Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (27)

6

Седнала сред дамите от свитата на Моргоуз, Моргана спокойно слушаше, литургията със сведена глава. На лицето си бе надянала маска, изразяваща почтителна учтивост. Но вътрешно кипеше от нетърпение. Ама че глупости — като че ли сграда, построена от човешки ръце, би могла чрез думите на някакъв си свещеник да се превърне в дом на Светия дух — който бе над и извън хората. Мислите се въртяха хаотично в главата й. Дворът на Моргоуз й бе омръзнал; но сега отново бе в центъра на събитията. Сякаш доскоро бе запокитена в някакво застояло езеро, а сега от неподвижните му води бе се измъкнала наново във водите на буйно препускаща река. Чувстваше се като оживяла. Дори в Авалон, колкото и спокоен и отшелнически живот да водеше, все имаше допир с потока на живота; но сред жените на Моргоуз се чувстваше отпусната, ненужна, без цел. Отново се движеше, след като бе стояла неподвижно през цялото време от раждането на сина си досега. За миг мислите й се насочиха към малкия й син, Гуидиън. Той вече почти не я познаваше — когато се опитваше да го вдигне и погали, той се съпротивляваше и предпочиташе прегръдките на осиновителката си. Дори сега споменът за ръчичките му, увити около шията й, я натъжаваше и я караше да изпитва съжаление, но тя насилствено отхвърли тези мисли. Та той дори не знаеше, че е неин син. Щеше да израсне като член от многочисленото семейство на Моргоуз. Поначало това задоволяваше Моргана, но тя невинаги можеше да потисне неволното си съжаление, че трябваше да стане така.

Е, сигурно всяка жена изпитва такова съжаление, когато се налага да се раздели с детето си; но нали повечето жени свикваха с тази мисъл — с изключение на жените домакини, които се задоволяваха да осигуряват на децата си същото, което би могла да им даде дойката или осиновителката и нямаха по-важни дела от тази задача. Дори краварките напускаха децата си, за да пасат поверените им стада; какво оставаше пък за една кралица или жрица? Дори Вивиан бе се разделила с децата си, а също и Игрейн.

Артур изглеждаше красив и мъжествен; бе израснал и раменете му бяха станали още по-широки — вече не бе слабото момче, което бе дошло при нея с намазано с еленова кръв лице. Да, в онзи ритуал имаше сила, а не в тези питомни разкази за деянията на техния Бог, който се занимавал с превръщане на водата във вино, което тъй или иначе бе неуважение към даровете на Богинята. Да не би пък този разказ да означаваше, че при свързването на мъжа и жената в брак, Светият дух ще превърне чифтосването им в нещо свято, подобно на Великия брачен ритуал? За доброто на Артур тя се надяваше действително да бъде така с тази жена, която и да бе тя. От мястото, където бе коленичила зад Моргоуз, Моргана виждаше само облака на златистата й коса, а над него по-бледото злато на венчалната корона, както и бялата рокля от някакъв явно много фин и скъп плат. Артур вдигна очи, за да погледне невестата си, но погледът му се спря на Моргана. Тя видя промяната в изражението му и си каза развълнувано: „Значи ме позна. Не може да съм се променила толкова, колкото се е променил той; той е възмъжал, а аз — аз си бях вече жена, затова не съм се променила колкото него“.

Тя се надяваше, че жената на Артур щеше да го обича, и че той щеше да й отвръща със същото. В съзнанието й прозвучаха отчаяните думи на Артур: „През целия си живот ще те помня, ще те обичам и ще те благославям“. Но не биваше да става така. Той трябваше да забрави, да започне да вижда единствено съпругата си като олицетворение на Богинята. Ето, там до него, стоеше Ланселет. Как бе възможно годините да са променили Артур толкова много, а да са минали покрай Ланселет, без да оставят и най-малката следа? Но не, и той бе променен; изглеждаше тъжен, а на лицето му имаше дълъг белег, който стигаше до корените на косата му и я разделяше с тънка бяла черта. Кай бе отслабнал и бе почнал да се прегърбва, куцукането му бе по-очебийно. Гледаше Артур, както предано куче гледа стопанина си. Със смесица от надежда и страх Моргана се огледа, за да види дали Вивиан бе дошла да присъства на сватбата на Артур, както бе дошла за коронясването му. Но Господарката на Езерото я нямаше никъде. Ето, там бе Мерлин, свел посивялата си глава, сякаш наистина се молеше, а зад него някой стоеше прав — висок човек, който явно проявяваше достатъчно разум да не коленичи и да не участва в разиграването на този театър — беше Кевин, бардът. Браво на него!

Литургията приключи; епископът, висок човек с аскетични черти и кисело изражение, произнасяше последните думи, с които освобождаваше паството. Дори Моргана сведе глава — Вивиан я бе учила да проявява поне външно уважение към проявите на чуждата вяра, след като, както казваше тя, всяка религия се обръщаше към едни и същи Богове. Единствено Кевин не сведе глава и остана гордо изправен. На Моргана и се прииска да имаше смелостта да се изправи и тя до него, без да свежда дори глава. Защо Артур бе станал толкова ревностен християнин? Нима не бе дал тържествена клетва да уважава вярата на Авалон не по-малко от тази на свещениците? Нима щеше да дойде ден, когато тя или Кевин да трябва да му напомнят за този обет? Със сигурност това бяло и набожно олицетворение на ангел, с което сега го венчаваха, нямаше да им помогне. Трябваше да оженят Артур за момиче, отгледано на Авалон; нямаше да е първи случаи, когато заклета жрица се свързва в брак с крал. Идеята я разтърси и тя потисна внезапния образ изникнал в съзнанието й — Рейвън като Велика кралица… Е, тя поне щеше да има един от християнските добродетели — мълчанието… Моргана сведе още по-ниско глава и прехапа устни внезапно уплашена, че ще се разкиска на глас.

Най-сетне всичко бе свършило и хората започнаха да се стичат към църковните двери. Артур и най-близките му рицари не бяха помръднали. Кай покани с жест Лот и Моргоуз да се приближат към тях. Моргана тръгна след тях. Забеляза, че Игрейн, Мерлин и мълчаливият арфист също не напускат църквата. Вдигна очи и срещна тези на майка си. С ясновидството си или не, но изпита внезапно убеждение, че ако не бе присъствието на епископа, тя веднага би я притиснала в прегръдките си. Тя се поизчерви и отмести очи, за да избегне нежността в погледа на Игрейн.

Бе мислила колкото е възможно по-малко за майка си; всъщност основната й мисъл по отношение на нея бе, че на всяка цена трябва да опази в тайна от Игрейн името на бащата на детето си. Струваше й се, че по време на безконечните мъки на раждането бе повикала на глас майка си като малко дете, но не можеше да си го спомни със сигурност. Дори сега се опасяваше от по-близък контакт с майка си, която на времето също бе надарена с ясновидски способности. Игрейн също бе обучавана на Авалон; Моргана можеше да отхвърли своето детско чувство за вина, но дали Игрейн нямаше да я кори за случилото се, което в крайна сметка не бе по неин избор?

Сега Лот прегъна коляно пред Артур, а Артур, със сериозно и приветливо изражение на младежкото си лице, го повдигна и го целуна по двете бузи.

— Радвам се, че дойде на сватбата ми, чичо. Радвам се, че имам толкова верен роднина и приятел, който охранява северните брегове на кралството ми. Твоят син Гауейн е моят най-близък и скъп приятел. И на теб, лельо, дължа благодарност, че си ми дала сина си, който ми служи толкова предано.

Моргоуз се усмихна. Моргана си помисли, че тя е все още красива — много по-красива от Игрейн.

— Е, господарю, скоро ще имаш поводи за още благодарности, защото имам и по-млади синове, които не говорят за нищо друго, освен за мига, когато те също ще могат да служат на своя върховен повелител.

— Ще бъдат добре дошли, също както големия им брат — каза учтиво Артур и хвърли поглед зад гърба на Моргоуз — там, където бе коленичила Моргана.

— Добре дошла, сестро. На тържествата по коронясването ти обещах нещо и смятам сега да го изпълня. Ела при мен — той й протегна ръка. Моргана се изправи, съзнавайки ясно напрежението, което се излъчваше от ръката му, стиснала нейната. Той не я погледна в очите, а я поведе направо към мястото, където облечената в бяло жена коленичеше, обвита от блестящия облак на златистите си коси.

— Милейди — промълви той и за момент Моргана не бе сигурна към коя от двете се обръща; той гледаше ту към едната, ту към другата, и когато Гуенхвифар стана и вдигна поглед, стреснатото й изражение показа, че е разпознала Моргана.

