Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (62)

11

Скоро след това дойде Мерлин — „Не“, каза си Нимю, „не трябва да забравям, че той не е вече Мерлин, а само Кевин Арфистът, който предаде Авалон“. Един прислужник носеше неговата „дама“. „Сега той е вече християнин“, продължаваше да мисли Нимю, „и не е задължен да спазва закона, според който непосветен човек няма право да пипа арфата му. Така поне по-лесно си намира помощник“.

Кевин се подпираше на две тояги и така влачеше напред осакатеното си тяло. Въпреки усилието той се усмихна на дамите и каза:

— Кралице, лейди Нимю, ще трябва да си представите как моят галантен дух ви прави поклона, който непокорното ми тяло отказва да изпълни.

Нимю прошепна:

— Моля те, братовчедке, покани го да седне — трудно му е да стои прав дълго време.

Гуенхвифар направи знак на Кевин да седне. За първи път бе доволна, че зрението й изневерява — поне не можеше да вижда ясно уродливото тяло на арфиста. За миг Нимю изпита страх, че помощникът на Кевин може да е от Авалон и да я разпознае, но човекът носеше одежди на дворцов прислужник. Как бе възможно Моргана или старата Рейвън да са виждали толкова напред в бъдещето, та да наредят тя да бъде отглеждана в пълно уединение — и по този начин сега да бъде единствената напълно обучена жрица от Авалон, която Мерлин изобщо не познаваше? Нимю приемаше, че е само пионка в голямата игра на съдбата. Изпратена бе да изпълни мисията си без други оръжия, освен красотата и съхранената си девственост — единствено с тяхна помощ тя трябваше да отмъсти на човека, изменил на Великата богиня.

Нимю взе една от възглавничките, поставени на нейния стол, и отиде да я подложи под ръката на Мерлин. Костите му направо стърчаха под кожата, а когато тя докосна лакътя му, изпита чувството, че подутите му стави направо горят. За миг я обзе съчувствие и тя се възбунтува срещу това, което трябваше да стори.

„Богинята сигурно ще може да си отмъсти и сама! Та този човек е страдал и страда достатъчно много и сега! Богът на християните е страдал продължение на един ден на кръста, а Кевин е като разпънат на кръст за цял живот в това обезобразено тяло!“

И все пак — имаше хора, изгорели на кладата за вярата си, които не бяха се пречупили и не бяха предали Мистериите. Нимю си наложи да бъде твърда. Обърна се към Мерлин и поде със сладък глас:

— Господарю Мерлин, би ли посвирил на арфата си за мен?

— За теб, лейди — отвърна с богатия си, плътен глас Кевин, — ще свиря колкото и каквото желаеш, и бих искал да съм като онзи древен бард, който можел да накара с музиката си дърветата да танцуват!

— О, не — отвърна Нимю с присмехулна гримаса. — Какво ли бихме сторили, ако тук нахлуят танцуващи дървета? Цялата зала ще потъне в пръст и после прислужничките на кралицата ще трябва да тичат с метли и парцали да я чистят. Нека дърветата си седят там, където им е мястото, а ти ми попей.

Мерлин придърпа арфата към себе си и засвири. Нимю се бе разположила в нозете му, на пода, вперила големите си очи в лицето му. Погледът, който Мерлин отправяше от време на време към девойката, напомняше на кралицата начина, по който голямо куче следи господаря си — предано и с обожание. Гуенхвифар приемаше това чувство като нещо естествено. Тя самата цял живот бе обект на преклонение, затова и погледът на Кевин не я накара да се замисли — това бе естествената дан, която мъжете плащаха на женската красота. Може би беше редно да поговори все пак с Нимю — момичето бе младо и можеше да се главозамае. Наистина, как бе възможно да седи толкова близо до този грозник и да не откъсва поглед от него?

Гуенхвифар бе леко озадачена от нещо в поведението на Нимю. Пълното съсредоточаване на момичето сякаш не се дължеше просто на удоволствието от великолепната музика. Не беше и непрестореното възхищение на младо и наивно момиче пред един зрял и опитен мъж. Не, не беше и предизвикано от внезапно лумнала страст — такова нещо Гуенхвифар би почувствала веднага и до известна степен би проявила разбиране — нали тя самата знаеше отлично как внезапно връхлита любовта и помита всичко по пътя си! Любовта я бе пронизала като светкавица и бе разрушила мигновено всякакви надежди, че бракът й с Артур би могъл да бъде щастлив. Да, нейната любов бе като проклятие, но тя знаеше от самото начало, че двамата с Ланселет не биха могли да се противопоставят на властта й. Затова бе свикнала да живее с мъката си — и би разбрала Нимю, ако и на нея се бе случило нещо подобно, колкото и неподходящ обект за страст да й се виждаше Мерлин. Но тук имаше нещо друго — Гуенхвифар не можеше да разбере какво точно и това я безпокоеше.

„Най-обикновено плътско привличане?“ Можеше да е и така, но от страна на Кевин — Нимю беше прелестна, и колкото и предпазлив да беше Кевин, такава красота би подлудила всеки мъж. Но не й се вярваше Нимю да е толкова неотразимо привлечена от Кевин, след като така упорито бе отблъсвала ухажванията на най-красивите млади рицари в кралския двор.

От мястото си в нозете на Мерлин Нимю почувства, че Гуенхвифар я следи с поглед, но не отклони очи от Кевин. „Наистина може да се каже“, Мислеше си тя, „че в момента го омагьосвам“. За да може тя да постигне целите си, необходимо бе Кевин да бъде изцяло в нейна власт — неин роб и жертва. Нимю отново потисна надигащото се у нея състрадание. Не биваше да забравя, че провинението на този човек бе нечувано — не само бе предал Мистериите и тайното познание, но бе допуснал и свещените друидски реликви да попаднат в ръцете на християните, да бъдат осквернени. Нимю потисна с усилие на волята си друга мисъл, която се роди в съзнанието й — че християните не искаха да осквернят, а да осветят по своему реликвите на старата вяра. Но нали те нямаха представа от дълбокия смисъл на Мистериите? Освен това Кевин безспорно бе клетвопрестъпник.

„И Богинята се яви — за да предотврати осквернението на реликвите.“ Нимю беше достатъчно добре обучена, за да съзнава ясно на какво е присъствала по Великден; дори сега потръпна при мисълта за видението, явило се пред рицарите на Кръглата маса на онзи празничен ден. Разбираше, че се е докоснала до нещо безмерно свято.

А Мерлин бе пожелал да оскверни тази святост. Затова и трябваше да загине — като куче, като предател, какъвто си беше.

Арфата бе замлъкнала. Кевин проговори:

— Имам една арфа за теб, лейди. Ще се радвам, ако се съгласиш да я приемеш. Правил съм я със собствените си ръце, когато бях млад и за първи път се озовах на Авалон. Правил съм и други, може би по-добри, но искам да ти подаря тази, защото дълго съм я носил със себе си. Стига да пожелаеш, тя е твоя.

Нимю запротестира, че не може да приеме толкова ценен подарък, но вътрешно ликуваше. Щеше да притежава нещо, което му е било скъпо, нещо, което бе създал със собствените си ръце — това щеше да създаде между тях връзка, също толкова силна, както ако можеше да отреже кичур от косите му или да вземе капка негова кръв. Малко бяха дори обитателите на Авалон, които знаеха това — че един предмет, силно свързан с мислите, сърцето и страстите на човека, съхраняваше част от душата му; и притежанието на такъв предмет даваше по-голяма власт над този човек, отколкото притежанието например на косми от тялото му.

