Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (7)

6

Корнуол повече от всякога се струваше на Игрейн чак на края на света. През първите дни, след като Горлоис я беше оставил там под стража — студен и мълчалив, без да й каже нито дума, добра или лоша — Игрейн беше започнала да се чуди дали Тинтагел изобщо съществува в реалния свят или, също като Авалон, може да бъде открит само в царството на мъглите, във владенията на феите, без връзка с реалния свят, който тя бе видяла по време на краткото си пребиваване вън от замъка.

Но колкото и кратко да беше отсъствието й от Тинтагел, през това време Моргана бе пораснала, превърнала се беше от бебе в малко, сериозно и кротко момиченце, което неспирно разпитваше всички за всичко, което видеше. Моргоуз също беше пораснала, тялото й се бе закръглило, а лицето — загубило детинската пухкавост, с подчертани скули, очите — с дълги мигли под тъмно очертани вежди. Прекрасна е, мислеше си Игрейн, без да осъзнава, че сестра й прилича досущ на нея, каквато беше на четиринадесет години. Момичето беше във възторг от подаръците, които Игрейн донесе; подскачаше около нея и Горлоис като игриво кученце. Бъбреше безспир с Горлоис, опитваше да му хвърля кокетни погледи и дори да седне в скута му, сякаш бе дете на възрастта на Моргана. Игрейн забеляза, че Горлоис не я отблъсна със смях както би сторил с кученце, напротив, погали с усмивка дългата й червеникава коса и я щипна по бузата.

— Прекалено си голяма за такива глупости, Моргоуз — сопна се Игрейн рязко.

— Благодари на лорд Корнуол и отнеси нещата в своята стая. Коприните прибери — такива неща ще носиш, когато станеш голяма жена! Не се опитвай да разиграваш ролята на дама!

Моргоуз събра красивите подаръци и отиде плачешком в стаята си. Игрейн видя, че Горлоис я проследи с поглед. Помисли си отвратена: „Но Моргоуз е едва на четиринадесет!“ и в същия момент осъзна, че тя самата бе едва една година по-голяма, когато я бяха дали на Горлоис.

По-късно ги видя заедно в голямата зала — Моргоуз беше отпуснала доверчиво глава на рамото на Горлоис, видя и погледа на съпруга си. В нея се надигна ярост не толкова към момичето, колкото към Горлоис. Видя как смутено се разделиха, когато тя влезе в залата, а когато Горлоис излезе, тя загледа втренчено и укорително Моргоуз, докато момичето се изкиска притеснено и се вторачи в пода:

— Защо ме гледаш така, Игрейн? Да не би да се притесняваш, че Горлоис ме харесва повече от теб?

— Горлоис беше стар дори за мен — не ти ли се струва, че за теб е още по-стар? За него ти връщаш спомена за мен — такава, когато бях, когато ме видя за първи път — прекалено млада, за да мога да му откажа нещо или да се осмеля да погледна друг мъж. Вече не съм покорно момиче, а зряла жена със собствено мнение. Сигурно Горлоис мисли, че с теб ще му е по-лесно.

— В такъв случай — поде нахално Моргоуз — ти би трябвало да се стараеш да задоволяваш съпруга си, а не да се оплакваш, че друга жена може да му даде това, което ти не можеш.

Игрейн вдигна ръка да я удари, но се овладя с усилие на волята си. С цялата самодисциплина, на която беше способна, продължи:

— Вярваш ли, че за мен има значение кого вкарва Горлоис в леглото си? Убедена съм, че се наслаждава на достатъчно уличници, просто не бих искала собствената ми сестра да е една от тях. Нямам нужда от неговите прегръдки и ако те мразех, с радост бих те предоставила на него. Но ти си прекалено млада, както аз бях на времето. Горлоис е християнин — ако спи с теб и ти направи дете, ще се чувства задължен да те омъжи на бърза ръка за когото и да било от свитата си — стига да се намери някой, който би приел стока на втора ръка. Римляните не разсъждават като нашия народ, Моргоуз. Горлоис може да е луд по теб, но няма да ме остави и да вземе теб за съпруга, повярвай ми. Сред нашия народ девствеността няма особено голяма стойност — една жена с доказана плодовитост, с утроба, набъбнала от дете, винаги е желана съпруга. Но при християните не е така, вярвай ми. В техните очи ще си опозорена. Мъжът, който се остави да бъде убеден да те вземе, ще те кара да страдаш през целия си живот, защото детето, което ще родиш, няма да е плод на неговото семе. Наистина ли желаеш такъв живот, Моргоуз, ти, която можеш да се омъжиш за крал? Нима ще провалиш живота си, сестро, просто напук на мен?

Моргоуз беше пребледняла.

