Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (53)

2

Нощта преваляше, когато Моргана се откъсна от прегръдките на Аколон. Той бе заспал дълбоко; тя погали леко косите му, целуна го и се измъкна на пръсти от стаята. Не беше затворила очи цяла нощ — страхуваше се, че ако заспи, може да не се събуди навреме и да я изненадат рано сутринта. До зазоряване имаше поне още час. Моргана разтърка горящите си клепачи. Някъде излая куче, наблизо проплака дете, но бързо се успокои. Птиците започваха да чуруликат в градините на замъка. Моргана си каза, докато гледаше през един от процепите на каменната стена: „Само още една луна и по това време на деня вече ще грее слънце“. После се облегна на стената, зашеметена от изминалата нощ.

„Нищо не съм знаела“, въртеше се в главата й, „досега изобщо не съм имала представа какво значи да бъдеш жена. Родих дете, омъжена съм от четиринадесет години, имала съм любовници… А до днес не знаех нищо, нищичко…“

Внезапно една груба ръка я сграбчи за рамото и тя чу пресипналия глас на Авалох:

— Ей, момиче, къде се промъкваш по никое време?

Очевидно я бе взел по погрешка за някое от слугинчетата; много от тях бяха дребни и тъмнокоси, защото произхождаха от племената на Древните.

— Пусни ме, Авалох — каза Моргана, взирайки се в лицето на най-възрастния си заварен син, полускрито в сумрака. Авалох беше едър, а бе почнал и да напълнява, линията на челюстта му вече бе потънала в тлъстини, очите му бяха малки и разположени много близо едно до друго. Аколон и Увейн бяха хубави мъже, очевидно бе, че и Уриенс е бил привлекателен на млади години, Но Авалох не беше като тях.

— Я виж ти, майка ми! — той отстъпи и се поклони присмехулно. — Повтарям, какво търсиш тук по това време?

Ръката му отново бе на рамото й; тя се отърси от нея, сякаш я бе полазило някакво насекомо.

— Трябва ли да ти обяснявам къде отивам и защо? Това е моят дом и тук аз взлизам и излизам, където пожелая. Нямам намерение да ти давам друг отговор.

„Той ме ненавижда почти толкова, колкото го ненавиждам аз“, каза си тя.

— Не се опитвай да ме разиграваш, мадам — отвърна Авалох. — Мислиш ли, че не знам в чие легло си прекарала нощта?

Тя каза презрително:

— Да не би да си почнал на свой ред да се занимаваш с магии и ясновидство?

Авалох сниши глас и се опита да смекчи тона си:

— Разбирам, че не ти е било лесно да си омъжена за човек, достатъчно възрастен да ти бъде баща… Пък и не ми се иска да наскърбя баща ми, като му разкажа как прекарва нощите си законната му съпруга. Условието ми е едно — той протегна ръка и я привлече към себе си против волята й, после се наведе и небръснатата му буза одраска шията й: — искам някои от тези нощи да споделиш и с мен.

Тя се отдръпна и се опита да обърне всичко на шега.

— Хайде, хайде, Авалох, кой ще ухажва старата си мащеха, щом може да има Пролетната дева, и всички останали хубави момичета от селото…

— Аз винаги съм те имал за много красива жена — упорстваше Авалох и отново протегна ръка, за да погали рамото й, а после се опита да я пъхне под набързо завързания ръкав на роклята й. Тя се отдръпна отново и той изръмжа: — Я не ми се прави на девица! При Аколон ли беше или при Увейн, или може би при двамата?

Тя го изгледа стъписано:

— Увейн е мой син! Той не помни друга майка, освен мен!

— Да не искаш да повярвам, че това би те възпряло, лейди Моргана? Всички в двора на Артур знаеха, че си била любовница на Ланселет и си се опитала да го отнемеш от кралицата, че си споделяла и постелята на Мерлин, че не си се посвенила дори да се любиш с едноутробния си брат и че той, кралят, затова те отпрати от двора си, та да не го изкушаваш да отстъпва от християнския морал — ти ли би се отказала да спиш със заварения си син? Има ли Уриенс представа каква блудница е довел под покрива си — жена, която не се спира дори пред кръвосмешение?

