Метаданни
Данни
- Серия
- Авалон (1)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Mists of Avalon, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Дженабетска, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Издателство „Еднорог“
Боряна Джанабетска, превод
Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“
Христо Хаджитанев, художник
Издание:
Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2
Marion Zimmer Bradley
The Mists of Avalon
Боряна Джанабетска, превод
Анелия Пекона, редактор
Христо Хаджитанев, художник
Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка
формат: 70х100/16
печатни коли: 29
Издателство „Еднорог“
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мъглите на Авалон | |
The Mists of Avalon | |
Автор | Марион Зимър Брадли |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.
В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.
„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.
По книгата е заснет и филм.
20
Беше ранно утро, когато Моргана се измъкна тихичко от Дома на девиците и тръгна към дивите блата зад езерото. Заобиколи Тор и излезе на мястото, където имаше малка горичка — ако имаше късмет, тук щеше да намери всичко, каквото й трябваше, без да се лута из мъглите. Знаеше точно какво й трябва — коренът на едно растение, кора от един вид храст и два вида билки. Всички те растяха на Авалон. Можеше да вземе тревите готови и изсушени от килерите в Дома на девиците, но щеше да се наложи да обяснява за какво са й, а не искаше. Не й трябваха нито закачките, нито съчувствието на другите жени — по-добре беше да намери билките сама. Беше понаучила доста неща за билките, а разбираше и от бременност и раждане. Нямаше да й се наложи да се остави на грижите на друг човек.
Една от необходимите билки растеше в градината на Авалон — беше я откъснала незабелязано. Но за другите трябваше да повърви доста — изведнъж установи, че се е отдалечила много, но още не е навлязла в мъглите. Огледа се и видя, че се намира в някаква част на Авалон, която не познава. Но това беше чиста лудост! Живееше в Авалон повече от десет години — познаваше всяко хълмче и падинка, всяка пътека, почти всяко дърво. Изключено беше да се изгуби на Авалон, но точно това й се беше случило — намираше се в дълбока гора, където дърветата бяха по-стари и растяха по-нагъсто, отколкото в горите, които познаваше. Имаше храсти, билки и треви, каквито не бе виждала досега.
Възможно ли беше някак да е минала през мъглите, без да разбере, и да се намира на сушата близо до езерото и острова? Не; припомни си, че по целия път дотук изобщо не бе видяла мъгла. Освен това Авалон все пак беше остров — ако бе се заблудила в мъглите, щеше да стигне до вода. Съществуваше скрития път до сушата, по който можеше да се мине с кон, но тя изобщо не бе приближавала до това място.
Дори през онзи ден, когато тя и Ланселет откриха Гуенхнвифар в мъглите, бяха заобиколени от мочурлива земя, а не от гори. Не, не се намираше на острова на свещениците, а и ако не бе развила неподозирана магическа сила да ходи по вълните, не се намираше и на сушата. Но не беше и на Авалон. Погледна нагоре, за да се ориентира по слънцето, но не можа да го види. Денят вече беше напреднал, но светлината идваше сякаш от лъчистото небе, едновременно отвсякъде.
Моргана усети, че изстива от страх. Не се намираше в нито един от световете, които познаваше. Възможно ли беше зад Авалон, откъснат от външния свят с помощта на друидската магия, да се крие друг, още по-стар свят, заобикалящ Авалон или намиращ се зад него? Загледа отново дебелите дървета, древните дъбове, огромните лешникови храсти, папратите и върбите, и се убеди, че никога не бе виждала това място. Ето, този прастар, сгърчен от годините дъб беше дърво, което тя никога не би пропуснала да забележи. Такова дърво би било считано от друидите за свещено.
— В името на Богинята! Къде се намирам?
Където и да се намираше, не можеше да остане просто така. Или трябваше да върви докато отново се озове в позната част от света, или поне да открие някакъв знак, който да й покаже къде се намира и накъде трябва да се запъти. Може би щеше да намери мъглите и да се прибере по обичайния път.
