Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (68)

17

Гуенхвифар се беше вкопчила здраво в гърба на Ланселет, роклята й се бе дръпнала над коленете, босите й крака висяха надолу. Препускаха като вихър през нощта. Тя бе затворила очи и нямаше представа накъде са тръгнали. Ланселет беше станал друг човек — суров воин, мъж, когото изобщо не познаваше. „Едно време“, мислеше тя, „щях сигурно да се уплаша до смърт от това нощно препускане под открито небе…“ А сега преливаше от възторг и приятна възбуда. Вярно, изпитваше и болка, скърбеше за Гарет — милото момче, което беше като син за Артур и не заслужаваше такава нелепа смърт… Гуенхвифар не беше убедена, че Ланселет знае кого е убил. Скърбеше и за края на времето, което й бе съдено да преживее заедно с Артур — бяха делили толкова дълго и добро, и зло. Но след това, което се случи тази нощ, връщане назад нямаше. Чу, че Ланселет говори нещо, и се наведе напред, за да го чуе през шума на вятъра.

— Скоро ще се наложи да спрем някъде. Конят трябва да почине — освен това се разсъмва. Не можем да пътуваме през деня — ще разпознаят веднага и теб, и мен.

Тя кимна — не й стигаше дъх да проговори. След малко навлязоха в една горичка. Ланселет спря коня и я свали внимателно от седлото. Отведе коня да го напои, простря наметалото си на земята, за да има къде да седне Гуенхвифар. После загледа втренчено меча, който висеше на кръста му.

— Мечът на Гауейн… Когато бях малък, чувах да се разказва за безумието, което овладява някои хора, когато се сражават. Не знаех, че и аз го имам в кръвта си… — той въздъхна тежко. — Острието е окървавено. Кого убих, Гуен?

Гуенхвифар не искаше да го види разкъсван от скръб и вина.

— Много бяха…

— Знам, че раних Гуидиън… Мордред, проклет да бъде. Това помня, защото тогава все още се владеех. Съмнявам се обаче — допълни той сухо, — че съм имал късмета да го убия.

Тя поклати мълчаливо глава.

— Кого убих тогава?

Тя упорито мълчеше. Той се наведе и стисна раменете й така грубо, че Гуенхвифар за миг се уплаши от него.

— Кажи ми, Гуен! Кажи ми, в името Божие… Да не би да съм убил братовчед си Гауейн?

На този въпрос Гуенхвифар можеше да отговори веднага. Доволна, че той спомена Гауейн, тя каза:

— Не, кълна ти се, не си убил Гауейн.

— Тогава можех да убия всекиго — потръпна той, все още взрян в острието на меча. — Кълна ти се, Гуен, дори не съзнавах, че държа меч в ръката си. Ударих Гуидиън като куче, както и заслужава, и сетне не помня нищо до момента, в който разбрах, че сме на коня и извън замъка… — той коленичи разтреперан пред нея. — Страхувам се, че отново полудявам, както ми се беше случило преди…

Тя го притисна към себе си с цялата дива нежност, на която бе способна.

— Не, не — шепнеше тя, — не, любов моя… Аз съм виновна за всичко, което те сполетя — позорът и изгнанието…

— И ти казваш това — отвърна той също шепнешком, — след като тъкмо аз станах причина да бъдеш навеки откъсната от всичко, което имаше значение в живота ти…

Обзета от безумна смелост, тя отново се притисна към него и каза:

— Бог ми е свидетел, че искам това да се беше случило много по-рано!

— И сега не е късно — докато си при мен, се чувствам отново млад, а ти… ти никога не си била толкова красива, любима моя… — той я повали на наметалото и внезапно се разсмя възторжено — Най-сетне никой и нищо не може да ни раздели, най-сетне не се крием от никого — о, Гуен, Гуен…

Потъвайки в прегръдките му, тя си спомни за миг изгряващото слънце, осветило една разхвърляна стая в замъка на Мелеагрант. Сега отново се чувстваше както тогава — и тя се притисна до него, защото нямаше нищо друго на този свят — и за него, и за нея нямаше и нямаше и да има нищо повече.