— Уриенс знае за мен всичко, което му трябва да знае — отвърна Моргана и сама се учуди на спокойния си тон. — Що се отнася до Мерлин, и двамата бяхме тогава свободни и не ни интересуваше какъв е порядъкът в един християнски двор. Баща ти беше напълно наясно и ми прости тази връзка. Никои, освен него няма право да ми отправя упреци за поведението ми оттогава насам, а ако той стори това, ще отговарям пред него, но не и пред теб, сър Авалох. А сега смятам да се прибера в стаята си и те съветвам да сториш същото.

— Значи ти се опитваш да ме накараш да приема езическите нрави на Авалон? — изръмжа още по-застрашително Авалох. — Как смееш, уличница такава… — той я сграбчи отново и започна да мачка устните й със своите. Моргана заби веднага пръсти в стомаха му, той изпъшка и я пусна. Тя каза гневно:

— В нищо не искам да те убеждавам. Не съм длъжна да отговарям пред теб за поведението си, а пък ако се опиташ да говориш с Уриенс, аз ще му кажа, че си посегнал на мен, съпругата на баща ти, и тогава ще видим кому ще повярва.

Авалох се разяри съвсем:

— Знай едно, лейди, можеш да се подмилкваш на баща ми колкото си щеш, но той е вече стар, и един ден, когато аз стана крал на тази земя, няма да има милост за тези, които останаха живи само защото баща ми не можа да забрави, че е бил белязан със знака на змиите!

— Прекрасно, няма що — отбеляза презрително Моргана. — Първо се опитваш да насилиш жената на баща си, а после се хвалиш какъв християнски крал ще станеш, когато баща ти умре и земите му станат твои!

— Ти си виновна, защото ме омагьоса — блудница!

Моргана се разсмя невъздържано.

— Аз да те омагьосам? И защо? Авалох, ако изведнъж всички мъже изчезнат от лицето на земята и останеш само ти, по-скоро бих предпочела да деля легло с някое от дворните кучета! Да, баща ти може дори да ми бъде дядо, но все пак винаги ще предпочета да спя с него, а не с теб! Да не мислиш, че завиждам на Малин, като знам, че всеки път, когато слезеш в селото по големите празници, тя започва да пее? Река ли да те омагьосам, то няма да бъде, за да се насладя на мъжествеността ти, а за да я унищожа! Така че махни ръцете си от мен и върви при някоя, която би те понесла, но имай предвид — осмелиш ли се още веднъж да ми посегнеш, ще забравиш, че си бил мъж!

Очевидно бе, че той й повярва, защото се отдръпна стреснато. Но беше сигурно, че той щеше да разкаже на отец Ейан, отец Ейан отново щеше да й дотяга с разпитите си, щеше да досажда и на Аколон, да разпитва слугите, и отново да почне да тормози Уриенс да изсече свещената горичка и да забрани старата вяра. Авалох явно нямаше да спре, докато не разбуни всичко наоколо.

„Мразя Авалох!“ Моргана с учудване установи, че яростта й има физически измерения — чувстваше изгаряща болка в гърдите си и цялото й тяло трепереше. „Колко гордо заявявах някога, че една жрица на Авалон никога не лъже! А сега нямам друг изход, освен да заобиколя истината. Дори Уриенс няма да прояви разбиране, научи ли, че се промъквам в леглото на Аколон, за да задоволя страстите си…“ Моргана Вече плачеше от гняв, защото още не можеше да се отърси от спомена за ръцете на Авалох по раменете и гърдите й. Сега, рано или късно, той щеше да я обвини в изневяра, и дори Уриенс да не му повярваше, всички щяха да я следят. „Колко щастлива бях — за първи път след толкова много години и сега всичко пропадна!“

Но слънцето вече изгряваше, скоро всички обитатели на замъка щяха да бъдат на крак и тя трябваше да се заеме с ежедневните си задължения. Дали Авалох само предполагаше или действително знаеше нещо? Тя трябваше да устоява Уриенс да не става днес от леглото и може би Авалох нямаше да се осмели да го безпокои. Трябваше да приготви и нова отвара за компресите на Увейн, и да извади корените на един от счупените му зъби.

