Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (36)

15

Гуенхвифар не обичаше да се занимава с предчувствия и предсказания — та нали в Светото писание бе казано, че никой не знае какво му носи утрешния ден? Но все пак — през изминалата година, откак бяха пристигнали в Камелот, не бе се и сещала за Моргана, а тази сутрин, като се събуди, си припомни ясно, че бе я сънувала. В съня й Моргана я бе взела за ръка, бе я завела край Белтейнските огньове и й бе наредила да легне с Ланселет, който я чакаше там. Когато се разсъни, реши, че сънят е смешен и налудничав. Такива сънища можеха да бъдат изпращани единствено от Сатаната — най-често Моргана бе тази, която в сънищата я подтикване да извърши недопустими за искрена християнка неща.

„Но тя напусна двора и няма защо да мисля повече за нея… Не, не й мисля злото, искрено се надявам да се покае за греховете си и да намери покой в някой манастир, но дано той да е далеч оттук…“ Сега, когато Артур се бе отказал окончателно от езическите обичаи, Гуенхвифар можеше да бъде напълно щастлива, стига да не бяха тези сънища, в които Моргана я подвеждаше да върши срамни неща. Ето, и днес, докато седеше и бродираше покривка за църковния олтар, не можеше да пропъди спомена за съня. Стори й се грешно да бродира светия кръст със златни конци, докато мислите й все се въртяха около Ланселет. Остави ръкоделието и прочете тихичко една молитва, но образите от съня продължиха да я преследват безмилостно. По Коледа беше помолила Артур да забрани паленето на белтейнски огньове в цялата страна и той и бе обещал. Гуенхвифар предполагаше, че би го сторил и по-рано, ако не го възпираше Мерлин. Наистина, мислеше си Гуенхвифар, трудно бе да не обичаш стария човек — той беше толкова мил и сърдечен; само да бе християнин, би бил за предпочитане пред всеки свещеник. Но Талиезин все упорстваше, че не било почтено да се отнемат на простия народ представите за Богинята, която се грижи за посевите им, следи за множенето на добитъка и прави тъй, че да натежават утробите на жените. С какво ли можеха да прегрешат толкова тези хорица, продължаваше Талиезин, нали се трудеха от зори до мрак в полето, за да си осигурят толкова храна, колкото да не загинат от гладна смърт. Надали Сатаната, ако изобщо имаше такъв, би се занимавал точно с тях. Гуенхвифар бе отвърнала:

— Значи според теб не е грях да изпълняват развратни езически ритуали около огньовете по Белтейн, и да споделят постелята на чужди мъже…

— Бог знае, малко радост е отредена в техния живот — отвърна спокойно Талиезин. — Не ми се струва чак толкова страшно, че четири пъти в годината, когато се сменят сезоните, те се веселят и вършат това, което им се иска. Не виждам как може да се обича един Бог, който отделя толкова много внимание на тези неща и ги нарича порочни. Ти как мислиш, кралице?

— Да, кралицата бе убедена, че това е грях — да танцуваш гола из полето и сетне да легнеш с първия мъж, който се изпречи пред очите ти… Това бе грешно, безсрамно и порочно. Талиезин въздъхна и поклати глава.

— И все пак, кралице, никой няма право да повелява над чуждата съвест. Ако за теб това е грях и порок, сигурна ли си, че знаеш кое е добро за другите? Дори най-големите мъдреци не могат да твърдят, че знаят всичко, и Боговете в своята мъдрост биха могли да имат цели, които ние с ограниченото си човешко познание не можем да разберем.

— Но ако аз зная кое е добро и кое — лошо, а аз зная, защото така са ме учили свещениците и съм чела Светото писание, няма ли да си навлека Божия гняв, ако не въведа такива закони, с които да предпазвам поданиците си от грях? — попита Гуенхвифар. — Мисля, че Бог иска от мен да не разрешавам злото да пусне корени в моето кралство, и ако аз бях крал, отдавна щях да съм предприела необходимото.

— Тогава, лейди, мога само да отбележа какъв късмет има страната, че не я управляваш ти. Кралят е длъжен да защитава поданиците си от външни врагове, от нашественици, и да ги поведе, когато се налага да защитят страната си. Кралят е длъжен първи да се изправи пред опасността, надвиснала над страната му, също както обикновеният селски стопанин пази нивята от разбойници. Но не е кралят този, който може да повелява над сърцата на поданиците си.

Тя продължи да спори разгорещено.

— Кралят е защитник на народа си, но каква е ползата да съхрани телата им, ако допусне душите им да станат жертва на порока? Ето, лорд Мерлин, аз съм кралица и много майки в тази страна ми изпращат дъщерите си, за да ми служат като придворни дами и да се научат на дворцови маниери. Кажи ми каква кралица щях да бъда, ако допуснех някое момиче, което са ми поверили, да се държи нескромно, да забременее, или дори да споделя леглото на собствения ми съпруг, както ми казват, че правела кралица Моргоуз? Майките ми поверяват дъщерите си, защото са уверени, че ще ги закрилям…

— Но това е различно. Момичетата, които ти поверяват, са толкова млади, че сами не знаят какво искат. Ти трябва да заемеш мястото на майките им и да ги възпитаваш — прекъсна я Талиезин. — Кралят повелява над възрастни мъже.

— Бог никъде не е казал, че трябва да има един закон за двора и друг — за простия народ! Бог иска от всички да спазват неговите заповеди — та докъде бихме стигнали, ако нямаше такива закони? Какво би се случило с тази страна, ако собствените ми придворни дами хукнеха по полетата и започнеха да развратничат? Не мога да разбера как все още допускаме да се вършат такива неща там, където се чува звън на църковна камбана!

