Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (65)

14

Още преди много години Гуенхвифар бе разбрала, че когато в двора са рицарите на Кръглата маса, Артур не й принадлежи. Той ставаше част от тях. Винаги й се зловидеше тяхното натрапливо присъствие в живота й, дразнеше се, когато бяха в Камелот. Нерядко изпитваше чувството, че ако не бе съдено Артур да е в центъра на вниманието на всички тези придворни, двамата биха имали щастлив семеен живот — по-различен от този, който имаха като крал и кралица.

Едва в годината, когато всички рицари потеглиха да търсят Граала, тя започна да осъзнава колко хубави са били предишните времена. Сега, когато рицарите ги нямаше, Камелот напомняше на обиталище на призраци — а и Артур все се скиташе безмълвно из опустелия замък, досущ като призрак.

Не че сега, когато имаше възможност по цял ден да се радва на неговата компания, това не я радваше. Просто едва сега започна да разбира каква голяма част от собственото си аз бе вложил в изграждането на Камелот и обучението на легионите си. Проявяваше към нея неизменна любезност, беше винаги сърдечен и мил и прекарваше с нея повече време, отколкото бяха имали заедно през всички военни години, а и през годините на последвалия дълъг мир. Но й се струваше, че част от него е сподирила верните му рицари по дългия път, и само малка частица бе останала тук, при нея. Тя обичаше човека Артур не по-малко от краля, но разбираше едно — човекът бе вложил толкова много от себе си в стремежа да бъде добър крал, че личността му губеше магическия си чар, ако го погледнеш само като човек. Гуенхвифар се срамуваше, че може да мисли така.

Двамата никога не споменаваха в разговорите си тези, които отсъстваха. През цялата година, докато траеше търсенето на Граала, те живееха спокойно, ден за ден, и разговаряха само за обикновени неща от ежедневието — за хляба и месото на трапезата, за плодовете от овощната градина и виното от избите на замъка, за някое ново наметало или тока за обувка. Само веднъж, като се оглеждаше в пустата зала, където стоеше Кръглата маса, Артур попита:

— Не трябваше ли да наредим да я приберат, докато другите се върнат, скъпа моя? Дори сега в тази огромна зала човек трудно може да минава около масата, а пък и без това местата са празни…

— Не — каза бързо Гуенхвифар. — Не, мили, остави я. Тази зала беше построена за Кръглата маса и без нея ще прилича на запустял хамбар. Остави я. Ако искаш, ти и аз, и останалите от домакинството може да се храним в малката зала.

Артур й се усмихна в отговор и тя разбра колко е доволен от думите й.

— Когато моите рицари се завърнат, ще можем отново да пируваме около Кръглата маса — каза той и веднага след това замълча. Тя разбра, че си мисли колко ли от тях ще се върнат изобщо.

С тях бяха Кай и старият Лукън, и още двама-трима от рицарите — или престарели, или болнави, или още немощни от получени рани. А Гуидиън — или както го наричаха сега, Мордред — бе винаги до тях, сякаш бе наистина израсналият им син. Гуенхвифар често се заглеждаше в него и си казваше: „Това е синът, който можеше аз да родя на Ланселет“ — и винаги чувстваше как я залива гореща вълна, как цялото й тяло потръпва и се покрива със ситна пот — като през онази нощ, когато Артур сам я положи в прегръдките на Ланселет. Но и друг път й се случваше да я заливат такива горещи вълни и тя често не можеше да определи дали една стая е топла или студена, и дали обливащата я топлина не идва някъде отвътре в тялото й. Гуидиън бе неизменно мил и почтителен с нея, наричаше я „лейди“, и в редки случаи, много плахо, „лельо“. Дори самата му плахост, когато използваше това роднинско обръщение, я умиляваше и стопляше душата й. Напомняше й на Ланселет, но беше по-мълчалив и невесел; на времето шегите и закачките не слизаха от устата на Ланселет. Гуидиън също се шегуваше, но шегата му бодваше жертвата като добре наточено острие. Остроумието му беше злобничко, и все пак Гуенхвифар не можеше да се сдържи и понякога се засмиваше на жестоките му подмятания.

Една вечер, докато малобройните обитатели на замъка вечеряха, Артур каза:

— Племеннико, бих желал, докато Ланселет се върне сред нас, ти да заемеш поста му и да станеш капитан на моята конница.

Гуидиън се изсмя.

— Лека служба, повелителю — в оборите ни са останали само няколко коня. Най-добрите жребци от твоите конюшни заминаха заедно с рицарите на Кръглата маса — кой знае дали пък някой от конете няма да намери този Граал, който всички търсят?

— Тихо, тихо — каза Гуенхвифар. — Не бива да се подиграваш на благородната им мисия.

— А защо не, лельо? Свещениците все говорят, че ние сме Божие стадо — ами след като една овца може да дири божественото присъствие, защо пък един кон да не може — доколкото ми е известно, конете са доста по-интелигентни. Може би по-благородното животно ще се окаже по-достойно да се добере до целта. Дори старият боен кон рано или късно започва да дири душевен покой — както казват, лъвът да лежи до агнето и да не мисли за вечеря.

Артур се позасмя притеснен.

