Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (58)

7

Когато останаха сами в стаята си, Уриенс каза:

— Не знаех, че пак са посегнали на правата ти над Тинтагел.

— Нещата, които ти не знаеш, скъпи съпруже, са толкова, колкото жълъди има на свинското пасище — отвърна нетърпеливо Моргана. Как бе могла да си въобрази, че ще изтърпи този глупак? Да, наистина винаги се бе държал добре с нея, но глупостта му вече я дразнеше непоносимо. Искаше й се да остане сама, да обмисли плановете си, искаше да се посъветва с Аколон, а вместо това трябваше да поддържа това старо чучело в настроение!

— Редно беше да ме уведомиш за намеренията си — Уриенс се беше нацупил. — Сърдя се наистина, че не си ми казала какво става В Тинтагел. Аз съм ти мъж и трябваше да ми кажеш, вместо да се обръщаш направо към Артур!

В тона му се прокрадна и нотка на ревност и Моргана осъзна стресната, че той едва сега е разбрал грижливо критата й тайна — кой е баща на сина й. Но можеше ли Уриенс наистина да мисли, че сега, четвърт век по-късно, тя има все още някаква власт над брат си — само заради нещо толкова отдавнашно, което само глупците и християните наричаха грях? „Щом сам не може да разбере това, което става пред очите му, трябва ли аз да му обяснявам всичко като на малко дете?“

Тя продължи все така нетърпеливо:

— Артур също е недоволен от мен, защото смята, че една жена не може да се държи по този начин. Затова и поисках помощта му, за да не си помисли, че се каня да вдигна бунт против него.

Тя замълча. Беше жрица на Авалон и нямаше да излъже, но можеше да премълчи част от истината. „Нека Уриенс мисли“, каза си тя, „че просто искам да се сдобря с Артур“.

— Колко си умна, Моргана — потупа я той по китката. Тя трепна и веднага си каза, че той вече е забравил болката, която й причини този ден. Усети, че устните й потреперват като на дете, и си каза отчаяно: „Искам Аколон. Искам да лежа в прегръдките му, искам той да ме милва, да ме успокои — но как бих съумяла дори да го видя, да поговорим насаме на това място?“ Очите й се насълзиха от гняв. Тя примигна и си каза, че трябва да бъде силна и потайна — това беше единствената гаранция за успеха на плановете й.

Уриенс бе излязъл да се облекчи. Върна се, прозявайки се силно, и каза:

— Чух как нощната стража съобщи, че е полунощ. Време е да си лягаме, лейди. — Започна да сваля празничните си дрехи и продължи: — Много ли си уморена, скъпа?

Тя не проговори от страх, че отвори ли уста, ще заплаче. Уриенс прие мълчанието й за съгласие, придърпа я близо до себе си, започна да я целува по шията и да я бута към леглото. Моргана го изтърпя стоически, чудейки се през цялото време дали не може да направи някоя отвара, с която да сложи край на удивително издръжливата мъжественост на стареца — проклет да е, беше вече толкова стар! Никому и през ум не би минало, че неспособността му се дължи на магия. Тя лежеше и се чудеше защо вече не може да го приема с безразличие като преди, защо не му се отдава, без да се замисля, както правеше вече толкова години? Какво значение имаше това, защо трябваше да му обръща повече внимание, отколкото на някое куче, душещо полите й?

Тя спа неспокойно. Присъни й се, че бе намерила някъде малко дете. Трябваше да го накърми — бебето дърпаше гърдите й, но те бяха пресъхнали и я боляха нетърпимо… Когато се събуди, гърдите продължаваха да я болят. Уриенс беше излязъл рано — тръгнал бе на лов заедно с някои от рицарите на Артур, с които се бяха уговорили още преди няколко дни. Моргана усети, че й е зле. Повдигаше й се. „Ядох повече, отколкото изяждам за три дни у дома. Нищо чудно, че ми се повдига.“

Но когато отиде да се преоблече и започна да връзва връзките на роклята си, гърдите продължаваха да я болят. Зърната им, обикновено малки и кафеникави, сега бяха розови и подути.

Моргана падна обратно на леглото. Краката й се бяха подкосили. Но тя не можеше да има деца! знаеше, че не може да забременее — казали й бяха след раждането на Гуидиън, че надали ще може да има друго дете. През всички тези години оттогава не бе забременяла нито веднъж! Нещо повече, беше почти на четиридесет и девет години — отдавна бе минала възрастта, на която можеше да забременее. Но независимо от всичко беше абсолютно сигурна, че е бременна. Месечните й кръвотечения бяха станали нередовни, често пропускаше по цял месец и тя бе убедена, че скоро изобщо няма да ги има. Когато се убеди, че носи дете, първото чувство, което изпита, бе страх — когато раждаше Гуидиън, бе на косъм от смъртта.

