Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (8)

7

Първото нещо, което се случи, беше, че Горлоис си дойде.

Изпълнена все още с възторга от видението, и същевременно тръпнеща от страх, защото никога не беше вярвала, че Вивиан може да умре, а се опасяваше, че въпреки окуражаващите думи на сестра й точно това се е случило — Игрейн очакваше да се случи нещо по-различно. Предполагаше, че по някакъв магически начин ще получи вест от Утър, или ще разбере, че Горлоис е загинал и тя е свободна. Появата на самия Горлоис обаче, покрит с прах от дългия път и очевидно мрачен, накара Игрейн да повярва, че това, което е видяла, е просто измама на сетивата или още по-лошо — сатанинско дело.

„Е, ако е така“, мислеше Игрейн, „и това има своите добри страни. Тогава сестра ми трябва да е жива и здрава и това, което съм видяла, е просто израз на страхове“.

Тя приветства спокойно Горлоис с „добре дошъл“, предложи му храна, приготви банята и чисти дрехи, и беше любезна с него. Той можеше да си мисли, каквото желае — сигурно вярваше, че тя съжалява за своята грубост и иска да си възвърне благосклонността му. За нея вече това, което Горлоис мислеше или вярваше, нямаше никакво значение. Дори не го мразеше заради мъката и отчаянието през първите години от брака им. Страданията й просто я бяха подготвили за това, което предстоеше да се случи. Тя прислужваше на Горлоис, докато ядеше и пиеше, погрижи се за разквартируването на пристигналите с него войници и не се опита изобщо да го разпитва. Доведе за малко Моргана — измита, сресана, нагласена — за да направи реверанс на баща си преди лягане, и след това нареди на Изота да я сложи да спи. Горлоис бутна настрана паницата и въздъхна.

— Обещава да стане хубава, но на вид е като дете на феите — като че ли е от народа, живял из кухите хълмове. Чудя се откъде се е взела в нея такава кръв? В моя народ никой не изглежда така.

— Но в жилите на майка ми течеше старата кръв — отвърна Игрейн. — Вивиан има такъв вид. Често си мисля, че баща й трябва да е бил от народа на елфите.

Горлоис потръпна и продължи:

— Никоя от вас няма представа кой й е баща — ето едно от нещата, заради което римляните постъпиха правилно, като изтребиха тези хора. Въоръжен мъж, които и да е той, не може да ме уплаши, защото мога да се изправя в битка срещу него. Но не мога да не се ужасявам от тези странни хора, които живеят дълбоко в кухините на хълмовете, от техните магически кръгове, от храната им, която може да те омагьоса и да те накара да прекараш цели сто години в царството им, от стрелите, дадени им от елфите. Казват, че тези стрели излитат от тъмнината и непогрешимо улучват жертвата си, която е осъдена да се мъчи в пъкъла. Сатаната ги е създал за унищожение на добрите християни, и съм убеден, че избиването им е право дело!

Игрейн премълча, но си спомни за билките и лековете, с които жените от народа на феите церяха и своите завоеватели; за отровните стрели, които се ползваха за лов на едър дивеч, който без тях би бил почти невъзможен; мислеше за майка си, дете на този народ, и за незнайния баща на Вивиан. А Горлоис, като всеки римлянин, би искал пълното унищожение на този народ в името Божие?

— Е — каза тя на глас, — ще стане, както е рекъл Бог.

— Според мен Моргана трябва да бъде възпитана в манастир, при светите жени, за да не допускаме да я засегне злото, което е унаследила от вашата стара кръв — рече замислено Горлоис. — Ще се погрижа за това, щом достигне определената възраст. Един свят човек ми рече някога, че жените наследяват кръвта на своите майки — тъй било още от времето на Ева — изначалният грях е заложен в жената и не може да бъде преодолян в женската рожба; но синовете носят кръвта на бащите си, също както Бог е дал своя образ на сина си Христос. Ако ми родиш син, Игрейн, няма да се страхувам, че в жилите му може да тече порочната кръв на стария народ от хълмовете.

Игрейн почувства как у нея се надига гняв, но си заповяда да не му отговаря. Каза само:

— И това може да знае само твоят Бог. — Тя знаеше, дори той да бе забравил, че не му е съдено никога вече да я докосне така, както мъж докосва жена. Това, което той правеше или говореше, нямаше никакво значение. Тя продължи:

— Кажи ми какво те доведе тъй неочаквано у дома, съпруже.