— Защо са ни вече бойните коне? След Маунт Бадон, слава Богу, в земите ни владее мир…

— Като изключим Луций — вметна Гуидиън. — Едно нещо научих в този живот — мирът никога не е траен. Корабите с драконови глави, натоварени с диви северняци, отново пристават на бреговете ни, а когато хората повикат на помощ легионите на Артур, им се казва, че рицарите на Кръглата маса са потеглили на път, за да постигнат душевен покой и съвършенство. И после хората се обръщат към саксонските крале от Южното крайбрежие. Но несъмнено, когато това прословуто търсене завърши, народът пак ще се обърне към Артур и Камелот — и тогава може да разберем колко ни липсват бойни коне. Ланселет е толкова зает с търсенето на Граала и всякакви други подвизи, че не му остава много време да се занимава с кралската конюшня.

— Е, нали ти казах, че искам ти да заемеш мястото му — каза Артур. Гуенхвифар забеляза стреснато, че тонът му е по старчески раздразнителен — нямаше в него някогашната сила. — Като капитан на конницата имаш право да купуваш коне от мое име. Ланселет често се срещаше с търговци на коне, които идеха някъде от юг, от страна оттатък Бретан…

— Тъй ще сторя и аз — каза Гуидиън. — Испанските коне нямат равни на себе си, но сега, господарю, има още по-добри. Те идват от по-далеч — самите испанци купуват коне от Африка — от някаква пустинна страна там. А сега сарацините нахлуват и в Испания — това го чух от онзи млад рицар — сарацин, Паломидес, който ни гостува известно време, а после продължи към саксонците, за да търси и там приключения. Тъй като не беше християнин, му се стори странно, че всички рицари са хукнали подир Граала, когато страната е пред война.

— Спомням си, че разговарях с Паломидес — прекъсна го Артур. — Имаше меч от испанска стомана, и то такъв, който и аз бих носил с радост, макар че Екскалибур според мен си остава ненадминат. Няма в нашата страна такива остриета — неговият меч режеше като бръснач. Радвам се, че никога не съм се изправял срещу такова острие на турнирите. Северняците носят огромни бойни брадви, но техните оръжия са по-недодялани и от саксонските.

— Но северняците се сражават по-яростно — каза Гуидиън. — Изпадат в някаква бойна лудост и се хвърлят в сражението дори без щитове — както съм чувал, че правели на времето племената от Лотиан. Не, кралю, можем да се порадваме на мира още известно време, но както сарацините започват да прегазват Испания, тъй и северняците ще нахлуят при нас, а и дивите ирландци. В края на краищата сигурно ще се окаже, че сарацините ще са от полза за Испания, както бе при нас със саксонците…

— Саксонците ни били от полза? — възкликна удивено Артур и загледа младия мъж. — Какви ги говориш, племеннико?

— Ето какво имам предвид, господарю Артур. Когато римляните напуснали Британия, ние сме останали изолирани, на края на света, само с полудивите племена от народа на Древните. Войната със саксонците ни принуди да излезем извън границите на земите си. Наложи ни се да търгуваме с Долна Британия и Испания, и с други страни от Юга, купувахме оръжия и коне, градихме нови крепости — ами ето твоят Камелот доказва това, което говоря. Да не говорим пък за странстванията на свещениците, които отидоха при дивите саксонци и ги превърнаха от обрасли с косми диваци, кланящи се на варварските си богове, в цивилизовани хора със свои градове, които също търгуват със света, имат цивилизовани крале, които са твои васали. Та нали точно това е очаквала тази земя? Вече имаме манастири, населени с учени мъже, които пишат книги, и какво ли още не… Без войните със саксонците, господарю Артур, кралството на Утър би било забравено от света, както по времето на Максимус.

Артур забеляза поразвеселен:

— Ти сигурно си на мнение, че двадесетина години непрекъснат мир представляват опасност за Камелот, и че ни трябват отново войни и битки, за да ни свържат по-тясно с външния свят? Личи ти, че не си воин, млади човече. Моите представи за войната не са толкова романтични.

Гуидиън отвърна с усмивка:

— Какво те кара да мислиш, че не съм воин, господарю? Сражавах се редом с твоите рицари, когато самозванецът Луций се провъзгласи за император, и имах достатъчно възможности сам да си изградя представа за войните и техния смисъл. Нали, ако нямаше войни, ти вече щеше да си потънал в неизвестността, като кралете от Уелс и Ейре — има ли вече някой жив човек, който би могъл да изреди кралете, управлявали в Тара?

— Опасяваш се, че един ден може да се случи същото и с Камелот, така ли?

— Ах, кралю и чичо, как искаш да ти отговоря — ласкателно, като придворен, или мъдро, като друид?

Артур се разсмя:

— Да чуем лукавия съвет на Мордред!

— Ето какво, кралю — придворният би казал, че управлението на Артур ще се помни вовеки веков, че докато има хора на тази земя, споменът за него няма да изчезне. А друидът би казал, че всеки е осъден да изчезне, независимо от мъдростта и славата си, също като Атлантида, изчезнала навеки под морските вълни. Остават само Боговете.

— А какво би казал моят приятел и племенник?

— Твоят племенник — Гуидиън така наблегна на думата, че Гуенхвифар разбра, че е очаквал Артур да каже „син“ — би казал, кралю и чичо, че живеем за днешния ден, а не за това, което ще кажат за нас след хиляда години. Затова племенникът ти счита, че твоите конюшни трябва отново да станат такива, каквито са бил и в славните времена, когато всички са познавали легионите на Артур и са се бояли от тях. Никой не бива да казва, че кралят е остарял, оставил рицарите да се разпилеят да дирят подвизи, и не го е грижа за конете и войската.

