Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (34)

13

Когато Моргана напусна двора на Артур в Керлиън, бе поискала от него разрешение да посети Авалон и своята осиновителка. Затова и опитваше да съсредоточи мислите си единствено върху Вивиан — така можеше да избягва спомена за случилото се между нея и Ланселет. Допуснеше ли мислите да я върнат към онзи миг, всеки път й се струваше, че срамът я изгаря като нажежено желязо. Бе му се предложила сама — открито и честно, както постъпваха жените в старите времена, а той не бе пожелал от нея нищо повече от някакви детински игри, беше се подиграл с нейната женственост. Сама не знаеше дали се гневи на него или на себе си — дали бе по-лош начинът, по който той си бе поиграл с тялото й, или безумния глад, който тя изпитваше по неговото…

Понякога съжаляваше за суровите думи, които му беше казала. Защо й трябваше да го оскърбява? Той си беше такъв, какъвто го бе създала Богинята — ни по-добър, ни по-лош. А имаше и моменти по време на дългата езда на изток, когато беше склонна да вини себе си. Съзнанието й гореше от спомена за старата обида на Гуенхвифар — „дребна и грозна, сякаш е от народа на феите“. Ако можеше да му предложи нещо повече, ако беше красива като Гуенхвифар… Ако бе се задоволила с това, което той можеше да й предложи… и мислите й веднага отскачаха в обратната посока като махало. Не, той я бе оскърбил, а в нейно лице бе оскърбил и Богинята… Измъчвана от такива мисли, Моргана яздеше все напред през потъналите в зеленина хълмове. Постепенно това, което я очакваше на Авалон, започна да заема по-важно място в съзнанието й.

Беше напуснала Свещения остров без разрешение. Беше се отрекла от сана си на жрица, не бе взела със себе си дори малкия сърповиден нож, който бе получила при посвещаването. През последвалите години винаги бе спускала косите си така, че да покриват челото й, та никой да не види татуирания син полумесец. Сега, в едно селце, през което мина по пътя си, тя замени малък златен пръстен за синя боя от онази, която ползваха жените от племената, и подчерта с нея избледнелия лунен сърп.

„Всички тези неща ми се случиха, защото наруших обетите си пред Богинята…“ Тогава си припомни думите, които Ланселет бе й казал в отчаянието си — че не съществуват нито богове, нито богини, че това са форми, създадени от човечеството за неща, които не може да осъзнае и затова го изпълват с ужас.

Но дори да бе така, от това вината й не ставаше по-малка. Защото независимо от това дали Богинята бе това, което те си представяха, или бе просто име на великите и незнайни природни сили, тя все пак бе напуснала храма, начина на живот и мислене, на които се бе обрекла, бе забравила да спазва мощните приливи и отливи в жизнения ритъм на Земята. Бе яла храни, забранени за една жрица, бе отнела живота на растения, на птици и животни, без да се обърне с благодарствена молитва към Богинята, която по този начин жертваше частица от себе си за нейно добро. Бе живяла безразсъдно, бе се предложила на мъж, без да се е съобразила с волята на Богинята, само под влиянието на собственото си плътско желание само за собствено удоволствие. Не, наистина не можеше да очаква, че ще се върне на Авалон и ще заживее както преди. Докато яздеше сред хълмовете, заобиколена от плодородна земя, плискана от животворен дъжд, все повече разбираше колко много се бе отдалечила от учението на Вивиан и от Авалон.

Разривът е по-дълбок, отколкото си мислех. Дори тези, които обработват земята, станат ли християни, заживяват по начин, който ги откъсва от природа. Те считат, че техният Бог ги е направил господари на всичко, което живее и расте по земята. А ние, които се оттеглихме да обитаваме хълмовете и блатистите земи, горите и пущинаците, знаем, че ние не сме господари на природата, а тя владее нас — че от мига, когато желанието в слабините на бащите ни оплоди трепетно очакващите утроби на майките ни и ние дойдем на белия свят, ние сме подчинени на природата — дори идването ни се определя от нея; тя знае колко животни и растения ще загубят живота си, за да бъдем изхранени и да имаме сила за живот… Всички, всички тези неща са единствено във властта на великата Богиня и без нейната божествена щедрост не бихме могли да поемем нито веднъж дъх, без нея потокът на живота ще пресъхне и всичко ще загине. А дори когато в човека пресъхнат жизнените сили и дойде смъртта, то е, за да могат да дойдат други и да заемат нашето място на тази земя — и това е също нейно дело — на Богинята, която е не само облечената в зелено господарка на плодородието, но и мрачната повелителка на всичко, що е скрито под земята — и на семето, носещо нов живот, но и на гарвана и на ястреба, които носят смъртта, на червеите, които разяждат в мрака това, което вече не е необходимо. Да, тя е повелителка и на унищожението, на смъртта, на началото и края…