— Утър, разбира се — беше отговорът на Горлоис. — Имало е големи церемонии около коронясването му на Драконовия остров — той се намира близо до Гластънбъри, където живеят нашите християнски свещеници. Не зная как християнските свещеници все още търпят тези церемонии — кланяли са се на рогатия бог на горите, и на някакви змии — глупости, които не бива да се допускат в една християнска страна. Но крал Леодегранс, които владее Летните земи, е на моя страна и отказа да се договори с Утър. Леодегранс също като мен не можеше понася Утър, но не би се изправил точно сега срещу него — не е редно да се сражаваме помежду си, когато саксонските племена се събират по източните ни брегове. Ако това лято нахлуят и северняците, ще сме като между чук и наковалня. А сега Утър ми е изпратил ултиматум — или да поставя доброволно своите корнуолци под негово командване, или щял да дойде и да ме принуди да го сторя. Е, ето ме тук — можем да държим Тинтагел до безкрайност, ако се налага. Но предупредих Утър, че ако кракът му стъпи в Корнуол, сражение ще има. Леодегранс може да е приел примирие с него, докато саксонците заплашват страната, но това не важи за мен.

— Но това е лудост, в името Божие! — каза Игрейн. — Леодегранс е прав — ако всички британци се съюзят, саксонците няма да могат да удържат. Ако вечно се караме помежду си, саксонците ще ни превземат кралство по кралство и скоро Британия ще се кланя на боговете — коне!

Горлоис явно беше приключил с вечерята.

— Не мога да очаквам от една жена да има правилна представа за чест, Игрейн — рече той. — Ела в леглото.

Беше си мислила, че това, което той върши с нея, вече не може да я засегне, че нищо вече не може да я впечатли; но не беше подготвена за отчаяните опити на Горлоис да съхрани мъжката си гордост. Накрая той отново я удари, крещейки:

— Проклета вещица, омагьосала си мъжествеността ми!

Когато най-сетне заспа изтощен, Игрейн продължи да плаче тихо до него. Цялото й лице пулсираше от болка. Значи това беше наградата за покорството й — беше се държал с нея по същия начин, както когато не беше пестила думите си! Сега наистина се чувстваше в правото си да го мрази и усети облекчение, че не може вече да изпитва вина. Внезапно пожела с ожесточение Утър да го убие.

Горлоис потегли на другия ден в ранни зори и взе със себе си целия гарнизон на замъка — за защитата му останаха само половин дузина мъже. От разговорите на мъжете, които Игрейн дочу в залата преди тръгването им, тя разбра, че Горлоис се надява да устрои засада на армията на Утър, докато тя напредва през мочурищата към долината. И всичко това за нещо, което той наричаше чест — щеше да лиши Британия от Върховен господар, да остави страната като безпомощна жена, нападната и похитена от саксонските орди — само защото не можеше да бъде мъж на жена си, а се опасяваше, че Утър за разлика от него ще може.

След заминаването му дните започнаха да се влачат — дъждовни, пропити с безмълвие. Дойдоха и първите мразове. Сняг заваля над мочурливата земя и дори близките тресавища не се виждаха, освен в някои по-ясни дни. Игрейн копнееше за новини — чувстваше се като язовец, затрупан от снега в бърлогата си.

Средата на зимата… Утър й беше казал, че ще дойде при нея в средата на зимата — сега вече Игрейн не беше сигурна дали всичко не е било просто сън. С всеки изминал мрачен и студен есенен ден тя все повече се убеждаваше, че не е имала видение; а знаеше, че ако се опита да повтори всичко, за да се убеди, това няма да й помогне. От дете беше учена, че такава зависимост от магическото изкуство е нередна. Можеше да потърсиш искрица светлина в мрака — точно това бе направила тя — но човек не биваше да си служи с магията като дете с проходилка. Можеше да стане така зависим, че да не е в състояние да предприеме нищо, преди да се посъветва с отвъдните сили.

„Никога не съм можела да разчитам на себе си“, мислеше си горчиво Игрейн. Като дете очакваше напътствията на Вивиан; щом започна да се превръща в жена я дадоха на Горлоис, който очакваше да го пита за всичко, а в негово отсъствие — да се обръща за съвет към отец Колумба.

Затова сега, когато имаше възможност да се отдаде на собствените си мисли, тя се обърна към себе си. Започна да учи дъщеря си да преде, а сестра си Моргоуз — да тъче пъстро платно. Започна да събира и големи припаси за зимата — имаше основания да предполага, че тази зима ще бъде по-дълга и по-студена от обикновено. Алчно се вслушваше в малкото новини, които случайно достигаха до замъка — носеха ги или овчарите, ако ходеха до пазарния град, или случайни пътници, които все повече намаляваха, а зимата все повече отрязваше достъпа до Тинтагел. Беше минал празникът на Самхаин^[1], когато в замъка пристигна някаква старица, която търгуваше с дребни стоки. Увита беше в шалове и всякакви парцали, явно съвсем грохнала и с подбити крака, омотани също в мръсни парцали, а и тя самата не беше особено чиста, но Игрейн я покани да влезе и й предложи място до огъня. Даде й от силната супа от козе месо, да подслади залъка корав хляб, който явно беше обичайната й храна. Щом забеляза, че старицата е наранила крака си на камък и накуцва, заръча на готвачката да затопли вода и да намери чист парцал, за да може да се смени превръзката. Игрейн купи две игли от женицата — бяха грубо направени, тя имаше по-добри, но можеше да ги ползва да учи Моргана. Едва тогава, решила, че напълно си го е заслужила, попита старицата дали знае някакви новини от Севера.