Нимю мислеше доволно: „Той сам ми отдава душата си“. Когато арфата бе положена в ръцете й, тя започна да я милва — колкото и грубо да бе изработена, дървото бе огладено от опиране до тялото на арфиста. Струните тръпнеха от любовта, с която ги бе докосвал — и сега бе посегнал към тях, сякаш да ги погали.

Нимю подръпна струните, за да провери звука. Арфата наистина беше чудесна. Кевин бе съумял да постигне идеалната извивка на рамката, която позволяваше да се изтръгне от струните почти съвършен звук. А беше я правил още като момче, с обезобразените си ръце… „Защо не бе продължил да се занимава само с музика, защо му е било да се набърква в управлението на кралството?“ каза си Нимю, отново измъчвана от съчувствие към жертвата си. Но на глас каза:

— Толкова си мил с мен…

Гласът й трепереше, защото тържествуваше вътрешно, но се надяваше, че той ще отдаде това на вълнението й. „Сега, когато арфата е в ръцете ми, той скоро ще бъде мой — телом и духом!“

Но още не бе настъпил моментът. С кръвта си чувстваше, че сега луната се пълни — а такава магия, каквато й трябваше, можеше да се направи само в безлунна нощ — по времето, когато Богинята крие светлината си и тайните намерения дават плод.

Не биваше да предизвиква по-рано страстта му до такава степен, че да не може да се владее. Не биваше да допуска състраданието да й попречи да постигне целта си.

„Той ще ме пожелае, когато изгрее пълната луна; ненарушима връзка изковавам с двуостър меч — въжето има два края… Аз ще го желая също, няма да мога да се опазя…“ Защото, ако властта на магията трябваше да бъде пълна, необходимо бе тя да свърже омагьосващия и омагьосания. Тръпка на ужас разтърси Нимю, защото знаеше, че властното заклинание ще подейства и на нея самата, ще се отрази и на нейните чувства. Нямаше да може да избяга от страстта и желанието; за да изкове магията, трябваше да ги почувства и тя. Страх сви сърцето й — ясно й бе, че както Мерлин щеше да бъде безпомощна играчка в ръцете й, тъй и тя самата можеше да попадне в неговата власт. „Какво ще стане с мен, Велика майко? Прекалено висока е цената, която трябва да платя… Стори тъй, че това да не ме постига… Не, не, страхувам се…“

— Нимю, скъпа — прекъсна мислите й Гуенхвифар, — сега, когато получи арфата, няма ли и ти да ни посвириш и попееш?

Нимю склони глава, така че гъстите й коси паднаха като завеса пред лицето й, и хвърли през тях плах поглед към Мерлин.

— Да посвиря ли наистина?

— Моля те, лейди — отвърна той. — Гласът ти е сладък и мисля, че пръстите ти ще изплетат магия от струните…

„Тъй и ще стане, ако ми помогне Богинята“. Нимю плъзна пръсти по струните. Спомни си овреме, че не бива да свири нито една от песните на Авалон, които той би разпознал. Затова първо запя една песен, която пееха на трапезата в кралския двор. Думите никак не прилягаха в устата на една девица. Гуенхвифар веднага доби възмутен вид. Нимю не пропусна да отбележи това и си каза: „Така е по-добре. Докато се възмущава от непристойното ми за благородна девица поведение, няма да се сети да търси причините за избора ми“. Сетне запя една тъжна песен, която бе научила от един арфист — северняк. В нея се разправяше за един рибар, който търси с поглед светлините на родния бряг.

Когато песента свърши, тя стана и отново погледна плахо Кевин.

— Благодаря ти, че ми даде да посвиря на тази арфа. Мога ли да я заемам и друг път, та ръцете ми да не губят умението си?

— Арфата е подарък за теб — отвърна Кевин. — Сега, когато вече чух как свириш на нея, не бих допуснал да попадне в други ръце. Моля те, задръж я — аз имам много други.

— Не заслужавам да си толкова мил с мен — промълви тя, — но те моля за още нещо. Сега, когато вече мога да си свиря сама, не ме лишавай напълно от възможността да се наслаждавам на твоята музика.

— Ще ти свиря винаги, когато пожелаеш — каза Кевин. Виждаше се, че думите се изтръгват направо от сърцето му. Докато се навеждаше, за да вземе арфата, Нимю успя да се отърка уж неволно в него. В същия момент прошепна толкова тихо, че Гуенхвифар не чу нищо:

— Думите са безсилни, за да изразя благодарността си към теб. Дано дойде време, когато ще мога да ти се отблагодаря, както подобава.

Той я изгледа напълно зашеметен. Нимю усети, че му отвръща с не малко пламенен поглед.

„Двуострият меч… Аз също съм жертва…“

Кевин си тръгна, а Нимю седна послушно до Гуенхвифар и се опита да се съсредоточи в преденето.

— Колко хубаво свириш, Нимю — подзе кралицата. — Не те питам къде си се научила. Чувала съм веднъж Моргана да пее тъжната песен, която и ти изпя преди малко.

Нимю каза, отвръщайки поглед:

— Разкажи ми нещо за Моргана. Тя вече бе напуснала Авалон, когато аз пристигнах там. Била е омъжена за някакъв крал в… Лотиан ли беше?

— В Северен Уелс… — подхвана разказа си Гуенхвифар.

Нимю знаеше отлично всичко, но все пак не лъжеше. Моргана продължаваше да си бъде за нея пълна загадка. Искаше да узнае как я възприемат хората, с които бе живяла във външния свят.

— Моргана беше моя придворна дама — тъкмо казваше Гуенхвифар. — Артур ми предложи да я приема в свитата си още в деня на нашата сватба. Разбира се, той също не я познаваше добре, тъй като бяха расли разделени…

Заслушана внимателно в разказа на Гуенхвифар, Нимю, обучена да разпознава човешките чувства, разбра, че под явната неприязън на кралицата към Моргана се крият други, по-дълбоки чувства — уважение, страхопочитание, и дори някаква нежност. „Ако Гуенхвифар не бе толкова фанатична привърженица на християнството, щеше да обича Моргана“.

Поне докато разказваше историята на Моргана, макар че през цялото време я заклеймяваше като зла вещица, кралицата не я занимаваше с обичайните си набожни глупости, които отегчаваха Нимю до сълзи. От време на време вниманието й се отклоняваше от разказа на Гуенхвифар. Привидно слушаше съсредоточено, кимаше, съгласяваше се и се удивляваше, когато това беше нужно, но мислите й бяха в хаос.

„Боя се — искам да направя Мерлин свой роб, но мога аз да стана негова робиня… Богиньо! Нали не аз съм тази, която ще се изправи пред него? Нали това ще си всъщност ти?“

Още четири нощи оставаха до пълнолуние, а Нимю вече чувстваше прилива на живота в кръвта си. Не можеше да забрави очите на Кевин, магнетичния му поглед, богатия, плътен звук на гласа му, и разбираше, че вече е в плен на собствените си заклинания. Съзна, че не изпитва и най-малкото отвращение към обезобразеното му тяло. Единственото нещо, което чувстваше, бе потокът на живота, който пулсираше и в него.