Поспаха малко, завити с наметалото на Ланселет, и се събудиха прегърнати. Слънчеви лъчи се процеждаха през зелените клони на дърветата и галеха лицата им. Той се усмихна и докосна нежно бузата й.

— Знаеш ли, че никога досега не съм се будил до теб, без да се страхувам, че някой ще ни изненада. Въпреки всичко, което стана, се чувствам щастлив… — той отново се засмя и в смеха му имаше нещо диво, необуздано. В побелелите му коси се бяха заплели листа, листа имаше и в брадата му, а туниката му беше измачкана; Гуенхвифар вдигна ръка, опипа косата си и усети, че и тя е пълна с листа и стръкчета трева. Беше разплетена и объркана, но тя нямаше с какво да я среши. Раздели я, доколкото можа, с пръсти, и започна да я сплита на една плитка. После откъсна парче плат от края на роклята си и завърза криво-ляво плитката. Изгледа отново Ланселет и се засмя:

— Каква хубава двойка дрипльовци сме само! Кой ли би познал Великата кралица и смелия сър Ланселет?

— Това безпокои ли те?

— Не, любов моя. Ни най-малко.

Той започна да вади листата и стръкчетата трева от косата си.

— Трябва да ставам и да отида да потърся коня. Надявам се да открием наблизо някоя селска къща и да изпросим къшей хляб и малко пиво. В себе си нямам нищо, дори и най-дребна монета — само меча и това… — той посочи една малка златна брошка на туниката си. — Засега сме просяци, Гуен. Но ако успеем да стигнем до замъка на Пелинор… Там е домът, ми, където съм живял толкова дълго с Илейн, слугите ще ми помогнат, а имам и злато, с което ще можем да платим, за да прекосим морето с някой кораб. Ще дойдеш ли с мен в Долна Британия, Гуенхвифар?

— Ще дойда с теб навсякъде — прошепна тя с треперещ глас, и беше напълно искрена — би го последвала в Долна Британия, или в Рим, или където и да било другаде — дори отвъд края на света, само за да остане при него завинаги. Притегли го отново към себе си и забрави всичко в прегръдките му.

Но когато, няколко часа по-късно, той я качи отново на седлото и двамата потеглиха, без да препускат вече така главоломно, тя се умълча. Измъчваше я дълбоко безпокойство. Да, тя се надяваше, че ще успеят някак да прекосят морето. Но веднага след като се разчуеше това, което се случи тази нощ, Артур щеше да бъде опозорен, и за да измие срама от името си, щеше да разпрати хора да ги търсят нашир и надлъж. Освен това, рано или късно Ланселет щеше да узнае, че е убил човека, който, като изключим самия Артур, бе най-скъпият му приятел. Беше го сторил в пристъп на безумие, но Гуенхвифар знаеше, че вината и скръбта ще разяждат непрестанно съзнанието, докато един ден той щеше да я види не като любима жена, а като жената, заради която бе убил неволно приятеля си; като жената, заради която бе предал Артур. Можеше дори да се наложи да воюва срещу Артур заради нея, и тогава щеше да я намрази…

Не. Той щеше да я обича винаги, но нямаше и да забрави с цената на чия кръв я е спечелил най-сетне. В сърцето му винаги щяха да се борят любов и омраза и нито едно от двете чувства нямаше да надделее; писано беше той да живее и с двете — и любовта и омразата щяха да разядат душата му, и един ден той щеше пак да полудее. Гуенхвифар се притисна по-здраво към него, за да почувства топлината на тялото му, и заплака. За първи път в живота си осъзна, че тя е по-силната от тях двамата, и мисълта за това, което бе длъжна да стори, разсече сърцето й като меч.

Когато отново спряха, за да си починат, очите й бяха сухи. Сега плачеше сърцето й и тази мъка нямаше да я напусне до сетния й ден.

— Аз няма да тръгна с теб през морето, Ланселет. Не искам да стана причина за вражда между рицарите на Кръглата маса. Сполучи ли Мордред с плановете си, всички ще се изпокарат — а скоро ще дойде ден, когато Артур ще има нужда от всички свои верни хора около себе си. Не искам да стана като онази дама от стари времена — как й беше името? — Елена, от легендата, която си ми разправял, заради която всички крале на древността се изправили един срещу друг пред стените на Троя.

