Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (3)

2

В стаята цареше мълчание, нарушавано само от пропукването на съчки в огъня. Най-сетне Игрейн чу сама себе си как поема дълбоко дъх, сякаш се будеше от дълбок сън.

— Какво говорите? Да не искате да кажете, че Горлоис ще е баща на Великия крал? — тя се заслуша в думите, които отекнаха в съзнанието й и се зачуди, че никога не е подозирала за великото предопределение на съпруга си. Тогава видя, че сестра й и магьосникът тайно разменят погледи, видя и жеста, с който Вивиан възпря Мерлин, когато той понечи да отговори.

— Не, господарю Мерлин. Това е нещо, което само една жена може да каже на друга… Игрейн, Горлоис е римлянин. Племената никога няма да последват човек, който е син на римлянин. Кралят-самодържец трябва да бъде син на Свещения остров, истински син на Богинята — твой син, Игрейн. Но не само Старите племена ще се бият срещу саксонците и другите северни варвари. Имаме нужда от мощта на римляните, келтите и кимврите^[1], а те ще последват само собствения си потомствен военачалник, носещ името Пендрагон — синът на човек, комуто те са поверили правото да ги води във война и управлява в мир. А и Древните биха последвали само син на Богинята-майка. Твоят син, Игрейн — който ще бъде и на Утър Пендрагон.

Игрейн стоеше неподвижно, а вцепенението й бавно отстъпваше място на яростта, когато разбра какво се иска от нея. Сега тя избухна:

— Не! Имам съпруг, родих неговото дете! Няма да ви оставя отново да си играете с живота ми! Омъжих се по ваша заповед… и вие никога няма да разберете… — думите заседнаха в гърлото й. Никога нямаше да може да им опише какво бе изживяла през първата година. Дори Вивиан не би я разбрала. Можеше да каже „Бях уплашена, самотна и ужасена, и ако ме бяха изнасилили, щеше да е по-добре, защото можех после да избягам и да се самоубия“, но това щяха да са само думи, които не можеха да предадат нищо от това, което беше изпитала.

Пък и дори Вивиан да можеше да чуе мислите й и това, което Игрейн не можеше да каже, тя само би я изгледала съчувствено и дори с малко съжаление, нито би променила решението си, нито изискванията си към своята сестра. Често беше чувала Вивиан да казва, когато все още мислеше, че Игрейн ще стане жрица на мистериите: „Ако се стремиш да избегнеш съдбата си или да отложиш мига на страданието, ще страдаш двойно в следващия си живот“.

Тъй че Игрейн не изрече гласно нищо повече, а само продължи да гледа мрачно Вивиан, с целия упрек, който беше натрупала през изминалите четири години, докато беше изпълнявала дълга си смело, сама, подчинявайки се на съдбата си, без да роптае повече от която и да било жена. Но сега искаха от нея всичко да започне отново. „Никога“, закле се мислено Игрейн, „никога вече“. Тя упорито поклати глава.

Слушай, Игрейн — намеси се Мерлин. — Аз съм твой баща, въпреки че това не ми дава никакви права. Кръвта на Дамата от Езерото носи наследственото право, а в твоите жили тече най-древната кралска кръв, предавана от майка на дъщеря, все жрици на Свещения остров. Писано е в звездите, дете, че само крал, който носи кралска кръв от двамата си родители — по линия на последователите на Богинята-майка и на потомците на Рим, ще спаси страната ни в тези тежки времена. Мир трябва да се възцари между тези два свята, съществуващи рамо до рамо, мир, достатъчно дълъг, за да могат вярващите в кръста и в друидската магия да свикнат да живеят заедно. Ако един такъв крал управлява достатъчно дълго, Игрейн, дори последователите на Христа ще опознаят древната ни мъдрост. Тя ще ги утешава през мрачния им житейски път, изпълнен със страдания и грях, с вяра в единствен кратък живот, през който можеш да избираш между Рая и Ада — само веднъж, и завинаги. В противен случай нашият свят ще потъне в мъглите, и ще минат стотици, даже хиляди години, през които Богинята-майка и мистериите ще бъдат напълно забравени от цялото човечество освен малцината, които ще могат да преминават от един свят в друг. Искаш ли да се случи това, Игрейн — ти, която си дъщеря на Дамата от езерото и на Мерлин Британски?

