Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (29)

8

През лятото на следващата година саксонците бяха струпали войски по бреговете. Артур и приближените му бяха прекарали същата тази година в събиране на армия за предстоящата решаваща битка, която бе неминуема. Веднъж Артур поведе войската в атака и успя да отблъсне саксонците, но за всички бе ясно, че не това е решаващата победа, на която се бе надявал. Врагът действително беше понесъл тежки загуби и може би щеше да му е необходима повече от година, за да се възстанови, но Артур все още нямаше достатъчно хора и коне, за да разгроми противниковата войска окончателно, веднъж завинаги — което беше истинската му цел. По време на същата тази битка Артур беше ранен — раната не изглеждаше сериозна, но се възпали и загнои. Затова през по-голямата част от есента кралят бе на легло — първите снежинки бяха почнали да прелитат над Керлиън, когато той най-сетне успя да се поразходи из двора на крепостта, подпрян на тояга. Що се отнася до белезите от това сражение, тях щеше да носи до края на живота си.

— Сигурно едва напролет ще мога отново да яздя кон — отбеляза той мрачно, обръщайки се към Гуенхвифар. Тя стоеше колкото е възможно по-близо до крепостната стена, плътно увита в синьото си наметало.

— Може да мине и повече време — намеси се Ланселет, — нищо чудно заздравяването да се забави, господарю, ако сега настинеш, преди раната да се е затворила съвсем. Моля те, влез в замъка — виж, по наметалото на Гуенхвифар се е натрупал сняг.

— По брадата ти също, Ланс — да не би пък да са бели косми? — пошегува се Артур и Ланселет се разсмя.

— Сигурно и двете — тук ти имаш предимство, кралю — брадата ти е толкова руса, че като почнеш да побеляваш, няма да ти личи. Хайде, облегни се на мен.

Артур понечи да го отпрати, но Гуенхвифар каза:

— Не, Артур, наистина трябва да се облегнеш на ръката му. Ако паднеш, ще провалиш плода на лечителските ни умения — моите и на придворните ми дами. А пък снегът се топи по плочите и земята е хлъзгава.

Артур въздъхна и покорно се опря на ръката на приятеля си.

— Сега почвам да разбирам какво значи да си стар.

Гуенхвифар се доближи и взе другата му ръка, а той се засмя.

— Да вярвам ли, че ще ме обичате и подкрепяте също така, когато и косата ми, и брадата ми посивеят и започна да се подпирам на тояга като Мерлин?

— Да, дори да доживееш деветдесет години, господарю — Ланселет се присъедини към смеха на краля. — Отсега си представям картината — как Гуенхвифар и аз те подкрепяме по стъпалата към трона, а и на тримата ни треперят краката — тогава всички ще сме около деветдесетте!

Смехът му секна рязко и той допълни сериозно:

— Безпокоя се за Талиезин, господарю — много е отпаднал и почти не вижда. Може би е по-добре да го отпратиш на Авалон, та там да прекара в покой последните години от живота си?

— Несъмнено — отвърна Артур. — Само че той настоява да не ме оставя сам, за да не бъдат свещениците единствените ми съветници…

— Какви по-добри съветници би могъл да има един крал от свещениците, господарю? — избухна Гуенхвифар. Тя продължаваше да настръхва от името на Авалон; изтръпваше при мисълта за клетвата, която Артур бе положил — да почита ужасните езически обичаи.

Влязоха в голямата зала, където беше запален огън. Артур се раздразни от загрижеността на Ланселет, който внимателно му помогна да седне.

— Да, да, сложете стареца до огъня и му дайте да пийне греяно вино с подправки. Чудя се как ме оставяте да ходя с панталон и ботуши, вместо да ми наденете нощница!

— Но, господарю… — започна Гуенхвифар. Ланселет постави ръка на рамото й и я накара да спре.

— Не се безпокой, братовчедке. Всички мъже са капризни, когато не се чувстват добре. Сам не разбира какъв късмет има — за него се грижат красиви жени, сервират му се чудесни ястия, спи на чисти чаршафи и си пие презряното греяно вино. Спомням си как веднъж се лекувах от тежка рана по време на поход. За мен се грижеше само един кисел старец, и то защото вече не можеше да се бие. Лежах в собствената си мръсотия — нямаше кой да ме помести, а сам не можех да се движа, и ми носеха само вкиснала бира и твърд хляб. Стига си мърморил, Артур, иначе ще се погрижа да те лекуват при полеви условия, както подобава на мъж и войник!