— Гуенхвифар, това е сестра ми Моргана, херцогиня на Корнуол. Моето желание е да я поставиш на първо място сред придворните си дами, защото такова положение съответства и на ранга й.

Моргана видя как Гуенхвифар навлажни устни с малкото си езиче, прилично на котешко.

— Господарю и повелителю мой, ние с лейди Моргана вече се познаваме.

— Така ли? Откъде? — попита Артур с усмивка.

Моргана каза сухо:

— Това беше, когато съпругата ти учеше в манастира в Гластънбъри, господарю. Загуби се в мъглите и попадна на бреговете на Авалон.

Също както в онзи далечен ден сякаш нещо сиво и мрачно, прилично на пепел помрачи блясъка на хубавия ден. Въпреки изисканата си рокля и фино изтъкания воал, Моргана се почувства като някакво грубо, недорасло земно създание, щом започна да се сравнява с почти безплътната златистобяла Гуенхвифар. Усещането продължи само миг, защото Гуенхвифар пристъпи, прегърна я и я целуна по бузата, както бе редно между близки роднини. Отвръщайки на прегръдката й, Моргана почувства, че Гуенхвифар е крехка като скъпоценен стъклен предмет и Моргана отново я сравни със собствената си солидност, която напомняше чепато, яко дърво. Дръпна се плахо, за да изпревари дръпването на Гуенхвифар. Дори устните й бяха някак груби, сравнени с нежната буза на другата, която напомняше докосването на листче от роза.

Гуенхвифар каза с нежен глас:

— Приветствам сестрата на моя съпруг и господар, повелителката на Корнуол — мога ли да те наричам Моргана, сестро?

Моргана си пое дълбоко дъх и измърмори:

— Както предпочиташ, господарке.

Щом произнесе тези думи, почувства, че са прозвучали неучтиво, но не знаеше какво друго би могла да каже. Вдигна очи и срещна погледа на Гауейн, който стоеше до Артур и я наблюдаваше намръщено. Християнството на Лот се дължеше единствено на необходимостта, но грубоватият Гауейн бе искрено набожен. Неодобрителният му поглед накара Моргана да се изправи гордо — тя имаше също толкова право да бъде тук, колкото и Гауейн. Весело би било да наблюдаваш как някои от дървените приятели на Артур губят приличните си обноски около белтейнските огньове! Като се има предвид, че Артур се бе заклел да уважава вярата на Авалон също толкова, колкото и християнската, и това можеше да се случи в неговия двор. Може би това бе причината и тя да е тук.

Гуенхвифар продължи:

— Надявам се, че ще станем приятелки, лейди. Помня как ти и лорд Ланселет ми показахте пътя, когато се бях изгубила в тези ужасни мъгли — до ден-днешен изтръпвам при мисълта за това страшно място — и тя вдигна очи към Ланселет, който стоеше зад Артур. Моргана, която с шестото си чувство усещаше промените в настроението наоколо, проследи погледа й и се зачуди защо Гуенхвифар се обръща към него; и веднага разбра, че тя просто не може да постъпи другояче. Сякаш невидими вериги я приковаваха към погледа на Ланселет… а той я гледаше, както гладно куче гледа кокал. След като стана така, че Моргана видя отново това крехко бяло-розово създание в присъствието на Ланселет, толкова по-добре, че Гуенхвифар щеше да бъде съпруга другиму. Усети, че Артур още държи ръката й и това също я притесни; но и тази връзка щеше да бъде прекъсната, щом той приемеше в леглото си Гуенхвифар. Гуенхвифар щеше да се превърне за Артур във въплъщение на Богинята и той нямаше вече да гледа Моргана по този начин, който толкова я измъчваше. Тя бе сестра на Артур, а не негова любима; беше майка не на неговия син, а на сина на Рогатия Бог, и нещата трябваше да останат така.

„Но аз също се отказах да прекъсна тази връзка. Вярно, след раждането на сина ми не бях добре пък и нямах желание да падна като зряла круша в леглото на Лот, затова се правех на самата непорочност пред него“. Тя продължи да гледа Ланселет с надеждата да отклони очите му от Гуенхвифар.

Той се усмихна, но без да я погледне. Гуенхвифар взе ръката на Моргана в своята и посегна с другата си ръка към Игрейн.

— Скоро вие ще ми бъдете истинска майка и истинска сестра — каза тя, — и защото нямам нито майка, нито сестра на този свят. Застанете при мен, майко и сестро, и нека брачният обет ни привърже една към друга.

Колкото и да настройваше сърцето си срещу чара на Гуенхвифар, Моргана почувства топлотата на непресторените й думи и отвърна на стискането на топлите й пръстчета. Игрейн се пресегна през Гуенхвифар, за да докосне ръката на Моргана, и Моргана каза:

— Нямах възможност да те поздравя, както е редно, майко — и за момент пусна ръката на Гуенхвифар, за да целуне Игрейн. В краткия миг, докато трите стояха прегърнати, Моргана помисли: „Наистина всички жени са сестри в името на Богинята“.

— Да вървим тогава — каза весело Мерлин. — Нека брачният договор бъде подписан пред свидетели, а след това ще започне празникът.

Моргана отбеляза, че епископът си остава със строгото си изражение, но и той добави с по-мек глас:

— Сега, когато възвисихме душите си, нека наистина се веселим така, както подобава на добри християни в такъв благословен ден.

Изправена до Гуенхвифар по време на брачната церемония, Моргана усети, че момичето трепери. Спомените я отнесоха отново в деня, когато преследваха Краля-елен. Но тогава тя поне бе донякъде екзалтирана и увлечена от ритуала, въпреки че не бе могла да избегне страха, който я караше да се притиска до старата жрица. Внезапно изпита прилив на съчувствие, поиска й се да даде някакви напътствия на Гуенхвифар, която бе отгледана в манастир и нямаше представа от древната мъдрост. Щеше й се да й каже някои от нещата, които се казваха на младите жрици. Тогава тя щеше да разбере как да остави потоците на слънцето, лятото и живота да текат през тялото й. Щеше наистина да стане въплъщение на Богинята за Артур и той за нея — Бог, така че бракът им да не бъде само празна форма, а истинска връзка на всички нива на съществуванието… За миг тя искрено затърси думи, с които да й го обясни, но после се сети, че Гуенхвифар е християнка и не би благодарила на Моргана за такъв урок. Тя въздъхна, съзнавайки, че не може да разговаря с нея.

Вдигна очи и този път срещна очите на Ланселет. За миг той задържа погледа й. В спомените й веднага изникна онзи ден на хълма Тор, когато насмалко не се свързаха като мъж и жена, като Бог и Богиня… и разбра, че и той мисли за същото. Но той бързо отклони погледа си и направи, също като свещеника, кръстен знак.

Простичката церемония беше приключила. Моргана се подписа като свидетел под брачния договор и отбеляза колко оформен и гладък е собственият й почерк, сравнен с разкривения подпис на Артур и детински несръчните букви, изписани от Гуенхвифар — такова ли беше образованието, което даваха монахините в Гластънбъри? Ланселет също постави подписа си, след него и Гауейн, и крал Борс от Бретан, дошъл като свидетел, след тях Лот, Екториус, крал Пелинор, брат на покойната майка на Гуенхвифар. Със себе си Пелинор водеше една от по-младите си дъщери и сега я подкани да пристъпи напред.

— Това е дъщеря ми — твоя братовчедка, господарке. Моля те да я приемеш сред своите придворни дами.

— Ще се радвам тя да бъде в свитата ми — отвърна усмихнато Гуенхвифар. Моргана помисли, че дъщерята на Пелинор много напомня самата Гуенхвифар — цялата бе златисторозова, макар че не сияеше толкова силно, колкото кралицата. Носеше обикновена ленена рокля, боядисана в шафраненожълто. Жълтият цвят убиваше донякъде меднозлатистите отблясъци в косите й.

— Как те наричат, братовчедке, и на колко си години?

— Името ми е Илейн, господарке, и навърших тринадесет.

Момичето направи дълбок реверанс, толкова дълбок, че се препъна и Ланселет я хвана, за да не падне. Тя се изчерви силно и скри лице зад воала си, Ланселет се усмихна снизходително, а Моргана усети как болезнено я пробожда ревността. Не, той никога нямаше да я погледне, винаги щеше да се заглежда в тези бледозлатисти подобия на ангели; сигурно и той я имаше за дребна и грозна. В този момент цялата нежност, която бе изпитала към Гуенхвифар, бе погълната от гнева — тъй силен, че й се наложи да се извърне, за да го прикрие.