„Ако му се отдам по пълнолуние, тогава жизнените сили при двама ни ще са в прилив — тогава той ще пожелае това, което желая и аз и двамата ще се слеем в едно цяло…“ Желаеше го до болка, копнееше да бъде докосвана от чувствителните му ръце, да чувства топлината на дъха му. Тялото й агонизираше в мъчителен глад и тя разбираше, че това отчасти е отражение на неговата неудовлетворена страст. Магическата връзка, изкована от самата нея между двамата, я караше да се измъчва от неговото страдание.

„Когато потокът на живота е най-буен, под пълната луна, тогава Богинята ще приеме любимия си…“

Това, което щеше да стане между тях, не бе чак толкова невероятно. Тя бе дъщеря на рицаря на кралицата, на най-близкия приятел на краля. Кевин бе Мерлин Британски, но за разлика от християнските свещеници, той имаше правото да се жени. Придворните щяха да се радват, ако се заговореше за сватба между такива високопоставени особи, макар че някои дами сигурно щяха да се възмутят при мисълта, че тя ще отдаде нежното си тяло на мъж, който в очите им бе урод. Артур сигурно бе наясно, че след това, което бе сторил, Кевин не би могъл да се върне на Авалон — но независимо от това той си запазваше мястото на кралски съветник. Беше и съвършен музикант. „Би имало място за нашето щастие… Под светлината на пълната луна ще зачена от него… И ще нося детето му с радост! Та той не е роден в този чудовищен вид — уродството му се дължи на мъките, понесени от него още като дете. Би могъл да има прекрасни деца…“ Нимю се опита да възпре мислите си, уплашена от буйния им поток. Не, не биваше да се заплита в собствените си мрежи. Трябваше да се въздържа, макар че изпълващата се луна караше кръвта във вените й да кипи, трябваше да понася агонията на отричането. Трябваше да чака, да чака…

А бе го очаквала толкова години… Бе очаквала магията на мига, в който отстъпваш пред властния порив на живота. Жриците на Авалон познаваха този повик — всяка от тях го бе чувствала, когато лежаха в полята, в нощта на Белтейн, когато призоваваха Богинята и тя се въплъщаваше в телата и сърцата им… Но има и по-силна магия, и тя идва от съхранението на силата — от заприщването на потока. Нещо подобно имаше при християните — когато настояваха посветените на Христа девици да живеят далеч от света, та в тях да гори с по-висок пламък неизчерпаната жизнена сила. Отреклите се от плътта техни свещеници трябваше да съсредоточат всички сили на живота и съзнанието си в служба на вярата. Такава бе властта на отречението — и Нимю я бе чувствала във всеки жест на Рейвън — Рейвън, която никога не проговаряше за нещо обикновено, ежедневно, и затова пожелаеше ли да отприщи силата си, тя бе непобедима. Нимю често се бе чудила в усамотението си в храма, когато й забраняваха да се вижда с останалите момичета или да изпълнява с тях обичайните ритуали, когато чувстваше нерядко, че във вените й напира такава сила, че понякога избухваше в истеричен плач или изскубваше кичури от косата си и издираше с нокти лицето си… Беше се чудила защо са я отделили така, защо тъкмо тя трябва да понася ужасното бреме на самотата, без никога да изпита облекчение. Но бе се доверила на Богинята и на учителите си, и затова сега те на свой ред й бяха поверили тази задача.

Бе като съд, зареден с енергия, като някоя от свещените реликви, докосването до които е равносилно на смърт за непосветените, и цялата тази власт, насъбрала се у нея през дългите години на обучението й, сега щеше да й помогне да плени Мерлин. Но трябваше да се чака. Луната трябваше да се изпълни и отново да започне да намалява. Щеше да действа, когато владее другата страна на Луната — не под знака на плодородието, а на безплодието — не в името на живота, а на тъмната магия, по-стара от живота.

Мерлин също знаеше това — бе чувал старото поверие за проклятието на тъмната луна, за знака на безплодието… Трябваше да е напълно обезумял, та да не се зачуди защо тя го отблъсва при прилива, а го приема при отлива. Все пак Нимю имаше едно предимство — той никога не бе я виждал на Авалон значи не можеше да предположи, че тя също е обучавана в древната мъдрост. Но вълшебството, което ги свързваше, течеше в две посоки, и може би той щеше да прочете мислите й? Длъжна бе да се пази, та той да не проникне в съзнанието й и да долови тайните й кроежи.

Вече бе измислила как да го привърже още по-силно към себе си. Щеше да го помоли да й разкаже за детството си, да й разкаже как е бил обезобразен тъй жестоко. Проявеното съчувствие създаваше неразрушима връзка. Нимю знаеше как точно ще го докосне с върха на пръстите си… И отчаяно съзнаваше, че търси начин да е близо до него не за да осъществи плановете си, а за да задоволи неутолимия глад, който изпитваше по неговата близост.

„Нима мога да доведа това до край, без да унищожа и себе си?“

 

 

— Ти не дойде на пиршеството, организирано от кралицата — шепнеше Мерлин, взрян в очите на Нимю, — а аз бях съчинил нова песен, посветена на теб… Тогава се пълнеше луната, а властта на пълната луна е огромна, лейди…

Тя го загледа с интерес.

— Наистина ли? Не разбирам от тези неща… Нима си магьосник, лорд Мерлин? Понякога наистина се чувствам съвсем безпомощна, сякаш съм в примката на някаква изкована от теб магия…

По пълнолуние се бе скрила в покоите си. Беше убедена, че ако той я погледнеше по това време в очите, би проникнал в мислите й, би разбрал най-съкровените й желания. Сега, когато властта на луната не бе вече толкова силна, се надяваше да съумее да се опази от него.

— Изпей ми тази песен сега.

Седеше, заслушана в песента, и цялото й тяло тръпнеше като струните на арфата под пръстите му.

„Не, не мога да го понеса… Трябва да действам. Още преди следващото новолуние“. Изчакаше ли още една луна, щеше да се поддаде на непреодолимото желание, на магията, която сама бе изплела помежду им… „Ще стана негова завинаги — в този живот и след него…“

Тя посегна и докосна изкривените кости на китката му. Дори само това докосване я накара да се задъха от копнеж. Забеляза как се разшириха зениците му, долови учестеното му дишане, и предположи как се чувства и той.

„Измама“, мислеше тя. „Ще го предам, защото такива са незнайните пътища на съдбата.“ Предателството се наказваше хилядократно от Богинята, живот след живот; предаденият и предателката щяха да страдат и да останат завинаги свързани от страшната сплав на любов и омраза — в продължение на хилядолетия. Но нали тя щеше да стори това по повелята на Богинята, нали щеше всъщност да накаже един предател за деянието му… Нима и тя трябваше да бъде наказана на свой ред? Ако бе тъй, значи и в селенията на боговете нямаше справедливост…

„Христос е казал, че искреното разкаяние пречиства от всякакъв грях…“

Но съдбата и законите на вселената не могат да бъдат пренебрегвани с лека ръка. Звездите няма да спрат вечния си път, само защото някой им е заповядал да спрат.

Да бъде тогава — може би това, че тя щеше да предаде Мерлин, бе само част от нещо, започнато от тях двамата още преди древните земи от преданието да потънат в морските вълни. Такава бе съдбата й и тя не смееше да й се противопостави. Мерлин бе престанал да свири. Ръката му нежно се сключи около нейната — без да съзнава какво върши, Нимю докосна с устни неговите. „Късно е. Нищо не мога вече да променя.“

Не. Нямаше да може да промени нищо от мига, когато бе преклонила глава и бе приела мисията, възложена й от Моргана. Всичко бе решено още в онзи далечен миг, когато бе положила клетвата на Авалон…

— Разкажи ми нещо повече за себе си — прошепна тя. — Искам да узная всичко за теб, господарю мой…

— Не ме наричай така. Името ми е Кевин.