Артур го потупа приятелски по рамото.

— Тъй да бъде, момчето ми. Вярвам ти. Прати хора в Испания, или в Африка, ако искаш, купи коне, които да бъдат достойни за моите легиони, и се погрижи за обучението им.

— Ще трябва да наема саксонци — каза Гуидиън, — а те не разбират от конен бой. Ти винаги си казвал, че така е по-добре за нас. Може би сега, когато саксонците са ни съюзници, си си променил мнението и смяташ, че трябва да овладеят нашите бойни умения?

Артур го изгледа обезпокоен:

— Опасявам се, че трябва да оставя решението в твои ръце.

— Ще се опитам да сторя най-доброто — каза Гуидиън. — А сега, господарю, мисля, че прекалихме с този разговор и отегчихме дамите — прости ми, лейди — допълни той и се поклони на Гуенхвифар с очарователна усмивка. — Да послушаме ли малко музика? Сигурен съм, че лейди Ниниан, ще се радва да ви посвири на арфата си, кралю.

— Винаги се радвам да чуя нейната музика — каза сериозно Артур, — защото тя доставя удоволствие и на кралицата.

Гуидиън кимна на Ниниан. Тя стана, взе арфата си, седна пред краля и кралицата и запя. Гуенхвифар се заслуша с наслада — Ниниан свиреше чудесно, и гласът й бе сладък, макар и не така силен и чист като гласа на Моргана. Загледа се в Гуидиън, който пък не изпускаше от очи дъщерята на Талиезин, и изведнъж си каза: „Защо винаги става така, че аз, християнката, винаги държа около себе си някоя от дамите на Повелителката на Езерото?“ Тази мисъл я обезпокои. Вярно, Гуидиън не бе с нищо по-лош от който и да било придворен — християнин, пък и идваше винаги на неделна литургия, както и Ниниан. Гуенхвифар не можеше да си спомни как всъщност стана тъй, че прие Ниниан за своя придворна дама — помнеше само, че Гуидиън я представи и помоли кралицата да окаже гостоприемство на момичето, което беше братовчедка на Артур и дъщеря на Талиезин. Гуенхвифар помнеше Талиезин само с добро и се зарадва на дъщеря му. Но сега се зачуди как Ниниан, без видимо да се налага, успя да стане първа сред придворните дами. Артур винаги проявяваше слабост към нея и често я канеше да им попее. Случвало се бе Гуенхвифар, докато ги наблюдаваше, да се усъмни дали не изпитва към нея чувства, по-силни от роднинските.

Не, не можеше да е така. Ако Ниниан имаше избраник в двора, много по-вероятно бе това да е Гуидиън. Виждала го бе как я гледа… И все пак, сърцето я заболя — Ниниан бе красива, също тъй красива, както бе някога тя самата, а сега беше само една застаряваща жена, бледа, с отпуснато тяло… Затова, когато Ниниан остави арфата и излезе, и двамата с Артур станаха, за да излязат също от залата, Гуенхвифар бе намръщена.

— Изглеждаш уморена, скъпа съпруго. Какво ти е?

— Гуидиън каза, че си стар…

— Кралице моя, аз седя на трона на Британия редом с тебе вече тридесет и една години. Да не мислиш, че в цялото кралство може да се намери някой, който да ни има за млади? Повечето ни поданици не са били още родени, когато аз наследих трона на баща си. Но вярно е и друго — не мога да разбера как ти успяваш да изглеждаш все така млада, мила.

— О, Артур, не просех ласкателства — отвърна тя нетърпеливо.

— Но ти би трябвало наистина да си поласкана, Гуен, че Гуидиън не се отнася с мен като със старец, не ме залъгва с успокоителни думи. Той говори честно и открито, и затова го ценя. Ще ми се…

— Знам какво ти се ще — прекъсна го тя гневно. — Да беше възможно да го признаеш за свой син, та да може той да те наследи, а не Галахад.

Лицето на Артур се зачерви.

— Гуенхвифар, наистина ли трябва винаги да се държим така един с друг, когато говорим за това? Тъй или иначе свещениците никога няма да го приемат за крал — и няма какво повече да се говори.

— Не мога да забравя чий син е…

— И аз не мога да забравя, че е мой син — каза меко Артур.

— Нямам вяра на Моргана, и ти сам си се убеждавал, че тя…

Лицето му се изопна и тя разбра, че няма да приеме да продължат разговора.

— Гуенхвифар, моят син е бил осиновен и отгледан от кралицата на Лотиан, а нейните родни синове са най-яката опора на кралството ми и мен самия, помисли си, какво бих правил без Гауейн и Гарет? А сега и Гуидиън тръгва по техните стъпки и обещава да стане най-скъп сред приятелите ми и най-верен сред верните ми рицари. Не можеш да отречеш, че имам основания да се привържа към Гуидиън, защото само той остана при мен, докато всички останали ме напуснаха, за да търсят Граала.

Гуенхвифар нямаше желание да се кара с него. Каза само, плъзвайки пръсти в ръката му:

— Вярвай ми, кралю, обичам те повече от всичко на света.

— Но аз ти вярвам, любов моя — отвърна той. — Саксонците казват, че е благословен мъжът, който има добър приятел, добра жена и добър меч. А аз имам и трите, моя Гуенхвифар.

