Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (49)

11

Гуенхвифар бе намразила тържествата по Петдесетница, когато Артур пращаше вест до своите приятели да дойдат в Камелот и да подновят клетвата за братска вярност помежду си. Тъй като в страната отдавна цареше мир, та най-отдавнашните му приятели се бяха разпилели из отдалечените си владения, с всяка изминала година все по-малко рицари пристигаха за празника — всеки бе обвързан с дом, семейство, земи… Това изпълваше Гуенхвифар със задоволство, защото срещите по Петдесетница все й напомняха миналите времена, когато Артур не бе християнски крал и се сражаваше под знамето на Великия дракон. По Петдесетница той принадлежеше изцяло на приятелите си, а тя нямаше място в техния живот.

Беше се изправила зад него, докато той слагаше печата си върху двете дузини преписи, които писарите бяха направили на тазгодишната покана — за всеки от васалните крале и много от някогашните му бойни другари.

— За какво ти е да пращаш всекиму специална покана тази година? И без това тези, които не са заети с нещо друго, знаят, и ще дойдат, и без да ги каниш.

— Тази година не може без покана — Артур се извърна към нея и й се усмихна. Гуенхвифар изведнъж осъзна, че косата му е почнала да побелява, но тъй като си беше все така светлорус, човек трябваше да се вгледа съвсем отблизо, за да забележи белите коси.

— Трябва да пристигнат колкото може повече от старите ми приятели — имам намерение да устроя такива игри и турнири, които да убедят всички, че легионът на Артур не е забравил бойното изкуство.

— Нима мислиш, че някой се съмнява в това? — попита Гуенхвифар.

— Знам ли? Ето, в Долна Британия се е появил някакъв си Луций — Борс ми прати вест. Както всички васални крале ми се притекоха на помощ, за да не прегазят саксонците и дивите северняци нашите земи, така и аз съм длъжен да им се притека на помощ в случай на нужда. Та този Луций се самопровъзгласил за римски император!

— С какво право? — каза Гуенхвифар.

— Ама че въпрос. При всички положения има по-малко право на титлата от мен например — отвърна Артур. — В Рим не е имало император повече от сто години, жено. Константин^[1] последен е носил императорския пурпур; след него Магнус Максимус прекосил морето, за да отиде в Рим и да се опита да стане император. Той така и не се е завърнал в Британия и един Бог знае какво се е случило с него и къде е загинал. След това Амброзиус Аурелианус обедини хората в нашите земи срещу саксонците, а после дойде Утър — предполагам, че всеки един от тях би могъл да се нарече император, а също и аз самият, но на мен ми стига титлата самодържец на цяла Британия. Когато бях момче, учих малко римска история, и знам, че за тях не е било нещо необичайно някой самозванец да привлече по някакъв начин лоялността на един-два легиона, и се нарече император. Но тук, в Британия, притежанието на римско знаме с орел не е достатъчно условие да станеш император. Ако беше така, Уриенс отдавна да се е провъзгласил за такъв. Между другото, поканих и него тази година — кой знае откога не съм виждал сестра си.

Гуенхвифар не отговори пряко на последните му думи. Само потръпна и каза:

— Не бих искала страната да бъде отново разкъсана от войни, не искам повече кланета…

— Нито пък аз — добави Артур. — Предполагам, че всеки крал би предпочел мира пред войната.

— Не съм толкова сигурна. Някои от твоите приближени все говорят за старите времена, когато ден и нощ се сражавахте срещу саксонците. И сега християнското помирение със същите тези саксонци, за което все говори епископът, никак не ги привлича.

— Не мисля, че тъгуват за войната — усмихна се Артур. — По-скоро тъгуват за онова отминало време, когато всички бяхме млади, за приятелството, което ни свързваше толкова тясно. Нима ти самата никога не си тъгувала за онези години, съпруго моя?

Гуенхвифар почувства, че се изчервява. О, да, не бе забравила онова време… Когато Ланселет бе неин верен рицар и защитник, когато се обичаха… Една християнска кралица нямаше право на такива помисли, но тя не можеше да се спре.

— Да, нерядко, съпруже. Може би си прав, това е просто копнеж по отминалата ни младост… Не съм вече млада — тя въздъхна, а той взе ръката й в своята и каза:

— За мен си все така прекрасна, скъпа моя, както в деня, когато за първи път дойде в леглото ми — и Гуенхвифар знаеше, че той говори истината.

Тя се насили да запази спокойствие, да не се черви повече. „Да, не съм млада“, продължаваше вътрешният й глас, „и не подобава да си спомням младостта и да тъгувам за нея, защото по онова време бях грешница, провинила се бях в прелюбодеяние. Сега се покаях и се помирих с Бога, и дори Артуровото покаяние за онзи грях, извършен с Моргана, е прието“. Насили се да мисли практично, както бе редно за Британската кралица.

— В такъв случай на тази Петдесетница ще имаме още повече гости от обикновено. Трябва да поговоря с Кай и Лукън къде ще настаним толкова много хора и с какво ще ги храним. Борс от Долна Британия ще дойде ли?

— Ако успее — отвърна Артур, — въпреки че преди няколко дни получих вест от Ланселет — молеше ме за разрешение да отиде на помощ на брат си Борс, в случай, че неговите владения са обсадени. Писах му първо да дойде тук, защото може по-късно всички заедно да се отправим към Долна Британия… Сега, след смъртта на Пелинор, Ланселет е пълноправен крал на земите му като съпруг на Илейн — поне докато синът им не навърши пълнолетие. Моргоуз от Лотиан ще изпрати Агравейн, и Уриенс — някой от синовете си. Той действително е много здрав и младолик за възрастта си, но все пак не е безсмъртен. Първородният му син е глуповат, но Аколон е член на нашето рицарско братство, пък и Уриенс има до себе си Моргана, която е добър съветник.

— Това ми се струва нередно — отбеляза Гуенхвифар, защото в Светото писание е казано, че жените трябва да се подчиняват на мъжете си, а Моргоуз все още управлява Лотиан, и Моргана също управлява северен Уелс редом с мъжа си.

— Лейди, ти пак забравяш, че аз произхождам от кралската династия на Авалон — каза Артур. — Крал съм не само като син на Утър Пендрагон, но и като син на Игрейн, която бе дъщеря на Езерната дама. Гуенхвифар, от незапомнени времена Повелителката на езерото е управлявала тези земи, а кралят винаги е бил по-скоро военновременен главатар. Дори по римско време легионите са се сражавали с тукашните кралици, които водели племената си в бой, и някои от тях са били не само мъдри управнички, но и смели воини. Никога ли не си чувала за кралица Боадицея? Дъщерите й били изнасилени от римски легионери, а тя самата пребита почти до смърт заради бунта си срещу Рим — но успяла да избяга от плен, събрала армия и едва не прогонила и последния римлянин от тези брегове.

Гуенхвифар каза с горчивина:

— Надявам се, че са я убили.

— О, да, и се гаврили с тялото й… Но дори римляните са приели факта, че в тези земи жените могат да управляват наравно с мъжете. Всеки самодържец на Британия, включително и Утър, моят баща, е носил титлата, която е създадена в отдавна отминалите времена: „dux bellorum“, върховен военачалник. Утър, а и аз след него, заемаме трона на Британия като върховни военачалници на Повелителката на Авалон. Не забравяй това, Гуенхвифар.

Гуенхвифар отвърна нетърпеливо:

— Мислех, че веднъж завинаги си приключил с това, че когато се провъзгласи за християнски крал, се покая и за това, че си служил на народа на феите, на нечестивите обитатели на онзи остров…

Артур отвърна рязко:

— Личният ми живот и моята вяра са нещо отделно, Гуенхвифар, но хората от племената стоят зад мен, защото нося ТОВА! — и той удари с длан по дръжката на Екскалибур, който висеше на кръста му в кървавочервената си ножница. — Преживях много сражения благодарение на вълшебството на това острие…

— Ти запази живота си, защото Господ те съхрани да въведеш цялата страна в християнската вяра — възрази Гуенхвифар.

— Някой ден може да стане и това. Но този ден е още далеч, лейди. В Лотиан хората са доволни от управлението на кралица Моргоуз, а Моргана също управлява достойно Северен Уелс и Корнуол. Ако за тези земи бе назрял моментът да приемат Христа, то народът щеше да иска крал, а не кралица. Аз управлявам тази земя, Гуенхвифар — такава, каквато е, а не каквато свещениците биха искали да бъде.

Гуенхвифар понечи да продължи, но забеляза раздразнението в погледа му и за да приключи спора, каза:

— Може би един ден дори саксонците и хората от племената ще преклонят глава пред кръста. Епископ Патрициус казва, че ще дойде ден, когато единствено Христос ще бъде всевластен господар на хората, а кралете и кралиците — просто негови слуги. И нека даде Бог този ден да настане скоро — сетне се прекръсти. Артур се разсмя.

— Нямам нищо против да бъда слуга на Христа — отвърна той, — но не и на неговите свещеници. Но несъмнено епископ Патрициус ще е сред гостите, и ти ще можеш да се насладиш на компанията му и да го приемеш толкова тържествено, колкото искаш.

— А от Северен Уелс пристига Уриенс — поде Гуенхвифар, — несъмнено заедно с Моргана. И Ланселет е потеглил от земите на Пелинор, нали?

— Да, той ще дойде — каза Артур, — но се боя, че ако си се затъжила за братовчедка си Илейн, ти самата трябва да отпътуваш натам — Ланселет ми съобщава, че наскоро отново е родила и не може да пътува.

Гуенхвифар трепна. Да, тя знаеше, че Ланселет рядко остава у дома, при Илейн, но пък Илейн му бе дала това, което тя никога не би могла да му даде — синове и дъщери.

— На колко години е синът на Илейн? След като ще ме наследи на трона, редно е да бъде отгледан тук, в двора — каза Артур, а Гуенхвифар отвърна:

— Предложих да го пратят тук още когато се роди, но Илейн настоя, че дори ако е съдено един ден да бъде крал, той трябва да бъде възпитан в скромност и простота, за да бъде истински мъж. Та нали ти самият си отгледан като син на обикновен човек, и това никак не ти е навредило.