Талиезин се усмихна и заяви:

— Що се отнася до теб, кралице, не мога да си представя, че би тръгнала из полето по Белтейн, дори да нямаше такава забрана. Забелязал съм, че не обичаш много да излизаш на открито.

— Не излизам по своя воля, защото съм имала щастието да бъда посветена в християнската вяра и да слушам съветите на нашите свещеници! — сопна се кралицата.

— Но помисли, Гуенхвифар — поде внимателно друидът, а сините му очи, избелели от годините, я гледаха кротко сред заобикалящата ги мрежа от бръчици. — Представи си, че има закон, който забранява Белтейнските огньове, а твоята съвест ти говори, че би било редно да се подчиниш на волята на Богинята, да признаеш, че ние сме телом и духом под нейна власт? Ако Богинята, в която вярваш, ти повели така, мислиш ли, че един закон може да ти попречи да празнуваш Белтейн? Та помисли, скъпа лейди — нима епископ Патрициус не ти е казвал? — само преди двеста години служенето на Христа е било изрично забранено тук в Летните земи. Римляните са считали, че който се кланя на Христа, лишава техните богове от дължимата им почит. Но все пак е имало християни, които са предпочитали да умрат, отколкото да запалят благовония пред някой от старите идоли — да, виждам, че знаеш тази история. Нима искаш твоя Бог да се превърне в тиранин, не по-добър от някой римски император?

— Но нали Бог е истина, а онова са били идоли, измислени от човека — отвърна Гуенхвифар.

— По какво се различават тези идоли от лика на Дева Мария на знамето, което издига Артур по време на сражение? — запита Талиезин. — Това са все образи, предназначени да даряват душевен мир на вярващите. На мен, защото съм друид, ми е абсолютно забранено да възприемам каквато и да било видима представа за Бога, защото във всеки живот са ме учили, че нямам нужда от такива представи — когато мисля за Бога, той е с мен. Но тези, които се раждат само веднъж, не могат да постигнат това, затова имат нужда от каменните кръгове и езерата, за да се кланят на Богинята, също както християните имат нужда от образа на Светата дева и кръста, който някои рицари поставят на щитовете си, за да се знае, че вярват в Христа.

Гуенхвифар имаше чувството, че нещо в този аргумент не е наред, но се отказа да спори с Мерлин. В крайна сметка той бе стар човек, при това закоравял езичник.

„Ако родя син на Артур — той ми обеща, че тогава ще изпълни всяко мое желание. Тогава ще поискам от него да забрани навсякъде и празненствата по Белтейн, и огньовете, които палят по жътва“.

Сега, месеци по-късно, снощният сън й припомни този разговор. Несъмнено Моргана би я посъветвала и в действителност да отиде с Ланселет край белтейнските огньове… Нали Артур бе казал, че няма да задава въпроси, ако тя забременее от друг, направо й бе разрешил да вземе Ланселет за любовник… Лицето й пламтеше, когато се наведе отново над бродирания кръст. Не, не бе редно сега да се занимава с това. Прибра недовършената покривка и я уви в къс от по-грубо платно. Щеше да се заеме с ръкоделието отново, когато се поуспокои. Пред вратата на покоите й се чуха неравните стъпки на Кай.

— Господарке — поде той, когато влезе, — кралят нареди да те помоля да дойдеш при него на турнирното поле. Искал да ти покаже нещо.

Гуенхвифар кимна на дамите си.

— Илейн, Мелиъс, елате с мен — нареди тя. — Всички останали могат да ме съпроводят или да останат тук с ръкоделията си, както желаят.

Една от придворните, която бе по-възрастна и недовиждаше, предпочете да остане да преде; но всички останали се скупчиха около Гуенхвифар, радостни, че ще могат да излязат на чист въздух.

През нощта бе валял сняг, но зимата вече отминаваше — сега слънцето бързо разтапяше снежната покривка. Виждаше се първата пролетна трева, а сред нея тук-там надничаха и цветни пъпки. След месец всичко наоколо щеше да е отрупано с цветя. Когато Гуенхвифар се установи в Камелот, баща й Леодегранс й изпрати най-добрия си градинар, та да я посъветва какви зеленчуци и ароматни треви да посади в градината си. На това място бе имало укрепления още преди римляните да дойдат по тези земи, затова намериха и много билки, които явно растяха отдавна тук. Гуенхвифар нареди да ги пренесат в нейната зеленчукова градина. Откриха наблизо една поляна, цялата осеяна с диви цветя, и Гуенхвифар помоли Артур да й разреши да я запази за себе си, затова той устрои турнирното поле доста по-далеч от замъка.

Тя вдигна плахо очи, докато пресичаха моравите около замъка. Тук бе много открито — човек имаше чувството, че е съвсем близо до небето. Керлиън бе сгушен по-близо до земята. Когато тук, в Камелот, валеше дъжд, им се струваше, че се намират на остров сред мъглите, почти като на Авалон, но в ясни и слънчеви дни като днешния, замъкът се извисяваше на открития хълм и можеше да се види отвсякъде. От него погледът се рееше над безкрайни гори и хълмисти земи…

Да, това място бе прекалено близо до небето. Според Гуенхвифар не бе редно обикновени простосмъртни да могат да виждат толкова надалеч, но Артур твърдеше, че въпреки мира в страната кралският замък трябва да си остане недостъпен.

Артур не дойде да я посрещне, а изпрати Ланселет. Докато го гледаше как идва към нея, тя си каза, че е станал още по-красив. Сега, когато не му се налагаше да стриже постоянно косата си, за да може да я събира под бойния шлем, той я бе пуснал да расте и тя падаше на къдрици до раменете му. Носеше къса брада — Гуенхвифар харесваше тази мода, въпреки че Артур все го подиграваше, че е суетен. Самият Артур продължаваше да носи косата си много къса, по войнишки, и шамбеланите му го бръснеха много старателно всеки ден.