— Нямах представа… — прошепна тя. — О, не. Не искам да бъда опозорена, Игрейн. Прости ми.

Игрейн я целуна и й подаде сребърното си огледало и кехлибарената огърлица. Моргоуз я изгледа удивено.

— Но те са ти били подарени от Горлоис…

— Заклех се никога повече да не нося нещо, подарено ми от него — отвърна Игрейн. Те са твои, за да се харесаш на краля, когото Мерлин видя в твоето бъдеще, сестро. Но трябва да се запазиш чиста, докато той дойде при теб.

— Не се тревожи — усмихна се отново Моргоуз.

Игрейн се зарадва, че се сети да й припомни предсказанието, което щеше да събуди амбициите й. Моргоуз беше студена и пресметлива — никога нямаше да се остави чувствата или някое внезапно хрумване да я подведат. Наблюдавайки я, за момент й се прииска също да е била родена без способността да обича.

„Да можех да бъда задоволена от Горлоис — или пък да се стремя хладнокръвно — така както би направила Моргоуз — да се отърва от него и да стана кралица редом с Утър!“

Горлоис остана в Тинтагел само четири дни и Игрейн се зарадва, когато той потегли отново. Остави дузина войници в замъка, и преди да тръгне, я повика при себе си.

— Ти и детето сте на сигурно място тук. Охраняват ви добре — започна сухо. — Тръгвам, за да събера под знамената си корнуолците срещу нападенията на ирландци и саксонци — или срещу Утър, ако посмее да дойде и се опита да вземе това, което не му принадлежи — било то жена или замък.

Игрейн сви устни, изстинала от отчаяние.

— Мисля, че Утър има достатъчно работа в собствените си земи, за да заеме с такова нещо — отвърна тя.

— Дай Боже — поде Горлоис. — Достатъчно врагове имаме и без него. Все пак бих искал да опита, за да му покажа, че Корнуол не е негов — той е убеден, че всичко, което пожелае, му принадлежи.

Игрейн не отговори. Горлоис потегли с хората си, а тя, останала сама, се зае да подрежда дома си, да възстанови старата близост с дъщеря си, да се опита да си върне приятелството на сестра си.

Но мисълта за Утър никога не я напускаше, колкото и да се затрупваше с домакински задължения. Всъщност не я преследваше дори споменът за този Утър, когото бе срещала в кралския двор, в църквата и в онази овощна градина — импулсивен, с несръчно, грубовато, почти момчешко поведение. Този Утър, върховният съмодържец, Пендрагон — Великият дракон, даже малко я плашеше. Мислеше си, че се бои от него така, както на времето се плашеше от Горлоис. Когато мислеше за Утър като за мъж, за целувките му, за прегръдките и за всичко останало, което би могъл да поиска от нея, на моменти усещаше как в нея всичко се топи от нежност — така, както се беше почувствала в онзи сън. Понякога обаче я обземаше панически страх и тя си спомняше как се беше чувствала на сутринта след сватбата си — едно изнасилено дете, вледенено от ужас. Мисълта за консумацията на брака й се струваше ужасяваща и гротескна, също както на времето.

Този, който отново и отново се връщаше в мислите й, в тишината на нощта, когато лежеше в леглото, притиснала Моргана до себе си, когато седеше на терасата над морето и направляваше несръчните ръчички на дъщеря си в първите и опити да преде — това беше другият Утър. Този, когото бе срещнала и познала извън обичайните измерения на времето и пространството, в свещения каменен кръг; жрецът от Атлантида, с когото бе свързана от Мистериите. Това беше човекът, за когото тя беше убедена, че обича повече от живота си. От него никога не би могла да се страхува, и каквото и да се случеше между тях, то би я изпълнило с непознато досега щастие и нежност; двамата бяха части от едно цяло. Каквото и да се случеше между тях в сегашното им битие на мъж и жена, свързваше ги нещо неумиращо, безсмъртна, независеща от времето сила. Имаха обща съдба и заедно щяха да изпълнят това, което им беше писано — често, като стигнеше дотук в мислите си, Игрейн започваше да се чуди сама на себе си. Полудяваше ли, какви бяха тези мисли за споделени съдби и другата половина на душата й? Нещата сигурно бяха много по-прости, макар и не толкова привлекателни; тя, омъжена жена и майка, почтена матрона, чисто и просто беше оставила да бъде омаяна от мъж, който бе по-млад и по-хубав от законния й съпруг; беше се отдала на безсмислени мечти за него и затова се беше скарала с добрия, почтен човек, комуто по закон принадлежеше. Тогава започваше да преде яростно, стискайки зъби, измъчена от чувството за вина — чудеше се дали няма да прекара остатъка на живота си, изкупвайки един почти несъзнателен, недействителен грях.

