Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (31)

10

На времето Игрейн беше казала на Гуенхвифар, че Корнуол е на края на света. Сега Гуенхвифар започваше да вярва, че наистина е така — сякаш никога не бе имало мародерстващи саксонци, или велик самодържец, или дори кралица. Тук, в отдалечения корнуолски манастир, тя и Игрейн не бяха нищо повече от две дами — християнки, въпреки че строгите очертания на замъка Тинтагел се виждаха оттук с просто око в ясни дни. „Радвам се, че дойдох“, помисли Гуенхвифар и се учуди сама на себе си.

Нали когато Артур й предложи да замине на Корнуол, тя бе се ужасила при мисълта, че ще напусне закрилящите я стени на Керлиън. Пътешествието й се бе сторило същински кошмар, въпреки че всъщност първоначално пътуваха бързо и удобно по водещия на юг римски път. Щом се отклониха от римския път и поеха напряко през ширналите се мочурища, Гуенхвифар се бе гърчила от ужас в носилката си — трудно й бе да определи кое й вдъхва по-голям страх — дали високото, открито небе или просторните тревисти местности, по които нямаше и помен от дървета, само тук-там скали стърчаха нагоре, сякаш бяха костите на самата земя. Дълго време не срещнаха никакво живо същество, освен гарваните, които се виеха високо в небето, очаквайки нечия смърт. В далечината се виждаха и диви коне, които обитаваха тези мочурливи земи. Те спираха за миг, отмятаха сплъстените си гриви и отново изчезваха в галоп.

Но в манастира цареше мир и покой. Мекият звън на камбана отброяваше часовете, а в заобиколената с високи зидове манастирска градина растяха рози — филизите им пълзяха из пукнатините на рушащата се тухлена зидария. Някога тази постройка е била римска вила. Сестрите разказваха, че разрушили подовата мозайка в една от стаите, защото изобразявала срамни езически сцени. Гуенхвифар бе любопитна да узнае какво точно са представлявали сцените, но никой не й каза, а тя се стесняваше да попита. По краищата запазената мозайка представляваше прекрасни изображения на делфини и някакви други странни риби, а по средата сестрите бяха сложили обикновени тухли. В тази стая Гуенхвифар седеше понякога със сестрите и се занимаваше с ръкоделие — следобед, когато Игрейн си почиваше.

Игрейн бе на смъртно легло. Преди два месеца тази вест пристигна в Керлиън. Артур се готвеше да замине на север към Еборакум, за да огледа как е укрепена там защитната стена, издигната още от римляните, затова не можеше да отиде да я види. Моргана също я нямаше. Тъй като Артур не можеше да замине, а не можеше да се очаква от Вивиан на нейните години да отиде при умиращата, той помоли Гуенхвифар да отиде при майка му. Наложи му се да я убеждава дълго, но накрая тя се съгласи.

Гуенхвифар не разбираше много от гледане на болни. Но каквато и да бе болестта, сполетяла Игрейн, поне не я караше да страда много. Само не й стигаше дъх и не можеше да повърви, без да почне да кашля и да се дави. Сестрата, която се грижеше за нея, наричаше това заболяване „запушване на белите дробове“, но Игрейн не плюеше кръв, нямаше треска и лицето й не се зачервяваше. Устните й бледи, а ноктите — посинели. Глезените й се подуваха така, че тя трудно стъпваше; бе толкова отпаднала, че й бе трудно дори да говори и през по-голямата част от деня не ставаше от леглото. Състоянието й не се струваше чак толкова тежко на Гуенхвифар, но сестрата — гледачка бе категорична, че болната умира и че не й остава повече от седмица.

Настанала бе най-прекрасната част на лятото. Рано сутринта Гуенхвифар бе откъснала една бяла роза от манастирската градина и я бе поставила на възглавницата на Игрейн. Предишната вечер Игрейн се бе изправила с голямо усилие на крака, за да присъства на вечерната служба, но тази сутрин бе толкова уморена, че не намери сили да стане. Въпреки това се усмихна на Гуенхвифар и каза с хриптящия си глас:

— Благодаря, мила дъще. — Доближи розата до лицето си и помириса цвета. — Винаги съм искала да имам рози в Тинтагел, но почвата бе много слаба, почти нищо не никнеше… Живяла съм там пет години и нито за миг не престанах да опитвам да си направя някакво подобие на градина.

— Когато дойде да ме отведеш за сватбата, ти разгледа нашите градини у дома — отвърна Гуенхвифар и сърцето й се сви от внезапна носталгия по онази далечна, оградена със зидове градина.

