Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Авалон (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Mists of Avalon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
shanara
Корекция
ogibogi

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 1

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Издателство „Еднорог“

Боряна Джанабетска, превод

Евгения Панчева, „Артур — (фе)ми(ни)стичната употреба“

Христо Хаджитанев, художник

 

 

Издание:

Марион Зимър Брадли. Мъглите на Авалон. Том 2

 

Marion Zimmer Bradley

The Mists of Avalon

 

Боряна Джанабетска, превод

Анелия Пекона, редактор

Христо Хаджитанев, художник

Пропаганда ЕООД, предпечатна подготовка

 

формат: 70х100/16

печатни коли: 29

Издателство „Еднорог“

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Мъглите на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Мъглите на Авалон
The Mists of Avalon
АвторМарион Зимър Брадли
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрроман

Мъглите на Авалон (на английски: The Mists of Avalon) е роман от Марион Зимър Брадли. Това е последният, пети роман от поредицата за Авалон, написан от Марион Брадли. Романът е написан дълго преди останалите от поредицата, въпреки че действието се развива след тях. „Мъглите на Авалон“ е издаден на английски език през 1983 г. Всички останали романи от поредицата са написани в съавторство или изцяло от Даяна Пексън и са издадени след 1993 г. За разлика от тях, „Мъглите на Авалон“ е изцяло дело на Марион Зимър Брадли.

В романа е описана легендата за крал Артур от страна на женските персонажи от историята. Основно място в действието в книгата играе Моргана Ле Фей, сестрата на крал Артур, която се бори за запазването на старата вяра, която привържениците на християнството се опитват да унищожат. Важна роля имат и другите жени от легендата — Гуинивир, Вивиан и Моргейз; докато крал Артур и рицарите на Кръглата маса са по-скоро второстепенни герои в историята на книгата.

„Мъглите на Авалон“ силно се отличава от другите произведения, разказващи легендата за крал Артур. За разлика от тях, където Моргана е по-скоро отрицателен герой, тук тя е водещ персонаж и историята е описана от нейната гледна точка. Всички битки и вражди на крал Артур са пресъздадени от гледна точка на трудностите, които донасят в живота на жените от легендата.

По книгата е заснет и филм.


11

Тялото на Игрейн бе положено в земята на обед. Преди това бе отслужена тържествена заупокойна литургия. Гуенхвифар стоеше до гроба, а по страните й се стичаха сълзи, докато гледаше как спускат покритото със саван тяло в пръстта. Но при все това не можеше искрено да оплаче свекърва си. „Животът й бе изпълнен с лъжа, тя не бе искрена християнка“. Ако това, в което Гуенхвифар вярваше, бе истина, то сега Игрейн гореше в пъкъла. Мисълта я измъчваше непоносимо, защото не можеше да забрави колко добре се бе отнасяла с нея свекърва й.

Очите й горяха от плач и безсъние. Снишилото се небе будеше в нея безименен страх; беше натегнало от облаци, сякаш всеки момент щеше да се изсипе проливен дъжд. Да, тук, между манастирските стени тя беше на сигурно място, но скоро трябваше да се лиши от закрилата им и да потегли на дълъг път, да язди с дни из откритите мочурливи земи, а мрачната заплаха на надвисналото небе щеше да я заобикаля отвсякъде — нея и нероденото й дете… Гуенхвифар потръпна и притисна ръце към корема си в плах опит да защити живота в него от ужасяващо огромния небосвод.

„Защо постоянно ме измъчва такъв страх? Игрейн бе езичница и безвъзвратно оплетена в клопките на Сатаната, но аз съм защитена от вярата си. Винаги мога да призова Христа на помощ. Какво толкова има под Божието небе, което ми вдъхва такъв ужас?“ Въпреки това тя се боеше — връхлиташе я както обикновено познатият безпричинен страх. „Не бива да се страхувам. Аз съм кралица на цяла Британия; единствената друга жена, носила тази титла, спи под земята… Да, аз съм кралица и нося сина на Артур под сърцето си. Как бих могла да се боя от каквото и да било на света?“

Монахините приключиха песнопенията си и се отдалечиха от гроба. Гуенхвифар отново затрепери и се обви по-здраво в наметалото си. Сега трябваше да се грижи повече за себе си, да се храни добре, да си почива много, да внимава да не допусне нещо да навреди на бременността й, както се бе случвало преди. Тя започна тайно да пресмята на пръсти. Ако се е случило последния път, преди тя да замине… но не, имаше поне десет недели от последното й месечно неразположение — изобщо не можете да бъде сигурна. Тъй или иначе, синът й трябваше да се роди някъде около Великден. Да, времето би било подходящо. Гуенхвифар си спомни как лейди Мелиъс роди сина си в най-лютата зима, как ветровете виеха навън, сякаш всички демони чакаха да грабнат душата на новороденото. Мелиъс настояваше свещеникът да дойде и да кръсти бебето едва ли не още преди да е проплакало. Не, Гуенхвифар бе доволна, че няма да й се наложи да ражда посред зима. И все пак, за да добие тъй дълго чаканото дете, би се съгласила да роди и навръх Нова година, ако трябваше!

Чу се звън на камбана, и малко след това игуменката дойде при Гуенхвифар. Тя не се поклони — беше казвала неведнъж, че тук светската власт няма никакво значение. Но тъй или иначе Гуенхвифар бе кралицата на тази страна, затова игуменката все пак склони почтително глава и запита:

— Тук ли ще останеш, лейди? За нас ще бъде голяма чест да ти оказваме гостоприемство толкова дълго, колкото пожелаеш.