— О, да, саксонците — засмя се тя. — Цял живот се сражава срещу тях, а сега цитираш мъдрите им поговорки.

— Че каква полза ще има иначе от войните — както би казал Гуидиън — ако не можем да научим и по нещо полезно от враговете си? Много отдавна някой — мисля, че беше Гауейн — ми разправяше за саксонците и техните манастири, обитавани от учени мъже. Тогава и той ми даде такъв пример — ако една жена бъде изнасилена от нашественици, но когато те си отидат, роди добър и умен син, какво тогава? Трябва ли да държим да приемаме само злото, или, когато то тъй или иначе се е случило, да се опитваме да извлечем от станалото и нещо добро?

Гуенхвифар отвърна намръщено:

— Само мъж може да се шегува с такива неща!

— Не, скъпа моя. Това, което исках да ти кажа е, че няма полза да се разравят стари рани — възрази той. — Бедата сполетя не само мен, но и Моргана, преди много години. — Гуенхвифар забеляза, че той произнесе за първи път името на сестра си без познатото изопване на чертите. — Щеше ли да е по-добре, ако неволният ни грях не бе дал плод — след като държиш да наричаме случилото се грях? Може би трябва по-скоро да бъда благодарен, че след като грехът е сторен и няма път назад към невинността, Бог поне ме е дарил с добър син, за да облекчи мъката ми? С Моргана се разделихме като врагове и надали ще я видя отново преди деня на Страшния съд. Затова пък нейният син е опора на престола ми. Нима трябва да не му вярвам само защото тя му е майка?

Гуенхвифар понечи да каже: „Не му вярвам, защото е отрасъл на Авалон“, после размисли и замълча. Но когато се спряха пред вратата на спалнята й и Артур попита:

— Да дойда ли при теб тази нощ, скъпа? — тя сведе очи и отвърна:

— Не, не. Уморена съм.

Умишлено избегна да срещне очите му, за да не види изписаното в тях облекчение. Зачуди се дали все пак Ниниан или някоя друга не споделя леглото му напоследък; нямаше намерение да се унижава дотам, че да разпитва прислугата. „Щом не съм аз, какво ме интересува коя е?“

Годината бавно потъваше в мрака на зимата. Един ден Гуенхвифар заяви ожесточено:

— Ще ми се това търсене да бе свършило и рицарите да се върнат най-сетне — с или без Граала!

— Не говори така, мила, положили са клетва — отвърна Артур. Същия ден малко по-късно, пред крепостните стени наистина се появи рицар. Когато наближи, видяха, че е Гауейн.

— Ти ли си, братовчеде? — Артур го прегърна и целуна по двете бузи. — Не се надявах да те видя, преди да свърши годината — нали се закле да дириш Граала в продължение на една година и един ден?

— Така е — отвърна Гауейн, — но аз не съм престъпил клетвата си, господарю. Онзи там свещеник няма защо да ме гледа като клетвопрестъпник. Та нали за последен път Граалът бе видян точно тук, в този замък, Артур? Значи възможността да се появи отново тук, а не Бог знае къде по света, е доста голяма. Скитах къде ли не и нито веднъж не чух и думица да се е явявал другаде. И тъй, един ден ми хрумна, че нищо не ми пречи да го търся тук, където вече е бил видян — в Камелот, в присъствието на моя крал, дори ако това означава, че ще трябва да очаквам всяка неделя да се появи на църковния олтар, и нищо повече.

Артур се усмихна и го прегърна отново. Гуенхвифар видя, че очите му са насълзени.

— Влез, братовчеде — каза той простичко. — Добре дошъл у дома. Няколко дни по-късно пристигна и Гарет.

— На мен наистина ми се яви видение — каза той, когато всички се бяха събрали на вечеря — и този път съм убеден, че ми бе пратено от Бога. Сънувах Граала — не покрит, а в целия му блясък, и от светлината, която го обгръщаше, се разнесе глас, който ми каза: „Гарет, рицарю на крал Артур, не ти е съдено да видиш повече Граала до края на земните си дни. За какво ти е да бродиш след видения и да търсиш слава, когато кралят ти има нужда от теб в Камелот? Ще можеш да служиш Богу, когато напуснеш този свят, но докато си тук, на земята, трябва да се върнеш в Камелот и да служиш на своя крал.“ Когато се събудих, си припомних, че сам Исус Христос е казал да даваме кесаревото кесарю. Затова и потеглих право към Камелот. По пътя срещнах Ланселет и го помолих да стори същото.

— И какво мислиш сега — че ти си този, който е намерил Граала? — попита Гуидиън.

Гарет се засмя.

— Може би Граалът е просто мечта, сън. А аз го сънувах и ми бе наредено да служа единствено на своя крал.

— Тогава можем скоро да се надяваме да видим и Ланселет сред нас, тъй ли?

— Дано намери в сърцето си сили да се върне — отговори Гауейн, — защото ние тук наистина имаме нужда от него. Но скоро ще дойде и Великден, а тогава можем да очакваме завръщането на всички останали.

По-късно Гарет подкани Гуидиън да донесе арфата си и да им попее.

— Защото — каза той — отдавна не съм чувал дори грубоватите песни на саксонците, а пък ти, както остана тук, си имал време да усъвършенстваш песните си още повече, Гуидиън.