Увейн я обичаше и нямаше да повярва на обвиненията на Авалох. Яростта отново я обзе, защото си спомни думите на Авалох: „Аколон ли беше или Увейн или може би двамата? Та аз съм също толкова майка на Увейн, колкото ако го бях родила! За каква ме има този човек?“ Дали наистина в кралския двор се носеха слухове, че тя съзнателно е имала кръвосмесителна връзка с Артур? „Как тогава мога да се надявам да принудя Артур да провъзгласи Гуидиън за свой наследник? Сега негов наследник е Галахад, но той трябва да признае моя син и да върне трона на кралската династия на Авалон! И затова е недопустимо да давам нови поводи за клюки, особено пък, че съм допуснала кръвосмешение със заварения си син…“

Моргана се зачуди на себе си. На времето, когато разбра, че ще роди дете от Артур, бе като болна от ярост и отчаяние, а сега й бе все едно. Та нали тогава Артур и тя нямаха представа, че са брат и сестра? А Увейн — макар че между тях нямаше никаква кръвна връзка — него тя чувстваше много повече като син, отколкото Гуидиън; тя наистина бе майка на Увейн…

Е, сега нямаше какво да се прави. Моргана слезе надолу, към кухните и чу как готвачът се оплаква, че сушеното месо е свършило, че килерите са почти празни и няма с какво да храни новодошлите.

— Тогава трябва да пратим Авалох на лов — каза Моргана и спря Малин, която тъкмо се канеше да отнесе на съпруга си сутрешната му чаша греяно вино.

Малин поде:

— Чух те да говориш с Авалох тази сутрин — какво толкова имахте да говорите? — тя бе намръщена и Моргана разчете мислите й — нещо много лесно, като се има предвид колко глупава беше Малин. Тя съзнаваше, че снаха й се страхува от нея и я мрази; наистина не беше справедливо, че Моргана е все още стройна и със стегнато тяло, а тя, Малин, е надебеляла и отпусната от многото раждания, че Моргана все още има лъскави черни коси, а Малин, постоянно заета с децата си, никога нямаше време да се погрижи за своята коса, да я среши и сплете както трябва.

За да не наскърбява снаха си, Моргана отвърна, не съвсем далеч от истината:

— Говорехме за Аколон и Увейн. Но сега разбирам, че килерите са почти празни и ще се наложи Авалох да отиде днес на лов за глигани… — В същия миг осъзна какво трябваше да се направи и сякаш се вкамени, а някъде отдалеч до нея достигна гласът на Ниниан: „Аколон трябва да наследи баща си“, а после чу и своя отговор… Малин я гледаше учудено и я чакаше да довърши думите си. Моргана се посъвзе и продължи: — Кажи му, че трябва да се опита да убие някой глиган, най-добре още днес, но най-късно утре, или много скоро ще омитаме последното брашно.

— Разбира се, ще му кажа, майко — отвърна Малин. — Той ще се зарадва, че има повод да не стои в замъка.

Въпреки хленчещия тон на Малин, Моргана усети задоволството на по-младата жена, че няма нещо по-сериозно.

„Горката женица. Какво ли е да си омъжена за тази свиня“. Моргана притеснено си припомни думите на Авалох: „Един ден аз ще стана крал на тази земя, и тогава няма да има милост за тези, които сега са живи само защото баща ми не можа да забрави, че е бил белязан със знака на змиите“.

Не можеше да не изпълни това, което й бе възложено: да направи всичко възможно Аколон да наследи трона на баща си — дори не заради самата себе си или в името на отмъщението, а в името на старата вяра, която те двамата с Аколон трябваше да възстановят в тези земи. „Само да имах половин час, да поговоря с Аколон, тогава той би отишъл на лов с Авалох и щяхме да приключим с тази работа“. Тя се питаше с хладна пресметливост: „Защо да цапам ръцете си, като мога да оставя това на Аколон?“

Уриенс наистина бе стар, но можеше да поживее още година, а дори и пет години, кой знае? Сега, когато Авалох знаеше всичко, той щеше да се съюзи с отец Ейан и двамата щяха да провалят влиянието на Аколон и Моргана върху стария крал. Тогава всичко, която тя бе съумяла да извоюва досега, щеше да бъде напразно.

