Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (46)

8

Когато Моргана остави Артур и Гуенхвифар в стаята им, намери някаква наметка и изтича навън, без да я е грижа за дъжда. Качи се горе на укрепленията и се заразхожда по тях, съвсем сама. Шатрите на васалните крале и Артуровите рицари бяха скупчени в началото на хълма Камелот. Въпреки дъжда знамената и разноцветните флагчета по тях се вееха весело. Но небето беше мрачно, надвисналите облаци сякаш докосваха билото на хълма. Докато крачеше неспокойно напред-назад, Моргана си каза, че Светият дух би могъл да избере по-подходящ ден, за да слезе сред хората — и по-точно при Артур.

Да, сигурно бе, че Гуенхвифар няма да го остави на мира, докато не признае всичко пред свещениците. А клетвата му пред Авалон?

И все пак, ако съдбата на Гуидиън бе един ден да наследи баща си на трона, ако наистина такива бяха плановете на Мерлин… Никой не може да избяга от съдбата си. Нито мъжете, нито жените, каза си Моргана мрачно. Талиезин, който знаеше всякакви стари песни и предания, й бе разказал веднъж една легенда на древния народ, който живял някъде към Светите земи… Да, там някъде. Там живял някакъв човек, който бил прокълнат да убие баща си и да стане съпруг на майка си. Когато разбрали за проклятието, родителите решили да го изхвърлят от дома си и да го оставят да умре, но го спасили и отгледали други хора. Когато пораснал, един ден срещнал баща си, без да го познае, скарал се с него, ударил го и го убил, а сетне се оженил за вдовицата му — така че тъкмо мерките, които родителите предприели, за да избегнат проклятието, допринесли за неговото осъществяване — ако този човек бе израснал в дома на баща си, не би сторил това, което извършил поради незнание…

Тя и Артур също бяха прегрешили поради незнание, но въпреки това онази фея бе проклела сина и: „Изхвърли плода на утробата си, или го убий, когато излезе от нея, защото какво ще стане с Краля-елен, когато младият елен порасне?“ Изведнъж целият свят около Моргана избледня — стори й се непознат, сякаш се бе заблудила из мъглите около Авалон, и тя усети някакво жужене в главата си.

После отвсякъде се разнесе страшен шум — някакво оглушително блъскане… Не, това бяха просто църковните камбани, които призоваваха богомолците на служба. Моргана бе чувала, че феите бягат от звука на църковните камбани, че затова са се оттеглили в далечните пещери из хълмовете… Не можеше да си представи как ще отиде и ще седне както обикновено, в църква, и как ще изслуша спокойно литургията — защото от придворните дами на кралицата се очакваше да дават пример с набожността си. Имаше чувството, че стените ще паднат върху й и ще я задушат, че монотонният глас на свещеника и мириса на тамян ще я накарат да полудее — по-добре беше да остане тук, под чистия дъжд. Едва сега се сети да нахлупи качулката на главата си — панделките, които бе вплела в косите си, бяха измокрени и сигурно не ставаха вече за нищо. Опита се да ги пооправи, но по пръстите й останаха следи от боята — не беше качествена, защото необходимите съставки бяха много скъпи и не се намираха лесно.

Дъждът бе почнал да спира и между палатките засноваха хора.

— Днес няма да има турнир — разнесе се глас зад нея, — иначе бих те помолил да ми дадеш една от тези панделки, за да я нося вместо знаме в битката, лейди Моргана.

Моргана примигна и се опита да дойде на себе си. До нея се бе изправил някакъв млад мъж — строен, тъмноок и тъмнокос — струваше й се, че го познава отнякъде, но не можеше да си припомни откъде.

— Не ме ли помниш, лейди? — каза той натъжено. — А пък ми бяха казали, че си заложила една панделка на мое име — на един турнир преди година или две, или може би три?

Да, сега Моргана го позна — той беше син на крал Уриенс от Северен Уелс. Аколон, така се казваше; и тя наистина бе заложила на него, когато една от придворните дами на кралицата заяви, че никой не може да победи Ланселет… Тогава така и не узна дали е спечелила — на тази Петдесетница беше убита Вивиан.

— Но разбира се, помня те, сър Аколон. Онази Петдесетница, ако си спомняш, бе така помрачена от жестокото убийство на моята осиновителка…

Той веднага съжали за упрека в думите си.

— Тогава трябва да те помоля за прошка, защото ти припомних онова трагично събитие. Пък и се надявам, че ще има още много турнири преди края на тържествата — сега в страната цари мир, но господарят Артур държи да се убеди, че войните му са в състояние да защитават народа в случай на нужда.

— Не ми се вярва това да се наложи скоро — отвърна Моргана. — Напоследък дори северните варвари не се занимават с нас. Може би ти липсват някогашните дни на славни битки?

Усмивката му наистина бе хубава.

— Бих се при Маунт Бадон — започна той. — Това беше първото ми сражение и насмалко не стана и последното. Струва ми се, че все пак предпочитам турнирите. Сражавам се, ако така трябва, но далеч по-добре е да се биеш срещу добри приятели, които нямат желание да те убиват, и пред очите на красиви дами, които се възхищават на уменията ти… В истинската битка, лейди, няма кой да се възхищава на проявената смелост, пък няма и кой знае какви прояви на смелост, независимо от приказките после…

Докато говореха, бяха наближили църквата. Сега гласът му бе заглушен почти напълно от камбанния звън. „Приятен, мелодичен глас“ мислеше си Моргана. Зачуди се дали Аколон може да свири на арфа. После се извърна рязко и тръгна в посока, обратна на тази, откъдето долиташе звънът на камбани.

— Няма ли да присъстваш на света литургия, лейди Моргана?

Тя се усмихна и хвърли поглед към китките му, около които се виеха татуираните змии. Плъзна леко пръст по едната.

— А ти?

