Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (56)

5

Колкото и пъти да беше ходила в Камелот, Моргоуз от Лотиан никога не престана да се наслаждава на пищните церемонии. Сега, напълно съзнавайки значимостта си като васална кралица и майка на трима от най-доверените рицари от свитата на Артур, щеше да заема видно място на трибуната по време на предстоящия турнир. В църквата я поставиха редом с Моргана — след края на литургията Галахад щеше да бъде посветен в рицарство. Той беше коленичил до Артур и Гуенхвифар — макар че бе пребледнял, вълнението озаряваше с вътрешно сияние сериозното му лице.

Епископ Патрициус, който бе пристигнал специално от Гластънбъри, за да отслужи литургията за Петдесетница тук, в Камелот, сега се бе изправил пред всички в бялата си тържествена одежда и тъкмо призоваваше паството на причастие:

— Вземете от този хляб, защото той е Моето тяло…

Моргоуз вдигна закръглената си ръка, за да прикрие една прозявка. Макар че присъстваше редовно на християнски богослужения, никога не се замисляше много за тяхното съдържание; не бяха дори интересни като ритуалите на Авалон, доколкото си ги спомняше от детските години. Но откак бе навършила четиринадесет години, Моргоуз винаги беше считала всички Богове и религии за измислици, създадени, за да забавляват човешкото съзнание. В нейните очи те нямаха връзка с действителността. Все пак, когато я канеха на тържествата по Петдесетница, тя чинно присъстваше на литургия, най-вече за да угоди на Гуенхвифар — в края на краищата й беше домакиня, пък и жена на британския самодържец, свързваше ги и близко роднинство. Моргоуз се упъти заедно с останалите членове на кралското семейство да вземе причастие. Моргана, изправила се видимо напрегната редом с нея, бе единствената, която не тръгна към олтара. Моргоуз си помисли лениво, че момичето постъпва извънредно глупаво. Не стига, че отчуждаваше обикновените хорица от себе си, ами и по-набожните в кралския двор я наричаха вещица и магьосница и я хулеха с какви ли не по-лоши думи, когато се надяваха да не бъдат чути. Какво значение имаше всичко това? Нима между едната религиозна лъжа и другата имаше някаква разлика? Ето, крал Уриенс очевидно бе далеч по-практичен човек — Моргоуз бе убедена, че не е по-вярващ от любимата котка на Гуенхвифар, бе видяла и знака на змиите около китките му, но той все пак се причести заедно със сина си Аколон.

Въпреки ироничните й размисли, когато накрая епископът призова да се помолят за мъртвите, Моргоуз установи, че се е насълзила. Лот още й липсваше — липсваше й циничната му жизнерадост и уважението, което неизменно й засвидетелстваше — какъвто и да беше покойният, бе оставил и четирима сина, и четиримата — чудесни момчета. Гауейн и Гарет бяха коленичили също наблизо, сред членовете на кралското семейство — Гауейн, както винаги, бе колкото възможно по-близо до Артур, а Гарет — редом с младия си приятел Увейн. Моргоуз бе забелязала, че Увейн нарича Моргана „майко“, бе забелязала и прояви на искрено майчино чувство у племенницата си — а досега бе считала Моргана за неспособна на такава привързаност.

Кралското семейство и свитата на Артур заизлизаха, сред шумолене на скъпи одежди и тих звън на мечове и ножници, и застанаха пред църквата Гуенхвифар беше може би прекалено отслабнала, но все така красива, с дългите си златни плитки, които падаха чак до великолепния златен колан на роклята й. Артур бе не по-малко внушителен — Екскалибур висеше както винаги на кръста му, все в същата поизлиняла ножница от червено кадифе, както и преди двадесет години. Моргоуз си каза, че Гуенхвифар е можела спокойно да му избродира нова ножница през всичкото това време.

Галахад коленичи пред краля. Артур пое един меч от ръцете на Гауейн и каза:

— На теб, моя скъп племенник и осиновен син, дарявам този меч — и кимна на Гауейн, който закопча колана с меча на стройната талия на младия човек. Галахад вдигна очи, усмихна му се съвсем по момчешки и каза ясно, така че го чуха всички наоколо:

— Благодаря ти, кралю мой. Да даде Бог да вадя този меч само за да ти служа.

Артур постави двете си ръце върху главата на Галахад и каза:

— С радост те приемам в братството на рицарите на Кръглата маса, Галахад, и те провъзгласявам за рицар. Бъди винаги верен и честен, вади меча си само в защита на трона и на правото дело.

После помогна на момчето да стане, прегърна го и го целуна. Гуенхвифар също целуна Галахад, а после кралят, кралицата и тяхната свита тръгнаха към мястото, определено за турнира, сподирени от всички останали.

Моргоуз вървеше между Моргана и Гуидиън, а Уриенс, Аколон и Увейн бяха непосредствено зад тях. Турнирното поле беше украсено с арки от зеленина, със знаменца и панделки, а уредниците на игрите размерваха площта, на която щяха да се сражават участниците. Моргана видя как Ланселет прегърна Галахад и му даде един малък, чисто бял щит. Моргоуз попита:

— Ще се сражава ли днес Ланселет?

Аколон отвърна:

— Мисля, че не. Чух, че той ще бъде главен церемониал майстор; достатъчно често е бил победител в досегашните турнири. А между нас казано, не е и толкова млад. Би било доста унизително за рицаря на кралицата да бъде свален от коня от някой едва-що посветен младок. Чувал съм, че Гарет го е побеждавал неведнъж, а един път и Ламорак се е оказал по-добър…

Моргоуз каза с усмивка:

— Ламорак постъпва добре, като не се хвали с тази победа — малко мъже биха устояли да не разправят, на когото срещнат, че са победили на турнир самия Ланселет!

— Мисля — каза тихо Моргана, — че повечето от по-младите рицари биха страдали ако знаят, че Ланселет не е вече непобедим. Той винаги е бил техен идол.

Гуидиън се изкиска:

— Искаш да кажеш, че младите елени не желаят да предизвикат на двубой стария крал?

— Мисля дори, че и повечето от старите рицари не искат да го сторят — каза Аколон. — А що се отнася до младите, малко от тях имат достатъчно опит и сили, за да се справят с него. Ако се опитат, Ланселет все още има на какво да ги научи.

— Аз не бих искал да го победя — каза Увейн. — Убеден съм, че в този двор няма рицар, който да не обича Ланселет. Гарет може да го свали от коня, когато си поиска, но никога не би го посрамил точно на Петдесетница — а пък Гауейн винаги му е бил равен. Помня как веднъж, пак по Петдесетница, двамата се сражаваха повече от час и нито един не успя да надвие другия, но веднъж Гауейн изби меча от ръката на Ланселет. За себе си не мога да твърдя, че бих го победил в двубой, но дори да можех, предпочитам Ланселет да запази славата си на пръв сред рицарите, докато е жив.

