Метаданни
Данни
- Серия
- Авалон (1)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Mists of Avalon, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Дженабетска, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Издателство „Еднорог“
Боряна Джанабетска, превод
Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“
Христо Хаджитанев, художник
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Боряна Джанабетска, превод
Анелия Пекона, редактор
Христо Хаджитанев, художник
Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка
формат: 70х100/16
печатни коли: 29
Издателство „Еднорог“
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мъглите на Авалон | |
The Mists of Avalon | |
Автор | Марион Зимър Брадли |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.
В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.
„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.
По книгата е заснет и филм.
8
Десет дни по-късно крал Артур потегли заедно със сестра си кралица Моргана и съпруга й Уриенс, крал на Северен Уелс, на път към Тинтагел.
Моргана имаше време да обмисли по-нататъшните си действия, а в деня преди да тръгнат на път, успя и да поговори насаме с Аколон.
— Чакай ме на брега на Езерото — и внимавай Артур или Уриенс да не те видят — и тя му протегна ръка, но той я прегърна. Притисна я здраво към себе си и започна да я целува.
— Не мога да го понеса — как да те пусна да тръгнеш, като знам на каква опасност се излагаш!
За миг Моргана си позволи да се отпусне в прегръдките му. Беше страшно уморена. Толкова й се искаше да се откаже от силата си, да не се чувства длъжна да следи нещата да се подреждат както трябва… Не, Аколон не биваше да почувства слабостта й!
— Няма какво да се прави, скъпи мой. Единственият друг изход е смъртта. А ти не можеш да заемеш мястото си на трона, ако ръцете ти са опетнени от бащина кръв. Застанеш ли веднъж на мястото на Артур, с Екскалибур в ръката и цялата власт на Авалон зад себе си, тогава ще можеш да пратиш Уриенс отново в неговите земи, да ги управлява, както намери за добре.
— Ами Артур?
— Не мисля злото на Артур — отвърна спокойно Моргана. — Не бих искала той да загине. Затова ще сторя тъй, че да прекара три дни и три нощи в царството на феите, а когато се върне, в нашия свят ще са минали пет години, ако не и повече. Артур и неговата власт ще бъдат вече стара история, която по-възрастните ще разказват на младите, и опасността страната да падне в ръцете на християнските свещеници ще е преминала.
— Но ако той успее да се освободи по-рано… Гласът на Моргана потрепери.
— „Каква е съдбата на Краля — елен, когато младият елен възмъжее?“ Артур трябва да срещне съдбата си. А ти ще носиш неговия меч.
„Предателство!“ крещеше нещо в нея. Сърцето й биеше глухо и тежко, докато яздеха в мрачната, сива утрин. Тънка мъглица се стелеше над Езерото. „Обичам Артур и не искам да го предам. Но той ме предаде първи, той изневери на клетвата си пред Авалон“.
Все така й се гадеше, а движението на коня под нея влошаваше още състоянието й. Не помнеше да й е призлявало така, когато беше бременна с Гуидиън — „не, Мордред“ поправи се тя наум. А кой знае, може би той щеше да реши да стане крал под истинското си име, дойде ли време за неговото възшествие — под името, което бе и първото име на Артур и нямаше нищо общо с християнската вяра. Когато Кевин видеше делото й завършено, той без съмнение също щеше да подкрепи новия крал на Авалон.
Мъглата ставаше по-гъста, а това улесняваше Моргана при изпълнението на плана й. Тя потръпна и се уви по-плътно в наметалото. Беше дошъл моментът да действа — пропуснеше ли го, щяха да заобиколят Езерото и да излязат на южния път за Корнуол. Вече едва можеха да се различат очертанията на тримата конници от охраната, които яздеха малко пред тях. Моргана се изви на седлото и видя, че и другите трима, които пък бяха отзад, също се виждат като смътни силуети. Само на малко разстояние напред и назад пътят се виждаше ясно. Над тях мъглата бе надвиснала като плътна бяла пелена — през нея не проникваше и помен от слънце или изобщо дневна светлина.
Моргана протегна нагоре ръце, изправи се на седлото и зашепна вълшебните слова, които никога преди не бе имала смелост да каже. За миг изпита ужас, но после разбра, че това се дължи на студа — страшният студ, който скова тялото й, докато силата изтичаше през пръстите й. Уриенс също потрепери, вдигна глава и каза кисело:
— Никога не съм виждал такава мъгла. Току-виж сме изгубили пътя, а може и да се наложи да нощуваме на брега на Езерото. Не е ли по-разумно да потърсим подслон в манастира на Гластънбъри?
— Не сме изгубили пътя — каза Моргана. Сега вече не можеше да види от мъглата дори копитата на собствения си кон. „Колко се гордеех като девица, на Авалон, че казвам само истината! Нима това се очаква от една кралица — да лъже, за да може да служи на Богинята?“ — Познавам този път стъпка по стъпка — има едно място на брега, където ще можем да се подслоним, а утре сутринта ще продължим.
— Не може да сме се отдалечили много — отбеляза Артур, — защото преди малко чух камбаните на Гластънбъри.
— В мъглата звукът се носи надалеч — възрази Моргана, — а в такава мъгла — още по-надалеч. Имай ми вяра, Артур.
Той й се усмихна с обич.
— Винаги съм ти имал вяра, сестрице.
О, да; винаги й бе имал вяра — още от мига, когато Игрейн го остави на нейните ръце. Колко бе ненавиждала първоначално малкия ревльо — докато не разбра, че Игрейн не обръща особено внимание и на него, че ги пренебрегва и двамата; докато не й се наложи да избърше сълзите му и не разбра, че вече тя ще се грижи за него… Моргана нетърпеливо пропъди тези мисли. Нямаше право да се размеква. Това бе толкова отдавна, от ония години досега бе изминал цял човешки живот. Междувременно Артур бе встъпил в свещен брак със земята си, а после я бе предал в ръцете на християните, на свещениците, които искаха да прогонят старите Богове, пазителите на земята… Авалон го бе възкачил на трона, тя го бе благословила като жрица, а сега… Авалон пак щеше да си послужи с нея, за да го премахне.
„Не искам да му причинявам зло, Майко… Да, ще му отнема свещения меч и ще го предам на този, който ще го носи в служба на Богинята, но няма да посегна на Артур… А каква е съдбата на Краля — елен, когато младият елен възмъжее…?“
Такъв бе законът на природата и той не можеше да бъде пренебрегнат заради чувствата на Моргана. Артур трябваше да се изправи пред съдбата си — но не защитен от нейните заклинания, без ножницата, която Моргана избродира за него след посвещаването му — по това време тя още не знаеше, че носи неговия син в утробата си. Често бе чувала рицарите да говорят, че животът на Артур е като омагьосан, че може дори да бъде тежко ранен, но никога не губи толкова кръв, че това да бъде опасно за него. Не, Моргана нямаше да вдигне ръка, за да посегне на едноутробния си брат, на бащата на детето си. Но можеше да оттегли вълшебството, с което го бе оградила с цената на собствената си девственост, и тогава той щеше да бъде изцяло изложен на волята на Богинята.
Мъглата ги обвиваше все по-плътно. Моргана не виждаше вече и коня на Уриенс. Лицето му изплува близо до нея — очевидно беше много ядосан.
— Наистина ли си сигурна, че знаеш накъде ни водиш, Моргана? Мога да се закълна, че никога не съм минавал оттук. Не съм виждал такова възвишение…
— Кълна ти се, че познавам отлично пътя. Мъглата изобщо не може да ме обърка — каза тя, забелязвайки около себе си странните ниски шубраци, непроменени от онзи далечен ден, когато тя напразно се бе опитвала да се добере до Авалон, когато се бе уплашила да призове баржата… „Богиньо“, помоли се безмълвно, „стори тъй, че църковните камбани да не забият тъкмо сега, докато се опитвам да намеря пътя — иначе всичко ще потъне още по-дълбоко в мъглите и никога няма да влезем в онази страна…“
— Оттук — каза тя на глас, взе юздите и заби пети в хълбоците на коня си. — Следвай ме, Артур.
И тя потъна в мъглата. Знаеше, че спътниците й няма да могат да я последват толкова бързо, защото бе почнало и да притъмнява. Чу зад себе си Уриенс, който ругаеше, чу и как Артур се опитва да успокои коня си. Внезапно пред очите й се мерна скелетът на кон — по него висяха останки от нейното седло и юздите й. Нямаше как — това трябваше да стане.
Мъглата започна постепенно да изтънява, докато изведнъж изчезна. Конниците се озоваха под високи дървета с пъстроцветни есенни корони, облени от ясна дневна светлина. Слънце не се виждаше никъде, а и самата светлина беше особена, малко зеленикава. Моргана чу как Артур възкликна от изненада.
От шубраците излязоха двама души и завикаха с високи, ясни гласове:
— Повелителю Артур! Щастливи сме да те посрещнем сред нас! Артур спря рязко коня си, за да не прегази непознатите.
— Кои сте вие и откъде знаете името ми? — попита той. — И какво е това място?
— Нима не знаеш, кралю? Намираме се пред замъка Чариот. Нашата кралица отдавна те очаква.
Артур изглеждаше объркан.
— Нямах представа, че тук има някакъв замък. Трябва да сме стигнали много по-далеч. Мъглата ни е заблудила.
Уриенс се оглеждаше подозрително, но Моргана виждаше как Артур вече се поддава на познатото й вълшебство — бяха в царството на феите, нямаше защо да се задават въпроси. Всичко бе като насън — каквото и да се случеше, то просто си се случваше, без да са необходими въпроси и обяснения. Но тя трябваше да се постарае този път да запази здравия си разум…
— Кралице Моргана — обърна се към нея единият мъж — мургав, но висок, и много красив. Личеше си, че дребните, мургави хора от народа на Древните са от същата кръв. — Нашата господарка очаква и теб и ще те приеме с радост. А ти, господарю Артур, си поканен на нашето пиршество…
— Пиршеството е нещо много привлекателно, особено след еднодневна езда в мъглата — каза весело Артур и остави непознатия да поведе коня му навътре в гората.
— Познаваш ли господарката на тези земи, Моргана?
— Виждала съм я още когато бях младо момиче.
„Тогава тя ми се присмя… и ми предложи да вземе детето ми, за да го отгледа в царството на феите…“
— Чудно как никога не се е появявала в Камелот, за да ми предложи съюз — намръщи се Артур. — Не мога да си спомня ясно, но все ми се струва, че някога, много отдавна, съм чувал нещо за замъка Чариот… Не, нищо не мога да си спомня — той се отказа да рови из спомените си. — Тъй или иначе, тези хора ми се виждат дружелюбно настроени. Предай поздравите ми на господарката, Моргана. Аз сигурно ще я видя на пиршеството.
— Несъмнено — отвърна Моргана и го проследи с очи, докато потъна в гората заедно с водачите си.
„Длъжна съм да запазя разума си. Ще меря времето по ударите на сърцето си, няма да изгубвам представа за дните и месеците, няма да допусна да стана жертва на собствените си заклинания…“ Тя се подготвяше за срещата си с кралицата на феите.
Кралицата си бе все същата — висока жена, която по нещо напомняше на Вивиан, като че ли Моргана й беше роднина. Прегърна я точно като близка родственица и каза:
— Защо си дошла по своя воля в нашето царство, Моргана от феите? — попита тя. — Твоят рицар е тук. Открила го една от моите дами, докато се лутал сред тръстиките, без да може да открие пътя в мъглите…
Аколон застана пред нея и хвана здраво ръката й. Неговата ръка беше здрава и топла — и съвсем истинска, но въпреки това Моргана не можеше да разбере къде се намират — под покрив или под открито небе. Ту й се струваме, че стъкленият трон на Кралицата се намира в огромна, стара гора, ту същата тази гора пред очите й се превръщаше в голяма зала с висок, сводест таван — великолепието й надминаваше това на тронната зала с Кръглата Маса в Камелот.
Аколон коленичи пред Кралицата на феите, а тя постави ръце върху главата му. После пое едната му ръка — змиите около китките му се движеха и повдигаха глави. После плъзнаха върху дланта на кралицата. Тя ги държеше и си играеше разсеяно с тях, а те полюляваха малките си синкави глави.
