Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Авалон (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mists of Avalon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
shanara
Корекция
ogibogi

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Издателство „Еднорог“

Боряна Джанабетска, превод

Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“

Христо Хаджитанев, художник

 

 

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Боряна Джанабетска, превод

Анелия Пекона, редактор

Христо Хаджитанев, художник

Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка

 

формат: 70х100/16

печатни коли: 29

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъглите на Авалон
The Mists of Avalon
АвторМарион Зимър Брадли
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман

Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.

В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.

„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.

По книгата е заснет и филм.


4

Гуенхвифар усети познатото прилошаване; замисли се дали да не изтича до отходното място още веднъж, преди да потеглят. Какво би станало, ако й призлееше, след като се качи на коня и тръгнат? Тя хвърли поглед към Игрейн — висока и сдържана, тя много й напомняше на майката-игуменка на манастира, където беше учила. По време на първото посещение, преди година, когато уговориха сватбата, Игрейн й се бе сторила мила и сърдечна. Но сега, когато бе дошла да отведе Гуенхвифар при бъдещия й съпруг, й се стори строга и непреклонна. Тя не би могла да разбере ужаса, който бъдещата й снаха изпитваше. Как можеше човек да бъде толкова спокоен? Гуенхвифар се престраши и запита тихичко, оглеждайки конете и носилката:

— Не се ли страхуваш от пътя? Отиваме толкова надалече…

— Да ме е страх? Не, разбира се — отвърна Игрейн. — Много пъти съм пътувала до Керлиън, пък и малко е вероятно саксонците да са тръгнали на война по това време. Вярно, пътуванията през зимата са по-уморителни заради калта и дъжда, но това е все пак по-добре, отколкото да рискуваме да попаднем в ръцете на варварите.

Гуенхвифар сви юмруци, за да се защити от едновременното нападение на срама и страха, и впи поглед в грубите, грозни обувки, които бе сложила за пътуването.

Игрейн посегна, взе ръката й и започна да гали малките пръстчета.

— Забравих, че никога не си напускала дома си, освен за да пътуваш до манастира. Била си в Гластънбъри, нали?

Гуенхвифар кимна.

— Иска ми се да отивах отново там.

Тя усети острия поглед на Игрейн върху себе си за миг, и потръпна; тази дама сигурно щеше разбере, че Гуенхвифар е нещастна от брака със сина й, и сигурно щеше да я намрази… Но Игрейн само стисна по-силно ръката й и каза:

— Когато заминах от дома за първи път, за да се омъжа за Корнуолския херцог, и аз не бях щастлива. Не познах щастие до мига, в който поставиха в ръцете ми моята дъщеря. Но тогава едва бях навършила петнадесет години, а ти си вече си на осемнадесет, нали?

 

 

Вкопчила се в ръката на Игрейн, Гуенхвифар почувства, че паниката й намалява, но дори така, когато излязоха извън портите, небосводът над нея й се стори застрашителен, натежал от заплаха, целият покрит с дъждовни облаци. Пътят представляваше кално море, през което газеха конете. Вече подреждаха кервана в реда, в който щяха да пътуват. Появиха се още повече хора — бяха сякаш повече, отколкото Гуенхвифар бе виждала на едно място през целия си досегашен живот. Всички крещяха, подвикваха си един на друг, конете цвилеха и дворът на крепостта представляваше невъобразим хаос. Игрейн продължаваше да държи здраво ръката на Гуенхвифар и тя вървеше по петите й, изтръпнала от страх.

— Радвам се, че дойде да ме съпроводиш, лейди…

Игрейн се усмихна.

— Прекалено влечение имам все още към светския живот — харесва ми възможността да изляза извън манастирските стени.

Тя прекрачи широко една купчина димящ конски тор.

— Внимавай къде стъпваш, дете — виж, баща ти е отделил тези два хубави коня за нас. Обичаш ли да яздиш?

Гуенхвифар поклати глава и отвърна шепнешком:

— Мислех, че ще мога да пътувам в носилка…

— Ами разбира се, щом искаш — Игрейн я изгледа замислено. — Но си мисля, че ще ти омръзне много. Когато навремето сестра ми Вивиан тръгнеше на път носеше мъжки панталон. Трябваше и на теб да намеря едни, но за моята възраст надали би било подходящо.

