Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (52)

1

Из далечните хълмове на Северен Уелс дъждът валеше непрестанно, ден и нощ, а замъкът на крал Уриенс сякаш плуваше в море от мъгла. Пътищата се бяха превърнали в кални реки, в които човек затъваше до глезените, бродовете бяха залени от буйните реки, който се стичаха от планините. Земята бе скована от студ и влага. Моргана, увита в наметалото си и с дебел шал, чувстваше как пръстите й се вдървяват и все по-бавно прекарват совалката през стана. Внезапно тя изпусна совалката, трепна и се изправи.

— Какво има, майко? — попита Малин. Звукът от падането на совалката бе отекнал в смълчаната зала и я беше стреснал.

— Към замъка идва ездач — каза Моргана. — Трябва да се приготвим да го посрещнем.

После, като забеляза обезпокоения поглед на снаха си, се ядоса на себе си. Пак бе допуснала да изпадне в онова подобие на транс, което напоследък я обземаше винаги, щом се заемеше с такива женски работи. Отдавна бе престанала да преде, но тъкането й доставяше удоволствие и доскоро мислеше, че може да тъче спокойно, стига да не забравя да контролира съзнанието си и да не се поддава на приспивната монотонност на това, което правеше.

Сега Малин я гледаше едновременно плахо и леко раздразнено — както я гледаха неизменно всички, допуснеше ли да разберат, че са я връхлетели видения. Не че Малин смяташе, че в това има нещо лошо, или дори, че виденията й са свързани с магия — това бе пак една от странностите на свекърва й. Но можеше да й хрумне да сподели това със свещеника, той щеше да почне да й досажда, да се опитва да я подведе и да я накара да каже знае ли защо й се случват такива неща, а тя трябваше да се престори на скромна и наивна жена и да лъже, че няма никаква представа. Някой ден всичко това щеше да й омръзне, или пък щеше да допусне някоя по-явна непредпазливост, и тогава можеше да каже истинското си мнение на свещеника. Тогава поне щеше да му даде достатъчно материал за размисъл…

Но станалото — станало. Нямаше какво да се прави. Общо взето, Моргана бе в добри отношения с отец Ейан, някогашният възпитател на Увейн — той бе доста образован за свещеник.

— Съобщи на отеца, че ученикът му ще пристигне за вечеря — каза Моргана и в същия момент се упрекна за неблагоразумието си; беше разбрала, че Малин мисли за свещеника и бе отвърнала на мислите й, а не на думите. Тя излезе забързано от стаята, оставяйки по-младата жена да гледа втренчено след нея.

Изминалата зима беше много тежка — постоянно валеше или сняг, или дъжд, имаше силни бури, и нито един странник не бе се появявал насам. Моргана не беше си позволила да преде нито веднъж, защото преденето почти винаги я караше да изпада в транс; напоследък същото почваше да й се случва и когато тъчеше. Единственото, което й оставаше, беше шиенето. Тя ши ожесточено цяла зима — дрехи за всеки член на семейството, като започнем от Уриенс и свършим с най-малкото дете на Малин, но очите й започнаха да се уморяват на по-фините шевове. През зимата нямаше и почти никакви билки, затова не можеше и да прави лечебните си отвари. Нямаше и приятелка, с която да разговаря — придворните й дами бяха все съпруги на хора от свитата на Уриенс и още по-ограничени от Малин; сред тях нямаше нито една, която да е в състояние да прочете поне ред от Библията. Това, че Моргана можеше да чете и пише, а на всичкото отгоре знаеше и гръцки и латински, направо ги плашеше. Не бе възможно и постоянно да се занимава с арфата си. И тъй, Моргана прекара зимата почти болна от досада и нетърпение…

… Скуката я измъчваше още повече, защото постоянно се изкушаваше да седне и да попреде, да освободи съзнанието си и мислите да я отведат при Артур в Камелот или да й помогнат да проследи Аколон по неговите пътища. Преди три години тя бе решила, че е редно Аколон да прекарва повече време в кралския двор, та Артур да го опознае и да почне да му се доверява. Аколон беше белязан със свещените змии на Авалон, също както и Артур, и това можеше да свърже двамата. Отсъствието на Аколон й причиняваше постоянна болка; докато той бе тук, тя се чувстваше такава, каквато бе в неговите очи — велика жрица, уверена в себе си и в своите планове. Всичко това беше само тяхна обща тайна. Но по време на дългите му отсъствия Моргана постоянно се измъчваше от съмнения и страхове; дали все пак не беше такава, каквато я виждаше Уриенс — застаряваща кралица, която вижда как тялото, съзнанието и душата й бавно вехнат под тежестта на годините?