— Господарке, кралят те очаква — каза Ланселет и взе ръката й, за да я съпроводи до дървените седалки, които Артур бе наредил да издигнат край оградата на турнирното поле.

Артур й се поклони, пое ръката й и благодари с усмивка на Ланселет.

— Седни тук, Гуен. Повиках те, за да ти покажа нещо интересно. Погледни натам…

Тя видя, че една група млади рицари и някои от служителите в кралския дворец разиграват учебно сражение — бяха разделени на две групи и се сражаваха с дървени мечове и големи щитове.

— Гледай — продължи Артур, — виж онзи високия, с шафраненожълтата риза! Не ти ли напомня на някого?

Гуенхвифар се взря в момчето и забеляза колко умело върти меча — той се бе откъснал от останалите и нападаше като фурия, като събаряше всичко по пътя си. Удари едно от другите момчета с такава сила, че то остана в безсъзнание на полето, а друг пресрещна с щита си така, че той започна да залита. Беше наистина съвсем младо момче — по розовото му лице имаше едва набол златист мъх. Приличаше на херувим, но бе над шест фута висок, широкоплещест и едър като бик.

— Сражава се като самия дявол — отбеляза Гуенхвифар. — Кой е той наистина? Струва ми се, че съм го виждала из двореца…

— Това е същото момче, което пристигна преди време в Камелот и отказа да ни каже името си — намеси се Ланселет, който седеше от другата й страна. — Тогава ти го предаде на Кай, за да помага в кухнята. Веднага го кръстиха „Хубавеца“, защото ръцете му бяха много бели и меки. Кай си правеше с него всякакви грубиянски шеги и му нареждаше да бели зеленчука или да върти шишове, за да му загрубеели дланите. Нашият Кай има остър език…

— А момчето никога не му отвръщаше — продължи Гауейн от другата страна на Артур. — Можеше да пречупи гръбнака на Кай с голи ръце, ако се ядоса, а и останалите прислужници в кухнята все го насъскваха — особено веднъж, когато Кай се шегуваше с произхода му и казваше, че трябва да е от много долен род и син на слуги, щом кухненската работа му иде отръки. Но Хубавеца изобщо не го погледна и каза, че не е редно да се удря човек, осакатял в служба на краля.

Ланселет отбеляза сухо:

— За Кай това е било по-лошо, отколкото ако го бе пребил до безсъзнание. Той и без това има чувството, че не е годен за друго, освен да върти шишове и да сервира на масата. Артур, някой ден би трябвало да възложиш някоя рицарска задача на Кай. Прати го поне да търси дракона на стария Пелинор…

Илейн и Мелиъс се закискаха, скрили лица в ръцете си. Артур отвърна:

— Тъй и ще сторя. Кай е прекалено добър и верен рицар, за да бъде пренебрегван. Нали знаеш, че исках да му дам Керлиън, но той не пожела. Каза, че баща му е наредил да ми служи, докато е жив, затова щял да дойде и в Камелот, за да ръководи домакинството ми. Но да се върнем на момчето — как му каза ти, Ланс, Хубавеца ли? Не ти ли прилича на някого, лейди?

Гуенхвифар продължи да гледа момчето, което тъкмо нападаше последния оцелял противник. Русата му коса се вееше на вятъра. Имаше високо чело и едър нос, а ръцете, с които държеше меча, наистина бяха много нежни и бели — Гуенхвифар хвърли поглед встрани, към Артур, и срещна погледа на същите сини очи, само че те бяха увенчани с гъсти кичури червеникава коса. Тогава възкликна стреснато:

— Но той прилича на Гауейн!

— Бог да ни е на помощ, така е — разсмя се Ланселет. — Никога не бих забелязал. При това често съм говорил с него. Дадох му и тази риза, защото нямаше какво да облече…

— Дал си му и много други неща — добави Гауейн. — Когато го питах има ли всичко необходимо, за да излезе на турнирното поле, той ми каза колко неща си му подарил. Благородно си постъпил, като си помогнал на момчето, Ланс.

Артур се извърна към него и запита учудено:

— Твой син ли е, Гауейн? Не знаех, че имаш.

— Не, не, кралю. Това е моят най-малък брат, Гарет. Не ми разрешаваше да издам тайната му.

— Защо си мълчал дори пред мен, братовчеде? — каза Артур с упрек. — Нима имаш тайни от своя крал?

— Не е тъй — запротестира притеснено Гауейн и едрото му, плоско лице се покри с гъста червенина, така че се сля по цвят с косата му. — Никога не бих крил нещо от теб, кралю, но момчето много ме молеше да не казвам нищо. Твърдеше, че ти ме предпочиташ пред останалите рицари, защото съм ти братовчед, но той искал да спечели признание в двора на Артур и да бъде оценен от великия Ланселет — да, Ланс, така каза, „великия Ланселет“ — та искал да спечели слава само с делата си, а не заради името и произхода си.

— Ама че глупости — каза Гуенхвифар, но Ланселет се усмихваше.

— Не е така — поде той. — Момчето е постъпило доблестно. Аз самият често съм искал да имах куража да сторя същото, а не да бъда за всички незаконородения син на крал Бан и да нямам нужда да печеля мястото си в двора по собствени заслуги. Затова и все се стремях така ожесточено да се отличавам в битките — да не би някой да каже, че не съм заслужил оказваните ми почести…

Артур постави кротко ръка върху ръката на Ланселет.