— Все пак опитай някой ден — усмихна се Аколон. — Аз го сторих веднъж и той ми изби цялата самонадеяност от главата само за пет минути. Може да е застарял, но не е загубил нищо от силата и уменията си.

Той отведе Моргана и баща си до отредените за тях места и каза:

— Ако позволите, ще побързам да се запиша сред участниците.

— Аз също — допълни Увейн, навеждайки се да целуне ръка на баща си. После се обърна към Моргана:

— Аз нямам тук дама на сърцето, майко. Ще ми дадеш ли някакъв твой накит, с който да изляза на турнирното поле?

Моргана се усмихна и му подаде една панделка от ръкава си. Увейн я върза на ръката си и добави:

— Реших да изпробвам силите си срещу Гауейн.

Гуидиън каза с очарователна усмивка:

— По-добре си прибери залога, лейди — нима би желала да го загубиш толкова лесно?

Моргана погледна с усмивка Аколон и Моргоуз, която забеляза как засия лицето й, си каза: „Тя приема Увейн за свой син и той й е много по-близък от Гуидиън, в това няма съмнение; но очевидно Аколон за нея е нещо много повече. Чудя се дали старият крал знае — и дали изобщо го е грижа?“

Дойде и Ламорак — Моргоуз усети, че сърцето й се стопля от вниманието му — наоколо имаше толкова много красиви дами и той би могъл да спечели благоволението на всяка една от тях. Но ето, пред очите на всички в Камелот милото й момче дойде и се поклони пред нея:

— Лейди, ще ми дадеш ли залог, с който да вляза в битка?

— С радост, скъпи — отвърна Моргоуз и му подаде една роза от букета, който носеше на гърдите си. Ламорак целуна цветето; Моргоуз му подаде ръката си, съзнавайки със задоволство, че любимият й е сред най-привлекателните мъже наоколо.

— Сякаш наистина си омагьосала Ламорак — отбеляза Моргана. Моргоуз, въпреки че току-що бе му дала залога за обичта си пред очите на целия двор, усети, че безстрастният коментар на племенницата й я кара да се черви.

— Значи мислиш, че имам нужда от магии, за да привлека един мъж?

Моргана се засмя.

— Може би не улучих точната дума. Но младите мъже наистина търсят хубавото лице и почти нищо повече.

— Е, Моргана, Аколон е по-млад от теб, но ти явно си го очаровала така, че не поглежда друга жена, пък била тя по-млада или по-красива. Но не бих те упрекнала, скъпа. Омъжиха те против волята ти, а и съпругът ти спокойно може да ти бъде дядо.

Моргана сви рамене.

— Понякога ми се струва, че Уриенс знае — може би дори е доволен, че съм си избрала любим в неговия двор, та да не се изкуша да го напусна.

Моргоуз попита малко несигурно — не бе задавала на Моргана никакъв личен въпрос още от раждането на Гуидиън:

— Значи не си в добри отношения с Уриенс? Моргана отново сви безразлично рамене.

— Мисля, че Уриенс не се интересува от мен чак толкова, че да си влошаваме отношенията по един или друг повод.

— А какво мислиш за Гуидиън? — попита Моргоуз.

— Гуидиън ме плаши — отвърна Моргана. — Но признавам, че трудно може да се устои на чара му.

— А ти какво очакваш? Той е наследил красотата на Ланселет и твоя остър ум — а освен това е и амбициозен.

— Колко странно е това, че познаваш родния ми син по-добре от мен самата — каза Моргана и в думите й прозвуча такава горчивина, че Моргоуз, която тъкмо искаше да се сопне, да каже на по-младата жена, че не би могла да очаква нещо друго, след като е изоставила детето, се спря и вместо това я потупа по ръката и каза меко:

— Скъпа моя, когато момчето израсне толкова, че вече да не ти седи в скута, всеки го познава по-добре от родната му майка. Убедена съм, че Артур и неговите рицари, че дори и твоят Увейн познават Гауейн много по-добре от мен, а пък той дори не е труден за разбиране — винаги е бил толкова простосърдечен! Дори да бе отгледала Гуидиън от бебе, пак нямаше да го разбираш — аз си признавам честно, че никога не съм могла!

Една притеснена усмивка бе единственият отговор на Моргана. Тя се обърна и се загледа в арената — там вече се бяха появили шутовете на краля. Те подскачаха нагоре-надолу, имитирайки сблъсъците между рицари — вместо оръжия размахваха надути свински мехури, а щитовете им бяха от ярко боядисано платно. Скоро всички зрители се заливаха от смях. Шутовете започнаха да се кланят, а Гуенхвифар им раздаде подчертано тържествено сладкиши — както по-късно щеше да поднесе и наградата на победителя в турнира. Шутовете веднага се сбиха за сладките и предизвикаха ново избухване на смях и аплодисменти, сетне се отдалечиха с подскоци към кухните, където ги чакаше обядът.

Един от херолдите излезе напред и оповести, че първи ще премерят силите си рицарят на кралицата, сър Ланселет от Езерото, и рицарят на краля, сър Гауейн от Лотиан и Островите.

Когато двамата излязоха на арената, овациите бяха нескончаеми. Ланселет бе все така строен, и толкова красив, независимо от бръчките по лицето и сребърните нишки в тъмните му коси, че Моргана почувства как й секва дъхът.

„Да“, каза си Моргоуз, която не преставаше да я наблюдава, „тя все още го обича, след всички тези години. Може би сама не съзнава, но няма съмнение, че го обича още.“

Двубоят приличаше повече на добре разучен танц. Ланселет и Гауейн кръжаха един срещу друг и от време на време сред смълчалата се публика отекваше звънът на кръстосаните им мечове. Моргоуз не можа да забележи и най-малък превес в полза на единия или другия. Най-сетне и двамата отпускаха мечовете си, поклониха се пред краля и се прегърнаха. Публиката ги изпрати все така възторжено, без да показва и най-малкото предпочитание към един от двамата.