„О, само да можех! Тук е толкова спокойно…“ На глас Гуенхвифар каза с ясно съжаление:

— Не мога. Трябва да се върна в Керлиън.

„Нямаше право да лишава Артур от добрата вест, от вестта, че ще има син…“

— Кралят трябва да бъде известен за… смъртта на майка си — допълни тя. Досети се какво очаква да чуе жената пред нея и продължи — Не се съмнявай майко, че ще го уведомя колко добре се грижехте за нея. Тя имаше всичко, от което се нуждаеше през последните дни на живота си.

— За нас бе удоволствие. Всички обичахме лейди Игрейн — отвърна възрастната монахиня. — Ще съобщим на хората от свитата ти да бъдат готови да потеглят утре сутрин, с Божията воля и ако времето позволява.

— Утре? Защо не още днес… — започна Гуенхвифар, но се прекъсна. Такова бързане би се сторило обидно на монахините. Едва сега осъзна колко е нетърпелива да съобщи новината на Артур, да сложи завинаги край на мълчаливия укор, че е безплодна. Постави ръка върху ръката на игуменката. — Сега трябва много да се молите за мен, да съумея да родя здрав син на нашия крал.

— Такава ли била работата, лейди? — Старото лице на игуменката се сбръчка от удоволствие, че кралицата й се доверява. — Разбира се, че ще се молим за теб. Сестрите ще се радват, че първи ще отправят молитви за очаквания принц.

— Ще даря богато вашия манастир…

— Божиите дарове и молитвите не се купуват със злато — отвърна строго игуменката, но въпреки това изглеждаше много доволна.

В помещението в съседство със стаята, където Игрейн бе спала през последните нощи, прислужницата на Гуенхвифар шеташе, прибираше дрехи и покъщнина в пътните дисаги. Когато Гуенхвифар влезе, тя я изгледа и замърмори:

— Не отива на една велика кралица да пътува само с една прислужница, мадам! Една прислужница може да си позволи съпругата на всеки рицар! Трябва да си мериш още една от селото тук, а трябва да те съпровожда и придворна дама.

— Вземи тогава една от сестрите — мирянки да ти помогне — отвърна Гуенхвифар. — Но колкото по-малко сме на брой, толкова по-бързо ще се придвижваме.

— Чух в двора на манастира да разправят, че на южните брегове пристават саксонски кораби — продължи да мърмори жената. — Скоро никъде в тази страна човек няма да може да пътува спокойно.

— Не ставай глупава — сопна се Гуенхвифар. — Саксонците от южното крайбрежие са обвързани с договор да живеят в мир с поданиците на британския самодържец. Освен това знаят добре на какво са способни легионите на Артур — сигурно помнят урока, който получиха при гората Салидон. Мислиш ли, че им се иска да станат плячка на гарваните? Пък и ние скоро ще бъдем пак в Керлиън, а в края на лятото дворът се пренася в Камелот, в летните земи — това е старо укрепление, което римляните се защитавали успешно срещу всички варварски набези. Никога не е било превземано. Сър Кай е вече там и ръководи строителството на голяма зала, в която да може да се разположи кръглата маса на Артур, та всички васални крале и рицари да седят редом на нея.

Както се бе надявала, успя да отклони вниманието на старата жена.

— Това е близо до някогашния ти дом, нали, лейди?

— Да. От хълма, на който се издига Камелот, като погледнеш през водната шир, отсреща се вижда островът, който е бащиното ми кралство. Още като дете веднъж ме заведоха до Камелот — продължи тя и си припомни как, като съвсем малко момиченце, още преди да отиде при монахините от Инис Уитрин, я заведоха да види руините на старото римско укрепление. От постройките бе останала само старата крепостна стена, от което свещеникът не пропусна да се възползва, за да изнесе кратка проповед за преходността на земната слава…

Тази нощ в съня си Гуенхвифар отново се озова в Камелот; но мъглите я заобикаляха отвсякъде, та островът изглеждаше потопен в море от облаци. Право срещу себе си тя виждаше хълма Тор на Инис Уитрин, увенчан с кръг от изправени камъни, въпреки че знаеше — каменният кръг бе разрушен от свещениците преди стотина години. Стори й се още, че вижда Моргана изправена на отсрещния хълм. Моргана се смееше, присмиваше й се, а главата й бе увенчана с корона от голи върбови клонки. Сетне Моргана се озова изведнъж до нея, в Камелот, и двете зареяха поглед над Летните земи, чак до Острова на свещениците, видяха някогашния дом на Гуенхвифар, където царуваше Леодегранс, видяха и Драконовия остров, забулен в мъгли. Сега Моргана бе облечена в странни одежди, а на главата си носеше двойна корона. Стоеше така, че Гуенхвифар не можеше да я види ясно, но знаеше, че тя е до нея. После се обърна и й каза: „Аз съм Моргана от народа на феите. Ще ти дам да властваш като велика кралица над всички тези земи, ако коленичиш пред мен и ми се поклониш“.