— При това наистина е способен да го направи — Артур хвърли приятелска усмивка към Ланселет. — Май не изпитваш голямо страхопочитание пред своя върховен владетел, а, принц Галахад?

Той пое роговата лъжица от ръката на жена си и засърба греяното вино с мед и накиснат в него хляб.

— Да, това е наистина вкусно и сгрява човек — има подправки, нали, същите подправки, които ти ми каза да поръчам от Лондиниум…

Тъкмо Артур бе привършил с храненето и се появи Кай.

— Как е раната след един час ходене, господарю? — осведоми се той. — Боли ли те още?

— Мога само да кажа, че не боли толкова, колкото последния път — отвърна Артур. — Сега за първи път изпитах истински страх — страх, че мога да умра, преди да завърша делото си.

— Бог няма да позволи — каза Гуенхвифар.

Артур потупа ръката й.

— И аз си казвах същото, но дълбоко в мен се обаждаше един глас, че това е голям грях — да си мисля, че аз или който и да било смъртен може да избегне предначертаното поради собствената си значимост. Много мислех за такива неща, докато лежах неподвижен.

— Не виждам какво толкова недовършено имаш, господарю, като изключим окончателната победа над саксонците — каза Кай. — Сега най-важното е да си легнеш. Тази разходка сигурно те е уморила.

Когато Артур си легна, Кай му помогна да си свали дрехите и заразглежда голямата рана, от която все още слабо се процеждаше гной през превръзките. После каза:

— Ще повикам жените. Превръзката ти трябва да се смени и отново да се направят горещи компреси. Прекалил си. Добре, че не си я разтворил отново с това ходене.

Жените донесоха изпускащите пара котлета и приготвиха компресите от билки, поставени върху накиснато в гореща вода платно. Компресите бяха врели, та когато ги поставяха върху раната, Артур се мръщеше и ръмжеше. Кай отбеляза.

— Можеш да се считаш за късметлия, Артур. Ако този меч те бе ударил малко по-встрани, Гуенхвифар щеше да има много по-сериозна причина да скърби, а пък ти щеше да се прочуеш надлъж и нашир като скопения крал — също като в старата легенда! Помниш ли — как кралят бил ранен в бедрото и губел сили, и заедно с него вехнело всичко по неговите земи, докато най-сетне дошъл младият герой, който върнал плодовитостта на земята… Гуенхвифар потръпна, а Артур се размърда от болка и каза раздразнено:

— Хубава приказка за пред ранен човек!

— Мислех, че ще те накара да осъзнаеш по-добре какъв късмет имаш — твоята земя няма да крее безплодна — отвърна Кай. — По Великден, предполагам, кралицата би могла отново да носи плод в утробата си, ако имате щастие…

— Дано даде Бог — отвърна Артур, но жената до него се сви и обърна гръб. Още веднъж бе забременяла, и още веднъж бе пометнала, и то толкова скоро, че едва бе имала време да разбере, че изобщо е бременна. Винаги ли щеше да се случва така? Дали не беше осъдена на безплодие, дали Бог не й се гневеше, защото не се стараеше достатъчно да направи от мъжа си истински ревностен християнин?

Една от жените вдигна компреса и понечи да го подмени, но Артур протегна ръка към Гуенхвифар.

— Оставете моята дама да го постави — нейните ръце са най-леки.

Гуенхвифар пое димящата превръзка — беше толкова гореща, че изгори прътите й, но тя приветстваше болката като изкупление на греховете си. Всичко беше по нейна вина, нейна бе вината. Да, Артур трябваше да я прогони, защото утробата й бе безплодна, трябваше да вземе друга жена, която да му дари наследник. Поначало не трябваше да се жени за нея — още тогава тя бе минала осемнадесетте, значи бе минала и най-плодовитата възраст за жените. Може би…

„Ако Моргана беше тук, щях да я помоля да ми направи това заклинание за плодовитост.“

На глас каза:

— Очевидно имаме нужда от уменията на Моргана. Раната на Артур все още не се оправя, а тя е отлична лечителка, също като Господарката на Авалон. Защо не пратим някого до Авалон, да помоли една от двете да дойде тук?