— Струва ми се, че ще се откажа. Мислех да отида да се видя с някои приятели, но сега предпочитам да остана тук — Аколон се усмихна — за да разговарям с теб…

Тя каза иронично:

— Не се ли боиш за безсмъртната си душа?

— О, баща ми е набожен за двама… Наскоро овдовя отново и предполагам, че сега ще иска да проучи почвата за ново завоевание. Той се вслушва в апостолическите текстове, съгласно които е по-добре да се ожениш, отколкото да изгаряш в огън. Явно му се случва да изгаря по-честичко, отколкото е прилично за мъж на неговите години…

— Значи си загубил майка си, сър Аколон?

— О, тя е починала отдавна — още преди да ме отбият от гърдите й. Починаха последователно и трите ми мащехи — каза Аколон. — Баща ми има трима сина и със сигурност няма нужда от повече наследници, но е прекалено набожен, за да вземе просто така някоя жена да му топли леглото — затова явно ще трябва да се ожени отново. При това най-големият ми брат е вече женен и също има син.

— Ти си се родил, когато баща ти е бил вече възрастен, нали?

— По-скоро на средна възраст — отвърна Аколон. — Аз самият не съм чак толкова млад. Ако не беше тази война, когато бях по-млад, можеха да ме пратят на Авалон, за да изучавам мъдростта на жреците. Но баща ми прие Христовата вяра на стари години.

— Виждам, че носиш знака на змиите. Той кимна.

— Дори успях да понауча нещо от древната мъдрост, но не достатъчно, че да задоволя жаждата си за знания. В наши дни няма кой знае какви занимания за един кралски син, който не е първороден. Баща ми каза, че ще потърси жена и за мен на това празненство — усмихна се той. — Ще ми се ти да беше с по-скромен произход, лейди.

Моргана почувства, че се изчервява като младо момиче.

— О, много съм стара за теб — каза тя. — А освен това съм само несъща сестра на краля от първия брак на майка му. Баща ми беше херцог Горлоис, първият, когото Утър Пендрагон уби за предателство…

Възцари се кратко мълчание, нарушено накрая от Аколон:

— Вече е опасно да продължаваш да носиш знака на змиите — или скоро ще бъде, защото свещениците започнаха да стават всесилни. Когато Артур седна на престола, бях чул, че това станало с подкрепата на Авалон, че сам Мерлин му дал меча, който е един от свещените друидски символи. Но сега дворът му е станал напълно християнски… Баща ми споделяше с мен опасенията си, че Артур ще върне властта на друидите, но явно няма такава опасност…

— Така е — избликналият гняв почти задуши Моргана. — А той все още носи меча на друидите…

Той я загледа внимателно.

— А пък ти още носиш полумесеца на Авалон.

Моргана се изчерви. Всички вече бяха влезли в църквата, дверите бяха затворени. Аколон продължи:

— Дъждът се усилва, лейди Моргана — дрехите ти ще подгизнат и можеш да си докараш някоя настинка. Трябва да се върнеш в замъка. Но преди това ми обещай да седиш до мен на днешното пиршество.

Тя се поколеба. Едно бе сигурно — Артур и Гуенхвифар нямаше да потърсят компанията й и да я повикат на кралската маса тъкмо днес.

„Гуенхвифар би трябвало да ме разбере — тя, която стана плячка на похотта на Мелеагрант… Нима ще ме вини, след като тя самата намери утеха в прегръдките на най-добрия приятел на съпруга си? Да, знам, аз не бях изнасилена, но ме дадоха на Рогатия Бог, без да се поинтересуват дали такова е моето желание. Не страст ме водеше, когато се озовах в леглото на едноутробния си брат, а покорство пред волята на Богинята…“

Аколон все още очакваше отговора й, на лицето му бе изписано нетърпение. „Стига да поискам, ще ме целуне, ще проси от мен поне едно докосване на ръката ми“. Знаеше, че е така и тази мисъл успокояваше наранената й гордост. Тя му се усмихна ослепително.

— Обещавам ти да седя до теб, стига да намерим място по-далеч от баща ти.

Неочаквана мисъл пресече съзнанието й: Артур я гледаше по същия начин. „Ето от какво се бои Гуенхвифар. Тя винаги е знаела това, което аз разбирам едва сега — стига само да протегна ръка, и той ще престане да обръща внимание на думите й. Артур обича мен най-много от всички. Аз не изпитвам желание към него, за мен той си остава само обичен брат, но Гуенхвифар не може да бъде сигурна в това. Страхува се, че стига само да реша, бих го върнала в леглото си с помощта на вълшебствата на Авалон“.

— Моля те, влез в замъка и си смени… смени си роклята — казваше загрижено Аколон. Моргана му се усмихна отново и стисна ръката му.

— Ще се видим на пиршеството.

 

 

По време на цялата литургия Гуенхвифар седя сама. Опитваше се да си възвърне самообладанието. Архиепископът изнесе обичайната проповед, която слушаха на Петдесетница — разказ за това, как Светият дух слязъл сред хората. Гуенхвифар мислеше: „Ако Артур най-сетне се е покаял за всички свои грехове и е станал добър християнин, аз трябва да благодаря на Светия дух, който наистина осени и двама ни днес“. Тя плъзна незабелязано пръсти по корема си; тази сутрин тя лежа в прегръдките на Артур — може би по сретение щеше да държи в ръцете си наследника на кралството? Хвърли поглед към мястото, където Ланселет бе коленичил редом с Илейн. Ревнивият й поглед вече бе забелязал, че Илейн отново наедрява около талията. Чакаха още един син, или може би дъщеря. „Ето, сега Илейн се пъчи гордо до мъжа, когото съм обичала толкова силно и толкова дълго, със сина, който аз трябваше да му родя… Длъжна съм да се смиря и да преклоня глава пред Божията воля — поне за известно време. Може да се правя, че приемам сина й да наследи трона на Артур. Но аз също съм грешница — нали казвах на Артур, че трябва да се откаже от гордостта си, а аз самата се водя от гордост“.