Игрейн наведе глава, опитвайки се да попречи на думите на стария магьосник, пропити с нежност, да проникнат в съзнанието й. Тя знаеше отдавна, че Талиезин, Мерлин Британски, бе споделил с майка й искрата на живота, която я беше създала. Само че Дъщерите на Свещения остров не говореха за тези неща. Дъщерята на Езерната дама принадлежеше единствено на Богинята-майка и на мъжа, на чиито ръце повелителката на Езерото решеше да я повери — понякога неин брат, но почти никога мъжът, който й беше кръвен баща. За това си имаше причина — един вярващ мъж никога не би предявил претенции за бащинство към дъщеря на Богинята, а всички деца, родени от Дама на Езерото, бяха считани за деца на Богинята. Игрейн беше шокирана от това, че Талиезин използва бащинството си като аргумент, но беше и дълбоко развълнувана.

Въпреки това тя продължи да упорства, избягвайки погледа му.

Горлоис също би могъл да бъде провъзгласен за Пендрагон. Този Утър надали се отличава толкова от другите мъже, че да е незаменим. Ако ви трябва Пендрагон за баща на Краля, не можехте ли да използвате магиите си, та Горлоис да бъде избран за Британски Херцог и Велик Дракон? Тогава, ако му родя син, ще имате вашия Велик Крал…

Мерлин поклати глава, но Вивиан беше тази, която проговори и това безмълвно споразумение допълнително раздразни Игрейн. Защо трябваше да се съюзяват против нея?

Вивиан каза тихо:

— Ти няма да родиш син на Горлоис, Игрейн.

— Да не би ти да си Богинята, та можеш да предопределяш раждането на децата от нейно име? — тръсна грубо Игрейн, съзнавайки колко детински се държи. — Горлоис има синове от други жени; защо аз да не мога да му родя законен син, както иска той?

Вивиан не отговори веднага. Тя загледа втренчено Игрейн, после попита с много мек глас:

— Обичаш ли Горлоис, Игрейн?

Игрейн впери поглед в пода.

— Любовта няма нищо общо с това. То е въпрос на чест. Той беше мил с мен… — тя се прекъсна, но мислено продължи: „Беше мил с мен, когато нямах към кого да се обърна, когато бях самотна и изоставена, дори ти ме беше оставила да понеса сама съдбата си. Какво е любовта в сравнение с това?“

— Да родя син на Горлоис за мен е въпрос на чест — повтори тя гласно. — Дължа му го. Той ми позволи да запазя Моргана, когато тя беше единственото, което имах в самотата си. Беше мил и търпелив, а за мъж на неговите години това надали е лесно. Той иска син — за живота и честта му това има огромно значение, и аз няма да му отрека това право. Ако родя син, той ще бъде син на херцог Горлоис и на никого другиго. Кълна се в това, в името на огъня и…

— Млъкни! — звънна остро гласът на Вивиан и думите заседнаха в гърлото на Игрейн. — Заповядвам ти, Игрейн, да не даваш клетва, за да не станеш клетвопрестъпница!

— А защо мислиш, че няма да спазя клетвата си? — кипна Игрейн. — Възпитана съм да вярвам в правдивостта! Аз също съм дете на Свещения остров, Вивиан! Ти може да си по-голямата ми сестра, да си жрица и Повелителка на Авалон, но нямаш право да се държиш с мен, сякаш съм дете като Моргана, която не разбира и дума от това, което й се говори, нито знае какво значи клетва.

Моргана, чула името си, се изправи в скута на Повелителката. Дамата на Езерото се усмихна и погали тъмната й коса.

— Недей да мислиш, че малката не разбира нищо. Бебетата знаят много повече, отколкото си мислим ние. Те не могат да кажат това, което мислят, затова ги имаме за несъзнателни. Колкото до твоето дете — това са бъдещи работи и нямам право да говоря за тях пред нея; но все пак, кой знае, един ден може и тя да стане Велика жрица…

— Никога! Дори ако трябва да стана християнка, за да го предотвратя! — продължи да беснее Игрейн. — Да не мислиш, че ще ви оставя, да решавате живота на дъщеря ми както предрешихте моя?