Започна да навлиза бавно във все по-гъста гора. Стори й се, че наближава някаква просека. Наистина, стигна до някаква поляна, заобиколена от лешникови храсти. Инстинктивно беше убедена, че нито един от тези храсти не бе докосван от друидски нож — за да се отрежат клонки, с помощта на които друидите намираха вода, скрити съкровища или отрова. На Авалон имаше лешникова горичка, но тя познаваше дърветата там; сама бе си отрязала магическа пръчка от тях, когато преди години започваше да изучава тези неща. Не, това не беше същото място. Видя, че на края на полянката расте една от билките, които й трябваха. Е, след като вече се беше озовала тук, можеше поне да си набере от нея. Отиде там и коленичи, като подгъна поли, за да й е по-удобно, докато бере. После започна да копае около корена.
На два пъти, докато ровеше земята, имаше чувството, че някой я наблюдава. По гърба й плъзваха тръпки, както на всеки, който е свикнал да живее сред природата. Но щом вдигнеше очи, не можеше да види никого, въпреки че усещаше някакво движение сред дърветата.
Третия път си наложи да не вдига очи колкото е възможно по-дълго, убеждавайки се, че тъй или иначе няма да види никого. Изтръгна билката от земята и започна да бели корена, като същевременно казваше тихичко подходящото заклинание — молитва към Богинята да върне живота на изкорененото растение, та макар че тя е взела това, на негово място да израснат много други. Но усещането, че я наблюдават, се засили и тя най-сетне вдигна очи. Сред дърветата, почти невидима в тяхната сянка, стоеше една жена и я гледаше.
Не беше от жриците — всъщност Моргана не бе я виждала досега. Носеше сивкавозелена рокля — с цвета на върбовите листа, когато остареят и станат прашни на края на лятото. Носеше и тъмно наметало. На шията й проблясваше златна огърлица. Първоначално Моргана си помисли, че може да е от малкия народ, племената заедно, с които бе очаквала смъртта на Краля-елен. Но тази жена съвсем нямаше вид на човек от племената — онези хора все се озъртаха страхливо, докато тя имаше държанието на върховна жрица или кралица. Не можеше да предположи колко е възрастна, но хлътналите очи и бръчките около тях говореха, че е минала първа младост.
— Какво правиш тук, Моргана от Феите?
Моргана отново изтръпна. Откъде знаеше името й тази жена? Прикривайки уплахата си с хладнокръвието на обучена жрица, тя отвърна:
— Щом знаеш името, ми, лейди, сигурно знаеш и какво правя. — Тя си наложи да откъсне поглед от неотклонно наблюдаващите я тъмни очи и продължи да бели корена. След малко погледна отново натам, почти очаквайки жената да е изчезнала тъй внезапно, както се бе появила, но тя си стоеше там и наблюдаваше безстрастно действията й. Сега проговори с очи, впити в изцапаните с пръст ръце на Моргана — докато изравяше корена, дори си беше счупила нокът.
— Да, виждам какво правиш, зная и какво възнамеряваш да направиш.
— Какво те засяга това?
— За моя народ животът е нещо свещено — отвърна жената. — Ние нито раждаме, нито умираме толкова лесно като вас; но се чудя защо ти, Моргана, която си продължителка на кралската кръв на Древния народ, а затова и моя далечна роднина, искаш да изхвърлиш преждевременно от утробата си единственото дете, което ти е писано да родиш.
Моргана преглътна мъчително. Изправи се с усилие на крака, смутена от мръсните си ръце и измачканата от коленичене на влажната земя пола. Приличаше на гъсарка, изправила се пред върховна жрица. Все пак отговори предизвикателно:
— Какво те кара да говориш така? Още съм млада. Защо смяташ, че ако не родя това дете, нещо ще ми попречи да родя дузина други, ако пожелая?
