Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (66)

15

Войната избухна през лятото. Северняците нападнаха западното крайбрежие и Артур поведе легионите си на бой. Този път начело яздеха и саксонските крале от юга — Сеардиг и останалите. Кралица Моргоуз остана в Камелот; пътищата към Лотиан бяха несигурни, а и не можеха да се лишат от хора, които да я съпроводят.

Рицарите се върнаха към края на лятото. Моргоуз, Гуенхвифар и останалите дами бяха в голямата зала, когато чуха тръбни звуци отвън.

— Артур си идва! — Гуенхвифар стана, а останалите дами незабавно оставиха хурки и вретена и я наобиколиха.

— Как разбра, че е той, кралице? Гуенхвифар се разсмя.

— Снощи пристигна пратеник — каза тя. — Да не мислите, че на стари години съм започнала да се занимавам с магии? — Тя огледа възбудените лица на младите момичета. Моргоуз винаги имаше чувството, че Гуенхвифар се заобикаля се четиринайсет-петнайсетгодишни момичета, които все се кискаха и се чудеха как да се отърват от преденето. Кралицата реши да ги зарадва и предложи:

— Искате ли да отидем на крепостната стена, за да видим как пристигат рицарите?

Момичетата хукнаха веднага. Смееха се, дърдореха на групички по две-три. Хурките и вретената си останаха разпилени. Гуенхвифар нямаше желание да им се кара. Нареди на една от прислужничките да оправи бъркотията и двете с Моргоуз ги последваха, но малко по-достолепно. Скоро всички се събраха на върха на хълма, откъдето се виждаше ясно големият път, който водеше към Камелот.

— Вижте, ето го краля…

— И сър Мордред, той язди до него…

— Ето го и лорд Ланселет… Ах, главата му е превързана, и ръката също!

— Оставете ме да видя — Гуенхвифар разбута веднага момичетата, а те я зяпнаха учудено. Моргоуз виждаше ясно Гуидиън, който наистина яздеше редом с Артур; не личеше да е ранен и тя облекчено си пое дъх. Кормак също бе тук, сред рицарите — и той бе тръгнал на война с останалите, и сега се връщаше невредим. Не бе никак трудно да различи и Гарет — той стърчеше над всички останали, а русата му коса сияеше като ореол. Гауейн яздеше както винаги неотстъпно зад гърба на краля. Когато наближиха, Моргоуз видя, че лицето му е разсечено от голям белег. Очите му бяха още насинени, и изглеждаше да е изгубил един-два зъба.

— Вижте колко е красив сър Мордред — изчурулика едно от най-малките момичета. — Чувах кралицата да казва, че приличал досущ на сър Ланселет на млади години — и тя се изкиска и смушка съседката си. Двете сближиха глави и зашушукаха. Моргоуз ги изгледа и въздъхна. Бяха толкова млади, толкова красиви с копринената мекота на косите си, сплетени на дълги плитки — кафяви, златисти, червеникави; бузите им бяха меки като лист от цвят и гладки като бебешки. Колко тънки бяха кръстчетата им, колко бели и гладки — ръцете им! Изведнъж я обзе яростна, безсилна завист. И тя някога беше красива — много по-красива от която и да било от тях! А ето ги сега, само шушукат, щипят се и дърдорят за този или онзи рицар!

— Вижте какви са брадати всички саксонски рицари — за какво им е притрябвало да ходят като проскубани песове?

— Мама пък казва — каза отракано едно от момичетата, дъщеря на саксонски благородник — носеше някакво варварско име, което Моргоуз така и не можеше да произнесе — Алфреш или нещо подобно, — че да целуваш мъж без брада било все едно да целуваш момиче или малкото си братче.

— Ами, я виж сър Мордред — той няма брада, ама никак не прилича на момиче — каза друго девойче и се обърна с усмивка към Ниниан, която стоеше мълчаливо сред по-възрастните жени — нали, лейди Ниниан?

Ниниан се засмя също и проговори с нежния си глас.

— Тези брадати мъже ми изглеждат стари — когато аз бях дете, бради носеха само баща ми и най-старите друиди.

— А сега и епископ Патрициус носи брада — намеси се друго момиче. — Чувала съм го да казва, че в езически времена мъжете обезобразявали лицата си, като си стрижели брадите, а пък трябвало да ги носят тъй, както Бог дал. Може и саксонците да мислят така.