Уриенс несъмнено щеше да се зарадва на това предполагаемо доказателство за неговата мъжественост… Но когато детето е било заченато, Уриенс бе на легло, болен от треска! Почти не съществуваше възможност той да е бащата. Нима бе заченала от Аколон — в деня на затъмнението? Тогава детето бе на Рогатия бог, който бе при тях в лешниковата горичка…

„Какво ще правя с това бебе? Вече съм стара жена… Но може би е писано да родя бъдещата Велика жрица, която ще владее над Авалон, когато предателят бъде свален от трона — от трона, на който го постави Вивиан…“

Времето бе мрачно. Валеше ситен дъжд. Турнирното поле беше разкаляно. Навсякъде се виждаха отъпкани панделки и знаменца. Един-двама от васалните крале бяха се качили на конете си и явно отиваха да пояздят, а жените от кухнята, запретнали поли, слизаха надолу към езерния бряг, натоварени с купища пране и бухалки.

На вратата се почука. Гласът на прислужника бе тих и почтителен:

— Кралице Моргана, Великата кралица кани теб и кралицата на Лотиан да закусите с нея. Мерлин Британски помоли да предам молбата му да го приемеш тук по обед.

— Отивам при кралица Гуенхвифар — отвърна Моргана. — На Мерлин предай, че ще го очаквам.

Притесняваха я и двете срещи, но не смееше да ги избегне — особено сега. От днес нататък Гуенхвифар бе за нея враг и нищо повече. Предателството на Артур бе нейно дело, заради нея той се обърна към свещениците. „Може би“, мислеше си Моргана, „не съм избрала правилно този, когото трябва да проваля. Ако някак можех да сторя тъй, че Гуенхвифар да напусне двора, дори да избяга с Ланселет в неговите земи — сега той е вдовец и двамата могат дори да се оженят…“, но в същия момент отхвърли идеята си.

„Сигурно Артур я е помолил да се сдобри с мен“, каза си тя скептично. „Той знае отлично, че не може да си позволи караници с васалите си. Освен това, скараме ли се ние с Гуенхвифар, Моргоуз както винаги ще бъде на моя страна. Няма да бъде вече просто караница между членовете на семейството. Той ще загуби като съюзник Уриенс, а също и синовете на Моргоуз. Не може да допусне да загуби Гауейн, Гарет, северняците…“

Моргоуз беше вече в покоите на кралицата; от миризмата на храна на Моргана й се повдигна отново, но с желязната си воля успя да прикрие призляването. За щастие всички знаеха, че тя винаги яде много малко, затова надали щяха да забележат нещо. Гуенхвифар пристъпи към нея и я целуна. Моргана почувства нежност към другата жена. „Защо трябва да бъдем врагове? Някога, много отдавна, бяхме приятелки…“ Но тя не мразеше самата Гуенхвифар, а свещениците, които я бяха завладели изцяло.

Моргана седна заедно с другите жени на масата, но прие единствено едно парче прясно изпечен хляб с мед. Дамите на Гуенхвифар си бяха същите набожни идиотки, с каквито тя се заобикаляше открай време. Те посрещнаха Моргана, преливайки от любезност, но не можеха да прикрият глождещото ги любопитство.

— Какво хубаво момче е синът ти — сър Мордред! Колко ли се гордееш с него! — поде една от тях. Моргана, която трошеше безцелно хляба, отбеляза спокойно, че не го е виждала, откак го е отбила.

— По-лесно ми е да приема за свое дете заварения си син, Увейн, и се гордея повече с неговите рицарски подвизи — каза тя, — защото съм го отгледала от малък. Ти сигурно също приемаш Мордред за свой син, нали, Моргоуз?

— Но синът на Уриенс не е твое дете, нали? — намеси се друга.

— Не — каза търпеливо Моргана. — Когато се омъжих за краля на Северен Уелс, той беше на девет години.

Едно от младите момичета каза, кикотейки се, че на мястото на Моргана би отделяла повече внимание на другия си заварен син. Аколон се казва, нали? Моргана, стиснала зъби, мислеше: „Дали да не убия тази глупачка. — Нямаше защо; придворните дами на Гуенхвифар наистина нямаше какво друго да правят, освен да убиват времето с глупави шеги и клюки.“

— Я ми кажи — попита Алаис, която бе придворна на кралицата от времето, когато и Моргана бе в нейната свита, и дори бе я поканила за шаферка на собствената си сватба — кажи не е ли той син на Ланселет?