— Бях забравила, че когато кръвта на феите, която тече в жилите ти, вече не е чиста, пророческите видения идват неясни и неточни — каза непознатата жена. — Трябва да ми вярваш — аз съм видяла всичко. Помисли още веднъж, Моргана, преди да се откажеш от дара, изпратен ти от Богинята чрез Краля-елен.
Внезапно Моргана се разплака и, запъвайки се, произнесе през сълзи:
— Не искам това дете! Никога не съм го искала! Защо трябваше Богинята да ми стори това? Ако тя те е пратила, как ще ми отговориш?
Непознатата жена я изгледа с тъга.
— Не, аз не съм Богинята, Моргана, нито пък нейна пратеница. Хората от моя народ не познават никакви богове и богини, а само гръдта на всеобщата майка, която е под нозете ни и над главите ни, от която идваме и при която се връщаме, когато му дойде времето. Затова почитаме живота и плачем, когато виждаме как го унищожават.
Тя пристъпи напред и взе корена от ръцете на Моргана. Каза й:
— Това не ти трябва — и го хвърли на земята.
— Как се казваш? — извика Моргана. — Какво е това място?
— Не би могла да кажеш името ми на вашия език — отвърна жената и в този момент Моргана се зачуди на какъв език разговарят всъщност. — Що се отнася до това място, до лешниковата гора, то си е такова, каквото е. Води до моя дом, а тази пътека — тя посочи с ръка — ще те отведе обратно на Авалон.
Моргана проследи с очи накъде сочеше ръката й. Да, там наистина имаше пътека, а можеше да се закълне, че когато бе се озовала тук, нямаше и помен от нея.
Непознатата жена все още стоеше до нея. От нея се излъчваше странна миризма — не острата миризма на немито тяло, като на старата племенна жрица, а някакъв неопределим аромат, като на непозната билка или трева — особен, свеж, малко горчив аромат. Както ритуалните билки, които жриците ядяха за пророчески видения, така и този аромат като че ли изостри зрението на Моргана и тя виждаше повече и по-ясно от обикновено. Всичко бе ново и чисто и не приличаше на обикновените неща, които я заобикаляха всеки ден.
Жената каза с нисък, хипнотичен глас:
— Можеш да останеш с мен тук, ако искаш. Ще те приспя и ще родиш детето си без болка, а после аз ще го взема заради силата, която е в него, и той ще живее по-дълго отколкото би живял при вашия народ. Защото виждам каква ще е съдбата му ако се върне при хората — ще се опитва да върши добро, а както се случва най-често, ще върши само зло. Но ако остане сред моя народ, може да живее много, много дълго — почти вечно по вашите представи — може да стане магьосник и да живее като нас — сред дивата природа, недокосвана от опитомяващата човешка ръка. Остани, малката ми, дай ми това дете, което не искаш да родиш, а после се върни при своя народ. Ще можеш да си уверена, че той е щастлив и нищо лошо не може да му се случи.
Смъртен хлад скова внезапно Моргана. Тя разбираше, че жената, която стои пред нея не принадлежи изцяло на човешкия род; у нея самата имаше следи от тази древна кръв — кръвта на елфите. Така обичаше да я дразни Ланселет — казваше й „Моргана от феите“. Тя изтръгна ръката си от ръката на феята и затича към пътеката, която тя й беше показала, тичаше с всички сили, сякаш я преследваха демони. Зад нея жената извика:
— Изхвърли тогава този плод от утробата си, или го удуши при раждането Моргана от феите, защото вашите хора имат своята предначертана съдба — забравила ли си каква съдба очаква сина на Краля-елен? Старият крал трябва на свой ред да бъде победен и да умре от ръката на младия…
Гласът й замря, а Моргана потъна в мъглите. Препъваше се, тичаше, закачаше се из храстите, падаше и ставаше, докато най-сетне паническият й бяг я отведе до място, където мъглите се разкъсаха, отгоре грейна слънце. Наоколо цареше тишина и Моргана разбра, че се е върнала на Авалон.