— Кевин — повтори тя, едва доловимо, с нежен глас, и докосна леко ръката му с върха на пръстите си.

Ден след ден Нимю изплиташе своето заклинание — с докосване, погледи и прошепнати думи, а луната все повече клонеше към своята тъмна фаза. След първата бърза целувка тя се отдръпна като уплашена. „Но аз наистина съм уплашена. През живота си не съм се бояла така.“ Никога, нито веднъж през всички години, прекарани в самота, тя не бе предполагала, че е способна на такава страст, на такъв бурен копнеж; магията бе повлякла и нея по съдбовния път. Заклинанията усилваха желанието не само у него, но и у нея. Веднъж измъчен непоносимо от нежния й шепот, уж неволните докосвания, от мекия допир на косите й до лицето му всеки път, когато тя се навеждаше към него — Кевин се извърна и я сграбчи с такава сила, че тя започна да се боричка, за да се изтръгне от ръцете му, този път съвсем искрено уплашена.

— Не, не бива… Ти не си на себе си, моля те, пусни ме! — стенеше тя, но Кевин я притискаше все по-силно, заровил лице в гърдите й, и я обсипваше с целувки, докато Нимю започна да вика отчаяно: — Страх ме е! Страх ме е!

Той я пусна и се отдръпна. Гледаше я замаяно, дъхът му излизаше мъчително, с хриптене. Сетне затвори очи и остана известно време така, обезобразените му ръце почиваха отпуснати на коленете му. После зашепна:

— Любов моя, скъпа моя бяла птичко, прости ми… Прости ми, любима моя… Сега Нимю разбра, че може да използва дори съвсем искрения си страх за своите цели и веднага захлипа:

— А аз ти вярвах… Доверявах ти се…

— Не биваше да ми вярваш — каза той прегракнало. — И аз съм мъж като всички останали… — тя трепна, дочула горчивата мъка в гласа му. — Аз съм мъж от плът и кръв и те обичам, Нимю, а ти си играеш с мен като с кученце и очакваш да бъда кротък като скопен кон. Да не би да мислиш, че като съм сакат, съм лишен и от мъжественост?

И Нимю видя съвсем отчетливо картината, която се бе появила в неговото съзнание — споменът за мига, когато за първи път бе употребил тези думи. Бе ги отправил към първата жена, дошла при него по своя воля. Нимю видя Моргана, отразена в очите и мислите му — но това не бе онази Моргана, която познаваше тя, а една тъмнокоса жена с прекрасен глас и непреодолим чар, но в нея имаше и нещо ужасяващо — той я бе обожавал, но се бе и страхувал от нея, защото и през замайването, причинено от страстта, бе видял мига, когато щеше да удари светкавицата…

Нимю протегна треперещите си ръце към него. Той нямаше да разбере вълнението й. Опита се да защити съзнанието си срещу нахлуващите в него мисли на Кевин и каза:

— Никога не съм мислила такова нещо. Прости ми, Кевин. Аз… не можех иначе…

„И това е самата истина. Богиньо, аз наистина не можех да постъпя иначе. Но все пак думите, които казвам, не означават това, което той чува“.

В изгарящото я желание се примеси и жал, и малко презрение. „Как бих събрала иначе сили да сторя това, което съм длъжна да сторя… Но един мъж, така явно във властта на желанието, може да изглежда и жалък… Аз също треперя цялата, желанието разкъсва и мен, но никога няма да се оставя да ме води поривът на тялото ми…“

Ето, затова Моргана й бе дала ключа към душата на Кевин, затова го бе предала в ръцете й. Сега бе моментът да каже думите, които щяха да укрепят силата на магията, да го предадат телом и духом в нейна власт, та да може тя да го върне на Авалон, където щеше да понесе заслуженото наказание.

„Преструвай се! Прави се на някоя от безпомощните девици, които пърхат около Гуенхвифар — и без това умът, доколкото го имат, е между краката им!“

Затова продължи колебливо, с плах глас:

— Съжалявам… Знам, добре знам, че си мъж — и съжалявам, че се уплаших… — после впери очи в него през тежката завеса на косите си. Боеше се, че ако срещне открито погледа му, няма да издържи и ще разкрие измъчващото я двуличие. — Аз… аз наистина исках да ме целунеш, но когато ме прегърна… беше някак ожесточен, и ме уплаши. А и не бива да го правиш тук — не са подходящи нито времето, нито мястото. Нали някой може да влезе всеки момент! Кралицата би се разгневила — аз съм нейна придворна дама, а тя изрично е предупредила, че не желае дамите от свитата й да нарушават приличието…

„Не може да е толкова глупав, че да повярва на такива прозрачни превземки!“

— Горкото ми момиче! — Кевин вече покриваше ръцете й с целувки, явно дълбоко разкаян. — Как можах да бъда такъв звяр! Как не можах да преценя, че ще те уплаша! Толкова те обичам! Нимю, наистина ли се боиш от гнева на кралицата? Аз не мога… — той спря, защото се беше задъхал, пое си дълбоко дъх и продължи: — Не мога да продължа да живея така. Ако пожелаеш, ще напусна кралския двор. Но аз никога, никога не бих… — той отново замълча. Хвана здраво ръцете й в своите и каза: — Не бих могъл да живея без теб. Трябва да те имам или да умра. Няма ли да се смилиш над мен, любима?

Тя сведе очи и въздъхна дълбоко. Незабелязано наблюдаваше изкривеното му от мъка лице, слушаше накъсаното му дишане. Най-сетне прошепна:

— Как бих могла да ти отговоря?

— Кажи ми, че ме обичаш!

— Обичам те — държеше се напълно съзнателно като омагьосана, сякаш нещо по-силно от нея й налагаше да говори така. — Знаеш, че те обичам.

— Кажи ми, че ще ми дариш любовта си, кажи ми… О, Нимю, ти си толкова млада и прекрасна, а аз — аз съм грозен и уродлив. Не мога да повярвам, че можеш да изпитваш любов към мен — дори сега имам чувството, че сънувам. Страхувам се, че умишлено ме довеждаш до това състояние, за да можеш после да се подиграваш на отблъскващия звяр, който пълзи в краката ти…

— Не — отвърна тя. После с бързо движение, сякаш уплашена от собствената си смелост, се наведе и го целуна леко по очите. Сякаш лястовица се стрелна към челото му и отлетя отново.

— Нимю! Нимю, ще дойдеш ли в стаята ми?

Тя зашепна отново:

— Страхувам се… Може да ни види някой. Не смея да се държа като покварена жена. Помисли си — може да ни разкрият. — Тя нацупи устни съвсем по детски. — Ако ни хванат, това само ще те накара да изглеждаш по-мъжествен, никому няма да дойде на ум да те кори, не ти ще бъдеш посрамен. Но аз — аз съм девица, и дойда ли в леглото ти, ще ме имат за разпътница, ако не и за нещо по-лошо…

Успя да се разплаче. Докато сълзите се търкаляха по нежните й бузи, вътрешно триумфираше: „Мой е. Хванах го здраво в мрежите си…“

— Бих сторил всичко, всичко, което пожелаеш, за да те опазя от позор, да те защитя, да се чувстваш спокойна — поде Кевин. Треперещият му глас звънтеше от искреност.

