Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (85) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La légende et les aventures héroiques, joyeuses et gloriesuses d’Ulenspiegel et de Lamme Goedzak au pays de Flandre et Ailleurs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2010)
Допълнителна корекция
moosehead (2010)

Издание:

Шарл дьо Костер. Тил Уленшпигел

Белгийска. Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1976

Редактор: Иван Колев

Коректор: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

История

  1. — Добавяне

LXXXIV

Откак умря Зуткин, Уленшпигел почна да се разхожда из готварницата замислен, тъжен или ядосан, не чуваше нищо, ядеше и пиеше, без да погледне, каквото му дадяха. И често ставаше нощем.

Напразно с нежния си глас Нел се мъчеше да го обнадежди, напразно Катлин му казваше: „Знам, че Зуткин е в рая при Клаас“! Уленшпигел отговаряше на всичко:

— Пепелта ме удря.

Беше като побъркан; а щом го видеше такъв, Нел плачеше.

През това време рибарят стоеше у дома си самичък като отцеубиец и се решаваше да излиза само вечер; защото и мъже, и жени, когато минаваха край него, му викаха оскърбително и го наричаха убиец; а децата бягаха от него, защото им бяха казали, че той е палач. Той бродеше самичък и не смееше да влезе в някоя от трите кръчми в Дамме, защото го сочеха с пръст, а ако пък останеше за минута, дори прав, клиентите си излизаха.

Затова кръчмарите не искаха да го видят и мернеше ли се той някъде, затваряха вратата под носа му. Рибарят смирено им правеше бележка, а те отговаряха, че да продават, е тяхно право, но не и задължение.

От немай-къде рибарят ходеше да пие в „Червеният сокол“, малка кръчма извън града, на брега на Слюнския канал. Там му даваха да пие, защото бяха сиромаси хора, за които всяка пара беше добре дошла. Но и съдържателят, и жена му не разговаряха с него. Те имаха две деца и едно куче: когато рибарят искаше да погали децата — те побягваха; а когато повикваше кучето — то се спускаше да го ухапе.

Една вечер Уленшпигел излезе на портата; като го видя толкова замислен, бъчварят Матисен му каза:

— Трябва да почнеш да работиш, за да забравиш мъката.

Уленшпигел отговори:

— Пепелта на Клаас удря гърдите ми.

— О! — рече Матисен. — Животът на нещастния рибар е по-тъжен от твоя. Никой не говори с него, всички го избягват и той е принуден да ходи при дрипльовците в „Червеният сокол“, за да изпие самотно чаша бира. Това е тежко наказание.

— Пепелта ме удря! — повтори Уленшпигел.

Същата вечер, тъкмо когато камбаната на катедралата биеше девет часа, Уленшпигел тръгна за „Червеният сокол“, но като видя, че рибаря го нямаше, отиде да се поразходи под крайбрежните дървета. Луната светеше ярко.

Той видя, че убиецът иде.

Като мина край него, той го видя отблизо и чу, че си приказваше високо, както правят хората, които живеят сами:

— Де ли са скрили жълтиците!

— Там, дето ги намери дяволът — отговори Уленшпигел и го удари с юмрук в лицето.

— Ой! — рече рибарят. — Познах те, ти си синът. Имай милост към мене, аз съм стар и немощен. Това, което направих — направих го не от злоба, но за да служа вярно на негово величество. Моля те за прошка. Ще ти върна покъщнината, която купих, и няма да ми платиш ни една пара. Не ти ли стига? Аз я купих за седем златни флорини. Ще ти върна всичко и половин флорин отгоре, защото недей мисли, че съм богат човек.

И се опита да падне на колене пред него.

Като го видя толкова отвратителен, треперещ и жалък, Уленшпигел го блъсна в канала.

И си отиде.