— Да, може би Илейн е права — каза Артур. — Ще ми се някой път да видя и сина на Моргана. Той вече трябва да е мъж — седемнадесет години минаха оттогава. Знам, че той не може да ме наследи, свещениците никога не биха го приели, но все пак е единственият ми син. Бих искал да го видя поне веднъж и да му кажа… Сам не знам какво бих му казал. И все пак, искам да го видя, поне веднъж.

Гуенхвифар с мъка потисна гневния отговор, който напираше на устните й; със спор нямаше да постигне нищо. Каза само:

— Той си е добре там, където е.

Такава бе истината; в момента, в който го каза, разбра колко е щастлива, че синът на Моргана расте на онзи остров, сред магьосници, на място, където не може да пристъпи един християнски крал. Тъй като онова момче се възпитаваше там, възможността някакъв съдбовен обрат да го постави на трона след Артур ставаше все по-малка — не само свещениците, но и народът из тези земи гледаше вече с недоверие на вълшебствата на Авалон. Ако детето бе живяло в кралския двор, възможно бе някоя безскрупулна личност да приеме сина на Моргана за по-пряк наследник от сина на Ланселет. Артур въздъхна:

— Не е леко да знам, че имам син, но никога няма да го видя — каза той и допълни: — Кой знае, и това може да се случи някой ден.

После сви рамене примирено:

— Ти несъмнено си права, скъпа. Кажи ми сега какво имаш предвид за Петдесетница? Сигурен съм, че благодарение на усилията ти ще стане, както винаги, чудесен празник.

Да, беше положила немалко усилия, мислеше си Гуенхвифар тази сутрин, докато оглеждаше множеството палатки и шатри, разпънати около замъка. Голямото турнирно поле беше разчистено, оградено с въжета и знаменца, а наоколо по възвишенията летният вятър развяваше знамената на петдесетина васални крале и повече от сто души рицари. Сякаш цяла армия бе разквартирувана наоколо.

Гуенхвифар затърси с поглед флага на Пелинор и го видя — белия дракон, който той бе приел за герб, след като уби дракона от езерото. Ланселет сигурно бе там… Не бе го виждала повече от година, а и последната им среща беше учтива и формална — пред очите на целия кралски двор. Кой знае колко години бяха минали, откакто не бяха оставали двамата насаме, дори за миг. Спомни си деня, когато той се венча за Илейн, а после я потърси, за да поговорят насаме и да се сбогуват.

Той също бе жертва на Моргана; не бе й изневерил, просто и двамата се уловиха в жестокия капан, устроен от нея. Когато й разказа всичко, той се бе просълзил, и споменът за тези сълзи бе за Гуенхвифар най-прекрасният комплимент, който й бе правил някога… Та кой бе виждал Ланселет да плаче?

— Кълна ти се, Гуенхвифар, тя ме подмами — Моргана ми прати лъжлива вест, и кърпичка, напоена с твоята ароматна вода. Мисля също, че бе сложила някакви билки във виното ми, бе ми направила магия.

Беше вперил пълните си със сълзи очи в нейните и тогава тя също се разплака.

— Моргана е излъгала и Илейн, разказала й как аз едва не съм се поболял от любов по нея… И така двамата се озовахме там. Първоначално наистина мислех, че си ти — бях като омагьосан. А после, когато разбрах, че държа в прегръдките си Илейн, пак не можех да се спра. И сетне пристигнаха всички, с факли… Какво друго можех да сторя, Гуен? Бях обезчестил девствената дъщеря на домакина си… Пелинор имаше пълното право да ме убие още в леглото й… — Ланселет простена и завърши с прекъсващ от мъка глас: — Да бях се оставил да ме прониже с меча си още тогава!

Тогава тя го бе попитала: „Значи не обичаш Илейн?“ Знаеше, че е непростимо да задава такъв въпрос, но не би могла да живее без това успокоение. Ланселет бе човек, който би могъл да разкрие собственото си страдание докрай пред нея, но не се чувстваше в правото си да обсъжда Илейн. Бе казал само с променен, сух тон, че нищо от случилото се не е станало по вина на Илейн, и че честта му налага да се постарае да я направи щастлива, доколкото това е възможно.

Стореното бе сторено. Моргана бе наложила своето. Гуенхвифар щеше да приветства Ланселет като братовчед на съпруга си, нищо повече. Другото бе лудост, отдавна забравена и отминала, но все пак — щеше да го види, а това бе по-добре от нищо. Опита се да пропъди тези мисли и да се съсредоточи върху подготовка на празненството. Бе наредила да опекат два вола — дали щяха да бъдат достатъчни? Преди няколко дни мъжете донесоха от лов огромен глиган — щяха да опекат и него, и две прасета от близките стопанства. Печеното вече се въртеше на огромни шишове и миришеше така вкусно, че наоколо се навъртаха рояци изгладнели дечурлига и се наслаждаваха на съблазнителната миризма. Имаше и стотици самуни ечемичен хляб — повечето щяха да бъдат раздадени на простолюдието, което се тълпеше около оградата, за да наблюдава подвизите на благородниците — крале, воини, най-отбраните рицари — рицарите на Кръглата маса. Щеше да има и печени ябълки в сметана, орехи и всякакви сладки за дамите, меденки, печени зайци, дребни птици, задушени във вино… Ако празникът се окажеше провал, това със сигурност нямаше да се дължи на липсата на обилна и вкусна храна!

Хората започнаха да се събират около пладне. Безкрайна върволица от богато облечени благородници и техните дами се точеше към замъка. Гостите влизаха в голямата зала и прислужниците ги отвеждаха до предназначените за тях места. Както винаги, приближените на Артур рицари заеха местата си около Кръглата маса, но колкото и да бе голяма, на нея не можеха да седнат и всички останали гости на пиршеството.

Гауейн, седнал както винаги до Артур, представи на гостите майка си, Моргоуз. Тя се бе облегнала на ръката на един съвсем млад мъж, когото Гуенхвифар не можа веднага да разпознае. Моргоуз бе стройна както винаги, косата й — гъста и дълга, бе украсена с вплетени в нея скъпоценни камъни. Тя стори дълбок поклон пред Артур, който й нареди с жест да стане и я прегърна.

— Добре дошла в моя двор, лельо.

— Чувах, че яздиш само бели коне — поде Моргоуз, — затова ти доведох един, който ми бе пратен от земите на саксонците. Едно момче, което израсна в моя дворец, сега живее там, и ми го изпрати като подарък.

Гуенхвифар забеляза как Артур стисна зъби, и сама се досети кое може да е това момче. Но Артур каза само:

— Наистина кралски подарък, лельо.

Няма да настоявам да въведат коня в залата, както съм чувала, че е обичай сред саксонците — отбеляза развеселено Моргоуз. — Не ми се вярва, че господарката на Камелот би се съгласила да превърнем в обор прекрасната й зала, украсена за гости! Несъмнено прислужниците ти са имали и без туй достатъчно работа, нали, Гуенхвифар? — тя прегърна кралицата. По-младата жена имаше чувството, че я обгръща топла вълна. Отблизо можа да забели, че лицето на Моргоуз е белосано, а блестящите й очи — подчертани с въглен, но това ни най-малко не вредеше на красотата й.

Гуенхвифар отвърна:

— Благодаря ти за съобразителността, лейди Моргоуз — за съжаление нерядко се случва да доведат хубав кон или куче направо тук, за да ги покажат на краля. Знам, че го правят от любезност, но си мисля, че на твоя кон няма да му стане нищо, ако почака отвън… Не ми се вярва гостоприемството на домакините в Камелот да направи впечатление на един кон, пък бил той и най-умният. Ще се чувства по-добре, ако се нахрани в обора. Вярно, Ланселет ни е разказвал за един римлянин, който поел коня си с вино от златни ведра оказвал му почести и го увенчал с лавров венец…

Красивият млад мъж, който стоеше до Моргоуз, се разсмя и каза:

— Помня тази история — Ланселет я разказа на празненството по случай венчавката му със сестра ми. Ставаше дума за император Гай, който сам се обожествил и направил любимия си кон сенатор. А когато умрял, императорът, който го наследил, казал нещо в смисъл, че поне конят не е давал злонамерени съвети и не извършвал убийства. Но ти, господарю Артур, не следвай този пример — нямаме подходящ стол около Кръглата маса, ако решиш да приемеш жребеца в нашето братство!

Артур се разсмя искрено и се здрависа с младия човек, казвайки:

— Няма да постъпя така, Ламорак — и Гуенхвифар трепна, защото разбра кой е младежът редом с Моргоуз — синът на Пелинор. Да, беше чувала някакви слухове, че Моргоуз го направила свой любовник, пред очите на целия си двор. Как бе възможно такова нещо — как се осмеляваше тази жена да дели легло с мъж, който можеше спокойно да й бъде син? Та Ламорак бе едва на двадесет и пет години! Тя се взря в Моргоуз със смесица от ужас и интерес, и малко скрита завист. „Изглежда толкова млада, и е все още прекрасна въпреки грима, върши каквото си поиска и й е все едно, ако ще цял свят да одумва постъпките й!“ После каза с подчертано хладен тон:

— Ще дойдеш ли при мен да си побъбрим, лельо, та да оставим мъжете да си говорят за своите работи?

Моргоуз стисна ръката на Гуенхвифар.

— Благодаря ти, мила. Толкова рядко идвам в твоя двор, та ще ми бъде приятно за разнообразие да поседя сред жените и да клюкарствам за това кой ще се жени, кой си има любовник, и за новите моди, за рокли и панделки! В Лотиан съм толкова заета с управлението на страната, че не ми остава време за такива женски занимания — за мен те са лукс и удоволствие.

Тя потупа Ламорак по ръката и мислейки, че никой не забелязва, докосна с устни слепоочието му.

— Оставям те при приятелите ти, мили.