— Никога не бива да ти идват на ум такива неща, приятелю — каза той. — Всички знаят, че няма равен на теб сред моите рицари, и че си най-близък и верен защитник на моя трон. Но, Гауейн, — и той се обърна към червенокосия великан, — теб също съм предпочел пред останалите не защото си мой роднина и наследник на короната, а защото си верен и честен, и си спасявал десетки пъти живота ми. Намериха се хора на времето, които ме съветваха да не избирам наследника на трона за свой телохранител. Казваха ми, че ако той изпълнява съвестно задълженията си, никога няма да се добере до короната. И все пак аз винаги съм се поздравявал за избора си. — Артур прегърна Гауейн през раменете. — Значи момчето е твой брат, а на мен и през ум не ми минаваше.

— Аз самият не знаех нищо, когато той се появи в двора — заяви Гауейн. — За последен път го бях виждал на тържеството по случай твоето коронясване. Тогава не беше по-висок от меча ми, а сега — сам виждаш. — Гауейн посочи с глава към полето пред тях. — Веднъж го забелязах в кухните и реших, че трябва да е от нашата кръв. Бог ми е свидетел, незаконните синове на Лот нямат чет. Но когато отидох при него, го познах, а той започна да ме моли да не издавам кой е, та сам да спечели рицарска слава.

— Какво пък, една година на служба при Кай може да направи мъж и от последното мамино синче — каза Ланселет, — а Бог знае, че той наистина се държа мъжки.

— Чудя се как ти не си го познал, Ланселет — та нали той едва не стана причина да се пребиеш на сватбата на Артур — каза развеселено Гауейн. — Помниш ли как го изтърси в скута на майка ми и й заръча добре да го натупа, та да не се вре друг път под конските копита.

— Да, и веднага след това едва не си счупих врата — сега си спомням — разсмя се Ланселет. — Значи това е онзи малък разбойник! Но той далеч надминава другите момчета, би трябвало да се упражнява с възрастните рицари. Струва ми се даже, че и сред тях ще бъде от най-добрите. Ще позволиш ли, господарю?

— Прави, каквото пожелаеш, приятелю. Ланселет свали меча си и го подаде на Гуенхвифар с думите:

— Пази го, лейди.

Сетне прескочи оградата, грабна един от дървените мечове, оставени наблизо, и затича към високото русо момче.

— Много си едър, за да се състезаваш с тези хлапета, драги — по-добре си премери силите с някой, който ти подхожда повече по ръст!

Изведнъж Гуенхвифар си помисли притеснено: „Да му подхожда по ръст ли?“ Та Ланселет не бе особено висок за мъж, бе само малко по-висок от нея самата, а Хубавеца го надвишаваше с цяла глава! За миг, когато видя пред себе си капитана на кралската конница, момчето се поколеба, но забеляза, че Артур кима в знак съгласие и лицето му светна от възторг. Той нападна веднага, издигайки дървения си меч за удар, и беше много учуден, когато нанесе удара, но Ланселет не беше засегнат. Той се бе изплъзнал встрани, сетне се завъртя и нанесе на свой ред удар. Мечът докосна рамото на момчето, и макар че Ланселет спря силата на удара все пак разкъса ризата му. Гарет залитна, но бързо се изправи, и успя да парира следващия удар на Ланселет. В този момент кракът на Ланселет се хлъзна по мократа трева, той залитна и на всички им се стори, че ще падне на колене пред момчето.

Хубавецът отстъпи. Ланселет веднага скочи на крака и извика:

— Глупак такъв! Ами ако на мое място беше някой саксонец? — Издигна меча си и така халоса момчето с тъпата му част, че то отхвърча чак до средата на моравата, размахвайки ръце. Там падна и остана да лежи зашеметен.

Ланселет забърза към него, наведе се усмихнат и му помогна да стане.

— Не исках да ти причинявам болка, момчето ми, но наистина трябва да се научиш да се пазиш по-добре. — Той протегна ръка. — Хайде, облегни се на мен.

— За мен беше чест, сър — каза момчето. Младото му лице пламтеше от червенина. — Добре беше, че изпитах силата ти на свой гръб.

Ланселет го потупа по рамото.

— Дано винаги се сражаваме рамо до рамо, а не един срещу друг, Хубавецо — каза той и се запъти обратно към краля. Гарет вдигна меча си и отиде при младежите, които веднага се струпаха около него и започнаха да го дразнят.

— Значи така, Хубавецо, ти едва не победи в двубой капитана на кралската конница…

Артур посрещна с усмивка Ланселет, докато той прескачаше обратно оградата.

— Момчето се държа достойно, Ланс. Добър рицар ще стане, също като брат си — и той се обърна към Гауейн. — Братовчеде, не му казвай, че зная кой е — причините, поради които крие произхода си, са достойни за уважение. Но можеш да му кажеш, че съм го забелязал, и че ще го посветя в рицарство по Петдесетница, когато изслушвам всички молители, нека дойде тогава при мен и да ме помоли да получи рицарско звание.

Лицето на Гауейн засия. Сега вече, помисли си Гуенхвифар, кръвното му родство с Гарет ставаше очевидно за Всеки, който е виждал и двамата. Усмихваха се съвсем еднакво.

— Благодаря ти, кралю, повелителю мой. Дано ти служи също тъй вярно, както и аз.

— Никой не може да ти бъде равен по вярност — отвърна с обич Артур. — Аз наистина съм щастлив човек, защото ме заобикалят такива верни приятели и достойни рицари.

Да, каза си Гуенхвифар, Артур наистина имаше дарбата да печели обичта и предаността на хората. Това бе и тайната на силата му като крал. Безспорно, той бе смел воин, но все пак не беше нищо изключително като боец — по време на турнирите, които се организираха и за забавление, но и за поддържане на формата на рицарите в мирно време, Ланселет, че дори и старият Пелинор нееднократно го бяха сваляли от коня. Но Артур не се гневеше, не се засягаше, а винаги казваше добросърдечно, че щом е заобиколен от такива умели войни, не бива да се безпокои за изхода на сраженията, и че предпочита те да му бъдат приятели, а не врагове.