Кай се намръщи и отвърна:

— Не мисля, че има нужда от тях. Раната на Артур се развива нормално — виждал съм да заздравяват много по-лоши рани.

— Въпреки това ще се радвам да видя милата си сестра — каза Артур, — а също и своята приятелка и благодетелка, Дамата на езерото. Само че, ако се вярва на това, което ми е казвала Моргана, надали можем да видим двете заедно…

Ланселет се намеси:

— Ще пратя вест до Авалон и ще повикам майка си, ако искаш, Артур всъщност се обръщаше към Гуенхвифар. Очите им се срещнаха за миг. През всички тези месеци, откак Артур бе на легло, той бе неотлъчно до нея. Беше й опора, тя не можеше да си представи как би се справила без него; през ужасните първи дни след раняването, когато никой не вярваше, че Артур ще оживее, той бе заедно с нея до постелята му. Неуморната му грижа и обич към Артур я бяха накарали да се срамува от мислите си…

„Той е братовчед на Артур — също като Гауейн. Той също има право да наследи трона, нали е сестрин син на Игрейн. Ако нещо се случи с Артур, той ще бъди точно кралят, от когото ще се нуждаем… в древните времена, кралят е бил само съпруг на кралицата…“

— Да пратим ли да повикат лейди Вивиан? — запита на глас Гуенхвифар.

— Стига ти да го желаеш — въздъхна Артур. — Мисля, че най-много се нуждая от повече търпение, както ми каза епископът при последния ни разговор, Бог наистина бе милостив към мен, защото не допусна да бъда осакатен така преди първото идване на саксонците, и ако не оттегли от мен милостта си, ще мога да яздя отново по времето, когато ги очакваме да нападнат. Гауейн вече тръгна да събира войските от Севера, нали? Дали е известил Лот и Пелинор?

— Да — усмихна се Ланселет. — Казал на Пелинор, че драконът му може да почака, докато се разправим с поклонниците на белия кон… Той трябва да събере всички свои хора и да чака да го повикаме. Лот също ще дойде, макар и да е доста остарял — никога не би пропуснал възможност кралството да бъде наследено от някой от синовете му.

„Така и ще стане, ако не родя син на Артур“, мислеше Гуенхвифар. Сякаш всяка дума, казана в този разговор, по какъвто и да било повод, се забиваше като стрела в раненото й сърце, упрекваше я, че не изпълнява дълга си на кралица. Наистина, Артур я харесваше, двамата биха могли да живеят щастливо, стига поне за миг тя да можеше да пропъди чувството за вина, което предизвикваше у нея безплодието й. Известно време тя дори се радваше на раната му, която изключваше възможността той да легне с жена, та поне през тези месеци вината за празната й утроба не бе нейна. През това време тя можеше да се грижи за него, да го глези, да го има за себе си — тъй, както рядко й се случваше, защото съпругът й принадлежеше първо на кралството. Дадена й бе възможност да го обича, без постоянно да мисли за вината си. Когато я докосваше, можеше да мисли за любовта им, а не само за страховете и надеждите си. „Ще забременея ли този път, ще износя ли най-сетне детето? Дали и този път няма да погубя скъпоценната надежда цялото кралство?“

Беше се грижила за него, стоеше неотстъпно до леглото му като майка до леглото на болното си дете. Когато състоянието му започна да се подобрява, тя седеше до него, двамата разговаряха. Пееше му, макар че гласът й далеч отстъпваше на сладкия глас на Моргана. Ходеше в кухните и му готвеше неща, които биха събудили апетита на болник, та да може Артур по-бързо да се възстанови след дългото страдание и изтощението през ранната пролет.

„Но каква полза от всичките ми грижи, след като нищо не гарантира, че ще родя наследник на короната?“

— Ще ми се Кевин да беше тук — каза Артур. — Слуша ми се музика. Хубаво би било да дойде и Моргана. Тук, в двора, нямаме добри музиканти.

— Кевин се върна на Авалон — обади се Ланселет. — Мерлин каза, че имал там някакви жречески задължения — толкова тайни, че не можел да ми каже нищо повече. Чудя се как свещениците още допускат тези друидски ритуали в една християнска земя.

Артур сви рамене:

— Крал или не, аз не мога да заповядвам на човешкото съзнание.

Гуенхвифар отбеляза строго:

— На Бог трябва да служим така, както той повелява, Артур, а не както ние считаме за добре. Затова е пратил Христос при нас — да ни научи.