Сетне дойде време на конните двубои. Първо имаше демонстрации на умела езда, на арената ездачите се справяха с необяздени коне. Моргана си спомни смътно как Ланселет бе правил нещо подобно много отдавна, като че ли беше на сватбата на Артур. Сетне започнаха и същинските двубои — рицарите препускаха един срещу друг и макар че копията им бяха тъпи, сваленият от коня можеше да пострада много зле. Един млад рицар счупи крака си при падането. Когато го отнасяха, крещеше от болка, а кракът му бе изкривен под невъзможен ъгъл. Това беше и единственото сериозно нараняване, но имаше немалко по-незначителни рани, счупени пръсти, някои от рицарите губеха съзнание при падането, други пък едва успяваха да се измъкнат изпод копитата на коня, ако се случеше да е по-буен или недотам добре обучен. Накрая Гуенхвифар раздаде награди на най-добрите. Артур повика и Моргана и я помоли също да връчи някои от наградите.

Една от наградите за езда трябваше да получи Аколон. Той коленичи пред Моргана и прие наградата от нейните ръце. В същия миг Моргоуз дочу за свое голямо удивление някакъв тих, съскащ, но ясен глас. Някой прошепна съвсем отчетливо: „Вещица! Развратница!“

Моргана се изчерви, но ръцете й не трепнаха. Аколон пое скъпоценната чаша, а Артур каза тихо на един от прислужниците:

— Открий кой беше!

Човекът тръгна веднага, но Моргоуз бе убедена, че в тази тълпа не би могъл никога да разбере кой е виновникът.

Започваше втората част на турнира и Моргана се върна да заеме мястото си до нея. Очевидно беше гневна, лицето й беше пребледняло, а ръцете й трепереха. Моргоуз забеляза колко неравно бе и дишането й.

— Не се тревожи, мила — каза й тя. — Знаеш ли как наричат мен, ако някоя година реколтата е лоша, или ако накажа някой както подобава, вместо да го оставя да се измъкне и да продължи с безобразията си?

— Да не мислиш, че ме е грижа как ме нарича тази измет? — отвърна презрително Моргана, но за Моргоуз бе ясно, че се преструва. — Хората в моята страна ме обичат и уважават.

В началото на втората част на арената се бориха саксонски селяци. Бяха огромни, космати мъже — обрасли бяха не само лицата, но и полуголите им тела. Докато се бореха, издаваха животински звуци, а силата им беше такава, че чупеха кости с едно стискане. Моргоуз се приведе напред — съвсем явно се наслаждаваше на тази демонстрация на мъжка сила. Моргана отвърна отвратено очи.

— Хайде, Моргана — станала си по-превзета от самата кралица! Ама че лица! — Моргоуз засенчи очите си с длан и допълни: — Мисля, че истинският турнир най-сетне започва… Я виж! Това не е ли Гуидиън? Какво търси долу?

Гуидиън беше прескочил оградата и тичаше към центъра на арената. Пропъди с ръка един от херолдите, който забърза към него, и извика с ясен звънлив глас, който се чу от единия до другия край на полето:

— Кралю Артур!

Моргоуз видя как Моргана се отпусна назад, бяла като смъртник. Беше се вкопчила с две ръце в парапета пред себе си. Какво искаше да направи това момче? Да не би да му бе хрумнало да направи сцена и да поиска Артур да признае бащинството си пред цялата тази тълпа?

Артур се изправи. Очевидно той също бе притеснен, но гласът му прозвуча ясен и спокоен:

— Да, племеннико?

— Чувал съм, че на такива турнири е обичайно кралят да позволи необявено предварително предизвикателство. Сега аз призовавам на двубой сър Ланселет!

Моргоуз си спомни как Ланселет веднъж бе казал, че такива двубои са проклятието на живота му; нямаше млад рицар, който да не мечтае да излезе срещу защитника на кралицата. Артур отвърна сериозно:

— Да, има такъв обичай, но аз не мога да ти отговоря от името на Ланселет. Ако той приеме твоето предизвикателство, аз няма да се противопоставя, но ти трябва да се обърнеш към него и да приемеш неговия отговор.

Моргоуз промърмори:

— Проклетото му хлапе! През ум не ми минаваше какво е намислил… — но на Моргана й се стори, че идеята всъщност й харесва.

Излезе вятър и вдигна прашни вихрушки по напечената от лятното слънце арена. Гуидиън закрачи през прахоляка към другия край на арената, където седеше Ланселет. Моргоуз не можа да чуе думите, които си размениха, но Гуидиън се обърна към публиката и извика гневно:

— Лордове, рицари! Дълг на този, който е считан за най-добър сред вас, е да приеме предизвикателството на всеки новодошъл! Кралю, настоявам Ланселет да приеме двубоя или да ми отстъпи титлата си! Отговори, кралю, защо Ланселет е считан за пръв сред твоите рицари — заради своята сила и смелост или заради някакви други заслуги?

— Иска ми се — каза Моргоуз, — синът ти да беше по-малък, та да изяде един хубав пердах, Моргана!

— Защо обвиняваш него? — отвърна Моргана. — Защо не виниш Гуенхвифар, която поставя мъжа си в такова положение? Няма човек в това кралство, който да не знае, че тя обича Ланселет, и все пак никой не подвиква подир нея „вещица“ или „развратница“!

Долу, на арената, Ланселет бе станал от мястото си. Той отиде при Гуидиън и с премерено движение го удари през устата с ръкавицата си:

— Сега вече имам повод да те накажа за злия ти език, млади Гуидиън! Ще видим кой ще се откаже пръв от двубоя!

— За това съм дошъл — отвърна Гуидиън. Не личеше да е впечатлен нито от думите на Ланселет, нито от удара, въпреки че по бузата му се стичаше тънка струйка кръв. — Дори ти отстъпвам правото на първа кръв, сър Ланселет. Редно е да се съобразя с годините ти.

Ланселет каза няколко думи на един от помощниците си, който веднага зае мястото му на главен церемониалмайстор. По трибуните се разнесе шум и ропот, докато Ланселет и Гуидиън взеха мечовете си и се упътиха към трибуната, където седеше кралят, за да се поклонят пред него преди започване на двубоя, както изискваше обичаят. Моргоуз мислеше: „Ако сред всички тези хора има дори един, който да не е убеден, че двамата са баща и син, то той трябва да е много зле със зрението“.

Двамата мъже, с лица, вече скрити от наличниците на шлемовете, издигнаха мечовете си, обърнати един към друг. Бяха почти еднакви дори и на ръст — единствената разлика между тях беше в доспехите. Ризницата на Ланселет беше стара, нагръдникът доста очукан от многобройни удари, а снаряжението на Гуидиън беше ново-новеничко, блестящо, без драскотина. Те закръжиха бавно по арената, след това се спуснаха светкавично един срещу друг и ударите се посипаха с такава бързина, че Моргоуз вече не можеше да ги следи. Очевидно беше надмощието на Ланселет над по-младия мъж. Той реши да го използва веднага и нанесе мощен удар, който засегна странично шлема на Гуидиън. Силата на удара беше толкова голяма, че Гуидиън залитна, загуби равновесие и се просна с цялата си дължина в прахта. Ланселет отпусна меча си и веднага отиде да помогне на противника си да се изправи. Моргоуз не можа да чуе точно думите му, но бяха очевидно шеговити и добронамерени — нещо от рода на „Стига ли ти, хлапе?“

Гуидиън посочи разкървавената китка на Ланселет, която бе успял да докосне с меча си.

