Марион Зимър Брадли
Мъглите на Авалон (12)

11

Когато стигнаха до езерото, слънцето залязваше. На гърба на коня си Вивиан се извърна, за да погледне Моргана, която яздеше малко зад нея. Лицето на момичето бе изпито от умора и глад, но не се беше оплакала, и Вивиан, която нарочно бе наложила бърза езда, за да провери издръжливостта й, изпита задоволство. Жриците на Авалон не живееха лек живот, затова трябваше да разбере ще може ли Моргана да издържа на умора и трудности. Вивиан задържа коня си и остави Моргана да се изравни с нея.

— Ето и езерото — обърна се тя към момичето. — Още малко, и ще бъдем под покрив. Там ще се стоплим, ще хапнем и пийнем.

— Много ще се зарадвам и на трите — отвърна Моргана.

— Уморена ли си, Моргана?

— Малко — призна смутено момичето, — но все пак съжалявам, че пътуването е към края си. Обичам да виждам нови неща, а никога досега не бях пътувала.

Спряха конете си на брега, и Вивиан се опита да погледне познатите му очертания така, както изглеждаха в очите на някой новодошъл. Мътните сиви води на езерото, високите тръстики, които растяха навсякъде по бреговете му, надвисналите ниско облаци, и туфите водни растения, които се подаваха на места из водата. Цареше мълчание, и в него Вивиан сякаш чу мислите на момичето до себе си — „Тук е много самотно, мрачно и потискащо“.

— Как ще стигнем до Авалон? Тук няма мост — нима ще трябва да плуваме на конете? — попита Моргана, и Вивиан, припомняйки си как по пътя насам им се наложи да правят точно това при минаването на една придошла река, я успокои.

— Не, ще извикам лодката.

Тя вдигна ръце и покри лицето си с тях, за да се изолира от всякакви нежелани звуци и гледки, и изпрати негласния зов. След миг по сивкавите води на езерото към тях заплува една баржа, покрита в единия си край в черни драперии и сребро. Баржата се движеше толкова безшумно, че приличаше на някаква голяма водна птица — не се чуваше шум на весла, но когато тя наближи, жените на брега видяха мълчаливите гребци, които движеха веслата така, че не се чуваше и най-слаб плисък на вода. Бяха мургави, дребни мъже, полуголи, а по телата им със сока на сърпицата бяха изрисувани различни магически знаци. Вивиан видя как очите на Моргана се разшириха при вида им, но тя не издаде нито звук.

„Приема всичко прекалено спокойно“, помисли си Вивиан. „Много е млада, за да разбере мистиката на това, което вършим. Трябва някак да й го обясня“.

Мълчаливите дребни мъже привързаха лодката към брега със странно въже от плетена тръстика. Вивиан направи знак на момичето да слезе, и конете бяха отведени на борда на баржата. Един от мъжете подаде ръка на Моргана, за да й помогне да се качи. Тя подаде своята, почти очаквайки той да се окаже безплътен — видение, каквото й се беше сторила и баржата, но вместо това усети здрава, мазолеста ръка под пръстите си. Вивиан се качи последна и застана на носа. Лодката се отдели от брега и отново заплува беззвучно, този път навътре в езерото.

Пред тях се виждаха очертанията на острова и хълма Тор с високата кула „Свети Майкъл“; над смълчаните води се разнесе тихият вечерен звън на църковна камбана. Моргана се прекръсти по навик; в същия миг един от гребците така се намръщи, че тя трепна и отпусна ръка. Докато лодката се промушваше по водата между тръстиките, Моргана наблюдаваше очертанията на църквата на манастира. Вивиан усети внезапния страх, обзел момичето. Явно си мислеше, че в края на краищата ще я отведат на Острова на свещениците, където вратите на манастира ще се затворят завинаги зад нея.

— Към островната църква ли отиваме, лельо?

— Няма да стигнем до църквата — отговори спокойно Вивиан. — Най-обикновеният пътник, пък и ти самата, ако тръгнеш сама с лодка по езерото, никога не би стигнал до Авалон. Чакай и ще видиш; не задавай въпроси; това е твое задължение, докато още се обучаваш.