Църквата беше претъпкана, както винаги на голям празник. Артур изглеждаше блед и потиснат; беше говорил с епископа, макар че преди литургията нямаха време за по-продължителен разговор. Гуенхвифар, коленичейки до него, си каза, че той е далечен, по-непознат отколкото беше за нея през онзи отдавнашен ден, когато за първи път отиде в леглото му, тръпнеща от ужас пред това, което й предстоеше.

„Не трябваше да се карам с Моргана… Защо се чувствам виновна? Моргана е грешница, не аз… Аз съм изповядала греховете си и съм се покаяла, и съм опростена…“

Моргана не беше в църквата; не можеше да прояви такава дързост, да дойде неопростена на литургия, и то след като е била разобличена в своята същност — езичница, провинена в кръвосмешение, вещица и магьосница.

Литургията сякаш нямаше край, но накрая епископът благослови паството си и хората заизлизаха от църква. За миг тълпата притисна Гуенхвифар към Ланселет и Илейн; той бе обгърнал загрижено тялото на жена си с ръка, та да не я блъскат околните. Гуенхвифар ги загледа в очите, за да не вижда закръгления корем на Илейн.

— Отдавна не съм ви виждала в двора… — започна тя.

— О, на север има толкова много неща за вършене — отвърна Ланселет.

— Дано поне няма нови дракони — намеси се Артур.

— Слава Богу, не — усмихна се Ланселет. — Не беше изключено първата среща с дракон да се превърне в последната ми битка. Да ми прости Бог, че се подигравах на Пелинор, когато той разправяше за звяра! Сега, когато вече няма саксонци за избиване, нашите рицари действително ще трябва да се заемат с разбойниците, бандитите и драконите, ако ги има още — изобщо с всяко зло, което вреди на мирния народ.

Илейн се усмихна плахо на Гуенхвифар.

— Съпругът ми не е по-различен от всички мъже — всеки от тях би предпочел да отиде да се сражава, дори срещу дракони, отколкото да си седи у дома и да се наслаждава на мира, който извоюваха с такива усилия! Артур същият ли е?

— Струва ми се, достатъчно му е това, че тук, в двора, всеки търси от него правосъдие — отвърна Гуенхвифар, приключвайки темата. — Кога ще раждаш? — попита тя, загледана в закръгленото тяло на братовчедка си. — Как мислиш, пак ли ще е момче, или този път чакате момиче?

— Надявам се на втори син. Не искам дъщеря — отвърна Илейн, — но нека бъде Божията воля. Къде е Моргана? Защо не я видях в църквата? Да не е болна?

Гуенхвифар се усмихна презрително.

— Нали знаеш колко ревностна християнка е Моргана.

— Но тя ми е приятелка — настоя Илейн, — и дори да не е добра християнка, аз продължавам да я обичам и ще се моля за нея.

„Как няма да се молиш за нея“, каза си Гуенхвифар горчиво, „нали тя те омъжи, за да причини страдание на мен“. Стори й се, че невинните сини очи на Илейн са пълни с лицемерие, в гласа й прозвуча измама. Стори й се, че ако остане още само миг тук, ще се хвърли върху братовчедка си и ще почне да я души. Измънка някакво извинение, и Артур веднага я последва.

Той поде:

— Надявах се, че Ланселет ще остане с нас поне няколко седмици, но се оказа, че веднага се връщат на север. Той ми каза, че няма нищо против Илейн да остане тук, ако ти пожелаеш да я приемеш. Щяла да ражда скоро, та той предпочита да не я взема със себе си на такъв дълъг път. Може би Моргана се е затъжила за нея — нали бяха приятелки. Е, това си е ваша, женска работа, разберете си помежду си… — той я загледа мрачно. — Аз трябва да вървя. Архиепископът пожела да разговаря с мен веднага след службата.

Искаше й се да се вкопчи в него, да го задържи, да го притисне с две ръце към себе си, но вече беше късно.

— Не видях Моргана в църква — каза Артур. — Гуенхвифар, да не би да си й казала нещо обидно…

— Нито дума не съм разменила с нея — нито лоша, нито добра — гласът на Гуенхвифар бе станал писклив. — Що се отнася до това къде е, не ме интересува, но бих искала да се продъни в преизподнята!

Артур отвори уста и тя помисли, че ще я укори. Мисълта, че го е разгневила, й достави неестествена наслада. Но той само въздъхна и сведе глава. Стори й се, че няма да издържи да го гледа как се влачи като пребито куче.

— Гуен, моля те, не се карай повече с Моргана. Достатъчно страдания е понесла вече… — изведнъж, сякаш засрамен от умолителния тон на думите си, той се извърна рязко и се запъти към архиепископа, който стоеше наблизо и поздравяваше паството си за празника. Когато Артур застана пред него, той се поклони, извини се на наобиколилото го множество, и се отдалечи редом с краля, пробивайки си път през тълпата.