— Ти първи проля кръв, сър, а аз — втори. Не искаш ли да изчакаме да видим кой пък ще падне следващия път?

Хората по трибуните започнаха да свиркат и да се възмущават — прието бе такива показни двубои да се прекратяват веднага след като и двамата противници пролеят първа кръв, особено ако се сражават с непритъпени оръжия.

Крал Артур стана.

— Това е празник, двубоят е приятелска среща, а не борба на живот и смърт! Няма да допусна уреждане на сметки тук, освен ако приемете да отнема оръжията ви и да се биете с юмруци и тояги! Продължавайте, ако искате, но ви предупреждавам — стигне ли се до тежко нараняване, и двамата ще бъдете в немилост!

Двамата рицари се поклониха, разделиха се и отново закръжиха един срещу друг на арената, търсейки по-изгодна позиция, от която да нападнат. Двамата връхлетяха едновременно един срещу друг и Моргоуз изохка неволно, ужасена от силата на сблъсъка им. Явно всеки момент единият от двамата щеше да проникне под шлема на противника, да нанесе смъртоносния удар… Един от двамата беше паднал на колене, защитата му отслабваше все повече по шлема валеше град от удари, мечовете бяха заклещени в смъртоносна схватка, този, който бе на колене, се отпускаше все по-близо до земята…

Тогава се разнесе викът на Гуенхвифар, която не издържа и стана от мястото си:

— Няма да допусна това да продължава!

В същия миг Артур хвърли жезъла си на арената; хвърлеше ли кралят жезъла си, боят трябваше да бъде мигновено прекратен, но нито един от сражаващите се не го забеляза, та се наложи церемониалмайсторите да ги разделят. Гуидиън се изправи веднага — свеж и строен, а когато свали шлема си, всички видяха, че се усмихва. Наложи се оръженосецът на Ланселет да му помогне да се изправи; той се беше задъхал, а по лицето му се стичаха кръв и пот. Сред публиката сякаш избухна буря, възмутени възгласи се чуваха дори и сред останалите рицари на арената; ако Гуидиън се бе надявал да привлече привързаността на хората, побеждавайки техния любимец, планът му се беше провалил изцяло.

Но той отиде веднага при по-възрастния рицар и му се поклони дълбоко.

— За мен бе голяма чест, сър Ланселет. Дойдох в кралския двор като чужденец, не съм приет в кръга на кралските рицари, и затова съм ти двойно благодарен за урока по фехтовка. — Усмивката му бе точно копие на усмивката, която се появи на лицето на Ланселет. — Благодаря ти, сър.

Усмивката на Ланселет караше лицето му да светне, както винаги — приликата между двамата ставаше почти комична.

— Ти се държа чудесно, Гуидиън.

— Тогава — поде Гуидиън и най-неочаквано коленичи в прахта пред Ланселет, — моля те, сър, ти да бъдеш този, който ще ме посвети в рицарско звание.

Моргоуз си пое дъх. Моргана седеше напълно неподвижна, сякаш вкаменена. Но изведнъж от мястото, където седяха съюзниците — саксонци, избухнаха невъздържани приветствия:

— Лукав съветник е той наистина! Хитрец, хитрец — да ги видим как ще ти откажат, момче, след като се справи с най-добрия от тях!

Ланселет хвърли поглед към Артур. Кралят като че ли бе замръзнал на мястото си, но след миг се съвзе и кимна. Ланселет направи знак на оръженосеца си, който веднага му подаде един меч. Ланселет го пое заедно с колана и го закопча на кръста на Гуидиън.

— Носи този меч винаги в служба на своя крал и на правдата — каза старият рицар. Сега бе сериозен и строг. Всякаква веселост бе отлетяла и от лицето на Гуидиън — вълнението удвояваше привлекателността му. Бе вдигнал очи към Ланселет и Моргоуз забеляза, че устните му треперят.

Внезапен прилив на съчувствие се надигна в сърцето й — момчето бе незаконородено, а за разлика от повечето копелета не бе и признато от баща си — бе много по-отхвърлен от обществото, отколкото е бил някога Ланселет. Кой би могъл да го вини за хитростта, с която принуди кръвните му роднини да го забележат? Моргоуз си каза: „Много отдавна трябваше да сме го довели в двора на Артур, та поне да има някакво семейно признание на произхода си, колкото и да е невъзможно Артур да го признае публично. Не е редно родният син на един крал да е принуден да постъпва така“.

Ланселет положи длани на челото на Гуидиън.

— С позволението на краля те приемам в братството на рицарите на Кръглата маса. Бъди му верен винаги, а защото заслужи званието си по-скоро с хитрост, отколкото с груба сила — а ти показа, че и тя не ти липсва — от днес ще бъдеш известен не като Гуидиън, а като Мордред. Стани, сър Мордред, и заеми мястото си сред рицарите на крал Артур.

„Гуидиън… Не, той е вече Мордред…“ Моргоуз си спомни, че даването на име при приемането в рицарското братство се счита за почти толкова сериозно, колкото и църковното кръщение. Момчето бе явно дълбоко развълнувано, почти не чуваше виковете и приветствията около себе си. Когато проговори, гласът му трепереше:

— Аз спечелих истинската награда на турнира, лорд Ланселет, който и да победи в игрите оттук нататък.

— Не — прошепна Моргана на Моргоуз, — наистина не го разбирам. Това беше последното, което съм очаквала от него!

 

 

Измина доста време, преди рицарите да се подредят отново за последната част на турнира. Някои отидоха да пият вода или да хапнат набързо по някой залък; други се събираха на малки групички и спореха на чия страна да бъдат в предстоящото общо сражение; трети пък отидоха да нагледат конете си. Моргоуз слезе на арената и се запъти към една групичка от по-младите рицари, сред които се открояваше с ръста си Гарет — той стърчеше над останалите поне с половин глава. Първоначално й се стори, че говори с Ланселет, но като отиде по-близо до него, видя, че срещу него е Гуидиън. Гласът на сина й беше гневен. Моргоуз успя да долови само последните му думи:

— … Причинил ли ти е някога зло? Как можа да го унизиш пред всички тези хора…

Гуидиън отвърна смеешком:

— Ако лорд Ланселет се нуждае от защита на арената сред приятели, Бог да му е на помощ, попадне ли отново сред саксонци или при дивите северняци! Хайде, братко, няма съмнение, че Ланселет още може сам да защитава доброто си име! Само това ли имаш да ми кажеш на първата ни среща след толкова много години? Само упреци, че съм се държал зле с човек, когото обичаш?