Гуенхвифар се стресна и се събуди. В ушите й още звучеше присмехулният кикот на Моргана. Но в стаята цареше тишина, нарушавана само от хъркането на прислужницата, която спеше на постеля на пода. Гуенхвифар направи кръстен знак и отново си легна. Тъкмо когато се унасяше, й се стори, че се взира в чистата вода на някакъв вир. Само че не съзря собственото си отражение, а отново бледото лице на Моргана. Главата й бе увенчана с върбови клонки, също както на куклите, които селяните все още правеха по жътва. Стори й се, че я вижда много отдалече Гуенхвифар отново се изправи и се прекръсти, и най-сетне потъна в сън.

Стори й се, че я събудиха почти веднага, след като бе заспала. Но нали тя самата настояваше да тръгнат още призори. Чуваше как дъждът плющи по покрива като навличаше роклята си на слабата светлина на лампата, но ако при този климат решиха да чакат да спре да вали, можеха да си останат тук цяла година. Повдигаше й се, беше отпусната, но сега поне знаеше причината за неразположението си. Тайничко попипа все още плоския си корем, сякаш да се убеди, че бременността й е истина. Не й се ядеше, но послушно преглътна няколко хапки хляб и студено месо… предстоеше им дълъг път. Вярно, не бе приятно да се пътува в дъжда, но той може би щеше да възпре и саксонците от разбойническите им набези.

Тъкмо нагласяше качулката на най-топлото си наметало, когато влезе игуменката. След като изказа благодарностите си за богатите дарове, които Гуенхвифар бе направила от свое име и от името на Игрейн, тя премина към същинския повод на прощалното си посещение.

— Кой владее сега Корнуол, лейди?

— Ами — не съм сигурна — Гуенхвифар се опита да си припомни. — Зная, че кралят дари Тинтагел на Игрейн на сватбата ни, за да има тя свой дом. Предполагам, че ще го наследи лейди Моргана, дъщерята на Игрейн от херцог Горлоис. Дори не зная кой е управител на замъка сега.

— Нито пък аз — отвърна игуменката. — Сигурно някой рицар, придворен на покойната лейди Игрейн. Затова и дойдох да поговорим, мадам. Замъкът Тинтагел е скъпа плячка. Трябва да бъде населяван, в противен случай и в тази част на страната ще избухнат сражения. Ако лейди Моргана е омъжена и дойде да живее тук, всичко, предполагам, ще се уреди — не я познавам лично, но нали е дъщеря на Игрейн. Предполагам, че е добра жена и ревностна християнка.

„Предполагаш погрешно“, отвърна на ум Гуенхвифар. В ушите й отново звънна присмехулният кикот, който бе чула в съня си. Но не възнамеряваше да злослови за сестрата на Артур пред една непозната.

Игуменката продължи:

— Предай молбата ми на крал Артур, лейди — някой трябва да дойде да живее в Тинтагел. Когато Горлоис умря, из областта се понесоха слухове, че имал незаконен син, и други някакви роднини — някой от тях може да се опита да завоюва Корнуол. Докато Игрейн беше тук, хората знаеха, че ги управлява Артур, но сега няма да е зле, ако самодържецът изпрати тук някой от най-верните си рицари, може би като съпруг на лейди Моргана.

— Ще предам на Артур — обеща Гуенхвифар, и когато потеглиха на път, започна да обмисля думите на игуменката. Не разбираше много от държавни дела, но помнеше хаоса, който цареше в страната преди възцаряването на Утър, и после, когато умря, без да остави наследник. Същото щеше сигурно да сполети Корнуол, ако бе оставен без управление, без някой, който да бди за спазването на закона. Моргана бе законна херцогиня на Корнуол и бе редно да дойде тук и да встъпи в правата си. Гуенхвифар си спомни как веднъж Артур бе казал, че най-скъпият му приятел би трябвало да вземе сестра му за жена. Ланселет не беше богат и нямаше свои земи. Справедливо би било двамата да дойдат и да управляват Корнуол.

„При това сега, когато се очаква да родя сина на Артур, най-добре би било Ланселет да отсъства от двора. Би трябвало да не го видя никога вече, за да мисля за него така, както не подобава на омъжена жена и християнка“. Въпреки това мисълта, че Ланселет може да се ожени за Моргана, й бе непоносима. Дали някога на този свят се бе раждала по-голяма грешница от нея? Гуенхвифар яздеше с лице, скрито в качулката, без да обръща внимание на разговорите на съпровождащите я рицари. След време обаче осъзна, че минават през някакво село, което бе горяло. Един от рицарите я помоли за разрешение да спрат за малко. После тръгна да провери дали има оживели след нападението. Когато се върна, лицето му беше мрачно.

— Саксонци — обърна се той към останалите рицари и веднага млъкна, когато забеляза, че кралицата го слуша.

— Няма повод за опасения, мадам. Те са заминали, но ние трябва да се движим колкото е възможно по-бързо, за да уведомим Артур. Ако ти намерим бърз кон, ще издържиш ли на по-усилена езда?

Гуенхвифар усети как й се стяга гърлото. Тъкмо излизаха от една дълбока долина и небето отново се извисяваше — безкрайно и заплашително — над тях. Тя се почувства като някое малко животинче в тревата, когато над него падне сянката на ястреба. Проговори с тъничък, треперлив глас, като малко момиченце:

— Не бива да яздя по-бързо. Нося детето на краля и не смея да го излагам на опасност.