Пролетта беше минала, дойде лятото; отдавна загаснаха огньовете на Белтейн. Гореща мараня се стелеше над земята, а морето беше толкова синьо и спокойно, че понякога на Игрейн й се струваше, че вижда в далечните облаци очертанията на отдавна забравените градове на Лионес и Атлантида. После дните започнаха да намаляват и нощите да стават мразовити — тогава Игрейн за първи почувства далечния тътен на войната. Стражите й донасяха новини от пазара в най-близкия град — как ирландци нападали бреговете наблизо, изгорили цяло село или някоя църква, отвлекли една-две жени, а говореха и за някаква войска, която обаче не била тази на Горлоис, потеглила на запад към Летните земи и на север към Уелс.

— Каква войска? — питаше Игрейн, а човекът, който беше донесъл вестта, отвърна:

— Не зная, господарке, не съм ги виждал. Хората, които са ги виждали, разправят, че носели начело орли, както римските легиони едно време — но не е възможно да са легионери. Ама разправят, че носели и знаме с червен дракон на него.

„Утър!“ помисли Игрейн и сърцето й подскочи. „Той е наблизо, а няма дори да разбере къде съм!“ едва тогава се сети да попита за Горлоис. Човекът отвърна, че съпругът й също е в Летните земи, и че пълководците на армиите са се събрали там да се съвещават.

Тази нощ Игрейн дълго се взира в старото си бронзово огледало, а в душата си желаеше то да е магическото огледало на жриците, та да може да види какво става далеч оттук.

Отчаяно се нуждаеше от съветите на Вивиан и Мерлин. Те бяха предизвикали всички тези неприятности — защо я изоставяха тъкмо сега? Защо не дойдеха да видят как се провалят всичките им планове? Или може би бяха открили друга жена с подходящ произход, която да предложат на Утър — може би друга ще роди този крал, който ще изцели страната и воюващите народи?

Никаква вест не пристигаше от Авалон, а стражата не позволяваше на Игрейн дори да отиде на кон до пазарния град. Хората почтително заявяваха, че Горлоис е забранил жена му да напуска замъка заради положението в страната. Веднъж тя забеляза от високия си прозорец, че към замъка приближава конник. Той спря коня в един от Вътрешните дворове и започна да разговаря с началника на стражата. Изглеждаше гневен, и на Игрейн й се стори, че хвърля яростни погледи към високите укрепления. Накрая обърна коня и си замина, но Игрейн остана с чувството, че пратеникът е носел вест за нея и не е бил допуснат в покоите й от стражите.

Очевидно беше затворничка в замъка на съпруга си. Горлоис можеше да твърди, че е дал тези нареждания заради нейната сигурност, и дори да си вярва, като го казва. Истината обаче беше друга; ревността го караше да я държи зад стените на Тинтагел. Няколко дена по-късно тя реши да се убеди, че нещата наистина стоят така и повика началника на стражата при себе си.

— Желая да изпратя вестоносец при сестра ми с покана да ме посети — започна тя — ще пратиш ли някой от твоите хора с вест до Авалон?

Стори й се, че човекът избягва да я погледне в очите. Той започна да мънка:

— Господарке, няма как да се лиша от един човек. Милорд Корнуол нареди всички да стоим тук, за да можем да защитим Тинтагел в случай на обсада.

— Тогава наеми конник от хората в селото — ще му платя добре.

— Господарят не би позволил такова нещо, лейди. Съжалявам.

— Разбирам — каза Игрейн и го отпрати. Все още не беше достигнала такава степен на отчаяние, че да се опита да подкупи някого от стражата. Все пак, колкото повече обмисляше положението си, толкова повече растеше гневът й. Как смееше Горлоис да я държи затворена тук — нея, сестрата на Господарката на Авалон? Тя му беше съпруга, не робиня или прислужница! Накрая се реши на отчаяна постъпка.

Всъщност никога не беше истински обучавана в ясновидство. Имаше случаи, когато спонтанно беше ползвала дарбата си — някога, когато беше още неомъжена. Но като изключим единствения случай, когато й се беше явила Вивиан, никога не бе се опитвала да ползва способността си като зряла жена. Откакто видя поличбата, че Горлоис е обречен, умишлено бе затворила съзнанието си за други видения. Освен това, последното видение явно не беше пророческо — Горлоис си беше жив и здрав. Въпреки това Игрейн беше вътрешно убедена, че ако опита, ще успее да надникне в бъдещето. Предприемаше опасна стъпка — от малка беше чувала какво се случва с хора, които се занимават с тайното изкуство, ако не са били специално обучени. Затова първоначално опита някакво компромисно решение. Когато листата на дърветата почваха да жълтеят, тя отново повика началника на стражата при себе си.