Гарет също се засмя и притисна в прегръдките си Гуидиън. После каза:

— Все същият безразсъден младок! Откъде ти дойде на ума да постъпиш така? Та Артур щеше веднага да те провъзгласи за рицар, само да го беше помолил!

Моргоуз си спомни, че Гарет не знае истината за произхода на Гуидиън; той несъмнено искаше да каже, че Артур ще го приеме като син на сестра му, Гуидиън каза:

— Сигурен съм в това — той винаги е бил добър с роднините си. Той и теб е искал да посвети, заради дружбата си с Гауейн, но ти също си отказал, братко, нали? — той се засмя отново. — Пък и мисля, че Ланселет ми дължи нещо за всички тези години, през които се разхождам насам-натам с неговото лице!

Гарет сви рамене.

— Е, тъй като той очевидно не ти се сърди, виждам, че и аз трябва да ти простя. Надявам се, че сега и ти разбра колко е великодушен.

— Да — пророни по-тихо Гуидиън, — той е толкова… — прекъсна се и вдигна глава, защото видя Моргоуз. — Защо си тук, майко? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Дойдох само да поздравя Гарет, защото днес не можахме да се видим — каза Моргоуз, а великанът коленичи, за да целуне ръка на майка си. Тя се обърна към него:

— На чия страна ще се сражаваш в турнира?

— Както винаги — отвърна Гарет, — ще се бия редом с Гауейн сред хората на краля. Ти имаш боен кон, нали, Гуидиън? Ще дойдеш ли с мен на страната на Артур? Има място и за теб.

Гуидиън отвърна с мрачната си, загадъчна усмивка:

— Тъй като Ланселет ме провъзгласи за рицар, считам, че е редно да се сражавам на негова страна. Ще се бия за лорд Ланселет от Езерото и редом със сър Аколон, заради Авалон. Но всъщност нямах намерение да излизам повторно на арената днес, Гарет.

— Защо не? — Гарет постави ръка на рамото на по-младия мъж и го загледа усмихнат, както винаги — пред очите на Моргоуз се изправи образът му като съвсем млад — и тогава гледаше доведения си брат така — отгоре надолу, с добродушна усмивка. — Дори е редно да го сториш, след като тъкмо днес си провъзгласен за рицар. Галахад също ще се сражава.

— А на чия страна? — попита Гуидиън. — На страната на баща си, Ланселет, или на краля, който го провъзгласи за свой наследник? Не е ли това жестоко изпитание за привързаността му към единия и другия?

Гарет отвърна раздразнено:

— А как според теб да разделим рицарите за турнира, ако не под водачеството на двамата най-велики сред нас? Сериозно ли мислиш, че Ланселет или Артур биха счели това за проява на действителна лоялност? Артур не може да се сражава, дори и да иска, защото би поставил не един рицар в невъзможното положение да дигне ръка срещу краля си, но Гауейн е негов застъпник открай време. Нима искаш пак да раздухаш старите злословия? ти?

Гуидиън сви рамене.

— Тъй като нямам намерение да се присъединя нито към единия, нито към другия лагер…

— А какво ще си помислят за теб? Че си страхливец, че бягаш от битката…

— Достатъчно дълго съм се бил в армията на Артур, за да ме интересува какво щял да каже този или онзи — отвърна Гуидиън. — Но ако това те безпокои толкова, кажи им, че конят ми е окуцял и че не бих искал той да пострада още повече — това е напълно приемливо извинение.

— Бих ти предложил един от конете на Гауейн — отвърна озадачено Гарет, но щом си търсиш извинение, прави каквото искаш. Но все пак защо, Гуидиън? Или може би трябва вече да те наричам Мордред?

— Ти винаги ще можеш да ме наричаш както си искаш, братко.

— Но няма ли да ми кажеш защо се измъкваш от сражението, Гуидиън?

— Никой друг, освен теб не би употребил тази дума безнаказано, но тъй като настояваш толкова, ще ти кажа. Заради теб, братко.

Гарет се смръщи.

— Какво, за Бога, имаш предвид?

— Що се отнася до твоя Бог, знам за него много малко, пък не ме и интересува — отвърна Гуидиън и впи очи в обувките си, — но щом трябва да знаеш… Аз имам пророчески видения, Гарет, още от малък…

— Е, и какво от това? — прекъсна го нетърпеливо Гарет. — Да не си сънувал в някой кошмар как падам под твоето копие?

— Не, не бива да се шегуваш с това — каза Гуидиън, а Моргоуз имаше чувството, че кръвта в жилите й изведнъж се е превърнала в ледена вода. Видя как Гуидиън се взря в лицето на Гарет и продължи: — Виждал съм те… — той преглътна, сякаш гърлото му се бе свило, та да не може да произнесе ужасните думи. — Виждал съм те да лежиш умиращ пред мен, и винаги знаех, че умираш по моя вина, молех те да проговориш, но ти не казваше и дума…

Гарет сви устни и подсвирна беззвучно. Но веднага потупа весело осиновения си брат по рамото.

— Нямам много вяра на сънища и видения, момче. Пък и никой не може да избяга от съдбата си. Не са ли ти го казвали на Авалон?

— Да — каза тихо Гуидиън. — И ако се случи да паднеш наистина от моята ръка в битка, братко, то това наистина ще е съдба. Но не бих искал да изкушавам съдбата заради един турнир. Зла слука може да насочи ръката ми да нанесе смъртоносен удар… Остави ме на мира, Гарет. Няма да се сражавам днес, пък нека говорят, каквото си щат.

Гарет изглеждаше объркан.

— Прави каквото искаш, момчето ми. Защо не отидеш тогава при майка ни — Ламорак ще се бие на страната на Ланселет.

Той се наведе, за да целуне отново ръка на майка си, и тръгна. Моргоуз, сбърчила чело, понечи да попита Гуидиън какво точно е виждал, но забеляза, че той се взира упорито в земята пред себе си, и се отказа. Вместо това каза само:

— Е, ако ще ми кавалерства един млад придворен, мога ли да те помоля да ми донесеш чаша вода, преди да се върна на мястото си?

— Веднага, майко — отвърна Гуидиън и се запъти към бъчвите с вода.

В очите на Моргоуз последната обща схватка винаги си оставаше някакво размазано, пъстро петно. Главата вече я болеше от силното слънце и тя копнееше всичко да приключи по-бързо. Беше и гладна, а отдалеч се носеше аромата на месо, печено на шиш.