Моргана прие упрека и замълча. Очите й все още бяха разширени от страх. После проговори тихичко:

— Всичко е като в приказката за лодката на феите, с която се отива в страната на вечната младост…

Вивиан не й обърна внимание. Беше се изправила на носа на лодката, вдишваше дълбоко, събирайки силите си за магията, която предстоеше да направи; за момент се зачуди дали все още й стигат сили. „Стара съм“, помисли тя, обзе я внезапна паника, „но трябва да живея, докато Моргана и брат й пораснат! Мирът в тази земя зависи от това, какво ще сторя, за да ги запазя живи и здрави!“

Тя пропъди тези мисли; съмнението винаги имаше фатално въздействие. Спомни си, че това, което й предстоеше да извърши, бе вършила почти всеки ден от живота си като зряла жена. Междувременно за нея то беше нещо толкова естествено, че би могла да го извърши насън или умирайки. Застана неподвижно, вдървена, окаменяла от напрежение — след това протегна напред ръце, изправи ги високо над главата си, с длани обърнати към небето. После издиша дълбоко и ги отпусна надолу — и заедно с този неин жест падна мъглата, заличавайки от погледа църквата, бреговете на Острова на свещениците, и дори хълма Тор. Лодката се заплъзга през гъста, непроницаема мъгла, която ги обви с нощен мрак. Вивиан чу в тъмнината дишането на Моргана — ускорено като на подплашено животинче. Понечи да заговори, да успокои момичето, че няма от какво да се бои, но започваше обучението на Моргана за жрица. Тя трябваше да се научи да се преборва със страха, както с умората, трудностите и глада.

Лодката продължаваше да се плъзга през мъглата. Бързо и уверено — защото по езерото нямаше други лодки — тя се придвижваше през непрогледната влага. Вивиан усети, че косата и веждите й са овлажнели; влагата проникваше и през дебелия й вълнен шал. От внезапния студ Моргана затрепери.

В този миг мъглата изчезна изведнъж — сякаш някой дръпна завеса, и пред тях се простря огряна от слънцето вода и зелен, тревист бряг. Хълмът Тор беше тук, но Вивиан чу как момичето до нея пое дълбоко дъх от изненада и удивление, защото на върха на Тор имаше кръг от изправени камъни, които блестяха на слънцето. Нагоре по хълма, към храма, се виеше спираловидно алеята на процесиите. В подножието на хълма се намираха жилищата на жриците, а горе на ската се виждаше Свещения извор — под него проблясваха водите на Огледалното езеро. По цялото протежение на брега имаше ябълкови горички, а зад тях се виждаха стари дъбове. Около техните клони се виеха клонките на имела, които проблясваха със златистите си цветове.

Моргана прошепна:

— Колко е красиво… — Вивиан можеше да почувства страхопочитанието в гласа й — действителност ли е това, господарке?

— Това място е по-действително от всички останали, където си била досега — отвърна Вивиан, — скоро ще го разбереш.

Лодката приближи брега и пристана със скърцане към песъчливия бряг. По склоновете, чак до крайбрежните тръстики, се ширеха зелени пасища, а по водите се плъзгаха лебеди, беззвучно като баржата. Между дъбовете и ябълковите горички се провиждаше ниска сграда от сив камък с колонада отпред. Моргана забеляза облечени в бяло фигури, които вървяха напред-назад под колоните. Отнякъде се носеха тихите звуци на арфа. Косо падащата светлина — възможно ли беше това да е същото слънце, огрявало познатия й досега свят? — заливаше всичко със златисто мълчание, и Моргана почувства, че в очите й напират сълзи. Без сама да знае защо, тя си каза: „Прибирам се у дома“ — та нали целия си досегашен живот бе прекарала в Керлиън и Тинтагел и никога досега не бе виждала това красиво място?

Вивиан бе дала напътствия как да се погрижат за конете и отново се обърна към Моргана. Разбра по изражението на лицето й, че е изпълнена с удивление и почит, и не заговори веднага, а изчака, докато от гърдите на Моргана се отрони дълбока въздишка, сякаш момичето се събуждаше от сън. Надолу по виещата се пътека слизаха жени, облечени в тъмно оцветени рокли, с връхни туники от дивечови кожи. Някои от тях имаха татуиран лунен сърп между веждите си. Сред тях имаше жени, които на вид приличаха на Моргана и Вивиан — дребни и мургави, явно произхождащи от племето на пиктите, но имаше и високи и стройни жени, с руса или червеникавокестенява коса. Имаше дори две-три от тях, чиито черти съвсем очевидно доказваха римския им произход. Като слязоха на брега, всички мълчаливо се поклониха на Вивиан с дълбоко уважение, а тя вдигна ръка в жест на благослов.