— Много войска има там, господарке — въздъхна старицата. — По пътищата на Севера се сбират и саксонци; битка е имало там. Бил се е Утър под драконовото знаме. Казват, че саксонците се падали на север от неговите войски, а херцогът на Корнуол е вдигнал своите хора против него от юг. Навсякъде бушува войната, дори Свещеният остров не е пощаден…

Игрейн попита:

— От Свещения остров ли идваш?

— Да, господарке. Замръкнах около езерата и изгубих пътя. Свещениците дадоха сух хляб и рекоха да отида на литургия и да се изповядам, но какви грехове може да има стара жена като мен? Отдавна свърших с греховете, отдавна са простени и забравени, забравила съм дори разкаянието за тях — тя се изкиска с тънкия си старчески гласец. Игрейн си помисли, че не й е останал и много ум, а и малкото останал не е съвсем наред. Явно съзнанието й беше помрачено от тежкия живот, странстванията и самотата. Старицата продължаваше:

— Колко ли може да греши старият човек, ако е и беден? Единствено да се съмнява в Божията доброта, но ако Бог не разбира защо мислим така, не е толкова мъдър, колкото твърдят свещениците, хе, хе, хе… не ми се слушаше литургия, а и вътре в тяхната църква бе по-студено, отколкото навън, та се залутах из мъглите, и видях лодката, и тя някак ме откара до Свещения остров, и там Езерната господарка нареди на дамите си да ме затоплят и нахранят, също както и ти, хе, хе, хе…

— Виждала си Дамата от Езерото? — Игрейн се наведе напред и се взря в лицето на жената. — О, кажи ми какво става с нея, моля те, тя ми е сестра…

— Да, тъй каза и тя, че сестра й била жена на Корнуолския херцог, стига да бил жив, а не била много сигурна в това, хе, хе, хе… Да, да, прати ме с вест при теб, затуй потеглих насам, през тресавищата и скалите, които нараниха горките ми крака, хе, хе, хе… какво ли ми каза? Горката аз, не мога вече нищо да помня. Дали не изгубих вестта някъде в мъглите около Свещения остров — знаеш, свещениците казват, че няма Свещен остров, че никога вече няма да го има, че Бог наредил той да потъне в морето и че ако си мисля, че са ме подслонили там, това е само сатанинска измама, плод на магията на вещиците…

Тя спря да говори, стоеше изгърбена и само се кискаше. Игрейн изчака малко. Накрая попита:

— Разкажи ми за Господарката на Авалон. Наистина ли я видя?

— О, да, видях я. Тя не е като теб, прилича на фея, тъмна и дребничка… — очите на жената проблеснаха и се проясниха. — Сега си спомням какво трябваше да ти предам. Рече така — кажи на сестра ми Игрейн да не забравя сънищата и да не губи надежда, пък аз се разсмях, хе, хе, хе, — каква полза от сънища, те са за вас, дамите от замъците, не са за хора като нас, дето странстват по пътищата из мъглата… А, рече и друго: кажи й, че по жътва родих хубав син, че се съвзех след раждането много по-бързо, отколкото можех да се надявам и че дадох на момчето името Галахад.

Игрейн въздъхна облекчено. Значи Вивиан, противно на всички очаквания, бе преживяла раждането.

Старата амбулантна търговка продължаваше:

— Каза също, хе, хе, хе, че момчето било кралски син, и било редно един кралски син да служи на друг… Говори ли ти това нещо, лейди? На мен ми се струва, че пак са дрънканици за сънища и лунни сенки, хе, хе, хе… — и тя се заля от кикот, свита в дрипите си, протегнала сухите си ръце към топлината на огъня.

