Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (55)

4

В навечерието на Петдесетница крал Артур и съпругата му бяха поканили на вечеря всички брачни двойки сред гостите си. Утре, както винаги, щеше да има голямо пиршество, щяха да присъстват всички васали на Артур, както и всички негови приближени рицари, но Гуенхвифар, докато се обличаше грижливо за вечерята, си мислеше, че тъкмо тази вечер ще бъде по-мъчителна за нея. Тя отдавна се бе примирила с неизбежното. Нейният съпруг и повелител щеше утре да обяви публично и да направи невъзвратимо нещо, което отдавна бе известно. Щеше да посвети Галахад в рицарство и да го приеме в братството на Кръглата маса. О, да, Гуенхвифар знаеше от години, че това ще се случи рано или късно, но преди Галахад беше само едно малко русокосо момче, което растеше някъде далеч в земите на покойния крал Пелинор. Мисълта дори й бе доставяла известно удоволствие — та Галахад бе син на Ланселет и на собствената й братовчедка Илейн… Илейн, която наскоро бе починала при раждане… Съвсем естествено бе Галахад да наследи престола. Но сега той се изправяше пред нея като жив упрек — упрек към застаряващата кралица с безплодна утроба, доказателство, че целият й живот е бил безполезен…

— Нещо те измъчва — каза Артур, загледан в лицето й, докато тя нагласяше короната в косите си. — Съжалявам, Гуенхвифар, но мисля, че би било редно да опознаем момчето, след като ще поеме трона след смъртта ми. Искаш ли да съобщя, че си болна? Не е необходимо да се появяваш — ще те видят някой друг път.

Гуенхвифар сви устни.

— Щом тъй или иначе трябва да стане, няма смисъл да отлагаме — той взе ръката й в своята.

— Напоследък рядко виждаме Ланселет. Ще се радвам да си поговоря с него. Устата й се изкриви в присмехулна усмивка, някак против собствената й воля.

— Колко странно разсъждаваш — нима не го мразиш? — Артур се усмихна притеснено.

— По онова време бяхме много млади, толкова млади, че всичко сякаш се е случвало в друг свят. Ланс за мен е само моят най-скъп и стар приятел, също като Кай.

— Кай ти е и брат — отвърна Гуенхвифар, — а Артур, неговият син, е от най-преданите ти рицари. Струва ми се даже, че той е много по-подходящ за престолонаследник от Галахад…

— Младият Артур е добро момче и верен рицар, но Кай не е от кралска кръв. Бог ми е свидетел, че през изминалите години нерядко съм пожелавал Екториус наистина да ми бе роден баща… Но той не е, и няма какво повече да говорим за това, Гуен. — Той се поколеба за миг — никога не бе подхващал тази тема след онази ужасна Петдесетница — но после продължи: — Чувам… Казват, че другото момче, синът на Моргана, било на Авалон.

Гуенхвифар вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар.

— Не!

— Ще наредя нещата така, че изобщо да не ти се налага да го виждаш — продължи Артур, избягвайки погледа й, — но кралската кръв си е кралска кръв и аз съм длъжен да сторя нещо за него. Той не може да ме наследи — свещениците никога няма да допуснат това…

— О — каза Гуенхвифар, — значи ако свещениците случайно се съгласят, ти си в състояние да провъзгласиш сина на Моргана за свой наследник?!

— Не забравяй, че има хора, които се чудят защо не съм постъпил така — каза Артур. — Как искаш да обясня на тях подбудите си?

— Тогава би било най-добре да не допускаш момчето в двора — отвърна Гуенхвифар и продължи на себе си: „Досега не съм забелязвала, че гласът ми става толкова остър, когато съм ядосана“. — Какво би търсил в нашия двор човек, обучаван за друид на Авалон?

Артур отвърна сухо:

— Мерлин Британски е един от най-тачените ми съветници и това винаги ще бъде така, Гуен. Тези, които се покоряват на Авалон, са също мои поданици. В светото писание е казано: „Имам и други овце, които не са от същото стадо…“

— Богохулство — прекъсна го Гуенхвифар, правейки напразни усилия да омекоти гласа си. — Не е редно да говориш така тъкмо в навечерието на Петдесетница!

Артур отвърна:

— Празникът на лятното слънцестоене е по-стар от Петдесетница, скъпа. Но поне можеш да си доволна, защото вече никъде не се палят белтейнски огньове — нито дори на Драконовия остров, никъде наоколо, дори по места, които са на три и повече дни път от Камелот. Белтейнските огньове горят вече само на Авалон…

— Знам със сигурност, че свещениците са поставили стража по бреговете на Гластънбъри — каза Гуенхвифар, — и никой няма да припари там без позволение.

— Скръбен ден ще е този, в който пътят към Авалон ще бъде напълно загубен за хората — каза Артур. — Тъжно е и това, че отнехме празниците на простите селски хора… Тези, които живеят в градовете, може би нямат такава нужда от тях. О, да, знам, един е този, в чието име всички ще спасим душите си, но може би тези, които живеят по-близо до земята, имат нужда от нещо друго, освен от спасение на душите…

Гуенхвифар отвори уста да възрази, но размисли и замълча. В крайна сметка Кевин бе само един уродлив старик. Времето на друидите бе също така безвъзвратно отминало, както и епохата на римляните. Та дори в двора на Артур Кевин бе известен много повече като прекрасен арфист, отколкото като Мерлин Британски, кралски съветник. Свещениците не го почитаха както почитаха на времето Талиезин заради душевната му доброта и благородство; Кевин имаше остър език и в спор не прощаваше никому. Вярно, познанията му за старите обичаи, за някогашните празници и ритуали, за древния закон, бяха огромни, и Артур бе свикнал да се допитва до него, когато налагаше да реши някой въпрос съгласно обичайното право.

— Ако тази вечер не бе замислена само като семейно празненство, бих могла да заповядам на Мерлин да ни посвири.

Артур се усмихна.