— Това е моя роднина — каза Вивиан. — Името й е Моргана. Тя ще бъде една от нас, вземете я със себе си — но тук Господарката на езерото спря и се взря в младото момиче, което стоеше треперещо от студ в падащия здрач, който оцветяваше пейзажа наоколо във фантастични цветове. Детето беше уморено и уплашено. Достатъчно изпитания и трудности й предстояха; не беше необходимо те да започват още тази вечер. Затова Вивиан се обърна към Моргана и каза:

— Утре ще отидеш в Дома на девиците. Там никой няма да се интересува от това, че си ми роднина и принцеса по кръв, няма да имаш име и права, докато сама не си ги заслужиш. Но тази вечер можеш да дойдеш с мен; нямахме много време да разговаряме по време на пътуването.

Моргана усети как коленете й омекват от изпитаното облекчение. Жените изправени пред нея, със странните си дрехи и сини татуировки, я плашеха много повече от всички придворни на Утър, взети заедно. Забеляза как Вивиан ги освободи с жест, и жриците — сигурно бяха такива — си тръгнаха. Вивиан й протегна ръка и Моргана я пое. Пръстите на леля й бяха хладни и докосването им й вдъхна увереност.

Сега Вивиан отново беше лелята, която познаваше от години, но същевременно си оставаше и внушителната фигура, чието заклинание спусна мъглите над езерото. Още веднъж Моргана понечи да се прекръсти и се зачуди дали, ако го стори, всичко около нея ще изчезне — отец Колумба твърдеше, че знакът на кръста прогонва всякакви вълшебства и демонски дела.

Но не се прекръсти; разбра, че никога вече няма да го направи — този свят бе останал зад нея завинаги.

На края на близката ябълкова горичка, между две току-що разцъфтели дървета, имаше малка къщичка. Стените й бяха от преплетени клони, измазани с глина. Вътре гореше огън. На вратата стоеше млада жена, облечена като останалите — в тъмна рокля и кожена туника. Тя ги приветства с поклон, но не продума.

— Не бива да я заговаряш — каза Вивиан на Моргана. — В момента изпълнява обет за мълчание. Жрица е от четири години. Името й е Рейвън.

Рейвън помогна все така мълчаливо на Вивиан да свали връхните си дрехи и калните, изтъркани обувки; по даден от Вивиан знак стори същото и за Моргана. Донесе им вода за миене, а по-късно и храна — овесен хляб и сушено месо. За пиене имаше само студена вода, но вкусът й беше великолепен. Моргана никога не беше пила такава вода.

— Това е вода от Свещения извор — поясни Вивиан. — Тук не пием нищо друго. Тази вода ни помага да виждаме по-ясно в бъдещето. Медът е от нашите кошери, а що се отнася до месото, яж и му се наслаждавай, защото занапред няма да ядеш месо години наред. На жриците не е позволено да ядат месо, докато трае периодът на обучение.

— Защо, господарке? — Моргана установи, че не може да се обърне към нея с „лельо“, Споменът за богоподобната фигура, която призоваваше мъглите, беше оставил неизличим отпечатък в душата й. — Нередно ли е да се яде месо?

— Съвсем не. Ще дойде ден и ти ще можеш да ядеш всичко, което пожелаеш. Работата е там, че безмесното хранене изостря ума, а това ще ти е необходимо, докато се учиш как да владееш ясновидската си дарба и да контролираш магическата си сила така, че те да не се обърнат срещу теб. Подобно на друидите през ранния период на обучението им, и нашите жрици ядат само хляб и плодове, а рядко и риба, уловена в езерото. Както ти казах, пият вода само от Извора.

Моргана се осмели да отбележи:

— Но ти пиеше вино в Керлиън, господарке.

— Разбира се. Ти също ще можеш да пиеш вино, когато научиш кое е подходящо за ядене и пиене, и кога трябва да се лишаваш от тези неща — отвърна рязко Вивиан. Моргана замълча и се зае с хляба и меда. Въпреки че беше гладна те сякаш засядаха в гърлото й.