Стори й се, че рицарят — беше Грифлет, съпругът на придворната й Мелиъс — отново понечи да каже нещо, но се отказа и стисна устни. После, прикривайки търпението си, поде:

— Нека тогава те съпроводим обратно до Тинтагел, мадам, или до някой друг голям замък наблизо. Върни се, ако искаш, в манастира, та ние да можем да стигнем бързо до Керлиън, още преди да се зазори втори път. Ако носиш дете, със сигурност не бива да яздиш през нощта! Съгласна ли си един от нас да те съпроводи обратно до Тинтагел или до манастира?

„Толкова ми се иска да съм зад крепостни стени, щом саксонците отново са навлезли в страната… но нямам право да съм такава страхливка. Артур трябва да научи, че ще има син“. Тя настоя:

— Не може ли един от вас да избърза към Керлиън, а останалите да продължат по-бавно с мен? Не можете ли да наемете вестоносец, та да уведоми Артур колкото е възможно по-бързо?

Очевидно беше, че Грифлет едва се въздържа да не изругае.

— Не мога да се доверя на който и да било платен вестоносец при това положение в страната, мадам, а ние сме малко на брой, за да те защитаваме дори в мирно време. Но нека бъде както нареждаш. Надявам се, че хората на Артур вече са му отнесли вестта.

Той се извърна. Челюстите му бяха побелели от стискане. Изглеждаше толкова гневен, че на Гуенхвифар й се прииска да го повика и да се съгласи с желанието му, но си повтори твърдо да не се държи като страхливка. Сега, когато й предстоеше да роди принц, трябваше да се държи като истинска кралица и да продължи да язди смело напред.

„А ако остана в Тинтагел и саксонците залеят страната, ще се наложи да остана там до края на войната, докато настъпи отново мир, а дотогава може да измине много време. Артур може и да не разбере, че съм бременна, може да ме остави да живея завинаги тук. За какво ще му е да заведе безплодна кралица в новия си дворец в Камелот? Нищо чудно да се вслуша в съветите на онзи стар друид, който ме мрази. Талиезин му е дядо и сигурно ще съумее да го убеди да ме смени с някоя, която ще му ражда по едно жизнено хлапе на всеки десет месеца. Само Артур веднъж да разбере, и всичко ще се оправи…“.

Стори й се, че леденият вятър, който брулеше пустите мочурища, прониква в костите след време накара хората си да спрат, за да може да се прехвърли отново в носилката… движението на коня я разтърсваше цялата. Грифлет бе все така гневен. За миг й се стори, че ще забрави за рицарската си учтивост и ще я наругае, но той все пак издаде нужните заповеди и тя се сгуши с благодарност в носилката, доволна от бавния ритъм на движението им и от спуснатите пердета, които я избавяха от гледката на ужасяващото небе.

Преди смрачаване дъждът спря за малко. Появи се слънцето. Лъчите спуснаха косо над потискащата пустош.

— Тук ще разпънем палатките си — каза Грифлет. — Поне е открито и можем да виждаме отдалеч кой наближава. Утре би трябвало да стигнем стария римски път, и тогава ще можем да се движим по-бързо… — после сниши глас и каза на другите рицари нещо, което Гуенхвифар не дочу, но все пак се посви, защото знаеше, че той се дразни от бавното им придвижване. Но нали всекиму бе ясно, че бременна жена може да пометне, ако язди бързо на кон, а тя вече два пъти бе помятала — нима искаха да загуби сина на Артур и този път?

Тя спа зле в палатката. Земята убиваше на слабото й тяло, наметалото и завивките й бяха влажни, всички кости я боляха от непривично дългата езда.

Все пак след време успя да заспи, независимо от поройния дъжд, който се процеждаше и вътре в палатката. Събуди се от конски тропот. Наблизо някой се провикна — беше гласът на Грифлет:

— Кой идва? Спри на място!

— Ти ли си, Грифлет? Познах те по гласа — разнесе се отговорът от тъмнината. — Аз съм, Гауейн. Вас търся. Кралицата с вас ли е?

Гуенхвифар се уви с наметалото върху нощната си дреха и излезе от палатката.

— Ти ли си, братовчеде? Какво търсиш тук?

— Надявах се да те заваря още в манастира — отвърна Гауейн, докато се смъкваше от коня. Зад него в мрака Гуенхвифар забеляза други силуети — четирима или петима от свитата на Артур, но не можа да различи чертите им. — Щом вече си тук, мадам, предполагам, че кралица Игрейн не е между живите…

— Тя почина завчера — отвърна Гуенхвифар, а Гауейн въздъхна.

— Е, да бъде Божията Воля — рече той. — Но страната е във война, мадам — а щом вече сте стигнали дотук, явно трябва да продължите колкото е възможно по-бързо към Керлиън. Ако бяхте още в манастира, имах нареждания да съпроводя теб и тези от сестрите, които пожелаят, до Тинтагел. Трябваше да останете там, докато в страната отново се възцари мир.

— Сега поне ще си спестиш пътуването — отвърна раздразнително Гуенхвифар, но Гауейн поклати глава.

— Щом известието, което нося, е ненужно, пък и сестрите сигурно ще предпочетат закрилата на манастирските стени, ще трябва да продължа до Тинтагел, за да призова Всички Верни на Артур мъже под знамената. Саксонците са близо до бреговете ни с повече от сто кораба — фаровете изпратиха предупредителни сигнали. Легионът е в Керлиън и войските се събират. Щом получихме вестта в Лотиан, веднага побързах да се присъединя към Артур, а пък той ме прати в Тинтагел да съобщя и там, че сме във война. — Гауейн си пое дъх. — През последните десет дни станах по-голям вестоносец от самия Мерлин.