Следващите няколко часа Гуенхвифар прекара, приветствайки кого ли не. Всички крале от близки и далечни краища на Британия се представяха наред със своите съпруги, сестри и дъщери. Когато дойде време да се седне на празничната маса, тя установи, че освен към Моргана и Игрейн трябва да проявява почит и към Флавила, втората майка на Артур, която бе майка и на сър Кай; на кралицата на Северен Уелс, която носеше нейното име, Гуенхвифар, но бе тъмнокоса и с вид на римлянка, както и на половин дузина други. Тя прошепна на Моргана:

— Не знам дали ще успея да запомня дори имената им! Дали да не се обръщам към всички с „милейди“ и да се надявам, че няма да разберат причината?

За миг Моргана сподели прозвучалото в гласа на кралицата чувство за хумор и отвърна също шепнешком:

— Ето едно от предимствата да бъдеш велика кралица, мадам — никой няма да се осмели да попита защо постъпваш така! Каквото и да сториш, ще считат, че постъпваш правилно! Ако пък не са на това мнение, няма да посмеят да го кажат на глас!

Гуенхвифар се засмя тихичко.

— Но ти трябва да ме наричаш по име, Моргана — не просто „мадам“. Когато кажеш „мадам“, и аз се оглеждам за някоя дебела стара матрона — като лейди Флавила или кралицата на крал Пелинор!

Най-сетне тържеството започна. Сега Моргана имаше повече апетит, отколкото на коронясването на Артур. Седеше между Игрейн и Гуенхвифар, и добре си похапваше. Аскетичните нрави на Авалон бе оставила далеч зад себе си. Хапна дори малко месо, но не й хареса, и тъй като на масата нямаше вода, а бирата беше главно за слугите, пи от виното, макар че не го обичаше. Главата и се позамая, макар че напитката не изгаряше като силните овесени питиета, които бяха обичайни за двора в Оркни. Тях тя мразеше и никога не ги опитваше.

След време Кевин излезе напред и започна да свири. Всякакви разговори замряха. Моргана, която не бе чувала добър арфист, откак напусна Авалон, се заслуша и се отдаде на спомени. Внезапно я обзе копнеж по Вивиан. Дори когато вдигна очи и видя Ланселет — които, като най-близък приятел на Артур, седеше най-близо до него, по-близо дори от Гауейн, който бе негов наследник, и се хранеше от неговата чиния — сега в нейните очи той бе само приятел, с когото бе споделяла отдавна отминалите години край Езерото.

„Вивиан е истинската ми майка — не Игрейн. Нея виках, когато раждах…“ Тя сведе глава и примигна, за да скрие напиращите сълзи, които така и не се научи да сдържа.

Музиката замря и тя чу плътния, богат глас на Кевин.

— Сред нас има и други музиканти — казваше той. — Ще пожелае ли лейди Моргана да попее пред тази компания?

„Откъде знае, че копнея да усетя струните на арфата си?“ почуди се Моргана.

— За мен ще е удоволствие, сър. Но не съм докосвала хубава арфа дълги години, свирех на една не много добра в двора на крал Лот.

Артур каза, очевидно зле разположен:

— Какво говориш, сестро? Нима ще свириш като платен музикант за всички тези хора?

Кевин изглеждаше засегнат. И с право, помисли Моргана. Обзе я внезапен гняв. Тя стана от скамейката и каза:

— Чест е за мен да върша това, което е съгласен да стори най-добрият арфист на Авалон! С музиката служим единствено на Боговете!

Тя взе арфата и отново приседна. Беше по-голяма от нейната собствена и за миг пръстите й се залутаха по струните; след това налучка ключа и ръцете й се задвижиха по-уверено. Тя засвири и запя една северняшка песен, която бе чувала в двора на Лот. Внезапно се почувства благодарна на виното, което бе прочистило гърлото й. Чу собствения си глас сякаш отстрани, богат и сочен, звучен както преди. Беше дълбок и силен контраалт, поставен умело от бардовете на Авалон и тя отново изпита гордост. „Гуенхвифар може да е красавица, но аз умея да пея като бард“.

Да, дори Гуенхвифар дойде, когато тя свърши, и й каза:

— Гласът ти е прекрасен, сестро. На Авалон ли се научи да пееш така?

— Но да, мадам — за нас музиката е нещо свещено. Нима ти в твоя манастир не си учила да свириш на арфа?

Гуенхвифар се сви.

— Не, не подобава на една жена да издига гласа си към Бога…

Моргана се изкиска.

— Вие християните сте влюбени в това „не подобава“, особено когато става дума за жени — каза тя. — Ако музиката е нещо лошо, то тя би била такава и за мъжете. Ако пък е нещо добро, не трябва ли жените да се стараят да вършат колкото е възможно повече добри неща, за да изличат предполагаемия си изначален грях?

— Въпреки това не ми позволяваха — дори веднъж ме набиха, защото пипах една арфа — каза Гуенхвифар натъжено. — Но ти наистина ни омагьоса с гласа си и не мога да не мисля, че това е добра магия.

Кевин се намеси:

— Всички обитатели на Авалон се занимават с музика, но малко са надарените като лейди Моргана. Добрият глас е нещо вродено, а не придобито. Ако той е дар Божи, нередно би било да се пренебрегва, независимо от това дали е получен от мъж или жена. Не можем да считаме, че Бог е сбъркал, като е дарил с такъв глас една жена, тъй като Бог е непогрешим, тоест трябва да приемаме даровете му, когато ги срещнем.

— Не мога да водя теологически спорове с един друид — включи се в разговора Екториус, — но ако моя дъщеря имаше такъв дар, щях да го считам за изкушение — че ще я изкуши да се опита да заеме място, неподходящо за една жена. Никъде не се споменава, че Дева Мария, Божията майка, е пяла или танцувала…

Мерлин каза тихо:

— Но е казано, че когато Светият дух я осенил, тя извисила глас и запяла: „Бог възвеличи душата ми…“ — само че той поизнесе думите на гръцки — „Megalynei he psyche mou ton Kyrion“…

Само Екториус, Ланселет и епископът разбраха гръцките думи, но и Моргана ги бе чувала неведнъж. Епископът заяви твърдо:

— Но тя е пяла единствено в присъствието на Бога. Единствено за Мария Магдалена се казва, че е пяла и танцувала пред мъже, и то преди Спасителят да спечели душата й за Бога — тогава това е било част от порока й.

Игрейн каза малко предизвикателно:

— Но нали цар Давид е пял и свирил на арфа? Смятате ли, че би наказал някоя от жените или дъщерите си, ако тя е свирила на арфа?

Намеси се Моргана:

— Ако Мария от Магдала — зная историята — е свирила на арфа и е пяла, това не е пречило душата й да бъде спасена, пък и никъде не пише, че Христос й е наредил да седи и да мълчи! След като е изляла скъпоценен балсам на главата на Исус, а той не е разрешил на сподвижниците си да я упрекнат, може би се е насладил и на другите й дарове! Боговете дават на хората най-доброто, а не най-лошото!

Патрициус каза строго:

— Ако това е религията, разпространена в Британия, наистина имаме нужда от съборите, които нашата църква свиква!

Той се смръщи и Моргана, която вече бе съжалила за прибързаността си, сведе глава — не бе подходящо да предизвиква спор между Авалон и църквата точно на кралската сватба. Но защо мълчеше Артур? Изведнъж всички заговориха едновременно, а Кевин, взел отново арфата си, засвири някаква весела мелодия. Слугите се разшетаха и започнаха да носят нови деликатеси, макар че всички бяха вече сити и не можеха да хапнат нищо повече.

След време Кевин остави арфата и Моргана му сипа вино и му го предложи коленичила, както бе обичаят на Авалон. Той се усмихна и прие, като с жест й нареди да дойде и да седне до него.

— Благодаря ти, лейди Моргана.

— За мен е едновременно дълг и удоволствие да прислужвам на бард като теб, Първи Арфисте. Наскоро ли напусна Авалон? Добре ли е леля ми Вивиан?

— Да, добре е, но е много остаряла — каза той тихо. — Мисля също, че страда за теб. Добре би било да се върнеш.

Моргана отново почувства прилив на незабравено отчаяние. Отвърна поглед от Кевин.

— Не, не мога да се върна. Само те моля да ми кажеш новините от дома.