— Но какво ще правиш тогава? — освен тъга и объркване, в гласа му се долавяше и нещо като облекчение, но Гуенхвифар си забрани да му обръща внимание.

— Ти ще ме отведеш до Гластънбъри — каза тя. — Там, в манастира, съм израснала. Ще отида при монахините и ще им разкажа, че зли езици са предизвикали разпра между теб и Артур заради мен. Когато мине малко време, ще пратя Вест на Артур, та да знае къде съм, и че не съм тръгнала с теб. Тогава ще може да се сдобри с теб, без от това да пострада честта му. Ланселет се опита да възрази.

— Не! Не мога да те оставя така… — но нейното сърце се свиваше от болка, защото й беше ясно, че няма да е трудно да го убеди. Може би, противно на всякакъв здрав разум, тя се бе надявала, че той ще се бори да я задържи до последно, че ще я принуди да го последва в Долна Британия със силата на любовта и волята си. Но от Ланселет такова нещо не можеше да се очаква. Трябваше да го приеме такъв, какъвто е — а той си беше същия, като в първия миг, когато тя го обикна. И тя щеше да го обича също така, както в онзи първи миг, и да продължи да го обича до сетния си дъх.

Накрая той престана да спори с нея и обърна коня към Гластънбъри.

Дългата сянка на църковната камбанария падаше върху водите на езерото, когато двамата се качиха на лодката, която трябваше да ги отведе на острова. Камбаните биеха за вечерна служба. Гуенхвифар сведе глава и започна да се моли шепнешком:

— Света Дево, майко Божия, смили се над мен грешната… — тогава за миг й се стори, че над нея изгрява някакво сияние — също като на онзи ден, когато в тронната зала се яви Светия Граал. Ланселет седеше на носа на лодката с наведена глава. От мига, когато тя му бе съобщила решението си да не идва с него, не беше я докоснал, и слава Богу — само едно докосване на ръката му би помело цялата й твърдост. Мъгла се стелеше над езерото и за миг й се стори, че вижда очертанията на друга лодка, която се плъзна край тяхната — сянка на лодка, потънала в черни траурни драперии… Но не, така й се бе сторило, било е просто сянка…

Дъното на лодката задращи по пясъка на брега. Ланселет скочи и й подаде ръка, за да слезе и тя.

— Гуенхвифар… твърдо ли си решила?

— Напълно — каза тя. Надяваше се, че гласът й звучи по-уверено, отколкото се чувстваше всъщност.

— Тогава ще те изпратя до вратите на манастира — каза той и тя си помисли, че за да направи това, му е необходима повече смелост, отколкото за всички убийства, които бе извършил заради нея.

Старата игуменка веднага позна кралицата. Беше удивена, че тя е решила да се уедини в манастира, и изпълнена със страхопочитание. Гуенхвифар й представи нещата така, както бе намислила — че клеветници са предизвикали разпра между краля и сър Ланселет, и затова тя е решила да се оттегли зад манастирските стени, та да могат те двамата да се сдобрят отново.

Старицата я потупа по бузата, сякаш великата кралица бе малката Гуенхвифар, която учеше тук като дете.

— Ти си добре дошла сред нас и можеш да останеш, колкото пожелаеш, дъще, дори и завинаги, ако решиш. Тук, в Божия дом, не показваме никому вратата. Но не забравяй — предупреди тя, — тук няма да бъдеш кралица, а само една от сестрите.

Гуенхвифар въздъхна облекчено. До този миг не бе осъзнавала колко й бе тежала отговорността да бъде кралица.

— Трябва да се сбогувам с верния си рицар, майко, да му кажа, че му желая само добро и че се надявам, че скоро ще бъдат отново приятели с краля.

Игуменката кимна сериозно.

— Времето е такова, че добрият ни крал не може да се лиши дори от един свой рицар, камо ли пък от храбрия сър Ланселет.

Гуенхвифар излезе в преддверието на манастира. Ланселет крачеше неспокойно напред-назад. Като я видя, той взе ръцете й в своите и възкликна:

— Не мога да понеса мисълта, че тук ще се разделим завинаги. Гуенхвифар, любов моя, скъпа моя повелителко, така ли трябваше да стане?