— Казах на кралицата — намеси се Грифлет, — че трябва да остане в Тинтагел, но сега е късно да се връщаме! Като си помисля за тези събиращи се войски… Гауейн, може би е по-добре да съпроводиш кралицата обратно към Тинтагел.

— Не — заяви отчетливо Гуенхвифар — сега съм убедена, че трябва да се прибера в Керлиън. Не се боя да продължа пътуването, накъдето трябва. — Сега, след като му предстоеше война, Артур щеше да се зарадва още повече на новината. Гауейн поклати нетърпеливо глава.

— Не мога да се движа бавно, за да съпровождам жена, освен ако тази жена не е Дамата на Езерото. Тя язди не по-бавно, от който и да било мъж. Ти не си добра ездачка мадам — не, не исках да те разгневя, никой не очаква от теб да яздиш като рицар, но аз не мога да се бавя…

— При това кралицата е бременна и трябва да пътува колкото е възможно по-бавно — намеси се също така нетърпеливо Грифлет. — Не можеш ли да накараш някой от по-бавните ездачи да я съпровожда, Гауейн, а аз да тръгна с теб към Тинтагел?

Гауейн се усмихна.

— Очевидно е, че не искаш да наблюдаваш събитията отстрани, Грифлет, но такава задача ти се е паднала. Никой не ти завижда — додаде той. — Можеш ли да ми намериш чаша вино и малко хляб? Ще продължа да яздя и през нощта, та призори да бъда в Тинтагел. Нося вест за Марк, военачалника на корнуолската войска да доведе своите рицари в Керлиън. Кой знае, може би сега ни предстои голямата битка, предсказана от Талиезин, когато всички ще загинем или ще прогоним саксонците веднъж завинаги от земите ни. Сега всеки боеспособен мъж е длъжен да се бие редом с Артур.

— Дори и някои от съюзническите войски ще се присъединят към него — отвърна Грифлет. — Тръгвай, щом трябва, Гауейн, и нека Бог бъде с теб.

Двамата рицари се прегърнаха.

— Ще се срещнем отново, когато Бог пожелае, приятелю. Гауейн се поклони пред Гуенхвифар. Тя му протегна ръка и каза:

— Почакай само миг — как е леля ни Моргоуз?

— Както винаги, мадам.

— А сестрата на Артур, Моргана — надявам се, че е на сигурно място в двора на Моргоуз? Гауейн я изгледа стреснато.

— Моргана ли? Не, мадам, не съм виждал братовчедка ни Моргана от години. Сигурен съм, че отдавна не е била в Лотиан. Така каза поне майка ми — продължи той, прикривайки учтиво нетърпението си. — Сега наистина трябва да потеглям.

— Бог да бъде с теб — отвърна тя, и остана да гледа подир конниците, докато тропотът на копитата заглъхна в мрака.

— Утрото наближава — обърна се тя към другите — и няма смисъл да лягаме да спим отново. Може би е по-добре да приберем палатките и да потеглим към Керлиън.

Когато слънцето се издигна над мочурищата, им се стори, че земята, през която яздят, вече е замлъкнала пред ужаса на войната. По това време на годината селяните трябваше да са по нивите си. Те минаха покрай няколко самотни ферми сред хълмовете, но не видяха да пасат овце, не чуха кучешки лай, никъде не излезе дете, за да ги изгледа, а дори по римския път не срещнаха нито един пътник. Треперейки, Гуенхвифар започваше да разбира, че вестта за войната се е разчула из цялата страна. Всички, които не можеха да воюват, бяха потърсили подслон пред произвола и на двете враждуващи армии.

„Дали това бързо пътуване няма да изложи детето ми на опасност?“ и тя разбираше, че трябва да избира между две злини — детето й, нейното и на Артур, бе застрашено от една страна от уморителното пътуване, а от друга — от възможността да попаднат в ръцете на саксонците. Затова реши да не дава повече поводи на Грифлет да се оплаква, че ги бави. Продължи да язди, отказвайки се от закрилата на носилката, за да не я винят, че бави всички, но през цялото време й се струваше, че страхът се сгъстява осезаемо навсякъде около тях.

 

 

Слънцето скоро щеше да залезе. Денят бе дълъг и уморителен, но най-после забелязаха високата наблюдателна кула, която Утър бе построил в Керлиън. Голямото кървавочервено знаме на Великия дракон се вееше на нея, и когато мина под него, Гуенхвифар се прекръсти.

„Сега, когато всички християни се събираха за решителна битка срещу езичниците, беше ли редно войските на един християнски крал да се сражават под този символ на древната демонска вяра?“ Веднъж бе задала този въпрос на Артур и той й бе отвърнал, че се е клел на народа си във Великия дракон — да го управлява, без да прави разлика между християни и езичници. Беше се разсмял, протягайки ръце с татуираните на тях варварски символи — увитите змии. Гуенхвифар мразеше тези змии, беше убедена, че нито един искрен християнин не би трябвало да допуска такова нещо, но Артур упорстваше:

— Нося тези символи от мига, когато се възцарих над тази земя на мястото на Утър. Не желая да разговарям повече за това, лейди. — Гуенхвифар така и не успя да го накара да разговаря втори път с нея по този въпрос, или пък да изслуша мнението на някой свещеник.