— Не мога да стоя тук вечно, като плъх в капан — заяви тя. — Трябва да отида на панаира. Необходимо е да купя бои за платове, трябва ни нова млечна коза, трябват ни игли и карфици, и много други неща за идващата зима.

— Господарке, нямам нареждане да те пусна извън стените на замъка — каза началникът на стражата. Както преди, избягваше погледа й. — Приемам нареждания единствено от господаря, а от него няма никаква вест.

— Добре, аз ще остана тук, а на панаира ще изпратя някоя от моите жени — Етар или Изота, заедно с господарката Моргоуз. Това задоволява ли те?

Човекът изглеждаше облекчен. Явно Игрейн беше измислила изход и за него от трудното положение. Действително беше необходимо някой от домакинството да напазарува необходимото за зимата на някой панаир — той знаеше това също толкова добре, колкото и тя. Възмутително беше да се пречи на господарката на дома да изпълнява нещо, което в края на краищата беше неин дълг и отговорност.

Моргоуз изпадна в екстаз, когато Игрейн й каза, че ще замине тя. „Нищо чудно“, помисли си Игрейн. „Никой от нас не е напускал замъка през цялото лято.“ Овчарите са по-свободни от нас, защото водят стадата да пасат на сушата. Загледа с искрена завист Моргоуз, която си слагаше червеното наметало — подарък от Горлоис. После яхна понито си и потегли, съпроводена от двама стражи, както и Етар, и Изота, и още две жени от кухнята, които трябваше да помагат при пренасянето на покупките. Игрейн ги наблюдаваше, хванала Моргана за ръка, докато се загубиха по пътя, свързващ Тинтагел със сушата. За момент изпита усещането, че няма да понесе влизането обратно в замъка, който между временно се бе превърнал в неин затвор.

— Мамо — обади се Моргана, — защо не можем да отидем и ние на панаира с леля?

— Защото баща ти не позволява, милото ми.

— Защо не ни позволява? Защото мисли, че ще бъдем непослушни ли?

Игрейн се разсмя и отвърна:

— Май точно това си мисли, дъще.

Моргана замълча — беше дребно, мълчаливо, въздържано същество. Тъмната й коса беше вече достатъчно дълга, за да я сплитат — плитката стигаше до средата на гърба й, но косата беше толкова права и фина, че се измъкваше и падаше на кичури около раменете й, така че тя повече от всякога заприличваше на елф. Имаше тъмни очи със сериозен поглед, прави, равни вежди, вече толкова плътни, че се бяха превърнали в най-характерната черта на лицето й. „Мъничко момиче от света на елфите“, мислеше си Игрейн, „сякаш не принадлежи на човешкия род, меката ми феичка“. Наистина, Моргана не беше по-едра от бебето на една от овчарките, което нямаше две години, а Моргана беше почти на четири. Затова пък говореше така ясно и смислено, сякаш беше голямо момиче на осем-девет години. Игрейн я повдигна и я притисна до себе си.

— Донесли са те феите, мъничкото ми!

Детето стоически понесе милувката и дори целуна в отговор майка си — нещо, което я учуди, тъй като Моргана не обичаше да дава израз на чувствата си. Наистина, тя започна да се дърпа почти веднага след това — не беше дете, което човек може да държи дълго в прегръдките си; обичаше да бъде самостоятелна. Беше започнала дори да се облича сама и сама да закопчава обувките си. Игрейн я пусна да стъпи на земята и Моргана мълчаливо тръгна с нея обратно към замъка.

Вътре Игрейн влезе в стана си и каза на Моргана да си вземе вретеното и дойде при нея. Момиченцето я послуша и Игрейн, движейки совалката, започна да я наблюдава. Детето имаше сръчни и точни движения; нишката не се точеше добре, но тя въртеше ловко вретеното — сякаш беше играчка в малките й пръстчета. Ако ръчичките й не бяха толкова малки, щеше да преде не по-зле от Моргоуз. След малко Моргана проговори:

— Не си спомням баща си, мамо. Къде е той?

— Далеч, в Летните земи, с войската си, дъще.

— Кога ще се върне?

— Не зная, Моргана. Искаш ли да се върне?

Моргана се замисли за момент, после отсече:

— Не, не искам. Все пак помня, че когато той беше тук, аз трябваше да спя при леля, а там беше тъмно и ме беше страх. Разбира се, тогава съм била много малка — додаде тя важно, а Игрейн прикри усмивката си. После детето продължи: — Освен това не искам той да е тук, защото те караше да плачеш.

Очевидно Вивиан беше права, когато каза, че възрастните не могат да преценят колко много разбират малките деца от това, което става около тях.