Но Игрейн знаеше какво означава тази вест. „Един кралски син трябва да служи на друг кралски син“. Значи Вивиан наистина бе родила син от крал Бан от Долна Британия след голямата церемония на Женитбата със Земята. И ако беше вярно пророчеството, което произнесоха двамата с Мерлин, Игрейн щеше да роди син на Утър, Велик самодържец на Британия. Единият щеше да служи на другия. За момент й се стори, че ще избухне в истеричен кикот също като старицата. „Булката още не е легнала в брачното легло, а вече почнаха да уреждат съдбините на синовете!“

В свръхвъзбуденото си състояние Игрейн сякаш видя двете момчета — роденото и нероденото — сенките им бяха близо до нея — приличаха си като близнаци, но едното беше русо, а другото — тъмнокосо. Дали тъмнокосото не беше синът на Вивиан, Галахад? Обзе я предчувствие, че той ще е съдбовно свързан с нейното още неродено момче, което щеше да е син и на Утър. Те все още сякаш стояха пред Игрейн. Озарени от отблясъците на огъня — едно тъмнокосо, стройно момче с очите на Вивиан, и другото — по-малко, с блестяща светлоруса коса като северняк… А сега в пламъка на огъня се видя и друга картина — реликвите на друидите, които сега, след като римляните подпалиха свещените пещери, се съхраняваха на Авалон — блюдото, чашата, меча и копието — тези блестящи предмети символизираха четирите елемента: блюдото — земята; чашата — водата; мечът — огъня; и копието — въздуха… Загледана сънливо в отблясъците на огъня, Игрейн почувства, че съдбата на всяко от момчетата е свързана с по една от свещените реликви. Каза си, че това е чудесно!

Тя примигна и се насили да се изправи. Огънят бе прегорял, останала бе само жарава. Старицата спеше, свила крака под дрипавите шалове, приближила се колкото може повече до жарта. Залата бе почти опустяла; придворната дама на Игрейн дремеше на една пейка, увита и тя в шала и наметката си; останалите прислужници си бяха легнали. Нима бе спала повече от половината нощ пред огнището? Присънило ли й се беше всичко? Тя събуди спящата си прислужница, която се отправи с мърморене към собственото си легло. Остави старата търговка да спи при огъня и се прибра, треперейки от студ, в собствената си стая. Мушна се под леглото при Моргана и притисна детето силно към себе си, сякаш се надяваше то да я предпази от страха и виденията.

Скоро зимата наистина скова страната. Около Тинтагел нямаше много дърва за горене — ползваха само торф, но той миришеше лошо и отделяше много сажди, които цапаха вратите и таваните. Понякога се налагаше да горят изсъхнали водорасли, от което целият замък се умирисваше на умряла риба, също като морето при отлив. Най-сетне започнаха да се чуват слухове, че Утър настъпва с армиите си към Тинтагел. Говореха, че скоро ще пресече големите блата.

При обикновени условия армията на Утър би разбила хората на Горлоис. „Но ако им устроят засада? Утър не познава земите тук!“ Щеше да се чувства достатъчно застрашен от скалистите, непознати местности, и щеше да е убеден, че Горлоис е събрал армията си колкото е възможно по-близо до Тинтагел! Нямаше да очаква по-близка опасност!

Игрейн не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Това беше съдбата на жените — да седят у дома — било то в замък или в колиба — тъй беше, откакто дойдоха римляните. Преди това келтските племена се вслушваха в съветите на жените, а далече на север имаше остров, където живееха жени-войни. Те ковяха оръжия и учеха вождовете да ги използват…

Нощ след нощ Игрейн лежеше будна и мислеше за съпруга си и за своя любим. „Ако“, мислеше си тя, „изобщо можеш да наречеш свой любим човек, който дори не те е целунал“. Утър се беше заклел, че ще дойде при нея в средата на зимата, как би могъл да премине мочурливата земя, да се измъкна от капана на Горлоис, който го очакваше?

Само да беше обучена магьосница или жрица като Вивиан! Бяха я учили какво зло сполита всеки, който ползва магия, за да наложи собствената си воля, вместо да приеме съденото от боговете. А добре ли беше да остави Утър да падне в клопката и хората му да бъдат избити? Опитваше се да се убеди, че Утър има шпиони разузнавачи и няма нужда от женска помощ. Но продължаваше да е безутешна, убедена, че може да направи нещо по-добро от това просто да седи и да чака.

Няколко седмици преди деня на зимното слънцестоене се развихри буря. Тя бушува цели два дни толкова жестоко, че Игрейн знаеше — на север, в тресавищата нищо, което не е заровено като заек в дупка, не би могло да оживее. Дори хората, които бяха защитени от сигурните стени на замъка, все търсеха да намерят място около огъня и се вслушваха треперещи във воя на стихията отвън. Денем беше толкова тъмно от снега и лапавицата, че Игрейн не можеше да вижда, за да преде. Запасите им от факли бяха толкова ограничени, че не й се искаше да ги хаби напразно — чакаха ги още дълги зимни месеци. Така че през повечето време седяха на тъмно, а за да минава времето, Игрейн разправяше стари истории, които бе чувала навремето в Авалон — така забавляваше Моргоуз, за да бъде тя спокойна, и Моргана, за да не капризничи от скука.