Припомняйки си всички тези неща, Моргана най-сетне осъзна, че случилото се между нея и Ланселет бе в крайна сметка нещо незначително. Прегрешението на Ланселет не бе толкова тежко, колкото нейното — тя се бе отвърнала от Богинята. Имаше ли значение кое според свещениците бе редно и добродетелно, и кое „Грешно и срамно?“ Болката от ранената й гордост всъщност щеше да й подейства пречистващо.

„Богинята ще отмъсти на Ланселет, когато и както тя реши. Аз нямам право да мисля за това“. Засега Моргана бе убедена, че най-доброто, което би могло да й се случи, бе никога повече да не види братовчед си.

Да, ясно беше, че не би могла да се върне и да заеме мястото си на жрица — избраница на боговете… Но може би Вивиан щеше да се смили над нея и да й разреши да изкупи греховете си пред Богинята. Сега й се струваше, че би била доволна, ако можеше просто да живее на Авалон, дори като прислужница или обикновена работничка по нивите. Чувстваше се като болно дете, което бърза да се сгуши в скута на майка си и да изплаче болката си… Щеше да прати да доведат сина й, за да бъде отгледан на Авалон, сред жреците, и никога повече нямаше да променя начина на живот, на който беше свикнала…

И тъй, когато най-сетне видя отново Тор, който се извишаваше в зеленина, над околните хълмове, по лицето й започнаха да се стичат сълзи. Прибираше се у дома, там, където й беше мястото, при Вивиан. Щеше да застане сред каменния кръг и да отправи молитва към Богинята да изцери следите от прегрешенията й, за да може тя с право да заеме мястото, от което я пропъдиха собствената й гордост и своеволие.

Тор като че ли си играеше на криеница с нея — ту й се струваше, че вече е досами него — издигнат сред хълмистата земя като изправен фалос, ту изчезваше зад по-ниските хълмове или сред мъгливата влага. Накрая обаче Моргана излезе на брега на Езерото, на същото място, където бяха дошли с Вивиан пред много години.

По сивкавите води, осветени от светлината на залязващото слънце не се виждаше нищо. Тръстиките се открояваха на фона на червеното небе — черни и голи, а бреговете на Острова на свещениците се виждаха едва-едва през мъглата на залеза. Но по водата не се забелязваше и най-малкото движение, нищо не се задвижи и след като Моргана вложи цялото си сърце и цялата си мисъл в отчаяния опит да достигне Свещения остров, да призове баржата… Тя стоя там неподвижно цял час, докато най-сетне падна мрак и разбра, че не е успяла.

Не… баржата нямаше да дойде за нея — нито тази вечер, нито когато и да било. Баржата би дошла за жрицата, за избраната, любима осиновена дъщеря на Вивиан; но нямаше да дойде за бегълката, която бе живяла сред светската суета в кралски дворове и бе се подчинявала единствено на собствената си воля в продължение на четири години. Веднъж, преди много години, преди последното изпитание, за да бъде посветена в жречески сан, я бяха оставили извън Авалон, и бъдещето й като жрица зависеше единствено от това дали тя ще съумее да се върне на острова без чужда помощ.

Тя не можеше да призове баржата — цялата й душа тръпнеше от страх при мисълта, че би могла да произнесе думите на Силата, които биха я призовали през мъглите. Тя, която се бе отказала доброволно от правото да бъде дете на Авалон, нямаше право да употребява Силата. Докато последните отблясъци от слънчева светлина гаснеха в мъглите, а водата на Езерото почерняваше, Моргана тъжно гледаше далечния бряг. Не, не смееше да повика лодката; но нали имаше друг път към Авалон, откъм другата страна на Езерото. Там тя можеше да премине по скрития път през блатата и да открие входа към скрития свят. Почувства се толкова самотна, че изпита болка. Слезе от коня си и го поведе, за да заобиколят езерото. Присъствието на едрото животно в мрака и тихото му пръхтене до ухото й малко я успокояваха. Ако и този път не успееше, щеше да й се наложи да прекара нощта на брега на Езерото; нямаше да нощува на открито за първи път. На другата сутрин щеше да намери пътя. Припомняше си онова самотно пътуване на север, към двора на Лот преди много години — тогава беше и преоблечена, за да не я познаят. Беше се отпуснала от лекия живот и разкоша в кралския двор, но можеше да се справи отново, ако се налагаше.