— Но той не е изпратил Христос в тази страна — отвърна Артур, — а когато свети Йосиф Ариматейски пристигнал в Гластънбъри, забил тояжката си в земята и тя разцъфнала, друидите го посрещнали радушно и той не презрял поканата им да участва в техните свещенослужения.

— Епископ Патрициус казва, че това е порочна езическа легенда — настоя Гуенхвифар. — Той казва също, че свещениците, които служат заедно с друиди, трябва да бъдат лишени от сан и прогонени също като самите друиди!

— Нищо подобно няма да стори епископът, докато аз съм жив — каза твърдо Артур. — Заклел съм се да защитавам Авалон. — Той се усмихна и протегна ръка към големия меч Екскалибур, който висеше на стената в кървавочервената си кадифена ножница. — Ти също трябва да благодариш на тази магия, Гуенхвифар — ако ножницата не беше при мен в битката, нищо не би могло да ме спаси. Дори с помощта й изгубих толкова кръв, че едва не загинах, и само втъканата в нея магия съумя да спре загубата на кръв. Няма ли да бъда презрян неблагодарник, ако пренебрегна тяхната подкрепа?

— Тъй ли мислиш? — попита Гуенхвифар. — Нима би поставил тези магии и вълшебства пред Божията воля?

— Виж какво, любима — каза Артур и погали русата й коса, — вярваш ли, че човек е в състояние да се противопостави на Божията воля? Щом тази ножница спря кръвта ми да не изтече, значи Бог не е искал да умра. Струва ми се, че моята вяра е по-близка до Бога от твоята, след като се боиш, че някакъв магьосник може да противостои на волята Божия. Всички сме в Божиите ръце.

Гуенхвифар хвърли бърз поглед към Ланселет. Той се усмихваше и за миг й се и стори, че им се присмива — но усмивката му изчезна и тя реши, че я е измамила играта на сенките.

— Щом ти се слуша музика, Артур, можем да повикаме Талиезин да ти посвири. Вярно, че остаря и гласът му не става за песни, но пръстите му още дърпат умело струните на арфата.

— Повикайте го тогава — усмихна се Артур — в Стария завет пише как старият крал Саул повикал младия Давид да му посвири, та да го поразсее — а вижте ме млад крал, който вика стария арфист да го развесели!

Ланселет излезе да потърси Мерлин. Когато двамата се върнаха, Мерлин засвири, и всички седяха дълго в залата тази вечер, заслушани в звуците на неговата арфа.

Гуенхвифар си припомни как Моргана седеше на същото това място и свиреше. „Ах, ако можеше тя да е тук, да ми направи заклинанието — но не, не преди кралят да се е възстановил…“ — в този миг погледът й падна върху Ланселет, който седеше от другата страна на огнището и нещо в нея се сви. Той седеше на една от пейките, облегнат назад, заслушан в музиката. Беше скръстил ръце зад главата си и изпружил дългите си крака към огъня. Всички в залата, мъже и жени, се бяха скупчили около огнището и слушаха унесено. Илейн, дъщерята на крал Пелинор, дори се бе осмелила да седне на пейката до Ланселет, но той очевидно не й обръщаше никакво внимание.

„По-добре ще бъде Ланселет да си вземе жена. Трябва да си наложа да пиша на крал Пелинор, да даде Илейн на Ланселет. Тя ми е братовчедка и двете доста си приличаме, а и е подходяща партия…“. Но както си мислеше тези неща, през цялото време знаеше, че няма да направи нищо подобно. Убеждаваше се, че може да стори това в деня, когато Ланселет ги уведоми, че има намерение да наруши безбрачието си.

„Ако Артур не оздравее… О, не, не, няма да си позволя да мисля за това!“ Тя тайно се прекръсти. Но все пак, беше минало толкова време, откак Артур я бе държал за последен път в прегръдките си, пък и наистина бе много вероятно двамата да не могат да имат деца… Гуенхвифар разбра, че мисли какво би било да споделя леглото с Ланселет — дали той не би могъл да й даде така желаното дете? Ами ако решеше да направи Ланселет свой любовник? Знаеше, че много жени постъпват така… Моргоуз отдавна вече не криеше изневерите си. Сега, когато бе минала възрастта, на която би могла да забременее, любовните й истории бяха станали не по-малко скандални от похожденията на Лот. Почувства, че се изчервява и се замисли дали някой не бе видял как гледа ръцете на Ланселет, които сега почиваха отпуснати на коленете му. Дали някой би могъл да разбере, че се пита какво би било, ако тези ръце милваха тялото й… не, не, не биваше да мисли за това.