— Това си е просто нова мода — каза Моргоуз. — Модите идват и си отиват — когато аз бях млада, се бръснеха всички — и християни, и езичници, сега пък модата е друга — мисля, че в цялата работа няма никакви верски подбуди. Сигурно някой ден и Гуидиън ще си пусне брада — нима би го разлюбила заради това, Ниниан?

Младата жена се разсмя.

— Не, за мен той си е все същия — с или без брада. Вижте, пристига и крал Сеардиг с другите саксонски крале! Да не би да са ги поканили в Камелот? Да отида ли да предупредя прислужниците Дракице?

— Да, мила — отвърна Гуенхвифар и Ниниан забърза към тронната зала. Момичетата продължаваха да се бутат една друга, за да виждат по-добре и Гуенхвифар продължи: — Хайде, стига толкова. Връщайте се при хурките. Не е прилично да зяпате така мъжете. Наистина ли не можете да си намерите друго занимание, освен тези нескромни разговори? Тръгвайте веднага — всички! Ще им се нагледате довечера в тронната зала. Ще има голямо пиршество, а това означава много работа за всяка от вас.

Момичетата се нацупиха, но тръгнаха послушно обратно към замъка, а Гуенхвифар въздъхна и поклати глава. После също си тръгна заедно с Моргоуз.

— В името Божие, не мога да си представя, че някога е имало такива непокорни момичета! На всичкото отгоре аз трябва да ги запазя непорочни и да ги убедя да следват съветите ми — а те по цял ден клюкарстват и се кикотят, вместо да си вършат работата. Направо ме е срам, че цялата ми свита се състои от такива нескромни и празноглави гъски!

— Хайде, хайде, мила моя — проточи лениво Моргоуз, — ти не си ли била на петнадесет години? Чак толкова безукорна ли си била, та да не хвърлиш от време на време поглед на някой хубав млад мъж и да не се замислиш какво ли е да го целунеш — и дали е по-добре, ако е с брада или без?

— Не знам каква си била ти на петнайсет — пламна Гуенхвифар, — но аз на тази възраст живеех в манастир! И смятам, че това би се отразило добре и на тези невъзпитани хлапачки!

Моргоуз се разсмя.

— А пък аз, когато бях на четиринайсет, не пропусках да хвърля око на всичко живо, което носи панталони. Обичах да сядам на скута на Горлоис — нали Игрейн бе негова жена, преди да я види Утър — и Игрейн знаеше отлично какво може да се очаква от мен, затова и ме омъжи набързо за Лот веднага след като тя самата се венча за Утър. Целта й беше да ме отдалечи от кралския двор колкото е възможно повече, без да ме праща отвъд морето! Хайде, бъди честна, Гуенхвифар, не ти ли се е случвало въпреки манастира да загледаш някой красив рицар, дошъл да обяздва конете на баща ти, или да се зазяпаш по някой строен красавец с червено наметало?

Гуенхвифар се втренчи във върховете на обувките си.

— Струва ми се, че е било толкова отдавна… — започна тя, но се спря и продължи бързо, сменяйки темата. — Ловците донесоха снощи дивеч, но може би трябва да наредя да заколят и някое прасе, щом ще трябва да гощаваме и всички саксонци. Ще трябва да наредя да постелят с чиста слама стаите, където те ще спят. Чудя се откъде ще намерим място за толкова много хора!

— Прати и момичетата да се погрижат за тези работи — каза Моргоуз. — Нали трябва да се научат да посрещат гости — за какво са ти ги поверили иначе? А ти, като кралица, трябва да посрещнеш своя господар и повелител, когато се връща от война.

— Права си — Гуенхвифар нареди на пажа си да предаде заповедите й на придворните, и двете с Моргоуз продължиха към голямата врата на крепостта. Моргоуз си мислеше: „Държим се така, сякаш цял живот сме били приятелки. Но пък наистина — малко сме останали от тези, които са били млади заедно!“

Мислеше си почти същото и вечерта, докато седеше в украсената тронна зала, пъстрееща от пищните одежди на дамите и рицарите. Беше почти като в най-славните дни на Камелот. Но много рицари, тръгнали на война или да търсят Светия Граал, така и не се бяха върнали. На Моргоуз рядко и се случваше да си спомни, че е стара — и сега я обзе внезапен страх. Ами че половината места около Кръглата маса бяха заети от космати саксонци, с рошави бради и груби наметала, или пък от съвсем млади момчета, които като че ли още не бяха дорасли да държат меч! Най-малкият от синовете й, Гарет, бе вече сред ветераните. Младите рицари явно се прекланяха пред него, наричаха го само „сър Гарет“, търсеха съветите му и избягваха да влизат в пререкание с него. Що се отнася до Гуидиън — почти всички го наричаха сър Мордред — по-младите рицари, новоприетите в ордена, както и саксонците, отдавна го бяха признали за свой водач.

