Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (39)

1

През този сезон в Лотиан слънцето сякаш изобщо не залязваше. Кралица Моргоуз се събуди веднага, щом дневната светлина се прокрадна през завесите на леглото й, но беше още толкова рано, че дори чайките спяха. Все пак светлината бе достатъчна, за да се различат очертанията на добре сложеното, мускулесто тяло на младия мъж, който спеше до нея. Той ползваше вече почти цяла зима тази привилегия. На времето беше един от оръженосците на Лот и още преди смъртта му хвърляше копнеещи погледи на кралицата. А и би било прекалено да се очаква, че тя ще спи сама в студената кралска спалня, скована от ледения мрак на зимата.

Не че Лот беше чак толкова добър крал, мислеше си Моргоуз, примижавайки срещу засилващата се светлина. Но царуването му действително бе дълго — бе управлявал тези земи още преди Утър Пендрагон да се качи на трона, и хората бяха свикнали с него; много от поданиците му на средна възраст не помнеха друг крал преди него. Да, мислеше си Моргоуз, Лот е бил вече крал, когато се е родил младият Лохлан… В интерес на истината, по това време и тя самата бе вече кралица. Тази мисъл я обезпокои и тя бързо я пропъди.

По право Гауейн трябваше да наследи престола на баща си, но Гауейн почти не бе стъпвал в родната си страна откак Артур бе коронясан за крал — народът не го познаваше. Тук, в Лотиан, племената считаха за редно да бъдат управлявани от вдовстващата си кралица в мирно време, след като вторият й син Агравейн бе на разположение, за да ги поведе в случай на война. От незапомнени времена хората са били управлявани от кралица, също както Богинята има върховна власт над всички богове, затова и местните хора приемаха положението като напълно нормално.

А Гауейн бе неотстъпно до Артур… Не бе придружил дори Ланселет, когато пристигна на Север по Белтейнските тържества — той каза, че искал да провери дали крайбрежните фарове са в ред, та корабите да не се разбиват в скалите. Но Моргоуз предполагаше, че всъщност е дошъл, за да може да докладва после на Артур как вървят нещата в Лотиан и дали някой не се противи срещу управлението на британския самодържец.

От Ланселет Моргоуз научи, че Игрейн не е между живите — дотогава вестта не бе стигнала до Лотиан. На млади години тя и Игрейн не бяха много близки — Моргоуз винаги бе завиждала на голямата красота на сестра си и никога не й прости, че бе избрана от Вивиан за съпруга на Утър Пендрагон. Бе убедена, че е била по-подходяща за велика кралица от наивната си сестра — Игрейн бе винаги покорна, любяща и силно набожна. А в крайна сметка на тъмно всички мъже бяха еднакви — поддаваха се смешно лесно на внушение и бяха глупашки зависими от това, което една жена можеше да им предложи. Да, Моргоуз бе се справила добре, управлявайки Лотиан иззад трона на Лот, и би се справила още по-добре с Утър, защото никога не би допуснала това глупаво покорство пред свещениците.

И все пак, когато научи за смъртта на Игрейн, я оплака искрено, съжалявайки, че така и не намери време да я посети в Тинтагел. Толкова малко приятелки й бяха останали!

Придворните й дами бяха подбирани на времето предимно от Лот — заради красотата им и защото бе преценил, че не биха отказали нищо на своя крал. Основното изискване на покойния към жените бе да не мислят много и да не говорят умно; веднъж бе казал, че за тази работа съпругата му е напълно достатъчна. Той се съветваше с Моргоуз по всички въпроси и уважаваше острия й ум, но когато тя му роди четирима наследника за трона, той веднага се върна към старите си предпочитания в леглото — към хубавичките, глуповати жени. Любовните му авантюри никога не се зловидеха на Моргоуз — тя самата бе доволна, че й бяха спестени мъките от нови раждания. Изпиташе ли нужда да се грижи за бебе или съвсем малко дете, разполагаше с осиновения от нея Гуидиън, пък и любовниците на Лот раждаха непрекъснато. Гуидиън имаше за другари в игрите все деца с кралска кръв!

Лохлан се размърда до нея и промърмори нещо в съня си. После я притисна към себе си и тя престана да размишлява. Беше й липсвал много — докато Ланселет пребиваваше в двора, тя го бе изпратила да спи при другите млади мъже. Въпреки че, Ланселет надали би забелязал дали кралицата спи с Лохлан или с кучето си. Тъй или иначе, Лохлан отново бе заел мястото си — Лот никога не бе се противил на дребните й удоволствия, също както тя не се противеше на неговите.

Но когато възбудата й затихна, а Лохлан се запрепъва сънливо по стълбите надолу към нужника, Моргоуз внезапно си призна, че Лот й липсва. Не че бе кой знае колко добър в леглото… Още когато я взе за жена, бе доста възрастен. Но когато свършеха с ТОВА, винаги водеха интересни разговори, и Моргоуз разбра колко тъгува за отминалото време, когато двамата будуваха до късно в леглото и обсъждаха какво да се стори, каква съдба очаква тяхното кралство, че дори и цяла Британия.

Когато Лохлан влезе отново в стаята, слънцето се бе изкачило високо и отвсякъде се носеха крясъците на чайките. Из долните етажи се чуваха шумове от разбуждащото се домакинство. Моргоуз долови и аромата на прясно изпечен хляб. Придърпа Лохлан към себе си, целуна го набързо и каза:

— Трябва да тръгваш, скъпи. Когато Гуидиън дойде, не бива да те завари тук — вече е голямо момче и забелязва всичко.

Лохлан се засмя.

— Той забелязва всичко още откак го отби дойката му. Докато Ланселет беше тук, той го следеше неотстъпно, дори на Белтейн. Все пак мисля, че нямаш повод за безпокойство — все още е прекалено малък, за да забелязва ТАКИВА неща.

— Не съм толкова сигурна — отвърна Моргоуз и потупа Лохлан по бузата. Гуидиън поначало не избързваше — вършеше нещо едва когато бе убеден, че няма да му се присмеят, че е много малък. Бе много уравновесен, но реагираше остро и на най-далечния намек, че може да е прекалено малък за каквото и да било. Моргоуз помнеше в каква ярост изпадна на четиригодишна възраст, когато се опитаха да го убедят, че не може да ходи на лов за птичи яйца по скалите. В упорството си да не остане по-назад от другите момчета едва не падна и не се преби. Тя помнеше и много други подобни случаи, когато му беше казвала никога повече да не постъпва така — тогава Гуидиън смръщваше дребничкото си мургаво лице и отвръщаше:

— Ще го правя и ти не можеш да ме спреш.

Единственото, което можеше да отговори Моргоуз, бе, че ако продължава, ще го напердаши със собствените си ръце. Въпреки че пердахът нямаше никакъв ефект — дори го караше да се държи още по-предизвикателно, освен ако не намереше сили в себе си да го пребие от бой. Помнеше как веднъж бе избухнала и го беше ударила наистина силно, та чак се уплаши от себе си, че може да се държи така с малко дете. Нито едно от собствените й момчета, нито дори упоритият Гарет, не бе проявявало такава непреклонност. Гуидиън правеше единствено това, което сам решеше. Щом отрасна малко, Моргоуз бе опитала да се справи по-дипломатично с ината му. Казваше: „Не прави това, или ще накарам дойката да ти свали панталонките и да те нашари пред цялата прислуга, като някое четири-петгодишно бебе“. Този подход известно време даваше резултати — младият Гуидиън много държеше на собственото си достойнство. Но сега тя наистина вече не можеше да му налага каквото и да било — всъщност трябваше някой силен мъж хубаво да го напердаши. А и той съумяваше по някакъв начин да накара всеки, който се е държал зле с него, рано или късно да съжалява.

Моргоуз си казваше, че когато Гуидиън започне да се влияе от това, което мислят за него момичетата, ще стане може би по-податлив. Той бе мургав също като Моргана; личеше, че в жилите му тече кръвта на феите — но бе красив, с красота, напомняща красотата на Ланселет. Възможно бе да развие външно безразличие към жените също като Ланселет. Моргоуз се позамисли по този въпрос, и отново я опари болката от претърпяното унижение… Ланселет… най-красивият мъж, когото бе виждала от години. Моргоуз се бе постарала да му покаже, че дори тя, кралицата, не е безразлична към чара му, а Ланселет упорито се правеше, че не разбира намеците й и я наричаше „лельо“ от сутрин до вечер. Държеше се тъй, сякаш тя бе почти старица, връстница на Вивиан, а не достатъчно млада, за да бъде нейна дъщеря!