Отново беше безлунна нощ. Авалон бе покрит от пролетни мъгли и небето не се виждаше, но Вивиан беше жрица от толкова много години, че чувстваше фазите на луната, сякаш промените ставаха в собственото й тяло. Тя крачеше мълчаливо напред-назад из къщата си. След време спря и каза на една от прислужващите й жрици:
— Донеси ми арфата.
Но когато седна и постави арфата от светло върбово дърво на коленете си, само задърпа безцелно струните — нямаше желание, пък и сърцето й тежеше и не можеше да свири.
Когато нощното небе започна да избледнява и зората наближи, Вивиан стана и взе една малка лампа. Жрицата прислужница веднага дойде от малката стая, в която спеше, но Вивиан поклати безмълвно глава и й нареди с жест да се върне в леглото си. Тя тръгна, промъквайки се безшумно като призрак, надолу по пътя към Дома на девиците. Влезе вътре по-тихо от котка.
В стаята, където спеше Моргана, тя отиде до леглото й и загледа надолу към лицето на спящото момиче, което толкова напомняше нейното. В съня си Моргана съвсем приличаше на малкото момиченце, което пристигна на Авалон преди много години и влезе в сърцето на Вивиан. Под тъмните мигли имаше дълбоки сенки, почти като синини, а клепачите й бяха зачервени, като че ли бе плакала, докато заспи.
Вивиан вдигна високо лампата и загледа младата си племенница.
Обичаше Моргана така, както никога не бе обичала Игрейн, или Моргоуз, макар че нея бе кърмила сама; обичаше я толкова силно, колкото не бе обичала нито един от мъжете, с които бе споделяла леглото за една нощ или за няколко месеца. Дори Рейвън, която бе обучавала от седемгодишна на жреческата наука, не заемаше такова място в сърцето й. Само един-единствен път бе почувствала за друг тази пламенна обич, тази болка, която те кара да агонизираш с всеки дъх на любимото същество — така бе обичала единствената дъщеря, която бе родила през първата си година като посветена жрица — детето, което бе живяло само шест месеца. Вивиан го беше погребала, плачейки за последен път в живота си — тогава, не бе навършила петнадесет години. От мига, в който положиха дъщеря й в ръцете й, до последния дъх на крехкото дете, Вивиан бе живяла в делириум от обич и болка, като че ли любимото дете беше част от собственото й тяло, и всяко негово удоволствие или болка се споделяше от нея. Това се бе случило толкова отдавна, сякаш в минал живот; но Вивиан знаеше, че жената, която тя беше някога, е погребана в лешниковата горичка на Авалон. Другата жена, тази, която си тръгна със сухи очи от малкия гроб, бе всъщност съвсем различен човек — далечен на всяко човешко чувство. Да, проявяваше симпатии, да, изпитваше задоволство и дори щастие понякога; но беше друг човек. Беше обичала синовете си, но от мига на раждането им почваше да свиква с мисълта, че ще ги даде за отглеждане на други майки.
Беше си позволила да обикне мъничко Рейвън… но навремени чувстваше в дълбините на сърцето си, че мъртвата й дъщеря й е върната от Богинята в лицето на дъщерята на Игрейн.
„А сега тя плаче, и всяка нейна сълза изгаря сърцето ми. Богиньо, нали ми даде това дете, за да го обичам, а трябва да го подлагам на такова мъчение… Всички хора са обречени на страдание, самата Земя стене от мъките, на които я подлагат собствените й синове. Майко Сиридуен, в страданието си се приближаваме до теб…“
Вивиан бързо вдигна ръка към очите си и тръсна глава тъй, че единствената сълза на миглите й изчезна безследно.
„Да, тя също е обречена. Страданието й още не е започнало“.
Моргана се размърда и се обърна на една страна. Вивиан се уплаши, че Моргана ще се събуди, и че отново ще трябва да срещне упрека в очите й. Излезе тихичко от стаята и се върна обратно в своето жилище.