Прислугата и придворните дами на Гуенхвифар си бяха свършили работата добре. Имаше варено и печено месо в изобилие, големи баници с месо и сос, блюда с грозде и ранни ябълки, прясно изпечен хляб и гърнета с леща. Когато привършиха с яденето, саксонците продължиха да пият и се заеха с едно от любимите си занимания — да си задават гатанки. Артур повика Ниниан да попее. Ланселет седеше както винаги до Гуенхвифар, с превързана глава. Беше ранен и в ръката и сега тя висеше в превръзка, окачена на едното рамо — едва бе избегнал бойната брадва на някакъв саксонец. Гуенхвифар му режеше месото на късове, защото той не можеше да ползва двете си ръце. Моргоуз си каза, че очевидно всички приемат това като нещо естествено.

Малко по-нататък седяха Гарет и Гауейн, и веднага след тях — Гуидиън, който пък се хранеше от едно блюдо с Ниниан. Моргоуз стана и отиде да го поздрави. Гуидиън бе успял да се изкъпе и да подреди косата си в правилни къдрици. Но той също бе пострадал — единият му крак бе превързан и го държеше подпрян на столче.

— Ранен ли си, синко?

— Нищо ми няма — отвърна той. — Не съм вече на онези години, когато плачех на скута ти, когато си ударех пръста на крака, майко!

— Струва ми се, че раната е доста по-сериозна — каза Моргоуз, оглеждайки превръзката, по която имаше спечена кръв, — но щом искаш, няма да ти досаждам. Тази туника нова ли е?

Туниката бе ушита по някаква нова мода. Моргоуз я бе забелязала първо у саксонците. Ръкавите бяха толкова дълги, че покриваха китките и стигаха чак до кокалчетата на пръстите. Тази, която носеше Гуидиън, беше синя, с ясночервена бродерия.

— Подари ми я Сеардиг. Каза, че е хубаво да я нося в този християнски двор, защото ръкавите покриват змиите на Авалон. — Той изкриви устни. — Дали пък да не подаря такава туника за Новата година и на господаря Артур?

— Надали някой ще забележи разликата — намеси се Гауейн. — Вече кажи-речи никой не си спомня за Авалон, а пък и змиите по китките на Артур са тъй избледнели, че никой не би им обърнал внимание.

Моргоуз погледна Гауейн. Наистина беше пострадал зле — лицето му беше направо обезобразено, беше загубил и няколко зъба, а имаше рани и по ръцете.

— Ти също си бил ранен зле, синко!

— Не враг ме подреди така — изръмжа Гауейн, — а един от саксонските ни приятели, от войските, които дойдоха със Сеардиг. Проклети да са, несръчните му копелета! Предпочитам да си бяхме останали врагове!

— Би ли се с него?

— И пак ще се бия, ако се осмели да отвори мръсната си уста, за да оскърбява краля! — разгорещи се Гауейн. — Не ми трябваше Гарет веднага да се втурва да ме спасява, като че ли съм опрял до помощта на малкото си братче!

— Ами че онзи беше два пъти по-голям от теб — намеси се Гарет, оставяйки лъжицата си. — При това те беше повалил на земята и вече мислех, че ще ти строши гръбнака или поне всички ребра. И не съм сигурен, че не е успял донякъде. Значи да си стоя със скръстени ръце и да оставя този дръвник да оскърбява краля и да убие брат ми? Сега вече ще си помисли два, ако не и три пъти, преди пак да си отвори устата, за да клевети.

— Въпреки всичко — заговори тихо Гуидиън, — не можеш да затвориш устните на цялата саксонска армия, Гарет. Особено като имаш предвид, че това което говорят, е истина. Има само едно определение, при това доста некрасиво, за мъж, който приема безропотно друг да изпълнява съпружеския му дълг в леглото…

— И ти смееш! — Гарет скочи и сграбчи Гуидиън за яката на саксонската туника. Гуидиън спокойно вдигна ръка, за да отслаби хватката на Гарет около врата си.

— Спокойно, братко! — в ръцете на огромния Гарет Гуидиън приличаше на малко момче. — Нима ще постъпиш с мен също както с онзи саксонец, само защото говоря истината, при това само между нас — всички тук сме близки роднини. Да не би да искаш и аз да поддържам лъжата, която всички приемат за удобство — да гледам кралицата и любовника й и да се правя, че нищо не виждам?