— Ако ти трябват повече новини от Авалон, наистина ще трябва да отидеш натам. Аз самият не съм бил там цяла година, защото обикалям цялото кралство, за да съобщя новините на господарката — Талиезин е вече много стар, за да бъде Пратеник на Боговете.

— Е, тогава ще има какво да й разправяш за тази сватба — каза Моргана.

— Ще й кажа, че си жива и здрава — отвърна Кевин, — защото тя те оплаква като умряла. Ясновидството вече я е напуснало. Ще й кажа и за нейния най-малък син, който сега е най-близък другар на Артур. Всъщност — устните му се разтегнаха в саркастична усмивка — като го гледам с Артур, ми напомня на онзи наивник, който облегнал глава на гърдите Христови…

Моргана не можа да се въздържи и се разсмя.

— Епископът сигурно би наредил да те бичуват за богохулство, какви ги говориш.

— Ами ето, Артур седи там като Исус сред апостолите и защитава християнството в своето кралство — каза Кевин. — Що се отнася до епископа, той е несведущ човек.

— Защото не обича музика ли? — Сега Моргана осъзна колко й е липсвал шеговития разговор, който можеше да води с хора от своя ранг и със същото образование. Моргоуз и нейните дами с техните клюки бяха толкова дребнави и безинтересни.

— Наистина бих нарекъл всеки, които няма ухо за хубавата музика, неграмотно магаре, което не говори, а реве — отвърна Кевин, — но не това имам предвид. Време ли е сега за сватба?

Моргана толкова отдавна не бе стъпвала на Авалон, че за миг не разбра какво иска да й каже Кевин. Той посочи към небето.

— Луната се изпразва, а това е лоша поличба за брак, сключен под нея. Талиезин ги предупреди. Само че епископът искаше сватбата на всяка цена да се състои малко след пълнолуние, та хората да можели да се разотидат на светло, а и защото денят съвпадал с празника на някой от техните светии, не му знам името! Мерлин говори и с Артур, за да го предупреди, че този брак няма да му донесе радост — не зная защо е убеден в това. Но нямаше начин бракът да се отмени почтено — подготовката бе много напреднала.

Моргана инстинктивно разбра какво е имал предвид старият друид — нали и тя видя как Гуенхвифар гледаше Ланселет. Дали не бе я осенило ясновидството в онзи далечен ден на Авалон, та се бе почувствала отблъсната от Гуенхвифар?

„През онзи ден тя завинаги ми отне Ланселет“, помисли Моргана. После си спомни за обета, който бе дала, да пази девствеността си за Богинята и се замисли. Дали щеше наистина да престъпи клетвата си заради него? Тя се засрами и наведе глава, изпитала за миг страх, че Кевин ще прочете мислите й.

Вивиан й бе казала, че една жрица има правото да подлага всичко на собствената си преценка. Да, верен бе инстинктът, който бе я накарал да пожелае Ланселет, независимо от дадения обет.

„Дори за Авалон щеше да е по-добре да бях се отдала тогава на Ланселет; тогава съпругата на Артур щеше да дойде при него с чисто сърце, защото Ланселет щеше да е свързан с мен с мистична връзка; и роденото от мен дете пак щеше да има в жилите си кръвта на древните крале на Авалон…“

Но за нея бяха направени други планове, и когато те рухнаха, тя напусна завинаги Авалон и даде живот на едно дете, което разруши надеждите й да роди дъщеря, за да я посвети на Богинята. След Гуидиън не можеше да роди друго дете… Ако само бе се доверила на собствения си инстинкт, на собствената преценка, Вивиан щеше може би да се ядоса, но пак щяха да намерят някоя подходяща за Артур…

„От желание да постъпя правилно, сгреших. Подчинявайки се на Вивиан, й помогнах да допринесе за нещастието и разрухата на този брак, защото сега зная, че ще се случи така…“

— Лейди Моргана, нещо те безпокои — каза меко Кевин, — мога ли да ти помогна?

Моргана поклати глава и отново преглътна сълзите си. Зачуди се дали той знае как я бяха дали на Артур за ритуала на възцаряването. Не би могла да понесе съчувствието му.

— Не, няма нищо, друиде. Може би просто споделям твоите опасения за бъдещето на един брак, сключен под намаляващата луна. Просто се безпокоя за брат си, нищо повече. Съжалявам и жената, с която се венча.

Още докато произнасяше тези думи, тя разбра, че наистина е така. Въпреки че се боеше от Гуенхвифар, а опасенията й бяха донякъде примесени и с омраза, тя наистина съчувстваше — за брака с нелюбим мъж, за любовта й към мъж, когото не можеше да има.

„Ако отнема Ланселет на Гуенхвифар, ще направя голяма услуга на брат си, а всъщност и на съпругата му. Ако й го отнема, тя ще го забрави“. На Авалон я бяха научили да осъзнава мотивите на собствените си постъпки, затова сега вътрешно се сви; не беше честна пред себе си. Ако отнемеше Ланселет на Гуенхвифар, то нямаше да е заради Артур, нито дори заради съдбата на кралството, а чисто и просто защото тя самата желаеше Ланселет.

„Нямаш право да ползваш магията за собствена изгода — за някого другиго да, но не и за себе си. Сега ти се налага да се самоизмамваш“. Моргана знаеше достатъчно много заклинания за любов. Но дали щеше наистина да е от полза за Артур! Наистина така щеше да е по-добре за кралството, повтаряше си тя. Много по-добре бе Ланселет да стане неин любовник, отколкото на съпругата на брат й. Но неумолимата й съвест на жрица знаеше само едно: „Нямаш право. Забранено е да ползваш познанията си, за да подчиниш вселената на собствената си воля“.

Е, добре, но тя все пак щеше да опита. Без друга помощ, освен женския си чар и хитрините, които всяка жена използва, за да привлече един мъж. Каза си ожесточено, че щом Ланселет веднъж я бе пожелал без въздействието на каквато и да било магия, сигурно щеше да го накара да я пожелае пак!

Празненството бе изтощило Гуенхвифар. Бе яла повече, отколкото наистина й се искаше, и въпреки че само бе отпивала по малко от чашата с вино, й беше ужасно горещо. Затова отметна воала й започна да си вее с него. Артур бе говорил с повечето от гостите си и сега бавно наближаваше масата, където седеше тя с придворните си дами. Ето, най-сетне пристигна, а с него и Ланселет, и Гауейн. Жените се размърдаха по пейките, за да направят място, и Артур седна до Гуенхвифар.

— Сега за първи път мога истински да разговарям с теб, съпруго моя.

В отговор Гуенхвифар му протегна ръка.

— Разбирам те добре. Това наистина прилича повече на кралски съвет, отколкото на сватбен пир, господарю и повелителю мой.

Той се разсмя, а в тона му се прокрадна съжаление.

— Целият ми живот се подрежда така. Кралят не остава никога насаме със себе си — добави той усмихнат, като видя червенината, която плъзна по лицето й, — почти не остава сам, жено. Струва ми се, че ще има някои изключения. Законът действително изисква да ни отведат в брачното легло, но това, което ще се случи после, засяга само нас двамата, надявам се.

Тя сведе очи, като разбра, че той е забелязал изчервяването й. Отново изпита срам, съзнавайки, че бе го забравила. Беше наблюдавала Ланселет и мислеше, унесена в сладостни мечти, колко силно желаеше да бяха я венчали с него днес. Каква бе тази проклета съдба, която я направи кралица? Ето, той отново й хвърли онзи жаден поглед и тя вече не смееше да гледа натам. Видя, че и той извръща очи от нея, и в същия момент някаква сянка падна между тях — до нея се бе из правила лейди Моргана; Артур се премести, за да може и тя да седне до тях.

— Ела и седни при нас, сестро. За теб винаги ще има място тук — каза с толкова нежен глас, че Гуенхвифар за миг се зачуди дали не е пийнал малко повече. — Ето, сега, когато празненството поутихна, имаме предвид други забавления може би малко по-буйни от песните на бардовете, макар че и те са доста вълнуващи. Не знаех, че пееш, сестро. Знаех, че си вълшебница, но не и че се музикантка. Нима успя да ни омагьосаш всички?

— Надявам се, не — отвърна със смях Моргана. — Инак не бих посмяла да запея отново — помниш ли старата легенда за онзи бард, който с песента си превърнал злите гиганти в камъни, разположени в кръг, там, където си седят до ден-днешен?