Моргана повдигна наивно вежди.

— Кой, Аколон ли? Крал Уриенс надали ще се зарадва на намеците ти.

— Много добре знаеш за кого говоря — продължи да се киска Алаис. — Ланселет е син на Вивиан и двамата сте израсли заедно — пък и кой би могъл да те обвинява? Хайде, Моргана, кажи ни истината. Кой е баща на този красив млад човек? Очевидно не може да е друг, нали?

Моргоуз се засмя и се опита да премахне напрежението:

— Разбира се, че всички сме влюбени в Ланселет — горкия, наистина не му е лесно.

— Не ядеш нищо, Моргана — намеси се и Гуенхвифар. — Ако тази храна не ти харесва, да поръчам ли да донесат нещо друго от кухните? Може би малко пушено месо? Или някое по-добро вино?

Моргана поклати глава и се насили да сложи още едно парче хляб в устата си. Това сякаш се беше случвало и преди — или може би го беше сънувала… Пред очите й танцуваха сиви петна, ставаше й все по-зле. Ех, че радост щеше да е за клюкарите — възстарата кралица на Северен Уелс припаднала като бременна невеста! Моргана заби нокти в дланите си и някак успя да възпре припадъка.

— Сигурно съм пила прекалено много на снощното тържество — през последните двадесет години трябва да си разбрала, че главата ми не носи на много вино, Гуенхвифар.

— А пък беше толкова хубаво вино — отбеляза Моргоуз и лакомо примлясна.

Гуенхвифар каза любезно, че ще заръча да натоварят в багажа на Моргоуз едно буре от виното, за да си го отнесе в Лотиан.

Моргана, усетила с радост, че вече не е център на внимание, се мъчеше да се пребори с внезапно връхлетялото я главоболие — имаше чувството, че железен обръч стяга главата й. При това Моргоуз бе почнала да я гледа озадачено.

Бременността й не можеше да остане дълго скрита… Не, разбира се, пък и защо? Тя беше омъжена жена; хората можеха да се подсмиват, като разберат, че престарелият крал на Северен Уелс и съпругата му, която също не беше в първа младост, тепърва ще стават родители, но такъв присмех обикновено е добродушен. Въпреки това Моргана имаше чувството, че ще се пръсне от ярост. Сякаш бе една от огнените планини, за които Гауейн й бе разказвал, че се намират в далечните северни земи…

Когато всички придворни дами излязоха и двете с Гуенхвифар останаха сами, кралицата взе ръката й и каза:

— Наистина изглеждаш болна, Моргана. Може би ще е най-добре да си легнеш пак.

— Може би — Моргана си мислеше: „Гуенхвифар няма никога да предположи какво ми е — тя би била щастлива да е на мое място, дори и сега!“

Гуенхвифар се изчерви от гневния й поглед и поде:

— Извинявай, мила, може би трябваше да забраня на дамите ми да те дразнят така — наистина не съм го искала.

— Да не мислиш, че приказките им могат да ме засегнат? Все едно че цвърчат врабци — и без това дамите ти нямат повече ум в главата си. Презрителният тон на Моргана беше по-подчертан от обикновено поради ужасното главоболие. Имаше чувството, че още малко и ще ослепее. — А колко от дамите ти знаят наистина кой е баща на сина ми? Ти принуди Артур да се изповяда, а може би си решила да се довериш и на тези гъски?

Гуенхвифар изглеждаше уплашена:

— Не мисля, че много хора знаят. Тези, които бяха тук снощи, когато Артур призна бащинството си, със сигурност са наясно. Освен тях може би само епископ Патрициус.

Тя вдигна очи и Моргана си каза: „Колко милостиво е било към нея времето; тя става все по-красива, а аз съм се съсухрила като стар шипков храст…“

— Много уморен вид имаш — подхвана отново Гуенхвифар и Моргана почувства, че въпреки натрупаната между двете горчилка са останали следи и от старата им привързаност. — Върви и си почини, сестро.