Ако Аколон иска да наследи трона, може би той ще трябва да си го осигури сам. „Ако Авалох умре от отрова, аз ще бъда убита като вещица.“ А пък оставеше ли всичко на Аколон, нещата щяха да се развият като в онази стара балада, която започваше така: „На лов отишли двама братя…“

„Трябва ли да разкажа всичко на Аколон и да го оставя да извърши каквото е нужно, подтикван от гняв?“ Тя тръгна да го търси, но беше объркана и все още не можеше да реши как точно да постъпи. Откри го в покоите на Уриенс и още докато влизаше, го чу да казва:

— Днес Авалох отива на лов за глигани — килерите били опразнени. Смятам да тръгна с него. Отдавна не съм ловувал из нашите хълмове…

— Не — гласът на Моргана прозвуча рязко. — Остани днес при баща си. Той има нужда от теб, а пък Авалох ще тръгне с достатъчно ловци, които ще му помагат.

На себе си каза: „Трябва да намеря начин да му съобщя какво възнамерявам да направя“, но после размисли. Ако Аколон узнаеше за плановете й — макар че и тя самата не знаеше какво точно ще предприеме — той никога нямаше да даде съгласието си, освен може би първоначално, докато е още под впечатление от начина, по който Авалох се бе държал с нея.

„Пък и да се съгласи“, продължаваше наум Моргана, „това би означавало, че не го познавам толкова добре, че страстта ме е заблудила и че той не е толкова почтен, колкото предполагам. Защото съгласи ли се, той посяга на собствената си плът и кръв, а такива хора са прокълнати и проклятието ще стигне и него. Приеме ли да стане съучастник в убийството, значи не е човекът, комуто мога да разчитам и занапред. А на мен Авалох не ми е кръвен роднина, значи престъплението ми няма да бъде толкова тежко. Ако бях родила син на Уриенс, тогава щеше да ме стигне кръвната клетва.“

Сега Моргана бе наистина доволна, че не роди дете от Уриенс.

Аколон настоя:

— Защо Увейн да не остане при баща ни? След като раната му тъй и тъй трябва да се налага с компреси, нека той си стои у дома пред огнището.

„Как да го накарам да разбере? Той не бива да изцапа ръцете си с кръвта на брат си, трябва да е тук, когато дойде вестта, за да не падне върху него и сянка от съмнение… Какво да му кажа, за да го накарам да разбере, че това е едно от най-важните неща, които някога съм искала от него?“ Налагаше се да бърза и невъзможността да изкаже ясно мислите си направи тона й още по-рязък.

— Би ли изпълнил това, за което те моля, без да възразяваш, Аколон? Ако ще трябва да се грижа за раната на Увейн, няма да имам време да се занимавам и с баща ти, а напоследък прекалено често се налага да го оставям на грижите на прислужниците!

„А Богинята ми е свидетел, че преди да превали денят, баща ти ще има нужда от теб повече от всеки друг път…“

Тя изрече следващите думи неясно, надявайки се, че Уриенс няма да ги чуе:

— Моля те като майка… — а с цялата сила на мислите си опитваше да му внуши друго: „Заповядвам ти в името на Всеобщата майка…“.

— Подчини се — допълни тя и като се обърна гърбом към Уриенс, така, че да я вижда само Аколон, докосна с ръка избледнелия полумесец на челото си Аколон я загледа въпросително, явно учуден, но тя веднага се отвърна от него и поклати едва забележимо глава. Надяваше се той поне да разбере, че тя не е в състояние да каже нещо по-ясно.

Аколон каза недоумяващо:

— Разбира се, щом настояваш толкова. Нямам нищо против да остана при баща ми.

Малко по-късно Моргана видя как Авалох потегли на лов, сподирен от четирима ловци, и докато Малин беше все още долу, тя се промъкна в спалнята им. Започна трескаво да тършува из неподредената стая, между разпилени бебешки дрешки и непраните пелени на най-малкото. Най-сетне откри една тясна бронзова гривна — беше виждала Авалох да я носи. Имаше и някои златни накити, които той носеше, но тя не посмя да вземе нещо по-ценно, защото липсата щеше да се забележи веднага, щом прислужницата на Малин дойдеше да оправи стаята. В крайна сметка жената завари Моргана още в стаята и веднага попита:

— Търсиш ли нещо, лейди? Моргана се престори на ядосана.

— Омръзна ми да живея в дом, който прилича на кочина! Махни веднага непраните пелени оттук! Свали ги долу и веднага ги дай на перачката, а после почисти стаята и я проветри — или може би трябва да си сложа престилката и да почна да чистя сама?