— Да — каза тя сурово. Беше й ясно, че за първи път през живота си действа, без да се съобразява със собствените си желания. — Сърцето ти винаги ще те води при Артур, любими. Често си мисля, че най-тежкият ни грях не е нашата любов, а това, че аз застанах между вас двамата. „Ако винаги можеше да бъде тъй, както през онази далечна нощ срещу Белтейн, когато ни завладя магията на Моргана, грехът нямаше да е толкова тежък“, продължи тя мислено. „Грехът не бе в това, че легнах и с двамата, а във вината, съмнението и разприте, които дойдоха сетне“.

— Пращам те обратно при Артур с цялото си сърце, скъпи мой. Кажи му, че никога не съм преставала да го обичам.

Лицето му се преобрази.

— Сега знам, че е наистина така — каза той. — Знам също, че и аз никога не съм преставал да го обичам, и че винаги съм имал чувството, че те ощетявам с привързаността си към него… — Ланселет понечи да я целуне, но не можеше да го стори на такова място. Затова само я притисна към себе си и сведе глава над нейната, после каза:

— Докато си в Божия дом, моли се за мен, лейди.

„Цялата ми любов към теб е молитва“ мислеше тя. „Любовта е единственият начин да се моля, който познавам.“ Мислеше също, че никога не го е обичала толкова силно, колкото в този момент, когато чу как се хлопна зад него манастирската порта — тежко и окончателно, и високите зидове се сключиха около нея.

В онези някогашни дни тези високи зидове я караха да се чувства толкова сигурна и защитена. Ето, сега знаеше, че ще броди сред тях до края на живота си. „Когато имах свобода“, мислеше Гуенхвифар, „не я ценях и се боях от нея. А сега, когато обикнах свободата си и имам нужда от нея, я отхвърлям в името на любовта си“. Имаше смътното усещане, че постъпва правилно — че това е нейната жертва, която ще положи на Божия олтар и Бог ще я приеме. Но докато вървеше към сградата, където спяха монахините, имаше чувството, че зидовете ще се сринат върху й, че е в капан и се задушава.

„Заради моята и Божията любов“, каза си тя и почувства дълбоко в сърцето си мъничка като зрънце утеха. Ланселет щеше да отиде да се помоли в църквата, където бе предал Богу дух Галахад. Може би щеше да си спомни един далечен ден, когато той и тя, и Моргана стояха заедно сред мъглите, нагазили до колене Във водите на езерото. И тя си спомни с внезапна обич и нежност за Моргана.

„Света Дево Марию, Божа майко, бъди и с нея, и я вземи при себе си един ден…“

„Стените! Стените… Тя беше зад тях, затворница навеки, и никога вече нямаше да бъде свободна…“ Страхуваше се, че ще полудее. Но не, заради своята любов и заради любовта си към Бога тя щеше дори да ги обикне отново — някой ден. Сключила ръце за молитва, Гуенхвифар тръгна към жилищата на монахините. Вратите се затвориха зад нея — завинаги.

Говори Моргана…

Мислех, че вече не мога да имам видения. Вивиан се бе отказала да се взира в бъдещето, когато бе много по-млада от мен, и приживе избра друга за своя наследница. Но аз нямаше кому да предам мястото си в светилището на Великата богиня. Нямаше друга, която да може да говори на Богинята. Видях смъртта на Ниниан, но бях безпомощна и не можах да сторя нищо, за да я предотвратя.

Аз бях изпратила това чудовище сред хората, аз се бях съгласила с плановете му да повали Краля-елен. Видях и как бе поругано светилището на Драконовия остров, видях как избиват елените — без нужда, жестоко, безразборно, без молитва към Онази, която дава елените, за да изхрани хората. Видях как безмилостно прелитат стрелите, чух свистенето на копията и знаех, че избиват и Нейния народ също както избиваха елените. Приливите на времето се меняха. Навремени виждах и Камелот, обвит в мъгли, и бушуващата из страната война, и новия враг — северняците, които опожаряваха и плячкосваха земите ни… Нов свят, нови богове.

Да, Богинята наистина ни бе напуснала, напуснала бе дори и Авалон, оставах само аз — смъртна и сама…

И все пак, една нощ някакъв сън, някаква последна отломка от някогашната ми дарба ме подтикна в часа на тъмната луна да стана и да отида при Огледалното езеро.