Когато жените си вземаха любовници, трябваше много да внимават да не забременеят, да не родят дете, което би опозорило и тях самите, и техните съпрузи. Значи, ако тя бе действително безплодна, нямаше да се безпокои поне за това… Така щеше да е по-добре… В името Божие, как бе възможно тя, почтена жена и християнка, да мисли за такива неща? Само веднъж преди се бе отдала на такива мисли, и когато ги изповяда, отецът каза, че причина за тях е проточилата се болест на съпруга й, и че няма защо да изпитва вина. Само й препоръча да се моли за скорошното му оздравяване, да продължи да се грижи за него, и да не забравя, че на него сега му е най-тежко. Гуенхвифар знаеше, че съветът му е добър, разумен и човечен, но съзнаваше, че той не е разбрал напълно това, което ставаше с нея, че не е схванал колко грешна е тя всъщност, колко долни и порочни са мислите й. Нали ако бе разбрал каква е в действителност, би я упрекнал, би й наложил тежко покаяние — но тогава тя може би щеше да се чувства по-добре и по-свободна от грях…

„Ланселет никога не би ме упрекнал, че не мога да имам деца…“ Внезапно чу, че някой произнася името й. Вдигна объркано глава, имаше чувството, че всички са прочели мислите й.

— Не, стига толкова музика, господарю Мерлин — казваше Артур. — Виж, вече мръква, а и кралицата е заспала на стола си. Сигурно е преуморена от постоянните грижи за мен… Кай, заръчай на прислугата да сервира на всички, но аз ще вечерям в покоите си.

Гуенхвифар стана и отиде при Илейн, за да я помоли да заеме нейното място на домакиня в голямата зала; тя щеше да остане при краля. Кай тръгна да даде нарежданията си на прислугата, а Ланселет подаде ръка на Артур и му помогна да стигне накуцвайки, подпрян на тоягата, до покоите си. После му помогна да си легне, вещо и внимателно като обучена болногледачка.

— Ако има нужда от нещо през нощта, нареди да повикат мен, знаеш къде спя — каза той тихо на Гуенхвифар. — За мен е най-лесно да го повдигам и обръщам…

— О, не, не. Мисля, че вече няма да има нужда от теб, но все пак ти благодаря — отвърна тя.

Беше толкова висок, застанал много близо до нея. Постави нежно ръка на бузата й.

— Ако искаш, иди да спиш при придворните си дами, а аз ще остана тук и ще го наглеждам. Изглеждаш тъй, сякаш имаш нужда да се наспиш добре. Също като майка, която още кърми детето си и не може да се наспи истински, докато то не се научи също да проспива цялата нощ. Аз мога да се грижа за Артур — вече няма нужда да прекарваш цялата нощ до постелята му! Ще остана в съседната стая — оттам се чува всичко.

— Толкова си добър с мен — отвърна тя, — но бих предпочела да съм близо до него.

— Добре, но прати да ме повикат, ако има нужда. Не се опитвай да го вдигаш сама — каза Ланселет, — обещай ми, Гуенхвифар.

Колко прекрасно прозвуча името й от неговите устни, по-нежно, отколкото ако бе я нарекъл „лейди“, или „кралице“ както обикновено.

— Обещавам, приятелю мой.

Той се наведе и я целуна много нежно по челото, толкова леко, че тя почти не усети докосването на устните му.

— Изглеждаш преуморена. Лягай си вече и спи добре.

Ръката му се задържа за миг на бузата й, а когато я дръпна, тя почувства на същото място студ и болка — като че ли я беше заболял зъб. Отиде и легна до Артур.

Известно време мислеше, че той спи. Но изведнъж Артур проговори в мрака:

— Той винаги е бил верен приятел и на двама ни, нали, съпруго моя?

— Дори роден брат не би могъл да бъде толкова предан.