— Изборът ти е добър, Моргана — каза тя. — Този тук никога няма да ми измени. Ето, виж, Артур се повесели добре. Сега спи… — и тя вдигна ръка. Една от стените на замъка сякаш се стопи и Моргана видя Артур, който спеше с ръка под главата, облян от бледа светлина. Другата си ръка бе обвил около тялото на едно съвсем младо момиче с дълга тъмна коса — то приличаше на кралицата като родна дъщеря — или на самата Моргана.
— Той, разбира се, ще помисли, че това си била ти, и че този сън му е бил пратен от Лукавия — поде усмихнато кралицата. — Толкова се е отдалечил от нашия свят, че счита изпълнението на най-съкровеното си желание за нещо срамно… Нима не знаеше това, скъпа Моргана?
На Моргана отново й се стори, че кралицата говори с милващия глас на Вивиан. После гласът й се промени:
— И ето, кралят спи в прегръдките на тази, която ще обича до смъртта си… А какво ще стане, когато се събуди? Ще му отнемеш ли Екскалибур? Ще го оставиш ли да се скита беззащитен по нашите брегове и вечно да те търси из мъглите?
Моргана отново си представи конския скелет в гората на феите.
— Не, това не — отвърна тя изтръпнала.
— Тогава нека остане тук. Но ако е наистина тъй набожен, както се говори и държи да си казва молитвите, които ще го откъснат от света на илюзиите, нашият свят наистина ще изчезне за него. Той ще се събуди и ще поиска коня и меча си — какво ще правим тогава, лейди Моргана?
Аколон каза мрачно:
— Мечът ще бъде у мен, и ако той пожелае да си го вземе обратно, нека се опита.
Тъмнокосото момиче дойде при тях. В ръцете си носеше Екскалибур заедно с ножницата.
— Взех го от него, докато той спеше — каза момичето, — а в съня си той ме назова с твоето име…
Моргана докосна дръжката на меча, блестяща от скъпоценни камъни.
— Помисли, дете — поде отново кралицата на феите. — Няма ли да е по-добре да върнем меча обратно на Авалон, при останалите свещени предмети, и да оставим Аколон да се добере до престола с меча, който ще спечели сам?
Моргана потръпна. Изведнъж залата — или гората, или каквото и да бе мястото, където се намираха — притъмня силно. Наистина ли Артур спеше тук, в нозете й, или бе някъде много далеч? В този миг Аколон посегна и сграбчи меча.
— Ще взема и Екскалибур, и ножницата — каза той. Моргана коленичи и препаса меча около кръста му.
— Тъй да бъде, любими… Бъди верен на клетвата си, не като този, за кого то избродирах ножницата…
— Богинята ми е свидетелка, че никога няма да ти изменя, дори ако това ми струва живота — прошепна той развълнувано. После помогна на Моргана да се изправи и я целуна. Стори й се, че прегръдката им продължи безкрайно, чак докато нощните сенки започнаха да избледняват; през цялото време отвсякъде й се привиждаше присмехулната усмивка на Кралицата на феите…
— Поиска ли Артур своя меч, той ще го получи… — бе казала кралицата. — Ще получи и ножницата, но тя вече няма да го предпазва да не губи кръв… Дай го на ковачите — обърна се тя към младото тъмнокосо момиче. Моргана виждаше всичко като насън. Сън ли беше и това, че препаса Екскалибур на кръста на Аколон? После и кралицата, и придворната й дама изчезнаха, а Моргана се озова отново в прегръдките на Аколон. Лежаха в гъста, вековна гора, и беше Белтейн. Бяха жрец и жрица, изправени пред вечното тайнство. А после времето спря, и бяха просто мъж и жена, тялото й се сля с неговото, и тя нямаше своя плът, нерви и воля, а целувките му бяха огън и лед по устните й… „Той ще предизвика на двубой Краля — елен… Аз трябва да му дам сила…“
Как стана така, че двамата се озоваха в свещената горичка, защо голото й тяло бе пак младо и недокоснато, по него бяха нарисувани магически символи? Защо, когато двамата потънаха един в друг, Моргана изпита същата разкъсваща болка, която я бе пронизала в онази далечна нощ, когато дари девствеността си на Рогатия бог на горите? Тя дойде отново при него като девственица, сякаш всичко, което се бе случило през досегашния й живот, никога не е и било. Защо й се привиждаше корона от еленови рога над челото му? Кой беше този мъж в прегръдките й и какво означаваше времето за тях двамата?
Сега той лежеше изтощен до нея, но не я пускаше; дъхът му се сливаше с нейния и изпълваше тялото й със сладостно блаженство; тя го целуна и продължи да го милва. Той Вдигна глава и Моргана не можа да разбере дали кичурите коса, които падаха върху лицето й, са тъмни или блестящо руси. Малките змии около китките му бяха оживели и се плъзгаха между гърдите й — нежни, още почти детински, не съвсем оформени. Змиите се увиха около розовите зърна и Моргана усети как цялото й тяло се разтърсва от тръпка на болезнено удоволствие от докосването им.
Тогава разбра, че ако наистина го пожелаеше, можеше да обърне потока на времето, можеше да се върне обратно и да излезе сутринта редом с Артур от пещерата, да успее да го привърже завинаги към себе си със силата на своята девственост, и случилото се в разстояние на един човешки живот щеше да потъне в небитието, сякаш никога не е било…
Но още в същия миг тя чу вика на Артур. Той проклинаше магията, която го бе отклонила от пътя му, и искаше меча си. Моргана го виждаше много отдалеч и отвисоко, като от птичи поглед, как се събужда и се оглежда около себе си. Свършено беше — съдбата им, сега и за в бъдеще, бе в негови ръце. Ако той съумееше да застане лице в лице с истината, ако я повикаше по име и я помолеше да остане при него, ако успееше да признае пред себе си, че е обичал само нея през целия си живот и никой не би могъл да застане между тях…
„Тогава и Ланселет ще може да спечели своята Гуенхвифар, а аз ще бъда кралица на Авалон… Но на трона до мен ще седи принцът, моят син — и тогава той ще падне жертва на Краля — елен…“
Този път Артур нямаше да се отвърне от нея с ужас при мисълта за това, което бяха сторили; тя нямаше да го отблъсне и да се облива в сълзи… Защото световете бяха спрели хода си… Пространството потъна в мълчание… В очакване на думите, които трябваше да произнесе Артур…
И той проговори. Думите му отекнаха като надгробен звън в царството на феите. Прозрачната тъкан на времето потрепери и годините се затърка ляха като камъни, тласнати от собствената си тежест.
— Исус Христос и Дева Мария да ме закрилят от всяко зло! — извика Артур — Попаднал съм в плен на зла магия, и това пак е дело на сестра ми, с нейните нечестиви умения! — Той потръпна и извика отново: — Донесете меча ми!
Сърцето на Моргана се разкъсваше на две. Тя протегна ръка към Аколон. Над главата му отново витаеше призрачната сянка на короната от еленови рога. На кръста му висеше Екскалибур — сякаш винаги е бил там, а змиите които бяха пълзели по голото й тяло, отново бяха избледнели синкави фигурки около китките му.
Тя каза, без да трепне:
— Виж, носят му меча — той прилича досущ на Екскалибур. Ковачите на феите го направиха тази нощ. Пусни го да си тръгне, ако можеш. Но ако умът ти повелява друго — тогава постъпи както ти искаш, любими. И нека Богинята бъде с теб. Ще те очаквам да се върнеш в Камелот като победител.
Тя го целуна и сетне го отпрати с повелителен жест.
Никога досега не бе посмяла да признае пред себе си истината: един от тях двамата трябваше да загине — братът или любимият; детето, което бе държала в прегръдките си, Рогатият Бог — който бе едновременно и жрец, и неин любим, и крал…
„Каквото и да се случи днес, никога, никога вече няма да позная и миг щастие — защото един от двамата, които обичам, трябва да се прости с живота…“
Артур и Аколон бяха изчезнали — там, където бяха сега, Моргана не можеше да ги последва; а оставаше и Уриенс, за когото също трябваше да помисли. Мина й през ума да го изостави в страната на феите. „Той щеше да живее в доволство из тези вълшебни зали и гори до смъртта си…“ Не! Каквото и да става, не искам да ставам причина за още нечия смърт! Насочи мислите си към Уриенс и го видя — дремеше, блажено опиянен от виното. Той също я забеляза и измърмори объркано:
— Това вино е прекалено силно за мен… Къде беше, скъпа, и къде е Артур?
„В този миг“, каза си тя, „младата фея дава на Артур меча, който наподобява досущ на Екскалибур… Вълшебството на феите ще го накара да повярва, че това е същият меч… Ах, Богиньо, защо не пратих Екскалибур обратно на Авалон? Наистина ли трябва още някой да загине заради него?“ Но не — без Екскалибур Аколон нямаше да бъде приет за нов крал на Авалон… „Когато стана кралица, хората ще живеят в мир, а мислите им ще бъдат свободни, няма свещениците да им казват как да постъпват и в какво да вярват“.
— Наложи се Артур да избърза. Той потегли преди нас — каза тя меко на Уриенс. — Хайде, мили, ние се връщаме обратно към Камелот.
Уриенс очевидно също бе попаднал в плен на вълшебството на феите, защото и през ум не му мина да възрази и да разпитва. Доведоха им коне, и същите двама високи, красиви мъже ги съпроводиха донякъде. После спряха и единият каза:
— Оттук можете да си намерите пътя и сами, без да се заблудите.
После потънаха в гората.
— Колко бързо залезе слънцето — оплакваше се Уриенс. Мъглата наистина изведнъж се сгъсти и сякаш ги захлупи. Валеше и ситен, студен дъждец. — Колко време прекарахме в този замък, Моргана? Чувствам се тъй, сякаш съм боледувал дълго, или пък съм бил омагьосан и сега магията се е развалила…
Тя не отговори. Каза си, че и той се е насладил на прелестите на феите, пък и защо не? Беше й все едно как ще се забавлява, стига да я оставеше на мира.
Внезапно обзелата я слабост й припомни, че нито веднъж в царството на феите не бе си спомнила за бременността си. Защо трябваше да се случи тъкмо сега — когато всички щяха да очакват решенията й, когато Аколон щеше да завземе трона, а Гуидиън ще бъде провъзгласен за престолонаследник… Тъкмо сега тя щеше да наедрее гротескно, да се чувства зле… А и да ражда на тази възраст бе прекалено рисковано. Дали бе много късно, или можеше все още да потърси билките, които щяха да я отърват от това нежелано бреме? Но нямаше ли Аколон да я цени още повече, ако му дареше син точно сега, когато предстоеше да стане крал? Редно ли беше да жертва това дете, което щеше да й даде власт над него? „Ще мога да задържа това дете при себе си, да го прегръщам, да го обичам и да го гледам как расте…“
Още помнеше нежността, с която я изпълваше Артур, когато обвиваше детските си ръчички около шията й. Гуидиън й беше отнет още като бебе, а Увейн беше вече деветгодишен, когато тя му стана втора майка. Тялото й се сви от мъчителен, сладък копнеж, по-силен от любовния — желанието отново да държи дете в ръцете си. Но разумът й нашепваше, че ще е безумие да се опита да роди толкова късно, че няма да преживее още едно раждане. Яздеше редом с Уриенс, и всичко около нея се въртеше — объркано, като насън. Не, нямаше да преживее раждането, но не можеше и да си наложи да предприеме нещо, та да умъртви нероденото дете…
„Нали ръцете ми вече ще бъдат навеки опетнени с кръвта на любим човек… О, Богиньо, защо ме подлагаш на такива изпитания?“ Богинята сякаш се изправи пред нея — приличаше и на кралицата на феите, и на Рейвън — строга, но състрадателна, но приемаше и образа на разярената дива свиня, отнела Живота на Авалох… „Дивата свиня, която ще разкъса и детето в утробата ми…“ Моргана имаше чувството, че е на границата на лудостта.
„По-късно, ще реша по-късно. Сега най-важно е да върна Уриенс обратно в Камелот“. Колко ли време бе минало, откак се озоваха в омагьосаното царство? Не ще да е било повече от месец, реши тя — в противен случай бременността й щеше да е по-забележима… Надяваше се да ги е нямало само няколко дни — не прекалено малко, защото в такъв случай Гуенхвифар щеше да се чуди как са успели да се върнат толкова бързо. Не и прекалено много, защото тогава щеше да е закъсняла за това, което тъй или иначе щеше да извърши знаеше, че няма да може да роди детето и да остане жива.