Гарет бавно отпусна хватката си и Гуидиън се отпусна обратно на стола.

— Ако Артур не възразява срещу поведението й, кой съм аз, че да я съдя? Гауейн изсумтя под нос:

— Проклета жена! Проклета да е дано! Защо ли Артур не я отпрати, докато все още имаше възможност? Никак не ми харесва прекалената християнщина на този двор — при това е пълно и със саксонци! Когато станах рицар и за първи път тръгнах да се сражавам с Артур, по тези земи нямаше нито един саксонец, който да разбира от религия повече от някое прасе!

Гуидиън се опита да възрази, но Гауейн се сопна:

— Знам тези неща по-добре от теб! Сражавал съм се със саксонци още когато ти си бил в пелени! Сега може би трябва да се стараем да се понравим на тези космати шопари?

— Но ти не познаваш саксонците така добре, както ги познавам аз — възрази Гуидиън. — Не можеш да опознаеш някого, ако само се сражаваш с него. Аз съм живял с тях, пирувал съм с тях и съм ухажвал жените им, и затова твърдя, че ги познавам по-добре от теб. Едно е сигурно — за тях дворът на Артур е все още в плен на езическите нрави, според тях тук царят разврат и поквара.

— Намерил се кой да съди! — изръмжа Гауейн.

— Тъй или иначе — настоя Гуидиън, — не е шега работа. Тези хора обвиняват краля ни в поквара и ние не можем да протестираме.

— Как тъй? — възрази Гарет. — Не можеш да твърдиш, че Гауейн и аз не сме възразили!

— Добре де, така ли ще продължава? Ще се биете с всички саксонци един по един? Мен ако питате, по-добре е да не се дава храна на клеветата — каза Гуидиън. — Не може ли някой да посъветва Артур да стегне жена си?

Гауейн отбеляза:

— Не знам кой би имал смелост да говори против Гуенхвифар пред Артур.

— Ще се наложи някой да се осмели — настоя Гуидиън. — Не може Артур да става за посмешище и да продължава да е върховен владетел на всички тези хора. Нима наистина очаквате, че могат искрено да се закълнат, че ще го следват в мир или война, след като го наричат „рогоносец“? Трябва да се прочисти тази язва, която разяжда кралския двор — да се изпрати жената в манастир, или пък Ланселет да бъде заточен…

Гауейн се огледа обезпокоен.

— За Бога, говори по-тихо! — каза той. — Такива неща не бива да се казват дори и шепнешком!

— По-добре да го казваме ние, отколкото да се шушука нашир и надлъж из цялата страна — каза Гуидиън. — Та вижте ги, за Бога — седят до него и двамата, и той им се радва! Кралският двор в Камелот е станал за смях, разврат е опетнил братството на рицарите на Кръглата маса!

— Затваряй си устата, за да не я затворя аз — не издържа Гауейн и стисна рамото на Гуидиън с железните си пръсти.

— Ако говорех неистини, Гауейн, би имал право да ме караш да млъкна. Но истината не можеш да потулиш с юмруците си. Да не би да вярваш искрено, че Гуенхвифар и Ланселет са невинни? Ти, Гарет, цял живот си бил негов любимец, затова мога да разбера, че не искаш да приемеш неприятната истина…

Гарет процеди през зъби:

— Вярно е, че бих предпочел да видя тази жена на дъното на морето, или зад стените на най-сигурния манастир в Корнуол. Но докато Артур не казва и дума, ще мълча и аз. Достатъчно възрастни са, та да спазват някакво приличие. Всички винаги са приемали, че той е неин рицар — защитник…

— Само да имах някакво доказателство, Артур би се вслушал в думите ми — измърмори Гуидиън.

— Стига вече, проклет да си! Сигурен съм, че Артур знае всичко, което трябва да се знае. Той е този, който ще прецени дали да се намеси или да остави нещата да си вървят както досега… А той не иска и да чуе лоша дума за тях двамата. — Гауейн преглътна и продължи. — Ланселет е мой братовчед и приятел. Но — да му се не види — мислиш ли, че не съм опитвал да говоря на краля?

— И какво каза Артур?

— Каза, че кралицата стои над всички нас, че ние нямаме право да я укоряваме, а тя има право сама да преценява постъпките си. Беше много любезен, но имах чувството, че разбира много добре какво искам да кажа и че ме предупреждава да не се меся.