Гуидиън седеше до нея и й обясняваше какво става на арената, въпреки че тя знаеше слабо правилата на боя, пък и не я интересуваха особено. Но пак забеляза, че Галахад се представяше много добре — беше успял вече да свали от седлото двамина ездачи; Моргоуз бе малко изненадана. Но и Гарет винаги й се беше струвал много кротко момче, а сега бе станал наистина страшен воин. Накрая той взе наградата от името на кралските люде, които се биеха под ръководството на Гауейн. Никой не се изненада, когато Галахад взе наградата от името на хората на Ланселет. Обикновено даваха тази възможност на новопосветения рицар. Моргоуз не пропусна да отбележи:

— И ти можеше да спечелиш награда, Гуидиън — но той само се засмя поклати глава.

— Не ми трябва награда, майко. Защо да провалям празника на братовчед ми? А и Галахад наистина се би добре — наградата му е напълно заслужена.

Раздадени бяха и много по-дребни награди, а когато и това привърши, рицарите отидоха при оръженосците си, които първо ги обливаха от главата до петите с вода, а после сменяха дрехите им. Моргоуз отиде с дамите от кралското семейство в една стая, която им беше предоставена, за да оправят роклите и косите си, и да измият прахта и потта от седенето по трибуните.

— Какво мислиш? — попита тя, Моргана. — Успя ли Ланселет да си създаде враг?

— Не — отвърна Моргана. — Не ги ли видя как се прегръщат?

— Бяха досущ като баща и син — отбеляза Моргоуз. — Де да бяха! Лицето на Моргана бе като издялано от камък.

— Прекалено късно е да се говори за това, лельо.

Моргоуз се размисли. „Възможно ли е тя да е забравила, че аз знам кой е истинският баща на детето?“ Но леденото спокойствие на Моргана я принуди да смени темата.

— Да ти помогна ли да си оправиш плитките отзад? — и Моргоуз взе гребена, а Моргана се обърна гърбом към нея. — Мордред — поде тя отново, докато се занимаваше с плитките, — наистина лукавството му е забележително! Успя да си спечели място сред рицарите не само със смелост, но и с хитрост, при това не му се наложи да прибягва до роднинските си връзки с краля. Добре са го нарекли саксонците! Но наистина не знаех, че се сражава толкова добре. Несъмнено успя да стори тъй, че появата му да се запомни. Вярно, че наградата бе дадена на Галахад, но всички говорят само за Мордред.

Приближи се една от придворните дами на кралицата.

— Лейди Моргана, наистина ли сър Мордред е твой син? Не знаех, че имаш дете…

Моргана отвърна спокойно:

— Бях много млада, когато го родих, и Моргоуз го осинови веднага. Самата аз бях почти забравила, че съм го родила…

— А сега сигурно много се гордееш с него! Толкова е красив! Също като Ланселет! — продължи жената със светнали очи.

— Да, нали? — съгласи се Моргана. Тонът й беше толкова любезен, че само Моргоуз, която я познаваше най-добре, забеляза колко е ядосана. — Тази прилика сигурно е смущавала неведнъж и двамата. Аз съм първа братовчедка на Ланселет, и когато бях малко момиче, приличах повече на него, отколкото на родния си брат. Майка ни беше висока и червенокоса като кралица Моргоуз, но лейди Вивиан си беше от дребния народ на Авалон.

— Но кой е баща му тогава? — продължи да разпитва жената и Моргоуз видя как Моргана свива юмруци, за да не избухне. Все пак успя да отвърне с любезна усмивка.

— Той е заченат по Белтейн, а всички деца, заченати в свещените горички, са деца на рогатия Бог. Предполагам, не си забравила, че като младо момиче бях сред дамите на Повелителката на Езерото.

Опитвайки се да бъде учтива, жената измънка:

— Бях забравила… Значи тогава там още са спазвали старите ритуали?

— Спазват ги и сега — отговори спокойно Моргана. — И дано Богинята стори тъй, че никога да не престават, докато свят светува.

Последните й думи накараха жената да млъкне, каквато беше и целта им. Моргана се обърна към Моргоуз и попита:

— Готови ли сме, лельо? Хайде да слизаме към залата.

Когато излязоха от стаята, тя въздъхна дълбоко — едновременно от облекчение и безсилен гняв.

— Дърдорещи глупачки! Само ги послушай — нямат ли някакво по-разумно занимание от клюките?

— Най-вероятно не — отвърна Моргоуз. — Съпрузите и бащите им, като ревностни християни, са се постарали да не допуснат нещо друго да занимава съзнанието им.

Вратите на голямата зала с Кръглата маса, където щеше да бъде празничното пиршество, бяха затворени, та всички гости да влязат заедно.

— С всяка година Артур усложнява церемониите — каза Моргоуз. — Какво ли ще има сега — сигурно ще влизаме в тържествена процесия?

— А ти какво очакваш? — отвърна Моргана. — От толкова време вече няма войни, на него просто му се налага да вълнува по някакъв начин въображението на поданиците си. Идеята му да прави такива тържества е хубава — всъщност, чувах, че Мерлин го е посъветвал да постъпва така. Не само простолюдието, но и благородниците имат слабост към пищни зрелища — друидите винаги са знаели това, още от мига, когато за първи път са запалили белтейнските огньове. На Гуенхвифар й бяха нужни дълги години, но успя да направи този ден най-тържествено отбелязвания празник из християнските земи. — За първи път този ден Моргоуз я видя да се усмихва искрено. — Дори Артур е наясно, че не може да привлече вниманието на хората само с една литургия и пиршеството след това. Ако не се случи нещо забележително, той и Мерлин задължително ще го измислят. Колко жалко, че не можаха да наредят затъмнението да стане днес!

— Видяхте ли затъмнението в Уелс? Моите хора бяха много уплашени — каза Моргоуз, — а пък мога да си представя как са пищяли кокошките на Гуенхвифар, като че ли настъпва краят на света!

— Гуенхвифар наистина има слабостта да се заобикаля с глупачки — каза Моргана, — но тя самата не е никак глупава. Може би просто предпочита да я имат за такава. Чудя се как ги понася около себе си.

— Трябва да бъдеш по-търпелива с тях — предупреди я Моргоуз, но Моргана само сви рамене.

— Не ме интересува мнението на глупците.

— Чудя се как си могла да живееш толкова дълго в дома на Уриенс като негова съпруга и кралица, а не си научила нищо от това, което трябва да знае една кралица. Каквото и да мислят мъжете за нея, жената винаги зависи още и от добрата воля на другите жени. Нима не са ти го казвали и на Авалон?