— Не съм чувала никога за тази легенда — намеси се Гуенхвифар, — но в манастира ми разказваха една история за лоши хора, които се присмивали на Христа по пътя към Голгота. Тогава един светец ги превърнал във врани, та вечно да летят по света с присмехулните си крясъци… А знам и една друга легенда, за един светец, който превърнал зли магьосници, докато изпълнявали в кръг своите ритуали в кръг от камъни.

Ланселет проточи лениво:

— Ако имах достатъчно време да се занимавам с философия, вместо да воювам и да обучавам конницата, мисля, че щях да опитам да открия кой е изградил големия каменен кръг и защо.

Моргана се засмя.

— Това е известно на всички в Авалон. Вивиан би могла да ти го каже, ако искаш.

— Само че — отвърна Ланселет, — какво ми гарантира, че думите на жриците и друидите съдържат повече истина, отколкото разказите на набожните монахини на Гуенхвифар? Простете, трябваше да кажа „на кралицата“. Прости ми, Артур, не исках да проявя неуважение към жена ти, но я наричах така, по име, преди години, когато още не беше кралица… — само че Моргана знаеше, че той просто си намери повод да произнесе името й на глас.

Артур се прозя.

— Скъпи приятелю, нямам нищо против, след като и жена ми не възразява. Да пази Бог да стана като тези мъже, които искат да държат жените си в клетка. Съпруг, който не е в състояние да запази любовта и верността на жена си, най — вероятно не ги заслужава.

 

 

Той се наведе напред и взе ръката на Гуенхвифар в своята.

— Това празненство много се проточи. Кога ще бъдат готови ездачите, Ланселет?

— Сигурно скоро — каза Ланселет, умишлено отклонявайки очи от Гуенхвифар. — Ще заповяда ли кралят да отида и проверя?

Моргана си каза: „Той се самоизмъчва, не може да гледа Гуенхвифар с Артур, но няма и сили да си тръгне“. На глас каза, уж на шега:

— Ланселет, младата двойка сигурно иска да остане насаме. Защо не ги оставим за малко сами? Ще дойда с теб, за да видим готови ли са ездачите.

Ланселет каза:

— Господарю… — и в мига, когато Гуенхвифар отвори уста да възрази, продължи — разреши ми да се оттегля.

Артур кимна в знак на съгласие, а Моргана взе ръката на Ланселет. Той се остави тя да го отведе, но все пак продължи да извръща назад глава, сякаш не можеше да откъсне очи от Гуенхвифар. Сърцето на Моргана се късаше — едновременно се измъчваше от неговото страдание, и чувстваше, че би го отвлякла накрай света, само да не й се налага да вижда повече погледа, с който той гледаше Гуенхвифар. Зад себе си тя дочу гласа на Артур:

— До вчера нямах представа колко красива е невестата, която ми е предопредели съдбата, — и отговора на Гуенхвифар:

— Не съдбата ни събра, господарю, а моят баща.

Вече се бяха отдалечили доста, та Моргана не можа да чуе какво отвърна Артур.

— Помня — поде Моргана, — преди години, на Авалон, ти ми казваше, че в кавалерията е разковничето за победа над саксонците — в кавалерията и в добре дисциплинираната по римски образец армия. Сигурно това имаш предвид да сториш с тези конници.

— Вярно, обучавах ги с такава цел. През ум не ми е минавало, че една жена може да помни нещо свързано с военна стратегия, братовчедке.

Моргана се разсмя.

— Но и аз, както и всяка друга жена на тези остров, живея под постоянен страх от саксонско нападение. Веднъж минах през едно село, през което преди мен бе минала банда саксонци. Бяха изнасилили всички жени — от петгодишните деца до деветдесетгодишни беззъби бабички. Всичко, което ни дава надежда да се отървем от тях веднъж завинаги, има значение за мен, може би дори повече отколкото за мъжете и войниците, които могат да се боят единствено от смъртта.

— Не съм мислил за това — отвърна сериозно Ланселет. — Войските на Утър Пендрагон също търсеха жени по време на походите си — всъщност и войските на Артур, но изнасилвания не се случват често. Забравих, Моргана, че си обучавана на Авалон да мислиш за неща, които нямат или почти нямат значение за повечето жени.

Той вдигна поглед и хвана здраво ръката й.

— Бях забравил звука на арфите от Авалон. Мислех, че мразя това място и че не искам да го видя никога вече. И все пак — понякога има дребни неща, които ме връщам там. Звукът на някоя арфа. Слънчевите лъчи, които се плъзгат по каменните кръгове. Уханието на ябълки и жуженето на пчелите. Плясъкът на рибите, които скачат във водата и крясъците на водните птици при залез-слънце…

— Помниш ли — попита тя много тихо, — онзи ден, когато се качихме заедно на Тор?

— Помня — после продължи с внезапна горчивина в гласа. — Бих искал да не беше обречена на Богинята тогава.

Тя каза тихичко:

— Същото исках и аз — винаги съм го искала.

Гласът й секна внезапно, а Ланселет я изгледа тревожно.

— Моргана, Моргана — братовчедке, никога не съм те виждал да плачеш!

— Нима и ти се боиш от женските сълзи като всички останали мъже?

Той поклати глава и я прегърна през раменете.

— Не е така — призна той все така тихо. — Сълзите ги карат да изглеждат по-раними, но и по-истински. Жени, които никога не плачат, ме плашат, защото мисля, че са по-силни от мен. Винаги малко се плаша от това, какво би направила такава жена. Винаги съм се боял от… Вивиан.

Моргана почувства, че той щеше да каже „майка ми“, но думата го стресна.

Сега вече вървяха под ниския таван на обора. Множеството завързани коне закриваха дневната светлина. Миришеше приятно на сено и слама. За миг Моргана видя някакви мъже, които трупаха сено и изправяха човешки фигури, направени от кожа. Други влизаха и излизаха, оседлаваха конете.

Някой забеляза Ланселет и извика:

— Дали кралят и съпругата му ще бъдат готови да ни видят скоро, сър? Не ни се иска да изведем навън конете и да ги държим дълго, преди да започнем, защото ще станат неспокойни.

— Скоро — извика Ланселет в отговор.

Иззад един кон се появи въоръжен мъж — оказа се, че е Гауейн.

— А, братовчедке — обърна се той към Моргана. — Не я води тук, Ланс, това не е място за дами. Някои от проклетите зверове още не са обяздени. Все още ли си решен да извадиш белия жребец?

— Решил съм да го обяздя за Артур, та да може да го носи в боя следния път дори ако трябва да си счупя врата!

— Не се шегувай с такива неща — каза Гауейн.

— Че кой се шегува? Ако пък Артур не може да го язди, ще го яздя аз, а тази вечер ще го представя в чест на кралицата!

— Ланселет — намеси се Моргана, — не си струва да рискуваш живота си за такова нещо. Гуенхвифар не може да различи един кон от друг. Тя ще е все еднакво впечатлена, независимо от това дали яздиш дървено конче от единия край на двора до другия, или повториш подвизите на кентаврите!

Той й хвърли почти презрителен поглед, но тя добре разбра мислите му: „Как би могла Моргана да разбере копнежа му да се представи блестящо на този ден?“

— Върви и оседлай коня си, Гауейн. Предай, че ще сме готови след половин час — каза Ланселет. — Питай Кай иска ли да почваме.

— Я не ми казвайте, че и Кай ще язди с тоя сакат крак — намеси се един от стоящите наблизо мъже с някакъв особен акцент. Гауейн се обърна рязко към непознатия и каза:

— Нима ти би могъл да го разбереш — това е единствената войнска работа, за която сакатият крак не му пречи и за малко ще престане да се занимава с кухни и женските помещения?

— Да, да, разбрах — каза непознатият и като се обърна, започна да оседлава коня си.

Моргана докосна леко Ланселет по ръката; той се обърна и я погледна, очите му отново блестяха весело.

„Ето на“, помисли си тя, „той се занимава с нещо, което го интересува, рискува да се пребие, вършейки нещо за Артур. Сега не мисли за любов и се чувства щастлив. Ако само можеше все да е зает с такива неща, та да не вехне от копнеж по Гуенхвифар или по която и да било друга жена“.

Тя каза:

— Покажи ми този опасен кон, който искаш да обяздиш.

Той я поведе между редиците завързани жребци. Когато спряха, тя видя първо сребристата муцуна и дългата грива на коня — приличаше на ленена къделя. Конят беше едър — висок при холката^[1] колкото самия Ланселет. Той отметна глава, пръхтенето му беше като на огнедишащ дракон.