— Спокойно, Игрейн — намеси се Мерлин. — Ти си също толкова свободна, колкото и всяко друго дете на боговете. Ние дойдохме да молим, а не да заповядваме. Не, Вивиан, — продължи той, възпирайки я с жест, когато тя понечи да го прекъсне. — Игрейн не е безпомощна играчка в ръцете на съдбата. Мисля си все пак, че когато узнае всичко, ще направи верния избор.

В скута на Повелителката Моргана беше започнала да нервничи. Вивиан започна да припява тихичко и да гали косите й. Тя притихна, но Игрейн грабна гневно детето си, изпълнена с ревност към почти магическата способност на Вивиан да го успокоява. Когато пое Моргана в ръцете си, за миг й се стори чужда, далечна, сякаш времето, прекарано на скута на Вивиан, я бе променило, белязало, сякаш по някакъв начин Моргана вече не беше изцяло нейна. Игрейн усети сълзи да парят очите й. Нямаше нищо на този свят освен Моргана, а сега и тя се откъсваше от нея. Моргана се поддаваше, както всички, на магическия чар на Вивиан, който превръщаше всекиго в послушен изпълнител на нейната воля.

Игрейн се обърна рязко към Моргоуз, която още лежеше с глава, опряна на коленете на Вивиан.

— Стани веднага, Моргоуз, и върви в стаята си! Вече си почти жена и не подобава да се държиш като глезено дете!

Моргоуз повдигна глава, отмятайки тежката завеса от червеникава коса от хубавото си, нацупено лице, и проговори:

— Защо си избрала Игрейн за плановете си, Вивиан? Тя не иска да има нищо общо с тях. Но аз съм жена и също съм дъщеря на Свещения остров. Защо не избра мен за Утър Пендрагон? Защо аз да не стана майка на Великия Крал?

— Би ли се противопоставила така неблагоразумно на съдбата, Моргоуз? — усмихна се Мерлин.

— Защо Игрейн да е избраната, а не аз? Аз нямам съпруг…

— В твоето бъдеще виждам крал, комуто ще родиш много синове, но ти трябва да се задоволиш с това, Моргоуз. Няма мъж или жена, които да могат да изживеят нечия друга съдба. Твоята съдба и съдбата на синовете ти зависят от Великия самодържец, който ще дойде. Нямам право да кажа нищо повече — приключи Мерлин. — Достатъчно, Моргоуз.

Игрейн, която стоеше права с Моргана в ръце, почувства, че овладява положението. Тя проговори с безцветен глас:

— Сестро, господарю Мерлин, аз изпълнявам зле задълженията си на домакиня. Оставете прислугата да ви отведе в предназначените за вас покои. Те ще ви донесат вино и вода за миене, а масата ще бъде сложена към залез-слънце.

Вивиан стана. Гласът й прозвуча строго и формално. За момент Игрейн си отдъхна; тя отново се почувства господарка в собствения си дом, не безпомощно дете, а съпруга на Горлоис, херцог Корнуолски.

— Тогава ще се видим на залез-слънце, сестро.

Но Игрейн забеляза погледа, който Вивиан размени с Мерлин, и го разтълкува правилно, сякаш четеше книга: „Нека оставим засега нещата така, аз ще съумея да се справя с нея — както винаги“.

Игрейн почувства как чертите на лицето й се втвърдяват като желязо. „Този път няма да стане така“, помисли си тя. „Покорих се на волята й веднъж, но тогава бях дете и не знаех какво друго да направя. Но сега съм зряла жена и не се водя толкова лесно, колкото някогашното дете, което тя даде за жена на Горлоис. Сега ще последвам собствената си воля, а не волята на Дамата на Езерото.“

Слугите отведоха гостите. Игрейн отнесе Моргана в собствената си стая, постави я на леглото и зашета притеснено около нея, а мислите й постоянно се въртяха около това, което току-що беше чула.

Утър Пендрагон. Никога не го беше виждала, но Горлоис винаги неуморно възхваляваше храбростта му. Беше близък роднина, всъщност сестрин син на Амброзиус Аурелианус, Велик крал на Британия. Но за разлика от него, в жилите на Утър течеше чиста британска кръв, неопетнена от римски примеси — затова кимврите и древните племена щяха да го последват безусловно. Не съществуваше съмнение, че един ден Утър ще бъде избран за Велик крал. Амброзиус старееше — този ден можеше да настъпи скоро.