Моргана отвърна рязко:

— Жените на Авалон не са такива глупачки.

Моргоуз я познаваше достатъчно добре, за да почувства страданието и самотата, прикрити от резкия й глас.

— Моргана, защо не се върнеш на Авалон?

Моргана сведе глава. Знаеше, че ако Моргоуз продължава да й говори с такова съчувствие, няма да издържи и ще се разплаче.

— Още не е дошло времето. Длъжна съм да остана при Уриенс…

— И при Аколон, нали?

— Да, при Аколон — каза Моргана. — Знаех си, че ще ме упрекнеш…

— Аз съм последната, която би имала право да те упрекне — каза Моргоуз. — Но Уриенс няма да живее още дълго…

Моргана каза с вкаменено лице:

— Така мислех и аз още в деня на сватбата ни. А сега ми се струва, че може да живее много дълго, като Талиезин. Не забравяй, че Талиезин ни напусна, когато беше минал деветдесетте.

Междувременно Артур и Гуенхвифар бяха пристигнали и бавно си проправяха път към челото на колоната. Артур беше прекрасен, в пищни бели одежди, Гуенхвифар — красива и изящна, цялата в бяла коприна и обсипана със скъпоценности. Двете крила на високата врата се отвориха едновременно и кралят и кралицата поведоха колоната от благородници навътре в залата. Веднага след тях вървеше Моргана, като сестра на краля, съпроводена от съпруга и синовете си, Аколон и Увейн; след тях лелята на краля — Моргоуз, със семейството си; сетне Ланселет със своите близки, а след тях идваха един по един останалите рицари и заобикаляха Кръглата маса, заемайки постепенно местата си. Преди няколко години изкусен занаятчия бе изписал със злато и кармин името на всеки от рицарите на неговия стол. Сега, когато влизаха, Моргана забеляза, че столът, който бе най-близо до кралския трон, носеше името на Галахад — бе стоял празен досега, защото се пазеше за наследника на кралството. Но това тя забеляза само с крайчеца на окото си, защото веднага нещо друго привлече вниманието й — на троновете на Артур и Гуенхвифар бяха проснати две от големите шарени знамена на шутовете. По плата бяха изрисувани отвратителни, гротескни образи — на едното платно имаше карикатурен образ на рицар стъпил на главите на две фигури, които въпреки уродливия си вид наподобяваха Артур и Гуенхвифар. На другото имаше отвратителна неприлична рисунка, която накара дори Моргоуз, която в никакъв случай не беше превзета, да се изчерви — нарисувана беше дребна, мургава, съвсем гола жена в обятията на огромен дявол. Двойката беше заобиколена от голи фигури във възможно най-отблъскващи пози.

Гуенхвифар изпищя:

— Да ни пази Бог и Светата Дева!

Артур бе се заковал на място. Гласът му прозвуча като гръмотевица:

— Как е попаднало това… това… — думите очевидно му изневериха и той само махна с ръка към гнусните рисунки. — Как е попаднало това нещо тук?

— Сър — започна да мънка шамбеланът, — на троновете нямаше нищо, когато приключихме с украсата на залата… Всичко беше в пълен ред, дори и цветята на мястото на кралицата…

— Кой е влизал последен в залата? — продължи Артур.

Кай излезе напред, накуцвайки.

— Господарю и братко, последен влязох аз. Дойдох да проверя дали всичко е наред, и Господ ми е свидетел, всичко беше приготвено за тържественото влизане на кралската двойка. Падне ли ми мръсното псе, което е поставило това тук, ще му извия врата ето така! — и Кай направи жест, сякаш извиваше врата на кокошка.

— Погрижете се за господарката си! — извика Артур. Жените се засуетиха, защото Гуенхвифар залитна и се отпусна, почти припаднала. Моргана веднага я подхвана и й заговори тихо, но настоятелно:

— Гуен, не доставяй радост на зложелателите си! Та ти си велика кралица — какво те е грижа за цапаниците на някакъв глупак? Овладей се!

Гуенхвифар плачеше неудържимо.

— Как са могли? Как може… Как е възможно някой да ме мрази толкова много?

— Няма жив човек на тази земя, който по някакъв начин да не пречи някому — отвърна Моргана, докато й помагаше да заеме мястото си. По-отвратителната от двете рисунки още не бе свалена от трона, и Гуенхвифар потръпна от отвращение, когато докосна неволно платното. Моргана го свлече и го хвърли на пода. Пред тях бяха поставени чаши за вино. Моргана даде знак на една прислужничка да налее вино на Гуенхвифар.

— Не обръщай внимание на тези гнусотии, Гуен. Нали виждаш, тук явно имат предвид мен — каза тя. — Знам, шушукат, че се сношавам с дявола, но какво ме интересува това?

Артур каза:

— Изнесете тази мръсотия оттук и я изгорете. Запалете в залата ароматни треви, та да прогоним дъха на злото.

Прислужниците веднага се разшетаха, за да изпълнят заповедите му, а Кай каза:

— Ще открием злосторника. Сигурно е някой изпъден прислужник, който е искал да ме засегне — нали помните колко се гордеех с украсата на залата миналата година. Налейте вино и бира, и нека пием за това, позорът да настигне този, който се опита да ни развали празника. Кой ще пие с мен? За крал Артур и кралица Гуенхвифар!

Приветствията бяха откъслечни, но когато кралят и кралицата станаха и се поклониха на всички, възторжените викове бяха искрени. Хората отново седнаха на местата си, и Артур каза:

— А сега доведете молителите.

Моргоуз се заслуша в молбата на първия човек, когото въведоха — беше нещо за границите на земите му и й се стори глупаво и безинтересно. Сетне пред краля застана някакъв местен владетел, който се оплака от свой васал убил елен в горите му.

Моргоуз седеше близо до Гуенхвифар; наведе се към нея и прошепна:

— За какво му е на Артур да се занимава с такива дреболии? Всеки управител на някоя от областите може да се справи с това, вместо кралят да си губи времето.

Гуенхвифар прошепна в отговор:

— Така мислех и аз на времето. Но сега разбрах, че всеки път по Петдесетница той изслушва и един-двама такива просители, та обикновените хора да не си мислят, че се интересува само от приближените си рицари и благородници.