— Призванието на свещеника е едно, а кралският занаят — друго, мила моя Гуенхвифар. Бих желал да споделяш с мен всяка част от моя живот, но ти не искаш — затова няма повече да говорим с теб на тази тема. Що се отнася до свещениците, това не е тяхна работа. Казах ти, престани да настояваш. — Тонът му беше категоричен, но не и гневен. Въпреки това Гуенхвифар се подчини и вече никога не подхвана разговор за тези неща. Но сега, когато минаваше под веещото се знаме на Пендрагон, тя потръпна. „Ако синът ни ще управлява християнски земи, редно ли е друидско знаме да се вее над замъка на баща му?“

Проправяха си бавно път сред войските, разпънали палатки навсякъде около Керлиън. Някои от рицарите, които я познаваха, наизлязоха и започнаха да приветстват кралицата. Гуенхвифар се усмихна и помаха с ръка. Бяха васали на Лош, все мъже от Лотиан, северняци с пики и големи секири — дрехите им бяха от боядисана груба тъкан. Над техния лагер се вееше знамето на Мориган — Великия гарван, символ на войната. От лагера излезе братът на Гауейн, Гахерис, и се поклони пред Гуенхвифар, после тръгна редом с коня на Грифлет, заедно с хората на кралицата, към замъка.

— Намери ли те брат ми, Грифлет? Беше пратен с вест при кралицата…

— Срещна ни един ден след като бяхме тръгнали на път — каза Гуенхвифар, — затова ни беше по-лесно да продължим насам.

— Ще дойда с вас до замъка — кралят покани всички по-видни рицари да вечерят с него — каза Гахерис. — Гауейн много се ядоса, като го изпратиха за вестоносец, но никой не може да язди по-бързо от брат ми, когато се наложи. Жена ти е тук, Грифлет, но се готви да замине с детето в новия замък — Артур казва, че всички трябва да отидат там, защото мястото било по-удобно за отбрана, а той може да се лиши от много малко рицари, които да останат като техни защитници.

Да тръгнат към Камелот! Сърцето на Гуенхвифар се сви — бе яздила по целия път от Тинтагел, за да донесе на Артур вестта, че ще имат дете, а сега той иска да я прати в Камелот?

— Не познавам този знак — каза Грифлет, загледан в златната фигура на орел, поставена на висок пилон.

— Това е символът на Северен Уелс — отвърна Гахерис. — Уриенс е тук, заедно със сина си Авалох. Уриенс твърди, че баща му заел този символ от римляните, преди повече от сто години. Може и да е истина. Мъжете от хълмистото кралство на Уриенс са добри бойци, макар че не бих го казал пред тях самите.

— А това знаме чие е? — продължи да пита Грифлет, но този път Гуенхвифар изпревари Гахерис и отвърна:

— Това е знамето на баща ми, Леодегранс — синьо със златен кръст. — Самата тя още момиче, бе помагала на майка си в Летните земи да бродира знамето на краля. Казваха, че баща й избрал този символ за знамето си, след като чул легендата за онзи римски император, който съзрял знака на кръста в небето преди една голяма битка. „Под този знак би трябвало да се сражаваме, а не под змиите на Авалон!“ Тя потръпна и Гахерис я изгледа загрижено.

— Студено ли ти е, лейди? Трябва да продължаваме към замъка, Грифлет. Артур сигурно очаква съпругата си.

— Сигурно си уморена от ездата, господарке — обърна се Грифлет към нея с мек тон. — Още малко и ще те оставим на грижите на твоите дами.

Когато наближиха вратите на замъка, Гуенхвифар видя много от най-близките рицари на Артур, които познаваше добре. Те й махаха и я поздравяваха съвсем приятелски, без официалности. „Догодина по същото време“, мислеше си тя, „те ще бъдат призовани да приветстват своя новороден принц“.

Огромен, тромав мъж, чийто гигантски ръст го правеше видимо несръчен, облечен в кожена ризница и стоманен шлем, се изправи пред коня й. Стори й се, че се е препънал, но после разбра, че е застанал нарочно пред коня й и й се покланя.

— Мадам, сестро моя — каза той — не ме ли позна?

Гуенхвифар се понамръщи и го загледа внимателно. Тогава го разпозна:

— Ти си…

— Мелеагрант — довърши той. — Дойдох да се сражавам заедно с баща ни и с твоя съпруг, сестро.

Грифлет каза с приятелска усмивка:

— Не знаех, че баща ти има и син, кралице. Но всеки е добре дошъл да се сражава под знамената на Артур…

— Може би ще кажеш няколко думи за мен на съпруга си, сестро — продължи Мелеагрант. Гуенхвифар усети лека неприязън, докато го гледаше. Беше наистина огромен, почти великан, и като всички прекалено едри мъже изглеждаше някак недодялан, сякаш едната част на тялото му бе несъразмерно по-голяма от другата. Едното му око бе подчертано по-голямо от другото. Беше и малко кривоглед. Гуенхвифар се опита да бъде справедлива, казвайки си, че той не може да бъде обвиняван за външния си вид. Иначе не знаеше нищо, което би могло да я настрои против него. Все пак бе проява на арогантност от негова страна да я нарича просто „сестро“ пред всички тези мъже. Сега бе взел и ръката й без разрешение се опитваше да я целуне. Тя я сви в юмрук и я отдръпна. Опитвайки се да говори с твърд глас, тя поде:

— Не се и съмнявам, че когато заслужиш тази чест, Мелеагрант, баща ни ще говори с краля за теб, да те приеме сред своите рицари. Аз съм жена и нямам правото да ти обещавам такова нещо. Баща ни тук ли е?