Когато кралицата на Лотиан седна до Гуенхвифар на пейката, пищният, омайващ аромат, който се излъчваше от всяка гънка и панделка на дрехата й, накара по-младата жена да почувства замайване. Гуенхвифар поде:

— Ако си толкова заета с държавни дела, лельо, защо не намериш съпруга на Агравейн, и не го оставиш да седне на трона на баща си? Защо не му предадеш властта над Лотиан? Сигурно хората там чувстват липсата на крал…

Смехът на Моргоуз бе топъл и заразителен.

— Но тогава би трябвало да живея без мъж, защото в нашата страна крал е съпругът на кралицата, дете мое, а такова нещо никак не ми е по вкуса. А пък Ламорак е прекалено млад за крал. Той си има други задължения и мога да кажа, че ги изпълнява крайно задоволително…

Гуенхвифар слушаше едновременно привлечена и отвратена. Как не разбираше Моргоуз, че жена като нея става за смях с толкова по-млад мъж? Но ето, той не откъсваше очи от Моргоуз, сякаш тя бе най-прекрасната и привлекателна жена на света. Почти не забеляза Изота от Корнуол, която тъкмо се покланяше пред кралския трон редом с възстаричкия си съпруг, херцог Марк. А Изота бе толкова прекрасна, че из залата се понесе лек шепот — беше висока и стройна, а косата й имаше оттенъка на току-що изсечена медна монета. Но когато я бе взел за съпруга, Марк несъмнено бе мислил по-скоро за ирландското злато — като прекрасната златна огърлица, която Изота носеше на шията си и тежката златна катарама на наметалото й; за ирландските перли, като тези, които тя носеше вплетени в косите си — бе мислил повече за съкровищата, които Изота бе донесла като зестра, отколкото за красотата й. Гуенхвифар си каза, че никога не е виждала по-красива жена. В сравнение с нея Моргоуз изглеждаше подпухнала и възрастта й почваше да си личи, но независимо от това Ламорак продължаваше да я изпива с очи.

— Да, Изота е прелестна — намеси се в мислите й Моргоуз, — но в двора на херцог Марк се разправя, че предпочитала неговия наследник, младия Друстан^[2], пред самия Марк, и кой ли би могъл да я упрекне? Но тя е скромна и благовъзпитана, и ако е достатъчно разумна, ще се постарае да зарадва стареца с дете — макар че небесата са ми свидетел, и тази работа би станала по-лесно с помощта на Друстан — Моргоуз се изкиска. — Не личи брачното легло да й носи много радости. Тъй или иначе, предполагам, че от нея Марк иска наследник на Корнуол и нищо повече. Предполагам, че само това чака, за да обяви, че Корнуол е негова законна собственост, защото той го управлява, а не Моргана, която го наследи от Горлоис — всъщност къде е моята племенница? Така ми се иска да я прегърна отново!

— Ето я, идва заедно с Уриенс — каза Гуенхвифар, защото тъкмо в този момент кралят на Северен Уелс наистина бе наближил трона.

— Артур щеше да постъпи по-добре, ако бе омъжил Моргана в Корнуол — каза Моргоуз. — Сигурно си е казал, че Марк е твърде стар за нея. Но можеше да я даде и за жена на младия Друстан — майка му е роднина на покойния крал Бан от Долна Британия, та той е далечен братовчед на Ланселет и е красив почти колкото него, нали, Гуенхвифар? — тя се засмя весело и добави: — О, бях забравила, ти си толкова строго набожна, че не би могла да оцениш красотата на друг мъж, освен на законния си съпруг. Е, да, лесно е да си добродетелна, като си омъжена за млад, смел и хубав мъж като Артур!

Гуенхвифар имаше чувството, че ако послуша още малко бъбренето на Моргоуз, ще полудее. Тази жена не мислеше ли понякога и за нещо друго? Моргоуз тъкмо казваше:

— Мисля, че трябва да разменя няколко думи с Изота — тя е чужденка в Британия. Чувах, че говори съвсем малко нашия език, предпочитала да говори на езика на родната си страна. А чувах и друго, че там, в Ирландия, тя била известна лечителка, разбирала от билки, но и от магия. Когато Друстан се сразил с ирландския рицар Мархус, тя успяла да излекува раните му, а никой не вярвал, че той ще оживее. Затова и сега той е неин верен рицар и защитник — или поне той твърди, че това е причината — продължаваше да бъбри Моргоуз, — но тя е толкова красива, че не бих се учудила, ако… Мисля, че трябва да я запозная с Моргана — тя също много разбира от билки и е веща в лечителското изкуство. Сигурно ще има за какво да си говорят. Доколкото си спомням, Моргана даже знае и малко езика на ирландците. Да, освен това тя също е омъжена за човек, който е толкова стар, че може да й бъде баща — Артур наистина не постъпи правилно! Гуенхвифар каза сковано:

— Моргана сама прие да се омъжи за Уриенс. Нали не вярваш, че Артур би омъжил скъпата си сестра, без да вземе изричното й съгласие?

Моргоуз направо изпръхтя презрително.

— Моргана е толкова жизнена, че не мога да си представя как би се примирила да споделя брачното ложе с такъв старец — каза тя, — а пък аз, ако имах такъв красив заварен син като Аколон, знам отлично как бих постъпила на нейно място!

— Хайде да поканим дамата от Корнуол да седне до нас — каза Гуенхвифар, за да прекъсне по някакъв начин клюките на Моргоуз. — И Моргана също, щом искаш.

Моргана за щастие бе вече омъжена за Уриенс; какво я засягаше Гуенхвифар, ако тя бе решила да изложи на опасност безсмъртната си душа, да се излага и да блудства с този или онзи мъж?

Уриенс, съпроводен от Моргана и двамата си по-млади синове, тъкмо поднасяше поздравленията си на Артур, който взе ръцете на стария крал в своите, нарече го „зетко“, и после целуна Моргана по двете бузи.

— Нима искаш да ми правиш подарък, Уриенс? Не ми трябват подаръци от толкова близки роднини, вашата привързаност ми стига — каза той.

— Бих искал не само да ти поднеса подарък, но и да те помоля за една голяма милост — отвърна Уриенс. — Моля те да приемеш моя син Увейн в свитата си и да го направиш рицар на Кръглата маса.

Артур погледна усмихнат към тъмнокосия, строен младеж, който коленичеше пред него.

— На колко години си, Увейн?

— На петнадесет, повелителю мой.

— Стани тогава, сър Увейн — каза меко Артур. — Тази нощ ще прекараш в бдение над рицарските си доспехи, а утре някой от рицарите на Кръглата маса ще те приеме в нашето братство.

— Ако позволиш, господарю Артур — намеси се Гауейн, — мога ли аз да окажа тази чест на братовчед ми Увейн?

— Та кой би бил по-подходящ от теб, братовчеде и скъпи приятелю? — отвърна Артур. — Ако и ти си съгласен, Увейн, така да бъде. Приемам те с радост сред рицарите на Кръглата маса и заради самия теб, и защото си заварен син на скъпата ми сестра. Сторете му място на масата, приятели, а ти, Увейн, можеш утре да се сражаваш редом с мен на турнира.

Увейн заекна от вълнение.

— Б… благодаря ти, кралю.

Артур се обърна усмихнат към Моргана.

— Аз ти благодаря за този подарък, сестро.

— Подаръкът е за мен, Артур — каза Моргана. — Увейн ми е като роден син.

С някакво озлобление Гуенхвифар забеляза, че на Моргана вече й личат годините — леки бръчки бяха набраздили лицето й, а в гарвановочерната коса имаше вече сребърни нишки. Но тъмните й очи бяха все така прекрасни. Говореше за Увейн като за роден син, и го гледаше като майка — с гордост и нежност. „Родният й син трябва да е по-голям от него… И така, Моргана, проклета да е, има двама сина, а аз си нямам дори осиновено дете!“

Моргана, седнала до Уриенс малко по-далеч на масата, почувства погледа на Гуенхвифар, насочен към нея. „Колко ме мрази! Дори сега, когато с нищо не мога да й навредя!“ Но тя не чувстваше омраза към Гуенхвифар; престанала бе дори да се измъчва заради женитбата си с Уриенс, защото съзнаваше, че по някакъв неведом начин този брак я накара да стане отново това, което бе някога — жрица на Авалон. „И все пак, ако не беше Гуенхвифар, сега щях да съм съпруга на Аколон, а вместо това сме изложени непрестанно на опасността някой прислужник да узнае тайната ни и да издрънка всичко на Уриенс с надеждата да получи награда…“ Тук, в Камелот, трябваше да внимават много. Гуенхвифар не би се спряла пред нищо, ако можеше да й създаде неприятности.

Щеше да е по-добре, ако не бе дошла тук. Но Увейн толкова настояваше тя да присъства на посвещаването му в рицарство, а той не помнеше друга майка, освен Моргана.

В края на краищата Уриенс нямаше да живее вечно — въпреки че понякога й се струваше, че е решил да надмине по дълголетие Матусалем^[3], а Моргана се съмняваше, че дори свинарите в Северен Уелс биха приели Авалох за крал. Ако само можеше да роди дете на Аколон, никой не би се усъмнил, че Аколон няма да царува достойно редом с нея.

Би рискувала — нали Вивиан бе почти на сегашната й възраст, когато роди Ланселет, а пък доживя да го види израснал мъж. Но Богинята не бе й пратила и най-бледа надежда, че някога би могла да зачене, и, честно казано, Моргана нямаше и особено желание. Увейн й бе достатъчен като син, а Аколон нито веднъж не бе я упрекнал, че не може да има деца — несъмнено сам съзнаваше, че ако Моргана роди, надали някой би повярвал, че детето е от Уриенс. Самата Моргана мислеше, че случеше ли се нещо подобно, ще съумее да убеди Уриенс в бащинството му — той й вярваше безрезервно, а освен това все още споделяше леглото й доста често — прекалено често според нея.

Тя се обърна към Уриенс:

— Дай ми чинията си, нека аз избера какво ще ядеш. Това печено прасе е тежко за теб — после ще се чувстваш зле. Ще ти сложа от тези пшенични хлебчета с малко от соса, и ето едно хубаво парче заешко, тя повика един от прислужниците, който разнасяше поднос с ранни плодове и избра череши за съпруга си.