— Помня колко красиви бяха — напомниха ми за Авалон. Такива прекрасни цветя има там, в двора на Дома на девиците… — тя замълча за миг. — Нали пратихте известие до Моргана на Авалон?

— Да, изпратихме, майко. Но Талиезин ни съобщи, че Моргана не се е вестявала на Авалон — отвърна Гуенхвифар. — Сигурно е в Лотиан с кралица Моргоуз, а в тези времена вестоносците се движат много бавно и трудно.

Игрейн си пое дъх с усилие и отново започна да се бори с мъчещата я кашлица. Гуенхвифар й помогна да седне. След време Игрейн промълви:

— Но нали Моргана има Дарбата — тя би могла да види, че съм болна и да дойде. Ти би отишла при майка си, ако разбереш, че умира, нали? Да, разбира се, нали дойде тук, при това не при родната си майка. Защо не идва Моргана?

„Все й е едно, че съм дошла“, помисли си Гуенхвифар, „тя няма нужда от мен. Никой на този свят не се интересува дали съм тук или някъде другаде“. Стори й се, че сърцето и се отваря рана. Но Игрейн продължи да я гледа с очакване и тя отговори:

— Може би Моргана не е получила вест. Може да е постъпила в манастир, да е станала християнка и да се е отказала от ясновидството.

— Може и така да е — аз самата постъпих така, когато се омъжих за Утър — промълви Игрейн. — И все пак от време на време съм имала нежелани видения. Убедена съм и сега, че ако Моргана е болна или умира, аз бих разбрала. — Тонът й стана раздразнителен. — Имах такова видение тъкмо преди вашата сватба. Кажи ми, Гуенхвифар, обичаш ли сина ми?

Гуенхвифар се сви пред ясния поглед на болната; нима сивите очи на Игрейн можеха да проникнат до дълбините на душата й?

— Обичам го много и съм му вярна съпруга, лейди.

— Да, вярвам ти, че е така… А щастливи ли сте един с друг? — За миг Игрейн задържа нежните ръце на Гуенхвифар в своите и внезапно се усмихна. — Да, сигурно сте щастливи. И ще бъдете още по-щастливи, след като най-сетне носиш неговия син под сърцето си.

Гуенхвифар зяпна и загледа втренчено Игрейн.

— Аз… аз… аз не знаех.

Игрейн отново се усмихна — нежно и лъчезарно — и Гуенхвифар си каза: „Да, сега разбирам, че като млада е била толкова красива, та Утър е изоставил всяка предпазливост и се е втурнал да я завладява с всевъзможни магии и заклинания“

Игрейн каза:

— Често става и така, макар че ти не си вече толкова млада. Всъщност чудя как още не си родила нито едно дете.

— Не поради нежелание, нито пък поради недостатъчни молитви към Бога, лейди — отвърна Гуенхвифар, така развълнувана, че почти не съзнаваше какво говори. Да не би старата кралица да започва да бълнува? Такава шега би била прекалено жестока.

— Как… какво те кара да мислиш, че съм бременна?

Игрейн отвърна:

— Забравих, че ти не разбираш от ясновидство. Аз самата се отказах отдавна от него и дарбата ме напусна, но понякога все още имам неочаквани видения. Никога досега не са ме лъгали.

Гуенхвифар заплака. Игрейн, разтревожена, постави изтънялата си ръка върху ръката на младата жена.

— Защо плачеш, като ти съобщавам добри новини, дете?

„Сега ще си помисли, че не искам бебето. Не мога да понеса тя да мисли лошо за мен…“ Гуенхвифар проговори с треперлив глас:

— През всички тези години, откак сме женени, само два пъти съм имала повод да мисля, че съм бременна, и двата пъти не можах да нося детето повече от месец-два. Кажи ми, лейди, дали… — гърлото й се стегна и тя не посмя да произнесе молбата си на глас: „Кажи ми, Игрейн, ще родя ли това дете, виждала ли си ме с детето на Артур на гърди?“ Какво би казал свещеникът, ако научи, че тя е готова на такъв компромис с магьосничеството?

Игрейн потупа ръката й.