— Не, мадам — прислужницата се сви от страх и веднага пое купчината непрани пелени от ръцете на Моргана. Тя бе успяла да пусне незабелязано бронзовата гривна в пазвата си и забърза надолу, за да поръча на готвачката да стопли вода за компреса на Увейн; това бе първото, което трябваше да се свърши. После трябваше да се опита да подреди нещата така, че следобедът й да бъде свободен, и никой да не я смущава… Изпрати да повикат най-добрия хирург и поръча да му кажат да донесе инструментите си. Когато той дойде, Моргана накара Увейн да седне и да отвори устата си, а тя помагаше, докато човекът се опитваше да измъкне счупения корен от челюстта му. Увейн издържа стоически на ровенето и дърпането, макар че коренът се счупи още веднъж и се наложи да бъде търсен повторно; за щастие цялата му челюст беше подута и изтръпнала. Когато най-сетне раната бе почистена, Моргана сипа на мястото доста от най-силно упойващото си лекарство и отпрати Увейн да си легне, но преди това го накара да изпие немалко вино с подправки. Увейн тръгна, протестирайки, че му се е налагало да язди и дори да се сражава в много по-тежко състояние от сегашното, но Моргана му обясни, че трябва да полежи, защото така лекарството ще подейства най-добре. И тъй, Увейн също не можеше да й попречи, а при това положение щеше да бъде извън всяко подозрение. Тъй като бе отпратила всички прислужници да перат, Малин започна да се оплаква:

— Всички жени греят вода за пране, а трябва да имаме нови рокли за Петдесетница, и наметалото на Авалох трябва да бъде довършено. Ти не обичаш да предеш, майко, но аз ще трябва да дотъка наметалото, а пък прислужниците ще перат…

— Ох как забравих — възкликна престорено Моргана. — Е, няма как, ще трябва да попреда — освен ако не ме оставиш аз да потъка. „Още по-добре“, допълни тя наум, „вместо гривната — наметало, което собствената му жена тъче за него“.

— Би ли го сторила, майко? Но нали новото наметало на краля е на другия стан…

— Уриенс не се нуждае от наметало толкова, колкото Авалох — каза Моргана. — Смятам да тъка на твоя стан. „А свърша ли с тъкането“, каза си тя и тръпки я побиха, „Авалох никога вече няма да има нужда от наметало…“

— Тогава ще преда аз — каза Малин. — Благодаря ти, майко — ти тъчеш много по-добре от мен. — Тя дойде при Моргана и притисна буза до бузата на свекърва си. — Винаги си толкова добра с мен, лейди Моргана.

„Но ти не знаеш какво ще изтъка днес, детето ми“.

Малин взе хурката си и седна, но веднага я остави и притисна ръце към кръста си.

— Зле ли ти е, дъще?

Малин отвърна:

— Нищо особено… Месечното ми кървене закъсня с четири дни. Страхувам се, че пак съм забременяла, а така се надявах да мога да кърмя малката още една година… — тя въздъхна. — Авалох си има достатъчно жени в селото, но мисля, че още не се е отказал от надеждата да има син, който да замести Кон. Изобщо не се интересува от момичетата — миналата година, когато Мейва почина, той не пророни и сълза. А след това, когато родих най-малката, направо се разгневи. Кажи ми, Моргана, не можеш ли наистина да направиш някаква магия, та следващия път да родя момче?

Моргана се усмихна и совалката заигра в ръцете й.

— На отец Ейан никак няма да му се понрави, че искаш да ти правя магия. Той би ти казал да се молиш за син на Божията майка.

— Ами нали и раждането на нейния син е било чудо, а аз започвам да мисля, че за да родя момче, трябва също да се случи чудо — отвърна Малин. — А може би не ми е добре просто заради това отвратително студено време.

— Ще ти направя една билкова отвара — каза Моргана. — Мога да ти се закълна, че ако си бременна, тя няма да навреди на плода, но ако кървенето ти се бави по други причини, отварата ще го предизвика.

— Това една от магиите на Авалон ли е, майко?

Моргана поклати глава.

— Най-обикновено билкарство, нищо повече.