Но защо ли цареше такава пълна тишина — не се чуваха и камбани от Острова на свещениците, не долитаха песнопения от манастира, дори виковете на птиците бяха заглъхнали; като че ли се движеше през омагьосана страна. Най-сетне намери мястото, което търсеше. Беше станало много тъмно и дърветата, и храстите се очертаваха като заплашителни силуети — приемаха странни форми на дракони и чудовища. Но Моргана вече си възвръщаше някои от привичките, който бе имала на Авалон; съзнаваше, че нищо тук не представлява заплаха за нея, а и самата тя не таи зло в себе си.

Започна да си проправя път по скритата пътека. Някъде по средата трябваше да успее да разкъса мъглите; в противен случай щеше да се озове близо до кухнята на манастира, по-точно в градината зад нея. Наложи си да престане да мисли за заобикалящия я мрак и да настрои съзнанието си съзерцателно, да го изпразни от всичко друго, освен мисълта за мястото, където искаше да се озове. Стараеше се с всяка стъпка да изплита заклинанието, представяше си, че изпълнява ритуалния танц по спираловидната пътека, нагоре към светилището на Тор… Движеше се в мълчание, с полузатворени очи. Стъпваше много внимателно. Чувстваше, че мъглите вече я обвиват със студения си дъх.

Вивиан не бе намерила нищо толкова лошо в това тя да сподели леглото на своя полубрат и да му роди дете… син, в чиито жили течеше кръвта на древните крале от Авалон, по-достоен за крал от самия Артур. Ако пък бе родила дете на Ланселет, то би могло да бъде отгледано на Авалон и възпитано тъй, че да стане най-великия сред друидите. А какво щеше да стане сега с нейния син? Защо бе изоставила Гуидиън в ръцете на Моргоуз? „Що за майка съм аз?“, мислеше Моргана. „Трябваше да поръчам да ми доведат детето“. Но не бе събрала сили да погледне Артур в лицето и да му каже, че има дете от него. Не й бе приятна мисълта, че свещениците и придворните дами ще казват за нея: „Ето жената, която роди дете от Рогатия бог, съгласно старите езически обичаи на племената, които си боядисват лицата и носят рога на главата, и тичат с елените, също като че ли и те са животни…“ Детето си беше добре там, където го бе оставила. Дворът на Артур не бе място за него, пък и какво би правила тя с тригодишно момче, което щеше да тича постоянно по петите й, при това син на Артур?

Но имаше мигове, когато си спомняше за него. Спомняше си вечерите, когато й носеха ситото бебе, помнеше свойствения му сладък мирис. Помнеше как тогава седеше и му гукаше, без да мисли за каквото и да било, а цялото й тяло бе изпълнено от непомрачено щастие… Кога друг път й се бе случвало да бъде така щастлива? „Само веднъж“, припомни си тя, „когато лежахме с Ланселет на Тор, облени от слънчевата светлина, и после, когато ловихме диви патици по бреговете на Езерото…“ Моргана примигна и стреснато си помисли, че досега би трябвало да е изминала много повече път. Трябваше да е преминала мъглите и да е стигнала твърдата земя на Авалон.

Действително, около нея нямаше вече тресавища. Пътеката не поддаваше под краката й, покрай нея се издигаха дървета, но все пак Моргана не се бе озовала и в градината зад манастирската кухня. Ако бе на Авалон, сега трябваше да се намира на полето зад Дома на девиците, а пътечката да я отведе в овощната градина. Трябваше да реши какво ще каже, когато я открият, с какви думи можеше да убеди народа на Авалон, че има правото да се намира на това място. В същност имаше ли такова право? Стори й се, че вече не е толкова тъмно. Може ли луната да се бе издигнала в небето — беше три или четири дни след пълнолуние и скоро сигурно щеше да бъде толкова светло, че веднага би намерила пътя. В края на краищата не може да се очаква, че ще помни всеки храст и дърво по пътя, както когато живееше тук и познаваше острова на пръсти. Моргана стисна здраво юздата на коня си и внезапно изпита страх, че може и да се изгуби по толкова познатите й някога пътеки.