Легна в леглото си и се опита да спи, но не можа да затвори очи. За миг, малко преди да изгрее слънцето, видя как сянка се плъзва по стената и различи лицето на сянката — беше Смъртта, която я очакваше. Изглеждаше като стара жена облечена в дрипи.
„Майко, за мен ли си дошла?“
„Не още, дъще моя. Тук съм, за да не забравяш за мен, че те чакам, както чакам всеки смъртен…“
Вивиан примигна. Като отвори отново очи, стаята бе празна и потънала в мрак.
„Но аз вече не се нуждая от напомняне, че тя ме очаква…“
Тя лежеше мълчаливо и чакаше с търпение, резултат на дългогодишен опит, докато зората започна да се прокрадва в стаята й. Първо се облече, макар че нямаше намерение да прекъсва обичайния си пост, докато довечера тънкият сърп на луната не се появеше на нощното небе. Повика жрицата прислужница и й каза:
— Доведи тук лейди Моргана.
Моргана влезе, Вивиан забеляза, че се е облякла в одеждите на висша жрица — сплетена и вдигната като корона коса, а на колана й, на черна връв висеше малкият сърповиден нож. Вивиан се усмихна сухо, а когато бяха разменили поздрави и Моргана седна, се обърна към нея:
— Два пъти вече луната се смени; кажи ми, Моргана, носиш ли в утробата си Рогатия Бог на гората?
Моргана й хвърли уплашен поглед — също като малко животинче, хванато в капан. После отвърна гневно и предизвикателно:
— Ти самата ми каза, че имам право на собствена преценка; изхвърлих плода.
— Не, не си сторила това — отвърна Вивиан. Опита се да говори със спокоен и безразличен глас. — Защо ме лъжеш? Казвам ти, че няма да го направиш.
— Ще го направя!
Вивиан почувства силата, която се излъчваше от момичето. За миг, докато Моргана ставаше бързо от скамейката, тя й се стори висока и внушителна — това беше трик, използван от жриците, и самата Вивиан го ползваше често.
„Тя ме надви, не мога вече да й вдъхвам страхопочитание“. Въпреки това Вивиан събра целия си обичаен авторитет и настоя:
— Няма да го направиш. Няма да допусна да загине кралската кръв на Авалон.
Внезапно Моргана рухна на земята и Вивиан помисли, че ще избухне в плач.
— Защо ми причини това, Вивиан? Защо ме използва по такъв начин? А аз мислех, че ме обичаш!
Лицето й се сгърчи, но тя не заплака.
— Единствено Богинята знае защо, дете мое. Аз наистина те обичам така, както не съм обичала друго човешко същество на този свят. — Вивиан говореше спокойно, въпреки болката, която пронизваше сърцето й. — Когато те доведох тук, ти казах, че ще дойде време, когато ще ме намразиш така, както ме обичаше тогава. Аз съм Повелителка на Авалон — не давам никому обяснения за постъпките си. Правя това, което трябва да правя — нищо повече и нищо по-малко. Същото ще бъде и с теб, когато дойде времето.
— Това време никога няма да настъпи! — изкрещя Моргана. — Защото тук и сега ти казвам, че за последен път си ме използвала и си играла с мен като с кукла на конци! Никога повече няма да го допусна — никога!
Вивиан се постара да продължи да говори спокойно — като опитна жрица, която би останала спокойна, дори ако небесата се сринат върху нея.
— Внимавай как ме проклинаш, Моргана — произнесените в мигове на гняв думи имат обичая да се връщат при теб, и то точно когато най-малко би искала това.
— Проклета да си — не бях се сетила — каза припряно Моргана. — Но наистина няма повече да ти бъда играчка. А що се отнася до това дете, за което ти стори всичко по силите си, та да дойде на бял свят, няма да го родя тук, в Авалон, та да се наслаждаваш на делото си.