Гуенхвифар очакваше Гуидиън да предложи Ниниан да пее вместо него, но вместо това той донесе една арфа, която кралицата разпозна веднага.

— Това не е ли арфата на Моргана?

— Така е. Оставила я е в Камелот, когато си тръгнала оттук. Ако я иска, може да прати да я вземат, или сама да дойде и да я вземе от мен. Но дотогава арфата ми се полага по право, и се съмнявам, че тя, която не ми е дала нищо друго, ще ми откаже и този дар.

— Не ти е дала друго, освен живота — упрекна го меко Артур, а Гуидиън отправи към него поглед, изпълнен с такава горчивина, че Гуенхвифар направо се обезпокои. Когато отговори, гневният му глас се разнесе из цялата зала:

— Наистина ли трябва да й бъда благодарен за това, кралю?

И преди Артур да съумее да отговори, Гуидиън плъзна пръсти по струните и запя. Песента му удиви и възмути Гуенхвифар.

Гуидиън пееше баладата за краля на рибарите, който живеел в замък сред огромна пустош. Все повече стареел кралят и силите го напускали. Стареела и земята и не давала плод. Трябвало да дойде някой млад мъж, който да нанесе милостиво последния удар на престарелия крал — та кръвта му да попие в земята и тя да разцъфти отново под скиптъра на младия крал, да се подмлади от неговата младост.

— Така значи? — попита Артур притеснено. — Тъй ли мислиш, че когато земята се владее от стар крал, и тя е обречена на упадък?

— Не, господарю. Какво бихме правили без мъдростта, която ти си натрупал с течение на годините? Така е било в стари времена, когато племената са почитали Богинята, земята, и за тях вечна е била само тя, а кралят управлявал толкова, колкото допускала нейната воля. Остареел ли кралят-елен, в стадото се появявал друг, млад, и го убивал… Но ние живеем в християнски кралски двор и тук не се спазват такива езически обичаи. Мисля си, че баладата за този крал се състои по-скоро от символи — дори във вашето Свето писание тревата е уподобена на човешката плът, която е нещо преходно. Също тъй и този крал на пустеещи земи е символ на света, който всяка година умира с вехнещата зеленина и се възражда отново напролет… Такива разкази има във всички религии. Дори Христос умира като простосмъртен на кръста — и възкръсва всеки път на Великден… — Мордред докосна струните на арфата и запя отново:

„… защото земните човешки дни са като листо, от вятъра понесено, като повехнала трева.

Ти също ще потънеш в забвение, като цвят, отронил се в тревата, като пролятото вино, попило в земната гръд…

И все пак винаги се връща пролетта — и цялата земя разцъфва, и кипва отново земният живот…“

Гуенхвифар попита:

— Това от Светото писание ли е, Гуидиън? Да не би да са стихове от някой псалм?

Гуидиън поклати глава.

— Това е древен друидски химн, а има хора, които разправят, че песента била дори по-стара от друидите — може би е пренесена някога тук от малкото преселници от земите, погълнати от морската бездна. Но такива химни има във всяка религия. Може би наистина човешката вяра е една…

Артур попита тихо:

— Християнин ли си, момчето ми? Гуидиън помълча и най-сетне отговори:

— Бях обучен за друид и не съм нарушил положената клетва. Аз не се наричам Кевин, кралю. Но ти не знаеш за какви клетви става дума. — Той стана мълчаливо и излезе от залата. Артур остана на мястото си, загледан подир него, и дори не се опита да го упрекне за проявената неучтивост. Затова пък Гауейн се беше намръщил яростно.

— Защо го оставяш да излиза тъй безцеремонно, кралю?

— Остави тези церемонии — отвърна Артур. — Тук всички сме роднини. Не ми се иска той да се отнася с мен винаги като с коронована особа. Момчето знае много добре, че ми е син, както и всички останали в тази зала. За какво ми е да се държи като съвършен придворен?

Но Гарет също се беше смръщил. След малко каза тихо:

— На мен пък ми се иска Галахад да се върне час по-скоро в двора. Дано Бог му прати видение също като на мен. Ти се нуждаеш от него повече, отколкото от мен, Артур, и ако той не дойде скоро, аз ще потегля отново на път, за да го диря.

До Петдесетница оставаха само няколко дни, когато Ланселет най-сетне пристигна в Камелот.

Всички бяха забелязали, че наближава някаква процесия — мъже и благородни дами на коне, както и много товарни животни. Гарет, който ръководеше охраната на крепостните стени, призова обитателите на Камелот да посрещнат новодошлите. Гуенхвифар, застанала редом с Артур, не обърна особено внимание на Моргоуз. Само се зачуди какво ли води кралицата на Лотиан насам. В този миг Ланселет коленичи пред Артур със своята скръбна вест, и Гуенхвифар усети как я пробожда същата болка, която бе изписана и в неговите очи. Винаги, винаги беше така — всяко негово страдание разкъсваше и нейното сърце. Артур се наведе, вдигна коленичилия Ланселет и го прегърна. И неговите очи бяха овлажнели.

— Той беше и мой син, скъпи приятелю. Ще липсва на всички ни. Гуенхвифар не издържа, пристъпи напред, подаде ръка на Ланселет пред очите на всички и каза с треперещ глас:

— Копнеех да те видя отново тук, Ланселет, но не съм и мислила, че можеш да донесеш такива тъжни вести.

Артур се обърна към хората от свитата си.