„Тогава аз ще бъда кралица… Какви са тези мисли? Възможно ли е да измамя Горлоис и да загубя честта си?“

Тя повдигна отново бронзовото огледало и видя в него сестра си, която тъкмо влизаше зад гърба й. Вивиан беше свалила панталоните за езда и сега носеше свободна дреха от небоядисана вълна, косите й падаха по раменете, меки и тъмни като вълната на черна овца. Изглеждаше дребна и крехка, възрастта беше започнала да й личи, а очите й бяха очи на жрица от пещерата на посветените — взираха се надалеч, в някакъв друг свят… Игрейн нетърпеливо прекъсна мислите си.

Вивиан приближи и повдигна ръка, за да погали косите й.

— Малката Игрейн. Вече не си толкова малка — промълви тя нежно. — Нали помниш, малка моя — аз ти избрах името. Нарекох те на Грейне — богинята на Белтейнските огньове. Откога не си оказвала почит на Богинята по време на Белтейн^[2], сестро?

Само устните на Игрейн се разпънаха в усмивка — очите й останаха мрачни.

— Горлоис е римлянин и християнин. Сериозно ли мислиш, че в неговото домакинство се празнува Белтейн?

— Предполагам, че не — отвърна развеселено Вивиан, — въпреки че на твое място не бих се заклела, че прислугата не се измъква от замъка, за да пали огньове в нощта на лятното равноденствие, и че двойките не се събират под светлината на пълна луна. Но господарят и господарката на един християнски дом не могат да постъпят така пред очите на техните свещеници и на техния суров и мрачен Бог…

— Не говори така за бога, пред който се прекланя моят съпруг! Той проповядва любов между хората!

— Така казваш ти. Но той обяви война на другите богове и унищожава тези, които не се прекланят пред него — отвърна Вивиан. — Не ни трябва такава любов. Бих могла да те призова да изпълниш дълга си в името на клетвата, която и ти си положила пред Богинята и Свещения остров…

— О, чудесно — отбеляза саркастично Игрейн. — Сега пък Богинята иска от мен да се превърна в уличница, а Мерлин Британски и Дамата от Езерото ще са ми сводници!

— В очите на Вивиан проблесна светкавица. Тя пристъпи напред и за миг Игрейн помисли, че сестра й ще я удари.

— Как смееш! — макар че Вивиан не повиши глас, той сякаш отекна под сводовете на стаята. Моргана, полузаспала в диплите на майчината си вълнена наметка, се стресна и проплака от страх.

— Ето, събуди бебето — каза с упрек Игрейн и приседна на леглото, успокоявайки малката. Постепенно пламналото от гняв лице на Вивиан доби обичайната си бледност. Тя седна на леглото до сестра си и каза:

— Не си ме разбрала правилно, Грейне. Да не мислиш, че Горлоис е безсмъртен? Казвам ти, дете, опитвала съм се да прочета в звездите бъдещето на всички, които ще имат някакво значение за Британия занапред, а името на Горлоис не е между тях.

Коленете на Игрейн омекнаха и тя почувства как цялото й тяло отказва да й служи.

— Значи Утър ще го убие!

— Кълна ти се, че Утър няма да има вина за смъртта му. Когато за Горлоис настъпи смъртният час, Утър ще е далеч оттук. Но помисли, дете — Тинтагел е важна крепост. Когато Горлоис го няма вече, какво ще попречи на Утър да каже на някой от военачалниците си: „Давам ти замъка заедно с господарката му“? По-добре Утър, отколкото някой от служителите му.

„Моргана! Какво ще стане с детето ми? Какво ще стане с Моргоуз, сестричката ми? Наистина, когато жената принадлежи на един мъж, трябва са се моли за дълголетието му, за да може да я защитава.“

— Не мога ли да се върна на Свещения остров и да прекарам остатъка от дните си като жрица? — продължи Игрейн на глас.

— Не такава е съдбата ти, малка моя — каза Вивиан. Гласът й отново беше омекнал. — Не можеш да избягаш от това, което ти е писано. Определено е ти да помогнеш за спасението на тази страна, но пътят към Авалон е затворен за теб завинаги. Ще тръгнеш ли смело към съдбата си, или боговете трябва да те принудят?

Тя не дочака отговора на Игрейн.