— Защо не раждаш други бебета, мамо? Повечето жени раждат веднага след като отбият предишното си бебе. Чух как Изота казва, че трябва да си имам малко братче. Мисля, че ще се радвам да имам братче, с което да си играя, а може и да е сестриче.

Игрейн започна, без да се замисли:

— Защото баща ти Горлоис… — и веднага спря. Колкото и зряла да беше Моргана, все пак беше само на четири години и Игрейн не можеше да я ползва за довереница. — Защото Великата богиня още не е решила да ми прати син, дъще.

В този момент отец Колумба се появи на терасата и започна строго:

— Не бива да говориш на детето за богини и всякакви други суеверия. Горлоис иска тя да бъде възпитана като добро християнско момиче. Моргана, майка ти не е родила син, защото баща ти й е сърдит и Бог не й дава да има дете, за да я накаже за греховете й.

Не за първи път Игрейн изпита желание да запрати совалката по този зловещ гарван. Дали Горлоис не беше се изповядал пред този човек, дали той не знаеше всичко, което се беше случило между тях? Често се беше чудила дали е така през изтеклите месеци, но знаеше, че той няма да й отговори, ако го попита. Внезапно Моргана се изправи и се изплези на свещеника.

— Махай се, старче — заяви детето съвсем ясно. — Не ми харесваш. Заради теб майка ми плаче. Тя знае много повече от теб, и ако казва, че Богинята не й е пратила дете, ще повярвам на нея, а не на теб, защото моята майка не лъже.

— Ето на — обърна се отец Колумба гневно към Игрейн. — Виждаш ли плодовете на безразсъдството си, лейди? Някой трябва да напердаши това дете. Дай ми я и аз ще я накажа за проявеното неуважение.

В този миг цялата ярост и бунтарски дух на Игрейн избухнаха. Отец Колумба беше пристъпил към Моргана, която стоеше неподвижно, без да трепне. Игрейн се изпречи на пътя му.

— Ако само докоснеш с пръст дъщеря ми, свещенико — каза тя, — ще те убия на място. Съпругът ми те е довел тук и аз нямам право да те отпратя, но ако оттук нататък се появиш отново в мое присъствие, ще те заплюя! Махни се от очите ми!

Отец Колумба не отстъпваше.

— Господарят Горлоис ми е възложил да се грижа за духовното благо на цялото домакинство, лейди, и тъй като не съм жертва на гордостта, ще забравя това, което каза току-що.

— Малко ме е грижа за прошката ти! Махни се от очите ми, за да не извикам жените да те изхвърлят! Ако не ти се иска да те изнесат и изхвърлят пред вратата, старче, не се появявай повече пред мен, докато аз не те повикам — а това ще се случи, когато слънцето изгрее на запад! Вън!

Свещеникът видя горящите й очи, видя жеста на вдигнатата й ръка и се измъкна от стаята.

Сега, когато открито се беше разбунтувала, Игрейн се парализира от ужас при мисълта за собственото си безразсъдство. Все пак, това я отърва от свещеника, отърва и Моргана. Нямаше да допусне дъщеря й да бъде възпитана така, когато порасне, да се срамува от собствената си женственост.

Моргоуз се прибра късно вечерта от панаира. Беше подбирала покупките внимателно — Игрейн беше убедена, че тя самата не би постъпила по-разумно. За Моргана беше купила захар за смукане от собствените си спестени пари и преливаше желание да разказва разни случки от панаира. Сестрите седяха до полунощ в стаята на Игрейн и си бърбореха. Моргана отдавна спеше, засмукала захарната бучка. Личицето й лепнеше, но тя стискаше подаръка си и насън. Игрейн внимателно го измъкна и го уви, след това се върна и отново заслуша разказа на Моргоуз.

„Отвратително! От пазарните клюки трябва да научавам какво прави собственият ми съпруг!“

— Много пълководци са се събрали в Летните земи — разправяше Моргоуз! Хората казват, че Мерлин е помирил Лот и Утър. Казват също, че Бан от долна Британия се е присъединил към тях; пращал им коне, докарани от Испания… — беше й трудно да произнесе името. — Къде е това, Игрейн? В Рим ли?

— Не намира се далеч на юг, на много, много левги, по-близо до Рим от нас.

— Имало битка със саксонците. Утър се бил под драконовото знаме — поде Моргоуз — Чух как един арфист пее балада за битката. И как херцогът на Корнуол затворил жена си в Тинтагел — в полумрака Игрейн виждаше широко отворените очи и полуотворените устни на сестра си. — Игрейн, кажи ми честно. Беше ли Утър твой любовник?

— Не, не беше — каза Игрейн. — Но Горлоис беше убеден, че той ми е любовник, затова се изпокара с него. Не ми повярва, че му казвам истината. — Задавиха я сълзи. — Сега ми се иска наистина да му бях изневерила.

