Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (26)

5

През цялата нощ групи пътници прииждаха към крепостните стени. Току-що се бе зазорило, когато Гуенхвифар надникна от прозореца на спалнята си и видя, че целият хълм до самите стени на замъка е претъпкан от коне, конници, палатки и безчислени тълпи мъже и жени.

— Сякаш е празник — обърна се тя към Игрейн, която сподели леглото й през последната нощ преди сватбата, а по-възрастната жена се усмихна.

— Когато кралят на кралете си взема жена, мило дете, това е голям празник за тази страна. Ето виж тези хора — те са дошли с Лот от Оркни.

На ум допълни: „Може би и Моргана ще дойде с тях“. Когато бе млада, произнасяше на глас всяка мисъл, която минеше през съзнанието й, но отдавна вече не постъпваше така.

Колко странно, продължи да разсъждава Игрейн, през цялото време, докато ражда и отглежда децата си, на жената се внушава да мисли най-вече и на първо място за синовете си. За дъщерите си мисли дотолкова, доколкото трябва да ги подготви за встъпването им в друго семейство, щом пораснат. Дали защото Моргана й беше първо дете, тя винаги бе най-близо до сърцето й? Артур се бе върнал във физическия смисъл на думата при нея след дългото си отсъствие, но, както се случва с мъжете, той толкова се бе променил, че разстоянието между тях вече бе непреодолимо. Но с Моргана — това тя бе установила на празненство по случай коронясването на Артур — я свързваше душевна близост, връзка, която никога не би могла да бъде прекъсната. Дали това се дължеше на свръхестествените дарби, които Моргана бе унаследила също като нея поради принадлежността си към Авалон? Затова ли всяка жрица копнееше да има дъщеря — за да тръгне по нейните стъпки и по този начин завинаги да останат заедно?

— Толкова много хора има тук — дочу тя гласа на Гуенхвифар, — мислех, че в цяла Британия няма толкова.

— А пък на теб ти предстои да бъдеш кралица на всички тези хора — наистина е малко плашещо. Знам това добре — отвърна Игрейн, — така се чувствах и аз, когато се омъжвах за Утър.

За миг отново си помисли, че Артур не е избрал подходяща жена за своя кралица. Гуенхвифар притежаваше несъмнено красота и добър нрав, а бе и образована, а от кралица се искаше да заеме достойно мястото си начело на двора. Гуенхвифар може би щеше да се окаже прекалено плаха и затворена за тази роля.

Казано най-просто, кралицата бе дамата на краля; не само домакиня и пазителка на неговото домашно огнище — с това би се справил всеки сенешал и иконом. Кралицата, също като великата жрица на Авалон, беше символ на реалностите в живота, тя бе длъжна да напомня на народа си, че в живота има много други неща, освен войни, битки и стремеж към власт. В крайна сметка основният дълг на един крал бе да се сражава за всички тези, които не биха могли да се защитят сами — старите хора, малките деца, бременните жени, бабите и дядовците, болните. Действително, сред племената на Древните съществуваше обичай младите жени да се сражават редом с мъжете — в стари времена бе съществувало дори училище, в което жени се обучавали на бойното изкуство. Но от зародиша на сегашната цивилизация осигуряването на храна и защитата на дома от нападатели ставаше все повече мъжко задължение. Мъжете пазеха огнището, за да могат старите хора и малките деца да живеят в сигурност, а жените се грижеха за дома. Когато в древния ритуал на брака със земята, Кралят на кралете се обвързваше с Великата жрица в символична женитба, с това той се обричаше да даде своите сили за кралството, а Кралицата — да съхрани земята, дома, огнището, за да имат мъжете зад гърба си нещо, за което да се сражават… Игрейн поклати нетърпеливо глава. Да мисли за всички тези символи и истината зад старите ритуали бе може би подходящо за една жрица на Авалон, но тя, Игрейн, бе заела мястото си на престола, без да отдели много време на такива разсъждения. Когато Гуенхвифар един ден остарееше достатъчно, та никой да няма нужда от нея, и тя щеше да има време да размисля за тези неща. В днешното цивилизовано време кралицата вече не бе жрица, управляваща само селяни, които се грижат за ечемичените си ниви, нито пък кралят — велик ловец, който вилнее сред дивеча!