Гуенхвифар се изчерви до корена на косите си.

— Не бих могла — отвърна тя разтреперана — в Светото писание е казано, че на жените е забранено да носят мъжки дрехи.

Игрейн се разсмя.

— Явно светият апостол не е бил запознат със страните на Севера. Там, където е живял той — продължи тя, — е много горещо и съм чувала, че в страната, в която се е родил въплътеният в човек Господ Бог, мъжете не носят панталони, а дълги роби, както някои римляни правят и до ден-днешен. Според мен мисълта му е била жените да не носят одеждите на определен мъж, а не да не носят дрехи с мъжка кройка. При това моята сестра Вивиан е от скромна по-скромна — тя е жрица на Авалон.

Очите на Гуенхвифар се разшириха.

— Тя вещица ли е, мадам?

— Не, не, тя е учена жена. Знае много за билките и за различни лекарства, пък и понеже е дарена с ясновидски способности, е дала клетва никога да не причинява зло нито на човек, нито на животно. Тя дори не яде месо — продължаваше Игрейн — Живее скромно като игуменките, които ти познаваш. Ето — посочи тя, — пристига Ланселет, най-близкият приятел на Артур. Дошъл е да ни ескортира и да води войниците и конете…

Гуенхвифар се усмихна и усети, че се изчервява.

— Познавам Ланселет — каза тя, — навремето той дойде, за да покаже на баща ми какво може да направи с конете си.

Игрейн отвърна:

— Да, той язди като онези кентаври, за които разказват древните — полухора, полуконе!

Ланселет скочи от коня си. От студа бузите му бяха червени като наметалото, което носеше. Беше вдигнал яката високо около лицето си. Поклони се пред дамите.

— Мадам — обърна се той към Игрейн, — готови ли сте да потеглите?

— Мисля, че да. Багажът на принцесата е вече натоварен в тази кола — каза Игрейн, поглеждайки претоварената и овързана с кожи каруца. В нея имаше рамка на легло и други мебели, голяма резбована ракла, един голям и един малък стан, най-различни котли и гърнета.

— Да, надявам се да не се изцапа в тази кал — каза Ланселет, загледан в двойката волове, които теглеха каруцата. — Всъщност не се безпокоя толкова за тази кола, колкото за другата — каза той — в нея е сватбениятт подарък на крал Леодегранс за Артур — и той загледа втората кола без особен ентусиазъм. — Мислех, че би било подходящо да се направи маса за дома на краля в Керлиън, ако Утър не бе оставил достатъчно маси и всякаква друга мебелировка. Не искам да кажа, че ми се зловиди милейди да носи като булка със себе си своите мебели — и той се усмихна на Гуенхвифар, от което нейните бузи пламнаха — но все пак — маса! Като че ли господарят Артур няма достатъчно мебели за голямата зала!

— О, но тази маса е едно от съкровищата на баща ми — каза Гуенхвифар. — Тя е боен трофей, взет от един от кралете на Тара. Дядо ми го победил и отнесъл най-хубавата маса, на която кралят пиел медовината си. Тя е кръгла, нали знаете, така че в средата може да седне бардът и да пее на сътрапезниците, или пък да минават прислужниците, за да наливат вино или бира. И когато кралят канел на масата си други крале, не се налагало едните да седят на по-предни места, отколкото другите… Затова баща ми реши, че масата е подходяща за върховен владетел, та да не поставя никой от верните си рицари пред останалите.

— Настина кралски подарък — рече Ланселет учтиво, — но трябват три впряга волове, за да я придвижат, лейди, и Бог знае колко дърводелци и други майстори, за да я сглобят, щом пристигнем. Затова, вместо да се движим с бързината на конете, ще се влачим след воловете. Е, тъй или иначе сватбата няма да започне без теб, лейди. — Той наклони глава, заслуша се, а после извика: — Идвам след минута, човече! Не мога да бъда едновременно навсякъде! — После се поклони. — Уважаеми дами, трябва да наредя на тази армия да потегли! Мога ли да ви помогна да възседнете конете си?