Скоро момчетата събраха дървените мечове и си тръгнаха. Гауейн също стана да си върви, защото искаше да занесе новините на брат си. Но Артур задържа Гуенхвифар и я поведе към крепостната стена. Камелот се издигаше на висок, плосък отгоре хълм. Платото можеше да побере цял град, и действително, голямата крепостна стена ограждаше не само кралския замък, но и цяло новостроящо се селище. Гуенхвифар разбра, че Артур я води към любимото си място на стената, откъдето се виждаше цялата долина. Щом се изкачиха горе, веднага й се зави свят и тя се вкопчи в зида. Оттук погледът стигаше чак до островното кралство на баща й, крал Леодегранс, а малко по на север, се виждаше и друг остров, който напомняше по форма свит на кълбо дракон.

— Баща ти старее, Гуенхвифар, а няма син и наследник — поде Артур. — Кой ли ще управлява кралството му след него?

— Не зная — най-вероятно очаква ти да избереш някой, който да управлява от мое име — отвърна тя. Една от сестрите й бе умряла при раждане, далеч в Уелс, а друга загина, когато врагове обсадиха замъка на мъжа й. Втората жена на баща й също не му роди син, така че Гуенхвифар оставаше негова единствена наследница. Но как би могла тя, една жена, да се справи с всички, които поглеждаха алчно към земите на стария крал? Погледът й се отклони от земите на баща й и тя попита:

— Баща ти — Пендрагон… чудя се дали също е бил провъзгласен за крал на Драконовия остров?

— Така ми е казвала Повелителката на Езерото. Разказвала ми е как той се е заклел да зачита религията на Авалон, както се клех и аз — отвърна мрачно Артур и се загледа в Драконовия остров. Гуенхвифар се зачуди какви ли езически глупости му се въртят в главата.

— Но нали когато призна Единия Бог, ти спечели най-великата си победа и прогони веднъж завинаги саксонците от нашите земи!

— Глупаво е да се твърди, че съм ги прогонил завинаги — отвърна Артур. — Една страна не може да бъде вечно в безопасност, а само докато Бог пожелае…

— И Бог пожела да ти повери тази страна, Артур, та да я управляваш като християнски крал. Епископът ми е разказвал историята на пророк Илия, как заедно с други Божии служители срещнал жреците на Ваал, и решили всеки да призове своя Бог. Бог отвърнал на молитвите на Илия и другите свещеници, но Ваал не чул своите жреци, защото не е нищо повече от идол. Ако Авалон имаше действително някаква власт, щяха ли Исус и Дева Мария да те дарят с такава победа?

— Моята армия наистина прогони саксонците, но това не означава, че аз няма да бъда наказан за клетвопрестъпничеството си — отвърна Артур. Гуенхвифар забеляза ядосано, че на лицето му се изписа скръб и страх от бъдещето.

Тя се обърна и впери поглед на юг. От това място, ако се взреше добре, човек можеше да види върха на камбанарията на „Свети Майкъл“ — църквата, която се издигаше на Тор. Църквата бе посветена на архангел Михаил, защото той повеляваше над подземния свят, и имаше властта да задържи демоните на езичеството в преизподнята. Но имаше случаи, когато очертанията на църквата се замъгляваха пред очите й, и Гуенхвифар имаше чувството, че вижда на Тор отдавна разрушения каменен кръг. Монахините в Гластънбъри й бяха разказвали, че там имало такъв храм в мрачните езически времена, и какви усилия положили Христовите служители да съборят и откарат надалеч изправените камъни. Гуенхвифар бе убедена, че е голяма грешница, щом й се явяват видения от езическите времена. Веднъж дори бе сънувала, че лежи в големия каменен кръг, в прегръдките на Ланселет, и в съня си му даде това, което винаги му бе отказвала наяве…

Ланселет. Той бе толкова добър. Никога не бе настоявал да получи от нея нещо повече от това, което би могла да му предложи като ревностна християнка и вярна съпруга, без да загуби честта си… Но нали според Светото писание сам Христос бе казал, че който погледне чужда жена с желание, вече е съгрешил с нея в сърцето си. Значи грехът вече тегнеше върху нея и Ланселет, нямаше опрощение за тях, и двамата бяха прокълнати. Тя потръпна и отвърна очи от Тор. Уплаши се, че Артур може да прочете мислите й, защото и той говореше за Ланселет.

— Не е ли тъй, Гуен? Крайно време е за Ланселет да си намери жена. Тя овладя с усилие гласа си.

— Но нали ти с готовност би му позволил да си вземе съпруга, щом той те помоли за това?

— Той никога няма да го поиска от мен — отвърна Артур. — Няма желание да напусне двора. А ми се струва, че дъщерята на Пелинор би била прекрасна съпруга за него, при това е твоя братовчедка — подходяща е, нали? Ланселет не е богат, Бан имаше прекалено много незаконни деца, за да осигури добре всички. Такъв брак ще е добро разрешение и за двамата.

— Ти без съмнение си прав — каза Гуенхвифар. — Илейн нито за миг не го изпуска от поглед, също като момчетата, които се обучават при него на бойно изкуство и също като тях изпада във възторг от всяка дума или поглед, които той й отправи. — Сърцето й се късаше от болка, но може би наистина щеше да е най-добре Ланселет да се ожени. Не бе редно да бъде привързан към жена, която няма какво да му предложи. Ако той заживееше със съпругата си, тя би могла да започне да изкупва греха си, като си обещае да не допуска вече такива помисли — сега, когато Ланселет бе все около нея, такова обещание би било неизпълнимо.