— Хайде, Гуенхвифар, Кай ти е намерил прислужнички, но аз като майка на бъдещия ти съпруг трябва да те облека за сватбения ти ден, след като собствената ти майка не е тук.

Младата жена заприлича на ангел, когато я облякоха — прекрасната й коса засия като чисто злато на слънчевата светлина с блясък, по-силен от този на златния венец, който поставиха върху нея. Дрехата й бе от най-фин бял плат — тънък като паяжина. Гуенхвифар каза със свенлива гордост на Игрейн, че платът бил донесен от много далечни земи, по-далечни дори от Рим, и че бил по-скъп от златото. От този плат баща й купил за украса на черковния олтар и за покривка на една свещена реликва. Дал и на нея едно парче, а тя го запазила, за да ушие от него сватбената си рокля. Имало още от този плат — от него щяла да ушие празнична туника за Артур — нейният сватбен подарък за него.

Дойде Ланселет, за да ги отведе на утринната литургия, която щеше да се отслужи преди сватбата. После през целия ден щеше да има веселие и пиршества. Изглеждаше блестящо в карминеночервената туника, която бе носил и преди, но бе облечен за езда.

— Нима заминаваш, Ланселет?

— Не — отвърна той. Говореше спокойно, но не можеше да откъсне очи от Гуенхвифар. — По време на празненствата през деня, част от новодошлите войници и кавалерията на Артур ще покажат на хората какво могат; аз съм един от ездачите, които ще показват умението си този следобед. Артур счита, че е време да покаже на своя народ какви намерения има.

Игрейн отново видя този покорен, изпълнен с безнадеждност поглед, с който той винаги гледаше Гуенхвифар, видя и сияйната усмивка, с която момичето погледна към него. Не можа да чуе какво си казват, но беше убедена, че е нещо съвсем невинно. Не им бяха необходими думи. Игрейн отново осъзна с отчаяние, че от това ще произлязат само нещастия.

Тръгнаха заедно надолу по коридорите, а по пътя към тях се присъединяваха прислужници и благородници — всички се тълпяха за литургията. На стъпалата на параклиса към тях пристъпиха двама млади мъже, чиито шапки бяха украсени също като на Ланселет с дълги черни пера. Гуенхвифар си припомни, че и Кай носеше такава украса на шапката си. Може би това бе някакъв белег за принадлежност към най-близкия приятелски кръг на Артур?

А Ланселет попита:

— Къде е Кай, братко? Не трябваше ли той да бъде тук, за да съпроводи милейди до църквата?

Един от новодошлите — едър, набит мъж, който въпреки това според Гуенхвифар далечно напомняше Ланселет — каза:

— Кай и Гауейн обличат Артур за сватбата. Всъщност мислех, че и ти си с тях, защото тримата сте като братя на Артур. Той ме изпрати да изпълня това задължение, тъй като съм роднина на лейди Игрейн. Мадам — обърна се той с поклон към Игрейн — нима не ме помниш? Аз съм син на Господарката на Езерото. Името ми е Балан, а това е нашият несъщ брат Балин.

Гуенхвифар кимна любезно. „Възможно ли бе едрият, грубоват Балан да е наистина брат на Ланселет? Все едно някой бик да е брат на чистокръвен жребец от южните страни!“ Балин, братът от осиновяването, бе нисък и червендалест, с коса, жълта като на саксонец, и брадат също като саксонец. Тя продължи на глас:

— Ланселет, ако желаеш да съпроводиш нашия господар и повелител…

— Мисля, че трябва да отидеш при него, Ланселет — каза с усмивка Балан. — Като всеки мъж, комуто предстои да се ожени, Артур е страхотно нервен. Нашият крал може да се сражава на бойното поле като самия Пендрагон, но тази сутрин, докато го приготвяхме за невестата му, се държеше като съвсем младо момче, какъвто е всъщност!

„Горкият Артур“, помисли Гуенхвифар, „тази сватба е по-голямо изпитание за него, отколкото за мен — аз поне нямам друг избор, освен да се подчинявам на волята на баща си и на краля!“ За миг тя се поразвесели. Горкият Артур, налагаше се да я вземе за доброто на кралството. И щеше да я вземе, дори ако беше белязана от едра шарка, или пък стара и грозна. Просто още едно от задълженията, също както бе длъжен да води войските си в битка срещу саксонците. Но от саксонците знаеше какво може да очаква! Тя каза меко:

— Лорд Ланселет, ще предпочетеш ли да отидеш при господаря Артур?