Не, наистина ставаше по-светло — сега вече дърветата и храстите се виждаха съвсем ясно. Ако наистина луната се беше издигнала, защо не можеше да я види над дърветата? Възможно ли бе някак да се е завъртяла, докато Моргана ходеше с притворени очи по пътеката през мъглата, свързваща двата свята? Ах, само да можеше да види нещо, което да й е познато! Небето беше безоблачно, нямаше ги и мъглите, но не се виждаше и нито една звезда.

Дали пък тези неща не й бяха станали чужди? Защо не виждаше и помен от издигащата се луна, която отдавна трябваше да е високо в небето?

Внезапно кръвта в жилите й сякаш се превърна в лед. По гърба й се стече студена струйка. Тя си спомни онзи далечен ден, когато бе излязла да събира билки, та да пометне детето, което растеше в утробата й… Нима отново се бе заблудила, дали не бе се озовала пак в онази омагьосана страна, която не беше нито Британия, нито тайният свят на друидите, а много по-стара, потънала в мрака на незнайното — страна, в която нямаше ни слънце, ни луна?

Наложи си да успокои лудото биене на сърцето си; вкопчи се в юздата и се опря на топлия хълбок на коня. Почувства топлата сигурност, която излъчваха мускулите и костите на животното. Топлият му дъх, единственото истинско и сигурно нещо около нея, галеше бузата й. Ако опиташе да постои на едно място и да помисли, щеше да намери обратния път… Но страхът продължаваше да се надига като вълна.

„Не мога да се върна. Не мога да намеря обратния път към Авалон. Не съм достойна. Няма да мога да си проправя път сред мъглите…“ Този страх й бе познат от изпитанието на жриците, но тогава тя се бе справила бързо с него.

„Но тогава бях по-млада и невинна. Никога не бях изневерявала на обета си пред Богинята, на тайното учение, не ми се бе случвало да измамя закона на живота.“

Моргана се бореше, за да овладее прилива на паника. Нямаше нищо по-лошо от страха. Страхът щеше да я изложи беззащитна на всяка опасност, която би се изправила на пътя й. Дори дивите зверове надушваха по тялото ти страха и тогава нападаха, а отстъпваха от смелия. Затова и най-смелият сред мъжете можеше спокойно да тича с еленовите стада, докато елените не подушеха страх у него… Дали, зачуди се Моргана, това не бе причината при ритуала да се боядисват със синя сърпица? Тази боя имаше остра миризма и може би прикриваше мириса на страха. Сигурно истински смелите мъже и жени бяха тези, чиито разсъдък не им рисуваше картини на това, което би се случило, ако нещо тръгне не както трябва.

Тук нищо не би могло да й причини зло, дори ако се бе залутала и бе стигнала страната на феите. Нали вече бе идвала тук веднъж — тогава онази жена бе й се присмяла, но не бе сторила нищо лошо или застрашително. Вярно, народа на феите бе по-древен и от друидите, но те също живееха според закона на Богинята и може би дори щяха да склонят да й покажат верния път. И тъй, нямаше от какво да се бои; в най-лошия случай щеше да й се наложи да прекара самотна нощ под дърветата.

Изведнъж видя в далечината светлина — може би бе някоя от факлите, които осветяваха двора на Дома на девиците? Ако бе наистина тъй, значи скоро щеше да си е у дома, ако не — щеше да намери някого, когото да попита за пътя. Ако се бе озовала на Острова на свещениците, би могла да срещне непознат свещеник и да го уплаши — той веднага щеше да реши, че тя е фея. Моргана се замисли дали от време на време тези жени действително не отиваха там, за да изкушават свещениците. Беше напълно допустимо, че тъкмо тук, в светилището на Богинята, някой по-впечатлителен черноризец би могъл да почувства пулса на мястото, да осъзнае, че неговият начин на живот е отрицание на жизнения поток, че спира пулсиращите сокове, които движат света. Та те не приветстваха живота, а го отричаха — отричаха живота на сърцето, живота на природата, отричаха закона на живота, който свързва мъжа и жената…

Ако аз бях господарка на Авалон, бих пращала девиците в манастира по новолуние. Щях да принудя свещениците да разберат, че не могат безнаказано да презират Богинята и да й се подиграват. Щях да ги накарам да разберат, че са мъже и че жените не са проводници на порока, изпратени от някакъв предполагаем Сатана, а носителки на волята на Великата майка… Да, Богинята би ги накарала да преклонят глава пред нея… на Белтейн или в нощта срещу Еньовден…

Но може би тези налудничави свещеници все пак биха прогонили девиците, сякаш са демони, дошли да изкушават праведници?