„Сигурно не можем да не се обичаме, защото прекарахме заедно младостта си — а останаха малко от тези, които помнят онова време?“

Мерлин също бе остарял, и годините не бяха го подминавали като Гуенхвифар. Беше се прегърбил още повече, влачеше единия си крак и не можеше да се движи, без да се подпира на тояга. Ръцете му, с изпъкнали възлести мускули, наподобяваха съвсем на клоните на стар дъб. Човек можеше да го сбърка с някой от гномовете, които според народа на Древните живеели в недрата на планините. Но движенията на ръцете му бяха все още плавни и точни, независимо от изкривените, отекли пръсти. Тези плавни движения припомниха на Моргана отдавна отминали дни — когато тя самата се учеше да свири на арфата, когато я обучаваха на езика на жестовете и как точно да движи ръцете си.

Кевин не беше станал по-учтив. Отказа предложеното му вино и храната и се отпусна на стола, без да чака покана, както му беше навик.

— Моргана, мисля, че грешиш, като тревожиш Артур с тези истории за Екскалибур.

Тя сама усети, че гласът й е остър, като на стара кавгаджийка.

— Не съм искала одобрението ти, Кевин. Ти несъмнено считаш, че както и да постъпва Артур с нашите свещени символи, все ще е правилно.

— Засега не виждам нищо нередно — отвърна Кевин. — Всички богове са израз на Единия Бог — Талиезин, ако беше сред нас, щеше да ти каже същото — и ако всички заедно се преклоним пред Него…

— Но нали точно това е недопустимото — прекъсна го Моргана. — Техният Бог държи да е единственият и да изличи дори и спомена за Богинята, на която служим. Кевин, чуй ме — нима не съзнаваш колко тесен ще стане светът — с този единствен бог на мястото на многото? Мисля дори, че похристиянчването на саксонците не беше разумна постъпка — старите свещеници от Гластънбъри, които отказали да ги покръстят, са били прави. За какво ни е всички да бъдем заедно в отвъдното? Защо да няма много пътища и саксонците да следват своя, ние — нашия, християните — този, който сами са си избрали, но без да ограничават чуждата вяра…

Кевин поклати глава.

— Скъпа моя, не мога да дам отговор на тези въпроси. Знам само, че има огромна промяна в начина, по който хората възприемат света — като че ли нова истина идва на мястото на старата… Като че ли наистина всичко, което не отговаря на новата истина, се превръща в измама.

— Но животът не може да е толкова прост — възрази Моргана.

— Това знам аз, знаеш го и ти, и с време и християнските свещеници ще го научат.

— Но нали, ако са пропъдили истините на другите от света, тогава ще бъде късно?

Кевин въздъхна.

— Нито един смъртен на тази земя не може да върви срещу съдбата, Моргана. Наближава денят, когато съдбата ни ще се изпълни — той взе ръката й в своята обезобразена ръка; тя не можеше да си спомни да го е чувала някога да говори с такъв нежен глас. — Аз не съм ти враг, Моргана. Познавам те още от времето, когато беше момиче… А и след това… — Кевин помълча и Моргана видя, че преглъща мъчително. — Обичам те много, Моргана. Желая ти само добро. Имаше време — о, да, знам колко отдавна беше, но тогава можех да ти говоря и за любов и не мога да забравя нито любовта ти, нито колко горд бях, че ме допусна до себе си… Запомни — никой не може да спре хода на времето; никой не може да се пребори със съдбата. Може би, ако се бяхме опитали да покръстим саксонците по-рано, щяха да ги покръстят още онези свещеници, които са построили тук първата си църква и са служили там на своя Бог редом с Талиезин. Нашият фанатизъм отложи този момент, затова ги покръстиха пък други фанатици — като Патрициус, който в гордостта и заслепението си вижда Твореца само като отмъстител, като баща на воини, и е забравил любящата Майка — покровителка на нашата земя… Казвам ти, Моргана, потокът на времето повлича хората със себе си като сламки.

— Да приемем, че не можем да променим стореното — каза Моргана. — А какво да правим тогава?

Кевин склони глава. На Моргана й се стори, че истинското му желание е да отпусне глава на гърдите й — не като мъж на гръдта на любимата, а като обикновен човек — в обятията на всеобщата майка, която единствена може да прогони страха и отчаянието.

— Може би — проговори той приглушено, — може би въпросът ти изобщо няма отговор. Може би не съществуват нито Бог, нито Богиня и ние двамата водим глупави спорове. Не искам да спорим повече, Моргана от Авалон. Но няма да стоя със скръстени ръце, докато ти правиш опити да тласнеш страната ни отново във война и хаос, да разбиеш мира, изграден с толкова усилия от Артур. Знам само, че поне малка част от нашите познания, малка част от музиката и красотата трябва да бъдат съхранени, да просъществуват и в дните, когато светът отново ще потъне в мрака. Повярвай ми, Моргана, видях как мракът поглъща света. Може би ще съумеем да съхраним тайното познание на Авалон — но времето, когато можехме да го разпространяваме във външния свят, отмина безвъзвратно. Вярвай ми, не се боя от смъртта, стига да зная, че умирайки, ще запазя частица от Авалон за хората.

