, макар и почти в несвяст, че покрива лицето й с целувки. Тя не се възпротиви — всичко бе като насън. Мелеагрант лежеше в локва от собствената си кръв на пода. Мечът му също лежеше там, където го беше изпуснал. Наложи се Ланселет да я пренесе през тялото му, преди да може да я остави да стъпи на пода.

— Как… как разбра? — заекна тя.

— Моргана — отвърна той сурово. — Когато се върнах в Камелот, Моргана веднага ми каза, че се опитала да те убеди да ме изчакаш. Беше сигурна, че си попаднала в капан. Веднага се метнах на коня и тръгнах след теб с половин дузина рицари. Намерих хората от свитата ти вързани и със запушени устни в горите тук наблизо — щом ги развързах и ги освободих, задачата ми стана съвсем лека. Той несъмнено се е чувствал в безопасност. — Ланселет се отдръпна от нея достатъчно, за да забележи синините по лицето и тялото й, разкъсаната рокля и подутата, разранена уста. Докосна устните й с треперещи пръсти и каза:

— Сега съжалявам, че го убих веднага. Трябваше да го накарам да страда така, както си страдала ти. Любов моя, горката ми любима, как се е отнесъл с теб…

— Ти не знаеш… — прошепна тя, — не знаеш… — и отново се разрида, вкопчена в него. — Ти дойде, наистина дойде! Мислех, че никой няма да дойде, че никой няма да има нужда от мен, че никой няма да иска дори да ме докосне — защото съм опозорена…

Той продължаваше да я държи в ръцете си и да я обсипва с целувки в отчаян пристъп на нежност.

— Опозорена? Ти? Не, позорът е за него и той си получи заслуженото… — пошепна Ланселет между две целувки. — Страхувах се да не съм те загубил завинаги, той можеше и да те убие, но Моргана каза, че си жива…

Дори в такъв момент Гуенхвифар не можа да не изпита страх и неприязън. Нима Моргана знаеше, че тя е била унизена, изнасилена? О, Господи, точно Моргана не трябваше да знае!

— А сър Екториус? Сър Лукън…

— Лукън е добре; Екториус не е вече млад и е преживял сериозно сътресение, но няма причини да мислим, че няма да се оправи — отговори Ланселет. — Трябва да слезеш долу, любима, за да се убедят сами, че кралицата им е жива.

Гуенхвифар погледна разкъсаната си рокля и докосна колебливо насиненото си лице. После каза с пресекващ глас:

— Не може ли първо малко да се пооправя? Не искам да ме видят… — и не можа да продължи.

Ланселет се поколеба, сетне кимна.

— Да, нека не знаят какво ти е причинил. По-добре ще бъде така. Качих се тук сам, защото знаех, че ще мога да се справя с Мелеагрант. Останалите чакат долу. Ще разгледам останалите стаи — такъв като него все ще е държал някаква жена в замъка.

Той излезе от стаята и Гуенхвифар почувства, че не може да понесе дори за миг да не е пред очите й. Тя се отдръпна от трупа на Мелеагрант, който лежеше в нозете й, хвърляйки му безразличен поглед — сякаш бе труп на вълк, убит от овчари. Дори не изпита неприятно чувства при вида на кръвта.

Ланселет се върна почти веднага.

— Оттатък, в една по-чиста стая има ракли с всякакви дрехи. Мисля, че е била спалня на стария крал. Има дори огледало.

Когато той я заведе там, Гуенхвифар забеляза, че подът на стаята бе преметен, а сламеникът на голямото легло бе със скоро сменен с чист пълнеж. Имаше чаршафи и завивки, и дебели кожи за по-студено време — не бяха прекалено чисти, но не бяха и отвратителни. Позна една от старите резбовани ракли и в нея откри три рокли — едната бе принадлежала някога на Алиенор, а другите две очевидно бяха шити за по-висока жена. Гуенхвифар усети, че очите й се насълзяват, и си каза: „Били са на майка ми. Чудно как баща ми не ги е дал на Алиенор“. После й мина през ума, че всъщност не го е познавала добре, никога не е знаела що за човек е — на времето той беше за нея просто баща й и нищо повече. Това така я натъжи, че насмалко не се разплака отново.

— Ще облека тази — каза тя и се засмя безсилно. — Ако, разбира се, успея да се справя без прислужница…

Ланселет докосна нежно лицето й.

— Аз ще ти помогна да се облечеш, кралице моя — и той се зае да й помага, докато тя сваляше роклята си. Изведнъж лицето му се сгърчи и той я вдигна на ръце, така, както си беше още необлечена.

— Като си помисля само за… онова животно, като си помисля, че се е докосвал до теб… — промълви той с приглушен глас, притиснал лице в гърдите й, — а аз, който те обичам толкова отдавна, все още нямам смелост…

Ето докъде я доведе цялата й вярност и добросъвестност; Бог я възнагради за това, че се отрече от любовта си, че се стремеше да бъде добродетелна толкова дълги години — като я остави безпомощна в ръцете на Мелеагрант, за да бъде бита и изнасилена! А Ланселет, който й бе предложил цялата си любов и нежност, който винаги бе готов да се отдръпне, за да не причини болка на своя братовчед — той трябваше да я види така! Гуенхвифар се извърна към Ланселет и се притисна към него.

— Ланселет — прошепна тя, — любов моя, скъпи мой… Пропъди спомена за това, което ми причиниха… Нека останем тук още малко…

Очите му се напълниха със сълзи. Той я положи внимателно на леглото и започна да я гали с треперещи ръце.

„Бог не възнагради добродетелта ми. Как тогава мога да съм убедена, че би ме наказал за този грях?“ И тогава я връхлетя една мисъл, която я уплаши: „Може би всъщност няма никакъв Бог, може да не съществува нито един от всички Богове, в които вярват хората. Може би всичко е една голяма лъжа, измислена от свещенослужителите, за да могат да казват на обикновените хора какво да правят и какво — не, в какво да вярват, да могат да заповядват дори на кралете“. Тя се надигна и привлече Ланселет към себе си — изранената й уста потърси неговата, ръцете й се плъзнаха по тялото на любимия — този път без страх и срам. Вече й беше все едно, нищо не можеше да я спре. Артур ли? Не беше Артур този, който й се притече на помощ в бедата. Тя бе изстрадала немалко, но сега поне щеше да има любовта си. Когато за първи път легна с Ланселет, това бе по волята на Артур — сега обаче му се отдаваше по своя собствена воля.

Напуснаха замъка на Мелеагрант два часа по-късно. Яздеха един до друг и се държаха за ръце. Този път Гуенхвифар не се интересуваше какво ще кажат хората; тя гледаше Ланселет в очите и държеше главата си високо изправена — в очите й светеше щастие. Това бе единствената й любов и никога повече нямаше да се опита да я скрие от когото и да било.