За миг й се стори, че чува отнякъде гласа на Мерлин:

„Нека всеки бъде свободен да почита своя Бог…“

„Дори ако да служиш на този бог означава да отричаш живота на земята?“ — Попита в себе си Моргана, но вече знаеше и отговора, който Мерлин би дал: „Да, дори да е така“.

Сега през дърветата ясно се виждаше източника на светлината. Беше голяма факла, прикрепена на дълъг прът — сиянието й хвърляше синкавозлатисти отблясъци наоколо. За миг очите на Моргана бяха заслепени от блясъка на факлата, но сетне видя и мъжа, който я държеше. Беше слаб и тъмнокос — нито свещеник, нито друид. Носеше около слабините си препаска от петниста дивечова кожа, на раменете си — някакво тъмно на цвят наметало. Приличаше на човек от племената на Древните, но бе по-висок от тези, които Моргана познаваше. Косат му беше дълга, а в нея бе вплетен венец от червени есенни листа — но нали все още бе лято? Тези есенни листа отново уплашиха Моргана. Когато човекът проговори, тя установи, че гласът му е мек и мелодичен, и че ползва диалекта на Древните:

— Добре дошла, сестро. Сама ли замръкна? Ела насам и ме остави аз да водя коня ти. Познавам добре пътеките.

Държеше се така, помисли си Моргана, като че ли тук я бяха очаквали.

Тя последва непознатия като насън. Пътеката ставаше все по-ясна и удобна, а светлината на факлата прогонваше сенките на мрака. Човекът водеше коня пред нея, но от време на време се обръщаше и й се усмихваше. Зъбите му бях много бели, а тъмните му очи излъчваха веселие.

Сега наоколо заблещукаха нови и нови светлини; някъде, Моргана не разбра къде точно, водачът й предаде коня на някой друг, и я поведе към един кръг от светлини. Тя не помнеше как е влязла, но изведнъж се озова в голяма зала, където пируваха мъже и жени, всички с гирлянди в косите. Някои се бяха окичили с есенни листа, но тя видя и жени, чиито коси бяха увенчани с пролетни цветя. Видя и други, с венци от зеленика. Отнякъде се носеха звуци на арфа.

Водачът й бе неотстъпно до нея. Поведе я към масата в центъра на залата и сред хората, седнали около нея, Моргана разпозна без особено учудване жената, която бе срещнала някога, окичена със същия венец от голи ракитови клонки. Мъдрите сиви очи на жената нямаха възраст — Моргана почувства, че те виждат и знаят всичко.

Водачът на Моргана я покани да седне на една пейка и постави в ръката й чаша, изработена от някакъв непознат за нея метал. Напитката в нея бе приятна, сладка на вкус, ухаеше на торф и пирен. Моргана пи жадно, а сетне осъзна, че е прибързала — след глада и жаждата напитката завъртя главата й. Тогава си припомни думите от една стара приказка — „ако изгубиш пътя и се озовеш в страната на феите, не яж от храната им и не пий от питието им…“ Но това бе просто някаква стара приказка — те не биха й причинили нищо лошо.

На глас попита:

— Какво е това място?

Господарката отговори:

— Намираш се в замъка Чариот, и си добре дошла, Моргана, кралице на Британия.

Моргана поклати глава:

— Не, не, аз не съм кралица. Майка ми бе Велика кралица, а аз съм херцогиня на Корнуол, нищо повече…

Дамата се усмихна.

— То е едно и също. Ти си уморена, изминала си дълъг път. Яж и пий, сестрице, а утре някой от моите хора ще те отведе там, където пожелаеш. Сега е време да пируваме.