Бе си създала навика да закусва в леглото, и по това време обсъждаше с придворните си дами какво има да се върши през деня. Все още се излежаваше, подпряна на възглавниците — бяха й поднесли от прясно изпечения хляб, а по това време на годината имаше и масло, колкото си искаш — когато в стаята влезе Гуидиън.

— Добро утро, втора майко — поздрави той. — Излязох да се поразходя и съм ти набрал малко къпини. А в килера има и сметана. Ако искаш, мога да изтичам и да ти донеса.

Моргоуз хвърли поглед на къпините, все още мокри от росата, които Гуидиън бе донесъл в дървено блюдо.

— Много си мил, синко — отвърна тя и се понадигна в леглото, та да може да го притисне към себе си. Когато бе по-малък, той обичаше да се пъхва под завивките й, а тя го хранеше с хляб и мед. През зимата го увиваше в топлите си кожени завивки — той се гушеше в нея като всяко глезено изтърсаче. Сега й липсваше докосването на малкото топло телце, но той наистина вече беше прекалено голям.

Гуидиън се изправи и приглади косите си — мразеше да ходи разрошен. Моргана също бе прибрано момиченце като малка.

— Станал си толкова рано, скъпи — поде Моргоуз. — Нима всичко това е само за старата ти майчица? Не, не ходи за сметана. Нали не искаш да заприличам на свиня?

Гуидиън наклони глава също като малко птиче и я изгледа замислено.

— Не би имало значение — отвърна той. — Ти ще си красива дори ако напълнееш. Ето, в нашия двор има жени като Мара например — тя не е по-едра от теб, но всички й викат Дебелата Мара. Ти не създаваш впечатление на едра жена, защото всеки, който те погледне, забелязва първо колко си красива. Затова можеш да си изядеш сметаната, ако искаш.

Такава наблюдателност у едно дете! Но всъщност той вече растеше, започваше да се превръща в мъж. Надали щеше да порасне много на височина — щеше да си остане нисък като Агравейн. Личеше си кръвната връзка с народа на Древните. А пък до огромния Гарет винаги щеше да прилича на дете, дори когато станеше на двадесет години. Беше се измил и сресал много внимателно, да, дори отново бе подстригал косата си.

— Колко си спретнат, момчето ми — поде отново Моргоуз, докато тънките пръсти на Гуидиън внимателно подбираха къпините от блюдото. — Сам ли се подстрига?

— Не — отвърна той. — Накарах прислужника си. Омръзнало ми беше да ходя рошав като кучетата. Лот винаги ходеше чисто избръснат и подстриган, а видях, че и Ланселет ходи така, когато беше тук. Държа да приличам на благородник.

— Но ти винаги изглеждаш така, мили — отвърна кралицата, загледана в малката мургава ръка, която държеше една къпина. Тя бе издраскана от бодливите храсталаци и загрубяла около кокалчетата като ръката на всяко нормално момче на тази възраст, но Моргоуз забеляза, че Гуидиън се беше мил и търкал много старателно, а и ноктите му не бяха изпочупени, а внимателно изрязани.

— Защо си облякъл днес и празничната си туника?

— Тъй ли? — запита невинно Гуидиън. — Вярно, наистина съм с нея. Ами… — той се поколеба. Моргоуз знаеше, че каквато и да е истинската причина, той никога няма да й я каже. Гуидиън продължи:

— Другата се измокри от росата, докато берях къпините. — После, без видима връзка, продължи:

— Знаеш ли, майко, мислех, че ще намразя сър Ланселет, защото Гарет говореше непрекъснато само за него, сякаш е някакво божество.

Моргоуз си припомни колко страдаше Гуидиън, когато Гарет реши да замине на юг, за да отиде в двора на Артур, макар че тя не го видя да пролее и сълза. Моргоуз също съжаляваше за решението на Гарет — той бе единственият човек, който имаше някакво влияние върху Гуидиън и можеше само с една дума да го накара да свърши това, което се иска от него. След като Гарет замина, в замъка нямаше никой, в чиито съвети би се вслушал малкият.

— Представях си, че е надут, самовлюбен глупак — продължаваше Гуидиън, — но той съвсем не е такъв. За фаровете знаеше повече и от покойния Лот. Каза ми също, че като порасна, трябва да отида в двора на Артур и ако съм добър и честен, ще ме посветят в рицарство.

Дълбоко поставените му тъмни очи гледаха замислено.

— Всички жени казваха, че приличам на него, и само ме разпитваха, и ме дразнеха, и аз не знаех какво да им отговоря… — той се прекъсна, наведе се напред и тъмната му, мека коса се разпиля около лицето му, придавайки му необичайно раним вид.

— Втора майко, кажи ми истината. Ланселет мой баща ли е? Чудех се дали това не е причината Гарет да е толкова привързан към него…

„Не си първият, който задава този въпрос, детето ми“, каза си Моргоуз, галейки тъмната мека коса. Необичайно детинския израз на лицето му я накара да му отговори с по-мек глас от обикновено.

— Не, малкият ми. От всички мъже в кралството тъкмо Ланселет не би могъл да бъде твой баща. Постарах се да проуча. По времето, когато си бил заченат, Ланселет е бил в Долна Британия и се е сражавал редом с баща си, крал Бан. На мен ми е минавала същата мисъл, но ти приличаш на Ланселет, защото той е роднина на майка ти, също както и на мен.

Гуидиън я загледа скептично, а Моргоуз почувства, че може да прочете мислите му: тя му бе казала тъкмо това, което би казала, ако знаеше със сигурност, че Ланселет наистина му е баща. Най-сетне той проговори:

— Може би някой ден ще замина за Авалон, вместо за двора на крал Артур. Майка ми на Авалон ли живее сега?

— Не знам — Моргоуз се намръщи… Този неин преждевременно узрял осиновен син отново я бе накарал да разговаря с него като с възрастен. Това се случваше често. Хрумна й, че сега, след смъртта на Лот, Гуидиън бе единственият човек в замъка, с когото тя разговаряше от време на време като възрастен с възрастен! О, да, Лохлан бе достатъчно мъжествен в леглото, но с него не можеше да се разговаря повече, отколкото с някой от овчарите или с прислужничките.

— А сега тръгвай, Гуидиън. Време е да се обличам.

— Защо да си тръгвам? — попита той. — Още от петгодишната си възраст знам отлично как изглеждаш.

— Но сега си вече голям — отвърна тя, изпитвайки познатото чувство на безпомощност пред него. — Не е прието да седиш тук, докато се преобличам.

— Нима се интересуваш толкова много от това кое е прието и кое — не, втора майко? — възрази съобразително Гуидиън, а очите му се насочиха към вдлъбнатината във възглавницата, където бе лежал Лохлан. Моргоуз усети, че в нея се надига безсилен гняв. Той непрекъснато успяваше да я въвлече в подобни спорове, сякаш бе възрастен мъж или дори друид! Тя се сопна:

— Не съм длъжна да ти давам отчет за постъпките си, Гуидиън!

— Казал ли съм подобно нещо? — Той бе олицетворение на наскърбена невинност. — Но след като съм голям, значи се налага да узная повече за жените, отколкото съм знаел като бебе, нали? Искам да остана, за да си поговорим.

— О, остани, щом толкова искаш — каза Моргоуз, — но се обърни с гръб. Няма да допусна да се блещиш срещу мен, сър Нахалник!

Гуидиън послушно се извърна, но когато Моргоуз стана и повика жените си да й донесат роклята, той заяви:

— Не, втора майко, по-добре е да сложиш синята си рокля, онази новата, която току-що свалиха от стана, и шафранената наметка.

— Ето на, сега пък почна да ми нареждаш и какво да облека. На какво прилича това?!

— Обичам да те виждам облечена като изискана дама и кралица — отвърна той с убедителен тон. — Нареди им да срешат косите ти нависоко и да ти сложат златната диадема. Хайде, втора майко, стори го заради мен.

— Но ти искаш да се нагиздя като за Еньовден и сетне да седна да влача вълна с най-хубавите си дрехи. Придворните дами ще ми се смеят, момчето ми.