— Той е с Артур в замъка — отвърна мрачно Мелеагрант, — а пък мен оставиха тук с конете, сякаш съм куче!

Гуенхвифар отвърна твърдо:

— Не виждам защо искаш нещо повече, Мелеагрант. Той ти дава правото да се сражаваш редом с него, защото майка ти на времето му беше любима…

Мелеагрант я прекъсна грубо:

— Както майка ми, така и всеки друг в страната ни знае, че аз съм единственият жив син на краля! Сестро, трябва да говориш за мен с баща ни!

Той отново се опита да грабне ръката й, но Гуенхвифар я отдръпна.

— Остави ме, Мелеагрант! След като баща ми твърди, че не си негов син, мога ли аз да му се противопоставя? Никога не съм виждала майка ти — това е нещо, за което само ти би могъл да разговаряш с баща ми!

— Но ти трябва да ме изслушаш — и Мелеагрант я задърпа настоятелно за ръката. Тогава Грифлет се промуши между двамата и каза:

— Хей, приятелю, не говори така с кралицата, защото Артур ще поиска главата ти на поднос тази вечер! Уверен съм, че нашият господар и повелител ще ти даде заслуженото, а ако се сражаваш както трябва, сигурно ще те приеме и сред своите рицари! Но не бива да безпокоиш кралицата!

Мелеагрант се извърна към него. Сравнен с него, Грифлет, макар че беше висок и добре сложен млад мъж, приличаше на дете. Гигантът каза:

— Ти ли ще ми казваш как да разговарям със сестра си, дребен смешник такъв?

Грифлет сложи ръка на меча си и отвърна:

— Артур ми е възложил да съпровождам и охранявам кралицата, приятелю, и аз изпълнявам задачата си. Махни се от пътя ни, за да не те принудя да го сториш!

— Ти и кой още? — присмя се Мелеагрант. Усмивката изкриви грозно лицето му.

— Той и аз — намеси се Гахерис и бързо се изправи до Грифлет. Беше едър набит, също като брат си Гауейн. Стройният Грифлет бе два пъти по-слаб от него.

— А също и аз — разнесе се гласът на Ланселет от мрака зад тях. Той се изправи бързо до коня на Гуенхвифар и тя почувства, че ще се разплаче от облекчение. Никога досега не бе й се струвал толкова красив. Въпреки че и той бе слаб и строен, нещо в него накара Мелеагрант да се отдръпне.

— Притеснява ли те този човек, лейди Гуенхвифар?

Тя преглътна и кимна. Установи с ужас, че не може да каже нито дума. Мелеагрант отново се изпъчи:

— Ти пък кой си, човече?

— Внимавай — каза Гахерис — нима не познаваш лорд Ланселет?

— Аз съм капитан на конницата на Артур — отвърна Ланселет, с ленив, леко развеселен тон. — Защитник съм на кралицата. Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Имам работа само със сестра си — започна Мелеагрант, но Гуенхвифар го прекъсна. Гласът й трепереше и беше неестествено висок.

— Не съм сестра на този човек! Той твърди, че е син на баща ми, защото майка му беше известно време една от любовниците на краля! Той не е син на баща ми, а долнопробен селяндур, чието място е на нивата, въпреки че баща ми бе достатъчно снизходителен да го допусне в дома си!

— Най-добре е да се махнеш от пътя ни — каза Ланселет и изгледа презрително Мелеагрант. Очевидно беше, че Мелеагрант знае кой е насреща му и няма никакво желание да влиза в спор с него. Той отстъпи, но измърмори:

— Един ден ще съжаляваш за това, Гуенхвифар. — Сетне освободи пътя и ги остави да минат, сподиряйки ги с мрачен поглед.

Ланселет бе облечен както обикновено, с безупречен вкус, в кървавочервена туника и наметало със същия цвят. Косата му бе грижливо подстригана и сресана, лицето му — гладко избръснато. Ръцете му изглеждаха бели и гладки като ръцете на Гуенхвифар, но тя знаеше, че са здрави и силни като стомана. Стори й се по-красив от всякога. Беше дошъл тъкмо навреме, за да я спаси от отвратителното пререкание с Мелеагрант. Гуенхвифар се усмихна — не можеше да се противи на чувството си — сякаш нещо в нея се преобърна.

„Не, нямам право да го гледам така сега, нали ми предстои да родя сина на Артур…“

Ланселет каза:

— Сигурно не искаш да минеш през тронната зала в раздърпаното пътно облекло, лейди… През по-голямата част от пътя ви е валяло. Разреши ми да преведа теб и прислужницата ти през страничната врата, та да отидеш направо в покоите си и да се освежиш. После ще отидеш при господаря Артур в тронната зала, когато си облякла сухи и топли дрехи. Цялата трепериш! Студено ли ти е, Гуенхвифар?

Той се ползваше от привилегията да я нарича по име, а не „кралице“, или „лейди“. Гуенхвифар никога не се бе вълнувала толкова, чувайки името си от неговата уста, както сега.

— Ти винаги си толкова загрижен за мен — отвърна тя и го остави да води коня Ланселет каза:

— Грифлет, върви при краля и му предай, че нашата господарка се е прибрала в покоите си. Ти също, Гахерис, сигурно умираш от нетърпение да видиш приятелите си. Аз ще съпроводя кралицата до стаите й.