В чинията, която поставиха пред нея, имаше плодове и мек черен хляб от непознато за Моргана зърно, но въпреки това й се стори, че вече някога е яла от него… Едва сега забеляза, че мъжът, който я бе довел дотук, носи златни гривни с формата на змии, увити около китките му… Стори й се, че змиите са живи, та потри очи, убедена, че сънува. Когато отново се вгледа в тях, видя, че са обикновени гривни, а може би татуировки — такива, каквито поставиха на Артур в деня, когато стана крал. Понякога, когато се вглеждаше в мъжа, на фона на сиянието на факлите й се струваше, че вижда тъмната сянка на разклонени рога над главата му. Навремени й се струваше, че повелителката на замъка е пищно облечена и окичена със златни накити, но сетне венецът около главата й отново се превръщаше в ракитов, а огърлицата на шията й беше от нанизани мидени черупки — от онези малки миди, чиито черупки бяха леко разтворени също като интимните места на жената, и затуй бяха посветени на Богинята. Моргана седеше сред тези непознати хора, заслушана в далечните звуци на арфата, които й се струваха по-прелестни от всяка музика, която бе чувала на Авалон…

Вече не чувстваше умора. Сладкият вкус на напитката прогони умората и скръбта от мислите й. По-късно поставиха арфа и в нейните ръце, и тя се присъедини към песните; никога преди гласът й не бе звучал тъй нежно, тъй ясно и чисто. Докато свиреше, изпадна в полусънно състояние, и й се стори, че всяко от заобикалящите я лица й напомня за някого, когото е познавала… Привидя й се, че върви по брега на облян от слънцето остров, свирейки на арфа със странна форма. Сетне изведнъж се видя как седи в голям двор, настлан с плочи, а един мъдър друид в странни, дълги одежди я обучава да се ориентира по звездите и да си служи с компас. Припомни си как я бяха обучавали на вълшебни песни и звуци, който можеха да отворят заключена врата или да изправят кръг от огромни камъни. Когато изучи всичко, поставиха на главата й корона, изобразяваща златна змия…

Моргана чу как господарката на замъка казва, че е време за почивка. На другата сутрин щяла да й даде водач, който да изпрати нея и коня й. Тази нощ я сложиха да спи в прохладна стая, по чиито стени висяха килими от зелени листа — или може би това бяха тъкани гоблени, със сцени, представляващи различни истории — струваше й се, че образите оживяват и разказват предания за това, което е било. Видя и себе си сред образите в големите гоблени — с арфа в ръка и Гуидиън, който седеше в скута й. Видя образа си още веднъж, този път заедно с Ланселет той галеше косите й и държеше ръката й, и Моргана си каза, че трябва да си припомни нещо, че има някаква причина, поради която се гневеше на Ланселет, но не можа да извика никакъв спомен за нея в съзнанието си.

На другия ден господарката на замъка каза, че предстои голям празник и я покани да остане още ден-два и да танцува и да се весели с останалите, и Моргана се съгласи… Стори й се, че много отдавна се е веселила и танцувала за последен път. Замисли се какъв ли е празникът, но не можа да разбере… Още бе рано за нощта срещу равноденствието, а нямаше и слънце, нито пък луна, по които да се ориентира.

Вплетоха гирлянди от пищни летни цветя в косите й — „Така трябва“, каза господарката, „ти вече не си неопитна девица“. Навън беше беззвездна нощ, и Моргана изпитваше смътно безпокойство, защото не виждаше никъде луна, също както денем не можеше да види слънцето. Един ден ли бе минал, или може би два, или три? Тук времето като че ли нямаше значение; Моргана ядеше, когато огладнееше, спеше, когато почувстваше умора — на постеля, покрита с прясно сено, заедно с една девица от придворните на господарката. Веднъж се събуди и установи с удивление, че момичето, което понякога много й напомняше на Рейвън, бе увило ръце около шията й и я целуваше. Моргана отвърна на целувките без никакво чувство на свян. Всичко беше като насън, където бе възможно да се случат какви ли не странни неща. От време на време се чудеше как е станало тъй, но това не й се струваше много важно, и тя продължаваше да живее в своя вълшебен сън. Случваше се да се зачуди какво ли е станало с коня й, но станеше ли дума за тръгване, господарката й казваше да не бърза, казваше, че всички искат тя да постои още сред тях… Веднъж, години по-късно, тя се опита да си припомни всичко, което й се бе случило в замъка Чариот, и през съзнанието й преминаха откъслечни спомени; как бе лежала в скута на господарката и бе сукала от гърдите й, без да изпитва ни най-малко удивление от това, че тя, вече зряла жена, може да лежи в скута на майка си, която я галеше и целуваше като бебе… Не, това сигурно е било сън, причинен от замайващо силното вино…