— Мисля, че Гуенхвифар ще предпочете да пътува в носилка — рече Игрейн.

— О, значи слънцето ще залезе зад облак — но стори тъй, както предпочиташ, лейди. Надявам се някой друг ден да ни огрееш с лъчите си.

Гуенхвифар почувства приятно смущение, както винаги, когато Ланселет започнеше с изисканите си комплименти. Никога не можеше да разбере дали се шегува или говори сериозно. Но в момента, в който той се отдалечи на коня си, тя отново изпита страх. Конете се извисяваха над нея, огромни тълпи от мъже вървяха напред-назад — те май настина бяха цяла армия, както ги нарече Ланселет, а тя — само незабележима част от багажа — съвсем като боен трофей. Тя се остави мълчаливо Игрейн да й помогне да се качи в носилката, отрупана с възглавници и завивки, и се сви на кълбо в един ъгъл.

— Да дръпна ли завеските, та да влизат малко въздух и светлина? — попита Игрейн, нагласяйки се удобно на възглавниците.

— Не! — каза задавено Гуенхвифар. — Аз… чувствам се по-добре, когато са спуснати.

Игрейн сви рамене и спусна завеските. Загледа навън през една пролука и видя как първите конници потеглят, а колите се нареждат една подир друга. Наистина кралска зестра — такава голяма войска! Въоръжени конници, в пълно бойно снаряжение, заедно с конете си — и всички те щяха да се присъединят към бойните сили на Артур — приличаха малко на това, което тя бе чувала за римските легиони.

Гуенхвифар бе отпуснала глава на възглавниците, а лицето й бе съвсем бяло. Очите й бяха затворени.

— Лошо ли ти е? — попита учудено Игрейн.

Гуенхвифар поклати глава.

— Всичко е толкова… толкова голямо — отвърна тя шепнешком. — Толкова се страхувам!

— Страхуваш ли се? Но, дете мое… — тя се прекъсна и след миг каза само. — Скоро ще се почувстваш по-добре.

Гуенхвифар бе покрила очите си с ръце и почти не разбра, когато носилката потегли. Беше си наложила да изпадне в състояние на полусън, само така можеше да удържа пристъпа на паника. Къде ли отиваше, под този огромен, покриващ всичко небесен купол, през широките мочурища, зад толкова много хълмове? Паниката караше стомахът й да се свива все повече. Около себе си чуваше шума, който вдигаха мъжете и конете — цяла армия в поход. Тя беше само част от мебелите, които превозваха мъжете заедно с огромната маса. Тя беше само невеста с всичко, което по право трябва да донесе със себе си — дрехи, скъпоценности, стан, котли, гребени и дараци. Не беше самата тя — тук нищо не отразяваше нейната личност. Тя беше собственост на някакъв върховен крал, който дори не бе дошъл да види жената, която му пращаха заедно с конете и бойните екипировки. Беше като кобила за разплод — на услугите на великия владетел, и всички се надяваха, че тя ще осигури наследник на трона му.

Гуенхвифар мислеше, че надигащият се гняв ще я задуши. Но не, не трябваше да се гневи; не беше редно. Майката игуменка в манастира й беше казала, че една жена е длъжна да се омъжи и да ражда деца. Тя бе пожелала да стане монахиня и да остане в манастира; да се научи да чете и да изписва красиви букви с перо и четка, но това не бе подходящо занимание за принцеса; трябваше да се подчинява на волята на баща си като на волята Божия. Жените особено много трябваше да внимават и да спазват Божията воля, защото човекът бе извършил първородния грях благодарение на жена. Това трябваше да осъзнае всяка жена и да се старае да изкупи първородния грях, заради който прародителите ни са били прокудени от рая. Нито една жена не би могла да бъде истински добра, освен Дева Мария, Христовата майка. У всички жени има нещо порочно и те не биха могли да бъдат други, освен носителки на порок. Ето, това бе наказанието на Гуенхвифар, защото се държала като Ева, изпълнена с греховен гняв и желание за бунт срещу волята на Бога. Тя прошепна една молитва и отново изпадна в полусъненото си състояние.