Една от тези вечери, когато детето и младото момиче най-сетне заспаха Игрейн дълго седя, увита в наметалото, пред малкия догарящ огън. Чувстваше се прекалено напрегната, за да си легне. Знаеше, че ако отиде в леглото си, ще лежи с часове будна, ще се взира с широко отворени очи в тъмнината, опитвайки се мислено да прати вест през всички тези левги, които я деляха… от кого? Дали искаше да достигне с мисълта си до Горлоис, за да разбере докъде го е довело предателството му? Защото това беше предателство — беше се заклел във вярност на Утър — върховен самодържец, а след това, заради неверие и ревност, бе нарушил думата си.

Или искаше да достигне Утър — той сигурно се опитваше да лагерува с войските си някъде из тези непознати, мочурливи земи, сигурно бе изтощен от бурята, заслепен, изгубен някъде?

Как би могла да прати вест на Утър? Опитваше се да си припомни краткото обучение в магическото изкуство, което бе преминала като момиче в Авалон. Бяха й казвали тъй: тялото и душата не са здраво свързани; в съня душата напуска тялото и се лута из царството на сънищата — там, където всичко е налудничава илюзия, но понякога душите на тези, които познават друидската наука, попадат в Царството на истината — там, където Мерлин я бе завел в онзи единствен сън.

Веднъж, когато раждаше Моргана, и болките вече продължаваха безкрайно, душата на Игрейн сякаш бе напуснала тялото й за малко — беше се видяла отстрани да лежи, измъчена, заобиколена от бабувачки, как дамите й се опитват да я окуражат, а през това време душата й сякаш се рееше някъде отгоре, далеч от всяка болка. Тогава някой се наведе над нея и й каза, че сега вече трябва да се напъва по-силно, защото се виждала главичката на бебето — душата й отново се обедини с тялото, върнаха се болката и страхотното усилие и тя отдавна бе забравила този случай. Но сега си мислеше, че ако тогава е могла да постигне ще може да направи същото и сега. Игрейн се загледа втренчено в огъня и си наложи да бъде другаде…

Успя. Стоеше до самата себе си, цялото й съзнание беше будно и изострено. Основната промяна се състоеше в това, че вече не чуваше дивия рев на бурята стените на замъка. Не се обърна назад — беше учена, ако напусне тялото си, никога да не се обръща да го погледне, защото то привличало душата обратно. Но все пак виждаше всичко около себе си, без да гледа — знаеше, че тялото й седи още неподвижно пред догарящия огън. Сега, когато успя да се откъсне от него, се почувства уплашена, помисли си „Трябваше преди това да загася огъня“, но реши, че ако се върне обратно, смелостта няма да й стигне за повторен опит.

Помисли и за Моргана — живата връзка между нея и Горлоис — въпреки че той се опитваше да отрече тази връзка и говореше зле за детето, връзката съществуваше и тя би могла да намери Горлоис, ако го потърсеше. Още докато тази мисъл се оформяше в съзнанието й, тя се беше озовала на друго място.

Къде се намираше? Видя отблясъка на малка лампа, а на треперливата й светлина различи чертите на съпруга си, заобиколен от мъже склонили глави един към друг. Бяха в една от каменните колиби, които се срещаха из тресавищата.

Говореше Горлоис:

— Бил съм се рамо до рамо с Утър дълги години, под командването на Амброзиус, и доколкото го познавам, ще заложи на смелостта на воините си и на изненадата. Хората му не познават времето в Корнуол. През ум не би им минало, че ако слънцето залезе при буря, към полунощ времето ще е ясно. Няма да имат готовност да потеглят преди да се е съмнало, но дигне ли се слънцето на хоризонта, той веднага ще тръгне, надявайки се да ни намери още рано сутринта. Ако обсадим лагера му в тези часове между полунощ и зазоряване, ще ги изненадаме тъкмо, когато се канят да потеглят. Ще са готови за поход, но не и за битка. С малко късмет ще ги спипаме още преди да са извадили мечовете от ножниците си! Разпокъсаме ли армията на Утър, дори да не успеем да убием самия него, той ще трябва да се спасява и ще напусне Корнуол завинаги.

На светлината на лампата Игрейн видя как Горлоис оголва зъби като хищно животно. После допълни:

— Ако пък успеем да го убием, войската му ще се разпилее — също като кошер, когато убиеш царицата на пчелите!

Игрейн се сви назад в сенките — макар и безплътна, имаше чувството, че Горлоис може да я види. Действително, той вдигна ръка към бузата си и проговори:

— Студено е тук — като че ли вятър повя около мен.