— О, красавецо — каза Ланселет и постави ръка до муцуната на коня. Той веднага се стресна и отстъпи встрани. Ланселет се обърна към Моргана:

Учил съм го сам на юзда и стреме. Това е сватбеният ми подарък за Артур — той няма време да си обяздва сам конете. Обещах му да го има кротък като домашно животинче на сватбения си ден.

— Добре подбран подарък — отвърна Моргана.

— Просто единственото, което мога да му дам — каза Ланселет. — Не съм богат. Пък и той няма нужда от злато и скъпоценни камъни — всички го отрупаха с такива дарове. Това е подарък, който мога да му дам единствено аз.

— Да, така му даряваш нещо от себе си — каза Моргана и продължи на себе си: „Колко много обича Артур! Затова е и толкова измъчен. Не го измъчва желание към Гуенхвифар, а това, че обичта му към Артур е не по-малка. Ако беше обикновен женкар като Гауейн, не бих го съжалила нито за миг; Гуенхвифар е добродетелна и дори щеше да ми е приятно да видя как го отхвърля.“

После каза:

— Бих искала да го пояздя. Няма на този свят кон, от който да се боя.

Той се разсмя.

— Ти не се боиш от нищо, нали, Моргана?

— О, не, братовчеде — отвърна тя, станала внезапно много сериозна. — Боя се от много неща.

— Е, аз съм още по-боязлив от теб. Страхувам се от битките, и от саксонците, и се страхувам, че ще бъда убит, преди да съм опитал всичко от живота — каза той. — Затова не си позволявам да избегна никое предизвикателство… Страхувам се и от това, че може и Авалон, и християните да грешат, да няма богове, нито рай, нито живот след смъртта, и че като умра, ще изчезна завинаги. Затова все се боя да не умра, преди да съм изпитал всичко, което ни предлага животът.

— Струва ми се, че не са ти останали много неизпитани неща — каза Моргана.

— Останали са, Моргана. Останали са толкова много неща, за които копнея, и когато пропусна някое от тях, горчиво съжалявам, и се чудя каква е тази лудост или слабост, която ми пречи да сторя това, което желая… — отвърна Ланселет, после рязко влезе навътре между конете и жадно притисна Моргана към себе си.

„Това е жест на отчаяние“, мислеше си тя с горчивина, „не съм аз тази, която желае. Той иска само миг на забрава, в който да не вижда Гуенхвифар, която ще лежи в прегръдките на Артур тази нощ“. Ръцете му се плъзнаха с опитно движение по гърдите й; устните му се притиснаха към нейните и тя почувства как цялото му жилаво тяло се впива в нейното. Продължаваше да стои неподвижно в ръцете му, но чувстваше как премалява, как в нея се надига желание, толкова силно, че напомняше на болка; сама не съзнаваше, че започва леко да се движи, да наглася тялото си в прегръдката му. Устните й се разтвориха под неговите, чувстваше ръцете му навсякъде по тялото си. Но когато се опита да я отнесе към една от купите сено, тя направи слаб опит да се възпротиви.

— Ти си луд, мили, тук гъмжи от Артурови войници, има поне петдесет конници…

— Това може ли да ни попречи? — прошепна той, а тя отвърна, разтреперана от възбуда:

— Не. Не! И се остави да я събори на земята. Смътно някъде в съзнанието й се въртеше горчива мисъл: „Една принцеса, херцогиня на Корнуол, жрица на Авалон, се търкаля в обора като някоя млекарка, дори без оправданието, което би имало на Белтейнските празненства!“ Но тя я пропъди и се остави без съпротива на ръцете му, които бяха навсякъде по тялото й. „По-добре това, отколкото да разбия сърцето на Артур“. Моргана не разбра доколко тази мисъл бе нейна и доколко — на мъжа, чието тяло бе вплетено в нейното, а ръцете му ставаха толкова страстно настоятелни, че й причиняваха болка; целуваше я диво, отваряйки с гневна сила устата й. Тя усети, че той се опитва да свали роклята й, и се отдръпна, за да му помогне.

Тогава се чуха много гласове, които викаха едновременно, някакъв шум, наподобяващ ударите на чук, чу се уплашен писък, и съвсем наблизо поне дузина души закрещяха един през друг:

— Капитане! Лорд Ланселет! Къде е той? Капитане!

— Мисля, че е тук някъде — един от по-младите войници се затича между редиците навързани коне. Ланселет се хвърли между Моргана и войника, ругаейки ожесточено под нос, докато тя закриваше лице с воала си. После се сви полугола в сламата, за да не я забележат.

— Проклятие! За миг не мога да остана сам…

— О, сър, ела бързо, случи се нещо с един от новите коне! Има една разгонена кобила, два от жребците се сбиха, и мисля, че единият си е счупил крака…

— Дяволите да го вземат! — Ланселет трескаво оправяше дрехите си, после се изправи в целия си ръст. В сравнение с него момчето, което ги прекъсна, изглеждаше направо дребно. — Ще дойда ей сега — в този момент момчето явно забеляза Моргана; тя си помисли ужасено, че може да я разпознае — би било хубав повод за клюки в двора. „Но все пак не е толкова лошо като другото, което не могат да узнаят — че съм родила дете от собствения си брат“.

— Попречих ли, сър? — питаше младият мъж, опитвайки се да надникне зад гърба на Ланселет. Не успяваше да прикрие подсмихването си. Моргана се размисли отчаяно: „Как ли ще се отрази това на неговата репутация? Всъщност за един мъж да бъде изненадан с жена в сеното може би е предимство!“ Ланселет дори не си даде труд да отговори, вместо това така бутна момчето пред себе си, че то почти падна.

— Върви да намериш Кай колкото е възможно по-бързо, хайде, тръгвай. — Той се извърна назад като вихрушка, целуна Моргана, която тъкмо се бе изправила на крака, залитайки, и промърмори:

— Богове! От всички проклетии точно това ли… — той отново я притисна силно към себе си, пръстите му се вкопчиха жадно в тялото й, целувката му бе толкова настоятелна, че остави пламтящ отпечатък на лицето й. — Богове. Довечера — закълни се! Закълни се!

Моргана не можеше да каже нито дума. Само кимна, зашеметена, замаяна, а цялото й тяло се гърчеше в копнеж по неосъщественото щастие, докато гледаше как Ланселет се отдалечава тичешком. След минута — две към нея почтително се приближи някакъв млад мъж и се поклони, а през цялото време войници тичаха напред-назад, докато отдалеч долиташе ужасния, почти човешки вопъл на умиращото животно.

— Лейди Моргана? Името ми е Грифлет. Лорд Ланселет ме изпрати да те съпроводя до павилионите. Каза, че те довел тук да ти покаже коня, който обучава за краля, но ти си се подхлъзнала и си паднала в сеното. Тъкмо опитвал да разбере дали си се наранила, когато настана суматохата с коня на крал Пелинор. Моли те да го извиниш и да се върнеш в замъка…

Е, мислеше си Моргана, това поне обяснява смачканата й рокля с петна от трева по нея и сламките в косите и по воала й. Нямаше да се наложи да се появи пред майка си и Гуенхвифар като онази жена от библията, заловена в прелюбодеяние. Младият Грифлет й подаде ръка, тя се облегна тежко на нея и каза:

— Мисля, че съм си навехнала глезена.

Куцаше по целия път до замъка. Ако бе паднала лошо и се бе наранила, това би обяснило външния й вид. Част от нея се радваше на съобразителността на Ланселет, но нещо дълбоко в душата й надаваше отчаян вопъл той да я признае за своя любима и да й даде закрилата си.

Артур бе отишъл заедно с Кай до конюшните, смутен от неприятностите с конете. Моргана остави Гуенхвифар да се суети около нея, Игрейн да праща слугите за студена вода и парчета ленено платно за превръзка, а след, това прие да седне до Игрейн, на сянка, докато конете и конниците най-сетне заизлизаха от конюшните, за да покажат уменията си. Артур каза няколко думи за новия легион на Керлиън, който щял да възроди старата слава на Рим и да спаси страната. Осиновителят му Екториус цял сияеше. След това напред излязоха дузина конници, и започнаха да показват какво ново са научили — да спират коне, препускащи в пълен галоп, да ги изправят на задните им крака, да завиват, да се приближават плътно един до друг.

— След като види това — заяви гордо Артур — никой не би могъл вече да твърди, че конете са годни само да теглят каруци! — Той се усмихна на Гуенхвифар. — Харесват ли ти моите рицари, милейди? Уподобил съм ги на старите римски „еквити“ — благородници, които са имали средства да отиват на бой със собствени коне и снаряжение.