— Нека се смеят — настоя Гуидиън. — Няма ли да се облечеш с най-хубавите си дрехи, за да ми доставиш удоволствие? Пък и знаеш ли какво има да се случи до довечера? Може би ще имаш повод да ми благодариш.

Моргоуз се разсмя и се предаде.

— Е, нека бъде както ти искаш. Щом държиш да се облека празнично, може пък сами да си направим пиршество. Сега сигурно ще се наложи в кухнята да изпекат меден сладкиш за твоя въображаем празник…

„В края на краищата си е дете“, помисли си тя. „Чуди се как да си изпроси сладкиш. Всъщност нали ми донесе къпини, може наистина да направим сладкиш“.

— Е, Гуидиън, да наредя ли да направят меден сладкиш за вечеря?

Той се обърна към нея. Моргоуз още не бе завързала връзките на роклята и погледът му се задържа за миг върху бялата кожа на гърдите й. „Не е чак такова дете“. После Гуидиън каза:

— Винаги се радвам на меден сладкиш, но няма да е зле, ако за вечеря изпечем и риба.

— Ако искаш риба — отвърна тя, — ще се наложи да се преоблечеш отново и да идеш сам да наловиш. Мъжете са заети, засяват. Той отвърна бързо.

— Ще помоля Лохлан да отиде за риба — за него ще бъде като почивка. Той си я е заслужил, нали, втора майко? Нали си доволна от него?

„Каква глупост!“ каза си Моргоуз. „Няма да се червя пред момче на неговата възраст!“

— Ако искаш да пратиш Лохлан за риба, детето ми, аз нямам нищо против. Предполагам, че днес ще се справят и без него.

Помисли си, че много й се ще да узнае какво мисли Гуидиън в действителност. Защо бе облякъл празничната си туника и защо толкова настояваше и тя да сложи най-хубавите си дрехи, и да поръча празнична вечеря. Повика икономката и каза:

— Господарят Гуидиън иска меден сладиш за вечеря. Погрижи се да направят.

— Момчето ще си получи сладкиша — отвърна икономката и изгледа Гуидиън умилено. — Какво сладко личице има, също като ангел.

„Последното нещо, което бих го нарекла, е ангел“, каза си Моргоуз. След това нареди на жените да подредят косите й и да вплетат в тях златната диадема. Надали някога щеше да разбере какво бе хрумнало на Гуидиън.

Денят си вървеше като всеки друг. Понякога Моргоуз се беше чудила дали Гуидиън не е наследил ясновидската дарба, но никога не бе забелязала у него такива признаци, а когато веднъж го запита съвсем направо, той отвърна, че не разбира за какво става дума. Тя си мислеше, че ако имаше нещо такова, би го хванала поне веднъж да се хвали с необичайните си способности.

Е, какво толкова. По някакви неясни детински съображения на Гуидиън му се бе приискал празник и бе успял да увлече и нея. Сигурно се чувстваше много самотен, откак Гарет замина — почти нямаше общи интереси с останалите синове на Лот. Но не споделяше и страстта на Гарет към оръжията и присъщите на един рицар занимания. Доколкото Моргоуз можеше да прецени, не бе наследил и музикалната дарба на Моргана, въпреки че имаше хубав глас и понякога вземаше едни навързани една за друга свирки, с които свиреха пастирчетата, и изтръгваше от тях малко странни, тъжни мелодии. Но нямаше истинска слабост към музиката, както на времето Моргана. Моргоуз помнеше, че ако я оставеха, тя се занимаваше по цял ден с арфата си.

Гуидиън имаше бърз и находчив ум. Лот бе наредил един учен свещеник от Айона^[1] да живее в двора цели три години и да учи момчето да чете; бе казал той да обучава и Гарет заедно с него, но Гарет не проявяваше никакъв интерес към четенето. Опита се добросъвестно да се пребори с буквите и латинския, но не постигна по-голям успех от Гауейн на времето — а и от майка си Моргоуз. Никак не успяваше да задържи вниманието си върху писмените знаци и странния език на старите римляни. Агравейн бе по-съобразителен — водеше всички сметки на имотите и го биваше да смята; но Гуидиън бе нещо друго. Той попиваше знанията светкавично. Само за година се научи да чете не по-зле от самия свещеник, а латински говореше тъй, сякаш в него се бе въплътил някой от някогашните цезари. Това караше Моргоуз да се чуди дали пък в крайна сметка няма нещо вярно в твърденията на друидите — че непрекъснато се прераждаме, усъвършенствайки се все повече във всеки нов живот.

„Такъв син би бил гордост за всеки баща“, мислеше си Моргоуз. „А кралицата така и не роди син на Артур. Да, има какво да кажа някой ден на краля. Узнае ли тайната, той ще бъде в моя власт“. Тази мисъл искрено я забавляваше. Понякога се чудеше, че Моргана никога не е използвала това като средство да влияе на Артур — та нали би могла да го принуди да я ожени за най-богатия от васалните му крале, би могла да разполага с безценни съкровища, с власт… Но Моргана не се интересуваше от такива неща. Вълнуваха я само арфата и глупавите деветини на друидите. Затова пък тя, Моргоуз, щеше да се възползва от тайната, която й даваше такава власт.

Тя седеше в голямата зала, облечена необичайно тържествено, и влачеше вълна от пролетното стригане. В ума й се въртеше какво ли не: трябваше да направи ново наметало на Гуидиън — той растеше много бързо, старото вече едва покриваше коленете му и нямаше да върши работа в зимните студове. Дали пък да не му даде старото наметало на Агравейн — можеше само малко да го поскъси, а за Агравейн да направи ново. По едно време се появи Гуидиън с новата, боядисана с шафран туника, и започна доволно да души разнасящата се миризма на меден сладкиш с много подправки. Но не се задържа много и не се опита да я убеди да му отреже парче още преди вечеря, както би сторил преди някой и друг месец. Към обяд той каза:

— Втора майко, ще взема малко хляб и сирене и ще отида да огледам оградите. Агравейн каза, че трябва да се провери да не би някоя да е паднала.

— Не и с празничните обувки — каза Моргоуз.

— Не, разбира се. Ще ходя бос — отвърна Гуидиън, развърза сандалите си и ги остави до огнището; издърпа туниката над колана си, така че тя се вдигна доста над коленете му, взе една здрава тояга и излезе, а Моргоуз се загледа смръщено подир него. Тъкмо това той никога не се съгласяваше да прави, каквото и да кажеше Агравейн. Какво му бе станало днес на това момче?

Лохлан се върна рано следобед. Беше хванал хубава риба, толкова голяма, че Моргоуз не успя да я повдигне. Тя загледа доволно улова — тази риба щеше да нахрани всички, които сядаха на трапезата, а щеше да остане и студено месо за три дни след това. Когато Гуидиън се върна, рибата вече бе почистена, ароматизирана с подправки и готова за печене. Гуидиън бе измил хубаво краката и ръцете си, беше се сресал старателно, и обу отново сандалите си, щом влезе в залата. Видя рибата, усмихна се и каза:

— Да, ще стане истински празник.

— Прегледа ли оградите, братко? — намеси се Агравейн, който тъкмо влизаше. Идваше от обора, където се бе занимавал с едно болно пони.

— Да, повечето са наред — отвърна Гуидиън, — но на самия връх на северните хълмове, където пасяхме овцете миналата есен, в оградата има голяма дупка — камъните са рухнали. Трябва да пратиш хора да я поправят, преди да дойде време отново да пратим там овце на паша. Да не говорим пък за кози — ще изчезнат веднага.

— Качил си се чак дотам съвсем самичък? — Моргоуз го загледа тревожно. — Да не си коза? Можеше да паднеш в някой процеп и да си счупиш крака, и никой нямаше да знае къде си! Колко пъти съм ти казвала да вземаш със себе си някое от пастирчетата, когато се качваш там!

— Имах си причини да отида сам — отвърна Гуидиън. Бе стиснал упорито устни. — Исках да видя нещо и го видях.

— Какво толкова ти е притрябвало, та си рискувал да се пребиеш и да лежиш с дни сред скалите? — сопна се Агравейн.

— Досега не съм падал нито веднъж — отвърна Гуидиън, — пък и да падна, то си е за мен. На теб какво ти става от това, че поемам рискове?

— Аз съм твой по-голям брат и управлявам този дом — каза Агравейн. — Длъжен си да ме уважаваш, или ще се наложи да ти набия това в главата!