Имаше моменти, когато й се струваше, че господарката на замъка е всъщност Вивиан, тогава си казваше: „Може би съм се разболяла, имам треска и бълнувам?“ Скиташе сред горите заедно с девиците на повелителката, търсеха билки и корени и сякаш нямаше никакво значение какъв е сезонът. Помнеше и празника — коя ли нощ беше това? Тогава тя танцува под звуците на арфите, а после свири и пя на танцуващите, и песните й бяха едновременно тъжни и весели. Веднъж, докато береше диви плодове и цветя, с които да украси косите си, попадна на белия скелет на някакво животно. Около врата му имаше останал къс кожа, и на него парче червено платно — червени на цвят бяха дисагите, в които тя носеше багажа си, когато напуска Керлиън. Какво ли се бе случило наистина с коня й, дали беше на сигурно място в конюшните? Не бе виждала конюшни в замъка на феите, но трябваше да има място, където държат конете си. А засега й бе достатъчно да танцува, да пее, да остави времето да минава незабелязано по силата на вълшебното…

Друг път, докато танцуваше, при нея дойде мъжът, който я бе довел в замъка, и я изведе от кръга на танцьорите. Тя така и не узна името му. Как бе възможно, след като не виждаше нито слънце, нито луна, да чувства така мощно в жилите си приливите и отливите на живота, управлявани от небесните тела?

— Ти носиш кама — каза мъжът. — Махни я, не искам да имаш нож у себе си.

Тя отвърза кожената връв, на която висеше камата й, и я хвърли, без да погледне къде е паднала. Тогава той я привлече към себе си, а тъмните му коси се смесиха с нейните; устните му имаха вкуса на диви плодове и на онази силна напитка, която ухаеше на пирен. Мъжът свали дрехата й. Моргана бе привикнала към студа — за нея нямаше никакво значение, че тревата, на която отпусна голото си тяло под неговото, бе студена и влажна. Тя го докосна; той беше силен и излъчваше топлина; почувства силата на мъжествеността му и топлината на ръцете му, с които разтваряше бедрата й. Тялото й го прие с глада на девственица; после двамата се сляха и почувстваха как през тях преминава пулса на земята.

Внезапно Моргана бе обзета от страх. Не искаше да забременее от него. Припомни си ужасните страдания при раждането на Гуидиън. Със сигурност нямаше да преживее второ раждане. Но когато понечи да заговори, той постави нежно ръка върху устните й и тя разбра, че е прочел мислите й.

— Не се страхувай от това, прекрасна лейди. Сега не е време за зачеване, а само за удоволствие — чу Моргана мекия му глас, и тогава се отдаде изцяло на чувствата си. Да, той наистина носеше корона от еленови рога на главата си. Тя отново се съчетаваше с Рогатия бог на горите. Стори й се, че от небето над тях валят звезди — а може би бяха просто светулки в околните шубраци?

Случи се веднъж, докато се разхождаше с останалите жени из горите, да излязат пред малко горско езеро. Моргана се надвеси над него и се загледа в дълбоките води — стори й се, че вижда в тях лицето на Вивиан. Сега косата й бе сива, а на места дори напълно побеляла. По лицето й имаше бръчки, които Моргана не бе виждала преди. Устните на Вивиан се отвориха и на Моргана й се стори, че тя я вика. Едва тогава си каза: „Откога ли съм тук? Сигурно от четири или пет дена, може да е минала и седмица. Крайно време е да потеглям. Нали повелителката обеща да ми даде водач, който да ме упъти към бреговете на Авалон…“

Отправи се към господарката на замъка и й каза, че сега наистина трябва да си тръгне. Но вече падаше здрач — по-добре бе да остави тръгването за утре…

Случи й се отново да види във водите на горското езеро лицето на Артур. Той събираше войските си… Видя и Гуенхвифар — изглеждаше уморена и малко остаряла; държеше ръката на Ланселет и двамата се сбогуваха, а той се наведе и я целуна по устните… „Е, да“, каза си с горчивина Моргана, „той много обича тези детински игри. Гуенхвифар също не би желала да промени нещата — така може да притежава цялата му любов и вярност, а същевременно да запази и честта си…“ Но се оказа много лесно да забрави дори и тях.