— Моргана — Вивиан протегна ръка към младата жена, но Моргана се дръпна. После каза в настъпилото мълчание:
— Дано Богинята постъпи с теб тъй, както ти постъпи с мен, господарке.
Без да каже нито дума повече, тя се обърна и напусна стаята, без да помоли за разрешение. Вивиан остана да седи като вцепенена, защото думите, които Моргана й каза на раздяла, бяха наистина проклятие.
Когато най-сетне съзнанието й се избистри, тя повика една от жриците: вече беше късно и тъничкият сребрист сърп на луната се бе появил на вечерното небе.
— Кажи на племенницата ми, лейди Моргана, да дойде да ми помогне. Не съм и разрешавала да си тръгва.
Жрицата излезе и не се появяваше дълго време. Вече беше се свечерило съвсем и Вивиан нареди на другата прислужница да й даде нещо за вечеря, когато първата най-сетне се върна.
— Господарке… — започна тя с пребледняло лице.
Вивиан усети как гърлото й се стяга и по незнайна причина внезапно си спомни как една жрица, след раждането на нежелано дете, се беше обесила на едно дърво в дъбовата горичка с колана си. „Моргана! За това ли ме предупреждаваше сянката на Смъртта? Би ли посегнала на живота си?“ На глас каза с пресъхнали уста.
— Бях ти наредила да доведеш тук лейди Моргана.
— Не успях, господарке.
Вивиан стана от мястото си с разкривено лице — младата жрица отстъпи така бързо, че се препъна в полите си.
— Какво се е случило с нея?
— Господарке — замънка младата жена, — тя… тя не беше в стаята си. Търсих я навсякъде. Намерих ето това в нейната стая — тя протегна ръце. Държеше воала и кожената туника, сребърния полумесец и малкия сърповиден нож, който Моргана бе получила при посвещаването си. — На брега ми казаха, че повикала баржата и се отправила към сушата. Предположили, че отива някъде по твое нареждане.
Вивиан си пое дълбоко дъх, посегна и взе ножа и полумесеца от жрицата. Погледна храната на масата и внезапно я обзе страшна слабост; бързо седна, хапна малко хляб и изпи чаша вода от Свещения кладенец. Сетне каза:
— Ти нямаш вина. Съжалявам, че говорих грубо с теб.
Седеше с малкия нож на Моргана в ръка и за първи път, откак се помнеше, си помисли колко лесно би било да прекара ножа през китката си и после да наблюдава как животът изтича от вените й. „Тогава сянката на Смъртта ще вземе мен, а не Моргана. Ако й трябва кръв, нека пие моята“. Но Моргана не бе взела ножа със себе си; нямаше да се обеси, нито пък да си пререже вените. Несъмнено бе отишла при майка си за съвет и утеха. Някой ден щеше да се върне; ако ли не — всичко бе в ръцете на Богинята.
Когато остана отново сама, тя излезе от жилището си и на бледата светлина на новата луна, тръгна нагоре по пътеката към своето огледало.
Артур е коронясан за крал, мислеше си тя; всичко, за което съм се борила през последните двадесет години, е осъществено. Но сега съм сама и нещастна. Нека с мен се случи това, което иска богинята, но нека видя още веднъж лицето на дъщеря си, на единственото си дете, преди да умра; нека разбера каква ще е съдбата „В твое име, Майко“.
Но в огледалото не се появи никакъв образ — плъзгаха се само неясни сенки, а най-сетне, някъде зад тях, Вивиан видя меч в ръцете на своя собствен син.
Говори Моргана…
Дребните мургави гребци не ме загледаха много; бяха свикнали с пристиганията и заминаванията на Вивиан в какви ли не одежди, а всичко, което жрицата предпочиташе да носи, беше подходящо в техните представи. Никой от тях не се осмели да ме заговори, а що се отнася до мен, аз решително криех лицето си от чужди погледи.