— Значи вниманието му трябва да бъде привлечено по начин, който дори той не би дръзнал да пренебрегне — продължи тихо Гуидиън. Позамисли се, сетне вдигна ръка и направи знак на Ниниан да дойде при тях. Тя седеше все още до Артур, затова поиска разрешението му да стане и веднага тръгна към Гуидиън.

— Лейди — поде той, — нали е вярно, че тя — и той посочи едва забележимо с глава кралицата — често отпраща нощем дамите си?

Ниниан каза спокойно:

— Не ни е отпращала, докато легионът отсъстваше от Камелот.

— Е, поне можем да сме убедени, че е вярна любовница — отбеляза цинично Гуидиън. — Явно не раздава благоволението си наляво и надясно.

— Никому не би хрумнало да я обвинява в безразборен разврат — каза ядосано Гарет. — Пък и на техните години — и двамата са по-възрастни от теб, Гауейн — това, което правят, надали би навредило някому.

— И все пак аз говоря съвсем сериозно — настоя разпалено Гуидиън. — Ако Артур иска да продължи да бъде върховен самодържец…

— Искаш да кажеш — разяри се Гарет, — че не е зле вече да го наследиш, така ли?

— А ти какво искаш, братко? Да чакам, та когато Артур си отиде, цялата страна да падне в ръцете на саксонците ли? — двамата бяха сближили глави и разговаряха с гневен шепот.

Моргоуз разбра, че са забравили не само присъствието, но и съществуванието й.

— Мислех, че имаш слабост към саксонците — каза Гарет с гняв и презрение. — Защо тогава не искаш да ги оставиш да ни управляват?

— Виж какво — започна вбесено Гуидиън, но Гарет отново сграбчи ръката му и изсъска:

— Вече ни слуша целият двор! Виж, Артур гледа насам, откак Ниниан дойде при теб! Може пък не само Артур да трябва да следи поведението на дамата си…

— Млъкни! — Гуидиън изтръгна ръката си от ръката на Гарет. В този момент се разнесе гласът на Артур.

— Какво става там? Да не би скъпите ми братовчеди от Лотиан да са се изпокарали? Не искам скандали в тронната зала! Хайде, Гауейн, ела тук. Крал Сеардиг иска да ти зададе една гатанка!

Гауейн стана незабавно, но веднага се чу тихият глас на Гуидиън:

— Аз също мога да ви предложа една гатанка. Ако някой не се грижи за това, което е негово, как да постъпят другите, които също имат интерес да се запази имота му?

Гауейн се обърна и тръгна към краля, правейки се, че не е чул думите на Гуидиън. Ниниан се наведе към него и прошепна:

— Стига толкова. Тук има прекалено много очи и уши. Ти вече пося семето на съмнението. Сега поговори с други рицари. Да не мислиш, че си единственият, който вижда… това? — и тя леко повдигна лакът. Моргоуз погледна натам, където сочеше Ниниан. Гуенхвифар и Ланселет се бяха навели над някаква дъска за игра, поставена на коленете им — главите им се докосваха.

— Не са малко тези, които смятат, че това безчести Камелот — продължи Ниниан. — Трябва само да намериш някой, който не е така… предубеден — като братовчедите ти от Лотиан.

Но Гуидиън беше вперил гневен поглед в Гарет.

— Ланселет — измърмори той. — Все Ланселет!

И Моргоуз, гледайки ту Гуидиън, ту най-малкия си син, внезапно се спомни едно малко момченце, което все си играеше с боядисан в червено и синьо дървен рицар. Беше го кръстил сър Ланселет.

После си спомни малкия Гуидиън, който следваше Гарет навсякъде като кученце. „За него Гарет е това, което Ланселет е за Гарет“, помисли си тя. „Какво ли ще стане?“ Внезапно я обзе безпокойство, но то бе изместено от злорадство. „Крайно време беше“, мислеше Моргоуз, „някой да поиска сметка от Ланселет за постъпките му“.

Ниниан стоеше на върха на хълма, на който се издигаше Камелот. Взираше се в мъглите, които се стелеха долу в ниското. Зад нея се разнесоха стъпки, и тя каза, без да се обръща:

— Ти ли си, Гуидиън?

— Кой друг би могъл да бъде? — Ръцете му я обгърнаха и тя се обърна към него, за да му поднесе устните си. Той попита, без да отслаби прегръдката си. — Артур така ли те целува?

Тя се изтръгна от ръцете му и го загледа ядосано.

— Да не би да ревнуваш от краля? Та нали ти сам ми нареди да спечеля доверието му?