Пристигнаха в Камелот към обяд. За щастие пътят наистина не бе много дълъг. Моргана отбеляза със задоволство, че не вижда никъде Гуенхвифар Кай веднага се осведоми къде е Артур, и тя излъга, този път без никакви угризения, че му се е наложило да остане още малко в Тинтагел. „Лъжата не е чак такъв грях, сравнена с убийството“, опитваше се да се убеди Моргана, но въпреки това се почувства някак опетнена — все още беше жрица на Авалон и помнеше стойността на истината…
Тя отведе Уриенс в тяхната стая. Старият човек беше уморен и объркан „Вече е много стар и не може да управлява. Явно смъртта на Авалох го е засегнала повече, отколкото предполагах. Но той също е учил древната мъдрост на Авалон — и би трябвало да знае каква е съдбата на стария елен, когато младият възмъжее!“
— Легни си, съпруже, и си почини — каза Моргана, но Уриенс започна да капризничи.
— Отдавна трябваше да се върнем в Уелс. Аколон е още хлапе — не може да управлява сам. Хората ми имат нужда от мен!
— Могат да те почакат още ден-два — опита се да го успокои тя, — докато поукрепнеш, за да тръгнеш отново на път.
— Достатъчно дълго отсъствах — настояваше той. — И защо не отидохме в Тинтагел? Моргана, не помня защо се отклонихме от пътя. Наистина ли се озовахме в страна, където слънцето не залязва?
— Трябва да си сънувал — отвърна тя спокойно. — Защо не се опиташ да поспиш още? Да поръчам ли да ти донесат храна? От сутринта не си хапвал нищо…
Но когато донесоха храната, само от вида и миризмата й веднага й прилоша. Тя се извърна, за да прикрие слабостта си, но беше много късно. Уриенс беше забелязал.
— Какво ти е, Моргана?
— Нищо — сопна се тя. — Нахрани се и си почивай.
Но той протегна усмихнато ръка, придърпа я към леглото си и каза:
— Забравяш, че съм бил женен и преди — веднага мога да позная, когато една жена е бременна. — Очевидно беше много щастлив. — След толкова много години! Моргана, ти си бременна! Но това е чудесно — един син ми бе отнет, но сега ще имам друг — имаш ли нещо против да го наречем Авалох, ако е момче, скъпа?
Моргана се сви.
— Забравяш, че съм вече стара — каза тя с каменно лице. — Надали ще износя това дете живо. Не се надявай на още един син.
— Но ние ще се грижим за теб — каза Уриенс. — Трябва да поговориш с някоя от жените, които помагат на придворните дами при раждане. Ако има опасност да пометнеш от езда, ще се наложи да останеш тук, докато родиш.
Идеше й да закрещи; искаше да попита: „Защо мислиш, че детето е от теб, старче?“ Детето със сигурност бе на Аколон… Но тя не можеше да прогони внезапното съмнение, че не е съвсем изключено да е на Уриенс… Син, заченат от старец, хилав — или пък урод, като Кевин… Не, тя наистина полудяваше! Кевин не беше урод, дори не бе роден така — бяха го осакатили още като дете, та костите му бяха зарасли накриво. И все пак — едно дете на Уриенс сигурно щеше да е болнаво и хилаво, а ако бе заченала от Аколон, щеше да е силно и здраво… Но и тя, тя самата бе толкова стара, че беше почти невероятно да роди; може би тя щеше да е причина детето да се роди уродливо? Понякога се случваше при късни раждания… Не, това бе лудост — не биваше да допуска да я измъчват такива мисли!
Не. Не искаше да умре, а беше изключено да оживее, ако реши да износи детето. Трябваше да се снабди с необходимите билки по някакъв начин. Но как? Нямаше близка приятелка в този двор; през ум не би й минало да повери тайната си на някоя придворна на Гуенхвифар. Само да се чуеше, че старата кралица Моргана е забременяла от престарелия си съпруг, двамата щяха да станат за посмешище!
Можеше да поговори с Кевин — с Мерлин… Но нали тя самата бе отхвърлила обичта му, искреното му приятелство… Какво пък, в двора наистина имаше много бабувачки. Щеше да се наложи да подкупи някоя, за да си държи езика зад зъбите. Щеше да разкаже жалната история за тежкото раждане на Гуидиън, да обясни, че се страхува за живота си. Щяха да се разберат помежду си като жени. А и в нейната торбичка бяха останали още някакви билки — необходима й беше само още една, сама по себе си безвредна, но смесеше ли я с останалите, щеше да се получи това, което й трябваше, за да пометне. Та нали нямаше да е първата, дори в този двор, която се отървава от нежелана бременност? Все пак трябваше да запази всичко в тайна, защото Уриенс никога не би й простил… Макар че какво значение имаше това, в името на Богинята? Докато всичко се разбереше, тя вече щеше да е кралица редом с Артур — не, с Аколон — а Уриенс щеше да се е върнал в Уелс, или да се е продънил в ада…
Тя забеляза, че старият човек е заспал и се измъкна на пръсти от стаята. Бързо успя да намери една от бабувачките и я помоли за третата, безвредната билка. После отиде в своята стая и веднага се зае да приготвя отварата на огъня. Знаеше, че ще се почувства много зле от нея, но нямаше никакъв друг изход. Изпи сместа, която горчеше като жлъчка, изми чашата и я прибра.
Ако само можеше да види какво става сега във владенията на феите! Да можеше поне за миг да зърне любимия си, да види помогнал ли му е Екскалибур. Пак й се повдигаше, но бе прекалено неспокойна, за да си легне до Уриенс — не можеше да понесе мисълта, че ще лежи до спящия старец, боеше се и от образите на смърт и кръвопролития, които сигурно щяха да започнат да я измъчват, веднага щом затвореше очи.
След време реши да вземе хурката и вретеното и да слезе с тях в покоите на кралицата. Знаеше, че жените са се събрали там — кралица Гуенхвифар с придворните си дами, а също и Моргоуз от Лотиан, и се занимаваха както винаги с нескончаемото си предене и тъкане. Продължаваше да ненавижда преденето, но щеше да се опита да се владее, а и при всички положения щеше да е по-добре, отколкото да седи сама в стаята. А ако все пак не успееше да затвори съзнанието си за виденията, поне щеше да престане да я измъчва неизвестността за съдбата на двамата мъже, които обичаше, и които сега бяха някъде във владенията на феите…
Гуенхвифар стана да я посрещне, но прегръдката й не беше топла. Сетне я покани да седне близо до огъня, където седеше и тя.
— С какво се занимаваш сега? — попита Моргана, оглеждайки гоблена, който бродираше кралицата.
Гуенхвифар гордо разгъна пъстро извезаната тъкан.
— Предназначен е за олтара на църквата — виждаш ли, това е Дева Мария, а това е ангелът, който идва да й извести, че тя ще роди Божия син… А това е Йосиф, който наблюдава всичко изумен… Виж, направила съм го стар, с дълга, дълга брада…
— Ако бях на мястото на стария Йосиф и младото момиче, което ми е обещано за жена, ми разкажеше такава история, след като е прекарало известно време насаме с такъв хубав млад мъж като този ангел, щях да се усъмня доста в ангела — отбеляза непочтително Моргоуз. Моргана за първи път се замисли сериозно за непорочното зачатие на Дева Мария. Кой знае, може би Исусовата майка е решила просто да обясни бременността си с тази история за ангела… Но нали във всички религии се говори за дева, която носи детето на Бога в утробата си?
Имаше чувството, че всеки момент ще изпадне в истерия, но не можеше да овладее мислите си. Взе шепа разчепкана вълна и започна да я наглася на хурката. „Нали аз също дарих девствеността си на Рогатия бог и родих син на Краля — елен… може би Гуидиън ще ме възкачи на престола, както Исус Христос е въздигнал майка си на небесата?“
— Толкова непочтително се изразяваш, Моргоуз — Гуенхвифар се нажали и Моргана бързо отклони темата, като я похвали за фината бродерия и я попита кой е нарисувал модела за гоблена.
— Сама го нарисувах — отвърна Гуенхвифар за голяма изненада на Моргана, която отдавна бе убедена, че съпругата на брат й е лишена от всякакъв талант. — Отец Патрициус ми обеща да ми покаже как се прерисуват букви със златна и карминена боя — продължи кралицата. — Той казва, че рисувам много добре за жена. Не съм и помисляла, че ще мога да се справя, Моргана, а ето, ти сама си избродирала красивата ножница за меча на Артур. Той ми е разказвал, че си извезала сама всичко, до последния бод. Тя е много красива — продължи да бърбори Гуенхвифар, безхитростна като момиче на половината на годините й. — Предлагала съм му неведнъж да му избродирам нова ножница, не исках той, като християнски крал, да носи тези езически символи, но той винаги казва, че тази ножница е направена от любимата му сестра и че никога няма да се раздели с нея. Да, тя наистина е прекрасна… На Авалон ли направиха златните конци за бродерията?
— Всичко, което правят нашите майстори, е прекрасно — отвърна Моргана, — а нещата, които изковават от злато и сребро, са ненадминати по изящество.
Въртенето на вретеното вече бе почнало да я замайва. Кога ли щеше да започне да действа отварата? Помещението беше претъпкано и миришете на застояло — също като целия застоял, непроветрен живот на тези жени — безконечно предене, тъкане и шиене, само за да облекат мъжете си… Една от придворните дами беше В много напреднала бременност и шиеше бебешки дрешки… друга украсяваше с бродерия мъжко наметало — за баща си или брат си за съпруга или за сина… А ето и красивия гоблен на Гуенхвифар, който щеше да виси на олтара — такава работа можеше да си позволи само кралицата, защото другите жени предяха, тъчаха и шиеха и за нея.
Вретеното се въртеше… Спиралата слизаше надолу към пода, Моргана внимателно изтегляше равномерната нишка. Кога ли се бе научила да преде? Не помнеше някога да не е умеела да държи хурка и вретено. В един от най-ранните си спомени винаги се виждаше как седи на крепостната стена на Тинтагел заедно с Моргоуз и двете предат — още тогава можеше да изтегля по-равна нишка от леля си, която бе десет години по-голяма от нея.
Сподели мислите си с Моргоуз и по-възрастната жена се разсмя.
— Ти предеше по-добре от мен още когато навърши седем години!
Вретеното се въртеше и бавно се спускаше към каменния под; Моргана насука готовата прежда и посегна за нова вълна… Така, както изпридаше нишката, така през пръстите й минаваше и нишката на живота — нищо чудно, че Богинята често се явяваше под образа на жена, която преде… „Под пръстите ни излиза прежда, а от нея се тъкат бебешките пеленки за този, който се е появил току-що на света, и савана на другия, който си отива… Колко щеше да оголее животът на мъжете без нас…“
… Някъде далеч, не на този свят, а във владенията на феите, тя бе видяла Артур, който спеше в прегръдките на едно младо момиче с нейното лице… По същия начин и сега пространството се разтвори пред нея, нишката се въртеше нагоре-надолу по безкрайна спирала, и в тази спирала тя видя лицето на Артур, който бродеше из царството на феите с меч в ръка… Той се обърна рязко и видя пред себе си Аколон, който държеше Екскалибур… Мечовете се кръстосаха, но Моргана не можа да види нищо повече, не можеше да види лицата им, нито да чуе думите, които размениха…
… Ето ги пак! Колко ожесточено се сражаваха. Моргана, замаяна от равномерното движение на вретеното, се зачуди, че не може да чуе звъна на мечовете… Артур нанесе страшен удар, който със сигурност би убил Аколон, ако той не бе успял да го посрещне в последния момент с щита си. Мечът на Артур рани Аколон само в крака, но от раната не потече кръв. Затова пък една лека рана на рамото на Артур започна да кърви ужасно. Струйки кръв потекоха по ръката му и той ги загледа учудено. Обзе го страх и той посегна неволно към кръста си, за да се увери, че ножницата на Екскалибур виси на мястото си… Но това не беше истинската ножница — образът й затрептя и започна да се губи от очите на Моргана. Двамата мъже бяха се вкопчили в смъртна схватка, мечовете бяха заклещени един в друг, и всеки от тях се опитваше да добие надмощие със свободната си ръка… Аколон изви рязко ръка, и лъжливият Екскалибур, който ковачите на феите направиха за една нощ, се пречупи при дръжката — Моргана видя как Артур се навежда, за да избегне смъртоносния удар, видя и как ритна Аколон, който се преви одве — в този миг Артур сграбчи истинския Екскалибур, изтръгна го от ръката на противника си и с всичка сила го захвърли надалеч. После връхлетя върху падналия Аколон и задърпа ножницата. Щом я взе в ръце, раната на рамото му спря да кърви, а от раната на бедрото на Аколон рукна същински поток…
Страшна болка прониза тялото на Моргана и тя се сгърчи цялата…
— Моргана! — възкликна остро Моргоуз. После си пое бързо дъх и извика високо: — Кралица Моргана е зле — погрижете се за нея!