— Знам, че мъжете обичат да се хвалят със завоеванията си — каза тя. — Откъде да знам, че няма да разкажеш на всички в Камелот, че се ползваш от благосклонността на една роднина на кралицата, и че тя е допуснала да отнемеш девствеността й?

— Вярвай ми, довери ми се, моля те! Какво да сторя? Какво доказателство да ти дам за искреността си? Нима не разбираш, че съм твой — твое е сърцето ми, тялото ми и душата ми са твои…

За миг тя дори се разгневи. „Не ми трябва прокълнатата ти душа“, простена нещо в нея. Беше така напрегната и искрено уплашена, че всеки момент можеше да се разплаче отново. Той отново я взе в прегръдките си и зашепна:

— Кажи кога! Кога ще бъдеш моя? Кажи ми как да те убедя, че те обичам повече от всичко на този свят?

Нимю се колебаеше.

— Не можеш да дойдеш при мен. Спя в една стая с още четири придворни дами на кралицата, и всеки мъж, който се опита да влезе при нас, би попаднал веднага в ръцете на стражата…

Той отново се наведе и прошепна, обсипвайки с целувки ръцете й:

— Никога не бих сторил нещо, с което да те опозоря, любимото ми момиче. Аз имам отделна стаичка — много е малка, кажи-речи, като за куче, но поне не я споделям с никого — никой от кралската свита не би желал да има обща стая с мен. Би ли се осмелила да дойдеш там с мен?

— Но сигурно можем да измислим нещо по-добро… — продължи да шепне Нимю Гласът й бе все така нежен и плах. „Да му се не види, не мога ли най-сетне да престана да се правя на невинна девственица и да предложа някакво място?!“

— Не мога да си представя, че ще бъдем на сигурно място, където и да е в замъка, а пък…

Тя стоеше права пред Кевин. Така, както бе седнал, гърдите й се опираха в лицето му. Той я обви с ръце и зарови лице в тялото й. Раменете му трепереха. После каза:

— Сега навън е топло, почти не вали… Ще се осмелиш ли да напуснеш замъка, да излезеш вън от стените му с мен, Нимю?

Тя се опита да направи тона си колкото е възможно по-невинен.

— Бих сторила всичко, за да остана насаме с теб, любов моя.

— Тогава… довечера?

— О — трепна тя плахо, — луната свети толкова силно! Почакай няколко дни… Тогава няма да има луна…

— Когато дойде тъмната луна… — сега Кевин потръпна на свой ред. Нимю почувства, че сега е опасният момент — точно сега внимателно оплетената риба можеше да се измъкне от мрежата и отново да заплува свободно. На Авалон жриците се оттегляха в усамотение, когато настъпеше времето на тъмната луна… Не биваше да се правят никакви заклинания… Но нали той не знаеше, че тя е живяла на Авалон?

Какво щеше да надделее — страхът му от проклятието или страстта му? Тя стоеше неподвижна — само пръстите й потрепнаха леко в ръката му. Кевин поде:

— Зловещи са безлунните нощи…

— Но аз се страхувам да не ме видят… Кралицата наистина ще се разгневи, ако узнае, че съм стигнала дотам да желая да споделя леглото ти… — Нимю се притисна малко по-близо до него. — На нас двамата няма да ни трябва луна, за да се виждаме…

Кевин не издържа. Притисна я здраво към себе си и зацелува жадно гърдите й. Сетне прошепна:

— Да бъде, както искаш ти, любов моя — все ми е едно тъмна ли е луната или не…

— Нали после ще ме отведеш някъде далеч от Камелот? Не искам да остана тук, опозорена…

— Където пожелаеш — каза той, кълна се… Ще се закълна и пред твоя Бог, ако поискаш.

Тя прошепна, свела глава към него, плъзгайки пръсти през къдриците му:

— Богът на християните не обича влюбените, не обича жените, които се поддават на страстта си и я споделят с мъжете… Закълни се в твоя Бог, Кевин, закълни се в змиите около китките си…

Той отвърна също шепнешком:

— Кълна се.

Когато произнесе клетвата, им се стори, че въздухът около тях се раздвижи.

„Заблудени човече! Та ти току-що се обрече на смъртта си!“ Нимю затрепери, но Кевин, все така скрил лице в диплите на роклята й, не чувстваше нищо, освен тялото й под устните си. Дъхът му я изгаряше през фината тъкан на дрехата. Тя му бе обещала любовта си и той най-сетне се осмели да разтвори роклята й и да обхване с ръце гърдите й. После прошепна едва чуто:

— Не знам как ще намеря сили да чакам…

— Аз също — промълви Нимю. Думите й наистина излизаха направо от сърцето.

„О, да можеше вече всичко да е свършено…“

Нямаше да има луна. Но след три дни, точно два часа след залез-слънце, лунната фаза се сменяше; тя винаги чувстваше отлива като болест в кръвта си, като че ли самият живот изтичаше от вените й. Тези три дни Нимю прекара в стаята си. На кралицата каза, че е болна — и това съвсем не бе далеч от истината. През цялото време стоя в пълна самота, без да изпуска арфата на Кевин от ръцете си — с всеки миг невидимата нишка, която ги свързваше, ставаше все по-силна и по-силна.

Прокълнато време беше това; Кевин го знаеше не по-зле от нея, но бе така заслепен от страстта си и от нейното обещание, че му беше все едно.

Най-сетне наближи нощта на тъмната луна. Нимю почувства това с всяка фибра на тялото си. Беше си приготвила билкова отвара — изпиеше ли я, щеше да отложи месечното си кървене. Не искаше видът на кръвта да го отблъсне — а можеше и да му припомни забраните, които се спазваха безусловно на Авалон. Наложи си да не се замисля за това, което предстоеше да се случи с тялото й — всъщност си беше точно такава уплашена девственица, на каквато мислеше, че се преструва. Може би така щеше да е по-добре — поне сега нямаше да лъже. Можеше съвсем искрено да се държи като момиче, което се отдава за първи път на мъжа, когото обича и желае. А това, което щеше да се случи после, не зависеше от нея — тъй повеляваше Богинята.

Денят й се стори безкраен. Никога дърдоренето на придворните дами не й се беше струвало толкова глупаво и досадно. Настъпи следобедът. Нимю така и не събра сили да попреде с останалите. В замяна на това донесе арфата, която Кевин й беше подарил, посвири и пя на дамите. И това не беше лесно — трябваше много да внимава, за да не изпее някоя песен от Авалон, а все те се натрапваха в съзнанието й. Колкото и дълъг да бе денят, слънцето най-сетне започна да клони към залез. Нимю се изми и напръска тялото си с ароматна вода. На вечеря седна близо до Гуенхвифар в голямата зала, но само ровеше храната си. Дразнеше я начина, по който се хранеха всички на трапезата, дразнеха я кучетата, които се щураха под масата. От мястото си виждаше Кевин, седнал сред кралските съветници. До него седеше отецът, който изповядваше повечето от дамите. Беше й досаждал нееднократно. Все я питаше защо не търси духовни напътствия, а когато Нимю най-сетне каза, че няма нужда от такива, я изгледа като последна грешница.

Кевин. Още чувстваше жадните му ръце на гърдите си, а погледът, който той й отправи, говореше — стори й се, че всички би трябвало да чуят думите му.

„Тази нощ. Тази нощ, любов моя. Тази нощ“.