Можех да се измъкна от Авалон и по тайния път. По този начин, като вземах баржата, беше сигурно, че Вивиан ще разбере за моето заминаване… Но дори пред себе си не смеех да призная страха си от тайния път. Опасявах се, че няма да се озова на сушата, а в онази непозната страна, където странни цветя и дървета растат недокосвани от човешка ръка, където слънцето никога не грее, и че отново ще срещна присмехулния поглед на феята, който сякаш разголваше душата ми. Все още носех билките в кожена торбичка на кръста си, но докато баржата се плъзгаше безшумно през мъглите, отвързах торбичката от колана си и я оставих да падне във водата. Стори ми се, че нещо проблесна под повърхността на вода — нещо като отблясък от злато, или може би скъпоценни камъни; но не се загледах, защото знаех, че гребците ме чакат да вдигна завесата на мъглите.
Авалон остана зад мен. Бях се отказала от него. Красив бе островът на светлината на изгряващото слънце, но аз не се обърнах назад, дори за последен поглед към Тор и каменния кръг.
Нямаше да служа за пионка на Вивиан. Да родя син на собствения си брат, заради някакви си нейни тайни причини. Нито за миг не се съмнявах, че ще родя син. Ако вярвах, че ще родя момиче, бих останала на Авалон, за да посветя дъщеря си на Богинята, да служи в храма й. Никога през всички последвали години не престанах да съжалявам, че Богинята ми изпрати син, а не дъщеря, която можеше да й служи в храма и Свещената горичка.
И тъй, произнесох магическите думи за последен път — или поне така предполагах. Мъглите се вдигнаха и ние стигнахме до брега. Имах чувството, че се будя от дълъг сън. Помнех, че когато за първи път видях Авалон, попитах: „Това действителност ли е?“, а Вивиан ми каза, че е по-истински от много други места. Но вече не беше истински за мен. Загледах унилите тръстики и си помислих: „Това сега за мен е единствената действителност. Годините в Авалон са като сън, който избледнява и се забравя след събуждането“.
Валеше дъжд; студените капки падаха с плясък в езерото. Нахлузих качулката на тежкото си наметало и стъпих на брега на реалността. За момент проследих с очи лодката, която потъваше отново в мъглите, сетне решително й обърнах гръб.
Нито за миг не се поколебах накъде да тръгна. Не към Корнуол, макар че с цялата си душа копнеех да видя местата, където бе минало детството ми — дългите скални езици, проточени навътре в морето, дълбоките, сенчести долини ме между полегатите скали — обичния и отдавна забравен бряг на Тинтагел. Игрейн би ме посрещнала радушно, ако отидех там. Но тя бе доволна от живота си в манастира и мислих, че за нея е по-добре да продължи да живее несмущавана от нищо. Не си мислех и да отида при Артур, макар че той несъмнено би ме съжалил и би ми дал подслон.
Богинята бе постъпила с нас тъй, както бе пожелала. Отново съжалих за случилото се през онази сутрин — това, което бяхме сторили като Бог и Богиня, бе наложено от ритуала — но на изгрев — слънце бяхме самите ние, а не нечие въплъщение. Но сигурно и това бе воля на Богинята. Само при хората съществуват различия по кръв и роднинство; при другите живи същества няма нищо подобно, а пък в края на краищата хората също са деца на природата. Но заради чувствата на Артур, който бе възпитан като християнин, щях да се погрижа той никога да не узнае, че съм заченала от него син — нещо, която би възприел като най-тежък грях.
Що се отнася до мен, не бях отгледана от свещеници и не ме интересуваше техния морал. Твърдо бях решила да приема детето в утробата си като заченато не от смъртен. Кралят-елен, Рогатият горски бог, ето кой бе негов баща — нещо напълно подходящо за първото дете на посветена жрица.
Затова потеглих на север, без да се страхувам от дългото пътешествие през тресавищата и голите, скалисти планини. Накрая пътят щеше да ме отведе до кралство Оркни, при моята леля Моргоуз.