После тръгна към кухните и се зае сама да приготви напитката. Отнесе я горе на Малин и каза:

— Изпий я толкова гореща, колкото можеш да търпиш, и се увий в шала си, докато предеш. Опитай да се загрееш колкото можеш повече.

Малин изпразни малката глинена чаша на един дъх и направи гримаса:

— Уф, че ужасен вкус!

Моргана се усмихна:

— Трябваше да сложа вътре малко мед като на децата.

Малин въздъхна и отново взе хурката и вретеното. После каза:

— Гуинет е вече достатъчно голяма и трябва да започва да преде. Аз предях доста добре, когато бях на пет години.

— Аз също — отвърна Моргана, — но моля те, отложи уроците по предене за друг ден, защото искам тук да няма шум и бъркотия, докато тъка.

— Тогава ще наредя на дойката да не пуска децата да слизат долу — каза Малин и в същия момент Моргана вече я беше забравила. Започна да плъзга совалката бавно, внимавайки да не обърка шарката. Платното, което тъчеше, бе на кафяви и зелени квадрати и не представляваше особена трудност за добра тъкачка като нея; тя почваше да брои нишките автоматично и съзнанието й веднага се освобождаваше… Може би сгреши, като не предпочете преденето. Но пък винаги толкова бе подчертавала омразата си към преденето, че ако бе настояла да преде тъкмо на този ден, на някого можеше да направи впечатление.

Совалката се промушваше между нишките — зелено, кафяво, зелено, кафяво; на всеки десети ред трябваше да вземе втората совалка, за да смени цвета. Моргана бе научила Малин как да боядисва преждата тъкмо в този зелен цвят; а тя самата се бе научила на това в Авалон… Зелено като току-що развили се пролетни листа, кафяво като пръстта и отъпканите есенни листа, из които глиганите риеха за жълъди… Совалката се плъзгаше, бърдото затягаше всеки нов ред нишки, ръцете й вече се движеха съвсем автоматично — назад, напред и напряко, плъзгаха се, подменяха равномерно совалките… „Да можеше конят на Авалох да се подхлъзне, той да падне и да си строши врата, та да не ми се налага да сторя това, което съм длъжна да сторя…“ Стана й студено и тя потръпна, но си наложи да не обръща внимание на студа. Отново се концентрира върху равномерното движение на совалката — напред — назад, напред — назад, и образите изплуваха в съзнанието й и отново изчезваха — ето го Аколон в покоите на Уриенс — двамата с баща си играеха на зарове. Увейн спеше в леглото си, но се въртеше и се мяташе — явно болката от раната не му даваше покой и в съня, но сега Моргана беше сигурна, че белегът няма да се възпалява повече… „Да можеше някой див глиган да се нахвърли върху Авалох, а останалите ловци да не успеят да дойдат навреме на помощ…“

„Казах на Ниниан, че не искам да убивам. — Никога не назовавай извора, от който не би пила — така ми каза тя…“ В мислите й веднага изплува споменът за Свещения извор на Авалон, за бистрата му вода, която извираше с равномерно бълбукане от земните недра и пълнеше езерцето под него. Совалката продължаваше да се движи — напред — назад, напред — назад, зелено, кафяво, зелено, кафяво — сякаш слънчеви лъчи се процеждаха през зелените листа на дърветата и осветяваха кафявата пръст, просмукана от пролетните приливи на жизнени сокове; гората преливаше от живот, кафявите дървесни стволове бяха набъбнали от мъзга… Совалката се движеше все по-бързо и по-бързо, образите на предметите наоколо почнаха да губят очертанията си… „Богиньо! Ти, която тичаш из горите и вливаш живот в препускащите елени… Всички хора са в твоите ръце — и хората, и дивите зверове, всички живи същества…“

Години бяха минали, откак и тя самата, олицетворение на Девата-ловджийка, бе благословила Рогатия бог, бе го пратила да тича с елените и да победи или умре — както повели Великата богиня. Той се бе върнал жив при нея, а тя отдавна вече не беше Девата, отдавна нямаше силата на Ловджийката, когато бе олицетворение на Майката и владееше силите на продължението на рода, тя бе успяла да подмами с магиите си Ланселет в леглото на Илейн — а за нея самата майчинството бе изтекло с проляната кръв при раждането на Гуидиън. И ето я сега, със совалката в ръка, седеше и тъчеше, прехвърляше през пръстите си нишката на живота и втъкаваше гибел в платното — също като Старицата — смърт… „Всички сме в твои ръце, майко — ти владееш живота и смъртта…“