Но съмненията не й попречиха да управлява домакинството с твърда ръка. Тя бе успяла да наложи властта си както на обитателите на замъка, така и на простолюдието от земите наоколо. Всички се обръщаха към нея за помощ и съвет. Така казваха обикновените хора из Уелс: „Кралицата е мъдра. Дори кралят не си позволява да стори каквото и да било, без да поиска съвета й“. Моргана знаеше, че хората от дивите племена и от народа на Древните почти я боготворяха; но не си позволяваше да се появява често на места, където се изпълняваха ритуали на старата вяра.

Сега, в голямата кухня на замъка, тя даваше наставления на прислужниците да приготвят празнична вечеря — доколкото това бе възможно след тази дълга зима, когато пътищата бяха неизползваеми и хората в замъка преживяваха от запасите. Тя отключи шкафовете си и извади малко от скътаните стафиди и сушени плодове, както и малко от подправките, за да сготвят с тях последното пушено месо. Малин щеше да предупреди отец Ейан, че Увейн ще си дойде привечер. Тя самата щеше да съобщи новината на Уриенс.

Откри го в покоите му. Уриенс хвърляше лениво зарове заедно с един от телохранителите си. Въздухът в стаята бе спарен, натежал от застояли миризми — миришеше на старост. Моргана си помисли: „Поне не бях принудена да споделям леглото му, докато беше болен от белодробна треска. Може би стана по-добре, че Аколон прекара зимата в Камелот при Артур. Ако бе останал тук, щяхме да се изкушим да рискуваме, и някой можеше да ни разкрие“.

Уриенс остави настрана чашката, с която хвърляше заровете, и вдигна очи към жена си. Беше много отслабнал и явно изтощен от прекараната болест. Имаше дни по време на боледуването му, когато Моргана мислеше, че той няма да оживее, но не преставаше да се бори с всички сили да го спаси; отчасти защото напук на всичко се бе привързала към него и просто не искаше да го остави да умре; отчасти и защото съзнаваше, че след смъртта му Авалох ще поеме властта в ръцете си.

— Цял ден не съм те виждал. Чувствах се самотен, Моргана — каза капризно Уриенс. — Хю далеч не е толкова приятен за гледане.

— Защо пък? — Моргана възприе грубовато шеговития тон, който винаги се нравеше на Уриенс. — Оставих ви нарочно сами, защото си рекох, че на стари години си почнал да харесваш млади момчета… Ако ти не го искаш, скъпи, мога ли да го взема аз?

Уриенс се захили.

— Не карай горкото момче да се черви — каза той с широка усмивка. — Така е, като ме оставяш сам цял ден. Какво друго ми остава, освен да заглеждам или него, или кучето.

— Затова пък сега ти нося хубава вест. Довечера ще наредя да те свалят в голямата зала. Ще има тържествена вечеря, защото Увейн вече наближава замъка и привечер ще е тук.

— Благодаря на Бог за безкрайната му милост — отвърна Увейн. — Тази зима бях убеден, че ще умра, преди да видя отново синовете си.

— Предполагам, че Аколон също ще се прибере за празненствата по Еньовден. — Моргана почувства как тялото й се гърчи от болезнен копнеж само при мисълта за Белтейнските огньове. Трябваше да издържи само още два месеца.

— Отец Ейан пак настоява да забраня тези празненства — каза кисело Уриенс. — Омръзна ми да слушам постоянните му оплаквания. Набил си е в главата, че ако разреша да изсекат свещената горичка, хората ще се задоволяват само с благославянето на посевите и няма да палят белтейнски огньове. Вярно е, че напоследък като че ли все повече хора се връщат към старата вяра — пък по едно време мислех, че народът на Древните е измрял. Бях склонен да оставя нещата да се развиват от само себе си, защото смятах, че старата вяра ще изчезне с Древните, които тъй или иначе няма да приемат новите нрави. Но сега виждам, че и младите започват да се връщат към старите езически обичаи, затова действително трябва да предприемем нещо — може би наистина трябва да наредя да изсекат горичката.

„Ако го сториш, аз трябва да извърша убийство“, каза си Моргана, но си наложи да говори нежно и разумно.