Първоначално виждах само сраженията, изгорили земята открай докрай. Не разбрах какво се бе случило между Артур и Гуидиън. Но знаех, че след бягството на Ланселет и Гуенхвифар между най-старите рицари от ордена на Кръглата маса бе избухнала вражда — а между Ланселет и Гауейн враждата бе кръвна. По-късно, на смъртния си одър, благородният Гауейн помоли със сетния си дъх Артур да се помири с Ланселет и да го повика обратно в Камелот. Но беше много късно — дори самият Ланселет не можеше вече да събере легионите на Артур — защото много от рицарите бяха тръгнали след Гуидиън. Той вече водеше половината от войните на Артур, и почти всички саксонски съюзници, че дори и някои от северняците бяха минали на негова страна. И в този час преди зазоряване огледалото изведнъж проблесна и се изясни — и в неземната светлина видях родния си син — в ръката си държеше меч и кръжеше някъде в мрака, като хищна птица, диреща жертвата си…

Също тъй бе кръжал някога и Артур, когато чакаше да срещне в гората Краля-елен. Бях забравила, че Гуидиън не е много висок, също като Ланселет.

Саксонците наричаха Ланселет „стрела на елфите“ — стрелите на елфите бяха такива — малки, тъмни, смъртоносни. Артур стърчеше с повече от глава над него.

Да, в отлетялото време на Великата богиня човекът се изправяше срещу краля-елен, за да извоюва своето кралско достойнство! Артур дочака смъртта на своя баща, за да заеме престола му — но сега хората бяха станали други. Син и баща се изправяха с оръжие един срещу друг, синът извикваше бащата на смъртен двубой — заради кралската корона… Струваше ми се, че виждам обляната в кръв земя, където синовете нямаха търпение да дочакат короните на бащите си. И ето, в мрака започнах да различавам и фигурата на Артур — висок, светъл — и сам… Верните му люде бяха далеч. Острието на Екскалибур проблясваше в ръката му.

През кръжащите, дебнещи фигури, видях и друго — Артур, сам в шатрата си. Кралят спеше неспокойно. Ланселет бдеше над съня му; а някъде, недалеч, Гуидиън също спеше, заобиколен от своята армия. Но част от тях двамата беше будна — и те кръжаха неуморно по брега на Езерото — търсеха се един друг в мрака, с голи мечове…

— Артур! Артур, отговори на предизвикателството ми! Толкова ли се боиш от мен?

— Няма на този свят човек, който може да каже, че съм бягал от сражение — обърна се Артур към Гуидиън, който се появи от сянката на дърветата. — Значи това си ти, Мордред. Досега все не можех да повярвам, че си се обърнал срещу мен. Трябваше да се убедя със собствените си очи. Мислех, че тези, които ми го казват, просто искат да ме подготвят за най-лошото, което би могло да се случи. С какво заслужих това? Защо стана мой враг? Защо, синко?

— Нима вярваш, че някога не съм бил твой враг, татко? — думите му прозвучаха с горчива насмешка. — Та за какво друго съм бил заченат и роден, ако не за този миг — да се изправя срещу теб в смъртен двубой, и то за кауза, която отдавна вече не съществува на този свят? Аз отдавна вече не знам защо трябва да се бия с теб — знам само, че в живота ми не остана нищо освен омразата.

Артур каза тихо:

— Знам, че Моргана ме мразеше, но не можех да предположа, че омразата й е стигнала дотам. Трябва ли и сега да изпълниш нейната воля, Гуидиън?

— Нима мислиш, че се подчинявам на нейната воля? Глупак такъв! — изръмжа Гуидиън. — Ако нещо би ме накарало да пощадя твоя живот, то ще бъде точно за да проваля плановете на Моргана — защото тя не те иска на трона, а аз не знам кого мразя повече — теб или нея…

И тогава пристъпих и влязох в техния сън, или видение, или каквото беше. Застанах на езерния бряг между враждуващите син и баща — облечена в одеждите на велика жрица.