— Вземи си, знам, че ги обичаш.

— Толкова си добра с мен, Моргана — каза той, а тя потупа ръката му. Струваше си труда — времето, прекарано в грижи около него, когато го лекуваше, бродираше му красиви ризи и наметала, дори от време на време намираше много дискретно някоя по-млада жена за леглото му и му даваше да пие някоя от билковите й отвари, които поне временно връщаха у него някакво подобие на мъжественост; сега Уриенс бе напълно убеден, че тя го обожава и нито за миг не можеше да се усъмни в нейната вярност или да й откаже каквото и да било, стига тя да поискаше.

Хората бяха започнали да стават от трапезата — разхождаха се напред-назад из залата, похапваха сладкиши и бонбони, викаха прислужниците да им наливат още вино и ейл, отиваха да си поговорят с приятели и роднини, с които се виждаха само веднъж-дваж годишно. Уриенс още дъвчеше. Моргана го помоли за разрешение да го остави за малко, за да поговори с роднините си.

— Както искаш, скъпа моя — изфъфли той с пълна уста. — Трябваше да ми отрежеш косата, миличка — виж, всички рицари от свитата на Артур са с къси коси…

Тя погали оределите му къдрици и каза:

— О, не, скъпи. Мисля, че така е по-подходящо за годините ти. Нали не искаш да приличаш на ученик или монах? — а наум допълни: „Освен това ти е останала толкова малко коса, че ако я отрежа, плешивината ти ще лъсне като фар!“

— Виж, благородният Ланселет продължава да носи косата си дълга, Гауейн също, а и Гарет — кой би казал, че някой от тях е стар?

— Права си както винаги — заяви доволно Уриенс. — Сигурно така наистина е по-добре за един зрял мъж. Само някое хлапе като Увейн може да стриже ниско косата си.

Увейн наистина бе подрязал косата си късо, до тила, по новата мода.

— Забелязвам, че и Ланселет е почнал да побелява — така е, скъпа, стареем. „Ти вече си бил дядо, когато се е родил Ланселет!“, каза си сърдито наум Моргана, а на глас измърмори нещо в смисъл, че действително никой от тях не изглежда тъй, както преди десет години — това поне си беше неоспорима истина — а после набързо се отдалечи.

Каза си, че Ланселет продължава да е най-красивият мъж, когото някога е виждала; до него дори Аколон изглеждаше някак прекалено съвършен, чертите му бяха прекалено правилни. Да, и косите, и идеално подрязаната брада на Ланселет бяха вече посивели, но в очите му проблясваше старата закачлива усмивка.

— Добър да е денят ти, братовчедке.

Моргана се смая от сърдечния му тон. В крайна сметка, помисли си тя, май Уриенс ще се окаже прав — никой от нас не е вече млад, и почваме да позабравяме вълненията от младите години. Той я прегърна и тя почувства копринената мекота на къдравата му брада по бузата си. После попита:

— Илейн не е ли с теб?

— Не, защото едва преди три дни ни се роди още една дъщеря. Тя се надяваше детето да се роди малко по-рано, и тогава вече щеше да се е оправила достатъчно, та да може да язди по Петдесетница, но бебето беше доста едро и се позабави. Очаквахме раждането още преди три седмици!

— Колко деца имаш вече, Ланс?

— Три. Галахад е голямо момче, на седем години, след него е Нимю — тя е на пет. Не ги виждам много често, но бавачките им казват, че са умни и много добре развити за възрастта си, а сега Илейн е решила да кръсти най-малката Гуенхвифар — на кралицата.

— Каня се да тръгна на север и да посетя Илейн — каза Моргана.

— Тя ще ти се зарадва, сигурен съм. Там, на север, понякога е много самотно — отвърна Ланселет. Моргана никак не бе убедена, че Илейн ще й се зарадва, но това си бяха техни отношения. Ланселет хвърли поглед към подиума, където Гуенхвифар бе повикала Изота от Корнуол да седи до нея, на кралската маса, а от другата страна Артур разговаряше с херцог Марк и племенника му.

— Познаваш ли онова момче, Друстан? Добър арфист е, макар че не може да се мери с Кевин, разбира се.

Моргана поклати глава.

— А Кевин ще свири ли тази вечер?

— Не съм го виждал — отвърна Ланселет. — Кралицата не го обича, а и нравите в кралския двор са вече прекалено християнски, въпреки че Артур все още го цени и като музикант, и като съветник.

Моргана попита направо:

— И ти ли си станал християнин?

— Ще ми се да бях — отвърна Ланселет с дълбока въздишка. — Толкова простичка ми се вижда тази вяра — от теб се иска само да приемеш, че Христос е приел кръстната смърт, за да изкупи веднъж завинаги греховете ни. Но аз познавам прекалено много истини… И знам как живот след живот само ние и никой друг можем да разберем причините за събитията, които сами сме предизвикали и да поправим бедите, за които сме станали причина. Не мога да разбера как един-едничък човек, колкото и да е свят и благословен от Бога, би могъл да изкупи всички грехове на цялото човечество, извършени през цялото му съществувание. Как иначе да си обясниш например това, че в настоящия живот на едни е дадено толкова много, а на други — почти нищо? Не, мисля, че това е жестока измислица на свещениците, че искат по този начин да убедят хората, че само те имат пряка връзка с Всевишния и могат да опрощават грехове в Негово име — о, как бих искал да вярвам, че наистина е така! При това някои от християнските свещеници наистина са добродетелни и искрени люде.

— Не съм срещала досега никой от тях, който да е и наполовина толкова добър, или толкова мъдър, колкото бе Талиезин — каза Моргана.

— Велика душа имаше Талиезин — отвърна Ланселет. — Може би само един живот, макар и отдаден изцяло в служба на Боговете, не може да доведе до толкова мъдрост, колкото притежаваше той, но той бе един от избраните, които са им служили стотици години. В сравнение с него Кевин ми се вижда толкова подходящ за Мерлин Британски, колкото малкият ми син е подходящ да заеме трона на Артур и да поведе войските му в бой. Освен това Талиезин бе великодушен и не влизаше в спор с християнските свещеници, защото съзнаваше, че те служат на своя Бог, както и колкото могат, и че може би след още много идвания на тази земя ще осъзнаят, че Бог е нещо много по-велико, отколкото са си представяли. Знам например, че той много уважаваше душевната сила, която те проявяват, когато се обричат на безбрачие.

— На мен пък това ми се струва богохулно деяние и отричане на самия живот — отвърна Моргана, — и знам, че и Вивиан мислеше така.

„Защо“, каза си тя изведнъж, „стоя тук и споря на религиозни теми тъкмо с Ланселет?“

— Вивиан, също както и Талиезин, бе човек от друг свят и друго време — казваше Ланселет. — Те бяха забележителни личности, но си отидоха заедно с епохата си, а ние сега трябва да се задоволим с тези, които дойдоха на тяхно място. Ти толкова ми напомняш на майка ми, Моргана — и той се усмихна тъжно, а усмивката му разкъса сърцето й. Стори й се, че той и преди беше казвал нещо подобно; не, беше й се присънвало, но не можеше да си го припомни ясно… Ланселет продължи:

— Виждам, че си тук със съпруга си, а и завареният ти син е чудесно момче. Ще бъде чудесно попълнение на нашето рицарско братство. Винаги съм искал да си щастлива, Моргана, и толкова дълги години все ми се е струвало, че си нещастна — но сега си почитана владетелка, а имаш и чудесен син…

„Ами да“, каза си Моргана, „какво ли повече би могла да желае една жена…“

— Трябва да отида и да поднеса почитанията си на кралицата…

— Да — кимна Моргана, и не можа да прикрие горчивината в гласа си. — Не се и съмнявам, че гориш от нетърпение да го сториш.

— О, Моргана — отвърна Ланселет потиснато, — познаваме се толкова отдавна, роднини сме всички помежду си, наистина ли не можем да оставим миналото на мира? Толкова ли ме презираш, още ли храниш такава силна омраза към мен?

Моргана поклати глава.

— Не мразя нито теб, нито нея — каза тя. — За какво ми е да ви мразя? Но си мисля, че сега си женен човек — а и Гуенхвифар има право да бъде оставена на спокойствие.

— Ти никога не си я разбирала — започна разгорещено Ланселет. — Убедена съм, че я мразиш, откак и двете бяхте съвсем млади момичета! Това не е хубаво, Моргана! Тя се покая за прегрешението си, а аз — както сама казваш — съм женен за друга. Но нямам намерение да я отбягвам, сякаш е прокажена. Ако все още държи на приятелството ми, като братовчед на нейния съпруг съм готов винаги да й го предложа!

Моргана знаеше, че той говори искрено — какво пък, на нея й беше все едно. Аколон й даваше това, което толкова дълго бе копняла да получи от Ланселет… Но странно, дори тази мисъл й причиняваше болка, както боли мястото на извадения зъб; беше го обичала толкова дълго, че сега дори мисълта, че може да го гледа, без да изгаря от желание, я караше да чувства в себе си непоносима празнота. Тя каза меко:

— Съжалявам, Ланс, не исках да те ядосвам. Както ти сам каза, всичко е отдавна минало.

„Сигурно искрено си вярва, че могат да бъдат просто приятели с Гуенхвифар… За него може би е възможно, а пък като си помисля колко набожна е станала Гуенхвифар, не бих се учудила…“

— Ето те и теб, Ланселет — човек винаги може да те открие около някоя от най-красивите дами в двора! — разнесе се весел глас. Ланселет се обърна и попадна в мечешката прегръдка на новодошлия.

— Гарет! Как е там, в онези далечни северни земи? Ето че и ти си вече зрял мъж и глава на семейство! Две деца ли роди вече съпругата ти или три? Хубавецо, изглеждаш по-добре от всякога — дори Кай не би ти се присмял!