Една нощ, не знаеше кога, Моргана се стресна насън и се събуди. Беше й се счул отнякъде силен вопъл и отново й се привидя, че стои изправена в центъра на светилището на Тор, а страхотните викове пронизваха ушите й и отекваха във всички светове. Да, бе чувала този глас веднъж, още преди да стане жена — глас сякаш ръждясал от неупотреба, гласът на Рейвън, която нарушаваше мълчалото си само когато Боговете й поверяваха вест, която не биха предали по друг начин…

„О, Пендрагон предаде Авалон“, стенеше Рейвън. „Великият дракон отлетя… Неговото знаме не се вее над бойните редове на тези, които ще се изправят срещу саксонците… Трябва да плачем, защото ако Повелителката напусне Авалон тя никога няма да се върне отново тук…“ и Моргана ясно дочу ридания в дълбокия мрак.

Сетне настана мълчание. Моргана седна в постелята, озарена от сивкава светлина. За първи път, откак бе тук, съзнанието й се проясни напълно.

„Много отдавна съм тук“, каза си тя. „Дошла е зимата. Трябва да си тръгна още преди края на този ден… макар че, знам ли кога ще настъпи той, нали тук няма слънце… Не, трябва да тръгвам веднага, още тази минута“, каза си, че трябва да поиска да й доведат коня; но си припомни нещо и разбра, че той отдавна е загинал в горите. Тогава се уплаши и се запита: „Но откога всъщност съм тук?“

Потърси с привичен жест камата си, но си припомни, че я бе захвърлила. Облече дрехата си — стори й се изтрита и овехтяла. Не помнеше да е прала нито нея, нито бельото си, но не й се виждаха замърсени. Внезапно се запита дали не е полудяла.

„Отида ли при господарката на замъка, тя отново ще ме убеди да не тръгвам“.

Сплете косите си… защо ли ги бе носила разпуснати като девиците, тя, зрялата жена? И тогава тръгна по пътя, за който бе дълбоко убедена, че ще я отведе накрая на Авалон…

Говори Моргана…

До ден-днешен не знам колко дни и нощи прекарах в страната на феите — опитам ли се да си припомня нещо, в съзнанието ми всичко се замъглява. Колкото и да се опитвам, все ми се струва, че съм била там най-малко пет или най-много тринадесет денонощия. Не съм напълно убедена колко време е изтекло тогава във външния свят или на Авалон, но тъй като хората правят сметка на времето, за разлика от феите, сега мога да предположа, че са били около пет години.

Колкото повече остарявам, се убеждавам, че времето минава за нас, защото сме свикнали да броим нещата — броенето е навик, просмукал се в цялото ни съществувание. Броим пръстчетата на новороденото бебе, изгревите и залезите, броим дните или сезоните, които трябва да минат, докато детето узрее в майчината утроба и дойде на белия свят, броим миговете до някоя дългоочаквана среща. Броим годините в зависимост от завъртането на земята около слънцето — то е една от първите мистерии, на която обучават жреците. В страната на феите времето не съществуваше и не бе текло за мен. Когато отново се озовах във външния свят, установих, че по лицето на Гуенхвифар има нови бръчки, а сияещата младост на Илейн бе малко помътняла. Но моите ръце бяха все така гладки, лицето ми бе незасегнато от бръчки, и макар че в нашия род всички побеляват млади — Ланселет например имаше бели коси още на деветнадесет години — моята коса си оставаше черна като гарваново крило.

Струва ми се, че откакто друидите са успели да откъснат Авалон от света на вечното броене и предвиждане, там е започнало да става същото. Все пак, на Авалон времето тече — престоят там не прилича на сън, както е в царството на феите. На Авалон греят луната и слънцето, символите на Богинята, Каменният кръг ни служи да определяме моментите за изпълняване на различните ритуали, тъй че времето не е спряло за нас, но потокът му е някак разтеглен. Времето на Авалон не се движи с бързината на времето във външния свят. Действително, ние се ръководим от движението на слънцето и луната, и все пак има разминаване. През последните години ми се е случвало да прекарам на Авалон един месец, а като изляза във външния свят, да разбера, че там е изтекъл цял сезон. Напоследък започнах да постъпвам така умишлено, защото все нямам търпение разбера как ще се развият събитията в света отвън. Тогава хората забелязаха, че не старея, и започнаха още по-убедено да твърдят, че съм фея или дори вещица. Но това се случи много по-късно.

А когато ужасяващият вопъл на Рейвън прониза пространствата между световете, той достигна съзнанието ми, макар че се носех в безвремието. Тогава напуснах царството на феите и тръгнах на път… Но не към Авалон.