— Тази вражда трябва да се прекрати! Призовавам ви и двамата в името на Богинята да забравите омразата. Аз имам грях пред теб, Артур, имам грях и пред теб, Гуидиън. Вие не се мразите един друг — всеки от вас мрази мен. Моля ви, в името на Великата майка…

— Какво означава за мен Богинята? — Артур хвана по-здраво дръжката на Екскалибур. — За последен път я видях, въплътена в теб, но ти ме прогони, и когато Богинята ме отхвърли, аз потърсих друг Бог…

Гуидиън каза, като ми хвърли презрителен поглед:

— Аз нямах нужда от Богиня, а от обикновена жена, от майка — а ти ме остави в ръцете на тази, която нямаше страх ни от Бог, ни от Богиня.

Опитах се да извикам:

— Но аз нямах друг избор! Не съм искала… — но те не ме слушаха, връхлетяха един срещу друг с мечовете си. Минаха през мен, сякаш тялото ми бе безплътно, и ми се стори, че мечовете им се срещнаха в моята утроба… И се озовах обратно на Авалон, взряна в огледалото, където не виждах нищо — само огромно кърваво петно, което бе помътило чистата вода на Свещения извор. Устата ми бе пресъхнала, сърцето ми биеше, сякаш всеки момент щеше да изскочи, а на устните си чувствах горчивия вкус на отчаянието и смъртта.

Бях се провалила. Пропадна всичко, на което бях посветила живота си. Измених на Богинята — ако изобщо съществуваше друга Богиня освен мен самата; измених на Авалон, измених и на Артур — измених на своя брат и любим, измених и на сина си… Всичко, към което се стремях, рухна. Небето избледняваше и вече розовееше на изток — скоро щеше да изгрее слънцето и да озари деня, в който Артур и Гуидиън щяха да се срещнат за последен път — там някъде, отвъд мъглите, обвили Авалон.

Тръгнах към брега, за да призова баржата на Авалон. Имах чувството, че ме следват хората от Древния народ. Вървях пред тях — като тяхна жрица, каквато бях някога. В баржата се качих сама, но знаех, че редом с мен на носа са се изправили и други — в тържествени одежди, с корони на главите — Моргана Девата, която благослови Артур да тича с еленовото стадо и да предизвика Краля-елен на двубой; Моргана Майката, от чиято разкъсана утроба излезе на бял свят Гуидиън; Моргана — кралицата на Северен Уелс, която призова силите на природата и в мрака на затъмнението изпрати Аколон срещу Артур; и Моргана — Кралицата на Мрака, повелителката на феите… Или може би самата Старица-смърт? Когато баржата наближи брега, оттам се чу вик. Викаха последните оживели от рицарите на Артур.

— Вижте! Вижте, ето я баржата с четирите прекрасни кралици — идва от изгрева на слънцето! Баржата на феите от Авалон!

Той лежеше на езерния бряг с коси, мокри от кръв — моят Гуидиън, моят брат и любим… А в нозете му лежеше мъртъв Гуидиън, синът ми, детето, което така и не можах да опозная. Наведох се и покрих лицето на мъртвия с воала си. Знаех, че това е краят на една епоха. В безвъзвратно отминалите дни младият елен поваляше стария крал, за да стане крал на негово място; но свещеното еленово стадо бе изклано, а Кралят-елен уби младия елен и нямаше кой да дойде след тях…

Защото и Кралят-елен на свой ред трябваше да умре.

Коленичих до умиращия.

— Мечът, Артур. Екскалибур. Вземи го в ръка. Вземи го и сам го хвърли надалеч, във водите на езерото.

Завинаги напуснаха нашия свят свещените друидски реликви. Последен остана мечът Екскалибур, но и той трябваше да отиде при останалите светини. Но Артур стисна здраво дръжката на меча и прошепна:

— Не… Трябва да го запазим за тези, които ще дойдат след мен… За да се обединят около меча на Артур… — той вдигна очи към Ланселет. — Вземи го ти, Галахад. Не чуваш ли зова на тръбите от Камелот, не чуваш ли, че се събират легионите на Артур? Вземи го и води верните ми рицари…

— Не — казах аз тихо. — Това време отмина. Мечът на Артур не бива да попадне в ничии други ръце. — Нежно отделих пръстите му от дръжката на меча. — Да, вземи го, Ланселет — продължих аз, — но го хвърли във водите на Езерото. Нека мъглите на Авалон го погълнат завинаги.