„О, Богиньо, как мога да причиня това на мъжа, който ме обича, който постави душата си в ръцете ми… Дала съм клетва. Трябва да изпълня това, което се заклех да сторя — инак ще бъда предателка, също като него“.

Двамата се срещнаха за миг на излизане от залата. Придворните дами на кралицата вече се бяха отправили към стаите си. Кевин каза бързо и много тихо:

— Скрил съм и твоя, и моя кон в гората, близо до крепостната врата. По-късно… — гласът му изневери — по-късно тази нощ ще заминем, накъдето пожелаеш, повелителко моя.

„Но ти не знаеш накъде искам да те отведа“.

Късно беше. Връщане назад нямаше. Нимю отвърна, просълзена въпреки волята си:

— Обичам те, Кевин — и разбра, че говори истината. Сама бе свързала сърцето си с неговото така, че вече мисълта да бъде далеч от него й се струваше непоносима. Тази нощ дори въздухът трептеше от вълшебство. Възможно ли бе другите да не забелязват мрачния ореол, който я обгръщаше?

Трябваше да убеди останалите, че излиза от замъка по някаква разбираема причина. Спомена пред дамите, с които спеше в една стая, че е обещала да приготви лекарство против зъбобол на жената на един от шамбеланите. Предупреди ги, че сигурно ще се забави. Сетне взе най-плътното и тъмно наметало, което можа да намери, привърза крадешком малкия сърповиден нож на кръста си под роклята, като го пъхна в едно малко джобче, което бе пришила отвътре специално за него. Каквото и да станеше, Кевин не биваше да го види.

„Ако не отида на уреченото място, това ще разбие сърцето му“, мислеше тя, „и никога няма да разбере какъв късмет е имал…“

Навън цареше дълбока тъмнина. В крепостния двор не се виждаха дори сенки. Нимю трепереше, докато опипваше с крак стъпалата. Донякъде й помагаше съвсем слабата звездна светлина. След малко тъмнината се сгъсти още повече и някъде близо до себе си тя чу пресипналия от вълнение глас на Кевин:

— Нимю?

— Аз съм, скъпи мой.

„Кое е по-лошо — да наруша клетвата си пред Авалон или да лъжа така пред Кевин? И двете — нима лъжата може да бъде добра?“

Той докосна рамото й. Ръката му беше гореща и дори само от докосването нейната кръв също закипя. Двамата бяха неспасяемо пленени от вълшебството на мига. Той я поведе извън крепостните стени, надолу по хълма, по-висок от другите хълмове наоколо — затова и някога римляните го бяха избрали, за да построят там старото укрепление Камелот. През зимата тук течеше рекичка и почвата бе мочурлива, но сега земята бе суха и обрасла с гъста растителност, като всяко тресавище през лятото. Двамата навлязоха в една горичка.

„Майко, Богиньо, винаги съм знаела, че когато трябва да се разделя с девствеността си, това ще се случи в благословената от теб гора… Но не съм мислила, че ще е под знака на тъмната луна…“

Кевин се обърна към нея, притисна я към себе си и я целуна. Нимю имаше чувството, че тялото му наистина гори. Той разстла наметалата им на земята и я притегли да легне до него. Разкривените му пръсти така трепереха, че той не бе в състояние да се справи с връзките на роклята й. Наложи се тя да ги развърже сама. Той проговори, а в тона му имаше следа от обичайната горчивина:

— Добре, че няма луна, та да не се уплашиш от обезобразеното ми тяло…

— Нищо твое не може да ме отблъсне, любов моя — прошепна тя и протегна ръце към него. Вярваше искрено в думите си. Беше паднала в плен на собствените си заклинания — този мъж беше неин с цялата си същност, но и тя бе изцяло и завинаги негова. И въпреки всички свои вълшебства и тайни умения бе искрено неопитна. Напиращата му мъжественост я накара да трепне и да се отдръпне уплашено. Кевин започна да я целува, да й шепне успокояващо, да я гали, а тя все по-ясно чувстваше тъмния пламък на лунния отлив, тежкия мрак на часа на черната магия. В мига, когато силата на мрака достигна апогея си, тя го привлече към себе си. Знаеше, че ако отлага повече, новата луна ще изгрее на небето и тогава властта й ще отслабне.

Кевин шепнеше, усетил страха й:

— Нимю, Нимю — любов моя… Досега не си познала мъж — и ако пожелаеш, мога да ти доставя удоволствие, без да отнема девствеността ти, щом се боиш толкова…

Идеше й да заплаче — той бе луд от желание, цялото му тяло се стремеше да се слее с нейното, и въпреки това намираше сили да се съобрази с нея… Нимю изплака:

— Не! Не, искам те — и се притисна отчаяно към него. Сама го въведе в себе си и посрещна почти с радост внезапната болка — и болката, и бликналата кръв, и неговата възбуда, достигнала върха си, я доведоха почти до лудост. Беше се вкопчила в него, задъхана, а стенанията й превръщаха страстта му в изстъпление. И тогава, във върховния момент на сливането, тя се отдръпна, отблъсна го от себе си, и го остави да се моли, задъхан, забравил всичко, освен отчаяната нужда да бъде в тялото й. После прошепна:

— Закълни се! Закълни се, че си мой!

— Кълна се! О, не мога повече… не мога… Остави ме…

— Чакай! Мой ли си? Закълни се! Кажи го още веднъж!

— Кълна се, заклевам се в душата си…

— Кажи го трети път — ти си мой…

— Аз съм твой! Заклевам се!

В същия миг Нимю почувства тръпката на ужас, която разтърси тялото му. Беше осъзнал какво се е случило, но все още бе в плен на лудата си страст — продължаваше да се движи в нея, задъхан, повлечен от отчаяние, стенещ сякаш от непоносима болка — и в самия миг, когато приливът смени отлива се отпусна върху покорното й тяло и семето му се изля в утробата й.

Той продължи да лежи неподвижно, като мъртъв, а тя започна да трепери. Дъхът й беше пресеклив и едва сега почувства колко страшно е изтощена. Не изпитваше блаженството, за което бе чувала да говорят. Вместо това се чувстваше победителка — удоволствието от триумфа й се стори далеч по-завидно от любовното щастие. Да, магията бе около тях. Нимю беше успяла — Кевин бе неин роб — тя владееше духа му, бе господарка на най-съкровената му същност. Плъзна ръка надолу, за да се убеди, че семето му се бе смесило с кръвта на загубената й девственост точно в часа, когато се обръща луната. Тя натопи пръст в кървавата течност и беляза с нея челото му. Докосването й го накара да почувства властта й и той стана — отпуснат и безжизнен.

— Кевин — каза Нимю. — Качи се на коня си. Тръгваме.

Той се изправи. Движеше се тъй, сякаш имаше олово в крайниците си. Обърна се, за да се качи на коня си. Нимю знаеше, че трябва много да внимава какво точно му казва, докато той е във властта на заклинанието.

— Първо се облечи — продължи тя. Кевин механично навлече дългата си роба и я завърза на кръста. Движеше се все така вдървено, но очите му проблясваха мрачно на лунната светлина. Беше в плен на магията, но бе разбрал измамата — знаеше, че тя го е предала. Гърлото й се сви от болка — изпита дива, мъчителна нежност. Прииска й се отново да го притисне към себе си, отново да легнат на тревата, прииска й се да развали магията, да покрие измъченото му лице с целувки, ида плаче, да плаче за погубената им любов.