В замъка имаше много неща за вършене — трябваше да се посрещат гостите в тронната зала, трябваше да се намери време да се разменят по две-три думи с всеки от рицарите на Артур. Налагаше се Гуенхвифар да им обясни, че Артур ще се забави, защото трябва спешно да поговори с един от съветниците си — в крайна сметка това не бе лъжа, архиепископ Патрициус действително беше един от съветниците на краля. Известно време цареше голяма бъркотия — срещаха се стари приятели, поздравяваха се, разказваха си един на друг какво се е случвало из родните им земи, кой за кого се е оженил, чия дъщеря за кого е сгодена, чий син вече е възмъжал. Говореха за новородени бебета и за избити разбойници, за нови пътища, прокарани из пущинаците. Времето течеше и почти никой не забелязваше отсъствието на крал Артур. Но в крайна сметка повечето спомени бяха разказани и из насъбралото се множество се понесе ропот. Гуенхвифар си помисли, че и храната ще изстине; но все пак нямаше как да започне тържеството в тронната зала, след като не бе пристигнал самият крал. Нареди да налеят вино, бира и сидър^[1] на гостите — каза си, че докато дойде ред за храната, повечето ще да я прекалено пияни, за да й обърнат внимание. Забеляза Моргана, която седеше на другата страна на масата. Тя бъбреше и се смееше с някакъв мъж, когото Гуенхвифар не разпозна, но забеляза, че около китките му бяха татуирани змиите на Авалон. Дали не възнамеряваше да прелъсти и него с вълшебствата си — както бе прелъстила Ланселет, и Мерлин също? Моргана бе толкова порочна, че явно не можеше да изпусне нито един мъж от ноктите си.

Когато Артур най-сетне се появи, той вървеше бавно и отпуснато. Гуенхвифар почувства как сърцето й се свива — никога не бе го виждала такъв, освен онзи път, когато бе тежко ранен и едва избегна смъртта. Разбра, че му е нанесла по-дълбока рана, отколкото е предполагала — че е наранила душата му, и после си каза — може би Моргана е била права, когато е пожелала да му спести всичко това… Не, не беше така — тя, като вярна съпруга, бе сторила само това, което бе необходимо, за да оздрави и спаси душата му; какво значение имаше претърпяното унижение в сравнение със спасението на душата?

Артур бе съблякъл празничните си дрехи. Вместо тях носеше проста туника без никакви бродерии — не бе сложил и малката корона, която носеше при такива случаи. Златистата му коса бе изгубила блясъка си и сякаш бе посивяла изведнъж. Когато го видяха, всички рицари на кръглата маса скочиха на крака и го приветстваха бурно. Той стоеше прав и приемаше приветствията с лека усмивка. След малко вдигна ръка и врявата утихна.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — каза той. — Надявам се, че ще ми простите, и ви каня да се заемете с вечерята.

Седна на мястото си и въздъхна. Веднага наоколо зашетаха слугите — носеха димящи гърнета и подноси. Резачите размахваха ножовете си. Гуенхвифар не възрази, когато един от тях постави няколко резена печена патица в чинията й, но само почопли храната и я остави. След време се осмели да вдигне очи и да се вгледа в Артур. Сред празничното изобилие от ястия в неговата чиния имаше само къс сух хляб, дори без масло, а в чашата му — само вода.

Тя понечи да го упрекне:

— Но ти нищо не ядеш… Той каза с крива усмивка:

— Това не означава, че храната не е хубава. Сигурен съм, че всичко е чудесно, както винаги, скъпа.

— Не е хубаво да се пости на голям празник… Артур отбеляза с гримаса:

— Ако искаш да знаеш съвсем точно, епископът е на мнение, че извършеният от мен ужасен грях налага много повече от обичайното покаяние. Нали и ти искаше това от мен — той разпери уморено ръце — ето, идвам на пиршеството по Петдесетница по проста туника, и ще остана още дълго на пост и молитва, докато се пречистя от греха. Тъй или иначе, твоето желание е изпълнено, Гуенхвифар.

Той вдигна решително чашата си и отпи няколко глътки вода. Тя разбра, че Артур не желае да разговаря повече по този въпрос.

Но тя не бе искала точно това… Гуенхвифар се стегна цялата от усилие да не се разплаче. Всички ги гледаха — достатъчно бе за клюкарите, че кралят пости на най-големия свой празник. Отвън продължаваше да вали и се чуваше как дъждът трополи по покрива. В залата се възцари необичайна тишина. Тогава Артур вдигна глава и поиска музика.

— Нека ни попее Моргана — тя е по-добра от всички певци, които познавам!

„Моргана! Моргана! Все Моргана!“ Но какво можеше да стори Гуенхвифар? Забеляза, че Моргана е сменила яркочервената рокля, която носеше сутринта. Сега бе облечена в строга, тъмна дреха, която напомняше монашеско расо. В косите й нямаше онези червени панделки, с които приличаше съвсем на блудница. Тя доближи, взе арфата, седна пред краля и запя.

Тъй като очевидно такова бе желанието на Артур, хората наоколо отново зашумяха, развеселиха се, разнесе се смях. Когато Моргана свърши, друг пое арфата, след него — трети. Хората започнаха да се местят от маса на маса, бъбреха, пееха, пиеха.

Ланселет се запъти към кралската двойка. Артур му кимна и го покани да седне до тях, както едно време. Сега слугите носеха големи блюда със сладкиши и плодове, ябълки, печени във вино и сметана, всевъзможни фини и сложни сладкарски изделия. Тримата седяха и си говореха за незначителни неща, а Гуенхвифар се почувства за момент почти щастлива — беше наистина като едно време, когато и тримата се обичаха… Защо всичко не можа да се съхрани така, както си беше?

След време Артур се надигна и каза:

— Мисля, че е редно да отида при някои от по-възрастните рицари от свитата ми. Трябва да поговоря и с тях. Аз съм по-младият, а много от тях са вече съвсем грохнали. Ето Пелинор — надали би могъл да се изправи сега срещу някой дракон. Нищо чудно да не може да се справи и с малкото кученце на Илейн!

Ланселет каза:

— Имам чувството, че откак Илейн се омъжи, той не знае какво да прави с живота си. Има хора, които вземат такова решение — че са изпълнили вече жизненото си предназначение, и действително умират скоро след това. Дано с него не стане така — аз го обичам и се надявам още дълго да бъде сред нас. — Той се усмихна стеснително. — Никога не съм имал истински баща — наистина, Бан винаги беше добър с мен по своему, но сега за първи път имам близък човек, който се държи с мен като със син. Не съм имал и братя — когато синовете на Бан, Лайънел и Борс, дойдоха в кралския двор, аз бях вече мъж. Почти не говорех езика им. А пък Балан винаги е имал други грижи.