— Мога да пратя да го повикат, ако искаш, но не забравяй, че на такъв музикант не може да заповядва дори и крал. Мога да го поканя на нашата маса и да го помоля да почете празненството ни с някоя от песните си.

Тя се засмя:

— Значи кралят моли за услуга свой поданик, а не обратното, тъй ли?

— Във всяко нещо трябва да се пази равновесие — отвърна той. — Това е едно от нещата, които научих през годините на трона. Понякога кралят трябва да умее и да моли, вместо да заповядва. Може би затова се провали властта на Цезарите — заради това, което старият ми учител наричаше hubris — убеждението, че властта им е вездесъща, че могат да се налагат и извън законните сфери на управление… Е, лейди, гостите чакат? Разкраси ли се достатъчно?

— Пак ми се присмиваш — отвърна Гуенхвифар. — Отлично знаеш, че съм стара жена.

— Не си по-стара от мен — отвърна Артур, — а личният ми прислужник твърди, че съм все още привлекателен мъж.

— О, но това е различно. Мъжете не остаряват така бързо като жените — Гуенхвифар хвърли поглед към Артур. Лицето му бе само едва забележимо набраздено от годините — той наистина бе мъж в разцвета на силите си.

Артур каза, вземайки я за ръка:

— Не би било редно младо момиче да стои на трона до мен, нали? Ние с теб си подхождаме.

Двамата тръгнаха да излизат от стаята, но в същия момент се появи шамбеланът и зашепна нещо на Артур. Той се обърна към Гуенхвифар и каза:

— Пристигнали са нови гости. Гауейн ни известява, че е пристигнала майка му — значи ще се наложи да поканим и Ламорак — той управлява редом с нея, и двамата са дошли заедно. Наистина не съм се виждал много отдавна с Моргоуз — но кръвната връзка не може да бъде пренебрегната. Дошли са и крал Уриенс и Моргана със синовете си…

— Наистина семеен празник.

— Да, нали ще дойдат и Гарет, и Гауейн — Гахерис е в Корнуол, а Агравейн не може да напусне Лотиан… — каза Артур, а Гуенхвифар изпита познатата болка… Лот от Лотиан бе оставил толкова много синове…

— Е, скъпа, гостите ни чакат в малката зала. Хайде да слезем при тях. Тронната зала; където бе поставена Кръглата маса, беше любимото място на Артур — там се срещаха войни, крале и рицари и разговаряха по мъжки. Но малката зала, с красивите гоблени, поръчани в Галия, с дървените маси и скамейки, си беше царството на Гуенхвифар — там тя наистина се чувстваше като владетелка. Зрението все повече й изневеряваше; когато влязоха, въпреки силната светлина, тя различи първоначално само някакви цветни петна — ярките рокли на дамите и блестящите официални облекла на рицарите. Ето, онази огромна фигура там — повече от шест фута, увенчани с пясъчножълта коса, това не можеше да бъде друг, освен Гауейн — да, той дойде да се поклони пред кралския трон, а после, когато се изправи, притисна сърдечно братовчед си в мечешката си прегръдка. След него се поклони Гарет — както винаги по-скромен и въздържан, сетне мина и Кай, който веднага след това отиде да потупа Гарет по рамото, да му каже както винаги „Хубавецо“, и да се осведоми за многобройните му деца, повечето от които бяха все още прекалено малки, за да бъдат представени в двора. Гарет тъкмо обясняваше, че съпругата му, лейди Лионорс, още не се е привдигнала от последното раждане, и затова си е останала в замъка им недалеч от старата римска стена. Колко ли бяха вече децата им — осем или девет? Гуенхвифар бе виждала само два пъти лейди Лионорс, защото тя постоянно беше или бременна, или кърмеше поредното новородено. Гарет вече не беше някогашното красиво момче, а хубав зрял мъж. Странно, че с напредването на годините приликата между Артур, Гауейн и Гарет ставаше все по-явна. А сега Гарет бе в прегръдките на слаб, строен мъж с дълги тъмни къдрици, прошарени само тук-там със сребърни нишки. Гуенхвифар прехапа устни — през всички тези години Ланселет не бе се променил изобщо, само бе станал може би още по-красив.

Е, времето не бе подминало поне Уриенс. Той все още ходеше изправен, държеше се, но вече имаше вид на старец. Косата му беше съвършено побеляла и Гуенхвифар го чу да разказва на Артур, че наскоро е оздравял от тежка белодробна треска. Тази пролет бе погребал и най-големия си син, разкъсан от дива свиня по време на лов.

Артур каза:

— Значи един ден ти ще бъдеш крал на Северен Уелс, сър Аколон. Така да бъде — Бог дава, Бог взема, тъй е речено в Светото писание.

Уриенс се наведе да целуне ръката на Гуенхвифар, но вместо това тя стана и целуна стария човек по бузата. Той бе облечен малко прекалено младежки — целият в зелено, с красива наметка на кафяви и зелени квадрати.

— Нашата кралица става все по-млада — усмихна се добросърдечно Уриенс. — Човек би казал, че си била в царството на феите, лейди.

— Може би тогава трябва да си рисувам бръчки по лицето, та да не ме заподозрат нашите епископи, че съм научила тайни, забранени за една християнка? Наистина, не е хубаво да се шегувам така в навечерието на свят празник. Е, Моргана — този път й се удаде да приветства сестрата на Артур с шеговит тон — ти пак изглеждаш по-млада от мен, а пък знам, че си по-възрастна. Кажи ми, каква е тайната ти?

— Няма нито тайна, нито магия — проговори Моргана с богатия си, плътен глас. — Работата е там, че почти няма какво да занимава мислите ми в онази далечна страна на края на света. Наистина ми се струва, че времето там тече по-бавно, и може би затова не старея толкова бързо.