„Но аз също съм положила клетва. Такава е съдбата ни“.

Тя се облече, възседна коня си и двамата потеглиха мълчаливо по пътя към Авалон. Призори Моргана щеше да прати баржата, за да ги чака на езерния бряг.

 

 

Моргана се събуди от неспокойния си сън няколко часа преди зазоряване. Беше почувствала, че Нимю е изпълнила задачата си. Облече се мълчаливо, после събуди Ниниан и жриците, които им прислужваха. Всички тръгнаха бавно след нея надолу към брега, облечени в обичайните тъмни дрехи и кожени туники. Косите им бяха сплетени на една плитка, и на кръста на всяка висеше сърповидният ритуален нож. Спряха на брега и зачакаха в пълно мълчание. Най-отпред стояха Ниниан и Моргана. Когато небето бавно започна да порозовява от първата утринна светлина, Моргана отпрати със знак баржата и я проследи с очи, докато тя потъна в мъглите.

Продължиха да чакат. Светлината ставаше все по-ярка и в мига, когато се показа слънцето, баржата изплува от мъглите. Моргана видя ясно Нимю. Момичето стоеше на носа, високо, изправено като стрела, плътно увито в наметалото си, лицето й бе скрито от спуснатата качулка. В далечния край на баржата се виждаха неясните очертания на нещо като куп дрипи.

„Какво е сторила с него? Мъртъв ли е вече, или е само омагьосан?“ Моргана установи, че се надява Кевин наистина да е мъртъв, да е посегнал сам на живота си от ужас или отчаяние. Два пъти го бе нарекла в гнева си „предател на Авалон“, а третия път той наистина се бе оказал предател — провинението му бе неоспоримо. Беше изнесъл Свещените реликви от светилището. О, да, той си заслужаваше смъртта — заслужаваше дори тази ужасна смърт, която го очакваше сега. Моргана бе се съветвала с друидите и те до един бяха съгласни с нея — Кевин трябваше да умре със смъртта на предателите в дъбовата горичка — не му се полагаше бърза и милостива смърт. Такова страшно предателство Британия не помнеше — от времето, когато жрицата Ейлан се бе омъжила тайно за римския проконсул и бе почнала да прави лъжливи предсказания, за да попречи на хората от племената да се вдигнат на бунт срещу римското владичество. Ейлан бе умряла на кладата заедно с три други жрици — а при това деянието на Кевин не бе само предателство, но и богохулство — също както на времето Ейлан се бе осмелила да лъже в името на Богинята. Наказанието бе страшно, но справедливо.

Двама от гребците помогнаха на Мерлин да стъпи на краката си. Той бе полуоблечен, дрехите му бяха завързани нескопосно и едва прикриваха голотата му. Косата му беше разчорлена, лицето — лишено от всякакъв израз… Упоен ли беше, или това бяха последици от заклинанието? Опита се да върви сам, но без двете тояги, на които обикновено се подпираше, залитна веднага и затърси с ръка някаква опора. Нимю стоеше все така неподвижна, като статуя, без да погледне към него нито веднъж. Лицето й продължаваше да е скрито в гънките на спуснатата качулка, но с първите лъчи на слънцето тя я свали с рязък жест и в същия момент магията изгуби силата си. Когато слънчевият лъч докосна лицето на Кевин, той сякаш се събуди — Моргана видя разбиране, а после и ужас в очите му — беше осъзнал какво се е случило и къде се намира.

Видя погледа му, отправен към Нимю, видя го и как примигна, когато забеляза пристаналата баржа. Едва сега съзна, че е пленен и предаден, и сведе глава от ужас и срам.

„Сега знае не само какво е да си предател, но и какво е да бъдеш предаден“.

Моргана отново хвърли поглед към Нимю. Момичето бе мъртвешки бледо — по лицето му нямаше и капчица кръв. Дългите му коси бяха разпилени безредно, макар че явно се бе опитвала да ги сплете набързо. Сега Нимю гледаше към Кевин. Устните й затрепериха и тя бързо извърна очи.

„Тя също го е обичала; станала е жертва на собствената си магия. Трябваше да предвидя това“, мислеше Моргана, „трябваше да предположа, че такова властно заклинание не може да не се отрази на този, който го е направил“.

Нимю се поклони ниско, точно както го изискваше обичаят.

— Господарке и майко — каза тя с безжизнен глас. — Доведох предателя, който стана причина да бъдат осквернени нашите свещени реликви.

Моргана пристъпи напред и прегърна момичето, но то трепна и се отдръпна.

— Добре дошла отново сред нас, Нимю, сестро — и Моргана я целуна по мократа от сълзи буза. Чувстваше ужасното страдание, което разкъсваше тялото на Нимю. „О, Богиньо — и тя ли ще стане жертва на отмъщението ти? Ако е тъй, то сме откупили живота на Кевин на твърде висока цена!“

— Върви, Нимю — каза тя, а гласът й бе пълен със състрадание. — Ще те отведат обратно в Дома на девиците. Твоето дело е завършено. Не е необходимо да присъстваш на това, което ще последва. Ти стори това, което беше необходимо и си страдала достатъчно.

Нимю прошепна:

— Какво ще стане с… с него? Моргана я прегърна силно.

— Дете, дете, не се занимавай с тази мисъл. Ти изпълни мисията си смело и достойно. Стига толкова.

Нимю изхлипа, сякаш щеше да заплаче, но не пророни и сълза. Отново хвърли поглед към Кевин, но той не вдигна очи и най-сетне, треперейки така, че едва можеше да върви, тя се остави да бъде отведена от две жрици. Моргана им каза тихо:

— Не я измъчвайте с въпроси. Стореното е сторено. Оставете я на спокойствие.

Когато Нимю се изгуби от поглед, Моргана се обърна към Кевин. Срещна погледа му и я прониза внезапна болка. Този човек беше някога неин любим, но беше и нещо много повече — единственият мъж в живота й, който никога не бе се опитал да я въвлича в някакви свои планове, никога не се бе възползвал от високото й положение в обществото, никога не бе търсил от нея друго, освен любов. Бе я извел жива от ада в Тинтагел, бе се въплътил за нея в Рогатия Бог, беше може би единственият искрен приятел сред всички мъже и жени, пресекли живота й.

Гърлото й бе така стегнато, че когато проговори, думите й излизаха с мъка.

— Е, арфисте Кевин, недостоен за титлата Мерлин Британски, лъжливи пратенико на боговете, имаш ли нещо да кажеш, преди да се изправиш пред съда на Богинята?

Кевин поклати глава.

— Нищо, което би било от значение за теб, Господарке на свещеното езеро. Моргана си спомни смътно и с болка, че той първи я бе назовал с тази титла.

— Тъй да бъде — каза тя с каменно лице. — Отведете го да чуе присъдата си. Кевин пристъпи колебливо между стражите. После спря, обърна се и изгледа Моргана, вдигнал предизвикателно глава.

— Не, почакай — каза той. — Реших, че все пак трябва да ти кажа някои неща, Моргана от Авалон. Някога ти бях казал, че съм посветил живота си в служба на Богинята, и с радост бих го дал за нея. Затова искам да разбереш, че всичко, каквото съм сторил, е било в служба на нея — на Великата майка.

— Нима се опитваш да кажеш, че в името на Богинята предаде нашите свещени реликви в ръцете на християните? — звънна презрително гласът на Ниниан. — Та ти си не само клетвопрестъпник, но и луд! Отведете предателя! — нареди тя, но Моргана направи знак на стражите да почакат.