Когато стигнаха входната врата, той помогна на Гуенхвифар да слезе от коня. Единственото, което тя чувстваше, бе докосването на ръцете му. Сведе очи, защото не смееше да срещне неговите.

— Тронната зала е пълна с рицари — каза Ланселет. — Голяма бъркотия е. Преди три дни откараха кръглата маса с три коли към Камелот. Кай също замина, за да се погрижи за поставянето й в новата зала. Сега пратиха вестоносец да повика обратно Кай, както и всички други, които могат да пристигнат от Летните земи…

Тя вдигна уплашено очи.

— Гауейн ни каза, че саксонците са нахлули по бреговете — нима започва войната, от която се опасяваше Артур?

— От години знаехме, че този момент ще настъпи, Гуен — отвърна спокойно Ланселет. — За този миг обучаваше Артур своите легиони, затова работех и аз с конницата. Когато всичко свърши, може би ще настъпи мирът, за който копнея през целия си живот, мирът, към който се стремеше и Утър до сетния си ден.

Неочаквано Гуенхвифар се хвърли в прегръдките му.

— Може да те убият — прошепна тя. За първи път се осмеляваше да извърши такова нещо. Стоеше, притисната до него, скрила лице в рамото му. Ръцете му обвиха тялото й. Въпреки страха, който я разтърсваше, нежността на прегръдката му я изпълни с щастие. Когато проговори, гласът му трепереше:

— Всички бяхме наясно, че това ще се случи някой ден, скъпа. За наш късмет имахме достатъчно време да се подготвим, а имаме и Артур, който ще ни води — имаш ли представа, дори ти, която си негова съпруга, какъв велик водач е той и колко го обичаме всички ние, които го следваме? Той е млад, но е най-велик от всички крале, които са ни управлявали, още преди римляните да дойдат по нашите земи. Щом Артур води войските, можеш да бъдеш сигурна, че ще прогоним завинаги саксонците оттук. А що се отнася до другото — да бъде волята Божия, Гуенхвифар. — Той потупа нежно рамото й и продължи: — Горкото момиче, капнала си от умора. Трябва да те поверя на грижите на придворните ти дами.

Но Гуенхвифар усети как треперят ръцете му и се засрами, че се е хвърлила на врата му като някоя от жените, които съпровождат в поход войниците.

В покоите на кралицата също цареше бъркотия. Мелиъс прибираше дрехите й в кутии, Илейн надзираваше работата на слугините. Когато видя Гуенхвифар, тя я хвана за ръка и извика:

— Братовчедке, толкова бяхме разтревожени, че си тръгнала на път по това време! Надявахме се да получиш вестта, преди да си потеглила, та да останеш на сигурно място в Тинтагел!

— Не — отвърна Гуенхвифар — Игрейн почина. Гауейн ме срещна насред път — бяхме потеглили предишния ден. Освен това мястото ми сега е до моя съпруг.

Мелиъс попита:

— Грифлет с теб ли пристигна, лейди?

Гуенхвифар кимна.

— Той ме съпроводи до тук. Сигурно ще го видиш на вечеря — чух Гахерис да казва, че всички рицари са поканени да вечерят с краля.

Мелиъс отвърна:

— Да, ако това може да се нарече вечеря. Това не е вече замък, а военен лагер, и ще става все по-лошо. Но Илейн и аз направихме каквото можахме, за да се спазва някакъв порядък.

Мелиъс беше закръглена млада жена с почти неизменна усмивка. Сега обаче изглеждаше уморена и тревожна.

— Прибрах всички рокли и нещата, които ще ти трябват през това лято, в сандъци, господарке. Всичко е готово и можеш да потеглиш за Камелот още утре сутринта. Кралят нареди всички да тръгваме веднага — Кай е свършил добра работа и замъкът бил напълно обитаем. Но не сме предполагали, че ще се пренасяме така — набързо, едва ли не под обсада.

„Не“, отвърна на себе си Гуенхвифар. „Толкова време яздих насам, не искам утре да потеглям отново нанякъде! Моето място е тук. Синът ми трябва да се роди в бащиния си дворец. Няма да допусна да ме разнасят насам-нататък като багаж!“ На глас каза:

— Бъди спокойна, Мелиъс. Може би няма да се наложи да напуснем толкова бързо замъка. Прати някого да донесе вода и ми намери рокля, която да не е потънала в кал и просмукана от дъждовна вода. Какви са всички тези жени?

Оказа се, че жените са съпруги на някои от рицарите на Кръглата маса или пък на васални крале. Те също щели да заминат с тях за Камелот — най-лесно би било да заминат наведнъж с ескорт, закрилящ ги от евентуално нападение на саксонците.

— Ще бъдеш близо до бащиния си дом — каза Илейн, като че ли се надяваше това да намали явното нежелание на Гуенхвифар. — Ще може да посетиш съпругата на баща си и братята, и сестрите си. А докато Леодегранс е на война, твоята мащеха може да реши да дойде при нас в Камелот.

„Това няма да достави удоволствие на нито една от нас“, помисли Гуенхвифар и веднага се почувства виновна. Искаше й се да приключи разговора, като каже: „Бременна съм и не мога да пътувам“, но я притесняваше пороят от въпроси и суматохата, която биха предизвикали тези думи. Артур трябваше да узнае първи новината.