— Двамата с Кай израснахме като братя, и аз наистина го обичам много, но явно това, което казват, че кръвта вода не става, е вярно. Кръвното родство те кара да чувстваш близост, която не познавах, докато не срещнах собствените си роднини… — Артур се повъртя в леглото и въздъхна. — Гуенхвифар, искам да ти кажа нещо…

Артур продължи:

— Обещай ми да не се разплакваш пак, не бих могъл да го понеса. Кълна ти се, през ум не ми минава да те упреквам — но ето, женени сме от толкова години, а само два пъти през цялото това време сме могли изобщо да се надяваме, че ще ни се роди дете… Не, не, моля те, не плачи, остави ме да се изкажа — замоли той. — Възможно е вината да е моя. Спал съм и с други жени преди теб, като всеки мъж. Но въпреки че никога не съм крил кой съм, нито веднъж някоя от жените, с които съм споделял леглото или някой от техните роднини не ме е уведомявал, че ми се е родило незаконно дете. Може би моето семе не носи живот, та когато зачеваш, детето не може да се задържи живо в утробата ти…

Тя отпусна глава и косите й паднаха като завеса пред лицето й. Възможно ли беше той да обвинява себе си?

— Чуй ме, моя Гуенхвифар — дете трябва да има, за да наследи то кралството. Ако се случи тъй, че ти родиш, от когато и да било, никога няма да задавам въпроси за произхода на наследника си. Що се отнася до мен, ще призная всяко дете, родено от теб, за наследник на короната. Ще призная детето за мое и ще го възпитам като бъдещ велик крал.

Лицето й гореше така, сякаш я ближеха пламъци. Нима той я смяташе за способна да му изневери?

— Никога, никога не бих могла да сторя такова нещо, кралю мой…

— Нали знаеш обичаите на Авалон… Не, не ме прекъсвай, остави ме да говоря… Там, когато мъж и жена се съберат, без да са свързани от брачен обет, наричат плода на любовта им дете на Богинята. Гуенхвифар, така искам Бог да ни прати дете, независимо от това кой би бил кръвният му баща — нека това да бъде, както иска Бог. Не разбираш ли? И ако стане тъй, че този, от когото по волята на небето заченеш син, е някой от най-скъпите ми приятели, някой, чиято кръв тече в моите жили, аз ще го благословя — и него, и детето, което ще родиш. Не, не плачи, няма да кажа нито дума повече.

Той въздъхна и протегна ръце към нея. Прегърна я и тя отпусна глава на рамото му.

— Не съм достоен за вярната ти обич, кралице моя.

Скоро той наистина заспа, но Гуенхвифар остана будна. Сълзи се лееха по лицето й.

„О, не“ — мислеше тя, „скъпи мой господарю, любов моя — аз съм недостойната не заслужавам любовта ти, а сега ти дори ми разреши да ти изменя“. Внезапно, за първи път през живота си, тя изпита завист както към Артур, тъй и към Ланселет. Те бяха мъже, водеха бурен живот, излизаха по широкия свят, рискуваха живота си в битки, но бяха свободни от тези ужасни решения, пред които се изправяше всяка жена. Каквото и да правеше Гуенхвифар, колкото и дребни мисли да я занимаваха — например дали ще се готви козе или говеждо месо за вечеря — тежестта не падаше от сърцето й. Тя знаеше, че от нейното решение зависи съдбата на цялото кралство. Ето, сега бе получила пълната свобода да вземе това решение. Не можеше просто да се остави на волята Божия, не можеше да изчаква, за да разбере ще роди ли наследник на трона или не. Наследник трябваше да има, и то от кръвта на Утър Пендрагон, или от другата кръвна линия. Как би могла тя, една жена, да вземе такова решение? Гуенхвифар придърпа кожената завивка над главата си, сви се на кълбо и остана да лежи така.

Нали същата тази вечер бе седяла край огнището, наблюдавайки Ланселет, заслушан в свирнята на стария арфист. Нали същата мисъл се бе прокраднала и нейното съзнание? Тя отдавна знаеше, че го обича, но сега почна да съзнава, че го желае. В сърцето си не бе по-добра от Моргоуз, която се държеше като уличница, и не подбираше — любовниците й бяха рицари от свитата на мъжа й, но мълвата твърдеше, че не се отказва и от красиви пажове и прислужници. Артур бе беше толкова добър, и тя наистина го бе обикнала; тук, в Керлиън, бе намерила сигурност. Мисълта, че хората от околността биха могли да злословят за нея, също както одумват Моргоуз, й беше непоносима.