— Артур вече притежава прекалено много от това, което по право се полага на мен…

— Артур е християнин — какво повече искаш да кажа — прекъсна го Ниниан, а ти си моят любим. Но аз съм Ниниан от Авалон и не съм задължена да обяснявам никому как постъпвам с това, което е мое — да, Гуидиън, мое, а не твое. Аз не съм възпитана по римски обичай, та да оставям някой мъж да ми казва какво да правя с туй, което ми е дарила Богинята. Ако това не ти харесва, Гуидиън, мога да се върна на Авалон.

Гуидиън се усмихна с циничната усмивка, която тя ненавиждаше.

— Ако успееш да намериш пътя — отбеляза той. — Нищо чудно да установиш, че вече не е толкова лесно.

После циничното изражение изчезна от лицето му. Той постоя така, хванал ръката й в своята, после поде:

— Не ме интересува какво ще прави Артур през малкото време, което му остава. Ще кажа същото, което съм казал и за Галахад — нека се порадва на малкото, което има, защото скоро няма да има и него. — Той се загледа надолу — изглеждаше, че Камелот плува в море от мъгли. — Ако нямаше мъгла, бихме могли да видим Авалон оттук — и Драконовия остров. — Той въздъхна и допълни:

— Знаеш ли, саксонците вече се преселват и натам, и избивали елените на Драконовия остров въпреки забраната на Артур.

Лицето на Ниниан се изкриви от гняв.

— Трябва да бъдат спрени. Островът е свещено място, а елените…

— Елените са собственост на Древния народ. Но Едуин саксонецът е започнал да избива и тях — продължи Гуидиън. — Казал на Артур, че древните стреляли по тях с отровните стрели на елфите, затова позволил на хората си да ги избиват, щом ги видят. Сега изтребват и елените, и Артур ще воюва с Едуин, ако се наложи. Бих искал Едуин да защитаваше някаква справедлива кауза — по законите на честта и аз би трябвало да защитавам тези, които вярват в Авалон.

— Нима Артур ще води война, за да ги защити? — попита учудено Ниниан. — Мислех, че се е отрекъл от Авалон.

— Може и да се е отрекъл от Авалон, но не и от безобидните хорица, които населяват Драконовия остров. — Гуидиън замълча, и Ниниан разбра, че си спомня един далечен ден на същия този остров. Той плъзна пръсти по синкавите змии на китките си, после придърпа надолу дългите ръкави на туниката. — Чудя се, дали бих могъл все още да убия водача на стадото с голи ръце и един нож от кремък?

— Не се и съмнявам, че ще успееш, ако се наложи — каза Ниниан. — Въпросът е там, дали Артур ще може. Защото ако не може…

Тя не довърши, а Гуидиън отбеляза спокойно, загледан в мъглата, която ставаше все по-плътна:

— Не ми се вярва да се изясни. Тази мъгла почти никога не се изчиства — случва се някои от пратениците на саксонските крале да се губят в нея, когато идват насам… Ниниан! Кажи ми, ще потъне ли и Камелот в мъглите?

Тя понечи да се пошегува, да го успокои, но после размисли и каза сериозно:

— Не знам. Драконовият остров е осквернен, народът на Древните е на изчезване, свещеното стадо стана плячка на саксонските ловци. Дали няма да опустошат един ден и Камелот, също както готите са сринали Рим?

— Да бях узнал навреме — каза с потискана ярост Гуидиън и удари юмруци един в друг, — ако саксонците бяха съобщили на Артур, той би могъл да ме прати — мен или другиго — да защити острова, където сам е бил посветен и е положил обет за свещен брак със земята си! Сега светилището на Богинята е разрушено — и тъй като той не можа да го защити, няма вече право да бъде крал.

Ниниан разбра какво още искаше да каже Гуидиън: „Аз също няма да бъда крал“.

Затова каза:

— Ти не си знаел, че над светилището тегне заплаха.

— И за това е виновен Артур — каза Гуидиън. — Щом саксонците са извършили това, без да се допитат до него — не разбираш ли, че те изобщо не го уважават? Разбери, Ниниан, в техните очи всеки мъж, който не може да се справи с една жена и се е докарал дотам, че приема спокойно изневярата й, не е достоен за уважение.