— Това би било грешка. Дъбовете дават чудесни жълъди — с тях се хранят и прасетата, но и бедните си правят брашно от тях, когато реколтата е лоша. Пък и горичката е много стара — дъбовете са свещени…

— Сега и ти говориш като езичница, Моргана.

— Нима твърдиш, че дъбовата гора не е Божие творение? — отвърна тя. — Трябва ли да наказваме тези прекрасни стари дървета, само защото хората са достатъчно глупави, че ги ползват за своите ритуали, които пък не се нравят на отец Ейан? Винаги съм мислила, че обичаш земята си.

— Да, така е — отвърна нетърпеливо Уриенс, — но и Авалох настоява да изсечем горичката, та езичниците да нямат свърталище. На това място ще можем да построим църква или параклис.

— Но нали и Древните са твои поданици — настоя Моргана, — нали когато си бил млад, ти самият си се венчал със земята си по древния ритуал? Искаш да лишиш народа на Древните от горичката, която едновременно ги храни и им дава подслон, която е тяхна църква, създадена от Бога и недокосната от човешки ръце? Защо искаш да ги осъдиш на гладна смърт — нали това се случи с тези, които останаха из местата, където горите бяха изсечени?

Уриенс впери поглед в китките на ръцете си, изкривени от старост. Татуировката бе толкова избледняла, че почти не се забелязваше — приличаше по-скоро на неясни петна.

— Ненапразно са те нарекли Моргана феята — Древните не биха могли да мечтаят за по-добър защитник. След като се застъпваш за техния подслон, лейди, аз ще ти обещая да оставя горичката недокосната, докато съм жив, но след мен Авалох все пак ще наложи волята си. Ще ми донесеш ли сега обувките и мантията, та да сляза в тронната зала облечен както подобава на крал, а не като някое изкуфяло старче по пантофи и нощница?

— Разбира се — каза Моргана, — но нямам време да те вдигам от леглото. Ще се наложи Хю да ти помогне с обличането.

Все пак, когато Хю се справи с обличането, Моргана дойде да среши стария човек и повика втория телохранител. Двамата с Хю вдигнаха Уриенс на ръце и го отнесоха в тронната зала, където Моргана бе поставила възглавнички на трона и внимателно им даваше наставления как да поставят на тях стария човек, та да му бъде най-удобно.

В този момент в двора изтрополиха конници и Моргана чу как слугите се разтичаха насам-натам.

„Увейн“, каза си тя и почти не вдигна очи, когато въведоха младия човек в залата.

Толкова трудно бе да си представи, че този висок млад рицар, широкоплещест, с белег от рана на бузата, беше същото слабичко момченце, което постепенно й се бе доверило като опитомено диво животинче и двамата се бяха привързали един към друг през първата година, която Моргана прекара в двора на Уриенс — самотна и отчаяна. Увейн целуна ръка на баща си и сетне се поклони пред Моргана.

— Татко. Скъпа майко…

— Хубаво е, че си отново у дома, момчето ми — поде Уриенс, но погледът на Моргана се прикова в другия мъж, който тъкмо влизаше в залата. За миг тя не можа да повярва, стори й се, че вижда призрак. „Ако това наистина е той, щях да имам видение, което да ме предупреди…“ но веднага намери обяснението: „Нали така отчаяно се опитвах да не мисля за Аколон, за да не полудея…“

Аколон бе по-строен от малкия си брат и не толкова висок. Очите му се спряха за миг на Моргана, но той ги сведе веднага и коленичи пред баща си. После се обърна към нея със съвсем спокоен и почтителен тон:

— Добре е, че съм отново у дома, лейди…

— Добре е, че виждаме и двама ви отново сред нас — отвърна Моргана. Успя да си наложи гласът й да не трепне. — Увейн, кажи ни откъде е този ужасен белег на бузата ти. Мислех, че откак Артур разби войските на Луций, вече няма кой да създава размирици.

— Нищо особено — каза пренебрежително Увейн. — Пак някакъв бандит се беше настанил в една от граничните крепости и се забавляваше, като опустошаваше околността и се бе самопровъзгласил за крал. Отидохме там заедно със сина на Лот, Гауейн, и се справихме с него на бърза ръка. При това Гауейн се сдоби и със съпруга — богата вдовица с много земи. Що се отнася до това — той докосна леко белега, — докато Гауейн се сражаваше със самозванеца, аз се заех с оръженосеца му — един грозен дребосък, който на всичкото отгоре беше и левак, че и несръчен. Винаги предпочитам да се сражавам с човек, който умее да върти меча — некадърниците създават много повече проблеми. Ако ти беше там, майко, нямаше да имам толкова голям белег — хирургът, който ми заши раната, сякаш имаше две леви ръце. Я кажи, толкова ли ме загрозява белегът?