Видението бе изчезнало. Колкото и да се опитваше, Моргана не можа да види пак нито един от двамата, така и не разбра кой е победил и дали някой вече не е паднал мъртъв. Имаше чувството, че пред двамата се спуска голяма, тъмна завеса, под съпровода на камбанен звън… Последното, което успя да зърне, бяха две носилки — двама ранени лежаха на тях. После носилките изчезнаха в абатството в Гластънбъри, а там взорът й не можеше да проникне… Беше се вкопчила в стола си, за да не падне, когато дойде Гуенхвифар заедно с една от дамите си. Жената коленичи и се опита да повдигне челото на Моргана.
— Вижте, роклята й е подгизнала от кръв — това не е обикновено кървене. Моргана прошепна с пресъхнали устни:
— Не… Бях бременна и сега губя детето… Уриенс ще ми се разсърди… Една от дамите, горе-долу на възрастта на Моргана, пълничка и жизнерадостна, поклати глава:
— Виж ти, виж ти! Срамота! Значи повелителят на Уелс ще се гневи, тъй ли? Че той да не е Господ? Трябваше да не допускаш този стар пръч в леглото си, мила — знаеш ли колко опасно може да бъде едно помятане на нашите години? Старият развратник би трябвало да се засрами, че рискува така живота ти! Той щял да се сърди — виж го ти!
Гуенхвифар бе забравила напълно тазсутрешната си враждебност. Вървеше до носилката на Моргана и разтриваше ръцете й, изпълнена с искрено съчувствие.
— Горкичката Моргана! Колко е тъжно това — а ти си се надявала, че ще можеш да имаш още едно дете! Аз мога да разбера колко ужасно се чувстваш, сестрице… — повтаряше тя, стиснала здраво студените пръсти на Моргана. После, когато Моргана бе обзета от ужасни напъни за повръщане, Гуенхвифар внимателно държеше челото й и не преставаше да й говори успокоително:
— Пратих да повикат Брока — тя е най-опитна и ще се погрижи за теб, милата ми…
Съчувствието на Гуенхвифар я задушаваше. Болката връхлиташе отново и отново, все по-ужасна, сякаш меч разкъсваше вътрешностите й, и въпреки това, въпреки това, не беше толкова страшна, както при раждането на Гуидиън — а тя бе оживяла тогава… Трепереща, задавена от нов пристъп на повдигане, Моргана се опитваше да не изгуби съзнание. Искаше да следи това, което ставаше около нея. Може би щеше да пометне така или иначе — струваше й се прекалено рано, за да е подействала отварата. Брока дойде, прегледа я, помириса това, което бе повърнала, и повдигна вежди — явно не можеше да я заблуди. Жената заговори тихо:
— Трябвало е да внимаваш, лейди — тези билки могат да те убият. Аз можех да ти приготвя нещо, с което щяхме да постигнем същото по-бързо и по леко за теб. Не бой се, няма да кажа нищо на Уриенс — след като явно няма ум в главата и излага на смъртна опасност жена на твоите години, като я кара да ражда, по-добре е да не узнае нищо.
Болката отново връхлетя и този път Моргана се остави да я понесе страданието. Много по-късно разбра, че е по-зле, отколкото бяха предполагали първоначално… Гуенхвифар я питаше иска ли да повикат свещеник; тя поклати глава и затвори очи. Продължи да лежи мълчаливо, дори сега изпълнена с упорство. Беше й все едно дали ще оживее. Нека и тя потъне в сенките, щом Аколон или Артур трябва да пожертват живота си… Защо не можеше да види кой от двамата ще излезе жив от Гластънбъри? Възможно ли бе свещениците да се погрижат за Артур, техния крал — християнин, а да оставят Аколон да умре от раните си?
„Ако е съдено Аколон да потъне в сенките, нека тръгне заедно с духа на своето дете, за да се грижи за него“, мислеше Моргана. Нямаше сили да спре сълзите, които течаха неспирно по бузите й. Някъде отдалеч чу гласа на старата Брока:
— Да, всичко свърши. Съжалявам, господарю, но ти знаеш не по-зле от мен, че тя е прекалено стара, за да износи живо дете. Да, кралю, ела и я виж…-гласът й звънна остро. — Мъжете не се замислят за това, което ни причиняват, за кръвта и страданията, които ни струва тяхното наслаждение! Не, не можеше да се определи дали е щяло да бъде момче или момиче — но тя е родила един хубав син, и не се съмнявам, че ако бе по-млада и по-здрава, щеше да ти роди още един.
— Моргана… скъпа, погледни ме — молеше Уриенс. — Толкова съжалявам, толкова ми е мъчно, че си страдала така ужасно! Не скърби, мила, аз имам двама сина, и не те обвинявам…
— Не я обвиняваш, така ли? — сопна се старата бабувачка. — Само това оставаше. Кралю, тя е още много слаба. Ще поставим тук още едно легло, за да се грижим за нея, докато позакрепне. Хайде, момичето ми — Моргана почувства здравата й ръка под главата си; жената поднасяше някаква топла, приятно ухаеща напитка към устните й. — Изпий това, мила. В него има мед, и разни билки, които ще спрат кървенето. Знам, че ти е зле, но трябва да опиташ да изпиеш тази чаша, бъди добро момиче…
Моргана изгълта с усилие напитката — едновременно горчива и сладникава. Очите й бяха замъглени от сълзи. За миг й се стори, че е отново дете, че е прекарала някаква детска болест, и Игрейн я прегръща и успокоява.
— Майко… — прошепна тя и веднага осъзна, че бълнува, че Игрейн е мъртва от много години, че тя самата отдавна не е дете, нито дори девица, а стара жена, прекалено стара, и лежи тук, погрозняла от преживените мъки, на границата със смъртта…
— Не, кралю, тя не разбира какво говори. Хайде, скъпа, трябва да лежиш спокойно и да се опиташ да поспиш. Ще поставим топли тухлички на краката ти и ще те загреем…
Поуспокоена, Моргана заспа. Присъни й се, че е дете, но този път на Авалон в Дома на девиците. Вивиан говореше с нея, казваше й нещо, което не можеше точно да си припомни — за това как Богинята държи в ръцете си нишата на човешката съдба. После Вивиан даде на Моргана вретено и й нареди да преде, но нишката все излизаше неравна, заплетена и на възли. Накрая Вивиан се ядоса и каза: „Дай я на мен“ и Моргана й подаде скъсаните нишки и вретеното; но това вече не беше Вивиан — самата Богиня стоеше пред нея и я гледаше заплашително, а Моргана сякаш ставаше все по-малка… Пръстите й вече не можеха да държат вретеното, а Богинята имаше лицето на Игрейн…
Тя дойде в пълно съзнание едва след два дни. Беше спокойна, но чувстваше тялото си празно до болка. Притиснала ръце към корема си, тя мислеше: Можех да си спестя повечето страдания. Трябваше да предположа, че ще пометна тъй или иначе. Но станало, каквото станало — трябва вече да приема мисълта, че Артур е мъртъв и да реша как да постъпя, когато Аколон се върне. Ще пратя Гуенхвифар в манастир, а ако пожелае, ще я оставя да отиде отвъд морето, в Долна Британия с Ланселет — няма да им попреча…
Моргана стана от леглото и започна да се облича. Постара се да изглежда колкото бе възможно по-добре.
— Трябва да си в леглото, Моргана — още си много бледа — каза загрижено Уриенс.
— Не, не. Скоро ще пристигнат неочаквани вести, съпруже, и ние трябва да сме готови за тях — отвърна тя и продължи да вплита яркочервени панделки и скъпоценни камъни в косите си. Уриенс, който стоеше на прозореца, каза:
— Я виж, рицарите на Артур пак показват бойните си умения. Струва ми се, че Увейн наистина е най-добрият ездач сред тях. Ела и виж, мила — нали седи на коня не по-зле от Гауейн? А до него е Галахад. Не скърби за детето, което загуби, Моргана. За Увейн ти винаги ще бъдеш единствената майка, която познава. Още когато се венчахме, ти обещах никога да не те упреквам за това, че не може да имаме деца. Щях да се радвам на още едно дете, но щом не е било писано да стане, не бива да скърбим. Освен това — додаде той плахо, — може би тъй е по-добре. Сега разбирам, че едва не те изгубих.
Тя стоеше на прозореца до него. Ръката му около кръста й я отвращаваше, но изпитваше и благодарност за проявеното съчувствие. Той никога нямаше да разбере, че детето е било на Аколон. Нека продължава да се гордее, че съм заченала от него въпреки преклонната му възраст.
— Я виж — наведе се по-напред Уриенс, — какво става там, при вратата? Пред входа на замъка се беше появил монах в тъмни одежди. Монахът яздеше муле, а зад него един кон влачеше носилка, на която лежеше някакво тяло…
— Ела — Моргана дръпна Уриенс за ръката — трябва да отидем там. Бледа и мълчалива, тя заслиза надолу редом със стария си съпруг. Сякаш бе станала по-висока, изразът на лицето й също бе по-суров — знаеше, че вече трябва да се държи като велика владетелка.
Изведнъж се възцари мълчание — времето отново спря, сякаш се бяха върнали в царството на феите. Ако Артур беше победил, защо не беше тук? А ако този монах придружаваше мъртвото му тяло, защо не бяха се погрижили да спазят церемониала, обичаен при смъртта на кралска особа? Уриенс протегна ръка, за да я подкрепи, но Моргана я отблъсна и се хвана за рамката на вратата. Монахът свали качулката си и каза:
— Ти ли си Моргана, кралица на Уелс?
— Да — потвърди тя.
— Нося ти вест — продължи монахът. — Брат ти Артур лежи ранен в Гластънбъри. Сестрите — монахини се грижат за него и той ще оживее. Артур ми заръча да ти предам това — той махна с ръка към покритата със саван фигура на носилката — и да ти кажа, че това е неговият подарък за теб. Помоли ме също да ти предам, че Екскалибур е в негови ръце заедно с ножницата.
Монахът се наведе и отметна савана. Моргана почувства, че силите я напускат, че животът изтича от жилите й — защото видя лицето на Аколон. Отворените очи на мъртвеца се взираха в небето.
Страшен вопъл разцепи въздуха — вик на смъртно страдание. Увейн си проби път през насъбралата се тълпа и успя да подхване баща си, който тъкмо падаше върху тялото на мъртвия му брат.
— Татко, скъпи татко! О, Господи — Аколон! — простена Увейн и пристъпи към носилката, където лежеше тялото на Аколон. — Гауейн, приятелю, подай ръка на баща ми — аз трябва да се погрижа за майка си, защото й е зле…
— Не — каза Моргана и повтори: — Не.
Чу ехото на собствения си глас, без да разбере какво всъщност отричаше. Искаше да падне върху трупа на Аколон, да прегърне тялото, което бе обичала, да крещи, да изплаче ужасното си отчаяние, но Увейн я държеше здраво.
Гуенхвифар се появи и заслиза по стъпалата към двора. Обясниха й шепнешком какво се беше случило. Кралицата застана пред трупа на Аколон и каза ясно, с нетрепващ глас:
— Той е загинал, защото се е опитал да вдигне бунт срещу краля на цяла Британия. Затова и не бива да бъде погребан по християнски. Хвърлете тялото му на гарваните, а главата му да бъде прикована на крепостната стена, както се полага на предател!