— Ти, който израсна на Авалон — избухна тя гневно, — ти ли ще съдиш Артур по законите на саксонците, които са по-лоши и ограничени и от римските? Нима смяташ, че възходът и падението на цяло кралство може да зависи от това дали една съпруга изневерява или не? Ти самият, Гуидиън, ще бъдеш крал поради произхода си от древната кралска династия на Авалон — ти си дете на Богинята…

— Ха! — Гуидиън плю и добави още нещо, съвсем неприлично. — Не ти ли е хрумвало нещо друго, Ниниан — че Авалон падна също като Рим, макар и по-късно — защото беше разяден от пороци? По законите на Авалон това, което Гуенхвифар върши, е нейно право — тя може да избира когото си поиска за свой любим, и по същото това право Ланселет трябва да вземе и трона на Артур! Та Ланселет е син на покойната Велика жрица — защо да не бъде крал на мястото на Артур? Но нима искаш нашите крале да бъдат избирани, защото една жена ги предпочита в леглото си? — Той плю отново. — Не, Ниниан, тези дни са си отишли безвъзвратно. Първо римляните, а сега и саксонците създават света такъв, какъвто ще бъде занапред. Светът вече не е една плодородна утроба — законите му се определят от воюващите мъже. Помисли си, кой би ме приел за крал само защото съм син на тази или онази жена? В наши дни синът на краля наследява земята — и ако нещо е добро, трябва ли да го отхвърляме само защото първи са го въвели римляните? Вече имаме добри кораби и можем да потеглим да откриваме нови земи на мястото на онези, които някога са потънали в океана. Ще ни последва ли по дългия път една богиня, която е привързана към това парче земя и се грижи за плодородието му? Виж северняците, които все по-често опустошават бреговете ни — нима може да ги спре проклятието на Великата майка? На Авалон останаха само няколко жрици — и те няма защо да се боят от саксонци и северняци, защото Авалон вече не е част от света, населяван от тези диви войни. Но жените, които ще живеят занапред в нашия нов свят, ще имат нужда от защитата на мъже. Светът вече не принадлежи на Богините, Ниниан, дори не и на много богове, а само на един Бог. Дори не е необходимо сам да свалям Артур от трона. Времето ще свърши своето.

По гърба на Ниниан пролазиха тръпки, като че ли й предстоеше пророческо прозрение.

— А ти, кралю — елен на Авалон? Нали си дошъл тук в името на Великата майка?

— Да не мислиш, че искам да потъна в мъглите заедно с Авалон и Камелот? Имам намерение да стана върховен крал на Британия след Артур — и затова държа славата на неговия двор да остане ненакърнена. Затова Ланселет трябва да си отиде — което означава, че Артур ще трябва да го прогони, а заедно с него и Гуенхвифар. Искаш ли да ми помогнеш, Ниниан, или не?

Лицето й беше мъртвешки бледо. Тя сви юмруци и пожела отчаяно да имаше силата на Моргана, да можеше да я осени властта на Богинята, да свърже с мост небето и земята и да прониже Мордред със светкавицата на своя гняв. Полумесецът на челото й пулсираше болезнено.

— Искаш да ти помогна! Заради мен да стане жертва на предателство една жена, която просто се е възползувала от правото, дадено й от Богинята — сама да си избере мъж?!

Гуидиън се изсмя презрително.

— Гуенхвифар се е отказала от това право още когато за първи път се е преклонила пред своя Бог.

— Дори и тъй да е, не желая да постъпвам вероломно с нея.

— Значи няма да ме уведомиш, когато тя реши да отпрати дамите си за през нощта?

— Не — каза твърдо Ниниан. — В името на Богинята, такова нещо няма да сторя. Имай предвид и друго — че предателството на Артур пред Авалон е нищо в сравнение с твоето!

Тя му обърна гръб и понечи да си тръгне, но той я сграбчи и я задържа.

— Ще правиш това, което ти заповядвам!

Тя започна да се бори, за да се освободи, и най-сетне изтръгна насинените си китки от хватката му.

— Ти да ми заповядваш? Такова нещо няма да се случи и след хиляда години! — викаше тя, извън себе си от гняв. — Пази се, ти, който се осмели да посегнеш на Господарката на Авалон! Време е Артур да узнае, че е хранил змия в пазвата си!

Гуидиън беше извън себе си от ярост. Той сграбчи отново ръката й, дръпна я към себе си и я удари с все сила по слепоочието. Ниниан се свлече на земята, без дори да извика. Той дори не се опита да я задържи.

— Добре са те нарекли саксонците — от мъглата зад него се разнесе нисък, гневен глас. — Зъл съветник си ти, Мордред — и убиец!

Побиха го ледни тръпки. Треперейки, той не откъсваше поглед от сгърченото тяло на Ниниан в краката си.