— Не остава много време. Амброзиус Аурелианус умира. В продължение на дълги години той беше начело на британците, а сега военачалниците се събират, за да изберат нов велик крал. Всички имат доверие единствено на Утър. Така че Утър ще бъде върховен военачалник или крал, или и двете. Той трябва да има син.

Игрейн имаше чувството, че някакъв капан я впримчва.

— Ако е толкова важно, защо ти не поемеш това задължение? Ако положението на съпруга на самодържеца и военачалника на цяла Британия дава такава власт, защо сама не се опиташ да привлечеш Утър с чара си, защо ти не родиш този очакван крал?

За нейно учудване Вивиан се колеба дълго, преди да отговори:

— Да не мислиш, че не съм преценила и тази възможност? Но ти забравяш, че съм вече стара, Игрейн. По-възрастна съм от Утър, а той също не е много млад за войн. Когато се роди Моргоуз, бях на двадесет и шест. Вече съм на тридесет и девет години, Игрейн, и съм преминала възрастта за раждане на деца.

Бронзовото огледало сякаш замръзна в ръката на Игрейн и тя видя в него отражението на сестра си — разкривено, с размити очертания, то се изясни за момент и после изчезна. Тя се обърна към Вивиан:

— Тъй ли мислиш? Но аз ти казвам, че ще родиш още едно дете.

— Дано не е вярно — отвърна Вивиан. — По-възрастна съм, отколкото беше майка ни, когато почина при раждането на Моргоуз; сигурно същото би станало и с мен. Тази година е последната, през която ще участвам в ритуала на Белтейн. После ще предам длъжността си на по-млада жена и ще стана Древната, Съветницата. Надявах се, че един ден ще предам трона на Богинята на Моргоуз…

— Тогава защо не я задържа в Авалон и не я обучи за жрица, която да те наследи?

Вивиан отвърна натъжено:

— Тя не е подходяща. В нейните очи мантията на Богинята дава единствено власт. Тя не може да съзре безкрайното страдание и саможертва на жриците. Техният път не е неин.

— Не разбирам какви страдания си преживяла — прекъсна я Игрейн.

— Не би могла да знаеш тези неща. Ти също не се реши да тръгнеш по този път. Но аз, която посветих на него живота си, ти казвам, че много по-лесно е да живееш живота на обикновена селска жена — товарно животно и кобила за разплод. Ти ме виждаш с мантията и короната на Богинята, в пълния ми блясък над магическия котел, но не виждаш мрака на подземните пещери и дълбините на голямото море… Ти не си призвана, мило дете, и би трябвало да благодариш на Богинята, че не такава е участта ти.

„Мислиш ли, че не съм научила какво е страдание и безмълвно търпение през последните четири години?“ запита в себе си Игрейн, но не произнесе въпроса си на глас. Вивиан се беше навела над Моргана и галеше детето по тъмната, като коприна коса.

— Ах, Игрейн, ако знаеш как ти завиждам — през целия си живот съм мечтала за дъщеря. Богинята е свидетел, че приех Моргоуз като собствено дете, но винаги съм имала чувството, че ми е чужда — сякаш не майка ми, а друга жена я е родила. Копнеех за дъщеря, в чиито ръце да предам задълженията си — въздъхна. — Но родих само едно момиче, а то почина. Синовете ми поеха по собствения си път — тя потръпна. — Е, такава е моята съдба и ще се старая да й се подчиня така, както и ти трябва да се подчиниш на своята. Само едно искам от теб, Игрейн, а останалото остави на тази, която владее всички нас. Когато Горлоис се завърне, той ще потегли отново, този път за Лондиниум, за да участва в избора на крал. Трябва да намериш някакъв начин да заминеш с него.

Игрейн избухна в смях.

— Искаш от мен само това! Няма нищо по-трудно! Вярваш ли, че Горлоис ще обремени воините си с охраната на млада жена по този път? Аз искрено искам да отида там, но по-скоро смокини и портокали ще зреят в градините на Тинтагел, отколкото Горлоис да се съгласи да тръгна с него!

— Все пак трябва да се наложиш по някакъв начин — трябва да отидеш да видиш Утър Пендрагон.

Игрейн отново се разсмя.

— Предполагам, че ще ми дадеш вълшебен талисман, който ще го накара да се влюби така дълбоко в мен, че да не може да противостои на влечението си?

Вивиан прокара ръка по къдравата й червеникава коса.