— Не, о, не — простена Уриенс. — Моля те, бъди милостива, кралице Гуенхвифар. Ти знаеш, че съм един от най-верните васали на Артур, а горкото ми момче е платило с живота си за своя грях — моля те, господарке, помисли за Исус Христос, който е предал Богу дух между обикновени престъпници, и как Бог е имал милост за разбойника, разпнат редом с Неговия син… Прояви милост, както сам Бог ни учи…
Гуенхвифар сякаш не го беше чула.
— Как е господарят Артур?
— Възстановява се, кралице — отвърна непознатият монах, — но е загубил много кръв. Помоли да ти предам да не се тревожиш, и че ще се върне скоро, жив и здрав.
Гуенхвифар въздъхна.
— Крал Уриенс — поде тя, — заради нашия добър и верен рицар Увейн, другия ти син, ще изпълня молбата ти. Нека отнесат тялото на Аколон в параклиса, където ще бъде опят, както подобава…
Моргана намери сили да се намеси.
— Не, Гуенхвифар! Нека бъде погребан, както е редно, щом си решила да проявиш благосклонност. Но той не беше християнин и не е редно да го погребват по християнски. Уриенс е толкова съсипан от мъка, че не съзнава какво говори.
— Мълчи, майко — Увейн стисна силно рамото й. — Поне заради мен и баща ми не бива да предизвикваш скандал. Ако Аколон не се е бил обърнал към Христа, толкова по-голяма нужда ще има от Божията милост, след като е загинал със смъртта на предател!
Моргана се опита отново да възрази, но не успя. Разреши на Увейн да я отведе в замъка, но щом влязоха вътре, отхвърли ръката му и тръгна сама. В тялото й сякаш не бе останала и искрица живот. Беше се вледенила. Струваше й се, че едва преди няколко часа бе лежала в ръцете на Аколон, на зеления килим в гората на феите, и после сама бе препасала Екскалибур на кръста му… А сега отчаянието я заливаше, заплашваше да я отнесе като придошла река, и тя виждаше как всичко, за което бе копняла, я напуска навеки, как целият свят я гледа обвинително с измъчените очи на Увейн и баща му.
— Не мисли, че не знам — ти си в дъното на това предателство — каза Увейн. — Но не жаля за Аколон, щом се е оставил да бъде подведен като последен наивник от една жена! Майко, прояви поне малко почтеност, престани с опитите си да въвлечеш баща ми в коварните си интриги срещу краля!
И той я изгледа гневно, а сетне се обърна към баща си, който стоеше като замаян и се подпираше на някаква ракла. Увейн помогна на стареца да седне, коленичи пред него и целуна ръката му.
— Скъпи татко, все още имаш мен…
— О, синът ми, синът ми — простена отчаяно Уриенс.
— Почини си тук, татко, силите ще ти трябват — каза Увейн. — Сега трябва да се погрижа и за майка ми — тя също не е добре…
— И ти продължаваш да наричаш тази жена своя майка! — избухна неочаквано Уриенс, после се изправи и загледа Моргана с неукротим гняв. — Никога вече не искам да те чуя, че я наричаш така! Нима мислиш, че не разбирам как с магиите си е подвела доброто ми момче и го е накарала да заговорничи срещу своя крал? Сега си мисля, че е предизвикала и смъртта на Авалох с отвратителните си заклинания — а също и на другия ми син, комуто не бе съдено да види бял свят! С коварството си тя тласна и тримата към смъртта! Пази се, Увейн, инак тя и теб ще изкуши да тръгнеш към смъртта и позора — не, тази жена не е твоя майка!
— Татко! Господарю… — опита се да го възпре Увейн и протегна ръка към Моргана. — Майко, той не знае какво говори — и двамата не сте на себе си от скръб — в Божието име, успокойте се, този ден ни донесе и без това достатъчно мъка…
Моргана почти не го чуваше. Този старец, този никога непожелан съпруг беше единственото, което й остана след рухването на плановете й! Защо не го остави да загине, изгубен в царството на феите? Сега той продължаваше да влачи безполезното си съществувание, а Аколон лежеше мъртъв — Аколон, който се бе опитал да върне вярата, предадена и от собствения му баща, да върне славата на Авалон, да накаже клетвопрестъпника Артур… Не бе й останало нищо, освен този видиотен старец…
С мънлиеносно движение тя извади малкия сърповиден нож от колана си. Изтръгна се от ръцете на Увейн, издигна ножа и се спусна напред. Сама не знаеше какво смяташе да направи, но в същия миг Увейн хвана китката й с железните си пръсти и едва не я пречупи, докато тя се опитваше да се освободи отново.
— Не, майко, престани! — молеше я той. — Майко! Нима Сатаната се е вселил в теб? Погледни, това е баща ми — нима не можеш да проявиш съчувствие към мъката му? Той не иска да те обвини — просто е толкова измъчен, че не съзнава както говори. Ако беше на себе си, щеше да разбере, че говори глупости… Аз не те обвинявам за тези неща… Майко, мила майко, чуй ме, дай ми тази кама…
Обичта и тревогата в гласа на Увейн, и това, че непрестанно я наричаше „майко“ най-сетне разкъсаха мътната пелена, която бе обвила и погледа, и съзнанието й. Тя позволи на Увейн да измъкне ножа от ръката й и забеляза, сякаш много отдалеч, че по пръстите й тече кръв — беше се порязала на острието, докато се боричкаха. Пръстите на Увейн също кървяха — той ги пъхна в уста и ги засмука, сякаш беше десетгодишно дете.
— Татко, не й се сърди — наведе се той над Уриенс, който се бе отпуснал на стола, блед като платно. — Тя е отчаяна, защото също обичаше брат ми, а и не забравяй, че беше много болна, изобщо не трябваше още да става от леглото! Ето, връщам ти го — каза той на Моргана и й подаде малкия нож. — Знам, че е принадлежал на жената, която те е отгледала — Повелителката на Авалон, ти ми разказваше за това, когато бях малко момче. О, горката ми мъничка майчица — възкликна Увейн и обви раменете й с ръка. Тя си спомни безкрайно далечното време, когато беше все още по-висока от него, а той бе слабичко момче с крехки кости, като птиче. Сега момчето се беше превърнало почти във великан и нежно притискаше дребничката й фигура към гърдите си. — Мила, мила мъничка майчице, хайде, не плачи. Знам, че обичаше Аколон също както обичаш мен… Горката ми майка!
Моргана отчаяно искаше да заплаче, та сълзите да отмият ужасната и скръб. Сълзите на Увейн капеха по пламналото й чело, Уриенс също плачеше, но тя стоеше със сухи очи, студена като камък. Светът бе изгубил всякакъв цвят — беше сив и се рушеше около нея. Предметите, които я заобикаляха, бяха огромни и заплашителни, и същевременно малки като детска играчка… Не смееше да се помръдне от страх, че всичко ще рухне. Почти не разбра кога дойдоха прислужниците. Те вдигнаха на ръце вдървеното й тяло и я отнесоха в леглото. Свалиха короната и тържествените одежди, които бе сложила днес, за да се наслади на триумфа си. Моргана разбра, че ризата и останалите й долни дрехи отново са просмукани с кръв, но не обърна никакво внимание на това. Доста по-късно започна да идва на себе си и видя, че са я измили и преоблекли в чиста риза. Бяха я сложили в леглото до Уриенс, а една от прислужниците дремеше на един стол наблизо. Моргана се надигна на лакът и загледа спящия мъж до себе си. Лицето му бе хлътнало и зачервено от плач. Стори се, че гледа напълно непознат човек.
Да, той наистина се бе държал добре с нея по своему. „Но сега всичко това свърши. Делото ми в неговите земи приключи. Никога повече няма да го видя — нито жив, нито мъртъв“.
Аколон беше мъртъв, плановете й бяха рухнали. Артур все още носеше Екскалибур във Вълшебната ножница, която пазеше живота му. Този, който трябваше да му отнеме меча, не успя, напусна я, отиде в царството на мъртвите, където тя не можеше да го последва. Оставаше едно — сама трябваше да отмъсти за Авалон.
Тя стана и се облече. Движеше се толкова безшумно, че не би събудила и спяща птица. Върза отново жреческата кама на колана си. Дори не докосна красивите рокли и скъпоценностите, които й беше подарявал Уриенс. Облече най-простата рокля от тъмен плат, която много приличаше на обичайното облекло на жриците. Намери малката торбичка, в която държеше билките си, и на тъмно, пипнешком, подсили със синя боя очертанията на полумесеца на челото си. Взе възможно най-простото наметало, което можа да намери — не можеше да сложи своето, което бе избродирано със златни конци и украсено със скъпоценни камъни. Спусна ниско качулката и се запромъква все така безшумно надолу по стълбите.
От параклиса се носеха погребални песнопения. Увейн бе успял да ги накара да опеят Аколон по християнски. Всъщност, това нямаше никакво значение. Духът на Аколон бе свободен, какво я интересуваха представленията на свещениците над тленната му плът? Сега значение имаше само едно — трябваше час по-скоро да върне Екскалибур на Авалон. Тя обърна гръб на параклиса. Някой ден щеше да има време да оплаква покойника — сега бе длъжна да продължи делото му оттам, където го бе прекъснала смъртта.
Влезе мълчаливо в конюшните и намери коня си. Ръцете още не й се подчиняваха, но успя някак да му постави седлото. Изведе животното до малката странична врата на крепостта и тогава установи, че надали ще успее да се качи на седлото. Когато все пак яхна коня, така й се виеше свят, че едва не падна. Дали не бе по-разумно да почака още малко, или поне да повика Кевин да й помогне? Мерлин Британски се беше клел да се подчинява на волята на Богинята. Не, и нему не можеше да се довери — та нали той бе предал тялото на Вивиан в ръцете на същите свещеници, които сега пееха погребалните си химни над трупа на Аколон! Тя се наведе и зашепна на коня. Животното тръгна полека и скоро бяха в подножието на хълма. Там Моргана се обърна, за да хвърли последен поглед към Камелот.
„Писано е да дойда тук само още веднъж през живота си… и след това няма да го има Камелот“. Прошепна неволно тези думи и се зачуди какво ли означават.
Моргана бе изминавала неведнъж пътя към Авалон, но на острова на свещениците бе стъпвала само веднъж. Там беше манастирът на Гластънбъри, където бе погребана Вивиан, а също и Игрейн, която прекара там последните години от живота си. Пътят към Гластънбъри й се стори много по-необичаен, отколкото прекосяването на мъглите към скритите земи на Авалон. До Острова на свещениците се отиваше с голям сал. Моргана даде една монета на салджията, за да я преведе през Езерото. Какво ли щеше да си каже човекът, ако й хрумнеше да се изправи и призове вълшебството, което би го превело през мъглите към Авалон? Тъй или иначе, тя не стори нищо подобно „Може би защото не съм уверена, че ще успея“.
Слънцето щеше да изгрее всеки момент. Въздухът беше чист и свеж. Над главата й се носеше мелодичният, ясен звън на църковните камбани, които призоваваха на утринна молитва. Моргана виждаше дългата върволица от облечени в сиви раса фигури, които се бяха упътили към църквата. Монасите ставаха рано, за да отправят молитви към Господа и да пеят своите химни. За миг Моргана се заслуша в мелодията. Майка им — нейната и на Артур беше погребана тук, Вивиан също почиваше наблизо — тук, където се носеха тези песнопения. Като музикант Моргана веднага почувства вълнение от нежните звуци, понесени от утринния бриз; тя стоеше неподвижна, а очите й се пълнеха със сълзи — нима се осмеляваше да мисли за престъпление на тази свещена земя? „Откажи се, Моргана, помирете се, деца мои…“ — стори й се, че отнякъде ветрецът донася отдавна забравения глас на Игрейн.