— Няма да е зле да счупиш собствената си глава, дано влезе малко разум в нея, друг начин май няма — заяви Гуидиън оперено.

— Ах ти, отвратително малко…

— Хайде де, кажи го — извика Гуидиън, — подигравай се, че съм незаконно дете! Вярно, не знам името на баща си, но затова пък знам кой е твоят баща, и предпочитам собственото си положение!

Агравейн тръгна заканително към него, но Моргоуз стана бързо и дръпна Гуидиън зад себе си.

— Недей да тормозиш момчето, Агравейн.

— Но той винаги се крие зад полите ти, майко! Как тогава да го науча на послушание? — попита Агравейн.

— За тази работа е необходим мъж на място, а не такъв като теб — обади се Гуидиън и Моргоуз се стресна от горчивината в гласа му.

— Тихо, тихо, дете, не бива да говориш така с брат си — упрекна го тя, и Гуидиън каза:

— Съжалявам, Агравейн — не биваше да те нагрубявам, — усмихна се и вдигна към него красивите си очи с дълги тъмни мигли — беше въплъщение на разкаянието. Агравейн измърмори:

— Грижа се да не пострадаш, малък разбойнико — да не би да ми е все едно дали ще си потрошиш костите някъде? За какво си си набил в главата, че трябва да се изкатериш на скалите?

— Ами сам разбираш — отвърна Гуидиън — иначе нямаше да разбереш за онази дупка в оградата, щеше да пуснеш там овце и кози и всички да избягат нанякъде. А аз дори не късам дрехите си, като се катеря — никога не го правя. Така ли е, майко?

Моргоуз се позасмя. Така си беше. Гуидиън никога не й създаваше проблеми с дрехите. Имаше и такива момчета. Виж, Гарет бе друго нещо. Достатъчно бе само да облече някоя туника и тя веднага се измачкваше и за един час се покриваше с петна и мръсотия. А Гуидиън се бе изкатерил навръх скалите с новата си шафранена туника и тя изглеждаше тъй, сякаш току-що бе я взел от перачката. Гуидиън изгледа Агравейн, облечен в ежедневните си дрехи, и каза:

— Не можеш да седнеш на една маса с мама — тя е облечена в най-хубавите си дрехи. Иди да сложиш новата си туника, братко. Нали не искаш да седнеш на вечеря с тази дрипа, като някой селянин?

— Няма да допусна един млад негодник като теб да ми нарежда какво да правя — изръмжа Агравейн, но все пак тръгна към стаята си, а Гуидиън се усмихна доволно. После се обърна към Моргоуз:

— Трябва да ожениш Агравейн, майко. Все е в лошо настроение — като бик пролетно време, а освен това, като го ожениш, няма да ти се налага ти да му кърпиш дрехите и да тъчеш плат за нови.

Моргоуз се развесели.

— Мисля, че си прав. Но не ми трябва още една кралица в този замък. Нито един дом не е достатъчно голям, че да го управляват две жени.

— Ами тогава му намери жена, която да не е от много благороден произход, и да е глупава — продължи Гуидиън. — Такава жена ще бъде щастлива да й казваш какво да прави, защото все ще се бои да не сбърка нещо, като попадне сред толкова високопоставени люде. Ето, дъщерята на Найъл е много подходяща — тя е хубава, а Найъл е богат, но не прекалено, защото през лошата зима преди шест години му измряха много овце и друг добитък. Найъл ще й даде добра зестра, защото все се безпокои, че тя няма да се омъжи. Момичето е прекарало тежка шарка, когато било на шест години, и оттогава не е много добре с очите, пък и е доста глуповата. Бива я да преде и да тъче, но няма нито ум, нито достатъчно добро зрение за нещо повече. Ще бъде напълно доволна, ако Агравейн се погрижи да е все бременна.

— Я виж ти, как си можел да се разпореждаш — каза заядливо Моргоуз. — Най-добре ще е Агравейн да те вземе за съветник, щом си толкова мъдър.

Но си каза: „Той е прав, няма да е зле утре да поговоря с Найъл“.

— Бих му свършил добра работа — отвърна напълно сериозно Гуидиън, — но аз няма да остана дълго тук. Мислех да ти кажа — когато се качих на скалите, видях… Но не, ето Донил ловеца, той ще ти каже.

Действително огромният ловец тъкмо влизаше в залата. Той приближи и се поклони ниско пред Моргоуз.

— Господарке — поде той, — по пътя идват конници, вече наближават замъка. С тях има и носилка с богати завеси, досущ като баржата на Авалон, и един гърбав човек, който носи арфа. Прислужниците са облечени в дрехи с цветовете на Авалон. Ще бъдат тук след около половин час.

„Авалон!“ Моргоуз видя как Гуидиън се подсмива тайничко и разбра, че е знаел през цялото време. „Но той никога не ми е казвал, че има Дарбата! Та нали всяко дете би се похвалило с такова нещо?!“ Изведнъж разбра, че тъкмо той би скрил тази си способност, че тъкмо тайното познание би му доставило по-голямо удоволствие — тази мисъл я накара да потръпне и за миг да се отдръпне уплашено от осиновеното си дете. Гуидиън забеляза и това, и Моргоуз разбра, че уплахата й му достави удоволствие. Но на глас Гуидиън каза само:

— Какъв късмет, че имаме и меден сладкиш, и печена риба, и че сме облечени добре, та да ги посрещнем както подобава, нали, майко?

— Да — отвърна Моргоуз, все така загледана в него, — наистина голям късмет, синко.

Когато малко по-късно слезе в двора на замъка, за да посрещне новодошлите внезапно си спомни един отдавнашен ден, когато Вивиан и Талиезин пристигнаха в далечния Тинтагел. Моргоуз предположи, че Талиезин отдавна вече не може да предприема такива пътувания, ако изобщо е още сред живите. Но ако беше умрял, тя щеше да научи. А Вивиан вече не яздеше, облечена като мъж в панталон и ботуши, и не налагаше като мъж бързината, с която да се движи цялата свита.

Гуидиън се бе изправил безмълвно до нея. В шафраненожълтата си туника, с добре сресаната си тъмна коса той наистина приличаше много на Ланселет.

— Кои са гостите ни, майко?

— Мисля, че идва Господарката на Езерото — каза Моргоуз, — а също и Мерлин Британски, вестителят на Боговете.

— Казвала си, че родната ми майка също е била жрица на Авалон — каза Гуидиън. — Да не би идването им да има нещо общо с мен?

— Хайде де, да не би да искаш да ми кажеш, че има нещо, което ти не знаеш? — сопна се Моргоуз, но веднага съжали. — Не знам защо идват, мили. Нямам ясновидска дарба. Но може и да си прав. Искам тази вечер ти да наливаш виното. Слушай внимателно какво се говори и се учи, но не говори, докато не те заговорят.

„Виж“, каза си тя, „такава задача не би била лесна за собствените ми синове“. Гауейн, Гахерис и Гарет бяха шумни и любопитни и обучаването им на дворцови маниери би било наистина непосилна задача. „Да“, продължи да си мисли тя, „те приличат на едри, дружелюбни кучета, докато Гуидиън бе като котка, мълчалив, гъвкав, изтънчен, и винаги нащрек. Такова дете бе и Моргана на времето… Вивиан не бе права да отхвърли Моргана, дори да й се е разсърдила, че е забременяла… Пък и защо й е било да се сърди? Малко ли деца е родила тя самата, включително и онзи проклетник Ланселет, който все създава бъркотии в кралството на Артур. Чак до нас се носят слухове за слабостта на кралицата към него“.

Тогава се зачуди защо винаги е предполагала, че Вивиан не е искала Моргана да роди детето. Да, Моргана бе скъсала връзките си с Авалон, но това може би бе нейно решение, а не на Дамата на Езерото.

Беше се замислила дълбоко, та се наложи Гуидиън да я побутне леко и да прошепне:

— Гостите пристигнаха, майко.

Моргоуз се сведе в дълбок поклон пред Вивиан, която сякаш съвсем се бе стопила. Винаги досега тя бе й се струвала с неопределима възраст, а сега изглеждаше изсушена, лицето й бе сбръчкано, очите дълбоко хлътнали. Но усмивката й бе все още очарователна, а гласът плътен и сладък както винаги.