Моргана нежно докосна обезобразената буза на заварения си син.

— За мен ти си винаги най-красивия, синко. И освен това може би ще успея да те пооправя дори и сега — виждам, че белегът е подут и гнои; преди да си легнем, ще ти приготвя компрес, та мястото да се успокои и заздравее по-добре. Сигурно доста те боли.

— Тъй е — съгласи се Увейн, — но поне имах щастието да не пипна тетанус, както се случи с един от моите хора. Господи, каква ужасна смърт! — Той потръпна. — Когато раната ми започна да се подува, бях решил, че и с мен ще стане същото, но добрият ми приятел Гауейн ме успокои, че докато мога да пия вино, няма опасност — и непрекъснато правеше всичко необходимо, та да не преставам. Кълна ти се, майко, цели две седмици бях непрекъснато пиян! — Увейн се разсмя на глас. — Бях готов да разменя цялата полагаща ми се плячка от замъка на онзи бандит за малко от твоята супа — не можех да дъвча нито хляб, нито сушено месо, та едва не умрях от глад. Паднаха ми три зъба…

Моргана стана, за да огледа отблизо раната. После каза:

— Отвори си устата — и допълни: — Да, така е. — Сетне, обръщайки се към един от слугите: — Донеси на сър Увейн малко бульон, а също и от варените плодове в сироп. Трябва много да внимаваш и известно време да не дъвчеш нищо твърдо, Увейн. След вечеря ще се погрижа за раната ти.

— Няма да откажа, майко. Наистина още ме боли, и то много. А освен това… В двора на Артур срещнах едно момиче… Не искам тя да се стряска от мен, сякаш е срещнала дявола.

Увейн се позасмя и се зае с храната. Въпреки болката от раната яде много, без да спира да разправя всякакви случки от кралския двор, докато успя да разсмее всички на масата. Моргана не смееше до погледне другаде, освен към най-малкия си заварен син, но през цялата вечер чувстваше очите на Аколон върху себе си. Погледът му я стопляше, сякаш бе излязла да се погрее на първите слънчеви лъчи след дългите мразовити месеци.

Вечерта премина много весело, но накрая Уриенс доби много изморен вид и Моргана повика телохранителите му.

— Днес за първи път напускаш леглото след дълга болест, съпруже — не бива да се преуморяваш.

Увейн стана и каза:

— Разреши ми да те нося аз, татко.

После се наведе и взе болния старец на ръце като малко дете. Моргана веднага го последва, но на вратата се обърна и каза:

— Погрижи се за необходимото, Малин. Аз ще превържа раната на Увейн, преди да си легна.

Скоро Уриенс бе настанен удобно в леглото си в своята стая. Увейн остана при него, а Моргана се запъти към кухните. Искаше да приготви отвара, с която да напои компреса за раната на Увейн. Наложи й се да разбуди готвача и да го изпрати да грее вода в кухнята. За тези неща й бяха необходими мангал и котле в собствените й покои — как не се беше сетила по-рано? Малко по-късно, когато всичко беше готово, тя се качи отново в стаята на Уриенс и накара Увейн да седне, за да наложи раната му с дигащите пара компреси, напоени с билкова отвара. Младият човек въздъхна облекчено, защото компресът веднага започна да изтегля гнойта от занемарената рана.

— О, колко добре се чувствам, майко! Онова момиче от двора на крал Артур надали може да прави такива компреси. Когато се оженя за нея, ще я научиш ли на някои от многото неща, които знаеш? Тя е от Корнуол и се казва Шана. Придворна дама е на кралица Изота… Всъщност защо Марк се нарича крал на Корнуол? Мислех, че Тинтагел е твой по наследство, майко.

— Така е, Увейн. Наследих го от Игрейн и херцог Горлоис. Нямах представа, Че Марк възнамерява сам да царува в Корнуол — отвърна Моргана. — Нима се осмелява да твърди, че Тинтагел е негов?

— Не, последното, което чух е, че няма свой човек там — отвърна Увейн. — Нали сър Друстан бе отпратен на заточение в Бретан…

— Защо? Да не би да е служил на император Луций? — попита Моргана. Всякакви новини от двора бяха като свеж полъх на вятъра в мъртвилото на тези отдалечени земи.