— Да, трябва пак да поговоря с него. Той все казва, че не иска да се жени, но ще се опитам да го убедя, че бракът не го задължава да напусне двора. Нима няма да е прекрасно един ден синовете на Ланселет да служат на нашите деца?

— Дано даде Бог този ден наистина да настъпи — каза Гуенхвифар и се прекръсти. Двамата останаха така, загледани в Летните земи, които се простираха в краката им.

— Насам идва ездач — прекъсна Артур мълчанието, взрян в пътя, който се виеше нагоре към замъка. Когато ездачът наближи, той допълни — Това е Кевин, арфистът, сигурно идва от Авалон. Най-сетне е проявил достатъчно разум да пътува с прислужник.

— Това не е прислужник — възрази Гуенхвифар. С острия си поглед беше различила женствените очертания на фигурата, която седеше на коня зад Кевин. — Жена е. Странно — доколкото съм чувала, друидите избягват общуването с жени, също като нашите свещеници.

— Това не се отнася до всички, скъпа моя. Талиезин ми е разказвал, че всеки друид, с изключение на най-висшестоящите има право да си вземе жена. Най-често това и правят — отвърна Артур. — Възможно е Кевин да си е взел жена, а може просто да пътуват заедно. Прати някоя от твоите придворни да предупреди Талиезин за неговото пристигане, и нека друга отиде до кухните — тази вечер ще можем да послушаме музика, та е редно да си направим пиршество. Хайде да слезем и да го посрещнем — арфист като Кевин заслужава самият крал да го приветства с „добре дошъл“.

Докато стигнат вратите на крепостта, те вече бяха широко отворени, и Кай бе слязъл също, за да посрещне лично големия арфист в Камелот. Кевин се поклони пред краля, но очите на Гуенхвифар не се откъсваха от слабичката, дрипава фигура зад гърба му.

Моргана излезе напред, поклони се и каза:

— Ето ме отново в твоя двор, братко.

Артур отиде при нея и я прегърна.

— Добре дошла отново сред нас, сестро — много време измина, откак се видяхме за последен път — каза той и я задържа в прегръдките си. — Сега, когато и майка ни не е вече сред нас, не бива да се делим. Не ме напускай пак, сестро.

— През ум не ми минава — отговори Моргана.

Сега дойде и Гуенхвифар и също я прегърна. Почувства колко слабо, дори костеливо бе тялото й, когато я притисна към себе си. После каза:

— Изглежда, че отдавна си на път, сестро.

— Така е, идвам много отдалече — кимна Моргана. Докато влизаха в замъка, двете се държаха за ръка.

— Но къде беше? Мислех, че няма да те видя вече — толкова отдавна ни напуска — поде Гуенхвифар.

— Понякога и аз мислех същото — отвърна Моргана. Но снаха й забеляза, че все пак не каза къде е била.

— Всички твои вещи, които останаха при нас след заминаването ти — арфата, роклите и всичко останало — са в Керлиън. Утре ще пратя най-бързия вестоносец дотам, за да ти ги донесе — говореше Гуенхвифар, докато я въвеждаше в помещенията, където спяха придворните дами. — А дотогава, ако искаш, ще ти заема една от моите рокли. Явно наистина идваш от много далеч, сестро. Видът ти е такъв, като че ли си спала в краварник. Да не би да са те обрали разбойници, та не носиш нищо със себе си?

— Действително не ми провървя по пътя — отвърна Моргана. — Ако ми изпратиш една прислужница, за да ми помогне да се изкъпя и да се преоблека в чисти дрехи, ще те благославям. Но ще трябва да ми дадеш също и гребен, и игли да прибера косите си, и долна риза.

— Роклята ми ще е много дълга за теб — каза Гуенхвифар, — ще се наложи да я скъсиш набързо, докато донесат твоите дрехи. С удоволствие ще ти дам и воали, гребени и долни ризи, а ще ти трябват и обувки — тези, с които си сега, изглеждат тъй, сякаш си вървяла с тях пеш до Лотиан и обратно! — Тя повика една от придворните и нареди: — Донеси тук червената ми рокля, също и воала към нея, една долна риза и чифт домашни обувки. Подбери всичко, което е необходимо, за да може сестрата на краля да се облече, както подобава на сана й. Кажи също да донесат тук вода за баня и повикай една жена, за да й прислужва, докато се къпе. — Гуенхвифар изгледа с отвращение дрехата, която Моргана тъкмо бе свалила от себе си, и допълни: — Ако това нещо не може да се почисти и проветри добре, го дай на някоя от млекарките!

Когато Моргана се появи на кралската трапеза, беше облечена в рокля — тя й отиваше, защото придаваше цвят на мургавото й лице. Молеха я да попее, но тя отказа. Заяви, че след като Кевин е сред тях, никой не би предпочел чирикането на червеношийката пред трелите на славея.

На следния ден Кевин помоли Артур да го приеме насаме. Затвориха се с Талиезин в кралските покои в продължение на дълги часове — дори наредиха да им занесат там вечерята. Гуенхвифар така и не разбра за какво са говорили — Артур рядко разговаряше с нея за управлението на страната. Най-вероятно друидите се гневяха, че Артур е решил да се отрече от обещанията си пред Авалон, но рано или късно щеше да им се наложи да се примирят. Артур вече бе станал християнски крал. Що се отнася до Гуенхвифар, сега я занимаваха по-важни неща.