Откак Артур се появи след срещата си с епископа, почти не се бе усмихвал, но сега се засмя.

— Нима да имаш братовчед е нещо толкова по-незначително от това да имаш брат, Галахад?

Ланселет протегна ръка и го хвана здраво за китката.

— Да ме накаже Господ, ако забравя някога приятелството ни, Гуидиън… — той вдигна очи към Артур и Гуенхвифар бе убедена, че Артур ще го прегърне. Но вместо това той се отдръпна и ръката на Ланселет увисна. Той загледа учудено краля, но Артур скочи бързо на крака.

— Ето и Уриенс, и Марк от Корнуол — колко е остарял и той… Нека видят, че техният крал не се е възгордял и сам ще отиде при тях. Остани тук, при Гуенхвифар, Ланс. Нека днешният празник ни припомни хубавите стари времена.

Ланселет се подчини и остана на скамейката до Гуенхвифар. След кратко мълчание той попита:

— Да не би Артур да е болен? Гуенхвифар поклати глава.

— Струва ми се, че са му наложили покаяние, затова е мрачен.

— Че какъв ли тежък грях би могъл да има Артур на душата? — зачуди се Ланселет. — Той е един от най-безупречните хора, които познавам. Гордея се, че все още мога да се нарека негов приятел — но знам, че не го заслужавам, Гуен.

Той я загледа с такава тъга, че Гуенхвифар едва не заплака отново. Защо не можеше да обича и двамата без грях, защо Бог е наредил тъй, че жената може да има само един съпруг? Явно бе станала порочна като Моргана, щом можеха да й минават такива неща през ума!

Тя докосна леко ръката му.

— Щастлив ли си с Илейн, Ланс?

— Щастлив ли? Та кой човек на тази земя може да се нарече щастлив? Правя, каквото мога.

Тя сведе очи към ръцете си. Забрави за миг, че обича толкова отдавна този мъж — тъкмо сега за нея той беше най-вече приятел.

— Искрено искам да бъдеш щастлив. Вярвай ми, че искам точно това. Ръката му стисна леко нейната.

— Знам, скъпа моя. Знаеш ли, не исках да идвам тук днес. Обичам теб, обичам и Артур, но минаха дните, когато приемах да бъда капитан на неговата конница и… — гласът му трепна — защитник на кралицата.

Внезапно тя вдигна очи и каза:

— Не мислиш ли, че младостта ни вече е отминала, Ланс? Ръката й беше все още в неговата.

Той кимна и въздъхна:

— Да, така е.

Моргана отново бе взела арфата и пееше. Ланселет продължи:

— Гласът й е все така прекрасен. Когато я слушам, винаги си спомням за майка ми — тя не пееше толкова хубаво, но гласът й беше подобен — мек и нисък…

— Моргана си е все така млада — отбеляза ревниво Гуенхвифар.

— Така е с всички, в чиито жили тече кръвта на Древните — до определено време изглеждат така, сякаш никога няма да остареят, и след това се състаряват изведнъж — каза Ланселет. После се наведе, целуна я леко по бузата и допълни: — Не мисли, че си по-малко красива от Моргана, Гуен. Просто твоята красота е различна — това е всичко.

— Защо ми казваш това?

— Любима, не мога да те гледам толкова нещастна…

— Мисля, че изобщо не знам какво означава да бъдеш щастлив — отвърна Гуенхвифар.

„Защо Моргана остава недосегаема за времето? Това, което съсипа моя живот и живота на Артур, на нея сякаш не й тежи. Ето, тя пак пее и се смее, и онзи млад рицар със змиите около китките съвсем се е захласнал по нея…“

След малко Ланселет каза, че трябва да отиде при Илейн, и я остави сама. Артур се върна и седна до нея, но тогава се заредиха стари приятели — всеки му поднасяше своя дар, напомняше за заслугите си, искаше нещо. Дойде Уриенс от Северен Уелс — беше посивял и наедрял, но все още бе запазил всичките си зъби, и продължаваше да води войските си в бой.

Уриенс поде:

— Искам да те помоля за нещо, кралю. Искам да се оженя отново, и бих желал да се сродя с теб. Чух, че Лот от Лотиан е починал, и с радост бих взел за жена неговата вдовица, Моргоуз.

Артур потисна с мъка смеха си.

— Що се отнася до това, приятелю, искай разрешение не от мен, а от сър Гауейн. Сега той владее Лотиан, и несъмнено ще се зарадва, ако успее да намери нов съпруг на майка си, тъй като тя е една доста своенравна дама. Не мога да й наредя да се омъжи — все едно да заповядам на майка си.

Внезапно вдъхновение осени Гуенхвифар. Ето идеалното разрешение на всички проблеми — сам Артур каза, че разчуе ли се тайната в кралския двор, Моргана неминуемо ще стане обект на присмех и презрение. Тя го подръпна за ръкава и каза тихо:

— Артур, Уриенс е ценен съюзник. Казвал си ми, че трябва да ценим уелските мини също както са ги ценили римляните, заради желязото и оловото, които се добиват там… А имаш неомъжена сестра, чийто брак зависи от теб.

Той я изгледа стреснато.

— Но Уриенс е много стар!

— Моргана е по-голяма от теб — отвърна Гуенхвифар, — и тъй като Уриенс има пораснали синове и дори внуци, надали ще настоява тя да му роди на всяка цена дете.

— Така е — съгласи се намръщено Артур — такъв брак би бил подходящ. — Той се обърна към Уриенс и каза: — Не мога да наредя на лейди Моргоуз да се омъжи повторно, но моята сестра, херцогинята на Корнуол, е все още неомъжена.