Гуенхвифар искаше да бъде добра, да запази чистотата на душата си, ненакърненото си целомъдрие; но за нея бе не по-малко важно и мнението на хората — те не трябваше да се усъмнят дори за миг в безукорността на своята кралица. Ето тя самата не бе чувала Моргана да е сторила нещо нередно. Бяха живели заедно цели три години и доколкото й бе известно, Моргана бе също толкова добродетелна, колкото и тя самата. И при все това се носеха слухове, че Моргана е вещица — защото живееше на Авалон, защото познаваше лековитите треви и имаше пророчески видения. Хората шушукаха — и придворните, и селяните в околността — че Моргана се е свързала с феите и дори със самия дявол. Самата Гуенхвифар, колкото и добре да познаваше Моргана, понякога се бе замисляла дали няма нещо вярно в тези слухове.

А утре трябваше да се изправи пред Ланселет, и същевременно да продължи да изпълнява задълженията си редом с Артур, съзнавайки, че той направо й бе позволил да му изневери! Как би могла да погледне Ланселет в очите? В жилите му течеше кръвта на Авалон, той беше син на Езерната повелителка — може би дори умееше да чете мисли. Щеше да прочете и нейните мисли в очите й!

Тогава гневът заля треперещото й тяло с такава сила, че я уплаши. Гуенхвифар продължаваше да лежи, разкъсвана от страх и гняв, мислейки, че никога вече не би се осмелила да прекрачи прага на стаята от ужас пред решението, което щеше да й се наложи да вземе. Всички жени в кралския двор желаеха Ланселет. Всички до една, да, дори Моргана; тя бе виждала как го гледа снаха й, нали затова бе се възпротивила на някогашното хрумване на Артур да я омъжи за Ланселет; Моргана несъмнено щеше да му се стори прекалено нескромна. Може би двамата се бяха скарали, защото през последните ден-два преди заминаването на снаха й за Авалон, Гуенхвифар отбеляза, че те не си говорят така често, както преди, и че избягват да се гледат в очите.

Да, Моргана наистина й липсваше… но общо взето, отсъствието й от двора бе за предпочитане. Нямаше намерение да прати вестоносци в Тинтагел да търсят Моргана. Само като си помислеше, че би могла да повтори пред Моргана думите на Артур, имаше чувството, че би умряла от срам. А и Моргана сигурно щеше да й се смее; щеше да й каже сама да реши дали да вземе Ланселет за любовник или не; или, което бе още по-лошо, че Ланселет трябва да реши.

Тогава отвътре сякаш я изгори пламък — пламък като адските огньове, и тя си представи, че би могла да се предложи на Ланселет и той да я отхвърли. Тогава със сигурност срамът би я убил. Не знаеше как би намерила сили да вдигне отново очи — било то към Ланселет, към Артур, или към някоя от придворните си дами, които никога не са били подлагани на такова изкушение. Не би могла да се изповяда дори пред свещеник, защото той би разбрал, че дълбоко в себе си Артур не е толкова убеден християнин, колкото трябваше да бъде. Би ли могла занапред да прекрачи прага на тази стая, да се лиши от защитата на четирите стени, от уюта на леглото? Ето, тук можеше да си остане, тук не можеше да й се случи нищо лошо.

Почувства се зле. Утре щеше да каже на дамите си, и те просто щяха да си помислят също както Ланселет, че грижите около Артур са я преуморили. Щеше да си остане добродетелна кралица и ревностна християнка — не можеше да понесе дори и мисълта за нещо друго. Артур бе разстроен, дългото бездействие и болката от раната го бяха объркали — това обясняваше всичко. Щом се възстановеше напълно, такива неща нямаше да му минават през ума, и щеше несъмнено да й е благодарен, че не го е послушала в този му пристъп на лудост, и че по този начин е спасила и двамата от страшен грях.

Но тъкмо когато потъваше в тежкия сън на изтощението, тя си припомни думите на една от придворните си дами. Тя беше казала много отдавна, ден-два след заминаването на Моргана от кралския двор… беше казала, че Моргана трябва да й направи магия… Добре, така и щеше да стане — ако Моргана й стореше магия да я обикне Ланселет, тогава Гуенхвифар щеше да бъде избавена от мъката на тежкия избор. „Когато се върне Моргана, ще си поговоря с нея за това“. Но Моргана не бе се вестявала в двора повече от две години и по нищо не личеше, че би могла да се върне някога пак.