— Колко хубаво е да те видя отново, малка сестричке — каза тя, притегляйки Моргоуз към себе си, за да я прегърне. — Колко отдавна те видях за последен път! Не ми се иска да мисля колко години са минали. А ти изглеждаш толкова млада, Моргоуз! Зъбите ти са прекрасни, а косата ти сияе както винаги! Познаваш арфиста Кевин, нали? Срещали сте се на сватбата на Артур, още преди той да бъде провъзгласен за Мерлин Британски.

Кевин също бе остарял — бе се прегърбил и изкривил още повече, та приличаше на приведен от старост дъб.

„Всъщност така е редно“, каза си Моргоуз, „нали все си говори с дъбовете“, и се поусмихна.

— Добре си дошъл, Първи арфисте — искам да кажа, Господарю Мерлин. А как е благородният Талиезин? Все още ли е сред живите?

— Да, жив е — каза Вивиан, докато от носилката слизаше някаква друга жена. — Но е стар и слаб, никога вече не би могъл да тръгне на толкова дълъг път. — Сетне продължи: — Това момиче също е дъщеря на Талиезин, дете на свещените дъбови горички — казва се Ниниан. Тя е твоя полусестра, Моргоуз.

Моргоуз не бе се съвзела от учудването, когато младата жена пристъпи напред, прегърна я и каза с мекия си глас:

— Радвам се да се запозная с теб, сестро.

Колко млада й се стори Ниниан! Имаше червеникавозлатиста коса и дълбоки сини очи под копринени черни мигли. Вивиан продължи:

— Вече съм много стара и Ниниан пътува с мен. Тя е единствената освен мен сред жителите на Авалон, в чиито жили тече кръвта на Древните крале.

Ниниан бе облечена като жрица; русата й коса бе подредена в корона от плитки, които покриваха и част от челото, но полумесецът, знакът на жриците, прясно изписан със синя боя, се виждаше ясно. Тя говореше с гласа на обучена жрица, изпълнен с овладяна сила; но независимо от това, застанала до Вивиан, изглеждаше млада и безпомощна.

Моргоуз си припомни, че е домакиня, която посреща гости; в момента, изправена пред двете жрици и върховния друид, се чувстваше по-скоро като кухненско слугинче. Опита се да се съвземе, припомняйки си гневно, че двете жени са нейни несъщи сестри, а що се отнася до Мерлин, той пък беше просто един стар гърбушко!

— Добре дошли в Лотиан и в моя замък. Това е синът ми Агравейн. Той царува тук вместо Гауейн, който е в двора на Артур. А това е осиновеният ми син Гуидиън.

Момчето се поклони грациозно пред високопоставените гости и само промълви учтиво обичайното приветствие.

— Хубаво момче. Много е пораснал — каза Кевин. — Това е значи синът на Моргана?

Моргоуз повдигна вежди.

— Не бих могла да отричам пред един ясновидец, нали?

— Самата Моргана ми го каза, когато разбра, че потеглям към Лотиан — отбеляза Кевин, а по лицето му премина сянка.

Нима Моргана отново се е върнала на Авалон? — попита Моргоуз, но Кевин поклати глава. Моргоуз забеляза, че Вивиан също доби потиснато изражение.

— Моргана е в двора на Артур — каза Кевин. Вивиан процеди през стиснати устни:

— Тя има все още работа във външния свят. Но ще се върне на Авалон, когато му дойде времето. На Авалон има място за нея и тя трябва да се върне, за да го заеме.

Гуидиън попита тихо:

— За майка ми ли говориш, господарке?

Вивиан погледна Гуидиън право в очите и на него му се стори, че възрастната жена изведнъж става висока и внушителна. „Старият номер на жриците“, каза си Моргоуз, „но нали Гуидиън никога не го е виждал“. Когато Господарката на Езерото проговори, кънтящият й глас сякаш изпълни двора на замъка.

— Защо ме питаш, дете, когато знаеш отговора на въпроса си? Нима се присмиваш на Дарбата, Гуидиън? Внимавай. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш, а на този свят все още има неща, които не са ти известни!

Гуидиън отстъпи с отворена уста. Внезапно заприлича пак на преждевременно развито дете, каквото си беше.

Моргоуз отново повдигна вежди — значи имаше все още някой на този свят, който можеше да го стресне! Този път той дори не опита да се измъкне или да се извини по обичайния си умел начин.

Моргоуз пое инициативата и каза:

— Заповядайте, влезте. Всичко е готово за посрещането ви, Мерлин, сестро моя. — Огледа масата, покрита с червена покривка, бокалите и красивите съдове по нея, и си каза доволно: „Може да сме на края на света, но не живеем в кочина!“ Отведе Вивиан до мястото, което обикновено заемаше тя, кралицата, а Кевин постави да седне до нея. Когато Ниниан се качваше на платформата, където бе поставена масата, се препъна, и Гуидиън веднага я подкрепи, казвайки няколко любезни думи.

„Виж ти, виж ти, най-сетне и нашият Гуидиън обръща внимание на една хубава жена. Или може би просто се стреми да прави поведение и да се хареса на Вивиан?“ Беше й ясно, че никога няма да разбере какви са подбудите му.

Рибата беше изпечена отлично — розовото месо падаше само от костите, а имаше и достатъчно меден сладкиш, та да опита от него и прислугата. Моргоуз бе поръчала да донесат допълнително ечемичена бира, за да има и за хората, които не се хранеха на кралската трапеза. Имаше предостатъчно прясно изпечен хляб и изобилие от мляко и масло, и прясно овче сирене. Вивиан хапна малко, както винаги, но не се поскъпи с похвалите за вечерята.

— Трапезата наистина е достойна за кралица, Моргоуз. И в Камелот не биха ме посрещнали по-добре. Не очаквах такова посрещане, защото не бях пратила никого да те предупреди.

— Била ли си скоро в Камелот? Виждала ли си синовете ми? — попита Моргоуз, но Вивиан поклати глава и се намръщи.

— Не, още не. Но смятам да отида там на празника, който Артур държи да нарича Петдесетница, както го наричат светите отци на християнската църква — допълни тя, и по някаква причина Моргоуз усети ледени тръпки по гърба си; но бе прекалено заета с разговора, за да се замисли за причината.

Кевин се намеси:

— Аз обаче видях синовете ти в кралския двор, лейди. Гауейн беше леко ранен по време на битката при Маунт Бадон, но раната заздравя, а белегът е скрит в брадата му — сега носи къса брада като саксонците — не защото държи да прилича на тях, а защото ежедневното бръснене не позволяваше на раната да заздравее. Току-виж въвел нова мода в двора! Гахерис не видях — бе заминал да огледа крайбрежните укрепления. А Гарет ще бъде приет за Рицар на Кръглата маса по Петдесетница. Известен е не само поради огромния си ръст, но и като един от най-честните и доблестни мъже в кралския двор, въпреки че сър Кай до ден-днешен го дразни и го нарича „Хубавеца“ заради красивото му лице.

— Отдавна трябваше да бъде сред най-приближените рицари на Артур — заяви разпалено Гуидиън, а Кевин загледа с нежност момчето.

— Значи държиш на братовчед си, моето момче? Да, той наистина отдавна е заслужил честта да бъде Рицар на Кръглата маса, а и всички го уважават, сякаш вече е такъв. Но Артур иска да го посвети с особени почести, затова изчаква първия голям празник, който ще бъде честван в Камелот, та да му отдаде дължимото с подобаваща церемония. Бъди спокоен, Гуидиън, Артур оценява Гарет по достойнство, също както Гауейн. Той е един от най-младите в кралската свита.

Гуидиън продължи, този път по-несмело:

— А… познаваш ли майка ми, Първи арфисте? Виждал ли си лейди М-Моргана?

— Да, момчето ми, познавам я добре — каза Кевин с особена мекота в гласа, а Моргоуз си каза, че този дребен и грозен мъж има наистина прекрасен глас. — Тя е сред най-красивите дами в двора на крал Артур, и една от най-благородните, а на арфа свири не по-зле от някой бард.

— Хайде, хайде — намеси се Моргоуз и присви присмехулно устни, развеселена от явното преклонение, което различи в тона на арфиста. — Хубаво е да се измислят разни истории, за да се забавляват децата, но също тъй е добре да не пестим истината. Моргана — хубава? Та тя е мургава и грозновата като гарван! Виж, Игрейн бе много красива като млада, това го знае всеки, но Моргана никак не прилича на нея!