Сега сивите фигури на монасите бяха изчезнали зад стените на църквата. Моргана бе чувала най-различни неща за тукашния манастир. Знаеше, че е населяван от мъже — членове на монашески орден, а наблизо, в друга сграда, живееха и монахини, обрекли се на Христа да съхранят девствеността си до смъртта. Моргана сбърчи неприязнено лице — не можеше да разбере какъв бе този Бог, който се опитваше да насочи мислите на мъжете и жените, към отвъдното, вместо да ги остави да изживеят живота си на тази земя — за да увеличат познанията си и да израснат духом. Противно й беше да вижда как мъже и жени отиват заедно да служат Богу, без и през ум да им мине за някакъв друг вид съприкосновение, за друго, което би трябвало да ги свърже. Е, да, и на Авалон имаше обречени девици — тя самата също живя известно време така. Рейвън пък бе обрекла на Богинята не само тялото, но и гласа си. Осиновената дъщеря на Моргана, Нимю, бе избрана от Рейвън да живее в пълна самота, невиждана от никого… Но това бяха редки случаи, а не нещо задължително за всяка жена, която пожелаеше да служи на Богинята.
Моргана не вярваше на приказките на някои от жените на Авалон — че монасите и монахините само се престрували, за да впечатлят селяните с чистотата си, а зад стените на манастирите се отдавали на най-долен разврат. Това би било наистина ужасно. Тези, които са избрани да служат на духа, а не на плътта, би трябвало наистина да водят изключителен живот — а лицемерието бе отблъскващ порок. Но дори убеждението, че те действително живеят в девственост и отрицание на плътта, че може да има божествена сила, която въздига безплодието над плодовитостта, я ужасяваше, защото беше за нея гавра със силите, които са сътворили живота.
„Та те са глупци и дори нещо по-лошо — оковават собствения си живот и искат да наложат и на другите същите окови, ограничения си мироглед…“
Не, нямаше защо да се бави повече тук. Тя загърби камбанарията и се запрокрадва към голямата сграда, където спяха гостите на манастира. Надяваше се да почувства къде точно са подслонили Артур.
В постройката имаше три жени — едната дремеше на прага, друга разбъркваше овесена каша на огнището в кухнята, а третата се бе разположила пред вратата на една стая — вътре се виждаха смътните очертания на легнал мъж, за когото Моргана бе убедена, че е Артур. Мъжът явно спеше дълбоко. Но жените, облечени в тъмните одежди на монахини, с воали на главите си, трепнаха, когато Моргана влезе. Все пак бяха свещенослужителки и също притежаваха нещо като пророчески усет — чувстваха инстинктивно, че нейното присъствие е враждебно — към живота им, към вярата им; усещаха чужда сила — силата на Авалон.
Една от жените застана пред Моргана и я попита шепнешком:
— Коя си ти и откъде си дошла в този ранен час?
— Аз съм Моргана, кралица на Северен Уелс и Корнуол — отвърна Моргана с тихия си, но властен глас, — и съм тук, за да видя брат си. Нима ще се осмелиш да застанеш на пътя ми?
Тя впери очи в очите на монахинята, сетне направи леко движение с ръка — най-простото вълшебство, на което я бяха учили — да налага волята си. Жената веднага отстъпи. Нямаше сили дори да проговори, камоли пък да й забрани нещо. Моргана бе убедена, че после ще разказва страшни истории как е била омагьосана от вещицата, но истината бе къде-къде по-проста — жената с по-силна воля се налагаше над тази, която поначало се бе отрекла от своята и прекарваше живота си в подчинение.
Пламъчето на един светилник озаряваше стаята с меката си, треперлива светлина. Моргана видя спящия Артур — небръснат, изпит, русата му коса бе потъмняла от пот. Ножницата бе поставена в леглото, до нозете му — явно очакваше, че сестра му ще предприеме още нещо. В ръцете си стискаше и насън дръжката на Екскалибур.
„По някакъв начин, кой знае как, той е имал предчувствие, че ще дойда“, каза си объркано Моргана. Не можеше да не е наследил поне малко от ясновидските способности на Игрейн — макар че беше висок и рус, за разлика от старото коренно население на Британия, и той произхождаше от древните крале на Авалон и бе съумял да предвиди идването й. Моргана бе убедена, че ако посегне да вземе Екскалибур, той ще почувства намерението й и ще се събуди — и ще я убие. Нямаше смисъл да си прави никакви илюзии. Артур бе добър християнин, или поне сам той мислеше така, но знаеше, че докато е на трона, е длъжен да унищожава враговете си — а по някакъв мистичен начин, неясен дори за Моргана, мечът Екскалибур бе се слял с душата на Артур, бе станал едно с кралската му власт. Ако не бе тъй, ако Екскалибур бе просто меч като всички останали, той не би имал нищо против да го върне на Авалон и да заръча да му изковат друг, по-як и по-хубав… Но Екскалибур бе нещо друго — видимият, върховният символ на неговата кралска власт.
„Може би самият меч слива силата си с властта и славата на Артур, Може би сам Екскалибур ще ме унищожи — по своя воля — посегна ли да го отделя от Артур… Нима ще имам смелост да се възправя срещу силата на една светиня?“ Моргана трепна и си каза, че се поддава на глупави фантазии. После извади камата си — беше остра като бръснач, а Моргана, стига да пожелаеше, можеше да нанася удар с бързината на отровна змия. Виждаше ясно вената, която пулсираше на шията му и знаеше добре, че можеше да нанесе удар, който ще проникне до голямата артерия под нея — тогава Артур щеше да умре още преди да успее да отвори очи.
Беше убивала и преди. Бе изпратила Авалох на смърт, без да трепне, а нямаше три дни, откак уби невинното дете в утробата си… Този, който лежеше пред нея, потънал в сън, бе предател и заслужаваше смъртта си. Само един бърз и точен удар… Но нали това бе детето, което някога Игрейн бе й поверила, първият мъж в живота й, бащата на сина й, Рогатият Бог, Кралят… „Удряй, глупачке! Нали затова си тук!“
„Не. И без това имаше прекалено много смърт. Родени сме от една майка и аз не искам да я срещна в отвъдното с ръце, опетнени от кръвта на брат си…“ Беше убедена, че полудява, защото изведнъж чу съвсем ясно нетърпеливия глас на Игрейн: „Моргана, нали ти казах да се грижиш за бебето…“
Стори й се, че Артур се размърда насън, сякаш и той чу гласа на майка им — тя прибра камата, посегна и взе ножницата на Екскалибур. Имаше право да вземе поне нея — сама, със собствените си ръце бе вплела в нея заклинанията, които предпазваха досега живота на брат й.
Скри ножницата в диплите на наметалото, излезе незабелязано и забърза обратно към сала. Вече се развиделяваше. Докато салджията насочваше сала обратно към твърдата земя, Моргана изведнъж изтръпна — стори й се, че покрай тях се плъзга като сянка една баржа — баржата на Авалон… Ето ги, всички бяха около нея, гребците от Авалон. Бързо, бързо, трябваше час по скоро да я отведат там… В този миг изгря слънцето и сянката на църквата падна над водата, ярка светлина заля всичко наоколо и отвсякъде заехтя камбанен звън. Моргана стоеше като парализирана — не бе в състояние нито да призове мъглите, нито пък да произнесе Словото на силата.
Обърна се към един от гребците и попита:
— Можеш ли да ме отведеш на Авалон? Той отвърна, треперейки:
— Не мога, лейди. Става все по-трудно, когато няма жрица да изрече заклинанието, а дори да има, на зазоряване, по обяд и на залез — слънце, когато бият църковните камбани за молитва, няма вече път през мъглите. В тези часове на деня заклинанието не може да вдигне завесата на мъглите. Може би ако изчакаме камбаните да спрат да бият, ще успеем да намерим пътя.
Защо бе станало така? Сигурно имаше нещо общо със старата истина, че светът е такъв, какъвто го виждат хората… Вече три или дори четири поколения вярваха в съществуването само на един Бог, на един свят, един начин на възприемане на действителността, бяха убедени, че всяко нещо, което нарушава това велико единство, е сатанинско творение, че звукът на камбаните и силата на техните свети места ще държат злото надалеч. И тъй като все повече хора вярваха в това, наистина ставаше така, и Авалон сега наподобяваше само далечен сън, отплувал в мъглите, далеч от света на хората…
Тя още можеше да призовава мъглите… Но не и тук, където сянката на кръста бе легнала върху водата, а звънът на камбаните караше сърцето и да изстива от страх. Бяха в капан — не можеха да мръднат от езерния бряг! Едва сега Моргана забеляза друга лодка, която тъкмо се бе отделила от острова на свещениците и се бе насочила насам — беше сигурно, че търсят нея. Артур се бе събудил, беше видял, че ножницата е изчезнала, и щеше да я преследва…
Нека я преследва, ако може — имаше и други пътища към Авалон, които не бяха пресечени от сянката на църковната камбанария. Тя се метна бързо на седлото и препусна по брега на Езерото. Заобикаляше, за да стигне мястото, откъдето поне сега, през лятото, имаше път през мъглите — там тя и Ланселет бяха видели за първи път Гуенхвифар, която се беше загубила от манастира. Тук водите на езерото отстъпваха място на мочурлива земя и по този път също се стигаше до Авалон — трябваше да излязат някъде зад Тор.
Знаеше, че дребните, мургави мъже тичат зад коня й — можеха да тичат така половин ден, ако се налагаше. Но отнякъде дочу и конски тропот — много подковани коне… Преследваше я Артур, наближаваше все повече, а с него имаше и неколцина въоръжени рицари. Тя заби пети в хълбоците на коня — но той беше предназначен да го яздят придворни дами, а не да препуска в бой…
Моргана спря коня и се смъкна от седлото, без да изпуска от ръце ножницата.
— Разпръснете се — прошепна тя на гребците и те потънаха един по един в омарата между крайбрежните храсти… Умееха да се движат безшумно като сенки и никой на този свят не би могъл да ги открие, ако сами не пожелаеха да се покажат. Моргана стисна здраво ножницата и хукна по брега. Усещаше яростта на Артур, можеше да чуе гласа му в мислите си…
Екскалибур беше в ръцете му; тя го чувстваше като огромно сияние — великата светиня на Авалон… Но ножницата, поне ножницата нямаше да бъде пак негова, нямаше да го пази… Моргана я издигна с две ръце и я хвърли с все сили през главата си, далеч в езерото — видя я как потъна в дълбоките води. Никога човешка ръка нямаше да я докосне отново — щеше да лежи там, докато кожата и кадифето изгният, докато среброто и златото потъмнеят и най-сетне и втъканите в нея заклинания изчезнат завинаги от света…
Артур наближаваше все повече с Екскалибур в ръка… Но сестра му и свитата й бяха изчезнали. Моргана сякаш се стопи в мълчанието — превърна се в част от сенките между дърветата, като че ли част от нея действително бе потънала в земите на феите; стоеше напълно неподвижна, скрита от абсолютно мълчание, както умееха само жриците на Авалон — никой от света на смъртните не можеше да забележи дори сянката й…
Артур я викаше по име.
— Моргана! Моргана?!
Той извика още веднъж — високо и гневно; но сенките запазиха мълчание, докато най-сетне, уморен от безконечната езда в кръг — веднъж бе дошъл толкова близо до Моргана, че тя усети дъха на коня му — той се отказа и повика останалите рицари. Когато приближиха, те видяха, че кралят се олюлява на седлото. Кръв се бе просмукала през превръзките на раните му и се наложи да му помогнат да се върне обратно в манастира.
Тогава Моргана вдигна ръка и наоколо птиците запяха отново, а дърветата зашумоляха от вятъра.
Говори Моргана…
„След години чух да разправят как съм отнела от Артур ножницата с помощта на магия; как Артур ме преследвал със сто души верни рицари; как аз пък съм повикала рицари от страната на феите; как когато хората на Артур ме настигнали, съм превърнала свитата си и самата себе си в кръг от изправени камъни… Някой ден несъмнено ще се намери някой да добави, че после съм повикала огнената си колесница с крилатите дракони и те са ме отнесли в страната на феите…“
Нямаше нищо подобно, разбира се. Просто хората от Древния народ познават така добре горите, че могат да се сливат с дърветата и сенките този ден и аз бях една от тях, използвах наученото на Авалон — и когато Артур се остави да бъде отведен от свитата си, полуприпаднал от дългото преследване, с наново разтворили се рани, аз се сбогувах с гребците на Авалон качих се на коня и потеглих — този път към Тинтагел. Когато най-сетне стигнах, дълго време изобщо не се интересувах какво става в Камелот, защото бях много болна, толкова болна, че едва оживях.