Моргана вдигна бавно, като в транс, ръката си, посегна да докосне лицето му, да избърше стичащите се по него сълзи; но изведнъж се отдръпна изтръпнала от ужас. Погледът й се беше замъглил и за миг й се стори, че протяга ръка към череп, от чиито очни кухини продължават да текат сълзи. А собствената й ръка бе изтъняла, съвсем съсухрена — ръката на Старицата — смърт. Кевин видя отдръпването й и, сам ужасен, се взря в нея. Всичко отмина за миг и Моргана проговори отново, но този път в гласа й звънна стомана:

— Значи си склонен да занесеш нашите светини във външния свят, да допуснеш мечът на Авалон да се превърне в меч на един Бог-отмъстител?

— Екскалибур е меч на боговете — настоя Кевин, — а вече казахме, че всички богове са въплъщения на Единия. По-добре е Екскалибур да отиде сред хората и те да го следват, отколкото да остане скрит на Авалон. Докато хората се прекланят пред Бога, има ли значение с какво име го назовават?

Моргана каза твърдо:

— По-скоро ще умра, отколкото да допусна това. Пази се, Мерлин Британски — ти си положил Свещен брачен обет пред нашата земя и си се клел да загинеш, защитавайки Мистериите! Пази се да не поискат от теб да изпълниш клетвата си!

Красивите очи на Кевин срещнаха нейните.

— Ах, лейди, Богиньо моя, умолявам те, иди на Авалон, поискай поне оттам съвет, преди да предприемеш каквото и да било! Всъщност мисля, че тъй или иначе е дошло време да се върнеш на Свещения остров — и той постави ръка върху нейната. Моргана не я отдръпна.

Когато тя проговори на свой ред, гласът й бе натежал от сълзите, преглъщани още от сутринта.

— Аз… Така ми се иска наистина да можех да се върна там… Точно защото толкова много копнея за Авалон, не смея да поема по обратния път — изхълца тя. — Няма да тръгна обратно към Авалон, докато не се убедя, че стигна ли там веднъж, няма да трябва да го напускам никога вече…

— Ти ще се върнеш, виждал съм те как се връщаш — каза уморено Кевин. — Но не и аз. Не знам защо, Моргана, любима моя, но съм убеден, че никога вече няма да пия от водите на Свещения извор.

Тя загледа грозното му изкривено тяло, осакатените ръце, взря се в очите му, които бяха запазили хубостта си и помисли: „Някога обичах този мъж“. — И въпреки всичко, което ги раздели, още го обичаше; сега знаеше, че ще продължи да го обича, докато смъртта не отнесе и двамата; него бе познавала още когато светът е бил млад, и двамата бяха служили заедно на Богинята — двамата сякаш се изплъзнаха от потока на времето — тя бе тази, която му даваше живот, която му го отнемаше и той падаше като отсечено дърво, за да се възправи отново — като житен клас; той умираше по нейна воля, но после, в обятията й, се възвръщаше към нов живот… Старата жреческа мистерия, съществувала много преди появата и на друиди, и на християни на тази земя.

„И той ще отрече всичко това?“

— Значи ако Артур е престъпил клетвата си, аз не бива да поискам обратно меча?

Кевин каза:

— Един ден Богинята сама ще реши съдбата му. Но не забравяй — Артур е крал на цяла Британия по Нейна воля. Казвам ти, Моргана от Авалон, ти си тази, която трябва да внимава! Нима ще застанеш срещу съдбата на своята земя?

— Правя само това, което ми повелява Богинята!

— Богинята — или твоята гордост, твоите желания и амбицията, която храниш за обичаните от теб хора? Внимавай, Моргана, предупреждавам те. Много е възможно времето на Авалон да е изтекло, а и твоето също.

Тогава желязната воля, с която тя досега владееше гнева си, я напусна.

— Ти смееш да наричаш себе си Мерлин Британски? — извика Моргана. — Вън оттук, проклет предател! — и тя хвърли към него хурката, която стоеше подпряна на стола й. — Вън! Далеч от моя поглед и бъди проклет навеки! Вън оттук!