— Наредете да положат тялото му в параклиса, където бе посветен за рицар. Там ще остане тази нощ, а утре ще бъде погребан с всички почести, които се полагат на мой син и престолонаследник.

Той се обърна и понечи да тръгне, но залитна. Гуидиън веднага се озова до него и му подаде ръка, за да не падне.

Гуенхвифар вече почти не плачеше, но сега не можеше да не се просълзи, като гледаше лицето на Ланселет — по него се четеше не само покруса, но и следи от дълго и дълбоко страдание. Какво се бе случило с него през тази година, когато е търсил Граала? Болест ли го бе сполетяла, ранен ли е бил или се е лутал из незнайни земи, уморен и гладен? Никога не бе го виждала толкова измъчен — дори и когато беше дошъл, за да й съобщи, че ще се жени за Илейн, не изглеждаше толкова зле. Тя обърна поглед към Артур, който се беше облегнал с цялата си тежест на ръката на Гуидиън, и въздъхна дълбоко. Ланселет стисна ръката й и каза тихо:

— Радвам се, че Артур най-сетне се обърна към родния си син и се научи да го цени. Това ще облекчи скръбта му.

Гуенхвифар само поклати глава. Не й се искаше да мисли какви последици ще има смъртта на Галахад за Гуидиън и Артур. Синът на Моргана! Синът на Моргана да наследи престола на Артур… Сега вече нямаше никакъв друг изход!

Приближи се Гарет, поклони се и каза:

— Кралице, пристигнала е майка ми… — и Гуенхвифар си припомни задълженията си. Не можеше да продължава да стои при мъжете. Мястото й беше сред дамите. Не можеше да стои тук, дори за да се опита да успокои Артур или Ланселет. Тя се обърна към повелителката на Лотиан и каза студено:

— Радвам се, че мога да ти кажа „добре дошла“, кралице Моргоуз. Внезапно хрумване прекоси съзнанието й. „Трябва ли и това да изповядвам като грях. Може би трябваше да кажа «Приветствам те», защото така ми повелява дългът, кралице Моргоуз, но не се радвам да те видя, и по ми се ще да си беше стояла в Лотиан, или дори да се бе продънила в преизподнята!“ Видя, че Ниниан също се е изправила до Артур, така че кралят стоеше между нея и Гуидиън, и се намръщи.

— Лейди Ниниан — поде тя със същия хладен тон, — мисля, че е време дамите да се оттеглят. Избери подходящи покои за кралицата на Лотиан и се погрижи да поставят там всичко необходимо.

Гуидиън очевидно се ядоса, но не можеше да се намеси. Гуенхвифар тръгна заедно с дамите си към замъка, разсъждавайки, че има и добри страни на това да си кралица.

По-късно през деня запристигаха и други от рицарите на Кръглата маса. Гуенхвифар бе заета с приготовления за утрешния погребален пир. Навръх Петдесетница щяха да се съберат отново рицарите на крал Артур — тези от тях, които бяха успели да се завърнат. Тя видя много познати лица, но и узна, че някои няма да види никога вече — Пърсивал, и Борс, и Ламорак… Тя започна да се отнася по-внимателно с Моргоуз, защото знаеше, че застаряващата кралица искрено оплаква младия си любим. На времето мислеше, че Моргоуз става смешна с връзката си с този много по-млад от нея мъж — но скръбта си е скръб, и когато на погребалната служба за Галахад свещеникът спомена тези, които не се върнаха от търсенето на Светия Граал, Гуенхвифар видя, че Моргоуз е спуснала воала си, а и след литургията лицето й беше все още подпухнало и зачервено от плач.

Предната нощ Ланселет бе прекарал в бдение над тялото на сина си и Гуенхвифар така и не намери възможност да размени с него някоя дума насаме. Сега, след службата, тя го беше поканила да седи до нея и Артур. Наведе се към него, за да му напълни чашата. Надяваше се той да се напие, та да забрави поне за малко мъката си. Страдаше, като гледаше прорязаното му от бръчки лице, изпито от страдания. Къдриците, които падаха над челото му, сега бяха снежнобели. А тя, която го обичаше толкова отдавна, дори не можеше да го прегърне и да поплаче заедно с него. От толкова години съзнанието, че никога няма да има право да се обърне към него като към любим мъж, че трябва да бъде в очите на хората само негова кралица, съпруга на братовчед му, бе разяждало като постоянна болка душата й. Сега тази болка ставаше вече непоносима — той седеше до нея, но дори не вдигаше очи, за да срещне нейните.

Артур стана прав, за да пие за онези рицари, които не се завърнаха от благородната си мисия.

— Кълна се пред всички тук — каза той, — че техните жени и деца никога няма да познаят нужда, докато съм жив и докато Камелот съществува. Аз споделям скръбта им. Моят наследник също загина, търсейки светата реликва — той се обърна и протегна ръка към Гуидиън, който се приближи бавно. Изглеждаше по-млад от годините си. Беше облечен в проста бяла туника, а тъмните му коси бяха прихванати с тънък златен обръч.

Артур поде:

— Приятели мои, един крал няма право да се отдава дълго на скръбта. Моля ви да споделите мъката ми по загиналия, моя племенник и осиновен син, комуто не е било съдено да управлява държавата редом с мен. Но колкото и прясна да е още раната от неговата загуба, трябва да ви помоля и за друго — да приемете Гуидиън — сър Мордред, сина на единствената ми сестра, Моргана от Авалон, за наследник на трона ми. Гуидиън е млад, но вече се нареди сред най-мъдрите ми съветници. — Артур вдигна чашата си и отпи. — Пия за теб, синко, да управляваш достойно страната ни, когато аз си отида.