До днес не съм разбрала от какво боледувах всъщност. Знам само едно — лятото клонеше към края си, листата на дърветата се ронеха, а аз все още лежах в леглото — за мен се грижеха прислужниците, които заварих в Тинтагел — и ми беше все едно дали ще се привдигна някога от постелята. Понякога имах треска, но не много силна, а изтощението ми бе тъй голямо, че не можех да седна в леглото, за да се нахраня. Мрак тежеше върху мислите ми — не ме интересуваше ще живея ли, или ще умра. Прислужниците — някои от тях помнех още от детските си години — бяха убедени, че съм омагьосана. В известен смисъл може би са били прави.
Херцог Марк прати вестоносец, който ми предаде почитанията му. Казах си, че той не би посмял да се изправи срещу Артур, а сигурно мисли, че съм тук по заръка на брат си. Сега вече нямаше да се осмели да претендира за тези земи, макар че ги имаше за свои. Преди година бих се присмяла на властта на Артур, може би дори щях да се опитам да привлека херцог Марк на своя страна, за да оглави армия, която да свали Артур от трона. Нещо подобно ми мина дори и сега през ума; но Аколон беше мъртъв, нищо вече нямаше значение… Екскалибур бе в ръцете на Артур… Ако Богинята не желаеше това да е така, тя сама щеше да му го отнеме. Аз се бях провалила. Вече не бях жрица…
… Струва ми се, че от това страдах най-много. Бях се провалила, не съумях да сторя за Авалон това, което исках, защото Богинята не ме подкрепи. Силата на Артур, свещениците и предателя Кевин бе надвила вълшебството на Авалон — сега вече не бе ми останал никой.
Никой. Никой. Не можех да престана да скърбя за Аколон, а и за детето, което изтръгнах като нежелано бреме от утробата си. Скърбях и за Артур, когото също бях загубила завинаги. Сега той ми бе заклет враг. Колкото и да е невероятно, липсваше ми дори Уриенс, измъчваше ме дори споменът за живота ми в Уелс — защото единствено там бях намерила поне малко покой.
Всички, които обичах на този свят, бяха загубени за мен — бях ги пропъдила, смъртта ми ги бе отнела или ги бях убила със собствените си ръце. Нямаше я Игрейн, Вивиан беше убита и сега тялото й почиваше при свещениците, във властта на техния Бог — който за мен бе бог на мрака и смъртта. Аколон, когото сама бях посветила за жрец, който трябваше да поведе последната битка срещу свещениците на Христос, също загина. Артур беше мой враг; Ланселет също ме мразеше и се боеше от мен, и сама съзнавах, че омразата му не е неоснователна. Гуенхвифар изпитваше ужас от мен. Илейн си бе отишла… Мразеше ме дори Увейн — единственият син, когото бях имала. Никой на този свят не го беше грижа дали съм жива или мъртва, затова и на мен ми беше все едно…
Отрониха се и последните есенни листа. Страховитите зимни бури вече блъскаха стените на Тинтагел, когато един ден в стаята ми дойде една прислужница и ми съобщи, че някакъв човек иска да ме види.
— Дошъл е дотук в такова време? — Хвърлих поглед през прозореца. Дъждът се лееше неспирно от сивото, мрачно небе. Сива и мрачна беше и душата ми. Кой ли бе този пътник, добрал се дотук през дъжда и вихъра? Беше ми все едно.
— Кажи му, че херцогинята на Корнуол не приема никого, и го отпрати.
— Да го изхвърля в дъжда, в такава нощ?
Учудих се, че жената се осмелява да протестира — повечето от тях се бояха от мен, защото вярваха, че съм магьосница — не се опитвах да разсея заблудата им. Но тя беше права — когато в Тинтагел царуваше отдавна загиналия ми баща, а после и Игрейн, тук никога не се отказваше подслон на странник… Затова й казах:
— Нека пътникът бъде посрещнат както подобава на положението му. Нареди да го нахранят и да му приготвят легло. Но кажи, че съм болна и не мога да го приема.
Прислужницата излезе, а аз продължих да се взирам навън — в дъжда и мрака. Чувствах студения полъх на вятъра през процепите на прозореца и се опитвах отново да изпадна в обичайното си състояние на блажено забвение. Но след малко вратата се отвори отново — прислужницата се връщаше. Изправих се рязко в леглото, пламнала от гняв — това бе първото чувство, което изпитвах от много седмици насам.
— Нито съм те викала, нито съм ти наредила да се връщаш! Как смееш отново да ме смущаваш?
— Пращат ме при теб с вест, лейди — каза тя. — Не посмях да откажа, защото този, който ми нареди, също е високопоставен… Каза ми да ти кажа тъй: „Не се обръщам към херцогинята на Корнуол, а към Повелителката на Авалон. Тя няма право да откаже на пратеника на Боговете. Мерлин Британски идва да се посъветва с нея“. — Жената помълча и добави: — Нареди ми да го повторя, за да е сигурен, че няма да объркам нещо.
Този път въпреки волята ми ме загриза любопитство. Нима наистина беше Мерлин? Но нали Кевин бе приближен на Артур — не би дошъл току — така при мен. Нали бе застанал твърдо на страната на Артур и християните, нали бе предал вярата на Авалон? А може би сега някой друг бе пратеник на Боговете и Мерлин Британски… Сетих се за сина си Гуидиън, който вече се казваше Мордред; може той да бе станал Мерлин — кой друг би ме назовал Повелителка на Авалон? Мълчах дълго, но накрая казах:
— Кажи му, че ще го приема — и добавих: — Но не така. Прати жена да ми помогне да се преоблека.
Знаех, че няма да успея да се облека сама. Но нямах намерение да приема когото и да било, болна и на легло. Аз, жрицата на Авалон, щях да приема Мерлин изправена, дори ако носеше смъртната ми присъда, защото се бях провалила… Все още бях Моргана!
Успях да стана, за да ми облекат роклята и да ме обуят. Прислужницата ми сплете косата и после я покри с воал, както се полагаше на жрица. Не успя да нарисува добре синия полумесец на челото ми, затова се справих някак сама. Забелязах без особено вълнение, сякаш ставаше дума за друг човек, че ръцете ми треперят. Наложи се жената да ме подкрепя, докато слизах по стълбите. Но бях твърдо решена да не допусна Мерлин да забележи колко съм слаба.
В голямата зала бяха наклали огън; огнището пушеше, както винаги, когато валеше дъжд. През стелещия се дим видях очертанията на някакъв мъж, седнал пред огъня. Беше с гръб към мен, увит в сиво наметало, но до себе си беше подпрял арфа, която не можех да сбъркам с друга — беше Дамата на Кевин. Косата му беше съвсем посивяла, но той успя да се изправи, когато забеляза, че съм влязла.
— И тъй — подех аз, — ти още се наричаш Мерлин Британски, въпреки че служиш само на Артур и пренебрегваш волята на Авалон?
— Сам не зная как да се наричам сега — отвърна Кевин. — Може би съм просто служител на всички, които тачат боговете, а боговете са много лица на Един Бог.
— Защо си дошъл тук?
— И на този въпрос не мога да ти отговоря — гласът му бе все така мелодичен. — Може би изплащам дълг, който е направен още преди да се издигнат хълмовете наоколо, скъпа моя.
Той повиши малко глас и се обърна към прислужницата.
— Господарката ти е зле! Помогни й да седне!
Главата ми се въртеше — като че ли потъвах в сива мъгла; когато отново дойдох на себе си, видях, че са ме поставили на стол до огъня. Прислужницата си беше отишла, до мен беше само Кевин.
Отново прозвуча мелодичният му глас:
— Горката Моргана… Бедното ми момиче… — и за първи път след смъртта на Аколон, когато се бях вкаменила, почувствах, че ще заплача; стиснах зъби, за да спра сълзите. Знаех, че разреша ли си да пророня и сълза, всичко в мен ще се стопи, че ще плача безкрайно, докато се удавя в море от сълзи…
Процедих през стиснати зъби:
— Не съм никакво момиче, арфисте Кевин, а ти се добра до мен с измама. Кажи каквото имаш да ми казваш и си върви.
— Господарке на Авалон…
— Не съм господарка на Авалон — отвърнах аз и си спомних, че последния път, когато се видяхме, го пропъдих, и го обвиних в предателство. Какво пък — може би съдбата бе ни събрала тук, пред огъня — двама предатели на Авалон — защото и аз изневерих на клетвата си… Как смеех да съдя Кевин?
— Коя си ти тогава? — каза той тихо. — Рейвън остаря и не сме чували гласа й от години. Ниниан никога не е имала силата, необходима на една владетелка. Ти трябва да отидеш там…
— Последния път, когато разговаряхме — прекъснах го аз, — ти сам каза, че времето на Авалон е изтекло. В такъв случай защо да не оставим на мястото на Вивиан да седи едно недостойно за тази служба момиче, и просто да изчакаме примирено деня, когато Авалон ще потъне навеки в мъглите? — Горчивината изгаряше гърлото ми. — Ти изостави Авалон, за да се наредиш под знамената на Артур — не е ли по-добре за новата ти служба, ако Авалон се управлява от една престаряла пророчица и една безсилна жрица?
— Ниниан е любима на Гуидиън и се покорява изцяло на волята му — каза Кевин. — Затова съм убеден, че присъствието ти там е необходимо. Дори наистина да е съдено Авалон да потъне завинаги в мъглите, нима няма да пожелаеш да споделиш съдбата му? Никога не съм предполагал, че си страхливка, Моргана. — Той вдигна очи към мен и допълни: — Ще загинеш тук, в изгнание, ще умреш от мъка…
Извърнах лице и казах:
— Затова дойдох тук… — И за първи път осъзнах, че през тези месеци съм чакала смъртта. — Всичките ми планове се провалиха. Всичко рухна… Ти би трябвало да тържествуваш, Мерлин, защото Артур победи.
Кевин поклати глава.
— За какво ми е да тържествувам, мила? Правя само това, което повеляват Боговете — нищо повече, ти също. И ако наистина съдбата е отредила да видим края на нашия свят, тогава, любима, нека дочакаме този край там, където ни е мястото, служейки на Висшата сила така, както я разбираме… Знам, че съм длъжен да те повикам обратно на Авалон, Моргана, но не зная защо. Задачата ми щеше да е много по-лека, ако само Ниниан беше там, но твоето място също е на Авалон, Моргана, а моето — където ме изпратят Боговете. На Авалон ще могат и да те излекуват.
— Да ме излекуват — повторих презрително. Не ми трябваше да ме лекуват.
Кевин ме изгледа с тъга. Беше ме нарекъл „любима“. Тогава си казах, че той е едничкият човек на света, който ме познава такава, каквато съм; пред всеки друг, дори пред Артур, бях носила различна маска, винаги се бях опитвала да изглеждам по-различна, по-добра; дори пред Вивиан, защото исках да разбере, че съм достойна да стана Велика жрица… За Кевин бях просто Моргана — нищо повече. Разбрах, че дори да протегнех към него ръка под образа на Старицата — смърт, той пак щеше да вижда моето лице, лицето на Моргана… Винаги бях вярвала, че любовта е нещо друго, че любовта е огънят, който ме изгаряше при мисълта за Ланселет, а после и за Аколон. Към Кевин изпитвах симпатия, приятелски чувства, понякога и нежност… А той… той бе единственият, който дойде при мен, който не искаше да умра тук от мъка.
Защо нарушаваше отново спокойствието ми — сега, когато почти се бях добрала до покоя на отвъдния свят? Обърнах му гръб и казах:
— Не.
Нямах сили да се върна отново към живота, да се боря и да страдам, да живея с мисълта, че хората, които ме бяха обичали някога, сега ме ненавиждат… Ако пожелаех да живея, ако се върнех на Авалон, трябваше да вляза в смъртна схватка с Артур, когото не бях престанала да обичам, да виждам Ланселет все така окован от любовта на Гуенхвифар. Исках да си отида, не исках сърцето ми отново да се разкъсва от болка…
Не. Тук дните минаваха в мълчание и покой, и знаех, че не след дълго ще потъна в голямото мълчание… Смъртта идваше все по-близо. Нямаше да допусна Кевин, предателят, да ме върне към мъките на живота. Повторих — не — и покрих лицето си с ръце. — Остави ме, арфисте Кевин. Дойдох тук, за да умра. Остави ме и си върви.