Тази пролет в двора избухна епидемия от треска. Разболяха се и много от придворните дами на Гуенхвифар, та до Великден не й оставаше време да мисли за други неща. Не бе й минавало през ум, че ще има повод толкова да се радва на присъствието на Моргана, но тя наистина знаеше много лековити треви и бе веща в лечителското изкуство. Гуенхвифар бе убедена, че единствено благодарение на познанията на Моргана никой в двора не умря от треска — знаеше, че епидемията е отнесла много хора в земите около Камелот — предимно старци и малки деца. Изота, по-младата несъща сестра на Гуенхвифар, също прихвана треска. Когато майка й разбра, не разреши тя да остане в кралския двор, а заръча да я заведат обратно в бащиния й дом. Още същия месец Гуенхвифар получи вест, че Изота е мъртва. Тя дълго оплаква младото момиче — бе я обикнала много и се бе надявала да я омъжи за някой от верните рицари на Артур, когато поотрасне.

Ланселет също се беше разболял от треска, и Артур нареди да го пренесат да лежи в замъка, където за него се грижеха придворните дами на кралицата. Докато все още имаше опасност от зараза, не пускаха Гуенхвифар при него — тя пак се надяваше, че е забременяла, но отново се оказа излъгана в очакванията си. Когато Ланселет започна да се възстановява, тя го посещаваше често и оставаше дълго край постелята му.

Моргана също идваше често. Свиреше му на арфа, докато той още не можеше да става от леглото. Един ден, докато ги наблюдаваше как разговарят за Авалон, Гуенхвифар забеляза как го гледа Моргана и си каза: „Но тя още го обича!“ Не бе забравила, че Артур все още се надява да събере Ланселет и Моргана. Продължи да ги наблюдава, докато Моргана свиреше, и почти се поболя от ревност.

„Гласът й е прекрасен; не е красива, но е толкова умна и учена. Дворът е пълен с хубави жени. Илейн е красива, а и Мелиъс, и дъщерята на крал Ройнс, та дори Моргоуз все още е хубава. Какво впечатление може да направи на Ланселет едно по-хубаво лице?“ Гуенхвифар виждаше колко внимателно го повдига Моргана от постелята, като му дава да пие билкови отвари и разхладителни напитки. Нея самата никак не я биваше да се грижи за болни. Чувстваше се глупава и несръчна, докато Моргана не спираше да говори, да се смее и да го забавлява.

Мракът падаше бързо. Най-сетне Моргана стана и каза:

— Вече е толкова тъмно, че не виждам струните на арфата, пък и съм пресипнала така, че грача като гарван. Спирам да пея. Трябва да си изпиеш лекарството, Ланселет, а аз ще ти изпратя прислужника, да те приготви за лягане…

Ланселет взе чашата от ръката й с крива усмивка.

— Твоите питиета наистина разхлаждат, братовчедке, но вкусът им…

— Хайде, хайде, пий — засмя се Моргана. — Артур те е поставил под мое разпореждане, докато си болен.

— Да, и ти несъмнено ще ме напердашиш и ще ме оставиш де си легна без вечеря, ако откажа да изпия това. Ако пък си изпия лекарствата като добро момче ще получа меден сладкиш и целувчица за лека нощ.

Моргана отново се разсмя тихичко.

— Меден сладкиш все още не мога да разреша, но можеш да си изядеш вкусната овесена каша. А като си изпиеш лекарството, ще си получиш целувчицата за лека нощ и обещание да ти изпека меден сладкиш веднага, щом оздравееш.

— Да, мамо — сбръчка нос Ланселет. Гуенхвифар забеляза, че по някаква причина шегата не се понрави на Моргана. Когато Ланселет пресуши чашата, тя се наведе и го целуна леко по челото. Сетне придърпа завивките чак до брадичката му, също както майка завива детето си в люлката.

— Ето, сега бъди добро дете и заспивай — допълни тя със смях, но смехът й прозвуча горчиво. После си тръгна.

Гуенхвифар отиде по-близо до леглото на Ланселет и каза:

— Тя е права, мили. Трябва да спиш.

— Моргана вечно е права, чак ми омръзва — отвърна Ланселет. — Ела и поседни до мен, любов моя…

Ланселет много рядко се осмеляваше да говори така с нея. Гуенхвифар седна на леглото и го остави да държи ръката й. След време той я притечи към себе си и започна да я целува; тя се отпусна на ръба на леглото и се остави на целувките му, докато той не въздъхна уморено и не се отдръпна. Не възрази, когато и тя се отдръпна от него, но след малко каза:

— Не можем да продължаваме така, любов моя. Трябва да ме оставиш да си тръгна оттук.

— И къде ще отидеш? Може би да преследваш любимия дракон на крал Пелинор? Какво би правил тогава горкият старец през свободното си време? Това е любимото му занимание — Гуенхвифар се опитваше да придаде шеговит тон на разговора, но сърцето й се късаше от болка.

Той взе отново ръцете й в своите и я дръпна да легне до него.

— Тук няма място за шеги, Гуен — ти знаеш, и аз знам, и Бог да ни е на помощ, но мисля, че Артур също знае — никога не съм обичал друга жена, освен теб, и никога няма да обикна друга. Обичам те от първия миг, когато те видях в бащиния ти дворец. Затова, ако искам да остана верен на своя крал и приятел, трябва да напусна двора и никога повече да не те видя…

Гуенхвифар започна:

— Щом смяташ, че трябва да си отидеш, аз няма да те задържам…

— Да, ще си тръгна, както съм тръгвал безброй пъти досега — избухна Ланселет. — Всеки път, когато потегляхме на бой, се надявах да падна убит от някой саксонец, та да не трябва да страдам отново от безнадеждната си любов. Да ми прости Бог, но понякога се улавях, че мразя своя крал, комуто съм се клел в обич и вярност. Тогава си казвах, че никоя жена не бива да разруши приятелството ни, и си обещавах занапред да мисля за теб само като за съпруга на краля. Но сега в страната цари мир и аз трябва ден след ден да се измъчвам, като те гледам на трона до него, и ме преследват мисли как лежиш до него в постелята — доволна и щастлива съпруга…

— Защо мислиш, че съм по-доволна и щастлива от теб? — попита с разтреперан глас Гуенхвифар. — Ти поне можеш да избираш дали да си тръгнеш или да останеш, но мен ме дадоха на Артур, без преди това изобщо да ме попитат искам или не. Аз не мога да си позволя да напусна двора веднага, щом нещо не върви така както съм си представяла. Трябва да остана тук, между тези стени и да върша това, което очакват от мен… Ако ти решиш да заминеш, аз не мога да ти кажа „Остани!“, ако пък останеш, не мога да ти наредя да си вървиш. Ти поне имаш свободата да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш!