— Кай язди като кентавър — обърна се Игрейн към Екториус и старият човек се усмихна щастливо. — Артур, ти постъпи много разумно като разреши на Кай да язди един от най-добрите ти коне.

— Кай е много смел войн и прекалено скъп за мен като приятел, за да го оставя вехне у дома — отвърна Артур решително.

Гуенхвифар попита:

— Той не ти ли е брат по силата на осиновяването?

— Така е. Раниха го още в първата му битка и след това все се боеше, че ще остане завинаги у дома с жените — каза Артур. — Ужасна съдба за роден войн. Но на кон се бие наравно с най-добрите.

— Вижте — възкликна Игрейн. — Легионът помете всички мишени — никога не съм виждала такава езда!

— Не мога да си представя войска, която би устояла на такава атака — намеси се крал Пелинор. — Жалко, че Утър Пендрагон не доживя да види това, момчето ми — прости ми, кралю мой!

Артур каза с топлота:

— Приятелите на моя баща могат да ме наричат както желаят, скъпи Пелинор! Но главната заслуга е на моя приятел, който е и капитан на конницата — Ланселет!

Гахерис, един от по-младите синове на Моргоуз, се поклони пред Артур.

— Господарю, позволяваш ли ми да отида при конюшните, за да видя как разседлават конете? — Гахерис беше умно, жизнерадостно момче на около четиринадесет години.

— Разрешавам — отвърна Артур. — Кога ще го пуснеш да се присъедини към Гауейн и Агравейн в моята свита, лельо?

— Може би още тази година, ако братята му се съгласят да го учат на бой изкуство и да го държат винаги близо до себе си — отвърна Моргоуз, после повиши глас: — Не! Ти не, Гарет! — и се опита да хване пухкавото шестгодишно момченце. — Върни го тук, Гахерис!

Артур се разсмя и разпери ръце.

— Не се тревожи — конюшните привличат момчетата, както кучето — бълхите. Разказваха ми как съм яздил бойния кон на баща си, когато съм бил едва шестгодишен. Аз самият не помня — това се е случило малко преди да ме пратят за отглеждане при Екториус.

Внезапно Моргана потръпна, защото си спомни малкото русо момче, което лежеше неподвижно като мъртво, а после и някаква сянка, която бе видяла в купа с вода — не, не можеше да си припомни нищо повече.

— Боли ли те много глезена, сестро? — запита угрижено Гуенхвифар. — Облегни се на мен…

— Гауейн ще се погрижи за него — продължаваше Артур. — Винаги съм считал, че него най го бива да обучава млади рицари.

— Повече от лорд Ланселет ли? — попита Гуенхвифар.

Моргана си каза: „Ето, и тя само търси повод да произнесе името му. Но той желаеше мен, и то съвсем неотдавна, и довечера всичко ще се свърши… да, по-добре, отколкото да разбият сърцето на Артур. Ако трябва, ще кажа на Гуенхвифар“.

Артур каза:

— Ланселет ли? Той е най-добрият ездач сред нас, макар и прекалено безразсъден по моя преценка. Момчетата го обожават, разбира се — ето, виж малкия Гарет, лельо, вече се мъкне по петите му като кученце. Готови са да извършат какво ли не, само за да заслужат една добра дума от него. Но не го бива толкова да учи момчетата на основните неща, както прави Гауейн — прекалено е блестят и обича да се изтъква. Гауейн им показва нещата спокойно и бавничко, кара ги да се учат стъпка по стъпка на това изкуство, затова неговите ученици не рискуват да пострадат поради собствената си небрежност. Гауейн е и най-доорият учител по фехтовка. Я виж, това е конят, който Ланселет обучаваше за мен — той се прекъсна и избухна в смях, а Игрейн каза:

— Виж го ти малкото дяволче!

Защото Гарет бе успял да увисне на седлото като маймунка и Ланселет, разсмян, го повдигаше, за да го сложи пред себе си. След това подкара коня в галоп, препускайки право нагоре по хълма към покритата с балдахин трибуна, където седяха кралят и неговите близки. Наближаваха, без да намаляват главоломната бързина, та дори Артур си пое рязко дъх, а Игрейн отстъпи назад с побеляло лице. Ланселет дръпна рязко юздите, конят се изправи на задните си крака и направи пирует.

— Ето твоя кон, господарю Артур — поклони се той със замах, държейки юздите в едната си ръка, — а ето и братовчед ти. Лельо Моргоуз, вземи тази малка напаст и му отупай праха от панталонките — допълни той, оставяйки Гарет да се смъкне надолу така, че да падне в скута на Моргоуз. — Конят като нищо можеше да го премаже с копита!

Гарет не чу и дума от упреците на Моргоуз, защото бе отправил сините си очи, изпълнени с обожание, към Ланселет.

— Когато пораснеш — каза Артур с усмивка, тупвайки шеговито момчето, — ще те посветя в рицарство и ти ще тръгнеш да побеждаваш великани и зли рицари, и да спасяваш красивите дами от лапите им.

— О, не, господарю Артур — отвърна момчето, без да откъсва поглед от белия кон, на който Ланселет яздеше напред-назад пред трибуната. — Лорд Ланселет ще ме посвети в рицарство, и двамата ще тръгнем заедно да вършим подвизи.

Екториус се усмихна под мустак и отбеляза:

— Изглежда, че младият Ахил намери своя Патрокъл.

— Аз съм напълно засенчен — заяви добросърдечно Артур. — Дори новоизпечената ми съпруга не може да откъсне очи от Ланселет и го моли да я нарича по име, а ето, сега и Гарет настоява точно той да го посвети в рицарство! Ако Ланс не беше най-добрият ми приятел, щях да полудея от ревност.

Пелинор загледа ездача пред тях, после каза:

— Този проклет дракон все още се крие в едно езеро в моите земи и излиза от бреме на време да разкъсва селяните или техния добитък. Може би, ако имах такъв кон, който би устоял на подобна битка… Мисля си и аз да обуча боен кон и да подгоня отново дракона. Последния път едва си спасих кожата.

— Дракон ли, сър? — попита малкият Гарет. — А бълва ли огън?

— Не, момчето ми, само смърди отвратително и от корема му излиза звук, наподобяващ на лая на шейсет ловни кучета — отвърна Пелинор, а Екториус допълни:

— Драконите не бълват огън, дете. Тази легенда идва от това, че на времето са наричали кометите „дракони“, защото имат дълга огнена опашка. Е, може пък и някога да е имало истински огнедишащи дракони, но няма на земята жив човек, който да помни такова време.

Моргана не слушаше внимателно разговора, макар че се замисли за миг доколко ли са верни думите на Пелинор. Сигурно преувеличаваше, за да впечатли детето. Гледаше Ланселет, който демонстрираше различните ходове на коня.

Артур се обърна към Гуенхвифар:

— Никога не бих могъл да обяздя кон така — Ланселет го обучава да може да влиза с мен в бой. Преди два месеца този жребец беше див като драконите на Пелинор, а виж го сега!

— На мен още ми се струва див — каза Гуенхвифар, — но пък аз се страхувам и от най-кротките коне.

— Бойният кон не бива да е кротък като кон, който служи да се разхождат с него дамите — каза Артур. — У него трябва да има дух… Господи помилуй! — извика той и скочи на крака. Някакво бяло петно, може би птица — гъска или нещо подобно, внезапно бе изпърхала точно под носа на коня. В този момент Ланселет яздеше бавно и бдителността му бе намаляла. Когато конят се изправи на задни крака, цвилейки уплашено, той се стресна. Опита се да запази контрол върху него, но се плъзна и едва не попадна под копитата му. Макар и почти в безсъзнание, успя да се претърколи настрана в момент.

Гуенхвифар изпищя. Към нейния писък се присъединиха гласовете на Моргоуз и другите дами, докато Моргана, напълно забравила уж навехнатия глезен, скочи, хукна към Ланселет, и го измъкна изпод конските копита. Артур, който също се беше спуснал към коня, хвана юздата му и със сила издърпа коня по-далеч от мястото, където Ланселет се беше проснал в безсъзнание. Моргана беше коленичила до него и бързо опипваше слепоочието му, където вече се надигаше тъмен оток, а в прахта се стичаше кръв на тънка струйка.

— Мъртъв ли е? — викаше Гуенхвифар — мъртъв ли е?