Сега, когато погледна Моргана отблизо, Гуенхвифар действително забеляза, че времето не я е пощадило напълно; кожата й беше все още гладка, но около очите вече имаше ситна мрежа от бръчици, а и клепачите й бяха по-отпуснати. Ръката, която подаде на Гуенхвифар, бе прекалено слаба, даже кокалеста, и пръстените се въртяха на пръстите й. „Но Моргана е поне пет години по-възрастна от мен“, помисли Гуенхвифар. Изведнъж й се стори, че двете не са вече зрели жени, а онези две съвсем млади момичета, които се бяха срещнали за първи път на Авалон.

Ланселет отиде първо да поздрави Моргана. Гуенхвифар се стъписа от силата, с която я прониза ревността. Не бе мислила, че вече е способна на толкова силно чувство… „Сега Илейн е мъртва… А съпругът на Моргана е толкова грохнал, че надали ще дочака и Коледа…“ Чу как Ланселет направи смеешком някакъв комплимент на Моргана, чу и тихия, сладък смях, с който му отвърна Моргана.

„Но не — не, тя не гледа вече Ланселет с очите на влюбена жена — виж ти погледът й все следи принц Аколон… Да, той наистина е хубав мъж… а пък съпругът й е два пъти по-възрастен от нея…“ — каза си Гуенхвифар и дори изпита справедливото възмущение на добродетелна съпруга.

— Време е да седнем на трапезата — прекъсна тя мислите си и кимна на Кай.

— В полунощ Галахад трябва да започне бдението си над рицарските доспехи и може би ще предпочете да си почине преди това, та да не му се доспи после…

— Няма да ми се доспи, лейди — отвърна младият мъж и сърцето на Гуенхвифар отново се сви. Как би се радвала, ако този русокос млад човек бе наистина неин син! Галахад бе вече израснал, широкоплещест и доста по-висок от Ланселет. Лицето му сияеше от чистота и някакво спокойно щастие. — За мен тук всичко е ново и интересно. Камелот е толкова красив град, направо като от приказките! Пък и пътувах насам редом с баща си — докато бе жива, майка ми говореше за него като за крал или светец, не като за обикновен смъртен.

Моргана се намеси:

— О, Ланселет си е съвсем обикновен смъртен, Галахад. Когато го опознаеш по-добре, ще се убедиш сам.

Галахад й се поклони учтиво.

— Аз те помня, лейди. Помня как дойде у нас и отведе Нимю. Майка ни много плака след това. Добре ли е сестра ми, лейди?

— Не съм я виждала от няколко години — отвърна Моргана, но ако имаше някакви неприятности, щях да зная.

— Помня само, че бях много гневен, защото ти ми обясняваше, че представите ми за всичко са погрешни, пък и изглеждаше много самоуверена, а мама…

— Майка ти несъмнено ти е казала, че съм зла магьосница — усмихна се Моргана, когато видя как Галахад се изчерви. „Също като доволна котка“; помисли раздразнено Гуенхвифар. — Е, Галахад, мога да ти кажа, че не само ти ме мислиш за такава — и тя се усмихна на Аколон, който отвърна така открито на усмивката й, че Гуенхвифар съвсем се възмути.

Галахад попита направо:

— А ти наистина ли си магьосница, лейди?

— Ами… — Моргана отново се усмихна като добре нахранена котка — във всеки случай майка ти имаше всички основания да ме счита за такава. Сега, когато тя вече не е между живите, мога да кажа на всички… Ланселет, Илейн никога ли не ти е разказвала как дълго ме моли да й дам амулет, за да обърна любовта ти към нея?

Ланселет се обърна към Моргана. Галахад забеляза, че на лицето му е изписана непоносима мъка.

— Защо да се шегуваме с отдавна минали неща, братовчедке?

— О, но аз съвсем не се шегувам — отвърна Моргана и за миг срещна погледа на Гуенхвифар. — На времето просто реших, че е крайно време да престанеш да разбиваш женски сърца — надлъж и нашир из Британия и Галия. Затова направих, каквото бе нужно, за да се осъществи тази женитба, и мога да кажа, че не съжалявам за постъпката си до ден-днешен — нали от брака си с Илейн имаш този прекрасен син, който един ден ще наследи трона на брат ми. Ако не бях помогнала малко, ти щеше да си останеш неженен и да измъчваш женските сърца и досега — нали, Гуен? — и тя погледна предизвикателно кралицата.

„Знаех си, знаех, че е било така, но не очаквах, че Моргана ще го каже публично…“ Гуенхвифар веднага се възползва от кралските си привилегии и смени темата.

— А как е малката Гуенхвифар?

— Вече е обещана за съпруга на сина на Лайънел — отвърна Ланселет, — така че един ден ще бъде кралица на Долна Британия. Свещениците казват, че роднинската им връзка е прекалено близка, но все пак ще може да се получи специално разрешение за брак — платих доста на църквата, Лайънел също. Но тя е още само на девет години, затова сватбата ще стане чак след още шест години.

— Ами по-голямата ти дъщеря? — попита Артур.

— Тя е в манастир, господарю — каза Ланселет.

— Така ли ти каза Илейн? — намеси се отново Моргана. — Тя е на Авалон и ще заеме мястото на твоята майка, Ланселет. Нима не знаеше?

Ланселет отвърна спокойно:

— Та то е едно и също. Момичетата от Дома на девиците не се различават от послушничките на Светата църква — и едните, и другите се обучават да прекарат живота си непорочно и в молитви, далеч от светската суета, за да служат по-добре на Бога. — Той се прекъсна и бързо се извърна към кралица Моргоуз, която идваше към кралския трон. — Е, лельо, времето може би не те е подминало съвсем, но е било милостиво към тебе.

„Колко много прилича на Игрейн! Чувах какви ли не слухове, дори съм се присмивала на любовните й истории, но сега мога да повярвам, че младият Ламорак остана при нея от любов, а не от амбиция!“ Моргоуз бе все същата.