— Как да не е студено! Студено е като в гроб — виж как беснее навън виелицата! — изръмжа в отговор един от останалите мъже. Но още преди да беше свършил да говори, Игрейн беше далеч от там — безплътна, тръпнеща, и се съпротивляваше на силното желание да се върне обратно в Тинтагел. Копнееше да почувства плътта си, топлината на огъня, а не да странства така по света, като призраците на мъртвите…

Как би могла да отиде при Утър и да го предупреди? Нали нищо не ги свързваше — страстта между двамата не бе се изразила дори в една целувка, за да има и връзка между телата им, която да води безплътния й дух. Горлоис я беше обвинил в прелюбодеяние — на Игрейн отново й се прииска да беше имал основание. Сега беше никъде, луташе се като сляпа, безплътна, знаейки, че само помен от някаква мисъл веднага би я върнал в Тинтагел — там, където вкочаненото й тяло все още стоеше свито пред угасналия огън. Бореше се да остане в този мъртвешки мрак, молеше се отчаяно без глас: „Нека отида при Утър!“. Същевременно й беше ясно, че по странните закони на света, в който се намираше сега, това беше невъзможно — между двамата не съществуваше никаква физическа връзка!

„Но нали връзката ми с Утър е по-силна от обикновената връзка на плътта, защото е преживяла повече от един живот!“ Игрейн сякаш спореше с нещо невидимо, излагаше аргументите си пред незнаен съдник — по-висш от този, който определяше законите на земния живот. Сега мракът вече я притискаше, тя усети, че не й достига въздух, знаеше, че там, някъде долу, и премръзналото й тяло вече е почти бездиханно. Нещо в нея крещеше: „Върни се, върни се! Утър е зрял мъж, няма нужда да се грижиш за него!“, а тя отговори сама на себе, докато продължаваше да се опитва да остане там, където беше: „Но той е просто човек, няма кой да го защити срещу предателството!“

Сега потискащият мрак сякаш се сгъсти и Игрейн почувства, че нещо се е изправило срещу нейната безплътна същност. Душата й не можеше да чува в истинския смисъл на думата, но това, което сега беше Игрейн — нещо и тръпнещо, смразено от ужас, чувстваше заповедта: „Върни се! Длъжна си да се върнеш! Нямаш право да бъдеш тук. Законите са създадени веднъж завинаги: не можеш да стоиш повече тук, без да понесеш наказание за това.“

Тя разбра, че отговаря: „Ако трябва, готова съм да понеса наказанието“

„Защо искаш да влезеш в забранените селения?“

„Трябва да го предупредя“, простена отчаяно душата й. Тогава, внезапно, както пеперуда излиза от какавидата си, нещо вътре в Игрейн се разчупи, разтвори крилете си и мракът около нея изчезна. Страшният силует, който я придружаваше, сега й заприлича просто на забулена женска фигура, която приличаше на нея самата — беше жрица, но със сигурност не и самата Богиня или съсухрената старица, която предвещава смъртта. Игрейн продължи по-уверено: „Обречени сме с клетва един на друг, свързани сме във всеки свой живот — ти нямаш право да ни разделяш“. Внезапно Игрейн забеляза, че около ръцете й се увиват същите златни змии, които беше носила в странния сън, отнесъл я в каменния кръг. Повдигна ръце и извика нещо на някакъв непознат език. Никога по-късно не можа да си спомни и сричка от думата, която бе произнесла, но знаеше, че започва с продължително „Аааа“ и че това беше властна дума; никога не разбра как бе си спомнила точно сега тази дума, след като в сегашния си живот не беше дори жрица. Мрачната сянка пред нея изчезна и Игрейн видя светлина, напомняща лъчите на изгряващото слънце.

Всъщност беше бледа светлина на фенер — факла в дървена кутия, грубо покрита с тънка плочка от рог — проблясваше почти незабележимо сред ледените сенки на малка, полуразрушена каменна колиба; дупките по стените й бяха набързо изкърпени с тръстикови снопове. Някаква невидима светлина й помогна да различи чертите на няколко лица — или може би безплътната й душа нямаше нужда от очи, за да вижда? Бяха все мъже, които бе виждала около Утър в Лондиниум: крале, вождове, воини. Изтощени и премръзнали, всички се бяха сгушили около фенера, сякаш мъждукащата му светлина би могла да ги стопли. Утър беше с тях, отслабнал, преуморен, ръцете му бяха покрити с кървави мазоли; увил се беше с дебелото си вълнено наметало чак до брадичката. Това не беше гордият царствен жрец и любим, когото бе видяла в съня си, не беше дори несръчният, грубоват млад мъж, който смути литургията. Но този просмукан от умора мъж с увиснала от влагата коса и нос, зачервен от студа, някак й се стори по-близък, по-хубав от когато и да било преди! Прониза я болезнено съжаление, изпита страстно желание да го притисне към себе си и да го стопли, стори й се, че бе извикала на глас: „Утър!“

Разбра, че той я е чул, защото повдигна глава и се огледа из колибата, потръпвайки, като че около него бе повял още по-студен вятър. Тогава Игрейн видя — през наметалата, с които бе загърнат — видя как змиите се увиват около ръцете му. Не беше възможно да са истински, въпреки че се гърчеха като живи змии; но, разбира се, никоя змия не би изпълзяла на открито в такъв ужасен студ. Но видя, а в този момент Утър видя нея; отвори уста, за да я заговори, но тя му заповяда да мълчи с повелителен жест.