Ланселет покорно се отправи да изпълни заповедта ми. Не знам дали ме видя, нито пък дали ме позна. А аз притиснах главата на Артур към гърдите си. Животът изтичаше от жилите му. Знаех това, но нямах сили дори да заплача.

— Моргана — зашепна той отново, с измъчени, пълни с болка очи. — Моргана, значи всичко е било безсмислено — всичко, което вършихме през живота си, всичко, към което се стремяхме? Защо се провалихме?

Аз сама си задавах този въпрос и нямах отговор за него; отговорът дойде, сякаш някой друг говореше с моята уста:

— Ти не си се провалил, братко, любими мой, не си се провалил, милото ми дете. Благодарение на теб тази земя живя в мир дълги години и саксонците не успяха да я поробят. Ти задържа нахлуването на мрака за цяло едно поколение — и благодарение на това хората се цивилизоваха, обърнаха се към мъдростта, музиката и вярата. И те ще продължат да се сражават, за да запазят поне частица от тези хубави отминали времена. Ако тази страна бе паднала във властта на саксонците след смъртта на Утър, тогава всичко добро и прекрасно щеше да изчезне от Британия навеки. Не, ти не се провали, любов моя. Никой от нас не знае пътищата, по които Великата майка налага волята си — но знаем, че ще бъде нейната воля.

Не знаех дали това, което говоря, е истина, или казвам тези неща, за да го успокоя, от обич към него, същата обич като тази, която изпитвах към малкото братче, което Игрейн остави на моите ръце, когато аз самата бях дете. Моргана, беше казала тя, грижи се за малкото си братче — и аз цял живот се грижих за него, и сега, и в отвъдното щях винаги да бъда до него… Може би тази, която ми повери Артур, е била самата Богиня?

Той притисна немощно пръсти към голямата рана, която зееше на гърдите му.

— Ако само… ако имах все още онази ножница, която ти избродира за мен, Моргана… Нямаше да лежа тук и да гледам как животът изтича заедно с кръвта от жилите ми… Сънувах те, Моргана — и в съня си те виках, исках да те прегърна, но не можах да те задържа…

Притиснах го към себе си. В този миг на хоризонта се показа слънцето и първите му лъчи огряха фигурата на Ланселет, който издигна Екскалибур високо над главата си и сетне го хвърли с все сила в езерото. Мечът литна във въздуха и се превъртя, а слънчевите лъчи проблеснаха по него като по крилете на бяла птица; после стремително се насочи надолу и водите го погълнаха. Не можах да видя нищо повече — очите ми се замъглиха от сълзи и от силната слънчева светлина. Тогава чух Ланселет:

— Видях ръка, която се издигна от езерните води — тя взе меча, размаха го три пъти, и изчезна заедно с него в дълбините…

Не бях видяла нищо освен проблесналите люспи по гърба на една риба, която бе изскочила на повърхността на езерото; но нито за миг не се съмнявам, че той наистина е видял това, което ни каза.

— Моргана — шепнеше Артур, — ти ли си наистина? Не те виждам, Моргана. Толкова е тъмно — залезе ли вече слънцето? Моргана, отведи ме със себе си на Авалон — там ще можеш да излекуваш раните ми… Отведи ме у дома, Моргана…

Главата му се отпусна тежко на гърдите ми. Той натежа, както бе натежало някога малкото момченце в детските ми ръце, както бе натежало върху ми тялото на Краля-елен, когато се върна като победител. „Моргана“, чух отнякъде нетърпеливия глас на майка ни, „казах ти да се грижиш за бебето…“ и аз цял живот го носих в сърцето си. Прегърнах го здраво и избърсах сълзите му с воала си, а той посегна и хвана ръката ми.

— Наистина си ти — шепнеше той, — ти си, Моргана… Ти се върна за мен… Колко си млада… и хубава… За мен Богинята винаги е имала твоето лице… Моргана, обещай ми, че никога вече няма да ме изоставиш…

— Никога няма да те изоставя, братко, сине мой, любими мой — прошепнах и целунах очите му. И той издъхна в мига, когато мъглите се разкъсаха и слънцето огря бреговете на Авалон.