— Нахрани ли се? — попита Вивиан. — Добре, нека Рейвън отнесе блюдата, а ти трябва да поспиш, дете. Но преди това нека поседим при огъня и да поговорим. Утре Рейвън ще те отведе в Дома на Девиците и ти няма да ме видиш повече, освен по време на ритуалите. Така ще бъде, докато бъдеш обучена достатъчно. Ти ще можеш да се редуваш заедно с по-възрастните жрици — да идваш в къщата ми и да я поддържаш в ред. Тогава ще можеш и да спиш тук, когато дойде твоят ред. Но е възможно по същото време да изпълняваш и обет за мълчание. Няма да можеш нито да заговаряш с някого, нито да отговаряш на въпроси. Но тази вечер си само моя племенница. Не си положила клетва да служиш на Богинята, затова можеш да ме питаш за всичко, което те интересува.

Тя протегна ръка към Моргана, и момичето дойде и седна до нея на пейката пред огъня. Вивиан се поизвърна и каза:

— Би ли освободила косите ми, Моргана? Рейвън сигурно си е легнала и не бих искала да я будя.

Моргана измъкна гравираната кокалена игла от косите на по-възрастната жена и те се разпиляха като вълни — дълги и тъмни. На слепоочието си Вивиан имаше един бял кичур. Тя въздъхна и протегна крака към огъня.

— Добре е да си отново у дома — прекалено много пътувах през последните години — каза тя, — а пък не съм вече млада, че това да ми доставя удоволствие.

— Ти каза, че мога да ти задавам въпроси — започна плахо Моргана. — Кажи ми тогава, защо някои от жените имат татуиран полумесец между веждите, а други — не?

— Синият полумесец означава, че жената, която го носи, се е заклела да служи на Богинята и да положи живота и смъртта си в нейна служба. Тези, които само се обучават на ясновидство, не дават такава клетва.

— А аз?

— Ще решиш сама — отвърна Вивиан. — Богинята ще ти даде знак дали желае да протегне ръка към теб. Само християните ползват манастирите като място, на което могат да се отърват от нежеланите си дъщери или от вдовиците.

— Но как ще разбера дали Богинята иска да й служа? Вивиан се усмихна в мрака.

— Когато тя те повика, ти не може да не чуеш гласа й. Чуеш ли този повик, няма да има място на този свят, където да се скриеш от нейния глас.

Моргана се зачуди, но не посмя да попита Вивиан дали тя е положила такава клетва. „Но разбира се! Нали тя е Върховна жрица и господарка на Авалон!“

— Да, положих такава клетва — рече Вивиан с обичайния си маниер да отговаря на непроизнесени въпроси. — Белегът се е изтрил с годините. Ако погледнеш по-отблизо, можеш да видиш част от него в корените на косите ми — ето тук.

— Да, наистина. Какво означава да се обречеш на Богинята, господарке? Коя е Богинята? Веднъж питах отец Колумба има ли Бог и други имена, а той рече: не, само в името на Исус Христос можем да намерим спасение, но… — тя замълча и допълни смутено — Всъщност много малко разбирам от тези неща.

— Съзнанието, че не знаеш нищо, е начало на познанието — отвърна Вивиан. — Така, когато започнеш да учиш, няма да ти се наложи да забравяш нещата, които си си въобразявала, че знаеш. Бог има много имена, но е вездесъщ и един; когато се молиш на Дева Мария, майката на Исус, ти се молиш, без да го съзнаваш, на Майката на мирозданието, под едно от всичките й имена. Богът на свещениците и великият Бог на друидите са едно: затуй и Мерлин често заема място сред християните в съвета на краля — те не го съзнават, но той знае, че Бог е един.

— Мама каза, че вашата майка е била жрица преди теб…

— Вярно, но роднинството няма решаваща роля. Важно е по-скоро това, че унаследих ясновидската дарба. На Богинята се обрекох по свободна воля, тя не призова майка ти, нито пък Моргоуз. Затуй изпратих майка ти за жена на Горлоис и после я събрах с Утър, а Моргоуз оставих да се омъжи по волята на краля. Бракът на Игрейн е в служба на Богинята; над Моргоуз тя няма власт.

— А обречените на Богинята жрици никога ли не встъпват в брак?