„Длъжен си да вдигнеш войските и да им наредиш да потеглят веднага! В противен случай сте обречени на смърт!“ Вестта не се оформи в думи, но тя знаеше, че нейните мисли предават точно това в неговото съзнание. „Снегът ще спре малко след полунощ. Горлоис и всички, които са с него, са убедени, че вие няма да мръднете оттук до зазоряване и възнамеряват да ви нападнат изневиделица и да ви избият до крак! Бъди готов да отбиеш нападението им!“

Беззвучно, с последни сили, тя натрапваше упорито тази мисъл в съзнанието му. Същевременно чувстваше, че силата на волята й, която я бе довела през големия залив, противно на всички закони в човешкия свят — тази сила се беше изчерпала почти напълно. Вече бе свикнала с това усещане и започна да се бори, опитвайки се да даде по-голяма сила на предупреждението. Щяха ли останалите главатари да му повярват? Щяха ли да се подготвят за нападение на Горлоис? Или щяха да останат тук, изчаквайки пасивно края на бурята — тогава Горлоис щеше да ги излови, както лисицата излавя накацалите на прът кокошки. Но Игрейн наистина нямаше вече сили. Мъртвешки студ и пълно изтощение я заляха като огромна вълна; почувства как потъва в леден мрак и последното й усещане бе, че страховита буря бушува вътре в самата нея…

… Игрейн лежеше на каменния под, пред изстиналата пепел от огъня. Около нея вееше леден вятър, сякаш бурята, която я беше преследвала по време на цялото видение, сега отново я връхлиташе… Не, не това беше причината. Дървените капаци на прозорците се бяха отворили под напора на вятъра — сега се блъскаха в стените и в стаята влитаха ледени капки дъжд.

Беше й студено. Така бе премръзнала, че имаше чувството, че никога повече няма да може да мръдне, че ще си остане там, където е, и че студът, обхванал цялото й тяло, постепенно ще се превърне в ледената прегръдка на смъртта. В момента й беше все едно.

„Нарушаването на табу се наказва; такъв е законът. Престъпих забраната и това няма да ми се размине. Ако Утър се спаси, приемам наказанието си, дори то да е смърт.“ В този момент, докато трепереше, увивайки се напразно в диплите на наметалото си, смъртта й се струваше милостив изход. Поне щеше да престане да чувства този ужасен студ…

… А Моргана? Нали Моргана спеше на леглото близо до прозореца? Ако прозорецът не беше затворен, детето щеше да настине и можеше да получи белодробна треска! Заради себе си Игрейн нямаше да помръдне. Но заради дъщеря си и за невинната си сестра се съвзе и мъчително се раздвижи, насили изтръпналите си ръце и крака. Запрепъва се несръчно, като пияна, към прозореца и се опита да го затвори с премръзналите си ръце. Два пъти вятърът изтръгваше капака от ръцете й, тя чу собственото си безпомощно хлипане, докато се бореше с него. Ръцете още бяха безчувствени, но разбра, че си е откъснала нокът в опитите си да затисне капака, който й се съпротивляваше като живо същество. Най-накрая успя да улови резето и, затискайки крилата, като прищипа и пръста си между тях, затвори прозореца.

В стаята все още цареше страшен студ и Игрейн разбра, че и Моргана, и Моргоуз ще се разболеят без огън. Копнееше единствено да се пъхне между тяж в леглото, за да се сгрее от топлите им тела. Но до утрото оставаха много часове, а огънят беше угаснал по нейна вина. Усука се още по-добре с наметалото, извади един мангал от огнището и заслиза с него крадешком по стълбите. Усети как нарани измръзналите си крака по камъните. В кухнята прислужничките спяха свити като кучета близо до покрития огън. Тук беше топло, а над огъня, окачено на кука, висеше димящо гърне — сигурно беше овесената каша за закуска. В края на краищата това беше нейната собствена къща и нейната собствена каша! Игрейн гребна с една чаша малко от врялата, безсолна каша и я изпи, но дори това не можа да я стопли. После напълни мангана с горящи въглени, покри отново огъня, а след това и мангала, скри го в гънките на полата си и отново се заизкачва по стълбите. Чувстваше се отпаднала, трепереше, и въпреки топлата каша я втресе така, че се уплаши да не падне.