— Ти си млада, Игрейн, и нямаш представа колко си красива. Утър Пендрагон няма да има нужда от никакви магии, за да се влюби.

Игрейн почувства как цялото й тяло се свива от тръпката на непознат страх.

— Може би аз ще имам нужда от талисман, за да не избягам от него!

Вивиан въздъхна. Посегна и докосна лунния камък, който висеше на врата на Игрейн. Каза:

— Това не ти е подарък от Горлоис…

— Не, ти ми го подари за сватбата, не помниш ли? Каза, че мама го е носила.

— Дай ми го. — Вивиан плъзна пръсти под къдриците, увиващи се около врата на Игрейн, и разкопча верижката. — Когато този камък се върне при теб, Игрейн, спомни си какво съм ти казала и направи това, което Богинята сама ще ти, подскаже.

Игрейн загледа камъка в ръцете на жрицата. После въздъхна, но не възрази. „Нищо не съм й обещала, съвсем нищо“, помисли си тя ожесточено.

— Ти ще отидеш ли в Лондиниум за избора на крал, Вивиан?

Жрицата поклати глава.

— Заминавам за страната на друг крал, който все още не знае, че ще трябва да се сражава на страната на Утър. Бан от Долна Британия^[3] е провъзгласен за владетел в своята държава и друидите са му казали, че трябва да изпълни Великия ритуал, за да утвърди властта си. Моята мисия е да ръководя Мистичната Женитба.

— Мислех, че Британия е християнска страна.

— О, разбира се — потвърди Вивиан с безразличие, — и неговите свещеници ще бият камбаните, ще го миросат със свещените си масла, и ще го убеждават, че техният Бог се е пожертвал вместо него. Но народът няма да приеме крал, който не е посветен в тайната на Великото жертвоприношение.

Игрейн пое дълбоко дъх.

— Толкова малко знам за тези неща…

— В стари времена, Игрейн — поде Вивиан — Върховният владетел е обричал живота си за благото на страната и е полагал клетва, както и всеки Мерлин Британски, че ако страната бъде сполетяна от нещастия или дойдат тежки времена, той ще умре, за да живее Британия. Ако кралят откаже да се принесе в жертва, страната ще погине. Аз… аз не трябва да ти разказвам тези неща, защото са част от Мистериите, но и ти по друг начин жертваш живота си за изцелението на страната. Никоя жена не знае, когато дойде часът да даде живот на своето дете, дали нейният живот няма да бъде поискан от Богинята в замяна. Аз също помня клетвата си — как лежах вързана и безпомощна, ножът беше опрян в гърлото ми, съзнавайки, че ако смъртта ме отнесе, кръвта ми ще спаси тази страна… — гласът й затрепери и тя млъкна. Игрейн също мълчеше, изпълнена със страхопочитание.

— Част от Долна Британия също е погълната от мъглите и Храмът на Големите Камъни е станал недостъпен. Пътят, водещ към светилището, сега представлява само голи камъни, освен ако не бъде открит начин да се стигне до Карнак^[4]. Но крал Бан се закле — продължи Вивиан, — да се възпротиви на разделянето на световете и да задържи дверите открити за Мистериите. Така че той ще изпълни ритуала на Мистичната женитба със земята си, с което се зарича, че ако това се наложи, ще я напои със собствената си кръв. Редно е този мой последен ритуал в служба на Богинята, преди да се присъединя към Съветниците, да свърже неговата страна с Авалон, така че аз ще бъда за него Богинята в Мистерията.

Тя замълча отново, но на Игрейн й се стори, че гласът й продължава да отеква под сводовете. Вивиан се наведе и вдигна спящата Моргана, притискайки я нежно към себе си.

— Тя все още не е девица, а аз все още не съм Съветница — рече тя, — но ние сме три, Игрейн. Ние представляваме трите превъплъщения на Богинята, така че сега тя е сред нас.

Игрейн се зачуди защо Вивиан не спомена сестра им Моргоуз. В този момент съзнанието й беше така открито, че Вивиан чу въпроса й, сякаш то беше произнесла на глас.

Тя прошепна в отговор, а Игрейн я видя как потръпва:

— Богинята има и четвърто лице, което е тайна. Ти трябва да се молиш, Игрейн, както се моля и аз — моля се Моргоуз никога да не носи това лице.