Гуидиън коленичи пред Артур.

— Дано е съдено да ни водиш още дълго, татко — Гуенхвифар имаше чувството, че и той преглъща сълзите си — така й се нравеше повече. Рицарите също вдигнаха чаши, а после избухнаха приветствени възгласи. Най-възторжен от всички беше Гарет.

Но Гуенхвифар си седеше мълчаливо на мястото. Знаеше, че това неминуемо ще се случи, но не очакваше, че ще бъде толкова скоро — още на погребалния пир в памет на Галахад! Обърна се към Ланселет и прошепна:

— Ще ми се да беше почакал малко! Да беше се допитал до останалите си съветници!

— Нима не знаеше, че той има такива намерения? — отвърна Ланселет, също шепнешком. Посегна и взе ръката й, стисна я леко и започна да гали пръстите й, натежали от пръстени. Колко изтънели бяха сега тези пръсти, чак костеливи — а някога бяха така меки и нежни! Гуенхвифар се притесни и поиска да издърпа ръката си, но той не я пускаше. Продължи да я гали и каза:

— Артур не биваше да прави това, без да те е предупредил.

— Бог ми е свидетел, че нямам право да се оплаквам, защото не можах да му родя син — затова трябва да приеме сина на Моргана…

— Все пак можеше да ти го каже предварително — настоя Ланселет. Гуенхвифар забеляза, че любимият й за първи път си позволява да каже нещо, което би могло да се приеме като упрек към Артур. Той докосна нежно ръката й с устни, после я пусна. Към тях идваха Артур и Гуидиън. Прислужниците бяха започнали да внасят димящи блюда с месо, подноси с пресни плодове, току-що изпечен хляб и всевъзможни сладкиши. Гуенхвифар позволи на прислужника да напълни чинията й с месо, взе и плодове, но не докосна почти нищо. Поусмихна се, защото видя, че бяха наредили масата тъй, че тя да се храни от едно блюдо с Ланселет, както ставаше често преди. Ниниан, която седеше от другата страна на Артур, споделяше неговото блюдо. Чу го веднъж как я нарича „дъще“, и това поразсея съмненията й — може би просто я приемаше като бъдеща съпруга на сина си. Установи с изненада, че Ланселет сякаш бе прочел мислите й, защото я попита:

— Може би скоро ще празнуваме сватба? Вярно е, че са доста близки роднини…

— Какво значение имат тези неща на Авалон? — отвърна Гуенхвифар. Гласът й прозвуча неочаквано остро; старата, незабравена мъка се бе пробудила отново.

Ланселет сви рамене.

— Нямам понятие. На Авалон, като малко момче, чувах да се говори за някаква далечна южна страна, където се женели братя и сестри от кралската династия, за да не се смесва кралската кръв с тази на простолюдието. Династията просъществувала хиляда години.

— Езичници — беше отговорът на Гуенхвифар. — Те не са познали бога и не съзнават, че са извършили грях…

И все пак, не личеше Гуидиън да изкупва греха, сторен от тези, които го бяха създали; защо да не може той, правнукът на Талиезин, да вземе за жена неговата дъщеря?

„Бог ще порази Камелот за греховете ни“ каза си тя неволно. „За греха, сторен от Артур, и за моя грях и греха на Ланселет…“ Зад себе си чу как Артур казва на Гуидиън:

— Помниш ли, ти каза веднъж, че не ти се вярва Галахад да доживее да наследи престола.

— А ти помниш ли, господарю и татко — отвърна тихо Гуидиън, — че тогава ти се заклех, че аз няма да имам пръст в смъртта му. Казах ти, че той ще загине славно, в името на кръста, който почита, и стана точно тъй.

— Можеш ли да видиш още нещо в бъдещето ни, синко?

— Не ме питай, господарю. Боговете милостиво са отредили хората да не знаят кога и как ще дойде краят на дните им. Дори да знаех какво е съдено да стане занапред — а аз не съм споменал нищо подобно — никога не бих ти го казал.

Гуенхвифар почувства как я побиват тръпки и си каза: „Може би сме вече достатъчно наказани за греховете си с този Мордред…“ После хвърли поглед към младия човек и се ядоса сама на себе си. Как можеше да мисли такива неща, след като той наистина се държеше като син с Артур? Той нямаше никаква вина за греха, опетнил зачатието му!

Въпреки това се обърна към Ланселет и каза:

— Не беше редно Артур да избързва така. Та Галахад още не е изстинал в гроба си!

— Не е тъй, лейди. Артур изпълнява както винаги своя кралски дълг. Какво значение може да има за Галахад там, където е сега, кой ще заеме мястото му на трона, към което никога не се е стремил? Щях да постъпя по-добре, ако бях оставил сина си да стане свещеник, Гуенхвифар.

Тя го загледа. Беше потънал внезапно в дълбок размисъл, отдалечил се беше от нея, тя не можеше да сподели мислите му. Гуенхвифар се опита плахо отново да върне мислите му към себе си:

— Кажи ми, ти не успя ли да откриеш Светия Граал? Видя го как бавно се връща към действителността.