— Длъжни сме да го изслушаме.

— Нещата стоят така — поде Кевин. — Казвал съм го и друг път, господарке — дните на Авалон са преброени. Назарянинът победи, и ние трябва да потъваме все по-дълбоко в мъглите, докато се превърнем просто в сън, в легенда. Нима искаш да вземеш със себе си и светите реликви, та да потънат и те в мрака, та никога да не видят изгряването на новия ден на човечеството? Дори ако е съдено Авалон да потъне в небитието, редно е нашите светини да останат на света, в служба на божественото начало — независимо от името, с което хората ще се обръщат към Бога. И тъкмо заради стореното от мен Богинята слезе поне веднъж в света на човеците — и този ден няма да бъде забравен никога. Хората ще помнят и търсят Граала, Моргана, дълго след като ти и аз ще сме се превърнали в приказки за деца, разказвани пред огнището. Не мисля, че това е лошо, а и ти би трябвало да мислиш същото — ти, която държа в ръцете си светата реликва като Нейна върховна жрица. А сега можеш да постъпиш с мен, както пожелаеш.

Моргана сведе глава. Споменът за онзи миг на възторг и божествено прозрение, когато държеше в ръцете си Граала и духът на Великата майка се въплъти в нея, щеше да остане в душата й до смъртта; животът на всички, които бяха в тронната зала на Камелот на онзи ден, нямаше вече да е същия, независимо от това, че всеки бе разбрал видяното по своему. Но сега тя бе длъжна да се изправи пред Кевин с лика на Богинята — отмъстителка, като старицата Смърт, разярената дива свиня, която разкъсва собствените си малки, Великият гарван, Разрушителката…

А той бе дал толкова много на Богинята. Моргана посегна да го докосне с ръка, защото под пръстите си видя това, което бе виждала и друг път, преди много години — един оголен череп…

„… Той сам я вижда — вижда собствената си смърт, както я виждам и аз… Но аз няма да допусна да го измъчват. Той каза истината; извършил е всичко в името на Богинята, а сега и аз трябва да изпълня своя дълг…“

Тя почака, за да е уверена, че гласът й няма да затрепери. Когато проговори, в далечината се чу тътен на гръмотевица.

— Богинята е милостива. Отведете го, както ви бе наредено, в дъбовата горичка, но там го убийте бързо — с един — единствен удар. Погребете го под големия дъб и нека от днес нататък там не стъпва човешки крак.

— Кевин, последни Вестителю на боговете, аз те проклинам да забравиш себе си, да се родиш отново без жреческото си познание и без просветление, проклинам те всичко, което си извършил досега на тази земя, да бъде заличено и ти да се върнеш сред родените само веднъж. Сто пъти ще трябва да се връщаш на земята, арфисте Кевин, винаги да търсиш лицето на Богинята и никога да не го откриваш. Но накрая, някогашни Мерлин, аз ти го казвам — накрая, когато тя те потърси, бъди сигурен, че ще те намери отново.

Кевин я гледаше право в очите. После се усмихна с особената си, нежна усмивка и каза почти шепнешком:

— Прощавай, Повелителко на езерото. Кажи на Нимю, че я обичах… А може би ще й го кажа сам. Защото мисля, че ще мине много, много време, докато ти и аз се срещнем отново, Моргана.

Далечният гръмотевичен тътен прозвуча като завършек на думите му.

Моргана потръпна, докато го гледаше как се отдалечава, накуцвайки между стражите, без да се обърне нито веднъж.

„Защо се чувствам посрамена? Та аз проявих милост; имах пълното право да не отменям мъченията му. Сега и мен ще нарекат предателка и малодушна — редно бе дърветата в дъбовата горичка да треперят от воплите му, трябваше да бъде докаран дотам, че да моли за смъртта… Толкова ли съм малодушна наистина, че не смея да подложа на мъчения един мъж, когото някога съм обичала? Може би е съдено смъртта му да бъде лека, а после Богинята да отмъсти на мен? Така да бъде, дори ако е съдено аз да срещна смъртта, която нямах сили да присъдя нему.“

Тя се присви, вперила поглед в сивите облаци, надвиснали над Авалон.

„Кевин е страдал през целия си живот. Не искам да добавям към съдбата му нещо повече от смъртта.“

Светкавица раздра небето. Моргана се разтърсваше от тръпки — може би просто бе застудяло от внезапно нахлулия бурен вятър?

„Тъй си отива последният Мерлин Британски — с бурята, която се разразява над Авалон“.

Тя се обърна към Ниниан.

— Върви. Внимавай заповедта ми да бъде изпълнена точно. Нека го убият с един удар, и да внимават тялото му да не остане над земята дори час. — Тя забеляза погледа, който й отправи по-младата жена. Дали всички знаеха, че двамата с Кевин са били любовници? Но Ниниан само попита:

— А ти?

— Аз ще отида при Нимю. Тя има нужда от мен.

Но Нимю не беше в стаята си в Дома на девиците. Не можаха да я открият никъде в сградата. Моргана притича през двора в проливния дъжд, но не можа да я открие и в малката, самотна къщичка, където някога бе живяла заедно с Рейвън. Не беше и в храма, а една от жриците каза на Моргана, че Нимю е отказала да се храни, отказала бе и предложеното й вино, дори не бе пожелала да се изкъпе. Ужасно предчувствие се надигаше в Моргана и се усилваше с всяка нова светкавица. Бурята ставаше все по-яростна, вилнееше навън, но Повелителката на Езерото извика всички прислужници и нареди да търсят момичето под дърво и камък. Но още преди да тръгнат, се появи Ниниан. Лицето й беше бяло като платно. Водеше със себе си стражите, които бяха натоварени да умъртвят Кевин съгласно заповедите на Моргана.

— Какво се е случило? — попита студено Моргана. — Защо не е изпълнена присъдата?

— Той бе убит с един удар, Повелителко на езерото — прошепна Ниниан, — но в мига, когато ударът бе нанесен, от небето падна гръм и разцепи големия дъб на две. Огромна цепнатина зее в свещеното дърво — от земята до небето…

Моргана имаше чувството, че стоманена халка стяга гърлото й. „В това, че по време на бурята е паднал гръм, няма нищо необичайно. Освен че гърмът удря винаги на най-високото място. Но това, че свещеният дъб се разцепи на две в мига, когато Кевин предсказа края на Авалон…“

Тя потръпна отново и обгърна здраво с ръце тялото си под наметката, та околните да не забележат, че трепери. Как би могла да отклони това знамение — защото случилото се със сигурност беше знамение — как да попречи на хората да разберат, че то може да предсказва края на Свещения остров?

— Боговете сами посочиха мястото, където ще почиват останките на предателя. Положете тялото му в разцепения дъб…

Хората се поклониха и тръгнаха да изпълнят заповедта й. Навън дъждът плющеше с все сила, гръмотевици тресяха въздуха, а Моргана едва сега осъзна, че е забравила за търсенето на Нимю. Но й се стори, че чу глас, който каза: „Сега е вече късно“.

Откриха тялото й по пладне, когато бурята утихна и слънцето разкъса облаците. Мъртвата лежеше сред тръстиките на брега на езерото. Дългата й коса се стелеше като водорасли около нея. Съсипана от скръб, Моргана не можа да не помисли, че все пак Кевин не е бил сам, когато е преминал дверите на смъртта и се е отправил към царството на сенките.