— Не бих се отказал да го взема отново в кухните — намеси се смеешком Кай, който бе дошъл да потупа по рамото Гарет. — Четирима сина, а? Лейди Лионорс ражда все близнаци, като дивите котки във вашия северен край, нали? А ти, Моргана, с всяка изминала година ставаш все по-млада — допълни той и сведе глава над ръката й; винаги я беше харесвал.

— Като видя какъв зрял мъж е вече Гарет, се чувствам по-стара от хълмовете наоколо — засмя се и Моргана. — Една жена знае, че е започнала да остарява, когато загледа някой млад мъж и си каже: „Но аз го познавах още преди да му сложат първите панталонки!“

 

— Това, уви, действително е вярно за нас двамата, братовчедке — Гарет се наведе, за да може да прегърне Моргана. — Помня как ми правеше дървени рицари — тогава бях още почти бебе…

— Наистина ли помниш онези дървени рицари? — Моргана искрено се зарадва.

— О, да — дори един от тях още съществува. Лионорс го е прибрала сред разните ми съкровища — отвърна Гарет. — Чудесно е боядисан — в синьо и червено, и най-големият ми син много иска да си играе с него, но за мен е прекалено скъп спомен, за да му го дам. Знаеш ли, че го бях кръстил Ланселет тогава, братовчедке?

По-възрастният мъж също се разсмя, и Моргана си каза, че никога не е виждала Ланселет толкова весел и безгрижен както сега, когато бе сред приятелите си.

— Синът ти трябва да е на едни години с моя Галахад — каза той. — Галахад е чудесно момче, макар че никак не прилича на мен и моя род. Бях го виждал още в пелени, и преди няколко дни го видях за първи път оттогава. А момичетата са много хубави — или поне на мен така ми се струва.

Гарет се обърна отново към Моргана и попита:

— А как е осиновеният ми брат Гуидиън, лейди Моргана? Тя отвърна сухо:

— Разбрах, че е на Авалон, но не съм го виждала — после се обърна и понечи да си тръгне, за да остави Ланселет сред приятелите му. Но в този момент дойде Гауейн и се наведе да я прегърне, почти както син прегръща майка си.

Гауейн беше огромен мъж, ръстът му беше направо чудовищен, а раменете му бяха толкова широки, сякаш би могъл да повали бик — и най-вероятно така и беше. Лицето му беше насечено от белези. Той каза на Моргана:

— Синът ти, Увейн, изглежда чудесно момче. От него ще излезе добър рицар, а добри рицари може и да ни потрябват скоро… Ланс, видя ли брат си Лайънел?

— Не; тук ли е той? — попита Ланселет и хвърли поглед наоколо. Почти веднага забеляза един едър, набит мъж, който носеше наметалото си по чуждестранна мода.

— Лайънел! Братко, как вървят нещата в твоето мъгливо кралство отвъд морето?

Лайънел пристъпи и поздрави всички. Говореше с такъв силен чуждестранен акцент, че Моргана почти не го разбираше.

— Не вървят добре, донякъде и защото ти не си при нас, Ланселет — очаква ме всеки момент неприятности, не си ли чул? Борс не ти ли съобщи новините?

Ланселет поклати глава.

— Последното, което научих беше, че той се кани да се жени за дъщерята на крал Хоел — отвърна той, — не помня как й беше името…

— Казва се Изота, също като владетелката на Корнуол — каза Лайънел — Но не са се оженили все още. Би трябвало да знаеш, че Хоел е от тези хора, които никога не казват нито да, нито не — все обмисля кое ще му бъде от по-голяма полза — да даде дъщеря си в Долна Британия, или в Корнуол…

— Херцог Марк няма правото да сключва съюзи от името на Корнуол с когото и да било — отбеляза сухо Гауейн. — Корнуол е твой, нали, лейди Моргана? Доколкото си спомням, Утър го дарил на лейди Игрейн, когато се възцарил, така че ти си го наследила и по линия на Игрейн, и по линия на Горлоис, макар че земите на Горлоис поради предателството му са преминали в ръцете на Утър. Надявам се, не греша — всичко това се е случило още преди моето раждане, а и ти самата си била малко дете…

— Херцог Марк управлява земята от мое име — каза Моргана. — Не съм чувала той да е предявявал претенции към нея. Вярно, на времето се говореше, че би трябвало да се омъжа за Марк или за племенника му Друстан…

— Нямаше да е зле да го беше сторила — намеси се Лайънел, — защото Марк е алчен. Въпреки че взе несметни богатства като зестра на ирландската си съпруга, не се и съмнявам, че ще се опита да глътне Корнуол заедно с Тинтагел. Поне ще опита с надеждата да се измъкне — като лисица от кокошарник.

Ланселет поде:

— Много по-хубави бяха дните, когато всички бяхме просто рицари от свитата на Артур. А сега аз управлявам земите на Пелинор, Моргана е кралица на Северен Уелс, а пък ти, Гауейн, би трябвало по право да си крал в Лотиан…

Гауейн се усмихна.

— Кралският занаят не ми е по вкуса, не ставам за тази работа, братовчеде. Аз съм войник — ако трябва да живея все на едно и също място, при това в кралски двор, направо ще се поболея! Напълно ме задоволява това, че Агравейн управлява там редом с майка ни. Все си мисля, че Древните племена са го решили по-правилно — жените да си седят у дома и да управляват, колкото си щат, а пък мъжете да воюват и да странстват. Да, никога няма да се разделя с Артур, но да си призная, този постоянен живот в двора ме уморява. Е, по-добре турнир, отколкото нищо.

— Сигурна съм, че ще спечелиш и награди, и почести — усмихна му се Моргана. — Как е майка ти, Гауейн? Още не съм разговаряла с нея. — После допълни малко заядливо: — Чувах, че и други, освен Агравейн и помагат в управлението на кралството.

Гауейн се разсмя весело.

— Ами да, сега модата е такава — и за това заслугата е твоя, Ланселет. След като ти се омъжи за дъщерята на Пелинор, сигурно Ламорак е решил, че то един рицар не може да добие истинска слава, ако първо не е бил любов…

В този момент той видя помрачнялото лице на Ланселет и припряно се поправи: — Искам да кажа, ако първо не е бил избран за рицар — защитник на някоя велика и прекрасна кралица. При това, мисля, че цялата работа не е само поза. Ламорак наистина обича майка ми, и на мен това не ми се зловиди. Омъжили я за крал Лот, когато той не е бил вече в първа младост, а тя е била на петнадесет години. Помня как се чудех още като малко дете как тя съумява да живее с него в мир и любов и винаги да е любезна и добра.

— Моргоуз действително е добър човек — добави Моргана, — а животът й с Лот не бе никак лек. Вярно, той се вслушваше за всичко в съветите й, но пък така бе напълнил кралския двор с копелетата си, че не му трябваше да наема войници, като тръгваше на бой, и всяка жена, озовала се в двора, считаше за своя законна плячка. Не оставяше на мира дори мен, нищо, че съм племенница на жена му. Такова поведение очевидно се счита за проява на мъжественост у един крал, но ако някой се опита да критикува Моргоуз за същото, нека преди това си поговори с мен!

Гауейн каза:

— Знам, че си приятелка на майка ни, Моргана, както знам и това, че Гуенхвифар не я обича. Гуенхвифар… — той хвърли поглед към Ланселет, сви рамене, и замълча. Заговори Гарет:

— Гуенхвифар е много набожна, но нито една жена в двора на Артур не е имала повод да се оплаче, от каквото ида било… Може би Гуенхвифар не може да разбере една жена, която иска от живота повече от това, което бракът й дава. Що се отнася до мен, щастлив съм, че Лионорс ме избра по своя свободна воля, пък и тя е постоянно така заета с бременности, раждане и кърмене, че надали би й останало време да заглежда други мъже. Дано — усмихна се Гарет — не й се прииска нещо такова, защото не мисля, че бих могъл да й откажа каквото и да било.

Лицето на Ланселет се разведри.

— Не мога да си представя как жена, омъжена за теб, Гарет, ще се заглежда в чужд мъж.

— Затова пък на теб, братовчеде, ти е време да се загледаш другаде — отбеляза Гауейн, — защото кралицата очевидно те търси, и е редно да й поднесеш почитанията си като неин верен рицар.

Действително, тъкмо в този момент към тях доближи едно от по-малките момичета в свитата на Гуенхвифар и каза с детинския си глас:

— Нали ти си сър Ланселет? Кралицата каза да ти предам, че иска да говори с теб.

Ланселет се поклони на Моргана, каза на Гауейн и Гарет: „Ще продължим разговора си по-късно“ — и се отдалечи. Гарет го сподири с поглед и каза намръщен:

— Стига само тя да протегне ръка и той веднага хуква.

— Какво друго би могъл да очакваш, братко? — каза Гауейн, добросърдечен както винаги. — Та той е неин рицар още откак тя се венча за Артур, а и да не е „рицар“ точната дума — както каза Моргана, щом такива неща се считат за проява на мъжество у един крал, защо да упрекваме кралицата, ако върши същото? И не забравяй, сега нравите са такива — още ли не си чувал да се говори за онази ирландска кралица, която се венча за стария херцог Марк, как неговият племенник Друстан я следва неотлъчно и съчинява песен след песен в нейна чест… Казват, че свирел не по-зле от Кевин. Чувала ли си го Моргана?

Тя поклати глава и отбеляза:

— Не би трябвало да наричаш Изота кралица — в Корнуол няма друга кралица, освен мен. Марк управлява там само в качеството си на мой кастелан^[4] и е крайно време да разбере това, ако още не е успял.

— Струва ми се, че на Изота й е все едно с каква титла ще се украси Марк — каза Гауейн, и се обърна, за да погледне към дългата маса, където бяха насядали дамите. Моргоуз се бе присъединила към Гуенхвифар и ирландката, и трите разговаряха с Ланселет. Гуенхвифар му се усмихваше — Моргоуз очевидно бе казала някаква шега, която бе разсмяла всички — всички, с изключение на Изота от Корнуол, която се взираше с невиждащ поглед в пространството. Изящното й лице беше бледо и измъчено. Гауейн продължи:

— Не съм виждал човек да изглежда по-нещастен от тази ирландска кралица. Моргана отвърна:

— Ако аз бях омъжена за стария херцог Марк, надали щях да имам много поводи за радост — а Гауейн я прегърна грубовато.