— Висока, едра, червенокоса. Дебелите й плитки се спускаха по пищната одежда от зелен брокат, изпъстрен със златни бродерии и обнизан с перли. В косите й проблясваше тънка златна корона, украсена с един-единствен голям топаз Гуенхвифар прегърна родственицата си и каза:

— Колко много приличаш на Игрейн, кралице Моргоуз. Аз много я обичах не съм я забравила.

— Когато бях по-млада, Гуенхвифар, побеснявах от ревност, щом някой споменеше приликата ни. Знаех, че сестра ми е по-красива от мен, и всички крале и властелини из нашите земи са в нозете й. А сега помня само добротата и красотата й, и съм щастлива, когато някой спомене, че му напомням на нея.

Моргоуз отиде да прегърне Моргана и Гуенхвифар забеляза, че Моргана просто се изгуби в обятията на величествената кралица на Лотиан. „Защо винаги съм се бояла от Моргана? Та тя е просто една дребна, невзрачна жена, кралица на някакво забравено от Бога място…“ Както обикновено, Моргана бе облечена в проста дреха от тъмен вълнен плат. Не носеше никакви накити, освен една обикновена сребърна огърлица и гладки сребърни гривни на двете ръце. Косата й, все така тъмна и гъста, бе сплетена на плитка и увита като корона около главата.

Артур стана от трона, за да прегърне леля си и сестра си. Гуенхвифар хвана Галахад за ръка и каза:

— Тази вечер ще седиш редом с мен, момчето ми. „Да, това бе синът, който тя трябваше да роди на Ланселет — или на Артур…“ Когато той седна до нея, тя додаде:

— Сега, когато почна да опознаваш баща си, сигурно си разбрал, че той не е светец, а просто много мил и добър човек?

— А нима светецът е нещо друго? — каза Галахад с все така възторжено сияещи очи. — Не можеш да ме убедиш, че е обикновен човек, лейди, той е нещо много повече. А е и кралски син, и съм уверен, че ако избираха за наследник не най-възрастния, а най-достойния, сега той щеше да е крал на Долна Британия. Щастлив е този, който може да нарече такъв герой свой баща — допълни той. — Ето, аз имах възможност да разговарям с Гауейн, и той ми каза, че не е обичал баща си и дори понякога е изпитвал към него презрение, а нима някой е говорил за моя баща по друг начин, освен с възхита?

— Надявам се тогава той винаги да остане безукорен рицар в очите ти — отвърна Гуенхвифар. Бе поставила Галахад да седи между нея и Артур, както се и полагаше на престолонаследник. От другата си страна Артур бе поставил кралица Моргоуз, до нея седеше Гауейн, а още по-нататък Увейн, като близък приятел на Гауейн. Двамата бяха неразделни, както на времето Гарет и Ланселет.

На съседната маса седяха Моргана и нейният съпруг, заедно с други гости — бяха все роднини, но Гуенхвифар не можеше да различи лицата им от такова разстояние. Тя протегна врат и примижа в усилието си да вижда по-ясно, после се отказа — примижаването щеше да я загрози, и веднага заразтрива бръчките около очите си. Внезапно й хрумна, че може би някогашният й страх от открити пространства се е дължал на силното й късогледство. Може би се бе бояла от външния свят просто защото не го виждаше ясно?

Тя се обърна към Артур над главата на Галахад, който ядеше с вълчи апетит като всяко младо момче:

— Покани ли Кевин да вечеря с нас?

— Да, но той прати да ми известят, че не може да дойде. Тъй като не е на Авалон може би ще отпразнува деня по свой начин. Поканих и епископ Патрициус, но той вече е започнал нощното си бдение — ти ще го срещнеш в църквата, Галахад.

— Мисля си, че да бъдеш крал не е много по-различно от това да си Божи служител — каза Галахад с ясния си глас. Разговорите бяха затихнали и думите му се чуха съвсем отчетливо от единия до другия край на залата. — И кралят, и свещеникът се заклеват да служат на Бога, но и на хората, и да вършат само това, което е редно…

Гарет се намеси:

— Нещо такова си мислех и аз, преди да ме посветят в рицарство, момчето ми. Дано даде Бог никога да не се усъмниш в тази си вяра.

— Винаги съм желал рицарите от нашето братство да бъдат на страната на правото — намеси се Артур. — Никога не съм изисквал от тях да бъдат дълбоко религиозни, Галахад, но винаги съм се надявал да бъдат добри хора.

Ланселет се обърна към Артур:

— Може би младите ще живеят в свят, в който ще е по-лесно да бъдеш добър.

Гуенхвифар почувства колко дълбока бе тъгата в гласа му.

— Но ти си добър, татко — каза Галахад. — Надлъж и нашир из нашите земи се знае, че си най-великият рицар на крал Артур.

Ланселет се позасмя смутено.

— Да — също като онзи саксонски герой от легендата, който отсякъл лапата на чудовището от езерото. Съчинили са песни за моите дела, защото действителните разкази не са достатъчно вълнуващи, та да ги разказват край огнищата през дългите зимни вечери.

— Но ти наистина си убил дракон, нали? — настоя Галахад.

— О, да — и беше наистина ужасен звяр. Но дядо ти стори не по-малко от мен, за да бъде умъртвено чудовището — каза Ланселет и веднага се обърна към кралицата: — Лейди Гуенхвифар, никъде не се храним така добре, както на твоята трапеза…

— Даже прекалено добре — намеси се Артур, потупвайки се по корема. — Ако правим по-често такива пиршества, ще затлъстея като някой от онези саксонски крале, които се наливат постоянно с бира. А пък утре е самият празник и трябва да се сложи трапеза за много повече хора — наистина се чудя как се справя кралицата!

Лицето на Гуенхвифар пламна от задоволство.

— Това пиршество наистина е моя заслуга, но утрешното си е изцяло дело на сър Кай и той има всички основания да се гордее. Наредил е месото за утрешната трапеза вече да се върти на шишовете. Лорд Уриенс, ти не яде никакво месо…

Уриенс поклати глава.

— Ще си взема едно пилешко крилце, но нищо повече. Откак загина синът ми, дадох обет да не кусвам свинско месо.