Уриенс се поклони.

— Не смеех да се прицеля толкова високо, кралю, но ако сестра ти пожелае да бъде кралица в моите земи…

— Не бих принудил никоя жена да се омъжи против волята си — каза Артур, — но ти обещавам да я попитам.

Той повика един от пажовете.

— Когато лейди Моргана завърши песента, попитай я дали би дошла при мен.

Уриенс загледа Моргана. Тъмният цвят на роклята придаваше необичайно светъл тен на лицето й.

— Сестра ти е много красива жена, кралю. Мъжът, когото реши да приеме за съпруг, ще бъде щастливец.

Уриенс се върна на мястото си, а Артур каза замислено, докато наблюдаваше как Моргана си проправя път към тях:

— Отдавна трябваше да се омъжи — сигурно вече копнее за свой дом, където тя ще е господарка, вместо да бъде на разположение на друга жена. Пък и за по-младите мъже би била прекалено учена. Но Уриенс действително ще бъде щастлив, защото тя е очарователна, а и ще ръководи отлично домакинството му. Все пак… иска ми се да не беше толкова стар…

— Сигурно ще бъде по-щастлива със солиден и улегнал съпруг — отбеляза Гуенхвифар. — В края на краищата тя самата не е някакво романтично хлапе.

Моргана дойде и се поклони пред тях. Както винаги пред хора, лицето й беше напълно безстрастно. Усмихваше се учтиво и този път Гуенхвифар изпита дълбока благодарност за хладнокръвието й.

— Сестро — започна Артур. — Поискаха от мен ръката ти. След това, което се случи тази сутрин — той заговори по-тихо — мисля, че ще е разумно известно време да поживееш далеч от двора.

— Действително, ще се радвам да се махна оттук, братко.

— Ами тогава… — Артур се поколеба. — Дали би ти харесало да живееш в Северен Уелс? Чувал съм, че голяма част от земите там са пусти, но в Тинтагел не е по-оживено…

Гуенхвифар забеляза с удивление, че Моргана се изчерви като петнадесетгодишно момиче.

— Няма да се преструвам, че съм изненадана от предложението, братко.

Артур се позасмя.

— Виж го ти хитреца — пред мен не спомена, че е разговарял с теб.

Моргана отново се изчерви и започна да играе с края на плитката си. Гуенхвифар си помисли, че наистина никой не би могъл да й даде годините.

— Кажи му, че за мен ще е удоволствие да живея в Северен Уелс.

Артур каза меко:

— Не те ли безпокои разликата във възрастта?

Лицето й беше все така зачервено.

— Щом не безпокои него, не безпокои и мен.

— Да бъде тогава — Артур направи знак на Уриенс. Той се запъти, сияещ от щастие, към тях. — Сестра ми току-що каза, че ще й хареса да бъде кралица на Северен Уелс, приятелю. Не виждам причини да бавим сватбата — може да я отпразнуваме още идущата неделя. — Артур вдигна чашата си и се обърна към заобиколилото го множество. — Приятели, нека вдигнем чаши за сватбата на скъпата ми сестра, лейди Моргана, херцогиня на Корнуол, и моя добър приятел крал Уриенс от Северен Уелс!

Възгласите, виковете и възторжените приветствия се надигнаха като вълна — едва сега пиршеството заприлича на предишните весели чествания на Петдесетница. Моргана стоеше неподвижно, като издялана от камък.

„Но тя се съгласи, каза, че той вече й е направил предложение…“ Гуенхвифар не можеше да разбере. Изведнъж си спомни младия мъж, който ухажваше до преди малко Моргана. Но това беше синът на Уриенс — Аколон! Разбира се, това е било — мислела е за Аколон! Но възможно ли е да се е надявала да й предложи брак — та той бе доста по-млад от нея! Да, предполагала е, че ще я оженят за Аколон. Интересно, ще се възпротиви ли?

Омразата отново я заля.

„Нека види сега какво значи да те дадат за невеста на човек, когото не обичаш!“

На глас каза:

— И тъй, ти също ще бъдеш кралица, сестро. Аз ще ти стана шаферка — и взе ръката на Моргана в своята.

Моргана я загледа право в очите и Гуенхвифар разбра, че думите й не са я заблудили.

„И тъй да е. Поне ще се отървем една от друга. Край на това престорено приятелство“.

 

 

Говори Моргана…

Като се има предвид как бе съдено да приключи моят брак, предполагам, че началото му бе доста добро. Гуенхвифар наистина организира чудесна сватба — независимо от омразата си към мен. Имах шест шаферки, четири от които — кралици. Артур ми подари много красиви и скъпи накити — никога не съм имала слабост към скъпоценности. На Авалон не носех украшения, а после, когато го напуснах, така и не си създадох такъв навик, въпреки че бях наследила някои много хубави неща от Игрейн. Сега Артур ми даде още много от накитите на майка ни, и други, които бяха плячкосани от саксонците. Исках да възразя, но Гуенхвифар ми напомни, че Уриенс ще очаква съпругата му да се облича както подобава на кралица. Свих рамене и я оставих да ме гизди, както дете облича куклата си. Един от накитите беше прекрасна кехлибарена огърлица. Помнех, че Игрейн я носеше, когато бях много малка, но после изчезна някъде. Много по-късно я видях в нейното ковчеже и тя ми каза, че ще ми я подари, когато порасна. Но след това заминах за Авалон — а там нямах нужда от скъпоценности. Сега огърлицата беше моя, заедно с толкова много други неща, че не знаех кога бих могла да ги нося.

Не изпълниха единствената ми молба — да отложат сватбата, докато успее да пристигне леля ми Моргоуз. Може би се страхуваха, че ще се осъзная, че ще протестирам и ще обясня, че има недоразумение, че съм мислела, че Аколон е този, който ми предлага да живея като негова съпруга в Северен Уелс. Убедена съм, че поне Гуенхвифар знаеше как стоят нещата. Чудех се какво ще си помисли за мен Аколон — аз почти му се бях врекла сутринта, а още същата вечер обявиха годежа ми със стария му баща! Нямах възможност да го питам.