— Разправят, че крал Лот бил по-красив от Утър — продължи Моргоуз, — и че си търсел жена. Шушука се също, че той ще отнеме на Утър титлата върховен самодържец. Веднага щом се убеди, че има шансове да успее. Наистина ли е по-хубав от Утър? Утър наистина ли е богоравен, както разправят?

Игрейн поклати глава.

— Не зная, Моргоуз.

— Ами нали казват, че сте били любовници…

— Не ме е грижа кой какво казва — прекъсна я Игрейн. — Що се отнася до това как изглеждат, може да се каже, че и двамата са хубави мъже — Лот е тъмнокос, а Утър — светъл като северняк. Считам, че Утър е по-достоен човек, но не заради хубавото му лице.

— Защо тогава? — продължи любопитно Моргоуз, а Игрейн въздъхна, съзнавайки, че едно младо момиче не би могло да я разбере. Но желанието да сподели поне малко от скритите си мисли я подтикна да каже:

— И аз не знам точно. Зная само, че изпитах чувството, че съм го познавала винаги, откак свят светува, че никога не би могъл да ми бъде чужд, каквото и да стори, каквото и да се случи между нас.

— Но нали дори не те е целунал…

— Това няма значение — каза уморено Игрейн. Едва сега потекоха сълзите й, едва сега се осмели да произнесе на глас това, което бе осъзнала отдавна дълбоко в себе си. — Дори никога повече да не го видя в този живот, аз съм свързана с него и ще съм негова до смъртта си. И не вярвам, че Богинята би преобърнала живота ми така, ако ми бе писано никога повече да не го видя.

Тя забеляза на слабата светлина, че Моргоуз я гледа със страхопочитание и малко завист, сякаш в очите на младото момиче Игрейн се бе превърнала в героиня на някоя от старите легенди. Искаше й се да каже на сестра си, че нещата не са такива, че няма никаква романтика — тъй се е случило и толкова, но знаеше, че Моргоуз няма необходимия опит, за да различи романтичните приказки, от този вид зашеметяваща реалност. Това беше действителност — непоклатима, неподаваща се на промени от въображение или фантазия.

„Нека си мисли, че всичко е много романтично, щом й харесва“, помисли Игрейн. В същия момент разбра, че Моргоуз никога няма да срещне тази реалност — тя просто живее друг свят.

Сега Игрейн бе предприела две решаващи стъпки — бе прогонила свещеника на Горлоис и бе признала пред сестра си, че обича Утър. На времето Вивиан бе споменала нещо за светове, които постепенно се разделят — на нея вече й се струваше, че живее в съвсем друг свят, различен от този, в който Горлоис може би имаше право да изисква от нея да бъде вярна съпруга, робиня и прислужница. С този свят сега я свързваше единствено Моргана. Тя загледа спящото дете — с лепнещи ръчички и разпиляна тъмна коса, после се обърна към сестра си, която я гледаше с широко отворени очи, и се зачуди дали, ако нещата стигнеха дотам, би изоставила дори тези последни заложници, които я задържаха в реалния свят.

Прониза я непоносима болка, но Игрейн прошепна на себе си:

— Да. Дори и тях.

Така следващата стъпка, от която толкова се боеше, вече й се стори проста.

Тази нощ лежа будна между детето и Моргоуз, опитвайки се да реши какво точно да направи. Дали да не избяга и да разчита на прозрение, което да осени Утър и той да я намери? Почти веднага отхвърли тази мисъл. Да изпрати Моргоуз някъде навън от замъка, а преди това да й заръча тайно да избяга в Авалон и да занесе вестта, че я държат тук против волята й? Не; това очевидно кажи-речи всеки го знаеше и по пазарите се пееха песни за съдбата й; сестра й сама би дошла при нея, ако можеше да помогне. А сърцето й постоянно се свиваше от съмнения и отчаяние… Може би прозрението й е било неистинско? Може би, след като не бе проявила веднага готовност да изостави всичко заради Утър, сестра й и Мерлин са променили плановете си? Може би са намерили друга жена за Утър, друга, която ще допринесе за спасението на Британия — нали, когато върховната жрица се разболееше на голям празник, избираха друга да я замести?

Едва призори, когато небето вече просветляваше, тя се унесе в тежък сън. В съня си, тъкмо когато вече бе изгубила надежда, намери отговор на въпросите си. Сякаш някакъв глас й каза: „Отпрати момичето и малкото дете — днес трябва да бъдеш сама, и ще узнаеш какво трябва да сториш“.