— А съпругата ти присъедини ли се към твоя обет? — попита Артур. — Виждам, че яде както винаги постно — нищо чудно, сестро, че си толкова дребна и слабичка!

— За мен не представлява усилие да се откажа от свинското.

— А гласът ти все така сладък ли е, сестро? Кевин не можа да ни почете тази вечер, но може би ти ще се съгласиш да ни повеселиш на негово място да посвириш и да попееш…

— Ако ме беше предупредил по-рано, нямаше да ям толкова много. Сега просто не съм в състояние да пея. Може би по-късно.

— Тогава ти, Ланселет — каза Артур.

Ланселет сви рамене и махна на един прислужник да му донесе арфата.

— Утре може би Кевин ще изпее тази песен, а аз не мога да се сравнявам с него. Думите взех от една саксонска балада. Помниш ли, веднъж казах, че мога да живея със саксонци, при условие, че не пеят. Но миналата година ми се наложи да прекарам доста време сред тях и когато чух тази балада, плаках. Опитах със скромните си възможности да я преведа на нашия език — той стана и пое малката арфа от прислужника. — Песента е за теб, кралю — продължи той, — защото е изпълнена с тъга. Тъга, каквато изпитвах и аз, когато бях далеч от своя господар — но музиката е саксонска. Преди да чуя тази песен, мислех, че могат да пеят само за войни и битки.

Ланселет започна да свири. Мелодията беше нежна и скръбна; пръстите му не притежаваха умението на Кевин, но самата песен носеше в себе си сила, която накара полека-лека да затихне цялата зала. Когато запя, гласът му беше леко дрезгав, като на неопитен певец:

Каква по-голяма скръб от тази да бъдеш сам?

Някога живеех близо до обичния ми крал,

ръката ми натежа от пръстените, които ми дари,

а сърцето ми тежеше от златото на неговата обич.

Лицето на краля грее като слънце над всички,

а моето сърце сега пустее

и аз се скитам самотен по света.

Дърветата цъфтят и прецъфтяват,

ливадите отново зеленеят,

но кукувицата, най-тъжният певец,

отброява скръбните години на изгнаника.

Сърцето ми блуждае и търси туй,

що никога очите ми не ще зарадва.

Не мога ли да видя своя крал,

лежи в душата ми тъга,

където и да ида, за мен е все едно,

щом съм далеч от родната земя.

Затуй ще тръгна след своето сърце,

защото няма дом за мен там,

където не е моят крал.

Защото златото на пръстите тежи като окови,

когато е далече от сърцето обичта.

Ще тръгна надалеч, с рибите през морските вълни,

натам, където само китовете си проправят път,

и с мен ще бъде само споменът —

за тези, които някога обичах,

за песните, които пеех от сърце,

викът на кукувица ще ме сподиря

в самотния ми път…

Гуенхвифар бе свела глава, за да скрие сълзите си. Артур също бе отпуснал глава и скрил лице в дланите си. Моргана гледаше право напред и Гуенхвифар Виждаше ясно как сълзите текат на струйки по бузите й. Артур стана и заобиколи масата; прегърна Ланселет и каза развълнувано:

— Сега отново си при своя крал, при своя приятел, Ланселет.

Позната болка прободе сърцето на Гуенхвифар. „Той пя за своя крал, не за кралицата, не за своята любов. Обичта му към мен винаги е била само част от обичта му към Артур“. Тя затвори очи — не искаше да ги вижда един до друг.

— Колко прекрасна песен — чу се тихият глас на Моргана. — Кой би могъл да помисли, че тези диви саксонци могат да съчинят такава музика? Ланселет, може би все пак е твоя…

Ланселет поклати глава.

— Песента си е тяхна, а дори и думите са само бледо подражание на истинската балада…

Някакъв тих глас промълви наблизо, като ехо на Ланселет:

— Но сред саксонците има и поети, и музиканти, не само войни, лейди. Гуенхвифар се обърна, за да види чий е гласът.

Говореше някакъв строен, тъмнокос млад мъж в тъмни дрехи, но той стоеше по-далече и тя виждаше лицето му само като неясно петно. В гласа му се долавяше лек северняшки акцент, но въпреки това силно напомняше по звук и тембър на гласа на Ланселет.

Артур го подкани да се приближи.

— Ето че на масата ми седи някой, когото не мога да позная… Това не е редно на такова семейно тържество? Кралице Моргоуз, с теб ли е момчето?

Моргоуз се поизправи.

— Исках да ти го представя, преди да седнем на масата, но ти разговаряше с приятелите си, кралю. Това е синът на Моргана, когото аз осинових — Гуидиън.

Младият човек пристъпи напред и се поклони.

— Приветствам те, кралю — каза той с топлия глас на Ланселет. За миг Гуенхвифар трепна от радост — това момче не можеше да не е син на Ланселет, изобщо не приличаше на Артур… И веднага след това си спомни, че покойната леля на Моргана, Вивиан, бе майка на Ланселет.

Артур прегърна Гуидиън и каза с толкова несигурен глас, че думите му почти не се чуваха:

— Синът на скъпата ми сестра е добре дошъл в моя двор, като мой роден син. Ела, седни до мен, Гуидиън.

Гуенхвифар се обърна да види Моргана. На бузите й пламтяха червени петна. Беше прехапала долната си устна с малките си остри зъби. Значи Моргоуз изобщо не я бе подготвила, че ще представи момчето на баща му… Не, на краля. Гуенхвифар отново си каза, че няма причини момчето да знае чий син е. Но сигурно, ако се е вглеждал в огледалото, бе дълбоко убеден, че Ланселет му е баща.

Всъщност не можеше да се говори за момче — беше си мъж, на около двадесет и пет години.

— Запознай се с братовчед си Галахад — каза Артур и Галахад веднага протегна ръка.

— Ти си по-близък по кръв на краля и имаш по-голямо право да заемаш моето място — каза той с момчешка непринуденост. — Чудя се как не си ме намразил!