— Артур не постъпи правилно и с теб, като те даде на този дъртак Уриенс, Моргана — може би и ти си нещастна?

Гърлото на Моргана се сви. Трогателната загриженост на Гауейн едва не я разплака.

— Може би за жените така или иначе не е отредено много щастие в брака…

— Не съм много сигурен — каза Гарет. — Струва ми се, че Лионорс наистина е щастлива.

— Да, но Лионорс е омъжена за теб — засмя се Моргана. — Аз не бих могла да имам нейния късмет — нали съм само старата ти братовчедка.

— Както и да е — продължи Гауейн, — никога не бих укорил в нещо майка ни. Тя беше добра съпруга на Лот до последния му ден, и докато той бе жив, никога не показваше открито, че има любовници. Тя има право на щастие, а Ламорак е добър човек и истински рицар. Що се отнася до Гуенхвифар… — лицето му се изкриви в гримаса. — Мога само да съжалявам, че Ланселет не успя да я отведе оттук, докато все още бе възможно Артур да се огледа за друга жена. Е, предполагам, че младият Галахад ще стане добър крал един ден. Ланселет също произлиза от кралската династия на Авалон, а и кръвта, унаследена по линия на Бан от Долна Британия, е също кралска.

— Все пак мисля, че твоят син по право е по-близо до престола от сина на Ланселет, Моргана — каза Гарет, и тя си спомни, че беше достатъчно голям при раждането на Гуидиън, за да не е забравил за него. — При това хората от Древните племена с по-голяма готовност биха се заклели във вярност на сестрата на Артур — по стария закон, когато властта се е предавала по женска линия, естествен наследник е синът на сестрата.

Гарет се смръщи, замисли се за миг, и после попита:

— Той също ли е син на Ланселет, Моргана?

Моргана си каза, че такъв въпрос е напълно естествен — той я приемаше като своя приятелка от детството. Затова поклати глава и се опита да обърне всичко на шега, за да не покаже раздразнението си.

— Не, Гарет. Ако беше тъй, щях да съм ти казала. Всяко нещо, което има връзка с Ланселет, представлява интерес за теб. А сега ме извинете, редно е да отида и да поговоря с майка ви — тя винаги е била добра с мен.

И тя се отправи бавно към подиума, на който седяха дамите. Залата сякаш ставаше по-препълнена, защото навсякъде се образуваха малки групички от хора — всеки намираше стари приятели и бързаше да се поразговори с тях.

Моргана винаги бе ненавиждала претъпкани с хора помещения, а и напоследък бе прекарала толкова много време из зелените хълмове на Уелс, че съвсем бе отвикнала от миризмата на много човешки тела, натъпкани на едно място, смесена с мириса на дима от огнището. Опита се да се промъкне отстрани покрай тълпата, но се сблъска с някакъв мъж. Въпреки че беше дребничка, човекът залитна и трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Той я погледна и Моргана се озова очи в очи с Мерлин Британски.

Не беше разговаряла с Кевин от деня, когато бе убита Вивиан. Изгледа го хладно и се опита да го подмине.

— Моргана…

Моргана се престори, че не чува. Тогава Кевин каза с глас, не по-малко студен от нейния поглед:

— Нима една дъщеря на Авалон ще отвърне лице, когато Мерлин говори?

Тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Щом ми нареждаш да те изслушам в името на Авалон, аз съм на твое разположение. Но нима ти, който предаде тялото на Вивиан на християните, можеш да искаш това? Деянието ти бе предателство към Авалон.

— Нима ти, лейди, можеш спокойно да говориш за предателство, ти, която сега си кралица на Северен Уелс, а през това време на Авалон няма кой да заеме мястото на Вивиан?

Тя избухна:

— Веднъж вече опитах да говоря в името на Авалон, но ти ми нареди да мълча. После сведе глава. Очевидно не очакваше от него отговор. Вместо това се заслуша в мислите си: „Той е прав. Как смея да говоря за предателство, след като тъкмо аз избягах от Авалон, когато бях прекалено млада и глупава, за да разбера истинските планове на Вивиан? Едва сега започвам да съзнавам какво е искала да постави в ръцете ми — щях да имам власт върху съвестта на краля. А аз се отказах от тази власт, без да я ползвам, и допуснах Гуенхвифар да я даде на свещениците.“ Сетне допълни на глас:

— Говори, Мерлин. Дъщерята на Авалон те слуша.

Той не проговори веднага. Остана загледан в нея, и тя си припомни с тъга годините, когато тъкмо той бе единственият й приятел и съюзник в този двор. Най-сетне Кевин каза:

— Красотата ти ми напомня Вивиан, Моргана. Нейният чар също се увеличаваше с годините. В сравнение с теб всяка жена в този двор, включително и онази ирландска кралица, по която всички се захласват, прилича на нарисувана кукла.

Моргана се усмихна едва забележимо и отбеляза:

— Преди малко призоваваше едва ли не цялата власт на Авалон, за да ме накараш да те изслушам. Надали си искал просто да ми правиш комплименти нали, Кевин?

— Кой знае? Не бях прав да ти говоря така, Моргана. Слушай — на Авалон имат нужда от теб. Тази, която наследи Вивиан, е… — той не довърши и я загледа угрижено. — Нима си толкова влюбена в застаряващия си съпруг, та не можеш да се откъснеш оттам?

— Не — отвърна Моргана, — но аз служа и там на Богинята.

— Това знам и аз — каза Кевин. — Казах го и на Ниниан. Ако стане тъй, че Аколон наследи трона на баща си, старата вяра ще просъществува в Уелс. Но Аколон не е престолонаследник, а първородният син на Уриенс е глупак и роб на свещениците.

— Аколон не е крал, но е друид — каза Моргана, — а смъртта на Авалох няма да е от полза никому — и в Уелс вече са приели обичаите на римляните, пък Авалох има и син.

„Кон“, продължи тя на ум, „който обича да седи в скута ми и ми казва «Бабо»“.

Тогава Кевин, сякаш чул неизречените думи, рече:

— Животът на малките деца е много крехък, Моргана. Много момчета не доживяват да станат мъже.

— Убийство няма да извърша — каза Моргана, — дори и в името на Авалон. Можеш да им го кажеш.

— Кажи им го сама — отвърна Кевин. — Ниниан ми каза, че си щяла да отидеш на Авалон след Петдесетница.

В същия миг Моргана почувства как изстива отвътре. Прилоша й и изпита чувство на благодарност, че не яде много от тежките храни тази вечер.

„Нима наистина знаят всичко? Нима ме наблюдават и съдят, докато мамя стария си, доверчив съпруг с Аколон?“ Припомни си Илейн, трепереща и засрамена, обляна от светлината на факлите, когато я бяха заловили гола в прегръдките на Ланселет. „Може би знаят плановете ми, преди аз самата да съм убедена, че съм наясно с тях?“ Но нали бе вършила само това, което повеляваше Богинята?

— Какво искаше да ми кажеш всъщност, Мерлин?

— Само това, че мястото ти на Авалон е все още празно, и че Ниниан съзнава това не по-зле от мен. Аз те обичам много, Моргана, и не съм предател — боли ме, че мислиш така за мен, а си ми дала толкова много… — той протегна обезобразените си ръце към нея. — Моргана, нека се помирим.

Тя отвърна:

— В името на Богинята, нека има мир между нас, Кевин — и го целуна по нашарената с белези уста.

„За него също Богинята има моето лице…“ Прониза я внезапна болка. „Богинята дарява живот, мъжественост… и смърт“. В момента, когато устните й докоснаха неговите, Мерлин се дръпна. В очите му се изписа неподправен ужас.

— Нима се боиш от мен, Кевин? Кълна се в живота си, никога не бих извършила убийство. Нямаш причина да се страхуваш… — но Кевин протегна изкривените си пръсти, сякаш за да спре думите й.

— Не се кълни, Моргана, за да не плащаш данта на клетвопрестъпника… Никой от нас не може да знае какво ще поиска от него Богинята. Аз също съм изпълнил Свещения брачен ритуал и от този миг нататък моят живот не ми принадлежи. Живея единствено по волята на Богинята, пък и за мен животът не е толкова сладък, та да ми се посвиди да го жертвам.

Години по-късно Моргана щеше да си припомни тези негови думи и те щяха й помогнат да изпълни най-тежката задача в живота си. Той се поклони — така се поздравяваха само Господарката на Авалон и Върховния Друид — и бързо отмина нататък. Моргана остана да гледа след него разтреперана. Защо й се беше поклонил така? И защо се боеше от нея?

Тя се опомни и отново започна да си проправя път из блъсканицата. Когато най-сетне стъпи на подиума, Гуенхвифар я поздрави със студена усмивка, но Моргоуз стана и я притисна в топлите си прегръдки.

— Милото ми дете! Изглеждаш толкова уморена! Никога не си обичала тълпи!

Тя поднесе една сребърна чаша към устните на племенницата си и Моргана отпи малко от виното, а после поклати глава и каза:

— Ти ставаш все по-млада, лельо. Моргоуз се разсмя весело и отвърна:

— Общуването с млади хора ме подмладява, момичето ми. Нали видя Ламорак? Докато той мисли, че съм красива, и аз вярвам, че е така… Това е единственото вълшебство, което ми е необходимо!

Тя плъзна пръст по фините бръчици около очите на Моргана и допълни:

— Препоръчвам ти същото, мила… Иначе ще остарееш много бързо и ще станеш заядлива. Нима в двора на Уриенс няма красиви млади мъже, които биха оценили достойнствата на своята кралица?