Денят обещаваше да бъде слънчев и ведър. Когато закусиха с козе сирене и прясно изпечен хляб, Моргоуз хвърли поглед към ширналото се море и каза:

— Омръзна ми да стоим все вътре — едва вчера бях на пазара ми стана ясно колко ужасно се отегчавам вкъщи!

— Вземи тогава Моргана със себе си и излезте някъде за цял ден, но вземете и овчарките със себе си — рече Игрейн. — Моргана също ще се радва, сигурна съм.

Тя уви късове хляб и месо за всички; Моргана сякаш отиваше на празник. Игрейн ги изпрати, надявайки се, че сега ще може за малко да се измъкне от зоркото наблюдение на отец Колумба — макар че беше се подчинил на волята й и не се появяваше пред нея, тя знаеше, че никога не я изпуска от очи. По-късно сутринта докато Игрейн тъчеше, отец Колумба се появи и започна:

— Господарке…

— Игрейн не вдигна очи.

— Предупредих те да не се мяркаш пред мен, свещенико. Оплачи се от мен на Горлоис, когато си дойде, но не смей да ме заговаряш.

— Един от хората на Горлоис е паднал лошо от висока скала. Другарите му от стражата мислят, че умира, и ме викат при него. Но ти не бива да се безпокоиш — ще те пазят добре.

Игрейн отлично знаеше това — беше й идвало на ума да опита да избяга, ако успее по някакъв начин да се отърве от свещеника. Пък и да избягаше, къде щеше да иде? Тази част от страната беше владение на съпруга й и никой нямаше да подслони жена, преследвана от гнева му. Всъщност никога не беше преценявала сериозно възможността просто да избяга.

— Върви и дано те вземе дяволът, та да не те видя никога вече — беше отговорът й. После обърна гръб на свещеника.

— Ако се осмелиш да ме проклинаш, жено…

— Защо да си хабя дъха да те кълна? С радост мога да ти пожелая най-краткия път към вашия рай, и дано присъствието ти там да е по-приятно на вашия Бог, отколкото на мен.

Като го видя да заминава на дребното си магаре по пътя, свързващ замъка със сушата, Игрейн вече знаеше със сигурност защо й беше необходимо неговото отсъствие. Посвоему той също беше посветен в мистерии, макар и не в тези, които бяха познати на нея. Бързо щеше да разбере какво се готви да извърши тя и можеше да се опита да й попречи. Игрейн отиде в стаята на Моргоуз и намери сребърното огледало. След това слезе към кухненските помещения, за да заръча на прислужниците да напалят огън в покоите й. Те я загледаха учудено, защото денят беше топъл, но тя повтори заповедта си, като че ли беше нещо напълно естествено. После си взе още някои неща — сол, масло, хляб и малко шише с вино — жените сигурно мислеха, че това ще е обяда й, затова тя си взе и парче сирене, за да прикрие истинските си намерения. Щеше да го хвърли на чайките.

Отвън, в градината, намери цъфнала лавандула, откъсна и няколко клонки с плодове от шипка. Отряза и клони от хвойна и лешник. Те също имаха своето символично значение. Когато се прибра в стаята си, дръпна резето и свали дрехите си. Застана гола и трепереща пред огъня. Никога не беше правила такова нещо и знаеше, че Вивиан не би го одобрила — не познаващите добре магическата наука можеха да си причинят големи вреди, ако се опитват въпреки това да я практикуват. Но Игрейн знаеше, че с нещата, които е събрала, има начин да предизвика виденията дори да не беше природно надарена с такава способност.

Тя хвърли хвойна в огъня и щом пламъците лумнаха, завърза лешниковото клонче на челото си. Постави плодовете от шипка и цветовете от лавандула пред огъня, докосна гърдите си със солта и маслото, отхапа малко от хляба и отпи глътка от виното, след това постави с треперещи ръце огледалото така, че пламъците да се отразяват в него и поля повърхността му с чиста дъждовна вода от бъчвата, където жените я събираха, за да мият с нея косите си. После зашепна:

— По пътища знайни и незнайни, през огън и вода, със силата на солта, маслото и виното, на цвета и плода, моля те, Богиньо, да ми покажеш образа на сестра ми Вивиан.