Гуидиън се усмихна и каза:

— А откъде знаеш, че не съм, братовчеде?

Гуенхвифар се стресна за миг, но после видя, че Гуидиън се усмихва. Да, несъмнено бе син на Моргана — имаше същата усмивка, която го караше да прилича на доволен котарак! Галахад също примигна, но после явно реши, че братовчед му се шегува. Гуенхвифар просто можеше да прочете мислите му: „Това син на баща ми ли е, да не би да ми е полубрат?“ Галахад имаше наскърбения вид на малко кученце, с което са отказали да си поиграят.

— Не, братовчеде — поде Гуидиън. — Това, което си мислиш, не е истина. Гуенхвифар помисли с болка, която почти й спря дъха, че като се усмихва, тъмното му, даже мрачно лице внезапно засиява също като лицето на Ланселет — сякаш огряно от слънчев лъч. Галахад се опита да възрази:

— Не съм… Нищо такова…

— Не, разбира се — съгласи се учтиво Гуидиън, — нищо такова не си казал, но е съвсем очевидно, че го мислиш, както впрочем и почти всички останали в тази зала. — Той малко повиши гласа си — звучеше наистина досущ като Ланселет, като изключим северняшкия акцент: — Ние, от Авалон, приемаме наследственост само по майчина линия, братовчеде. Аз произхождам от древната кралска династия на Авалон и това ми стига. Би било нахалство от страна на който и да било да претендира за бащинство на детето на Велика жрица от Авалон. Но, разбира се, както всеки човек и аз бих желал да зная кой ми е баща, а това, което ти си помисли, е казвано неведнъж досега — че съм син на Ланселет. Много хора са забелязвали приликата, особено през последните три години, докато живях и се обучавах на бойно изкуство сред саксонците — допълни той. — Там никой не е забравил бойните ти подвизи, лорд Ланселет. Безброй бяха тези, които ми казваха, че не е позор, а гордост да си незаконороден син на мъж като теб, сър! — той отново се позасмя тихичко. Гласът му толкова напомняше на гласа на човека, към когото се обръщаше, че Ланселет също явно се чувстваше неудобно. — Все се налагаше да ги разубеждавам. От всички мъже в това кралство, които биха могли да са ми бащи, единствено за теб знам със сигурност, че не би могъл да бъдеш. Очевидно става дума просто за семейна прилика, нищо повече. Аз съм ти братовчед, Галахад, а не брат. — Гуидиън се облегна назад. — Много ли ще те притеснява това, че който ни види, ще мисли, че сме братя? В края на краищата не можем непрекъснато да обясняваме как стоят нещата на всеки срещнат!

Галахад отвърна притеснено:

— Не бих имал нищо против, ако наистина бяхме братя, Гуидиън.

— Но пък тогава, ако и аз бях син на баща ти, може би аз щях да наследя трона. Гуидиън отново се усмихна и Гуенхвифар разбра, че той изпитва искрено удоволствие от притеснението, което причиняваше на всички; дори тази склонност към злорадство доказваше в нейните очи, че Моргана му е майка.

Намеси се Моргана с плътния си глас — както винаги думите й се чуваха съвсем ясно, въпреки че не говореше високо.

— За мен също нямаше да е неприятно Ланселет да ти е баща, Гуидиън.

— Предполагам, че е тъй, лейди — отвърна Гуидиън. — Прости ми, лейди Моргана, но съм свикнал да наричам кралица Моргоуз своя майка.

Моргана се засмя.

— Ако ти не можеш да ме приемеш за майка, на мен също ми е трудно да си представя, че си ми син, Гуидиън — каза тя. — Благодарна съм за това семейно събиране, Гуенхвифар. Можеше да ми представят сина ми утре, в разгара на празненството.

Уриенс каза:

— Струва ми се, че всяка жена би трябвало да се гордее с такъв син, а който и да е баща ти, Гуидиън, той може само да съжалява, че не е признал бащинството си.

— О, не мисля, че е тъй — отвърна Гуидиън и Гуенхвифар, забелязала как очите му, макар и за частица от секундата, се насочиха към Артур, си каза: „Може да има основания да твърди, че не знае кой му е баща, но е ясно, че лъже“. По някаква необяснима причина тази мисъл я обезпокои. Та нали щеше да е много по-притеснително за всички, ако се бе изправил пред Артур и бе настоял да узнае защо той, родният му син, не е и престолонаследник.

Авалон, това проклето място! Тъй й се искаше островът да бе потънал вдън морето, както страната Ис от легендите, и никой никога да не чуе нищо за него!

— Но тази вечер празникът е в чест на Галахад — продължи Гуидиън, — и не бих искал да отклонявам вниманието от него. Ще отидеш ли на бдение над оръжието тази нощ, братовчеде?

Галахад кимна.

— Такъв е обичаят сред рицарите на крал Артур.

— Аз бях първият — намеси се Гарет, — и смятам, че е редно да бъде така. Мисля, че по този начин един мирянин поне веднъж в живота си се доближава до мислите на свещеника, че по-искрено може после да даде клетва, че ще служи с оръжието си на краля, на своята земя и на Бог. — Гарет се засмя и допълни: — Какво глупаво момче бях — господарю Артур, можеш ли да ми простиш, че тогава ти отказах, когато ми предложи сам да ме провъзгласиш за рицар и предпочетох Ланселет да стори това?

— Аз да ти простя, момчето ми? Та аз ти завиждах — усмихна се Артур. — Да не мислиш, че не съзнавам колко по-добър воин от мен е Ланселет?

Кай проговори за първи път тази вечер. Мрачното му лице, разсечено от белега, се изкриви в усмивка:

— Тогава казах на момчето, че е добър боец и от него сигурно ще излезе добър рицар, но не и добър придворен!