Моргана забеляза, че зад гърба на Моргоуз Гуенхвифар се мръщеше отвратено, макар че явно приемаше думите на Моргоуз за шега. „Поне тук клюкарите нямат представа за връзката ми с Аколон“. И после си каза гневно: „Но аз върша това в името на Богинята и няма да се срамувам от любовта си — да не би да съм Гуенхвифар?“

Ланселет разговаряше с Изота от Корнуол. Да, той винаги се насочваше към най-красивата жена, където и да се озовеше. На Гуенхвифар това очевидно не се нравеше никак. В същия момент тя се намеси припряно в разговора им:

— Лейди Изота, познаваш ли сестрата на моя съпруг, Моргана? Ирландската красавица изви тъжните си очи към Моргана и се усмихна.

Беше наистина много бледа. Лицето й бе с извънредно фини черти и бяло като прясно избита сметана, а очите й бяха синьо-зелени. Моргана забеляза, че независимо от ръста й, който не бе малък за жена, костите й бяха толкова крехки, че я караха да изглежда като дете, окичено със злато и скъпоценни камъни. Накитите сякаш бяха прекалено тежки за нея. Обзе я внезапна жалост към момичето и това я накара да възпре думите, които напираха на устните й: „Значи ти се наричаш кралица на Корнуол? Ще трябва да поговоря с херцог Марк по този въпрос!“ Вместо това каза само:

— Братовчед ми каза, че си веща в лечителството и познаваш билките лейди. Някой ден, ако остане време преди да потегля обратно за Уелс, ще се радвам да се поразговорим за такива неща…

— За мен ще е удоволствие — отвърна учтиво Изота. Ланселет вдигна очи и каза:

— Разказах на Изота колко добра музикантка си, Моргана. Ще имаме ли днес удоволствието да те чуем?

— Да свиря, когато Кевин е тук?! Никога не бих могла да се сравнявам с него — поде Моргана, но Гуенхвифар потръпна и я прекъсна:

— Ще ми се Артур да се бе вслушал в думите ми, когато го молех да отпрати този човек. Не ми е приятно да виждам магьосници и вещици в моя двор, пък и отблъскващо лице като неговото сигурно крие и отблъскваща същност! Никога не съм можела да разбера как намираш сили да го докосваш, Моргана. Винаги съм мислела, че всяка жена, която държи на себе си, би се поболяла дори само от допира с него, а току-що те видях да го прегръщаш и целуваш, сякаш ти е роднина…

— Очевидно — отбеляза Моргана, — не съм в тон с добрите нрави, което много ме радва.

Изота от Корнуол се намеси със сладкия си, тих глас.

— Ако външността задължително е израз на същността, лейди Гуенхвифар, то музиката на този човек би трябвало за нас да е свидетелство, че е равен на Божиите ангели. Човек с черна душа не би могъл да свири така.

Артур се беше присъединил към тях и чу последните думи, които бяха разменени. Затова каза:

— Въпреки това няма да оскърбявам своята кралица с присъствието на някой, който й е толкова неприятен, нито пък бих се осмелил да наредя на музикант като Кевин да свири, след като музиката му няма да бъде посрещната както подобава. — Тонът му издаваше раздразнение. — Би ли ни посвирила ти, Моргана?

— Оставих арфата си в Уелс — отвърна тя. — Може да посвиря по-късно, ако някой се съгласи да ми даде арфата си. Тук е толкова шумно, че музиката тъй или иначе би се изгубила… Освен това Ланселет свири не по-зле от мен.

Ланселет, който се бе изправил зад Артур, поклати глава.

— О, не, братовчедке. Различавам струните, защото съм израснал на Авалон и майка ми постави в ръцете ми арфа веднага, щом можеше да е сигурна, че няма да я изпусна. Но нямам дарба като теб — или като племенника на Марк… Чувала ли си как свири Друстан, Моргана?

Моргана поклати отрицателно глава и Изота каза:

— Тогава ще го повикам да ни посвири.

Тя изпрати паж да търси Друстан и той пристигна почти веднага. Беше строен млад човек, тъмноок и тъмнокос. Моргана си каза, че действително напомня на Ланселет. Изота го помоли да посвири и той повика да му донесат арфата, седна на стъпалата, които водеха към подиума, и изсвири няколко песни от Бретан. Песните бяха много стари и все тъжни — напомниха на Моргана за Лионес, потънал и забравен в морските води, съвсем недалеч от Тинтагел. Да, той наистина бе по-добър музикант от Ланселет; Моргана бе склонна да го признае за по-добър и от нея самата. Действително, не можеше се сравнява с Кевин, но като изключим него, тя не бе чувала по-добър артист. Гласът му също бе чист и мелодичен.

Докато все още звучеше музиката, Артур се обърна шепнешком към нея:

— Как си, сестро? Толкова отдавна не си била в Камелот. Липсваше ни.

— Липсвах ви, така ли? — отвърна Моргана. — Аз пък мислех, че ме ожени чак в Северен Уелс, та твоята кралица — последва ироничен поклон към Гуенхвифар — да не се дразни от присъствието ми, както се дразни и от Кевин.

— Как можеш да говориш така? — каза Артур. — Знаеш колко те обичам, а и Уриенс е добър човек, и очевидно ти е напълно предан — всяка твоя дума за него е закон! Исках да ти намеря за съпруг добър човек, Моргана, някой, който вече има деца, за да не те упреква, че не можеш да му родиш наследник. Ето, имаш чудесен заварен син — за мен беше удоволствие да го приема днес в братството на Кръглата маса. Какво повече искаш, сестро?

— Наистина, какво ли? — каза Моргана. — За какво повече би могла да мечтае една жена, след като има добър съпруг, който спокойно може да й бъде и дядо, и кралство на края на света? Да, би трябвало да падна на колене и да ти благодаря, братко!

Артур понечи да хване ръката й.

— Аз вярвах искрено, че това ще ти хареса, Моргана. Да, Уриенс е наистина много стар за теб, но пък не е вечен. Вярвай ми, исках да те направя щастлива.

„Несъмнено“, каза си Моргана, „за себе си той говори чистата истина. Как е възможно да е толкова добър и мъдър крал, а да е до такава степен лишен от въображение? А може би тъкмо това бе тайната на силата му като управник — че търсеше простите истини и никога не се опитваше да погледне зад тях? Затова ли го привлече и християнството — защото там всичко беше простичко и се подчиняваше на няколко ясни и разбираеми закона?“

— Така бих искал всички да са щастливи — поде Артур и тя осъзна, че тъкмо това е ключът към неговата личност. Той най-искрено се стремеше да направи всекиго щастлив, до последния от поданиците си. Бе си затворил съзнателно очите пред любовта между Гуенхвифар и Ланселет, защото знаеше, че ако ги раздели, тя ще страда. По същата причина не се осмели да вземе друга жена за съпруга или поне за любовница, за да не я оскърби — защото другата би могла да му роди син, а Гуенхвифар не можеше.

„Не е достатъчно коравосърдечен за самодържец на цяла Британия“, казваше си Моргана, докато се опитваше да се съсредоточи върху тъжните песни на Друстан. Артур заприказва за оловните и калаени мини в Корнуол — редно бе тя да отиде там и да ги нагледа. Херцог Марк трябваше да е наясно, че не той владее страната, а освен това двете с Изота неминуемо щяха да се сприятелят — Изота също обичаше музиката, ако се съди по това колко унесено слушаше Друстан.

„Не, не от любов към музиката тя не може да откъсне очи от него“, рече си тя внезапно и замълча. Огледа четирите кралици, които седяха на тази маса, и въздъхна: да, Изота не можеше да откъсне очи от Друстан, и кой би могъл да я упрекне? Херцог Марк беше стар и строг, а злите му, постоянно шарещи очички й напомняха за покойния Лот от Оркни. Моргоуз бе повикала младия Ламорак и сега двамата нещо си шепнеха. Кой би могъл да я обвини? Толкова дълго бе съпруга на Лот — което не би било повод за щастие за никоя жена — още откак бе навършила четиринадесет години; но докато той бе жив, бе зачитала достойнството му и дори да бе имала любовници, никой не можеше да каже нищо със сигурност. „А нима аз съм по-добра — уверявам Уриенс в привързаността си, а само чакам удобен миг да се вмъкна в леглото на Аколон, и се оправдавам с това, че той е мой жрец!“

Зачуди се има ли жена, която да не постъпва така. Гуенхвифар бе велика кралица на цяла Британия, а тя първа изневери на съпруга си… Моргана изпита чувството, че сърцето й се втвърдява и се превръща в камък. Тя, Моргоуз и Изота бяха омъжени за старци, затова съдбата им бе такава. Но Гуенхвифар имаше млад и красив съпруг, при това велик крал — какво право имаше тя да се оплаква?

Друстан остави арфата, поклони се, и взе един рог, пълен с вино, за да накваси устните си.

— Не мога да пея повече — каза той, — но ако лейди Моргана приеме арфата ми, аз ще й я дам с радост, защото съм чувал много за нейната дарба.

— Хайде, дете, посвири ни — намеси се и Моргоуз, а Артур добави:

— Да, толкова отдавна не съм те чувал да пееш, а все още не съм чул по-сладък глас от твоя… Сигурно защото твоите песни са първите, които помня. Струва ми се, че помня как ми пееше приспивни песни още когато не можех да говоря правилно, а и ти самата беше малко момиче. Винаги си те спомням така, Моргана — каза той, и като видя болката в очите му, Моргана сведе глава.

„Може би това е, което не може да прости Гуенхвифар — че за него винаги моето лице си остава лицето на Богинята?“

Тя взе арфата на Друстан и сведе още по-ниско глава над струните, опитвайки ги една по една.

— Тази е настроена по-различно от моята — каза Моргана, подръпна една-две струни и спря, защото отвън, в долната зала, се чу силен шум. Прозвуча тромпет — звукът отекна силно и остро в каменните стени на замъка. Сетне се чу тропот и звън, сякаш пристигаха много въоръжени люде. Артур понечи да стане, но веднага седна обратно на мястото си, защото в този момент в тронната зала нахлуха четирима тежко въоръжени мъже, с оголени мечове и щитове.

Кай се изпречи пред тях и се опита да протестира — не бе прието да се влиза с оръжие пред краля на Петдесетница, но те само го изблъскаха грубо встрани.