Очите му й казаха съвсем ясно, че не иска да се откъсне от нея; за ден-два тя се бе научила да разчита неговите погледи. Не бе разменила с Ланселет нито дума, която не би могла да изкрещи на висок глас пред баща си, Игрейн, и всички епископи в Британия, събрани заедно. Но той за първи път очевидно се разкъсваше от противоречиви чувства.

— Последното нещо, което желая, е да те оставя, мадам, но Артур е мой братовчед и приятел…

— Да пази Бог някога да застана между теб и него — отвърна тя и му протегна малката си ръка за целувка. — С този брак ти ставаш и мой братовчед. Върви при моя господар и повелител и му кажи… — тя спря, уплашена от собствената си смелост; прилично ли бе да говори така? Господ да им е на помощ на всички, след час тя щеше да е законна съпруга на Артур. След като думите й бяха само израз на загриженост за бъдещия й съпруг, какво значение имаше дали сега ще каже нещо непремерено? — Кажи му, че с радост връщам най-верния му пълководец и че го очаквам с обич и покорство, сър.

Ланселет се усмихна. Стори й се, че усмивката му подръпна някаква струна в душата й и тя неволно отвърна също с усмивка. Възможно ли бе да го чувства до такава степен като част от себе си? Всичките й жизнени сили бяха съсредоточени в това докосване на устните му до ръката й. Преглътна и внезапно осъзна какво е чувството, което изпитва. Въпреки вестта, изпълнена с обич и покорство, която пращаше на Артур, Гуенхвифар разбра, че би продала душата си, за да може да върне времето, да може да каже на баща си, че не би могла да вземе за мъж друг, освен Ланселет. Това бе също толкова истинско, колкото и слънцето над нея и тревата под краката й, също толкова истинско — тя отново преглътна — колкото бе истински и Артур — Артур, който се подготвяше за тяхната венчавка. Тя самата сега трябваше да отиде на света литургия, за да се подготви за брачния обет.

„Нима Бог си прави някаква жестока шега — да не ме остави да осъзная какво изпитвам, докато не стане прекалено късно? Или може би е някоя от примките на сатаната, може би Лукавият ме изкушава да наруша дълга си към баща и съпруг?“ Тя не чу какво й каза Ланселет; разбра само, че ръката му се откъсна от нейната, че той и обърна гръб и си тръгна. Почти не чу и любезните думи на двамата несъщи братя, Балин и Балан — кой всъщност беше синът на Господарката на Езерото? А, да — Балан; полубратът на Ланселет, който му приличаше не повече, отколкото гарванът прилича на орела.

Сега Игрейн й говореше нещо.

— Оставям те на грижите на Артуровите рицари, скъпа. Трябва да разговарям с Мерлин, преди да започне литургията.

Гуенхвифар разбра със закъснение, че Игрейн очаква тя да й позволи да си тръгне. Вече бе встъпила в правата си на велика кралица. Почти не чу собствените думи, с които отпрати по-възрастната жена.

Игрейн прекоси двора на замъка, като мълвеше извинения към хората, в които неволно се блъскаше, докато се опитваше да се добере до Талиезин в тълпата. Всички бяха облечени в ярки празнични дрехи — единствено той се отличаваше с обичайните си сиви одежди.

— Татко…

— Игрейн, детето ми. — Талиезин сведе поглед към нея и Игрейн се почувства странно успокоена от това, че той се обръща към нея така, когато беше четиринадесетгодишна. — Мислех, че помагаш при обличането на нашата невеста. А тя е толкова красива! Артур се сдоби с истинско съкровище! Научих, че е и умна, образована и набожна — това много ще зарадва епископа.

— Татко — Игрейн снижи гласа си така, че никой наоколо да не може да чуе думите й, и продължи умолително — Трябва да те попитам — съществува ли някакъв почтен начин, по който Артур може да избегне този брак?

Талиезин примигна смутено.