Игрейн се беше примирила, че ще трябва да пътува в носилката, зад спуснатите завески, макар че копнееше за чистия въздух навън. Замисли се какво ли наистина не бе наред с това момиче. Не бе проронила и дума за несъгласие със сватбата — е, нали и тя самата някога не бе се възпротивила срещу брака си с Горлоис. Игрейн си припомни гневното, разплакано дете, каквото беше тогава, и почувства симпатия към Гуенхвифар. Но защо все пак момичето се криеше зад завесите на носилката, вместо да тръгне с високо вдигната глава, за да посрещне съдбата си. От какво се страхуваше? Нима Артур й се струваше някакво чудовище? Не й предстоеше да се омъжи за някой старец, три пъти по-възрастен от нея; Артур бе млад и с готовност щеше да й предложи подобаващите почит и уважение.

Тази нощ двете спаха в палатка, разпъната на внимателно подбрано сухо място. Слушаха стенанието на вятъра и плясъка на поройния дъжд. Веднъж през нощта Игрейн се събуди и чу, че Гуенхвифар изплака.

— Какво има, детето ми? Болна ли си?

— Не, лейди… мислиш ли, че Артур ще ме хареса?

— Не виждам защо да не те хареса — каза меко Игрейн. — Предполагам, отлично знаеш, че си красива.

— Наистина ли? — произнесени с кроткото й гласче, думите прозвучаха просто наивно, а не като превземка или търсене на комплимент и потвърждение на собственото убеждение, както би било при друга. — Лейди Алиенор казва, че носът ми е прекалено голям, и съм имала лунички като някоя краварка.

— Лейди Алиенор… — Игрейн се прекъсна и си припомни, че трябва да бъде снизходителна. Алиенор не бе много по-голяма от Гуенхвифар, а бе родила четири деца за шест години. — Мисля, че може би е малко късогледа. Ти наистина си прелестна. Имаш най-прекрасната коса, която някога съм виждала.

— Не мисля, че Артур го е грижа дали съм хубава — каза Гуенхвифар. — Той дори не прати някого да попита да не съм кривогледа, еднокрака, или със заешка устна.

— Гуенхвифар — започна нежно Игрейн, — когато вземат една жена за съпруга, винаги имат предвид зестрата й, но що се отнася до един велик крал, той е просто длъжен да се ожени за тази, която са избрали неговите съветници. Нима не можеш да предположиш, че той също лежи буден по цели нощи и се чуди какъв избор е направила съдбата за него? Не вярваш ли, че той ще те приветства с радост и благодарност, защото си хубава, с добър характер и подходящо за кралица възпитание? Той беше примирен, че трябва да вземе избраната за него съпруга, каквато и да е тя, но ще бъде много щастлив, когато установи, че не си — как го каза? — със заешка устна, белези от шарка или кривогледа. Той е млад и няма много опит с жените. Пък и съм сигурна, че Ланселет вече го е уведомил, че си красива и добродетелна.

Гуенхвифар въздъхна.

— Ланселет е братовчед на Артур, нали?

— Така е. Той е син на Бан от Бенуик и моята сестра, която е Велика жрица на Авалон. Рожба е на Великия брачен ритуал — чувала ли си нещо за това? В Долна Британия има хора, които продължават да държат на езическите ритуали — продължи Игрейн. — Дори Утър, когато бе провъзгласен за крал на кралете, бе отведен на Драконовия остров и коронясан съгласно старите обичаи. Но от него се иска да изпълни ритуалния брак със Земята. В Британия това обикновено се прави от Мерлин, Великия Вълшебник, та той да се жертва вместо краля, ако стане нужда…

Гуенхвифар отвърна:

— Не знаех, че тези стари езически ритуали са все още познати в Британия. Артур… — и той така ли е коронясан?

— Ако е имало нещо такова — каза Игрейн, — той никога не ми го е казвал. Може би междувременно нещата са се променили и той просто приема Мерлин като свой първи съветник.

— Виждала ли си Мерлин, лейди?

— Той ми е баща.