Кевин не каза ни дума и не помръдна от мястото си. Аз също седях неподвижна, спуснала воала пред лицето си. Той сигурно щеше да си тръгне скоро. Щях да почакам той да ме остави, защото аз нямах сили да си тръгна оттук. А после… После щях да продължа да седя тук, до огнището, докато жените дойдеха да ме отнесат до леглото, откъдето нямаше да стана никога вече.
И тогава в тишината звъннаха нежно струните на арфа. Кевин засвири, а след малко започна да пее.
Бях чувала части от тази стара балада, защото той я бе пял често в двора на Артур — за онзи бард от древни времена, който с музиката си карал камъните да танцуват в кръг, а дивите зверове лягали в нозете му, вместо да го разкъсат. Само че днес Кевин продължи да пее по-нататък — втората част от тази балада, която се изпълняваше по време на Мистериите, и която аз не бях чувала досега. Така пееше Кевин: Орфей, бардът, бил любимец на боговете и посветен в Мистериите. Когато любимата му потънала в царството на сенките, той успял да премине жив в отвъдния свят и се помолил на Повелителя на мрака да му върне любимата. Мрачният господар се смилил и му разрешил да я отведе със себе си, и Орфей се озовал на полята, където бродят сенките на мъртвите, и я видял… Кевин пееше с цялата си душа, а аз сякаш чувах собствения си глас, който умоляваше:
„Не ме връщай обратно към живота,
защото обикнах смъртта.
В полетата на безсмъртните цари покой,
тук мога да забравя мъките на любовта…“
Вече не виждах стаята около себе си, не усещах острата миризма на дима от огнището, не чувах как студените пръсти на дъжда чукат по прозореца; не усещах тялото си, не чувствах болка и замайване. Намирах се в градина, пълна с цветя, но цветята нямаха аромат. Всичко тънеше в блажен покой — само отдалеч се долавяше песента на арфата — а аз не исках да я чувам вече.
Но арфата продължаваше да звучи и пееше за ветреца, който повява над цъфналите ябълкови дървета на Авалон, за аромата на узрелите ябълки, звънът на струните ми напомни свежата, тънка мъглица, която се стелеше сутрин над водите на Езерото; дочух тропота на елените, препуснали пролетно време през гората, където още живеят Древните; върнах се в онзи далечен ден, облян от слънчева светлина, когато лежахме прегърнати с Ланселет в каменния кръг и за първи път почувствах силата на живота да пулсира във вените ми… Усетих в ръцете си тежестта на малкия си син — меката му косичка докосваше бузата ми, дъхът му ухаеше сладко на мляко… Но не беше ли това Артур, заспал на скута ми, хванал здраво ръката ми, пухкавата му детска ръчичка ме милваше по лицето… Ръцете на Вивиан докоснаха челото ми в благослов, и отново почувствах тялото си като мост между небето и земята, и протегнах ръце нагоре, за да призова силата… Вихрушката отново брулеше гората, където лежах в прегръдките на младия елен в деня на затъмнението, и чух гласа на Аколон, който викаше името ми…
Вече не арфата, а гласовете на мъртвите и гласовете на живите зовяха ведно:
„Върни се, върни се, животът повелява,
животът, който е щастие и болка…“
Сега струните на арфата прозвучаха по-особено…
„Призовавам те, Моргана от Авалон, жрица на Великата Майка…“
Тогава вдигнах очи. Пред мен не беше Кевин, с изкривеното си тяло и измъчено лице, а някой друг — виждах го, висок, обвит от сияние, лицето му светеше като утринна звезда, виждах лъка и арфата в ръцете му. Дъхът ми спря, а Богът пееше:
„Върни се към живота, защото те зова,
зова те в името на клетвата,
защото зад този смъртен мрак
те чака сияен ден…“
Продължавах да се боря.
— Аз служа единствено на Богинята.
Тогава във вечността прозвуча познат глас:
— Но нали ти си Богинята и аз призовавам теб… — и аз видях себе си, отразена в спокойните води на Свещеното езеро, увенчана с короната на Повелителката на живота…
— Но аз съм стара и принадлежа на смъртта, а не на живота — прошепнах безсилно, и чух от устните на Бога древните думи, произнасяни на Мистериите:
— Само нейната воля определя дали я виждаме млада или стара… — и пак видях отражението на собственото си лице, видях хубавото младо момиче, което изпрати младия елен на смъртен двубой със стария крал… О, да, когато Аколон дойде при мен, бях вече стара, но нали го изпратих на онзи съдбоносен двубой с детето му в утробата си… Колкото и стара да бях, животът пулсираше в мен с несломимата сила на Повелителката на живота… А пред мен стоеше Вечният, който ме връщаше към света… Аз направих една крачка, после още една, и бавно тръгнах нагоре, към светлината, за да стигна там, където ме зовяха звуците на арфата, на зелените хълмове на Авалон, заобиколени от водите на живота… Видях, че съм станала и протягам ръце към Кевин… Тогава той остави арфата и успя да ме подхване, преди да се свлека на земята. Стори ми се, че изгарям в прегръдката на Сияйния Бог… Миг след това чух мелодичния, малко присмехулен глас на Кевин, който казваше:
— Много добре знаеш, че не мога да те удържа, Моргана.
Помогна ми да седна обратно и продължи:
— Ще ми кажеш ли кога си яла за последен път?
— Не помня — отговорих откровено и едва тогава разбрах, че наистина съм била на прага на смъртта. Кевин повика прислужницата и каза с кротък, но властен тон на друид и лечител:
— Донеси хляб и топло мляко с мед за господарката си.
Вдигнах ръка, за да възразя и видях възмутения поглед на жената, която нееднократно се беше опитвала да ме убеди да ми даде същото. Тя все пак тръгна, за да изпълни заповедта му, а когато се върна, Кевин взе подноса от нея и започна да топи късчета хляб в млякото и да ме храни много бавно и внимателно.
— Стига ти толкова — каза той след малко. — Кой знае от кога не си яла. Но преди да заспиш, трябва да изпиеш още една чаша мляко с разбито в него яйце. Ще им покажа как да го приготвят. Мисля, че след ден — два ще имаш достатъчно сили, за да потеглим на път.
Тогава избухнах в плач. Най-сетне можех да плача — за Аколон, който лежеше мъртъв на носилката, за Артур, който вече изпитваше към мен само омраза, за Илейн, която ми беше приятелка, за Вивиан, която лежеше в християнски гроб, за Игрейн и за мен самата, защото ми бе съдено да преживея всичко това… Кевин каза отново:
— Горката Моргана, горкото момиче — и ме притисна към гърдите си, а аз продължавах да плача, докато изплаках и последната си сълза. Тогава той повика прислужниците и те ме отнесоха в леглото.
Тази вечер спах дълбоко — за първи път от много дни. А два дни по-късно можах да се кача на коня си и потеглихме към Авалон.
Не си спомням ясно това пътуване на север. Все още бях много болна — и телом, и духом. Дори не се зачудих, че Кевин ме остави да продължа сама, малко преди да стигнем Езерото. Стигнах брега по залез — слънце. Водите на езерото бяха кървавочервени, а целият хоризонт сякаш пламтеше. Тогава огнената завеса на небето и водите се разтвори и към мен заплува баржата — цялата в черни драперии, с гребла, обвити в плат, за да не се чува и най-малкия плисък… За миг ми се стори, че към мен се носи свещената лодка по водите на безбрежното море, за което смъртен не бива да говори, а на носа се бе изправила Тя; че някак съм успяла да мина по моста между земята и небето… До днес не знам сън ли бе това или истина. После над нас се спусна завесата на мъглите и душата ми потръпна, защото разбрах, че най-сетне съм у дома.
На брега ме посрещна Ниниан. Прегърна ме не като непозната, която е виждала само два пъти през живота си, а като дъщеря, която посреща майка си след дълго отсъствие. После ме отведе в някогашното жилище на Вивиан. Този път не изпрати някоя от младите жрици да ми помогне, а сама се погрижи за мен. Постла ми легло във вътрешната стая и ми донесе вода от Свещения извор — щом отпих от нея, разбрах, че ще боледувам още дълго, но че ще успея да се излекувам.
Бях познала съблазънта на властта; доволна бях, че мога да се отрека от бремето на света — време бе друг да поеме грижите ми. Сега всички мои дъщери щяха да се грижат за мен. Много бавно, обгърната от лечебната тишина на Авалон, възстановявах силите си. Най-сетне можех искрено да тъгувам за Аколон, а не за провалените си планове… Сега виждах ясно каква лудост е било начинанието ми. Та нали бях жрица на Авалон, а не кралица! Скърбях за краткото, горчиво лято на любовта ни; можех спокойно да плача за детето, което не родих и да не бягам от мъчителната мисъл, че то потъна в сенките благодарение на мен самата…
Дълго тъгувах и имаше време, когато вярвах, че ще тъгувам до края на дните си, че мъката никога няма да освободи сърцето ми. Но настана ден, когато споменът вече не извикваше сълзи в очите ми, когато можех да мисля за дните на любовта ни, без да ме задушава непоносима тъга… Няма скръб, равна на спомена за любовта и съзнанието, че тя си е отишла завинаги; никога вече, дори насън, не видях лицето му, колкото и да копнеех да го зърна — и накрая разбрах, че може би така е по-добре, защото щях да се изкуша да преживея остатъка от дните си в безплодни мечти… И тъй, дойде денят, когато можах да погледна назад и да разбера, че времето на скръбта е изтекло; моят любим и нероденото ми дете бяха на другия бряг, и никой не би могъл да знае ще ги срещна ли отново, когато и аз премина отвъд… Но аз бях жива, и бях на Авалон, и беше мой дълг да заема мястото си на Повелителка.
Не знам колко години съм живяла на Авалон, преди да настъпи краят. Помня само, че ме заобикаляше безкраен, неземен покой, че не изпитвах нито радост, нито скръб, а само пълно спокойствие и доволство, че мога да поема ежедневните си задачи. Ниниан бе неотстъпно до мен; отново видях и Нимю — беше високо, мълчаливо, хубаво момиче, русо досущ като Илейн, когато я видях за първи път. Тя наистина стана моя дъщеря — дъщерята, за която бях мечтала толкова дълго, и аз я учех на всичко, което бях научила от Вивиан, когато дойдох за първи път на Авалон.
През тези последни дни някои видяха как разцъфна Свещения трънен храст на последователите на Христа, и се преклониха пред християнския Бог — но в мир, без да се опитват да прогонят красотата и многообразието на света, а с обич към всичко, както ги учи и техният Бог. Много християни пристигнаха на Авалон в онези последни дни, защото бягаха от преследването на фанатиците. Патрициус бе наложил нова вяра — той бе от хората, създали един свят без място за красотата и тайнствата на природата. От същите тези християни, които се присъединиха към нас в последните дни на Авалон, научих най-сетне някои неща за Назарянина, за сина на дърводелеца, който станал Бог още приживе и проповядвал обич и търпимост — тогава най-сетне разбрах, че не съм се бунтувала срещу Христа, а против тесногръдите свещеници, които считаха своята ограниченост за Негова.
Наистина не знам три години ли минаха, или пет, или може би десет. До нас достигаха всякакви слухове, долитаха до нашите брегове като слабото ехо от църковните камбани. Научих, че Уриенс е умрял, но не скърбих за него; за мен той бе мъртъв отпреди много години. Все пак се надявах, че е намерил лек за мъката си преди края. Беше се държал добре с мен съгласно собствените си разбирания, затова — мир на праха му.
От време на време се чуваше по нещо за делата на Артур и неговите рицари, но тези неща нямаха особено значение за мен, както бях заобиколена от покоя на Авалон. Дочутите разкази ми звучаха като стара приказка, като легенда от далечни времена — не бях убедена, когато чувах как говорят за Артур, Кай и Ланселет, когато се шушукаше за любовта на Ланселет и Гуенхвифар, а по-късно и за любовта на кралица Изота, съпругата на Марк, и младия Друстан, дали просто не преразказват прастарата история за Диармид и Грейне. Не обръщах особено внимание — това бяха същите приказки, които бях чувала като дете.
Тогава, през една прекрасна пролет, когато ябълковите дървета на Авалон бяха потънали в цвят, Рейвън разкъса нашия покой с вика си и ме върна отново към света, който исках да оставя зад себе си.