Совалката пробягваше напред — назад — зелено, кафяво, зелено като листата на дърветата, като гората, из която препускаше глиганът със закривени, стърчащи напред зъби и дивата свиня — майка, а след нея и малките глиганчета — ту излизаха на някоя просека, ту отново потъваха в зеленината… След това всичко се изгуби и Моргана чуваше само сумтене и грухтене, сякаш много диви свине ровеха из гъсталака…

„Сиридуен, Богиньо, Майко, ти си Старицата — смърт, Великият Гарван… Повелителка на живота и смъртта… Както свинята-майка разкъсва малките си… Призовавам те, чуй ме… Ако такава е наистина волята ти, ти трябва да ми помогнеш да го извърша…“ Времето не съществуваше, потокът му се обърна и Моргана отново лежеше изтощена в просеката, слънцето изгаряше гърба й, а духът й тичаше, тичаше редом с Краля-елен, летеше през гората безшумно, с леките крака на сърните… Животът пулсираше около нея, чуваха се виковете на ловците, които газеха из гъсталака… „Майко!“

В някакво отдалечено ъгълче на съзнанието си Моргана знаеше, че ръцете й продължават да се движат — спокойно, равномерно, зелено, кафяво, кафяво, зелено — но през сведените си клепачи тя не виждаше нито стаята, нито нишките на тъканта, а само младата зеленина, набола под дърветата, калта и отъпканата в нея есенна шума, и не преставаше да чува тропот. Навремени й се струваше, че и тя самата отъпква с четири копита уханната горска шума… „Животът, животът на Майката, там, под дърветата…“ Не се виждаше нищо, само се чуваше грухтенето на старите свине и квиченето на малките прасенца, глиганите ровеха пръстта със зъби — търсеха корени и жълъди… „Кафяво и зелено, зелено и кафяво…“

Далечното трополене опъваше нервите й, равномерният шум минаваше сякаш през тялото й… Някъде отдалеч продължаваха да се носят викове… Моргана седеше неподвижно пред стана, пръстите й насочваха совалката, подбираха нишки — кафяво — зелено, зелено — кафяво, първо едната совалка, после другата; сякаш само пръстите й бяха живи, но изведнъж я прониза непоносим ужас, и тя почувства яростта, която понесе препускащото диво животно… Тя живееше неговия живот…

„Богиньо! Не допускай да пострадат невинни… Ловците не са направили нищо лошо…“ Не можеше да стори нищо повече, само наблюдаваше, изтръпнала от ужас, ноздрите й се разшириха, защото бе доловила острата миризма на кръв — свинята бе подушила кръвта на глигана. Глиганът умираше, но какво от това — дошло му бе времето и той умираше, както щеше да загине и Кралят-елен… Когато дойде време, и неговата кръв трябваше да напои земята… Зад себе си чуваше квиченето на уплашените малки и тогава духът на Великата богиня се всели в нея, тя не знаеше дали е Моргана или Свинята майка… Чуваше неистовото грухтене на дивото животно, останало без другар… Сякаш тя самата издаваше тези звуци, и както на Авалон издигаше ръце и призоваваше мъглите, така сега, треперейки, отметна глава и препусна напред — зад себе си чуваше само уплашеното квичене на малките, и препускаше, стесняваше, стесняваше кръга около нападателя… Пред очите й се въртяха кафяви и зелени кръгове, напълно забравената совалка не спираше своя бяг… И сега свинята, подлудена от непознатите миризми — от мириса на кръв и желязо, видя врага си, застанал на два крака, видя кръвта, желязото и смъртта, и се втурна напред, чу виковете съвсем отблизо и усети как металът се забива в тялото й, и кафяво-зелените петна пред очите й се примесиха с червено, кръвта изтичаше от нея заедно с живота, но тя нанесе последен отчаян удар и усети как зъбите й разкъсват плът и че чуждата кръв се смесва с нейната, и после нишката се прекъсна… А совалката продължаваше да се движи, но вече съвсем тромаво, сякаш бе от олово. Адска болка разкъсваше вътрешностите на Моргана, червени петна танцуваха пред очите й, сърцето й биеше болезнено, и отчаяните викове все така кънтяха в ушите й. А в тихата стая се чуваше само шепотът на совалката и вретеното… Моргана се олюля, изтощена от транса, отпусна се безжизнена в стана и остана да лежи така неподвижна. След време чу гласа на Малин, но не можа нито да помръдне, нито да й отговори.