Казах си, че в крайна сметка Аколон би предпочел невеста на петнадесет години, не на тридесет и четири. Бях чувала жените да говорят, че ако си минала тридесетте, трябва да се задоволиш с предложението на някой възрастен, многократно овдовявал кандидат, който ще те избере заради потеклото, приятната външност и добрата зестра, а също и за да изгледаш осиротелите му деца. Що се отнася до потеклото, при мен не можеше да се желае повече; колкото до останалото, скъпоценности имах в изобилие, но трудно можех да си представя да бъда майка на Аколон и останалите деца на стария Уриенс — по-скоро бих се възприела като баба на внуците му. Изведнъж ми проблесна, че майката на Вивиан е била вече баба, преди да навърши моите години; родила беше Вивиан на тринадесет, а самата Вивиан бе родила единствената си дъщеря, преди да навърши четиринадесет.

Само веднъж разговарях насаме с Уриенс — в един от трите дни между Петдесетница и нашата сватба. Може би тайно съм се надявала, че той, като християнин, ще се откаже от брака, като узнае някои неща; а може би все пак щеше да предпочете млада жена, която да му роди още деца. Пък и не исках да ме вземе, без да е наясно, че не съм девствена, и да ме упреква по-късно; знаех отлично колко държат християните на девствеността на невестата; най-вероятно го бяха възприели от римляните с тяхната фамилна гордост и преклонение пред непорочността.

— Отдавна минах тридесетте, Уриенс — му казах тогава, — и не съм девица.

Не ми беше известен по-изискан и благоприличен начин да съобщиш такова нещо.

Той посегна и докосна малкия син полумесец на челото ми. Знакът беше избледнял — бях забелязала това, докато се гледах в огледалото, което бе един от сватбените подаръци от Гуенхвифар. Спомних си, че когато отидох на Авалон, и полумесецът на челото на Вивиан бе почнал да избледнява, но тя го подчертаваше със синя боя.

— Била си жрица на Авалон — една от девиците на Езерната дама, и си отдала девствеността си на Рогатия бог, нали?

Кимнах.

Уриенс продължи:

— Някои от моите поданици продължават да спазват този обичай и аз не полагам усилия да го премахна. Имам чувството, че според селяните е лесно за кралете и благородниците да приемат Христовата вяра, защото могат да плащат на свещеници, та с молитвите си да ги измъкнат от Ада. Но се опасяват, че ако боговете на Древните, почитани от незапомнени времена из нашите хълмове, не получават дължимото, ще си отмъстят. Синът ми Аколон е на същото мнение — но сега в ръцете на свещениците е съсредоточена голяма власт, затуй предпочитам да не ги предизвиквам. Що се отнася до мен, все ми е едно кой Бог седи на небесния престол и на кой Бог се кланя народът ми, стига в кралството ми да цари мир. Но веднъж, много отдавна, аз също носих короната от еленови рога. Кълна се, че никога няма да те упреквам, лейди Моргана.

„Ах, всемогъща Богиньо…“, мислех си, „това е лудост, не може да бъде, ти се шегуваш с мен… Можех наистина да имам щастлив брак с Аколон — но той е млад, може би предпочита някое младо момиче за съпруга…“ На Уриенс казах:

— Трябва да знаеш и още нещо. Родих син на Рогатия Бог.

— Казах ти, лейди Моргана, никога няма да те упреквам за миналото ти.

— Но ти не разбираш. Раждането на детето беше толкова тежко, че повече не мога да имам деца.

„Той е крал“, мислех си, „един крал иска невеста с плодовита утроба“.

Той потупа ръката ми. Явно искрено се стараеше да ме успокои.

— Имам достатъчно синове, не ми трябват повече. Децата са хубаво нещо, но аз наистина си имам повече от достатъчно.

Казвах си, че е стар, че е изглупял от старост… Но беше наистина мил с мен. Ако беше се правил на лудо влюбен, щях да се почувствам отвратена, но добротата му не можех да не приема.

— Може би тъгуваш за сина си, Моргана? Ако искаш, може да пратиш да го доведат, та да отрасне в нашия двор. Заклевам ти се, че нито ти, нито той ще чуете от мен лоша дума за произхода му, и той ще бъде отгледан, както се полага на син на херцогинята на Корнуол, която сега ще бъде и кралица на Северен Уелс.

Тази проява на добросърдечие ме просълзи.

— Много си мил, кралю — отвърнах, — но той си е добре там, където е сега — на Авалон.

— Е, ако промениш решението си, само ме уведоми — каза Уриенс. — Ще се радвам на още едно момче в къщата, а и предполагам, че той е тъкмо на възраст да се сприятели с най-малкия ми син, Увейн.

— Мислех, че Аколон е най-младият ти син, сър.

— Не, не. Увейн е само на девет години. Майка му почина при раждането… Не си предполагала, че старец като мен може да има деветгодишен син, нали?

„Защо пък да не предположа“, казах си с иронична усмивка. „Мъжете толкова се гордеят, ако жените зачеват синове от тях, сякаш за това трябва някакво специално умение. Като че ли всеки котарак не може същото! Жената поне износва детето в тялото си цели девет месеца и изстрадва излизането му на бял свят — с това действително може да се гордееш. А участието на мъжа не изисква нито ум, нито умение!“

Все пак казах, опитвайки се да обърна всичко на шега:

— Когато бях младо момиче, сър, в моята страна казваха така: един съпруг на четиридесет е способен да стане баща, но ако е на шестдесет, със сигурност ще стане.