— Обикновено не. Те не се обричат завинаги на един мъж, освен при Големия брачен ритуал, когато жрици и жреци се сливат, символизирайки сливането на Бога и Богинята. Родените от този ритуал деца не принадлежат на никой смъртен мъж. Считат ги за деца на Богинята. Но това е Мистерия и ти ще я разбереш, когато му дойде времето. Така съм била родена аз, затова и нямам земен баща.

Моргана я загледа вторачено и прошепна:

— Нима искаш да кажеш, че — че майка ти е те е заченала от Бог?

— Не, разбира се, че не. Кръвен баща ми е някой жрец, но той е бил само въплъщение на великия Бог. Сигурно майка ми дори не е знаела името на жреца, а и не е имало никакво значение. В момента, когато Бог се е въплътил в него, неговата личност е била нещо странично и незнайно.

Вивиан се замисли. Моргана разбра, че си припомня странни неща. Стори и се, че сенките на огъня чертаят странни образи по стените — една мъжка фигура с рога… Тя потръпна и се уви по-плътно в наметалото.

— Умори ли се, дете? Би трябвало вече да спиш…

Но любопитството на Моргана я накара отново да се разсъни.

— Ти в Авалон ли си родена?

— Да, но бях дадена за отглеждане на острова на друидите — той се намира сред много други острови далеч на север. А когато пораснах и станах жена, разбрах, че в жилите ми тече кръвта на призвана жрица — както и в твоите, дете — и Богинята ме повика да й служа.

Гласът й звучеше тъй, сякаш се носеше отдалече. Тя стана и впи поглед в цепениците.

— Опитвам се да си спомня колко години изминаха, откакто една възрастна жрица ме доведе тук. Луната беше по на юг, защото беше по жътва. Наближаваха мрачните дни на Самхаин, времето на умиращата година. Настъпи люта зима, дори в Авалон. Нощем чувахме воя на вълците, а снегът беше дълбок. Никой не можеше да си пробие път през бушуващите снежни бури, и ние гладувахме. Кърмачетата умираха, защото млякото на майките пресъхваше от глад. Тогава езерото замръзна, и ни донесоха храна с шейни… Бях момиче тогава, дори гърдите ми не бяха пораснали, а сега съм стара жена, старица… Много години минаха оттогава, дете мое.

Моргана почувства, че ръката на Вивиан трепери. Тя я стисна здраво, след малко Вивиан привлече момичето към себе си и го прегърна.

— Толкова много луни, празниците по Еньовден… а сега ми се струва, че Самхаин настъпва веднага след като празнуваме Белтейн — за по-кратко време, отколкото се изпълваше луната, докато бях млада. Ти също ще стоиш тук, пред огъня и ще остарееш като мен, освен ако Великата майка не е предвидила друга съдба за теб… Ах, Моргана, Моргана, трябваше да те оставя при майка ти…

Моргана пламенно се притисна към жрицата.

— Не исках да остана там! По-скоро бих умряла…

— Знаех това — въздъхна Вивиан. — Затова мисля, че имаш призвание да служиш на Великата майка, дете. Но досега ти си водила лек, изпълнен с удобства живот, а ти предстоят трудности и много горчивини, Моргана. Може би ще ти възложа жестоки изпитания, като тези, които Великата майка наложи на мен. Сега ти мислиш само за своята дарба, която ще се научиш да ползваш, и за живота си в прекрасно място като Авалон; но запомни, не е лесно да се покоряваш на волята на Сиридуен, Богинята, дъще — тя не е само Великата майка на любовта и рождението; тя е и повелителка на Смъртта, на Царството на мрака… — Вивиан погали с въздишка меката коса на момичето. — Тя е и Мориган, Големия гарван — вестителят на битките… О, Моргана, Моргана, как искам да беше моя дъщеря, но дори и тогава не бих могла да те щадя. Ти си оръдие за нейните цели, както и аз самата.

Вивиан склони глава и я отпусна за миг на рамото на младото момиче.

— Вярвай ми, че те обичам, Моргана. Защото знам — ще дойде време, когато ще ме намразиш толкова силно, колкото ме обичаш сега…

Моргана коленичи импулсивно.

— Никога — прошепна тя. — Отдавам се в твои ръце — и в ръцете на Богинята…

— Дано Богинята направи тъй, че никога да не съжалиш за думите си — каза Вивиан. Тя протегна ръце към топлината на огъня. Ръцете й бяха малки, но силни. Ставите им бяха леко подути от годините.