— Ще ми се да можех да ти кажа нещо повече. Но виденията ми идват и си отиват не по моя воля. Да даде Бог всичко да свърши добре, дете мое. Може би не виждам нищо повече, защото по времето, когато се роди бебето, аз няма да бъда тук, за да го видя… не, не плачи, детето ми — помоли тя. — От мига, когато видях Артур обвързан в брачен съюз, съм готова да напусна този живот. Щеше ми се да видя вашия син, да държа в скута си и дете на Моргана, ако тя някога стане майка, но и така децата ми са добре, а Утър вече го няма. Може би там, някъде отвъд, Утър ме чака заедно с всички деца, които загубих при раждане. Ако пък не е така… — тя сви рамене — никога няма да го разбера.

Игрейн затвори очи и Гуенхвифар си каза: „Изтощих я с този разговор“. Поседя мълчаливо докато старата жена заспа, сетне стана и тихо излезе в градината, зашеметена. Съвсем не й се струваше възможно да е бременна. Не бе се замисляла за забавянето в цикъла си, по-скоро го беше отдала на преумората от пътуването. Та нали през първите три години след женитбата си мислеше, че е бременна при всяко закъснение. Такива закъснения й се случваха и през годината, когато Артур замина на битка при гората Селидон, а после и на дълъг поход. След това се върна тежко ранен и дълго време бе прекалено слаб, за да може да споделя леглото й. Тогава разбра, че ритъмът на месечния й цикъл е непостоянен. Не можеше да следи за редовността му по фазите на луната, защото понякога прескачаше два или три месеца.

Но сега, след разговора с Игрейн, тя се зачуди как нито за миг не е помислила за това — през ум не й мина да се усъмни в казаното от старата кралица. Някакъв глас шепнеше на Гуенхвифар: „Това е магия!“ и упорито й напомняше: „Всички тези неща са дело на Сатаната и нямат място тук, в тази обител на свети жени“ Но тя веднага си отговаряше: „Какво лошо би могло да има в това, че Игрейн ми е съобщила такова нещо?“ Та нали, мислеше Гуенхвифар, ангел Господен е бил пратен да предизвести Дева Мария, че ще роди син… тя изтръпна за миг от богохулното сравнение, но веднага след това се закиска при мисълта, че някой би могъл да сравни Игрейн с ангел Божи.

В този миг църковната камбана призова монахините на молитва и Гуенхвифар, макар че пребиваваше в манастира като гостенка и нищо не я задължаваше да присъства на службата, веднага се запъти към параклиса. Там коленичи на обичайното си място в отредената за гости част, но не успя да чуе много от литургията, защото с цяло сърце се бе отдала на най-страстната молитва, която бе отправяла през живота си.

„Най-сетне бе отговорено на молитвите ми. Благодаря ти, Христе, благодаря ти, Божа майко!“

„Артур не беше прав. Той не е имал вина. Няма да има нужда…“ Отново я изпълни парализиращото чувство на срам, което бе изпитала, когато той й бе казал онези думи, с които почти явно й разреши да му изневери… „Колко порочна жена бях тогава, та можах дори за миг да си помисля, че мога да го сторя…“ Но сега, въпреки порочните й мисли, Бог я възнаграждаваше, защото бе преценил, че тя го заслужава. Гуенхвифар вдигна глава и се присъедини към другите, които пееха „Тебе славим“ с толкова силен глас, че игуменката вдигна глава и я изгледа остро.

„Те не знаят защо съм благодарна на Бога… не знаят колко много трябва да Му благодаря… Но не знаят и колко лоша бях, защото тук, на това свято място, мислех за този, когото обичам…“

И в този миг, в цялата й радост, отново я прониза болка:

„Сега той ще ме види натежала с детето на Артур, ще му се сторя дебела и грозна и никога повече няма да ме погледне с любов и копнеж“. Въпреки радостта, която изпълваше сърцето й, тя изведнъж се почувства тъжна, сякаш нещо в нея се смачка.

„Артур ме бе освободил от клетвата ми и ние можехме да бъдем заедно — поне веднъж, а сега това няма да стане никога… никога… никога…“

Тя скри лице в ръцете си и заплака. Вече й беше все едно, че игуменката я гледа.

Тази нощ дишането на Игрейн стана толкова затруднено, че тя дори не можа да отпусне глава, за да си почине. Налагаше се да седи съвсем изправена, подпряна на много възглавници, за да може изобщо да диша. Имаше безкрайни пристъпи на кашлица и дъхът й свиреше. Игуменката й донесе някакво лекарство, което прочиствало дробовете, но от него само й прилоша и тя отказа да го вземе втори път.