— Нима? — в мрака Гуенхвифар впери очи в нея. — Лейди, вярно ли е това, което разправят, че когато Утър Пендрагон влязъл в покоите ти, преди да сте били венчани, той сторил това с помощта на вълшебството на Мерлин? Казват, че Мерлин сторил тъй, че Утър изглеждал като Горлоис, за да можеш ти да споделиш леглото му, мислейки, че той е законният ти съпруг и ти — негова непорочна вярна съпруга?

Игрейн примигна; беше чувала, че се носят слухове, че е родила наследник на Утър много скоро след сватбата, но точно тази история не бе чувала никога.

— Нима така се говори?

— Понякога, лейди. Бардовете пеят за това.

— Е, тогава знай, че не е вярно. Утър носеше наметалото на Горлоис и неговия пръстен, който бе взел в бой. Горлоис бе предал своя сюзерен и затова загуби живота си. Каквото и да разправят, нито за миг не се усъмних, че това е Утър.

Гърлото й се сви; дори сега все още й се струваше, че Утър е още жив и само заминал някъде на поход.

— Значи ти обичаше Утър? Не е била магията на Мерлин, която ви е свързала?

— Не — отвърна Игрейн. — Обичах го много. Наистина, той първоначално сигурно е решил да вземе мен за съпруга, защото произхождам от древната кралска династия на Авалон. Ето, сама виждаш, че брак, сключен за доброто на кралството, може да се окаже щастлив. Обичах Утър; мога само искрено да пожелая и на теб такова щастие — ти и моят син да се обикнете по същия начин, както се обичахме ние с баща му.

— И аз се надявам да стане така — Гуенхвифар отново се бе вкопчила в ръката на Игрейн. Пръстите й се сториха на Игрейн меки и мънички — да го е страх човек, че ще ги премаже. Не приличаха на нейните собствени силни и ловки пръсти. Не, тази ръка нямаше да може да гледа бебета и да лекува ранени войни — подхождаше й само да държи иглата за фина бродерия и молитвеника. Леодегранс е трябвало да остави детето си в манастира, а Артур можеше да се огледа другаде за невеста. Но всичко щеше да стане тъй, както Бог е наредил; мъчно й беше за Гуенхвифар, защото бе толкова уплашена, но съжаляваше и Артур, комуто предстоеше да сподели живота си със съпруга с детински нрав, която не желаеше да стане жена.

Да, но нали и тя самата не беше по-различна, когато я изпратиха при Горлоис. Може би вътрешната сила на това момиче щеше да порасне с годините.

Още при първите лъчи на слънцето целият лагер беше вече в движение. Подготвяха се за още един ден път, в края на който щяха да стигнат до Керлиън. Гуенхвифар беше пребледняла и изтощена. Когато се опита да стане, само се обърна настрана и повърна. За момент у Игрейн се загнезди недобро подозрение; но тя веднага го отхвърли; това дете, расло само зад манастирски стени, болезнено плахо, беше болно от страх, нищо повече. Затова каза бодро:

— Нали ти казах, че от тази затворена носилка ще ти стане лошо. Днес трябва да пояздиш, за да дишаш чист въздух, инак ще пристигнеш при жениха си бледа, вместо с рози по бузите.

А на себе си добави: „А що се отнася до мен, ако трябва да прекарам още един ден зад тези спуснати завеси, ще полудея; хубава сватба ще бъде — невестата бледа и болна, а майката на жениха — полудяла“.

— Хайде? Стани да пояздиш, а пък аз ще пратя Ланселет да язди с теб — да поклюкарствате. Той ще те развесели.

Гуенхвифар сплете косите си и дори отдели малко време да подреди добре гънките на воала си. Хапна малко, но отпи няколко глътки от ечемичената бира и сложи парче хляб в джоба си. Каза, че ще го изяде по-късно, докато язди.

Ланселет бе на крак от ранни зори. Когато Игрейн дойде при него и каза:

— Трябва да яздиш с невестата. Тя е отпаднала, пък и никога досега не се е отделяла от дома си, — очите на Ланселет засияха и той се усмихна:

— За мен ще е удоволствие, мадам.