„Не бива да падам, ако падна, няма да мога да стана още веднъж, и мангалът може да подпали нещо!“

Коленичи пред голямото огнище в своята стая. Силни тръпки разтрисаха тялото й, остра болка разпъваше гърдите й. Сега вече не й беше студено — напротив, имаше чувството, че цялото й тяло гори. Търпеливо подкладе огъня — първо клечки, после с по-големи подпалки; накрая големият пън се запали и пламъците лумнаха високо. Беше й станало толкова горещо, че отметна наметалото си и се запрепъва към леглото; вдигна Моргана и си легна, плътно притиснала детето към себе си — така и не разбра дали заспива или умира.

Не, не беше умряла. Смъртта би я отървала от тези заливащи я вълни — ту горещи, ту леденостудени. Разбра, че отдавна лежи така — увита в платно, което изпускаше пара. Щом платът изстинеше, отнасяха го и я увиваха в нов. Наливаха насила топли напитки в гърлото й — понякога това бяха отвратителни на вкус билкови отвари против треска, но понякога й даваха и нещо силно, замайващо, примесено с вода. Така минаваха дни, седмици, години и дори векове според нея, а тя все лежеше в плен на треската, поглъщаше насила отвратителните лекове и нямаше сили дори да ги повърне. Веднъж при нея дойде Моргоуз и попита нацупено:

— Ако не си била добре, Игрейн, защо не ме събуди? Аз щях да запаля огъня.

В ъгъла на стаята си Игрейн виждаше същата онази мрачна сянка, която бе застанала на пътя й през онази нощ — сега лицето й се виждаше ясно: беше сянката на Смъртта, която пази дверите към забранените селения; сега беше дошла, за да я накаже… Идваше и Моргана и дълго се взираше в нея — малкото й личице издаваше уплахата й, но Игрейн нямаше сили да заговори и да я успокои… Утър също беше тук, но Игрейн знаеше, че никой освен нея не може да го види, пък и не беше редно да произнесе на глас името на друг освен на законния си съпруг. Е, ако извикаше името на Горлоис, всички щяха да решат, че е в реда на нещата, но тя не искаше вече да има нищо общо с него — нито в живота, нито в смъртта.

Беше ли предала Горлоис, отдавайки се на забранената магия? Може би всичко беше сън, фантазия, както и опитът й да предупреди Утър? Беше ли успяла да го спаси? Понякога й се струваше, че отново странства безплътна в ледения мрак, че се опитва сляпо да си проправи път в бурята, за да предупреди любимия си. Веднъж се появи и отец Колумба и замърмори на латински над нея. Игрейн пламна от безсилна ярост. Какво право имаше той да й досажда със своите предсмъртни ритуали, след като тя не можеше да му се противопостави? Беше се занимавала с магьосничество, значи по неговите представи беше лоша жена — той би я проклел, че е предала Горлоис, може би щеше да отмъсти за господаря си. Бурята отново се бе върнала, бушуваше вътре в измъченото й тяло, а тя все се луташе из виелицата, опитвайки се да открие Моргана — Моргана се беше изгубила; намери обаче само Моргоуз — с корона на главата, короната на Британските кралици. После видя Моргана, но тя отплава с баржа по Лятното море, към бреговете на Авалон. Моргана — облечена в дрехите на жрица — същите, каквито носеше Вивиан… след това всичко потъна в мрак.

Слънчева светлина заля стаята и Игрейн се раздвижи, но установи, че не може да се изправи.

— Лежи си спокойно, господарке — дочу тя гласа на Изота, — след малко ще ти донеса лекарството.

Игрейн проговори, макар и за свое учудване шепнешком:

— Щом оживях след всичките ти билкови отвари, сигурно ще мога да понеса и тази. Какъв ден е днес?

— Остават само десет дни до деня на зимното слънцестоене, господарке. Не знаем какво се беше случило с теб — само предположихме, че през нощта бурята е разтворила прозореца в твоята стая и е изгасила огъня. Господарката Моргоуз казва, че като се събудила, те видяла как се мъчиш да затвориш прозореца, а после си била излязла и си се върнала с пълен мангал. Но не си продумала — само си наклала огъня, затуй тя разбрала, че не ти е добре едва сутринта — тогава си горяла от треската и не си познала нито нея, нито детето.

Разбира се, това беше простото обяснение. Единствена Игрейн знаеше, че болестта й беше наказание, защото се беше опитала да прави магия, без да е била обучавана на това. Този опит бе изсмукал почти необратимо силите на тялото и.

— Какво е станало с… — Игрейн се спря тъкмо навреме. Не би могла да разпитва за Утър, какво би си помислила жената? — Какви новини има от моя господар херцога?

— Нищо ново, господарке. Знаем, че е имало битка, но новини за нея няма да научим преди да се разчистят пътищата след голямата буря — каза жената. — Не бива да говориш повече, хапни малко топла каша и се опитай да поспиш.

Игрейн покорно изпи рядката топла каша, която й донесоха, и заспа. Беше сигурна, че ще научи новините, когато му дойде времето.