Четиримата носеха римски шлемове — Моргана бе виждала един-два такива шлема, които се съхраняваха на Авалон — къси войнишки туники и римско снаряжение. Тежки червени наметала се стелеха зад тях. Моргана примигна — за миг й се стори, че римски легионери за дошли от миналото; единият дори носеше на края на пиката си позлатената фигура на орел, изрязана от дърво.

— Ако ти си Артур, херцог на Британия — извика един от натрапниците — ние трябва да ти предадем вест от Луций, император на Рим!

Артур стана от мястото си и пристъпи към мъжете, облечени като легионери.

— Аз не съм херцог, а велик крал и самодържец на цяла Британия — отвърна той спокойно. — За никакъв император Луций не съм чувал. Рим падна отдавна и сега това, което остана от древната империя, е в ръцете на варвари, а несъмнено и на самозванци. Все пак, не считам, че трябва да бесим кучето заради наглостта на господаря му. Кажете това, което са ви изпратили да кажете.

— Аз съм Кастор, центурион на легиона Валерия Виктрикс — каза мъжът, който бе говорил и преди. — В Галия легионите се събраха отново под флага на Луций Валерий, император на Рим. Вестта, която той ти праща е такава — ти Артур, може да продължиш да управляваш като херцог Британия, както и преди, при условие че до шест седмици пратиш на император Луций дължимия данък, който се състои от четиридесет унции злато, две дузини британски перли и три коли желязо, калай и олово от мините в твоята страна, и още сто лакти вълнено платно и сто души роби.

Ланселет скочи от мястото си и застана пред краля.

— Господарю Артур — извика той, — остави ме да сваля кожите на тези псета и да ги пратя скимтящи и с подвити опашки при господаря им, за да предадат на този идиот Луций, че ако иска данък от Англия, може да дойде да си го вземе…

— Чакай, Ланселет — усмихна се спокойно Артур. — Така няма да стане. — Той огледа за миг легионерите — Кастор почти бе извадил меча си от ножницата, и Артур се обърна към него, а гласът му прозвуча сурово: — На този свят ден в моя двор никой няма право да вади хладно оръжие, войнико. Не мога да очаквам от един галски варварин да знае как да се държи в цивилизована страна, но ако не прибереш обратно меча в ножницата, кълна се, ще оставя Ланселет да ти го отнеме, както си знае. Не се и съмнявам, че дори в Галия сте чували за Ланселет. Но не бих искал да се лее кръв пред кралския ми трон.

Кастор оголи зъби от ярост като диво животно, но прибра обратно меча в ножницата.

— Не ме е страх от твоя Ланселет — изръмжа той. — Неговото време мина, а славата му е още от войните със саксонците. Но аз съм пратен като вестоносец и имам нареждания от моя повелител да не проливам кръв. Какъв отговор да нося на императора, херцоже?

— Никакъв — щом отказваш да ме назовеш с истинската ми титла в собствената ми тронна зала — каза Артур. — Но все пак можеш да кажеш на Луций следното: Утър Пендрагон наследи Амброзиус Аурелианус, когато нямаше вече и следа от римляни да ни помогнат в смъртната схватка със саксонците; а аз, Артур, наследих баща си Утър, и моят племенник Галахад ще заеме след мен британския престол. Не съществува никой, който би могъл да има законни претенции върху императорския пурпур — и римската империя отдавна вече няма власт в Британия. Ако Луций държи да управлява родната си Галия и хората там са готови да го приемат за крал, аз със сигурност няма да оспорвам претенциите му; но ако се осмели да претендира дори за един инч земя от Британия или Долна Британия, няма да получи от нас нищо друго, освен дузина добри британски стрели, и то точно там, където им е мястото.

Кастор, пребледнял от ярост, отвърна:

— Моят император предвиди, че можеш да отвърнеш така нагло, и затова ми нареди да ти кажа и това: че Долна Британия е вече в ръцете му, че е пленил Борс, сина на крал Бан, и го държи затворен в собствения му замък. Когато император Луций подложи на огън и меч цяла Долна Британия, той ще дойде и тук, както едно време император Клавдий, и отново ще завземе тази земя, и твоите диви племенни вождове, наплескани със синя боя, няма да могат да му се противопоставят!

— Кажи на твоя император — отвърна Артур, — че в такъв случай предложението ми важи, но е за триста стрели, и една от тях е предназначена лично за него. Кажи му също, че ако дори само косъм падне от главата на моя верен рицар сър Борс, ще го оставя в ръцете на братята на Борс, Лайънел и Ланселет, да го одерат жив и да провесят трупа му от крепостните стени. Не, Кай, не позволявай никой да го докосне — вестоносците са покровителствани от Боговете.

Възцари се мрачно мълчание, докато легионерите се завъртяха рязко на пети и напуснаха залата, съпроводени от звъна на оръжията и тропота на тежките си ботуши. Веднага щом излязоха, се вдигна невъобразим шум, но Артур вдигна ръка и хората постепенно замлъкнаха.

— Утре няма да има турнир, защото скоро ни очакват истински битки — каза той, — а за награда предлагам на всеки плячката, която ще вземе от войските на този самозван император. Рицари, искам утре на зазоряване да сте готови за път. Потегляме към крайбрежието. Кай, погрижи се да ни осигуриш провизии. Ланселет — Артур се усмихна едва забележимо, поглеждайки приятеля си — бих те оставил тук, за да защитаваш кралицата, но тъй като родният ти брат е пленник, знам, че ще предпочетеш да потеглиш с мен. Ще помоля свещеника да отслужи литургия утре призори и да изповяда всеки от вас, който желае да бъде пречистен от греховете си, преди да тръгне на бой. Сър Увейн — очите му потърсиха най-новия член на братството, който седеше сред младите рицари, — сега вече мога да ти предложа истинска бойна слава вместо игра на война. Моля те, като син на родната ми сестра, да яздиш редом с мен и да прикриваш гърба ми от вероломни удари.

— За мен е чест, к… кралю — Увейн заекна от вълнение. Лицето му сияеше, и в този момент Моргана отново осъзна начина, по който Артур успяваше да вдъхне такава преданост у всекиго.

— Добри ми зетко Уриенс — поде Артур, — на твоите грижи поверявам кралицата — остани в Камелот и пази съпругата ми, докато се завърна. — Той се наведе и целуна ръката на Гуенхвифар. — Прости ми, лейди, че ще прекъсна така ненавременно тържеството — но сама виждаш, отново сме във война.

Гуенхвифар беше бяла като ризата си.

— Да бъде волята ти, господарю. Да те пази Бог, скъпи съпруже.

Тя се наведе към него и го целуна. Артур стана, слезе от подиума и замаха с ръка.

— Гауейн, Лайънел, Гарет — всички вие — приятели, изслушайте ме! Ланселет се забави за миг на подиума, преди да последва Артур.

— Моли Бог да простре и над мен десницата си, кралице моя.

— О, Господи… Ланселет… — промълви Гуенхвифар, и без да я е грижа за вперените в нея погледи, се хвърли в прегръдките му. Той я притисна нежно към себе си и й заговори, но говореше толкова тихо, че Моргана не можа да чуе нищо, но видя, че Гуенхвифар плаче. След малко тя вдигна глава. Сълзите й бяха пресъхнали.

— Да те пази Бог, любов моя.

— Да пази Бог и теб, повелителко на сърцето ми — каза тихо Ланселет. — Кой знае дали ще те видя отново, но каквото и да стане, нека Божията благословия е винаги с теб. Предай поздрави на милата ми съпруга и й кажи, че съм потеглил с Артур, за да спася брат си Борс от лапите на онзи негодник, който се нарича император Луций. Кажи й, че ще моля Бога за нея и предай на децата ми, че ги обичам.

Ланселет замълча и Моргана си помисли за миг, че ще целуне и нея, но вместо това той само допря усмихнат бузата й с длан и каза:

Бог да благослови и теб, Моргана — независимо от това дали цениш тази благословия или не — и тръгна към долната зала, където вече се събираха рицарите.

Уриенс пристъпи към подиума и се поклони дълбоко пред Гуенхвифар.

— Аз съм на твоите услуги, лейди.

„Ако се присмее на стария човек“, каза си Моргана, обзета от внезапното желание да го защитава, „ще й ударя плесница!“ Вярно, задълженията на Уриенс бяха повече церемониални, и Артур му ги беше възложил, за да го уважи като роднина, но той имаше искреното желание да ги изпълни както трябва. Иначе Камелот щеше да си е отлично охраняван от сър Кай и сър Лукън, както обикновено. Но Гуенхвифар бе привикнала да се държи дипломатично след толкова години в двора. Тя отвърна съвсем сериозно:

— Благодаря ти, сър Уриенс. Ти си добре дошъл сред нас. Моргана е моя скъпа сестра и приятелка и аз много ще се радвам да я виждам отново в кралския двор.

„О, Гуенхвифар, Гуенхвифар, каква лъжкиня си само!“ Моргана отвърна с възможно най-сладък глас:

— Ще ми се наложи да напусна двора, за да посетя братовчедка си Илейн. Трябва да й съобщя новините.

— Ти винаги си загрижена за другите — поде Уриенс. — Тъй като сраженията се водят чак отвъд морето, може да заминеш, когато пожелаеш. Бих накарал Аколон да те съпроводи, но той несъмнено ще трябва да потегли с Артур към крайбрежието.

„Той наистина би ме поверил на Аколон; готов е да мисли добро за всекиго“, каза си Моргана и целуна съпруга си с искрена привързаност.

— Когато си тръгна от дома на Илейн, мога ли да посетя една моя роднина на Авалон, съпруже?

— Можеш да сториш, каквото пожелаеш, лейди — отвърна Уриенс, — но преди това трябва да разопаковаш багажа ми. Прислужникът никога не се справя така добре като теб. Ще ми оставиш ли някои от твоите билкови мехлеми и отвари?

— Разбира се — каза Моргана и тръгна, за да се приготви за пътуването. Помисли с примирение, че на раздяла той сигурно ще пожелае да спи с нея. Е, беше го понасяла преди, щеше да го понесе и сега.

„В каква уличница съм се превърнала!“