Кевин отвърна почтително, но не по-малко развеселен:

— В предаваното през много поколения Познание на друидите се казва тъй: не търсете красотата в лицето, а в сърцето. Моргана действително е прекрасна, кралице, макар че нейната прелест няма нищо общо с твоята, също както красотата на върбата няма нищо общо с прелестта на нарцисите. Пък и в целия кралски двор няма друг човек, в чиито ръце бих оставил моята Дама — той кимна към арфата си, която бяха извадили от калъфа и поставили близо до него.

Моргоуз веднага го помоли да ги зарадва с някоя песен.

И Кевин взе арфата и запя, и докато пееше, в залата се възцари пълна тишина — не се чуваше нищо друго, освен звуците на арфата и гласът на барда, а прислужниците, които се хранеха в долната зала, се промъкнаха тихичко, за да послушат и те. Когато Кевин свърши, Моргоуз отпрати свитата си и прислугата (но позволи на Лохлан да остане край огъня), обърна се отново към гостите си и поде:

— Аз също много обичам музиката, Първи арфисте, но рядко съм чувала песен като твоята. Достави ми удоволствие, което не се забравя. Все пак, надали сте тръгнали на този дълъг път, чак от Авалон към нашия далечен Север, за да ми доставите насладата да слушам твоите песни. Моля ви, кажете ми причината за вашето неочаквано посещение.

— Чак толкова неочаквано не е било — усмихна се леко Вивиан. — Посрещаш ме облечена празнично, с вино, печена риба и меден сладкиш. Била си предупредена, че ще дойдем — но тъй като и на времето ти почти нямаше видения, мога да предположа, че някой друг ти е казал за нашето идване. — Тя изгледа насмешливо Гуидиън, и Моргоуз кимна.

— Той всъщност не ми каза, че ще дойдете, само настоя да се подготвя като за празник. Мислех си, че не е нищо повече от детински каприз.

Гуидиън стоеше до Кевин, докато той прибираше арфата си. Протегна плахо ръка и попита:

— Може ли да пипна струните?

— Можеш — каза меко Кевин, и Гуидиън подръпна леко една-две струни, после каза:

— Никога не съм виждал такава хубава арфа.

— Няма и да видиш. Убеден съм, че втора като нея няма не само тук, но дори и в Уелс, където има цяло училище за бардове — каза Кевин. — Беше ми подарена от един крал. Оттогава двамата сме неразделни. И както се случва с някои жени — тук той се поклони учтиво на Вивиан — тя става все по-красива с годините.

— Ще ми се гласът ми да ставаше по-хубав с годините — отбеляза весело Вивиан, — но не такава е волята на Тъмната майка. Само безсмъртните й деца имат този дар — да пеят все по-хубаво с минаването на годините. Дано гласът на твоята Дама остане все така прекрасен.

— Обичаш ли музика, господарю Гуидиън? Учил ли си да свириш на арфа?

— Нямам арфа, на която да се уча — отвърна Гуидиън. — Единственият арфист в двора е Кол, а неговите пръсти са толкова вдървени, че вече почти не докосва своята. От две години не сме слушали музика. Свиря малко на флейта — Аран, флейтистът на покойния Лот, ме учеше да свиря на флейта от рог на лос — ето я къде виси на стената. Аран замина за битката при Маунт Бадон с крал Лот, и като Лот така и не се върна.

— Дай ми флейтата — каза Кевин, а когато Гуидиън я свали от стената и му я донесе, той я изтри с парче плат, издуха прахта от вътрешността й, и я постави на устните си, подреждайки изкривените си пръсти върху редицата дупки, издълбани в изгладения рог. Изсвири една кратичка танцова мелодия, после свали флейтата от устните си и каза:

— Не ме бива много за такава свирня — пръстите ми не са достатъчно бързи. Е, Гуидиън, щом обичаш музика, ще се заема с обучението ти на Авалон — а сега искам да те чуя как свириш на тази флейта.

Устата на Гуидиън бе пресъхнала — Моргоуз го видя как облизва устните си — но той пое украсената с дърво рогова флейта и засвири внимателно. Поде една бавна мелодия и след миг Кевин кимна.

— Достатъчно — каза той. — Личи, че си син на Моргана — странно би било да нямаш музикален талант. Можем да те научим на много нещо. Имаш данни за бард, но много повече за жрец или друид.

Гуидиън примигна и едва не изпусна флейтата — улови я с полите на туниката си.

— Бард ли? Какво е това — кажете ми ясно!

Вивиан го загледа прямо.

— Времето дойде, Гуидиън. Ти си друид по потекло, в жилите ти тече кралска кръв — и по майчина, и по бащина линия. Трябва да те посветим в древното Познание и в Тайната наука на Авалон, та да можеш един ден да издигнеш знамето на Великия дракон.

Гуидиън преглътна — Моргоуз видя, че се опитва да възприеме новините. Беше й ясно, че нищо не би могло да привлече Гуидиън повече от мисълта за Тайната наука. Той промълви задъхано:

— Ти каза… по майчина и по бащина линия…

Ниниан понечи да се намеси, но в последния момент забеляза, че Вивиан клати отрицателно глава, затова каза само:

— Ще разбереш всичко, когато настъпи моментът, Гуидиън. Ако ще ставаш друид, първо трябва да се научиш да мълчиш и да не задаваш въпроси.

Той вдигна безмълвно очи към нея, а Моргоуз си каза: „Цялата подготовка за този ден си струваше, дори само за да видя Гуидиън толкова впечатлен, че да не може да проговори!“ Е, всъщност нямаше нищо чудно — Ниниан наистина бе прелестна. Изглеждаше почти като Игрейн на млади години — или дори като самата Моргоуз — само косата й бе повече златиста, отколкото червеникава.

Вивиан каза тихо:

— Засега мога да ти кажа само толкова — майката на майката на твоята майка е била Повелителка на Езерото, и има жреческо потекло. Игрейн и Моргоуз също са наследили кръвта на благородния Талиезин, както и ти самият. В теб се сливат много от кралските линии на тези острови, както и друидската кръв — затова те очаква забележително бъдеще, ако се окажеш достоен за това наследство. Но най-важно е да бъдеш достоен за произхода си — само кралската кръв не прави от човека крал. Нужни са и смелост, и мъдрост, и далновидност. Запомни, Гуидиън, този, който носи по право Драконовото знаме, може да е по-достоен за крал от този, който седи на трона — защото тронът може да бъде завоюван със сила или с лукавство, или както Лот получи своя — защото бе роден в кралско легло и майка му го зачена от крал в законен брак. Но знакът на Великия дракон можеш да получиш само по собствени заслуги — и то не само в този си живот. Сега ти разкривам една от мистериите.

Гуидиън заекна:

— Аз… аз… нищо не разбирам!

— Естествено, че не разбираш — сопна се Вивиан. — Нали ти казах, говоря за мистерия, а немалко мъдри друиди са учили живот подир живот, за да разберат по-малко от това. Нямах предвид, че трябва да разбереш, а да слушаш, да чуваш и да се научиш на подчинение.

Гуидиън преглътна отново и сведе глава. Моргоуз видя, че Ниниан не се усмихва. Той си пое дълбоко дъх, приел упрека, и седна в краката й, готов да слуша. Явно бе се отказал да иска обяснение и да прави забележки.

Моргоуз помисли: „Май точно това му трябва — да го обучават за друид!“

На глас каза:

— Значи сте дошли да ми кажете, че достатъчно съм се грижила за сина на Моргана, и че е дошло времето да го отведете на Авалон и да го обучите в мъдростта на друидите. Но дали бихте изминали целия този дълъг път само, за да ми кажете това — нали можехте да пратите някой обикновен друид, комуто да предам момчето? От години ми е ясно, че не е редно синът на Моргана да прекара живота си сред овчари и рибари. И къде ли би било по-подходящо да се подготви да срещне съдбата си, отколкото на Авалон? Моля, ви кажете ми какво още има — виждам по очите ви, че не е само това.

Кевин понечи да проговори, но Вивиан го прекъсна рязко:

— За какво ли пък да споделям с теб мислите си, Моргоуз? С теб, която винаги си се стремяла да извъртиш всяко нещо в свой интерес и в полза на синовете си? Ето, дори сега Гауейн е най-близък до трона на Артур — но не само заради произхода, а и заради обичта на краля към него. Още когато Артур се венча, аз знаех, че Гуенхвифар няма да му роди син. Само че предположих като най-вероятно, че тя ще умре при раждане, та не пожелах да лиша Артур от щастието, което би могъл да изпита в съвместния си живот с нея. Умреше ли тя, можехме намерим и по-подходяща жена. Но оставих нещата да се развиват от само себе си и сега той не би се отказал от нея, въпреки че е ялова — а във всичко това ти не виждаш нищо повече от възможността синът ти да наследи Артур.