— О, аз го видях — бях по-близо до него, отколкото би могъл да се доближи, който и да било на този грешен свят, без да загине. Било е отредено да оживея, за да донеса в двора на Артур вестта, че Светият Граал завинаги е напуснал нашия свят. — Ланселет помълча, после каза, като че ли много отдалеч: — Бих последвал Граала и отвъд, но нямах това право.

Гуенхвифар си каза: „Нима не си искал да се върнеш тук заради мен?“ Сега започваше да разбира, че Ланселет прилича повече на Артур, отколкото е можела да предположи преди. Винаги им е служила просто за развлечение — в промеждутъците между войни и търсене на подвизи. Истинският живот на мъжете протичаше в свят, чужд на любовта. През целия си живот Ланселет бе воювал редом с Артур, а сега, когато нямаше война, се бе посветил на една велика мистерия. Сега ги разделяше Граалът, също както на времето между тях стоеше Артур — и честта на Ланселет.

Ето, и Ланселет се бе обърнал към Бога. Нищо чудно да мисли, че тя го е въвлякла в грях. Стори й се, че няма да може да преживее такава мъка. През целия си живот бе имала само любовта си към него. С внезапен порив хвана ръката му, стисна я и прошепна:

— Толкова ми липсваше… — и сама се учуди на копнежа в гласа си. „Ще си каже, че съм същата като Моргоуз, че сама му се хвърлям на врата…“

Но Ланселет задържа ръката и й прошепна:

— Ти също ми липсваше, Гуен. — Сетне, сякаш четеше в измъченото й, жадно за обич сърце, продължи все така тихо: — С или без Граала, нищо не би ме върнало тук, ако не беше ти, любима. Бих останал там, за да прекарам остатъка от живота си, молейки се на Бога да ме допусне отново до великата тайна, която успях да зърна само веднъж. Но аз съм просто мъж, любов моя…

Гуенхвифар разбра и стисна ръката му.

— Да отпратя ли тази нощ придворните си дами?

Той се поколеба и старият страх да не бъде отхвърлена скова сърцето й. Как можеше да се държи така неженствено, да му се предлага сама? Струваше й се, че умира. В същия миг пръстите му стиснаха по-силно нейните и той прошепна:

— Да, любов моя.

Но докато го чакаше, сама в мрака, Гуенхвифар продължи да се чуди дали и неговото „да“ не бе като това на Артур — съгласие да споделя от време на време леглото й, за да пощади гордостта й. Дали не го правеше от съжаление? Сега, когато вече не съществуваше и най-малка надежда за някаква закъсняла бременност, Артур спокойно би могъл да спре да идва в покоите й. Но той бе внимателен съпруг и не би допуснал придворните дами да се подсмиват зад гърба й. Но всеки път, когато тя го отпращаше, Артур явно се чувстваше облекчен и това пробождаше като нож сърцето й. Случваше се дори тя да го приеме и двамата просто да си говорят, докато тя лежеше в прегръдките му — чувстваше се добре така, сигурна и защитена, но не искаше нищо повече от него. Не можеше да разбере дали Артур не съзнава, че тя не го желае, или той самият вече не е привлечен от нея. Дали бе я желал изобщо някога? Може би бе идвал при нея само защото съзнаваше съпружеския си дълг — да я дари с деца.

„Всички мъже славеха хубостта ми и копнееха за мен, освен този, комуто ме дадоха за съпруга“.

И тя продължи да се убеждава, че сигурно и Ланселет идва при нея просто от съжаление, защото не му дава сърце да я отхвърли. Беше трескава — горещо й беше дори в леката нощна дреха. По тялото й изби пот на ситни капчици. Тя стана и изтри тялото си с кърпа, натопена в студена вода от каната, оставена на масата. Докосна с неприязън отпуснатите си гърди. „Стара съм вече — сигурно ще го отвратя с тази грозна, отпусната плът, която му предлагам със същата страст, както когато бях млада и хубава…“

Чу зад себе си тихите му стъпки; той я прегърна и тя веднага забрави всичките си страхове.

Но когато Ланселет си отиде, тя дълго лежа будна в леглото.

„Не бива да рискуваме така. Едно време всичко беше различно; сега в този двор се спазват християнските добродетели — а освен това епископът не ме изпуска от поглед… Но нали нямам нищо на този свят, освен него? А и той няма нищо, освен мен…“ мина й през ума. Синът му беше мъртъв, жена му също, а старото приятелство с Артур отдавна вече не бе същото.

„Ако можех да бъда като Моргана… Тя не се нуждае от любовта на някой мъж, за да чувства, че живее…“ И все пак, казваше си Гуенхвифар, дори тя да нямаше нужда от любовта на Ланселет, той имаше нужда от нейната; без нея би бил съвсем сам на този свят. Беше се върнал в кралския двор, защото имаше нужда от нея, също както и тя се нуждаеше от него.

Любовта им беше грешна, но й се струваше, че би било по-голям грях да го остави без обич и утеха.

„Дори да бъдем навеки прокълнати“, мислеше си тя, „никога вече няма да се отвърна от него. Бог е любов и не би могъл да осъди едничката любов в живота ми. А ако въпреки това ме осъди“, мислеше тя, изтръпнала от богохулния си порив, „това няма да е този Бог, пред когото съм се прекланяла през целия си живот, и не ме е грижа за присъдата му!“