— Та нима бих могъл да бъда щастлив, независимо от това дали идвам или си отивам? — за миг й се стори, че Ланселет ще заплаче, но той се овладя и продължи: — Какво искаш от мен, любима? Да не дава Бог да ти причинявам страдание! Ако си отида, всичко е просто и ясно — остава ти дългът да бъдеш добра съпруга на Артур — ни повече, ни по-малко. Но ако остана… — той не довърши.

— Щом считаш, че дългът ти повелява да заминеш, замини — каза Гуенхвифар. Не можеше да вижда от сълзите, които се лееха по бузите й.

Той проговори отново, но гласът му бе толкова измъчен, сякаш бе смъртно ранен.

— Гуенхвифар… — много рядко се обръщаше към нея с цялото й име. Пред хората й казваше „господарке“ или „кралице“, а в по-непринудена обстановка винаги я наричаше „Гуен“. Сега, когато чу името си, произнесено от него, й се стори, че никога не е чувала нищо по-прекрасно. — Гуенхвифар, защо плачеш?

Трябваше да излъже, при това да лъже убедително. Не би могла да му каже истината, ако искаше да остане почтена жена. Тя поде:

— Защото… — но сълзите я задавиха, и тя изхлипа с пресекващ глас: — Защото не зная как ще живея, ако си отидеш.

Той преглътна мъчително, взе отново ръцете й в своите и каза:

— Но тогава — аз не съм крал, любима моя, но моят баща ми завеща едно малко имение в Бретан. Би ли напуснала този двор заедно с мен? Аз — не зная, но си мисля, че така ще бъде по-почтено, отколкото да стоя тук, край Артур, и да ухажвам жена му…

„Значи наистина ме обича“, мислеше отчаяно Гуенхвифар. „Обича ме и ме желае… това е единственият почтен изход…“ Но паниката вече се надигаше и я заля като вълна. Да замине толкова надалеч, дори заедно с Ланселет… представи си какво ще говорят за нея хората, че ще бъде опозорена завинаги…

Той продължаваше да стиска здраво ръцете й. После каза:

— Нали разбираш, няма да се върнем никога тук — никога. Най-вероятно ще ни отлъчат и от църквата — за мен това не е кой знае какво, защото не съм чак такъв християнин, но ти, моя Гуенхвифар…

Тя скри лице с воала си и продължи да плаче, съзнавайки, че няма да преодолее греховете си.

— Гуенхвифар — поде той, — не искам да те въвличам в грях…

Тя отвърна измъчено:

— Но ние вече сме прегрешили, и аз, и ти…

— И ако свещениците са прави, сме прокълнати — продължи горчиво Ланселет, — а при това тези целувки са всичко, което съм получил от теб. Носим на плещите си тежестта на греха, но не сме изпитали удоволствието от него. Пък и не зная доколко да вярвам на свещениците — та какъв е този Бог, който обикаля като нощен пазач и си пъха навсякъде носа като селска клюкарка, която държи да знае дали някой не прескача при жената на съседа…

— Чувала съм Мерлин да говори така — прошепна Гуенхвифар. — Понякога такива думи ми се струват разумни, а после си казвам, че Сатаната ме изкушава, за да съгреша…

— О, не ми говори за Сатаната — и Ланселет отново я привлече на леглото до себе си. — Любима, единствена моя, ще остана или ще си отида, както ти пожелаеш, но не мога да те гледам, като се измъчваш така…

— Но аз не зная какво искам — изплака тя и се отпусна в прегръдките му, хлипайки. След малко Ланселет прошепна: — Вече сме платили за този грях… — и притисна устни към нейните. Гуенхвифар трепереше, но отвърна на целувката му и не се отдръпна, когато той плъзна ръце към гърдите й. Почти се надяваше, че този път той няма да спре дотук, но в същия миг чу някакъв шум пред вратата на стаята и скочи, изтръпнала от страх. Когато прислужникът на Ланселет влезе в стаята, тя вече седеше изправена като свещ на ръба на леглото му. Той се покашля и каза:

— Господарю, лейди Моргана ме изпрати, за да те приготвя за през нощта. Ако кралицата разреши…

„Отново Моргана, проклета да е!“ Ланселет се усмихна и пусна ръката на Гуенхвифар.

— Разбира се, пък и кралицата трябва също да е уморена. Обещаваш ли да дойдеш утре пак, господарке?

Гласът му звучеше толкова спокойно, че Гуенхвифар изпита едновременно облекчение и гняв. Постара се да стои встрани от светлината на лампата, която носеше прислужникът. Знаеше, че воалът й е измачкан, а роклята — раздърпана. По лицето й имаше следи от сълзи, а косата и бе разпусната. Как ли изглеждаше? Какво ли щеше да си помисли човекът? Тя скри лицето си с воала и стана.

— Лека нощ, сър Ланселет. Грижи се добре за приятеля на краля, Кервал — допълни тя и излезе. Молеше се да успее да прекоси голямата зала и да се добере до покоите си, преди да се разплаче отново.

„Господи — но как да се моля на Бога, след като искам да продължа да греша? Би трябвало да се моля да ме спаси от изкушението, но нямам сили!“