— Не бъди толкова убедена, че Гуенхвифар е ялова, Вивиан — Кевин сви устни в горчива гримаса. — Тя беше бременна преди Маунт Бадон, и износи цели пет месеца. Можеше и да роди живо дете. Мисля, че тогава пометна от жегата, от теснотията в замъка и от страх пред саксонците… Жалко за нея, а жалко и за Артур, защото това нещастие го накара да измени на Авалон и да се отрече от Драконовото знаме.

Намеси се Ниниан:

— Тъй че не само с бездетството си Гуенхвифар донесе нещастие на Артур, кралице Моргоуз. Тя е творение на свещениците и вече му влияе прекалено много. Ако се случи някой ден тя все пак да роди дете и то да оживее… Тъкмо това би било най-лошо от всичко.

Моргоуз имаше чувството, че се задушава.

— Гауейн…

Вивиан каза остро:

— Гауейн е не по-лош християнин от Артур. Би сторил всичко, само МУ се хареса!

Кевин продължи:

— За себе си не съм наясно дали Артур се чувства действително толкова тясно свързан с бога на християните или всичко е дело на Гуенхвифар, се съгласява с нея от съжаление, и за да я зарадва…

Моргоуз заяви презрително:

— Та нима мъж, който престъпва клетвата си заради една жена, е достоен за владетел? Значи Артур е клетвопрестъпник, тъй ли?

Отговори Кевин:

— Чувал съм го да казва, че Христос и Дева Мария са му дарили победа при Маунт Бадон и че затова няма да отстъпи от християнството. Чувал съм го и да твърди пред Талиезин, че за него Дева Мария е едно и също с Великата Богиня, и че тя му е дарила победа, за да спаси земята ни… Че Драконовото знаме не било негово, а на баща му, Утър Пендрагон…

— Но това не му дава право да се отрича от него — каза Ниниан. — Ние от Авалон поставихме Артур на трона и той ни дължи вярност към знамето…

Моргоуз поде нетърпеливо:

— Има ли значение какво е знамето, което се вее над кралската войска? Войниците имат нужда от нещо, което да ги вдъхновява…

— Както винаги пропускаш най-важното — заяви Вивиан. — Ние от Авалон трябва да владеем тъкмо това, което живее в мислите и въображението на хората. Та нали в противен случай ще изгубим битката с Христос и душите им ще бъдат пленени от неистината! Пред тях винаги трябва да бъде символът на Дракона — съзнанието, че човечеството се стреми към съвършенство, а не към грях и разкаяние!

Кевин каза бавно:

— Чудя се все пак дали не би било добре тези по-дребни мистерии да продължат да съществуват заради глупците, а мъдрите да продължат да търсят високото познание. Може би досега достъпът на човечеството до Авалон е бил прекалено лесен, затова хората са престанали да го ценят.

Вивиан рече:

— Значи искаш просто да си седиш и да наблюдаваш как Авалон потъва все по-дълбоко в мъглите, така далеч, както е изчезнала страната на феите?

— Господарке, казвам само — продължи Кевин почтително, но твърдо, — че може би вече е прекалено късно да предотвратим това. А Авалон винаги ще съществува и винаги ще има хора, които ще търсят пътя към него през вековете — до края на света. Може би, ако някой не открие пътя натам, той просто ще трябва да разбере, че все още не е достоен.

— Въпреки това — настоя Вивиан все така рязко, — аз ще сторя всичко, което е по силите ми, за да задържа Авалон в този свят, дори ако трябва да загина!

В залата се възцари мълчание, и Моргоуз изведнъж усети, че се е вцепенила от студ. Тя каза:

— Разрови жаравата, Гуидиън — и започна да предлага вино на всички. — Пийни още, сестро. А ти, Първи арфисте?

Ниниан започна да налива вино в чашите, но Гуидиън така и не помръдна, сякаш бе изпаднал в транс. Моргоуз настоя:

— Гуидиън, стори каквото ти казах… — но Кевин протегна ръка и й нареди с жест да мълчи. После прошепна:

— Момчето наистина е в транс. Говори, Гуидиън…

— Всичко е потънало в кръв… — прошепна момчето, — кръв се лее като на жертвените олтари на древните, кръв залива трона…

В този миг Ниниан залитна и се препъна. Остатъкът от виното се изля в кървавочервена струя върху унесения Гуидиън и в скута на Вивиан. Вивиан скочи стреснато, а Гуидиън примигна и се отръска като кученце. После каза объркано:

— Какво… О, съжалявам, нека помогна — и пое меха от ръката на Ниниан. — Уф, това прилича на кръв, отивам да взема нещо от кухните, за да го избърша и изтича навън като всяко момче на тази възраст.

— Е ето ви кръв, колкото искате — каза с отвращение Моргоуз. — Наистина ли и моят Гуидиън ще потъне в мъглите на сънища и болезнени видения?

Вивиан отбеляза, докато попиваше виното от дрехата си:

— Не подценявай дарбата на другите, само защото ти не я притежаваш, Моргоуз!

Гуидиън се върна с някакъв парцал, но като се наведе да избърше пода, залитна. Моргоуз взе парцала от ръката му, повика една прислужница и й нареди да избърше масата и пода около огнището. Гуидиън сякаш се чувстваше зле — но докато в такъв случай досега винаги се опитваше да привлече вниманието й, сега се извърна, сякаш се срамуваше от слабостта си. Моргоуз изпита болезнено желание да го вземе в прегръдките си и да го успокои — това дете, най-малкото, бебето й, което бе я радвало, когато другите момчета отдавна бяха пораснали и я бяха напуснали. Но знаеше, че той би се почувствал неудобно — затова не помръдна, а продължи да седи с поглед, вперен в сключените си ръце. Ниниан очевидно изпитваше същото, защото протегна ръка към него, но в крайна сметка Вивиан се намеси и му нареди да отиде при нея. Погледът й бе строг и твърд:

— А сега ми кажи истината. Откога имаш видения?

Момчето сведе очи и отвърна:

— Не знам… Никога не съм разбирал какво е това, което се случва с мен. Той въртеше пръсти и не поглеждаше към Вивиан.

Тя продължи тихо:

— Крил си всичко от гордост и властолюбие, нали? Сега дарбата ти те владее и е твой ред ти да се научиш да я овладяваш. Да, никак не сме избързали с идването си. Надявам се само да не сме закъснели. Вие ти се свят, нали? Седни тук и не мърдай.

Моргоуз удивено видя как Гуидиън безропотно се сви в краката на двете жрици. След миг Ниниан постави ръката си на главата му и той се облегна на нея. Вивиан се обърна към Моргоуз и каза:

— Както вече казах, Гуенхвифар няма да роди син на Артур, но и той няма да се отрече от нея. Толкова повече, че тя е християнка и нейната религия забранява мъж да напусне жена си…

Моргоуз сви рамене и каза:

— Какво от това? След като вече е помятала, това може да й се случи и друг път. Животът е несигурно нещо, особено за жените.

— Да, Моргоуз — каза Вивиан. — Ти вече веднъж се опита да заложиш на тази несигурност, за да доближиш още повече сина си до трона — нали? Предупреждавам те, сестро — не се изправяй срещу волята на боговете!

Моргоуз се засмя.

— Но нали ти самата, Вивиан, си ми набивала в главата, че всичко, което се случва, е по волята на Боговете — така казва и Талиезин. Е, ако Артур бе умрял преди да наследи трона на Утър, не се и съмнявам, че боговете щяха да намерят другиго за целите си.

— Не съм дошла тук да водя теологически спорове с теб, глупачке — отвърна гневно Вивиан. — Да не мислиш, че ако това зависеше от мен, бих поверила последния от кралската кръв на Авалон в твои ръце?