— Не мисля, че няма такъв начин. Та нали всичко е готово за бракосъчетанието, което ще се състои веднага след литургията. Бог да ни е на помощ — нима всички сме били измамени? Да не би тя да е безплодна — или може би не е вече девствена? Той поклати потиснато глава. — Освен ако не се установи, че е прокажена или вече бременна с детето на друг мъж, няма начин да се спре бракосъчетанието им; пък дори и в такъв случай не бихме избегнали скандала и оскърблението, което ще си спечелим враг в лицето на Леодегранс. Защо ми задаваш такъв въпрос, Игрейн?

— Убедена съм, че тя е добродетелна. Но видях как гледа Ланселет, видях и погледите, които той й отправя. Нима от този брак би могло да произлезе нещо друго, освен нещастие — щом още отсега невестата е увлечена по друг, при това по най-близкия приятел на младоженеца?

Мерлин я загледа с пронизващия си поглед; макар и вече много стар, не бе загубил своята проницателност.

— Значи такава била работата. Винаги съм си мислил, че нашият Ланселет е прекалено красив и има повече чар, отколкото е добре за самия него. Но в края на краищата той е почтено момче; може би това е някаква младежка фантазия и те ще я забравят, когато младите минат под венчило и споделят брачно ложе. Може би ще си спомнят за това с малко тъга, като за нещо несбъднато.

— В девет от десет такива случая бих се съгласила с теб — отвърна Игрейн, — но ти не си виждал как се гледат, а аз съм.

Мерлин въздъхна отново.

— Игрейн, Игрейн, дори да си права, какво бихме могли да сторим? Леодегранс Веднага би обявил война на Артур, а Артур има вече достатъчно предизвикателства, с които ще трябва да се справи. Не чу ли за онзи северен крал, който пратил вест на Артур, че одрал брадите на единадесет други крале, за да си направи от тях наметало, и че Артур трябвало да му плаща данък, инак щял да вземе и неговата брада?

— А Артур — той как отговори?

Мерлин каза:

— Ами прати отговор, че що се отнася до брадата му, то тя още не е пораснала истински и не би свършила работа; но че ако онзи крал иска, да заповяда и да се опита да я вземе, стига да може да си проправи път през труповете на мъртвите саксонци. Прати му и главата на един победен саксонец — тъкмо се връщаше от поредния си поход срещу тях и го уведоми, че неговата брада би била по-подходяща за наметалото на един приятел, редом с когото би се сражавал на драго сърце, вместо срещу него. И накрая му съобщи, че би му изпратил подарък като крал на крал, но не иска данък от приятели и никому не плаща данък. Така че тази работа се размина, но виж сама виждаш, че Артур не може да си позволи да има още врагове. Пък и Леодегранс не би бил враг за пренебрегване. По-добре да вземе момичето; бих казал същото, дори да я бе видял в леглото с Ланселет — а нищо такова не е станало и надали ще стане.

Игрейн установи, че кърши ръце.

— Какво да сторим? Мерлин докосна много леко бузата й.

— Това, което винаги правим, Игрейн — ще сторим каквото трябва, както Боговете са наредили. Ще се опитаме да направим най-доброто, което можем. Никой от нас не се е заел с тези неща, за да постигне собственото си щастие, дете мое. Ти си отгледана в Авалон и добре знаеш това. Каквото и да правим в опитите си да променим своята съдба, в края на краищата решават Боговете, или, за да бъдем приятни на епископа, решава Бог. Колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че няма значение какви думи ползваме, след като тях казваме едни и същи истини.

— Господарката на езерото не би се зарадвала да чуе такива думи от теб — това произнесе един мургав, слаб мъж, който се бе появил зад Талиезин. Беше облечен в тъмни дрехи и с еднакъв успех би могъл да бъде друид или християнски свещеник. Талиезин се поизвърна и се усмихна.

— Въпреки това Вивиан знае, също както и аз, че те са верни. Игрейн, мисля, че не познаваш най-новия от нашите големи бардове — доведох го тук, за да пее и свири на сватбата на Артур. Представям ти Кевин, мадам.