— Толкова по-добре за него — отвърна добросърдечно Артур. — Бог ми е свидетел, че добрите придворни са много по-често срещани! — Той добави, навеждайки се към Галахад: — Би ли предпочел баща ти да провъзгласи за рицар и теб, Галахад? Той е посветил немалко от рицарите на Кръглата маса…

Момчето склони глава и отвърна:

— Сър, правото да реши е единствено на моя крал. Но си мисля, че рицарският сан е даден от Бога и няма значение точно кой е посредник при посвещаването. Аз… Не исках да кажа точно това, господарю — знам, че клетвата се полага пред теб, но нали се кълнем най-вече пред Бога…

Артур кимна бавно.

— Разбирам какво искаш да кажеш, момчето ми. Нали същото е и със самия крал той се заклева да води народа си, но се кълне не толкова пред народа, колкото пред Бога…

— Или — чу се гласът на Моргана, — пред Богинята, в чието име кралят има правото да властва над земята… — Докато говореше, тя гледаше Артур право в очите. Той първи отклони погледа си, а Гуенхвифар отново прехапа устни. Моргана отново напомняше на Артур клетвата за вярност към Авалон. Проклета да е! Това бе минало, сега Артур бе християнски крал… И над него нямаше никой, освен Бог.

— Ние всички ще се молим тази вечер за теб, Галахад, да бъдеш добър рицар, а някой ден и добър крал на земята ни — опита се тя да отклони разговора.

— Всъщност, като полагаш клетва, Галахад — намеси се Гуидиън, — по някакъв начин повтаряш древния ритуал на бракосъчетание на Краля със земята, както се е правело в стари времена. Е, ти надали ще бъдеш подложен на такива тежки изпитания.

Лицето на младото момче пламна.

— Господарят Артур се е възкачил на трона кален в битки, братовчеде, но не виждам начин сега да се подложа на такива изпитания.

— Аз мога да намеря начин — каза меко Моргана, — и ако възнамеряваш да владееш не само християнските земи, но и Авалон, един ден ще ти се наложи да понесеш изпитанието, Галахад.

Момчето стисна устни.

— Дано денят, когато трябва да поема трона, е много, много далечен. Ти, господарю, трябва да живееш още дълги години — и дотогава всички стари люде, които още не са забравили езическите обичаи и старата вяра, сигурно отдавна ще са измрели.

— Не ми се вярва — за първи път тази вечер проговори Аколон. — Свещените горички все още съществуват и там Древните служат на старата вяра, както е било откак свят светува. Ние няма да гневим Богинята и няма да се откажем да й отдаваме дължимото, за да не се обърне тя срещу хората, да не им отнеме поминъка и дори да затъмни самото слънце, което ни дава живот.

Галахад го изгледа стъписано.

— Но тази страна е християнска! Нима при вас не са идвали свещеници, нима не са ви обяснили, че боговете на Древните са порочни, че са сатанинско творение, и че вече нямат власт? На мен епископ Патрициус ми каза, че всички свещени горички са изсечени!

Моргана понечи да отговори, но Гуенхвифар забеляза как Аколон постави ръка на китката й. Моргана му се усмихна и замълча. Затова пък Гуидиън отбеляза:

— Това няма да се случи на Авалон, защото Богинята е жива. Кралете идват и си отиват, но Великата майка е вечна.

„Колко жалко“, каза си Гуенхвифар, „че този красив млад човек е езичник! Но ето, Галахад е добър християнин и добър рицар, и един ден ще стане истински християнски крал!“ Но още докато се опитваше да се успокои с тази мисъл, усети как я обзема неясен страх, та чак я побиха тръпки.

Безпокойството на Гуенхвифар сякаш се предаде и на Артур. Явно притеснен, той се обърна към Гуидиън:

— Щом си дошъл в двора, сигурно искаш да бъдеш приет сред рицарите на Кръглата маса, Гуидиън? Излишно е да казвам, че синът на сестра ми е винаги добре дошъл сред нас.

— Признавам, доведох го тук тъкмо с тази цел — каза Моргоуз, — но не знаех, че празникът ще съвпадне с голямата церемония по посвещаването на Галахад. Не ми се иска да объркваме тържеството. Гуидиън може да бъде посветен и някой друг път.

Галахад се замисли и каза:

— Нямам нищо против да споделя бдението и клетвата с братовчед си. Гуидиън се засмя.

— Много си щедър, братовчеде — каза той, — но още нищо не разбираш от кралския занаят. Когато се провъзгласява престолонаследникът, нищо не бива да отклонява вниманието от него. Ако Артур реши да ни посвети заедно в рицарство — ами аз съм по-възрастен, а и много повече приличам на Ланселет; моят произход и без това дава храна на клюкарите, за да помрачим със слухове и твоето встъпване в рицарското братство. Или — добави той с усмивка — дори моето.

Моргана сви рамене:

— Роднините на краля винаги ще бъдат прицел за клюки, Гуидиън, каквото и да правят. Остави хората да имат с какво да се забавляват.

— Има и нещо друго — каза небрежно Гуидиън. — Нямам намерение да бдя над бойното си снаряжение под покрива на християнска църква. Аз идвам от Авалон. Ако Артур реши да ме приеме сред своите рицари такъв, какъвто съм, добре. Ако пък не пожелае, няма да се противя.

Уриенс вдигна жилестите си старчески ръце, така, че се видяха избледнелите сини змии около китките му.

— Аз имам правото да седя на Кръглата маса, без да съм полагал клетви пред християнския Бог, синко.

— Аз също — додаде Гауейн. — Ние, които се сражавахме ден и нощ в онези далечни дни, добихме рицарско звание без много церемонии. Ако тогава трябваше да се подчиняваш на такъв дворцов етикет, някои от нас щяха да са доста затруднени.

— Дори и аз — намеси се Ланселет, — бих се замислил, преди да положа такава клетва, защото съзнавам, че съм грешен човек. Но с клетва или без, аз съм зад Артур винаги, на живот и смърт, и той го знае.