Моргоуз каза, вече гневно, но с копринен котешки глас:

— Но доколкото разбирам, Богинята е съгласна да прокарваш своята воля, Вивиан. Омръзнаха ми тези приказки за някакви стари предсказания… Ако изобщо има някакви богове, в което се съмнявам, те надали се занимават с човешките работи. Нито пък ще седна да чакам нареждане от боговете, за да сторя това, което очевидно трябва да бъде сторено — та кой може да твърди, че Богинята няма да си послужи с мен, за да се изпълни волята й, както и с когото и да било другиго? — Тя забеляза колко стреснато я гледа Ниниан — да, и тя бе същата наивница като Игрейн и вярваше на всички дрънканици за богове и богини.

— Що се отнася до кралската кръв на Авалон, както виждаш, добре съм се грижила за нея.

— Момчето изглежда здраво и силно — каза Вивиан, — но можеш ли да се закълнеш, че не си осквернила душата му, Моргоуз?

Гуидиън вдигна глава и каза рязко:

— Втората ми майка винаги е била добра с мен. Лейди Моргана е тази, която не се е интересувала как се отглежда синът й — нито веднъж не е дошла тук, за да види дали съм жив или мъртъв!

Кевин го прекъсна със строг тон:

— Вече ти беше казано да говориш само ако те питат, Гуидиън. А що се отнася до Моргана, ти не би могъл да знаеш нищо нито за целите, нито за подбудите й.

Моргоуз се вгледа остро в сакатия, дребничък бард. „Нима Моргана е доверила тайната си на този нещастен урод, докато аз трябваше да я изтръгна с магии и ясновидство?“ Усети как в нея се надига гняв, но в същия момент се чу гласът на Вивиан:

— Достатъчно. Ти си се грижила за него добре, защото това ти е харесвало, Моргоуз, но виждам, че не си забравила — той стои една крачка по-близо до трона, отколкото Артур на неговата възраст, и две крачки по-близо, отколкото родния ти син Гауейн. Що се отнася до Гуенхвифар, зная, че й предстои да изиграе някаква роля в съдбините на Авалон. Не може да е напълно лишена от способност за прозрение и ясновидство, защото веднъж успя да премине мъглите и стигна до бреговете на Авалон. Може би, ако роди така желания от нея син и й бъде обяснено, че това е станало по волята и с помощта на Авалон… — тя хвърли поглед към Ниниан. — Способна е да зачене — с веща магьосница до себе си, която да пази плода, би могла да го износи докрай.

— Късно е — намеси се Кевин. — Нейна е вината, че Артур престъпи клетвата си пред Авалон и отхвърли знака на дракона. Все си мисля, че тази жена не е наред с ума и че това е истинската причина.

— Истината е, че ти я мразиш, Кевин — отбеляза Ниниан. — Защо? Арфистът сведе очи към изкривените си, обезобразени ръце. Помълча, после каза:

— Вярно е. Дори в мислите си не мога да съдя честно Гуенхвифар — та нали и аз съм просто човек. Но дори да я обичах, бих продължавал да твърдя, че не е подходяща за съпруга на крал, който управлява по закона на Авалон. Няма да скърбя, ако й се случи някакво нещастие или злополука. Та нали, ако роди син на Артур, никой няма да съумее да я разубеди, че дължи това единствено на добротата на Христа, та дори самата Езерна дама да е през цялото време до леглото й. Не мога да не се моля да не успее да роди.

Моргоуз се усмихна с котешката си усмивка.

— Гуенхвифар може да се опитва да е по-добра християнка от самия Христос, но и аз съм чувала нещо за техните божи заповеди — нали Лот бе довел тук един свещеник от Айона, да учи момчетата на четмо. Съгласно тяхното Свето писание, прокълнат е мъжът, който отхвърли своята съпруга, ОСВЕН АКО ТЯ НЕ Е ПРЕЛЮБОДЕЙКА. А пък дори ние тук в Лотиан сме чували, че кралицата не е чак толкова добродетелна. Артур често е на война, и няма човек, който да не знае слабостта й към сина ти, Вивиан.

— Не познаваш Гуенхвифар — каза Кевин. — Тя е набожна извън границите на разумното, а Артур и Ланселет са толкова близки, че според мен Артур не би предприел срещу тях нищо, освен ако не ги изненада в леглото в присъствието на целия кралски двор.

— Дори и това може да бъде уредено — настоя Моргоуз. — Гуенхвифар е прекалено красива, за да я обичат чак толкова придворните й дами. Винаги може да се намери някоя, която да предизвика скандал и по този начин Артур ще бъде принуден да се откаже от нея…

Вивиан направи отвратена гримаса.

— Коя жена би предала така своя посестрима?

Моргоуз отвърна:

— Аз, ако съм убедена, че е за доброто на кралството.

— Идеята не ми харесва — намеси се Ниниан. — Ланселет е почтен човек и най-близък приятел на Артур. Съмнявам се, че би предал приятеля си дори заради Гуенхвифар. Ако искаме да отстраним Гуенхвифар, нужно ни е нещо по-различно.

— А има и друго — каза Вивиан. Гласът й прозвуча уморено. — Доколкото ни е известно, засега Гуенхвифар не е сторила нищо нередно. Не можем да искаме от него да я отхвърли, докато спазва своята страна на сделката — да бъде вярна съпруга на Артур. Ако стане скандал, в основата му трябва да лежи някаква истина. Хората на Авалон се кълнат винаги да защитават истината.

— Ами ако слуховете се окажат верни? — попита Кевин.

— Тогава тя ще си получи заслуженото, ако не успее да се оправдае — отвърна Вивиан. — Но няма да участвам в клевети.

— Тя има поне още един враг — допълни замислено Кевин. — Крал Леодегранс от Летните земи почина наскоро заедно с младата си жена и последното им дете. По закон сега кралството се пада на Гуенхвифар — но Леодегранс остави и друг роднина, който твърди, че му е син, но не ми се вярва. Мисля си, че той ще се зарадва, ако му се удаде възможност да претендира за престола по старото племенно право — ако преспи с кралицата.

Гуидиън промърмори:

— Колко хубаво, че няма такъв закон в християнското кралство на Лот, нали? — но говореше толкова тихо, че всички се престориха, че не го чуват. Дори Моргоуз си каза: „Яд го е, че никой не му обръща внимание, това е всичко. Нима ще се дразня от ухапванията на това пале?“

Ниниан заговори. Хубавото й чело се бе набръчкало.

— Съгласно древния закон Гуенхвифар не е ничия съпруга, след като не е родила от никого. Ако някой мъж я отнеме от Артур…

— Да, това е въпросът — засмя се Вивиан. — Артур може да пази съпругата си с цялата си войска. Така и ще стори, ако се наложи, не се съмнявам в това. — После каза сериозно: — Но можем да бъдем сигурни в едно — Гуенхвифар няма да добие дете. Ако се случи да зачене отново, има начини да се подсигурим, че няма да износи плода. Що се отнася до това кой ще наследи Артур… — тя замълча, сетне изгледа Гуидиън, който бе отпуснал глава в скута на Ниниан като всяко сънливо дете. — Ето един пряк наследник на кралете на Авалон, който е и син на Великия дракон.

Моргоуз не можеше да си поеме дъх. Нито веднъж през всичките тези години не бе й минавало през ума, че забременяването на Моргана от нейния полубрат може да бъде нещо повече от нещастно стечение на обстоятелствата. Едва сега осъзна сложността на плановете на Вивиан и бе впечатлена от тяхната смелост — едно дете на Авалон, кръвен син на Артур, щеше да наследи от него трона.

„Каква е съдбата на краля-елен, когато младият елен порасне?“ Моргоуз не бе много сигурна дали това бе нейна мисъл или ехо от мислите на двете жрици пред нея. Все й се случваха такива объркващи, неясни проявления на ясновидство, които тя не можеше да си обясни, а пък и това не я интересуваше.

Очите на Гуидиън бяха широко отворени. Той се наведе напред задъхано и каза:

— Господарке, вярно ли е… че аз… че съм син на Британския самодържец?

— Да — кимна Вивиан със стиснати устни, — макар че свещениците никога не биха признали правата ти. За тях, ако една жена зачене от син на майка си, това е върховен грях. Мислят се за по-святи от самата Богиня, която е майка на всички ни. — Но истината действително е такава.

Кевин се извърна; после приведе сакатото си тяло и коленичи с усилие пред Гуидиън.

— Принце и господарю мой — заговори той, — сине на кралете от Авалон, ти, който си и син на Великия дракон, дойдохме да те отведем на Авалон, където ще бъдеш подготвен да срещнеш съдбата си. Утре сутринта трябва да бъдеш готов за тръгване.