Игрейн яздеше сама зад двамата млади, доволна от самотата, която й позволяваше да следи собствените си мисли. Колко красиви бяха и двамата — Ланселет, тъмнокос, с одухотворени черти, а Гуенхвифар — цялата бяла и златна. Артур също беше рус — децата им сигурно щяха да са блестящо руси. Тя установи с изненада, че очаква с нетърпение да стане баба. Щеше да бъде приятно отново да има малки деца около себе си, да ги глези, а същевременно да не са нейни, та да се безпокои за бъдещето и съдбата им. Яздеше, потънала в приятни мечти; в манастира бе свикнала да сънува така, с отворени очи. Когато отново погледна към двамата млади хора, които яздеха пред нея, видя, че момичето се е поизправило на седлото и бузите му са зачервени. Даже се усмихваше. Правилно бе постъпила Игрейн, като настоя да излезе на чист въздух. И тогава видя как се гледат един друг.

„Боже мили! Утър ме гледаше така, когато ме видя за първи път, а аз бях още съпруга на Горлоис! Сякаш умираше от глад, а аз бях храна, която вижда, но не може да докосне… Какво ли ще произлезе от това, ако двамата се влюбят? Ланселет е доблестен, а Гуенхвифар, бих могла да се закълна — добродетелна. Какво друго би могло да произлезе от любовта им, освен страдание?“ Но после се упрекна за подозренията си; двамата яздеха на почтено разстояние един от друг, не правеха никакви опити да се докосват с ръце. Усмихваха се, защото бяха млади и денят беше прекрасен; Гуенхвифар отиваше на собствената си сватба, а Ланселет водеше нова конна армия на своя крал, братовчед и приятел. „Защо да не са щастливи и да не разговарят весело един с друг? Аз съм една мнителна стара жена“, Но въпреки това безпокойството й не изчезна напълно.

„Какво ли ще се случи? Боже мили, ще бъде ли богохулство, ако се помоля поне за миг да имам отново ясновидската си дарба?“ Продължи да мисли дали нямаше някакъв почтен начин Артур в последния момент да се откаже от предстоящата женитба. Защото ако кралят на кралете отидеше под венчило с жена, чието сърце вече принадлежи на друг, това наистина би било трагедия. Британия бе пълна с девици, готови да го обикнат и да се омъжат за него. Но зестрата бе дадена, невестата бе напуснала дома на баща си, васалните крале и всички останали благородници вече се събираха, за да видят как ще се венчае младият им крал.

Игрейн реши да поговори с Мерлин. Като най-доверен съветник на Артур той дори щеше да открие начин да предотврати тази женитба — но можеше ли дори той да стори това, без да се стигне до война и разруха? Жалко, щеше да бъде много късно за Гуенхвифар — да бъде публично отхвърлена пред цялата страна. Не, беше много късно, сватбата щеше да се състои, както бе писано. Игрейн въздъхна и продължи да язди, отпуснала глава. Прекрасният ден сякаш изведнъж се помрачи. Скара се сама на себе си, че сигурно съмненията и страховете й са безсмислени. Бяха измислици на една скучаеща старица. Може би й бяха изпратени от Сатаната, за да я изкуши да ползва отново ясновидската си дарба, от която веднъж завинаги се беше отрекла, та да се превърне в оръдие на злото и на нечистите сили.

И все пак — докато яздеше, очите й отново и отново се връщаха на Гуенхвифар и Ланселет. Струваше й се, че двамата са обгърнати от някакъв блестящ облак почти видим с просто око — аура, изтъкана от копнеж, страст и желание.

Пристигнаха в Керлиън малко преди залез-слънце. Замъкът беше построен на хълм, на мястото на старо римско укрепление. Част от римските каменни стени си стояха — всъщност, помисли Игрейн, замъкът изглеждаше почти тъй, както ще да е изглеждал по римско време. За момент, като видя околните възвишения, покрити с шатри и народ, си помисли замаяно, че замъкът е обсаден, но след това осъзна, че всички тези хора трябва да са пристигнали за кралската сватба. Като видя тълпите, Гуенхвифар отново се уплаши и пребледня. Ланселет се опитваше да подреди влачещата се редица от конници така, че да пристигнат с някакво подобие на достойнство. Гуенхвифар спусна воала си и зае своето място до Игрейн.