Кевин се поклони ниско. Игрейн забеляза, че се подпира на една украсена с резба тояга като върви. Едно момче на дванадесет — тринадесет години носеше арфата му, увита в калъф. Често бардовете и арфистите бяха слепи или сакати, особено тези, които не бяха друиди — малко напълно здрави момчета биха отделили време, за да се обучат на това изкуство. Но за своите бардове друидите обикновено подбираха хора, здрави телесно и душевно. Рядко се допускаше човек с недъг да получи друидско образование — съществуваше убеждение, че с недъга боговете белязват хора с някакъв инак незабележим недостатък. Разбира се, би било недопустимо Игрейн да каже на глас нещо такова — тя прие, че дарбата му е толкова изключителна, че са го приели въпреки правилата.

За миг Кевин бе отклонил потока на мислите й, но когато отново се върна на проблема, съзна, че Талиезин е прав. Нямаше начин сватбата да бъде спряна, без да се стигне до скандал, а най-вероятно и до война. В кирпичената църква вече бяха запалени свещите, чу се и камбанен звън. Игрейн влезе в църквата. Талиезин коленичи малко вдървено; коленичи и момчето, което носеше арфата на Кевин, но самият Кевин не преви колене. За миг Игрейн помисли, че понеже не е християнин, не зачита службата, както на времето й се бе сторило, че постъпва Утър. Но съдейки по несигурната му походка, предположи, че единият му крак е вдървен и не може да се прегъва. Забеляза, че епископът му хвърля намръщени погледи.

— Чуйте словото на нашия Бог Исус Христос — започна епископът — където двама или трима се съберат в моето име, и аз съм сред тях, и какво поискате в моето име, ще ви се даде…

Игрейн коленичи и спусна воала пред лицето си, но въпреки това виждаше как Артур влезе в църквата, съпроводен от Кай, Ланселет и Гауейн, облечен във фина бяла туника и синьо наметало, без никакви други украшения, освен тънкия златен обръч, с който го увенчаха на коронацията, и пищната червена ножница, обсипана със скъпоценни камъни, в която беше големият му меч. Без дори да гледа, виждаше и Гуенхвифар в тънката като паяжина бяла рокля, цялата в бяло и златно, също като Артур, коленичила между Балин и Балан. Там беше и Лот, отслабнал и с посивели коси, коленичил между Моргоуз и един от по-младите си синове, а зад него — в този миг й се стори, че забраненият звук на арфа се извиси над пеенето на свещениците. Тя предпазливо повдигна глава и се вгледа — знаеше кой коленичи там, макар че лицето и фигурата на Моргана бяха скрити от коленичилата пред нея. Игрейн чувстваше присъствието й като фалшива нота в хармонията на службата. Нима след толкова години отново можеше да чете мисли? И какво търсеше една жрица на Авалон в църква? Когато Вивиан посещаваше нея и Утър, след като се ожениха, тя или не присъстваше на църковните служби, или стоеше, слушайки и наблюдавайки с учтивия интерес, който би отделила на дете, играещо с куклите си. А ето сега Моргана — тя се бе променила, станала бе по-слаба и по-красива облечена простичко в дреха от тъмен вълнен плат, косите й бяха покрити със скромна бяла шапчица и воал. Не правеше нищо — бе коленичила със сведени очи, същинско въплъщение на почтително внимание. Но сякаш дори свещеникът чувствуваше как от нея се излъчва нетърпение, което нарушава хармонията; на два пъти се прекъсна и хвърли поглед към нея, въпреки че не би могъл да я обвини в нищо. Поведението й бе съвсем прилично и почтено, затова той продължи със службата.

Сега и вниманието на Игрейн се отклони. Тя опита да се съсредоточи върху думите на свещеника, отвръщаше подходящо, където трябваше, но не мислеше нито за тези думи, нито за сина си, когото в момента венчаваха, нито за Гуенхвифар, която под воала си гледаше към Ланселет, застанал редом с Артур. Игрейн мислеше само за дъщеря си. Когато службата приключеше, двете щяха да се видят на сватбеното тържество. Игрейн щеше да разбере къде е била досега Моргана и какво я бе сполетяло.

Тя отново вдигна очи за миг. Свещеникът тъкмо четеше текста за сватбата в Кана Галилейска. Игрейн обърна поглед към Артур; и тогава видя, че и неговите очи са впити в Моргана.