Казах го нарочно. Ако се беше възмутил от грубоватата шега, щях да съм наясно как да се отнасям с него за в бъдеще. Щях да внимавам винаги да се преструвам на кротка и скромна. Но вместо това той се разсмя добросърдечно и отбеляза:

— Струва ми се, че ти и аз ще се разбираме отлично, мила. До гуша ми дойде от млади момичета, с които човек не може да се посмее. Дано и ти да си доволна, като вземаш за съпруг стар човек като мен. Синовете ми се присмиват, че се ожених още веднъж и след раждането на Увейн, но да ти кажа честно, Моргана, човек свиква с брака. Не обичам да живея сам. А когато и последната ми съпруга умря от лятната треска… Е, вярно, исках да се сродя с брат ти, но мога да ти кажа искрено, че освен това се чувствах и самотен. Мисля си, че ти, като не си била омъжена, за разлика от повечето жени на твоята възраст, може пък и да изпиташ удоволствие от това, че сега ще имаш свой дом и съпруг, пък дори той да не е млад и красив. Знам, че не са взели мнението ти за този брак, но все пак се надявам да не се чувстваш нещастна.

„Поне“, казах си, „не очаква да съм зашеметена от възторг пред голямата чест да бъда негова съпруга“. Можех да му кажа, че за мен няма да има голяма разлика — не бях изпитвала истинско щастие, откак напуснах Авалон, и тъй като щях да бъда нещастна, където и да съм, може би щеше да е по-добре поне да съм далеч от злонамереността на Гуенхвифар. Не можех повече да се преструвам на нейна любяща приятелка и роднина — това донякъде ме натъжаваше, защото имаше време, когато наистина бяхме приятелки. Но не бях аз тази, която се промени. Едно е сигурно — нямах никакво желание да й отнема Ланселет; но как бих могла да й обясня, че въпреки желанието изпитвах към него и презрение, и не бих го взела за съпруг, дори да ми го предлагаха. О, да, ако Артур бе настоял той да ме вземе за съпруга още преди собствената му венчавка с Гуенхвифар… Но дори и тогава щеше да е късно. Всъщност, когато и да е след онзи ден, когато двамата бяхме сред каменния кръг, щеше да е много късно. Ако тогава бях го оставила да отнеме девствеността ми, нито едно от последвалите събития нямаше да се случи… Но стореното си остава сторено. Тогава не можех да знам какви планове има за мен Вивиан; и затова всичко стана, както е било предначертано, и развоят на събитията доведе и до сватбата ми с Уриенс.

 

Нашата първа брачна нощ не се размина много с очакванията ми. В продължение на известно време той се стара, милва ме, пъшка, притеснява се, докато задиша тежко, свърши изведнъж, търкулна се настрани и заспа. Тъй като не очаквах нищо по-добро, не бях разочарована. Дори не ми бе неприятно да заспя в прегръдката му. Той обичаше да ме чувства до себе си, и въпреки че след първите седмици рядко се любеше с мен, обичаше много да спим в едно легло. Понякога ме държеше в прегръдките си в продължение на часове, разправяше ми какво ли не, и което е по-важното, вслушваше се и в това, което аз имах да му кажа. За разлика от повлияното от Рим население на Юга, хората от племената, населяващи Северен Уелс, никога не се отнасяха с насмешка към думите на една жена. Поне за това изпитвах искрена благодарност — че никога не пренебрегваше съветите ми, просто защото ги е дала жена.

Северен Уелс се оказа прекрасна страна — с големи хълмове и дори планини, които ми напомняха на Лотиан. Но планините в Лотиан бяха високи и там не растеше почти нищо, а земите на Уриенс бяха зелени и плодородни, обсипани с цветя и плодни дръвчета. Почвата беше богата и реколтата — добра. Уриенс бе избрал една от най-красивите долини, за да построи замъка си. Синът му Авалох, както и съпругата, и децата на Авалох, ме почитаха във всяко отношение, а най-малкият му син — Увейн, свикна да ми казва „мамо“. Едва сега разбрах какво би било, ако бях отгледала собствения си син, да бях се грижила за дребните ежедневни нужди на едно растящо дете, да се притеснявам, че се катери по дърветата и може да изпотроши костите си, да се чудя с какво да го обличам, като израства толкова бързо от дрехите си, или ги изпокъсва из шубраците, да се притеснявам, защото е нагрубил възпитателя си, или се е измъкнал, за да отиде на лов, вместо да си учи уроците. Свещеникът, чието задължение беше да учи Увейн на четмо и писмо, бе вдигнал ръце от него; затова пък момчето беше най-голямата радост и гордост на главния оръжейник. Действително, беше буйно момче, но аз го обикнах много; той ми прислужваше на вечеря, и често седеше при мен в голямата зала, докато свирех на арфа и пеех — като всички, родени в тези земи, той имаше добър слух и ясен, мелодичен глас. Освен това всички в двора на Уриенс, начело със самия крал, предпочитаха да свирят и пеят сами, отколкото да слушат платени странстващи певци. След година-две съвсем искрено започнах да приемам Увейн като свой роден син, пък и той изобщо не помнеше истинската си майка. Макар и буен, с мен биваше неизменно мил; момчетата на тази възраст не са лесни за гледане, и имаше дни, когато той се цупеше и се държеше зле, но винаги след това проявяваше трогателна нежност — идваше при мен и слушаше песните ми, носеше ми полски цветя или някоя неумело обработена заешка кожа. Понякога дори се навеждаше, несръчно като младо щъркелче, и ме целуваше плахо по бузата. Тогава често си казвах, че щеше да е хубаво да имам свои деца, които да отгледам сама. Животът в кралския двор течеше много спокойно, та нямаше и с какво друго да се занимавам. Войните и размириците из южните земи почти не ни засягаха.

И тогава, тъкмо се бе навършила година от сватбата ни с Уриенс, у дома се прибра Аколон.