— С тези две ръце съм помагала на много деца да видят белия свят; но по тях е текла и кръвта на един умиращ. Някога измамих един мъж и станах причина за смъртта му — един мъж, в чиито прегръдки бях лежала и комуто се бях клела във вярна любов. Наруших покоя на майка ти, а сега й отнех и децата. Не се ли страхуваш от мен, не ме ли мразиш, Моргана?

— Боя се от теб — каза момичето, все още коленичило в нозете й. Дребното му мургаво лице отразяваше играта на огъня. — Но никога не бих те намразила.

Вивиан въздъхна дълбоко, отхвърляйки предчувствията и страха.

— Не се боиш от мен — рече тя, — а от Нея. И двете сме в нейни ръце, дете. Моята непорочност е посветена на Богинята. Пази я, докато Великата майка ни извести волята си.

Малките ръце на Моргана се отпуснаха върху ръцете на Вивиан.

— Да бъде тъй — прошепна тя. — Заклевам се.

На следния ден Моргана беше отведена в Дома на девиците и остана там дълги години…

Говори Моргана…

Как да опиша обучението на една жрица? Това, което не е очевидно, е тайна. Тези, които са извървели този път, знаят всичко, а несведущите няма да разберат нищо, дори да напиша за всички забранени неща. Седем пъти мина навечерие на Белтейн; седем пъти ни смразява зимата. Виденията ми идваха лесно, нали Вивиан беше казала, че съм родена за жрица. Трудно беше по-скоро да наложа волята си, та те да си отиват, когато пожелая, и да идват, само когато ги повикам, трябваше да се науча да затварям дверите на бъдещето пред вътрешния си взор, и знаех, че не бива да поглеждам зад тях.

Най-трудни бяха дребните магии. За тях мислите ми трябваше да се лутат по необичайни пътища. Да мога да извикам огъня, мъглите, да доведа дъжд — това не беше чак толкова трудно, колкото да се науча да разбирам кога да ги призовавам и кога да оставя това в Божиите ръце.

Трябваше да уча и други неща, за които свръхестествените ми дарби никак не ми помагаха. Науката за билките, лечителското изкуство, дългите песни, от които нито една дума никога няма да бъде написана — защото как би могла Божията мъдрост да се повери на нещо, създадено от човешки ръце? Някои от уроците ми доставяха искрено удоволствие — разрешено ми бе да се уча да свиря на арфа, а после и да направя своя собствена от свещено дърво, със струни от чевата на жертвено животно. Но имаше и други уроци, които ме изпълваха с ужас:

Най-трудно беше да се науча да гледам вътре в себе си — под въздействието на билки, които отделяха съзнанието от плътта. Докато тялото страдаше и се гърчеше, съзнанието летеше свободно извън преградите на времето и пространството, и можеше да чете в миналото и бъдещето. Но за това нямам право да кажа нищо повече. Дойде и деня, когато ме изхвърлиха от Авалон само по риза, а малката жреческа кама бе единственото ми оръжие. Трябваше сама да намеря обратния път, ако успеех. Знаех, че ако не успея, там ще ме оплачат, все едно умряла. Но дверите на Авалон никога вече нямаше да се отворят пред мен, ако не успеех да сторя това със силата на собствената си воля. Когато мъглите се сключиха над мен, се лутах дълго по непознатите брегове на езерото, чувах само камбаните и тъжното пеене на монасите. Но накрая разкъсах мъглата и извиках Богинята — стъпила на земята, но с глава, издигната до звездите, простряла ръце от хоризонт до хоризонт — и произнесох Словото на Силата…

И мъглите се стопиха, и пред мен отново изплува познатият бряг, на който пристигнах заедно с Езерната господарка преди седем години, и аз стъпих на родна земя. Тогава заплаках също тъй, както когато за първи път пристигнах като уплашено дете. Тогава Богинята сама постави знака на младата луна на челото ми… Но това е мистерия и аз нямам право да говоря за нея. Тези, които са почувствали на челото си целувката на Сиридуен, знаят за какво говоря.

На втората пролет, след като бях освободена от обета си за мълчание, Галахад, който вече се бе сражавал срещу саксонците под знамената на баща си, Бан от Долна Британия, пристигна в Авалон.