— Да пази Бог някога да се усъмня в теб — Артур се усмихна с дълбока обич на стария си приятел. — Ти и Гауейн сте стълбовете на кралството ми. Загубя ли някога един от вас, сигурен съм, че и тронът ми ще рухне и ще загине и Камелот!

Той вдигна глава, защото в далечния край на залата се отвори врата и един свещеник в бели одежди, съпроводен от двама млади мъже, облечени също в бяло, влезе и се запъти към него. Галахад стана веднага.

— Ако позволиш, кралю…

Артур стана също и прегърна своя наследник.

— Бъди благословен, Галахад. Върви, настана време за бдение. Момчето се поклони и се обърна, за да прегърне баща си. Гуенхвифар не можа да чуе какво му каза Ланселет. Тя протегна ръка и Галахад се наведе, за да я целуне.

— Благослови ме и ти, лейди.

— Винаги ще те благославям, Галахад — отвърна Гуенхвифар, а Артур добави:

— Ще те изпратим до църквата. Над доспехите си ще бдиш сам, но искаме да бъдем още малко с теб.

— Оказваш ми голяма чест, кралю. Имаше ли бдение, когато коронясваха теб?

— И още как — усмихна се Моргана, — но беше доста по-различно.

Когато всички гости се упътиха вкупом към църквата, Гуидиън поизостана, така че тръгна редом с Моргана. Тя вдигна очи към сина си — беше по-нисък от Артур, който бе наследил високия ръст на Пендрагон, но редом с нея изглеждаше висок.

— Не очаквах да те срещна тук, Гуидиън.

— Аз сам не очаквах, че ще се озова тук, мадам.

— Чух, че по време на войната си се сражавал сред саксонците, които се съюзиха с Артур. Не знаех, че си и воин.

Той сви рамене.

— Не би могла да знаеш много за мен, лейди.

Тя попита рязко, без да знае, че ще зададе този въпрос до мига, в който сама се чу как пита:

— Мразиш ли ме, защото те изоставих, синко?

Гуидиън се поколеба.

— Може би съм те мразил някога, когато бях малък — каза той най-сетне. — Но аз съм дете на Богинята, и твоето отсъствие ме накара наистина да се приемам за такъв, да знам, че нямам баща и майка сред смъртните. Не те виня вече, Господарке на Езерото — завърши той.

За миг пътят загуби очертания пред очите й. Стори й се, че редом с нея върви младият Ланселет… Синът й я хвана внимателно за ръка.

— Внимавай, пътеката е неравна.

Моргана попита:

— Как са всички на Авалон?

— Ниниан е добре — каза той. — От известно време почти не поддържам връзки с останалите.

— Не си ли виждал там сестрата на Галахад, момиче на име Нимю? — Моргана се смръщи, опитвайки се да си спомни на колко години е сега Нимю. Галахад беше на шестнайсет — значи Нимю трябваше да е на четиринайсет, вече съвсем пораснала.

— Не я познавам — отвърна Гуидиън. — Чувах, че старата жрица, вещателката — Рейвън се казваше, нали? — я взела при себе си, да живее в мълчание и отшелничество. Никой мъж няма право да види лицето й.

„Защо ли Рейвън е постъпила така?“ Моргана усети, че изтръпва, но само попита:

— А как е Рейвън? Здрава ли е?

— Не съм чувал да е болна — каза Гуидиън, — макар че, когато я виждах на последните ритуали, ми се стори по-стара и от дъбовете наоколо. А гласът и е сладък и звучи тъй, сякаш е младо момиче. Но тя говори само по време на ритуал.

Моргана каза:

— Никой смъртен мъж не я е чувал да говори, освен в транс, Гуидиън, а малко са и жените, които са чували човешкия й глас. Аз живях в Дома на девиците цели дванадесет години, и едва ли съм я чувала да издаде звук повече от пет-шест пъти.

Не й се искаше да говори или дори да мисли за Авалон, затова реши да заговори за нещо друго:

— Значи се би заедно със саксонците?

— Тъй е — а се сражавах и в Бретан. Прекарах известно време в двора на Лайънел. Той беше убеден, че съм син на Ланселет, караше ме да го наричам „чичо“, а аз не се опитах да го разубеждавам. Доброто име на Ланселет никак няма да пострада, ако хората се убедят, че е направил и някое копеле тук-там. И също както на времето са дали името на добрия рицар Ланселет, саксонците на Сеардиг прекръстиха и мен. Него са нарекли „Стрела на елфите“ — при тях няма човек, който да не получи име, отговарящо на постъпките му. А мен нарекоха Мордред — ще рече нещо като „Лукав съветник“ или „Смъртоносен съвет“. Не ми се вярва да са го мислили като комплимент!

— Не е кой знае колко трудно да си по-лукав съветник от един саксонец — отбеляза Моргана. — Но кажи ми, какво те накара да дойдеш тук преди времето, което сам бе избрал?

Гуидиън сви рамене.

— Дощя ми се да видя съперника си.

Моргана се озърна плахо.

— Не казвай такива неща на висок глас!

— Нямам основания да се боя от Галахад — отвърна той спокойно. — Не ми се вярва да доживее да стане крал.

— Видения ли си имал?

— Не ми трябват видения, за да знам, че трябва мъж, по-силен от Галахад, за да задържи трона на Пендрагон — отвърна Гуидиън. — Но за да те успокоя, лейди, мога да ти дам клетва в името на Свещения извор, че Галахад няма да загине от моята ръка. Нито пък — добави той след миг, защото видя, че тя потръпва — от твоята. След като Богинята не желае той да седи на трона в новото царство на Авалон, нека го оставим на нейната воля.

Той докосна за миг ръката на Моргана; докосването му бе почти нежно тя потръпна отново.

— Хайде — каза Гуидиън, а на Моргана й се стори, че гласът му прозвуча съчувствено, като на свещеник, който дава опрощение на греховете — да отидем да изпратим братовчед ми до мястото, където ще бди над бойните си доспехи. Не е редно нещо да помрачава един от най-важните дни в живота му. Много такива мигове и без това не му остават.