Гуенхвифар остана при нея. От време на време задремваше, но се стряскаше. Всяко раздвижване на болната. Ставаше да й даде глътка вода, да й намести възглавниците, та Игрейн да намери поне малко облекчение. В стаята бе запалена само една малка лампа, но навън грееше пълната луна, а нощта бе толкова топла, че вратата, която водеше към градината, бе оставена отворена. Чуваше се постоянният шум на морските вълни, които се разбиваха в скалите под манастирската градина.

— Странно — проговори внезапно Игрейн с глас, който идваше сякаш отдалече. — Никога не съм си мислила, че ще дойда да умра тук… Спомням си колко тъжна и нещастна бях, когато за първи път пристигнах в Тинтагел. Вярвах, че съм на края на света. Сравнявах това място с Авалон — толкова светъл, прекрасен, потънал в цветя…

— Тук също има цветя — каза Гуенхвифар.

— Но те не са като тези у дома. Тук е толкова голо, има само скали — отвърна Игрейн. — Била ли си на Острова, дете?

— Израснах в манастира на Инис Уитрин, мадам. Прекрасно място е Островът. А когато идвах за първи път насам, през мочурищата, всичко ми се стори така голо, безлюдно и пусто. Толкова се боях…

Игрейн понечи да посегне към нея. Гуенхвифар взе ръката й и се уплаши, защото тя бе студена като лед.

— Добро дете си ти — поде Игрейн, — щом дойде чак дотук, а моите собствени деца не дойдоха. Зная и колко много се страхуваш от пътуванията, и все пак дойде, при това бременна.

Гуенхвифар притисна студените й ръце между своите.

— Не говори, това те уморява, майко.

Игрейн издаде слаб звук, наподобяващ смях, но той се изгуби в поредния пристъп на кашлицата.

— Мислиш ли, че има значение, Гуенхвифар? Трябва да ти призная, че имам вина пред теб — на самия ден на сватбата ви с Артур отидох при Талиезин и го питах дали има почтен начин Артур да не се венчае с теб.

— Аз… не знаех. Защо?

Стори й се, че Игрейн се поколеба, преди да отговори, но не беше убедена. Може би се дължеше на това, че старата жена говореше трудно.

— Не зная… може би съм мислела, че няма да си щастлива със сина ми.

Тя отново се закашля толкова продължително, сякаш никога вече нямаше да си поеме дъх.

Когато се поуспокои, Гуенхвифар каза:

— Сега наистина не бива да говориш повече, майко. Искаш ли да доведа свещеник?

— Дявол да ги вземе всички свещеници — отвърна съвсем отчетливо Игрейн. — Не ги искам около себе си. Не добивай толкова възмутен вид, детето ми. — Тя полежа мълчаливо. — Мислеше ме за много набожна, нали, щом прекарвам последните години от живота си в манастир? Но къде другаде бих могла да отида? Вивиан би ме приела на Авалон, но аз не можех да забравя, че тя ме омъжи за Горлоис… Зад тази градинска стена се издига Тинтагел — също като затвор. За мен той винаги е бил затвор. И все пак това бе единственото място, което бих могла да нарека свой дом. Бях убедена, че съм го заслужила с всичко, което изтърпях, докато живеех там…

Игрейн отново започна да се бори да си поеме дъх. Най-сетне проговори:

— Ще ми се Моргана да бе дошла… тя има Дарбата, би трябвало да знае, че умирам…

Гуенхвифар видя, че очите й са пълни със сълзи. Тя продължи да разтрива леко студените й ръце. Сега пръстите й вече бяха почнали да се вкочаняват — бяха твърди като ноктите на животно.

— Сигурна съм, че би дошла, ако знаеше, майко.

— Но аз не съм… отпратих я, откъснах я от себе си и я хвърлих в ръцете на Вивиан. А знаех колко безжалостна може да бъде Вивиан, че ще използва Моргана също тъй, както използва на времето мен — за благото на страната, но и заради собствената си власт — шепнеше Игрейн. — Отпратих я, защото мислех, че тъй е по-добре за нея. Беше по-добрата от две злини. Мислех, че ще й е по-добре в Авалон, в лоното на Богинята, отколкото в ръцете на черноризците, които щяха да я научат да вярва, че е порочна, само защото е жена.

Гуенхвифар беше потресена. Продължаваше да разтрива студените ръце на умиращата и смени затоплените тухлички при краката й, но те оставаха все тъй студени, а когато се опита да ги разтрие, Игрейн не почувства нищо.

Реши да опита отново.

— Краят ти е близо, не искаш ли да поговориш с християнски свещеник, скъпа майко?