— Елате! Гуинет, Мораг! Зле ли ти е, майко? О, небеса, тя пак настоя да тъче, а като тъче, винаги получава тези припадъци… Увейн! Аколон! Елате, бързо, майка ни припадна в стана!

Моргана усещаше как Малин разтрива ръцете й, чуваше как я вика, чу и гласа на Аколон и се остави той да я вдигне и да я отнесе в стаята й. Нито искаше, нито можеше да се движи и да говори. Остави се да я положат на леглото й, да се опитват да я върнат към живот, да наливат вино между устните й — усещаше как виното се стича в тънка струйка по шията й, и много й се искаше да им каже да не се безпокоят, че се чувства добре и да я оставят на мира, но единственото, което успя да произнесе, бе някакъв нечленоразделен звук, който за неин ужас наподобяваше грухтене. Тя остана да лежи така, изтръпнала, разкъсвана от съзнанието, че в смъртта си Дивата свиня ще я освободи, но преди това тя ще трябва да съпреживее агонията й. — И докато още лежеше така, на границата между живота и смъртта, ненапълно изляза от транса, лишена дори от зрение, Моргана чу зова на ловния рог и разбра, че носят тялото на Авалох, убит от побеснялата от ярост дива свиня, чийто другар той пронизал с копието си. Преди да издъхне, Авалох бе убил и женската… Кръв, смърт и прераждане — така вървеше потока на живота — в гората и извън нея, също като совалката, която ту потъваше в основата, ту се измъкваше над нея…

Бяха минали часове. Моргана още не можеше да помръдне нито един мускул в тялото си, без да изпитва ужасни болки; но тя почти приветстваше страданието. „Не би било редно да изляза невредима от това — та аз причиних тази смърт, но затова пък ръцете на Аколон не са опетнени с кръвта на брат му…“

Тя отвори очи и срещна погледа на Аколон. Очите му бяха пълни с грижа и страх. Той се бе навел над нея, и един бърз поглед я успокои, че в момента са съвсем сами в стаята.

— Можеш ли вече да говориш, любима? — прошепна Аколон. — Ще ми кажеш ли какво се случи?

Тя не проговори, само поклати глава. И все пак, колко успокоителна бе милувката на ръцете му! „Ще разбереш ли някога какво извърших заради теб, любов моя?“

Той се наведе още по-ниско над нея и я целуна. Сигурно никога нямаше да разбере, че връзката им едва не бе разкрита и се разминаха на косъм с позора.

— Трябва да се върна при татко — поде той обезпокоен. — Все плаче и казва, че ако съм бил тръгнал и аз на лов, с брат ми нямало да се случи нещастие. Надали някога ще престане да ме вини за смъртта на Авалох. — Тъмните му очи издаваха дълбоката му тревога. — Ти бе тази, която ми заповяда да не тръгвам с него — продължи той. — Нима си предчувствала нещо, скъпа?

Тя успя да проговори с голяма мъка, преодолявайки силната болка в гърлото.

— Такава бе волята на Богинята. Авалох загина, преди да успее да унищожи плода на нашите усилия. — Успя с цената на още по-голяма болка да раздвижи показалеца си и с него проследи змиите, виещи се около китката на ръката му.

Изразът на лицето му внезапно се смени. Ужас се изписа в очите му.

— Моргана! Да не би… Да имаш пръст в това, което се случи? „Ах, трябваше да знам, че ще ме погледне така…“

— Как можеш да ме питаш? — прошепна тя. — Та нали цял ден тъках без прекъсване, пред очите на Малин, прислужниците и децата… Това бе Нейна воля и Нейно дело.

— Но ти си знаела! Знаела си!

Очите й се напълниха със сълзи и тя кимна бавно, а Аколон се наведе отново и я целуна по устните.

— Тъй да бъде. Такава е била волята на Богинята — повтори той нейните думи и излезе от стаята.