Повърхността на водата започна леко да потръпва. Сякаш леден вятър повя около Игрейн и тя се зачуди за миг ще подейства ли заклинанието и дали магията не е същевременно и богохулство. В огледалото първоначално се видяха очертанията на собственото й лице, но то бавно започна да се променя и се превърна във величественото лице на самата Богиня, с клонки от калина, увити на венец върху главата й. После отражението започна да се избистря и Игрейн наистина видя нещо — но не, както тя се надяваше, лице на човек, което да й проговори, а една стая. Стаята й беше много позната — всъщност това на времето беше стаята на майка й в Авалон. Сега там беше пълно с жени, всички в тъмните одежди на жрици. Игрейн напразно се взираше в лицата им, за да открие сестра си сред тях. Жените влизаха и излизаха, ходеха напред-назад из стаята. Явно цареше някакво объркване. Едва сега Игрейн видя и сестра си Вивиан — имаше крайно изтощен и измъчен вид, но ходеше, ходеше напред-назад, а две от другите жрици я подкрепяха. Изпълнена с ужас, Игрейн веднага разбра какво става — Вивиан раждаше, коремът й се виждаше ясно под робата от небоядисана вълна. Лицето й беше изпито от страданието, но тя продължаваше да ходи неспирно и Игрейн си спомни, че бабувачките я караха да ходи по същия начин, когато раждаше Моргана…

„Не, не! Майко, богиньо благословена, не! Нали и нашата майка умря така! Вивиан беше толкова сигурна, че вече не може да забременее — и сега ще умре! На тази възраст не може да роди и да оживее! Но защо не е взела нещо, за да пометне, когато е разбрала, че носи дете? С нейната смърт ще рухнат всички планове. Това вече е краят…“

„Един сън съсипа и моя живот…“ Игрейн веднага се засрами, че може да мисли за собственото си нещастие, докато сестра й раждаше и надали щеше да оживее, изпълнена с ужас, тя плачеше, но не можеше да намери в себе си сили да се откъсне огледалото. Тогава видя как Вивиан повдига глава и се взира над главата на жрицата, на чиято ръка се облягаше. В замъглените й, изпълнени с болка очи се мярна нежност — Вивиан я беше почувствала. Игрейн не чуваше гласа й наяве, но й се стори, че Вивиан проговаря в мислите й.

„Малкото ми момиче… сестричката ми… Грейне…“

Игрейн искаше да изплаче ужаса, скръбта и болката си, но нямаше право да измъчва допълнително Вивиан. Вля цялото си сърце в единствен ответен зов.

„Чувам те, майко и сестро, ти, която си жрица и Богиня едновременно!“

„Казвам ти, Игрейн, недей да губиш надежда! Дори сега не бива да се отчайваш! Всички наши страдания са само част от голямото съзидание — виждала съм всичко това… не се поддавай на отчаянието…“ Игрейн почувства за миг, че настръхва, и съвсем наяве усети леко докосване по бузата си, като нежна целувка и чу шепота на Вивиан:

— Малка сестричке…

След това лицето на сестра й се разкриви от болка и тя припадна в ръцете на притеклите се жрици. Сякаш вятър набразди водата по повърхността на огледалото и Игрейн видя отново само отражението на собственото си лице, подуто от плач. Тя потръпна и се пресегна за някаква дреха, за да се стопли. Хвърли омагьосаното огледало в огъня; после се просна по очи на леглото и заплака.

„Вивиан каза да не се отчайвам. Но как да не се отчайвам, когато тя умира?“

Игрейн лежа и плака, докато изпадна в някакво зашеметено състояние. Когато почувства, че е изплакала всичките си сълзи, стана уморено и изми лицето си със студена вода. Сестра й умираше, може би вече беше мъртва. Но с последния си дъх и беше казала да не губи надежда. Игрейн се облече и си сложи лунния камък, който Вивиан й беше подарила. В този момент въздухът сякаш започна да трепти и пред нея бавно се очерта фигурата на Утър.

Този път тя разбра веднага, че не е той самият, а видение. Жив човек не можеше да се добере до покоите й, без да бъде забелязан от охраната — камо ли самият Утър Пендрагон. Беше увит в тежко вълнено наметало, каквито носеха планинците. Но ръцете му бяха голи и около тях имаше увити змии — също като в съновидението й за някогашния им живот в Атлантида. По това Игрейн разбра, че не сънува. Само че този път на ръцете му нямаше златни гривни, а живи змии, които повдигаха глави и съскаха. Странното беше, че Игрейн не изпита страх.

— Любима — проговори Утър. При звука на гласа му сякаш цялата стая притихна. Чуваше се само пропукването на хвойновите клонки в огъня. — Ще дойда при теб в деня на зимното слънцестоене. Кълна ти се, ще дойда, каквото и да се изпречи на пътя ми. Очаквай ме — в средата на зимата…

И той изчезна. Игрейн беше отново сама — само слънчевата светлина се процеждаше в стаята, а по стените проблясваха отражения от морската вода. Долу, откъм двора, долетяха веселите гласове на Моргоуз и на малката й дъщеря.

Игрейн пое дълбоко дъх и спокойно изпи остатъка от виното. Не беше яла и почувства как напитката я замайва — обзе я възторжен шемет. Заслиза бавно по стълбите, за да чака новините, които рано или късно щяха да стигнат до замъка.