— Жалко, че ще те видят уморена и изтощена от пътя — кимна Игрейн, — но я виж, Артур пристига, за да ни посрещне.

Момичето бе толкова изтощено, че едва повдигна глава. Артур, облечен в дълга небесносиня туника, с меча си в скъпоценната карминеночервена ножница на хълбока, бе спрял за миг, за да поговори с Ланселет, който яздеше начело на колоната. После стълпилите се пешаци и конници се разстъпиха, за да мине покрай тях и да стигне до Игрейн и Гуенхвифар.

Той се поклони на майка си.

— Добре ли пътува, мадам? — но очите му бяха обърнати към Гуенхвифар и Игрейн забеляза как се разширяват при вида на красотата й. Почти можеше да прочете мислите на младото момиче: „Да, аз съм красива — лорд Ланселет ме смята за красива; дали ще се сторя такава и на господаря Артур?“

Артур подаде ръка, за да й помогне да слезе от коня. Тя залитна леко и той протегна и двете си ръце, за да я хване.

— Господарке и съпруго моя, добре дошла в дома, който е твой и мой. Дано бъдеш щастлива тук, и дано този ден е за теб толкова щастлив, колкото е за мен.

Гуенхвифар почувства, че се изчервява до кръв. Да, Артур беше красив мъж, натякна си тя ожесточено — с тази руса коса и сериозни сиви очи. Колко различен беше от безразсъдно веселия и дяволит Ланселет! И колко по-различно я гледа — докато Ланселет я гледаше тъй, сякаш бе статуята на Дева Мария на църковния олтар, Артур я гледаше изпитателно, спокойно, като чужд човек, за кого все още не е в състояние да прецени приятел ли е, или враг.

Тя каза:

— Благодаря ти, съпруже и повелителю. Както сам виждаш, доведох със себе си обещаната зестра — хора и коне…

— Колко са на брой конете? — попита бързо Артур. Гуенхвифар се почувства объркана. Какво би могла да знае тя за скъпоценните му коне? Налагаше ли се да подчертава толкова ясно, че на тази сватба той е очаквал с по-голямо нетърпение конете, а не нея? Тя се изправи в целия си ръст (беше по-висока от някои мъже, а за жена ръстът й беше направо внушителен) и каза с достойнство:

— Не зная, господарю Артур. Не съм ги броила. Трябва да питаш началника на твоята конница. Убедена съм, че лорд Ланселет ще ти каже точния им брой, до последната кобила и последното жребче-сукалче.

„Браво на момичето“, помисли Игрейн, като видя как бузите на Артур се зачервят от упрека. Той се усмихна разкаяно.

— Прости ми, лейди. Никой не би могъл да очаква от теб да се занимаваш с такива работи. Сигурен съм, че Ланселет ще ме уведоми за всичко в подходящото за това време и на подходящо място. Но аз мислех и за мъжете, пристигнали с теб — редно би било да ги приветствам като мои нови поданици — също тъй, както приветствам тяхната господарка и моя кралица.

За миг Артур изглеждаше точно толкова млад, колкото беше всъщност. Огледа тълпящите се наоколо хора, волове, воловари, каруци, коне и колари, и разпери безпомощно ръце:

— В тази шумотевица и без това няма да ме чуят. Позволи ми да те отведа към входа на замъка.

Взе я за ръка и я поведе по пътеката, търсейки по-сухи места за минаване.

— Опасявам се, че замъкът е стар и мрачен. Беше най-важното укрепление на баща ми, но аз съм живял тук само като много малък и почти не го помня. Може би някой ден, ако саксонците ни оставят на мира за известно време, ще намерим по-подходящ дом, но засега трябва да се задоволим с това.

Докато я въвеждаше през портата, Гуенхвифар се пресегна и докосна каменната стена. Беше дебела, сигурно изградена от камък по римски образец. Изглеждаше непоклатима, сякаш стоеше тук от началото на света. Да, тук Гуенхвифар щеше да се чувства защитена. Тя плъзна пръстите си почти с обич по камъните.