— Не — сопна се Моргана, — донесете студена вода, а трябва да са останали и от ленените превръзки. Мисля, че си е счупил китката; подпрял се е на нея, за да не си счупи врата при падането! Що се отнася до удара по главата… — тя се наведе и постави ухо на гърдите му, вслушвайки се в равномерното им повдигане и спускаше. Взе съда със студена вода, който й подаваше дъщерята на крал Пелинор и попи кръвта от челото му с парче ленен плат. — Някой да хване тази гъска и да й извие врата, а после да напердаши добре гъсарчето. Лорд Ланселет можеше да се пребие, или пък конят на краля да пострада.

Дойде Гауейн и отведе коня обратно в конюшните. Разминалата се на косъм злополука все пак успя да помрачи тържествата и гостите един по един започнаха да се разотиват към своите павилиони и квартири, Моргана превърза главата и счупената китка на Ланселет, като милостиво намести счупената кост преди той да се размърда, защото после започна да стене от болка и да хваща несъзнателно китката с другата си ръка. Сетне Моргана се посъветва кратко с управителя на замъка, Кай, и го отпрати да й донесе някакви билки, за да приспи Ланселет. После нареди да го отнесат в леглото му. Тя остана при него, макар че той не я разпозна, само продължи да стене и да се оглежда около себе си с очи, които явно не можеха да фокусират.

По едно време загледа по-съсредоточено Моргана и промълви:

— Майко… — а нейното сърце се сви. След това Ланселет потъна в тежък, неспокоен сън, а когато се събуди, най-сетне я позна.

— Моргана? Братовчедке? Какво се е случило?

— Ти падна от коня.

— От коня ли? Какъв кон? — попита той объркано, а когато Моргана му разказа всичко, заяви убедено:

— Това е смешно. Аз не падам от коне — и отново заспа.

Моргана продължи да седи до леглото му и го остави да стиска ръката й. Чувстваше как сърцето й се къса. Още чувстваше белега от целувките му по устните си, гърдите я боляха от желание той отново да ги докосне. Но мигът бе преминал — и тя знаеше това добре. Дори да си спомнеше за случилото се между тях, той вече нямаше да я пожелае. Всъщност никога не бе я желал истински, а само като средство да притъпи болката копнежа по Гуенхвифар, от обичта към неговия крал и братовчед.

Смрачаваше се; далеч някъде в замъка се разнесоха звуци на арфа — свиреше Кевин. Носеха се смехове, песни, веселието беше в разгара си, внезапно вратата се отвори и самият Артур влезе с факла в ръка.

— Как е Ланселет, сестро?

— О, ще оживее. Главата му е корава и не се чупи лесно — отвърна тя шеговито, но сухо.

— Искахме ти да бъдеш сред свидетелите, когато невястата бъде положена на брачното легло, както беше и когато сключвахме брачния договор — каза Артур. — Но сигурно е по-добре той да не бъде оставян сам, а не бих оставил никой друг да се грижи за него, дори това да е Кай. Какъв късмет за него, че ти си тук. Ти нали си му осиновена сестра?

— Не — сопна се Моргана неочаквано гневно.

Артур приближи до леглото и взе отпуснатата ръка на Ланселет в своята. Раненият простена и се размърда, а после отвори очи и примигна.

— Артур?

— Тук съм, приятелю — отвърна Артур, а Моргана си помисли, че не е чувала мъж да говори с такава нежност в гласа.

— Добре ли е конят ти?

— Конят си е добре, проклет да е — отвърна Артур. — Ако ти бе загинал, за какво щеше да ми е някакъв кон? — Той почти плачеше.

— Как… как се случи това?

— Една проклета гъска изпърха точно пред коня. Гъсарчето се е скрило някъде. Отлично знае, че ако го хванат, ще го пребият почти до смърт!

— Не прави така — рече Ланселет. — То е просто едно нещастно простовато същество, и дори не е съвсем наред в главата. Не можеш да го виниш, че гъските са по-умни от него и една е успяла да се измъкне. Обещай, че няма да го наказваш, Гуидиън.

Моргана с учудване отбеляза, че той се обърна към Артур с едновремешното му име. Артур отново стисна ръката му и се наведе да го целуне, като внимаваше да не засегне раната на лицето му.

— Обещавам, Ланселет. Сега спи.

Ланселет стисна здраво ръката му.

— Едва не развалих първата ти брачна нощ, нали? — в гласа му прозвуча горчива ирония, която напомни на Моргана нейните собствени чувства.

— Наистина почти успя — жена ми плака толкова упорито за теб, че почнах да се чудя какво би сторила, ако аз си бях счупил главата — отвърна Артур със смях.

Моргана се намеси с внезапно ожесточение:

— Артур, ти може да си крал, но той наистина има нужда от спокойствие!

— Права си — Артур се изправи, — утре ще изпратя Мерлин да го прегледа. Но тази нощ той наистина не бива да остава сам…

— Ще остана с него — каза тя с гняв.

— Сигурна ли си, че…

— Върни се при Гуенхвифар! Невестата ти те чака!

Артур въздъхна потиснато. После каза:

— Изобщо не знам какво да говоря с нея, и какво да сторя.

„Но това е вече смешно! Да не би да очаква аз да му дам напътствия, или пък да поучавам булката?“ Моргана срещна погледа му и сведе очи. После каза много внимателно:

— Артур, нещата са много прости. Прави това, което ще ти каже Богинята.

Той доби вид на дете, което са ударили. Сетне каза прегракнало, изтръгвайки с мъка думите от себе си:

— Тя… тя не е Богинята, а просто някакво момиче. И е много уплашена. — И изведнъж изплю камъчето: — Моргана, нима не знаеш, че аз още…

Моргана усети, че няма да понесе това, което той се канеше да каже.

— Не! — прекъсна го тя грубо и вдигна ръка в жест, заповядващ мълчание. — Артур, не забравяй поне това, че за нея ти винаги ще бъдеш Бог. Иди при нея като Рогатия Бог на горите…

Артур се прекръсти и потръпна. После прошепна:

— Да ми прости Бог — ето го наказанието… — и замълча. Двамата стояха, загледани един в друг, неспособни да говорят. Накрая той каза:

— Моргана, знам, че нямам право да искам това от теб, но ще ме целунеш ли?

— Братко — тя застана на пръсти и го целуна по челото. След това го благослови със знака на Богинята. — Бъди благословен — прошепна тя. — А сега върви, Артур, върви при своята невеста. Обещавам ти, обещавам в името на Богинята, всичко ще бъде наред. Кълна се.

Той преглътна — тя видя как се раздвижиха мускулите на гърлото му. След това откъсна с усилие очи от нея и промълви:

— Бог да те благослови, сестро.

Вратата се затвори след него.

Моргана се отпусна на един стол и остана така неподвижна, загледана в спящия Ланселет, измъчвана от образите, които се въртяха в съзнанието й. Ето лицето на Ланселет, който й се усмихва, облян от слънчевата светлина на Тор. Гуенхвифар, вир-вода, с подгизнали фусти, вкопчена в ръката на Ланселет. Рогатият Бог, с лице, боядисано с кръвта на елена, отмята завесата от входа на пещерата. Устните на Ланселет, търсещи трескаво гърдите й — нима това се бе случило само преди няколко часа?

— Поне — измърмори тя яростно — няма да прекара първата брачна нощ на Артур, мечтаейки за Гуенхвифар.

Седна на ръба на леглото и внимателно притисна тялото си до тялото на ранения мъж. Лежа дълго мълчалива, дори без да плаче, потънала в отчаяние, толкова дълбоко, че не можеше да се излее в сълзи. Тази нощ Моргана не затвори очи. Бореше се с ясновидското си умение, бореше се срещу връхлитащите я сънища, отчаяно търсеше мълчание и нямото отсъствие на всякаква мисъл, което бе учила да постига в Авалон.

А в една друга стая, в най-отдалеченото крило на замъка, Гуенхвифар също лежеше будна и гледаше с виновна нежност спящия Артур. Русите му коси сияеш на лунната светлина, гърдите му се повдигаха равномерно от спокойното му дишане. Сълзи се стичаха бавно по бузите на Гуенхвифар.

„Толкова много искам да го обикна“, мислеше тя, а после започна да се моли:

— О, Боже и света Дева Марийо, помогнете ми да го обичам така, както съм длъжна, защото той е мой крал и повелител, и е толкова добър. Той заслужава някой, който да го обича с по-голяма любов от тази, която аз мога да му дам.

Около нея диханието на нощта навяваше тъга и отчаяние.

„Защо“, чудеше се Гуенхвифар, „защо съм тъжна? Артур е щастлив и няма за какво да ме укорява. Откъде идва тази скръб, с която е напоен дори самият въздух около нас?“