— Убиец ли? Не! Тя просто ме ядоса — не исках да я нараня… — и той започна да се озърта наоколо — не виждаше никого, но бе познал безплътния глас.

— Моргана! Повелителко… Майко моя!

Мордред коленичи. Паниката го задушаваше. Опита се да повдигне отпуснатото тяло на Ниниан, да намери пулса й — но тя лежеше все така — безжизнена и бездиханна.

— Моргана! Къде си? Къде си? Покажи се, проклета да си! Нямаше никой. Само Ниниан лежеше пред него.

Той започна отново да прегръща мъртвата и да я умолява, хлипайки:

— Ниниан! Ниниан, любима, проговори! Кажи ми поне една дума!

— Тя няма да проговори вече — разнесе се отново безплътният глас. Гуидиън отново се завзира в мъглата и този път забеляза в нея някаква фигура — скоро очертанията съвсем се изясниха и пред него застана жена от плът и кръв.

— Какво си сторил, синко?

— Ти ли беше? Ти ли? — гласът му трепереше истерично. — Ти ли ме нарече убиец?

Моргоуз отстъпи уплашено.

— Не, не. Аз идвам сега. Кажи ми, какво си сторил?

Гуидиън се хвърли отчаяно в прегръдките й. Моргоуз го притисна към себе си и започна да го гали — като че ли беше още на дванадесет години.

— Ниниан ме ядоса… заплашваше ме… Боговете са свидетели, майко, не исках да й сторя нищо лошо! А тя каза, че ще отиде при Артур и ще му разкаже, че кроя заговор срещу безценния му Ланселет! — Гуидиън беше започнал да хленчи. — Ударих я. Исках само малко да я стресна, но тя падна и сега не иска да помръдне…

Моргоуз се откъсна от Гуидиън и коленичи пред тялото на Ниниан.

— Зле си я ударил, синко. Мъртва е. Нищо не може да се направи. Най-добре е да отидем и да кажем на хората на Артур, които се грижат за реда в крепостта.

Лицето му беше станало сивкаво.

— Маршалите на Артур… Какво ще каже кралят?!

Сърцето на Моргоуз се разтопи. Животът му бе в нейни ръце — както когато бе беззащитно новородено и Лот искаше да го убие. Държеше го в ръцете си и той го знаеше. Тя отново го притисна към гърдите си.

— Няма нищо, милото ми момче. Не се измъчвай. Нали не страдаш за тези които убиваш в битка? — Моргоуз изгледа тържествуващо трупа на Ниниан. — Може да се е заблудила в мъглата и да е паднала — виж опасна е тук стръмнината — и тя предпазливо се надвеси над издатината на върха на хълма. Надолу се спускаше отвесна скална стена и се губеше в мъглата. — Хайде, ти хвани краката. Станалото — станало. Нищо не може вече да й навреди.

У Моргоуз се надигна старата омраза към Артур. Да, Гуидиън щеше да го свали от трона, и то с нейна помощ — а когато всичко свърши, редом с Гуидиън ще управлява тя — жената, благодарение на която той ще вземе короната! Нямаше я вече Ниниан, за да ги разделя — само тя, Моргоуз, щеше да му бъде опора и вярна помощница!

Нежното, стройно тяло на Езерната дама се стопи безшумно нейде надолу, в мъглите. Рано или късно Артур щеше да я потърси, и когато тя не се появи, щеше да прати хора да я търсят. На Гуидиън, който се взираше като хипнотизиран в морето от мъгла, му се стори, че вижда баржата на Авалон. Черната й сянка се плъзгаше — някъде между Драконовия остров и Камелот. Стори му се, че видя за миг и Ниниан — но тя бе в одеждите на Старицата-смърт, и го викаше при себе си… После всичко изчезна.

— Да вървим, синко — каза Моргоуз. — Прекарал си сутринта в покоите ми, а през остатъка от деня трябва непрестанно да си пред очите на Артур. Запомни — днес не си виждал Ниниан. Щом се появиш пред Артур, веднага го попитай за нея. Може дори да се престориш, че ревнуваш, че се боиш да не е прекарала нощта в неговата постеля.

Безкрайно щастие я изпълни, когато той се вкопчи в нея и измънка безпомощно:

— Така ще сторя, майко. Ти си най-добрата майка, най-прекрасната сред жените!

Тя го притисна още веднъж към себе си и го целуна, наслаждавайки се на властта, която имаше над него. После го остави да си върви.