„Да“, помисли Моргоуз, „това наистина е мъдро“. Изредиха се още един-двама незначителни просители, после внесоха печеното, появиха се жонгльори и акробати, а също и един човек, който удиви всички, като заизмъква малки птички и яйца от най-невероятни места. Моргоуз си каза, че Гуенхвифар вече се е успокоила, и се замисли дали някога ще разберат кой е нарисувал онези ужасни изображения. На едното Моргана бе представена като уличница и това бе достатъчно неприятно; но й се струваше, че другата картина е по-опасна — на нея бе показано как Ланселет тъпче и краля, и кралицата. Днес бе станало нещо, много по-лошо от това, че рицарят на кралицата бе унизен публично. Това можеше да бъде отдадено на благородното му желание да даде предимство на младия Гуидиън — не, Мордред — пък и поради явно приятелските им отношения след двубоя събитието скоро щеше да се забрави. Но независимо от това, че Ланселет бе обичан от повечето рицари, на някои от тях несъмнено им се зловидеше явното предпочитание, което му оказваше кралицата.

— А сега какво ще има? — обърна се тя отново към Гуенхвифар. Кралицата се усмихваше; навън отекваха звуци на рог. Каквото и да предстоеше, на нея явно й се нравеше.

Вратата отново се разтвори широко; отново закънтяха звуците на рог — бяха големи рогове, каквито използваха саксонците. В залата влязоха трима огромни саксонци, със златни нашийници и гривни, облечени в кожа, с огромни мечове. Върху рогатите си шлемове бяха поставили тънки златни корони. Зад всеки от тях пристъпваше свитата му.

— Господарю Артур — извика единият, — аз съм Аделрик, владетел на Кент и Англия, а тези са мои братя и също крале. Идваме да ти се поклоним като на върховен господар и християнски крал, да ти платим данък и да сключим договор за вечен мир с теб!

— Лот сигурно се обръща в гроба си — беше коментарът на Моргоуз, — но пък колко щастлива щеше да е Вивиан, ако можеше да види това!

Моргана не каза нищо.

Епископ Патрициус стана и тръгна към саксонските крале, за да ги приветства с „добре дошли“. После се обърна към Артур и каза:

— Господарю, след дългите години на война нищо не би могло да ме зарадва повече от това. Моля те да приемеш тези свои васални крале и клетвата им за вярност, защото всички християнски крале трябва да бъдат братя!

Моргана бе смъртно бледа. Понечи да стане, да каже нещо, но Уриенс я изгледа строго и смръщено, и тя се отпусна обратно на мястото си. Затова пък се чу веселият глас на Моргоуз:

— Още помня как християнските епископи отказваха да пращат свои хора, защото бяха убедени, че тези варвари не заслужават просветлението на правата вяра. Лот ми е разказвал как се кълнели, че не желаят да бъдат заедно със саксонците дори в рая. Не искали да пращат там мисионери, защото считали, че всички саксонци трябва да горят в ада! Е, все пак минаха тридесет години оттогава!

Проговори Артур:

— Откак съм на този трон, мечтая да сложа края на войните, които опустошават земята ни. Ние живеем в мир със саксонците от години, твое преосвещенство. А сега, драги гости, бъдете добре дошли в моя двор и сред моите рицари.

— Нашият народ има обичай — поде един от саксонците /не беше Аделрик, отбеляза Моргоуз, защото Аделрик беше с кафява наметка, а този — със синя/ — да се кълне над стомана, за да е вярна клетвата. Можем ли да се закълнем над дръжката на твоя меч, господарю Артур, в памет на срещата ни — като християнски крале, които признават властта на Единия Бог?

— Тъй да бъде — отвърна тихо Артур и слезе от подиума. Застана пред саксонските крале, и когато извади Екскалибур от ножницата, той засия като светкавица, отразил светлината на многобройните светилници и факли. Артур изправи меча пред себе си. Гигантската му сянка — сянката на кръста, легна над залата по цялата й дължина. Саксонските крале коленичиха.

Гуенхвифар сияеше от щастие; Галахад се беше изчервил от радостно вълнение. Но Моргана беше побледняла от ярост и Моргоуз я чу как шепне гневно на Уриенс:

— Как смее да злоупотребява така със свещения меч на Авалон! Аз съм жрица на Авалон и няма да седя и да понасям мълчаливо тази гледка!

Тя отново понечи да стане, но Уриенс стисна здраво китката й. Моргана се опита да се измъкне, но Уриенс беше стар воин, а тя, макар и много по-млада — съвсем дребна жена. За миг Моргоуз се уплаши, че пръстите му ще смажат крехките кости на племенницата й. Моргана не извика, не простена, но стисна зъби и накрая успя да освободи ръката си. После каза достатъчно високо, за да е сигурна, че Гуенхвифар ще я чуе:

— Вивиан загина и остави делото си недовършено. А аз стоях и гледах със скръстени ръце, докато децата израснаха и станаха рицари, а Артур падна в клопката на свещениците!

Аколон, който стоеше зад стола й, се наведе към нея и каза:

— Дори ти, лейди, нямаш право да помрачиш такъв свят празник. Огорчиш ли ги, те ще се отнасят с теб, както римляните са се отнасяли с друидите. Говори насаме с Артур, упрекни го, щом трябва. Убеден съм, че и Мерлин ще ти помогне.

Моргана прехапа устни и сведе очи.

Артур прегърна саксонските крале един по един и ги отведе да седнат близо до трона му.

— Когато се покажат достойни за тази чест, ще приема и вашите синове сред рицарите на Кръглата маса — каза той. После кимна на прислужниците, които донесоха дарове за новите съюзници — мечове, красиво изработени ками и хубаво наметало за Аделрик. Моргоуз взе един сладкиш, лепкав от мед и се опита да го натъпче между стиснатите устни на Моргана.

— Прекалено малко ядеш, Моргана — каза тя. — Изяж това. Много си бледа и ме е страх, че можеш да припаднеш, както си седиш!

— Не от глад съм бледа — отвърна Моргана, но преглътна сладкиша. Отпи и малко вино. Моргоуз видя, че ръцете й треперят. Едната й китка бе цялата насинена от пръстите на Уриенс.

Тя стана и каза тихо на Уриенс:

— Не се безпокой, скъпи съпруже. Няма да кажа нищо, което би наскърбило теб или твоя крал. — После, обръщайки се към Артур, повиши глас: — Господарю и братко мой! Мога ли да те помоля за нещо?

— Като моя сестра и съпруга на верния ми васал Уриенс можеш да ме помолиш, за каквото пожелаеш — каза любезно Артур.

— И най-низшият сред поданиците ти, кралю, има право да те помоли за аудиенция. Аз също те моля за аудиенция — каза Моргана. Артур повдигна вежди, но възприе нейния тържествен тон.

— Щом настояваш, ще те приема довечера, преди да си легна, в моята стая. Ако искаш, можеш да дойдеш и със съпруга си.

„Ех“, каза си Моргоуз, „да можех да се превърна в муха и да присъствам на тази аудиенция!“