Увейн поклати глава.

— Не, не е това. Чуха се слухове, че двамата с кралица Изота били прекалено привързани един към друг. Трудно бих могъл да виня горката лейди… Корнуол е на края на света, а и херцог Марк е стар и капризен, при това личните му прислужници твърдят, че бил и немощен. Сигурно животът на горката му жена е бил тежък, а пък Друстан е хубав мъж и свири чудесно на арфа. Лейди Изота много обича музика.

— Няма ли да ни съобщиш нещо от двора, което да не е свързано със злодеи и чужди жени? — смръщи се Уриенс, а Увейн се засмя.

— Ами например казах на лейди Шана, че баща й може да прати свой вестоносец при теб, и се надявам, скъпи татко, че когато човекът дойде, няма да го отпратиш с отказ. Шана не е богата, но аз нямам нужда от жена със зестра. Припечелих доста в Бретан. Ще ти покажа някои неща от плячката, а и за теб, майко, съм донесъл подаръци. — Той вдигна ръка и погали бузата на Моргана, която тъкмо се навеждаше, за да смени компреса му. — Знам, че ти не си като лейди Изота и не би обърнала гръб на добрия ми стар баща, за да се държиш като блудница.

Бузите на Моргана пламнаха; тя се сведе колкото бе възможно по-ниско над котлето с димяща билкова отвара, бърчейки нос от острата миризма на изпаренията. В очите на Увейн тя бе най-добрата сред жените и вярата му я изпълваше с щастие, но щастието беше примесено с горчивина поради съзнанието, че е незаслужено.

„Поне никога не съм поставяла Уриенс в унизително положение и не съм показвала публично връзките с любовника си…“

— Все пак би било редно да отидете до Корнуол, веднага щом баща ми се пооправи достатъчно, за да може да пътува — поде сериозно Увейн. Той трепна за миг, защото горещият компрес явно бе докоснал друга част от гноящата рана. — Ти трябва да настояваш за яснота, майко. Марк трябва да разбере, че няма право на претенции към твоето наследство. Ти не си се вестявала в Тинтагел толкова отдавна, че хората сигурно са забравили коя е истинската им кралица.

— Сигурно не е стигнало чак дотам — каза Уриенс. — Но това лято, по Петдесетница, ако съм по-добре, смятам да помоля Артур да уреди въпроса със земите на Моргана.

— И ако Увейн вземе жена от Корнуол — допълни Моргана, — ще му дам Тинтагел, за да управлява онези земи от мое име. Би ли искал да бъдеш мой управител, Увейн?

— Не мога да си представя нищо по-добро — отвърна Увейн, — освен може би това, че тази нощ ще спя без челюстта да ме боли на четиридесет различни места.

— Изпий това — каза Моргана и изсипа съдържанието на едно малко шишенце във виното му — и ти обещавам, че ще спиш добре.

— Мисля, че ще спя и без него. Толкова съм доволен, че съм у дома, под грижите на майка си, и че ще спя в собственото си легло — Увейн се наведе и прегърна баща си, после целуна ръка на Моргана. — Въпреки това ще изпия лекарството, без да се противя. — Той изпи на един дъх виното и направи знак на един от телохранителите на Уриенс да го придружи, за да му осветява пътя. В този момент влезе Аколон, прегърна баща си за лека нощ, и после каза:

— На мен също ми е време да си лягам… Лейди, дали са оставили на леглото ми възглавници или стаята не е подредена? Толкова отдавна не съм бил у дома, че не бих се учудил, ако открия, че гълъби са свили гнездо в онази стая, където отец Ейан се опитваше да набие в мен латинския през дъното на панталоните ми.

— Казах на Малин да провери дали са оставили там всичко необходимо — отвърна Моргана, — но и аз ще дойда да проверя. Ще имаш ли още нужда от мен тази вечер, господарю? — обърна се тя към Уриенс — или вече мога да си легна?

В отговор се чу само леко похъркване. Вместо Уриенс отговори телохранителят му Хю, който наместваше възглавниците на стария човек:

— Върви, лейди Моргана. Ако се събуди през нощта, аз ще се погрижа за него.

Когато излязоха от стаята, Аколон попита:

— Какво му е на баща ми?

— Прекара белодробна треска тази зима — отвърна Моргана, — а не е вече млад.