— Мисля, че замъкът е прекрасен. Убедена съм, че ще се чувствам в безопасност — искам да кажа, че ще се чувствам щастлива тук.

— Аз също се надявам да бъде тъй, лейди… Гуенхвифар — той за първи път произнесе името й, и то с особен акцент. Тя се зачуди в коя ли част на Британия е възпитаван. — Прекалено съм млад, за да мога да се справям с всичко, което трябва да управлявам — хора и цели кралства. Радвам се, че сега ще имам помощница.

Стори й се, че гласът му затрепери, като че ли бе уплашен — но от какво на този свят би могъл да се страхува един мъж?

— Искам да ти представя моя чичо, крал Лот от Оркни — той е женен за сестрата на майка ми, Моргоуз. Винаги е казвал, че съпругата му управлява също толкова добре, колкото и той самият, когато му се наложи да замине на война или на съвет с останалите крале. Аз също съм склонен да ти окажа тази чест, лейди, и да ти разреша да управляваш страната редом с мен.

Паниката отново накара стомаха на Гуенхвифар да се свие. Как можеше да поиска от нея такова нещо? Нима беше редно една жена да управлява страната? Какво я интересуваше какво правеха северните варвари и техните варварски съпруги? Тя отвърна с плах, разтреперан гласец:

— Никога не бих се осмелила, господарю и повелителю мой.

Игрейн твърдо се намеси:

— Артур, сине мой, не можеш ли да разбереш, че момичето е било на път цели два дни и е изтощено? Сега не е моментът да обсъждаме бъдещото управление на кралството — още преди да сме свалили пътната прах от обувките си! Моля те, нареди на шамбеланите си да ни настанят. Ще имаш достатъчно време да се запознаеш с невестата си утре!

Гуенхвифар си помисли, че кожата на Артур е по-светла и от нейната. За втори път вече се изчервяваше като нахокано дете.

— Поднасям извиненията си, майко, и на теб също, лейди.

Той вдигна ръка и повика при себе си един висок, слаб млад мъж, с разсечено от белег лице, който подчертано накуцваше. Той се упъти към тях с неравната си походка.

— Това е Кай, моят несъщ брат и управител на двореца ми — каза Артур. — Кай, това е Гуенхвифар, моята кралица.

Кай се поклони с усмивка.

— На твоите услуги, лейди.

— Както виждаш — продължи Артур, — тя е донесла свои мебели и обзавеждане. Приветствам те с добре дошла в новия ти дом, лейди. Можеш да дадеш на Кай своите нареждания къде да постави донесените от теб вещи. А сега моля за разрешение да те напусна. Трябва да се погрижа за хората, конете и снаряжението.

Той отново се поклони ниско и на Гуенхвифар й се стори, че на лицето му се изписа облекчение. Тя се замисли дали се е разочаровал от нея или пък действително от брака им го интересуваше само зестрата — конете и конниците, както бе предположила от самото начало. Е, поне не можеше да се каже, че бе неочаквано, но все пак щеше да й бъде приятно да се беше зарадвал лично на нея. Досети се, че тъмнокосият, белязан млад мъж, който се казваше Кай, търпеливо очаква нарежданията й. Той беше скромен и почтителен — нямаше защо да се бои от него.

Тя въздъхна, докосна още веднъж дебелите стени, сякаш за да й вдъхнат спокойствие и увереност. Изчака, за да проговори с укрепнал глас, както подобаваше на кралица:

— В най-голямата от колите, сър Кай, е натоварена една кръгла ирландска трапеза — сватбеният подарък на баща ми за господаря Артур. Тя е боен трофей, много е стара и много ценна. Погрижи се да я сглобят и разположат в най-голямата зала на замъка. Но преди това, моля те, погрижи се да приготвят стая за милейди Игрейн и й намери прислужница за тази вечер.

Тя изненадано се наблюдаваше отстрани — стори й се, че се разпорежда съвсем като кралица. Кай очевидно нямаше възражения да я приеме като такава. Той й се поклони много ниско и каза:

— Ще бъде сторено веднага, кралице моя.