— Казах ти, не искам — настоя Игрейн. — След всички тези години, когато мълчах, за да има мир в дома ми, мога спокойно да им кажа какво ми е истинското мнение за тях… Обичах Моргана толкова много, че я изпратих на Вивиан, за да може поне тя да се отърве от тях… — Игрейн отново започна да се задъхва. — Артур… — произнесе тя най-сетне. — Той никога не е бил мой син… беше само на Утър — надеждата за наследяване на трона, нищо повече. Обичах Утър много и му родих много синове, защото за него беше важно да има син, който да го наследи. Вторият ни син, който умря скоро след прерязване на пъпната връв — може би него бих обикнала като свой, както обичам Моргана… Кажи ми, Гуенхвифар, упреквал ли те е някога мъжът ти, че не си му родила наследник?

Гуенхвифар сведе глава. Сълзи опариха клепачите й.

— Не, винаги е бил много добър… нито веднъж не ме е упрекнал. Дори веднъж ми каза, че е познал немалко жени, но не знае да има дете от някоя, та може би вината била негова.

— Ако те обича заради теб самата, тогава е безценен бисер сред мъжете — каза Игрейн. — Ще бъде още по-хубаво, ако можеш да го направиш щастлив… Обичах Моргана, защото тя бе всичко, което имах и можех да обичам. Бях млада и нещастна; никога не би могла да разбереш колко нещастна бях през тази зима, когато я родих — сама, далеч от дома, а бях още дете. Ужасявах се, че мога да родя чудовище заради омразата, която изпитвах към детето, което носех. Но тя беше очарователно малко създание — кротка, умна, приличаше на малка фея. Само нея и Утър съм обичала на този свят… къде е тя, Гуенхвифар? Къде е, та не идва при майка си на смъртното й легло?

Изпълнена със състрадание, Гуенхвифар отвърна:

— Тя сигурно не знае, че си болна…

— Ами Дарбата! — Игрейн повиши тон и се размърда неспокойно върху възглавниците. — Къде би могла да бъде, та да не види, че умирам? О, аз знаех, че нещо я мъчи, още на коронацията на Артур — а не казах нищо. Не исках да знам нищо. Мислех си, че съм понесла достатъчно мъки през живота си, затова не продумах, когато тя имаше нужда от мен… Гуенхвифар, кажи ми истината! Възможно ли е Моргана да е родила, да има дете и да е някъде сама, далеч от всички, които я обичат? Казвала ли ти е нещо? Дали не ме мрази, дали затова не иска да дойде на смъртния ми одър — защото не споделих страховете си за нея, когато я видях на коронацията на Артур? О, Богиньо… отрекох се от ясновидския си дар, за да има мир в дома ми, защото Утър бе последовател на Христа… Богиньо, покажи ми къде е детето ми, моята дъщеря…

Гуенхвифар я накара да легне и каза:

— Лежи спокойно, майко… Да бъде Божията воля. Не бива да призоваваш Богинята на демоните между тези стени…

Игрейн се изправи рязко — въпреки подутото лице и синкавите устни тя изгледа по-младата жена така, че Гуенхвифар си припомни „Да, тя също е велика кралица — кралица на тази земя“.

— Ти не знаеш какво говориш — каза умиращата, а в гласа и се смесваха гордост, съжаление и презрение. — Богинята е над всички други богове. Религиите идват и си отиват — римляните разбраха това и несъмнено и християните ще го разберат някога, но тя е над всички. — Тя разреши на Гуенхвифар да я положи обратно върху възглавниците и простена — Тъй ми се иска краката ми да се стоплят… да, знам, че си сложила топли тухлички, но не мога да ги усетя. Четох веднъж в една стара книга, която Талиезин ми беше дал, за един мъдрец, който бил принуден да изпие отрова. Талиезин казва, че хората винаги са убивали по-мъдрите от тях. Също както хората в онази страна далеч на юг са приковали Христос на кръста, тъй и този мъдрец бил принуден да изпие отровата, защото управниците и придворните отрепки твърдели, че учението му е невярно. Когато умирал, казал, че студът пълзи от краката му нагоре… после издъхнал. Не съм пила отрова, но чувствам същото като него… ето, сега студът достига сърцето ми… — тя потръпна и притихна. За миг Гуенхвифар помисли, че е спряла да диша. Но сърцето й биеше все още, макар и бавно. Игрейн не каза нито дума повече. Продължи да лежи върху възглавниците и да хрипти, докато призори секна и последното й мъчително дихание.