— И на теб се падна тежестта да се грижиш за него — допълни Аколон. — Горката Моргана… — и той леко докосна ръката й. Тя прехапа устни, като чу нежността в гласа му. Ледената буца, която бе заседнала в гърдите й тази зима, започваше да се топи и Моргана се уплаши да не се разплаче. Сведе глава и не погледна към него.

— Кажи ми, Моргана… Защо не ми казваш нищо? Защо не искаш дори да ме погледнеш? — Аколон отново протегна ръка към нея, но Моргана процеди мъчително през зъби:

— Почакай.

После повика един прислужник и му нареди да донесе нови възглавници и едно-две одеяла от килера.

— Ако знаех, че ще дойдеш, щях да се погрижа да извадят най-хубавите ленени чаршафи, и да сменят сламеника.

Той прошепна:

— Това, което липсва в леглото ми, не е нов сламеник.

Но Моргана упорито отказваше да обърне лице към него, докато прислужниците продължаваха да влизат и излизат, носейки прясна вода за през нощта, запален светилник, а после и ризницата и връхните дрехи на Аколон.

Когато за миг в стаята бяха останали само двамата, той отново прошепна:

— Мога ли по-късно да дойда в стаята ти, Моргана?

Тя поклати глава и отвърна също шепнешком:

— Аз ще дойда при теб. Аз поне мога да намеря извинение, ако ме видят вън от стаята ми посред нощ. Откак баща ти се разболя, често ме викат при него, след като всички си легнат… Не бива да допускаме да те открият при мен… — и тя леко стисна пръстите му и бързо пусна ръката му, сякаш се опари. След това тръгна заедно с шамбелана на последната обиколка на замъка — трябваше да се уверят, че всичко е добре заключено.

— Лека нощ, лейди — каза след време шамбеланът, поклони се и си тръгна Моргана мина на пръсти, съвсем безшумно, през залата, където спяха хора от свитата на краля; после се качи нагоре по стълбите, мина покрай стаята, където спеше Авалох с Малин и по-малките деца, сетне покрай стаята, където бе спал горкият Кон с осиновените си братя и неговия възпитател, преди да си отиде от белодробната треска. В по-отдалеченото крило се намираха стаята на Уриенс, до нея собствената й стая, още една стая, която обикновено се даваше на важни гости, и в най-отдалечения край стаята, където бе оставила преди малко Аколон. Тя се запромъква натам с пресъхнала уста. Надяваше се той да е съобразил да остави вратата полуотворена… Сградата бе много стара, с дебели стени, и той не би могъл да чуе, че тя е пред стаята му.

Моргана хвърли на минаване един поглед на собствената си стая; после влезе забързано и разбърка завивките на леглото. Прислужницата й, Руах беше стара и глуха, и през изминалата зима Моргана бе проклинала неведнъж и глухотата, и глупостта й, но те сега щяха да й бъдат от полза. При все това не биваше Руах да се събуди утре и да види, че леглото на господарката й не е било използвано; дори тя, въпреки старостта и глупостта си, знаеше, че кралят не е добре и кралицата не може да споделя леглото му.

„Колко пъти съм си казвала, че не се срамувам от това, което върша…“ но въпреки това, не биваше да допуска името й да бъде предмет на клюки — в противен случай никога нямаше да успее да извърши това, за което я бяха пратили тук. Толкова мразеше тази потайност!

Аколон действително бе оставил вратата само притворена. Тя се вмъкна в стаята му, а сърцето й биеше до пръсване. Затвори вратата след себе си и в същия момент се озова в нетърпеливата му прегръдка. Докосването му събуди тялото й за живот, устните му покриха нейните и тя разбра, че той е копнял за този момент не по-малко от нея… Мъката и отчаянието, насъбрани през зимата, се стопиха като лед напролет, та Моргана имаше чувството, че душата й прелива. Притисна тяло към тялото на Аколон и се опита да не заплаче.

Беше се заричала, че няма да приема Аколон като нещо повече от жреца на Богинята, че няма да допусне между тях да се зародят някакви чувства, но всичките й решения бяха пометени от дивия копнеж на тялото й. Толкова много бе презирала Гуенхвифар, която бе станала причина за клюки в двора и бе направила съпруга си за присмех, защото не можеше да я принуди да се държи както подобава. А сега, в ръцете на Аколон, дори не си спомни какво си беше обещавала. Отпусна се в прегръдките му и се остави той да я отнесе в леглото.