Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (28) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXVII

Когато се върна от Дюдзееле, Уленшпигел видя Нел в края на града, облегната на една ограда. Тя зобеше чепка черно грозде. Като хрускаше едно по едно зърната, тя навярно се разхлаждаше и изпитваше наслада, но по лицето й не се виждаше никакво удоволствие. Напротив, изглеждаше ядосана и късаше сърдито зърната. Тя беше толкова печална и лицето й беше тъй угрижено, тъжно и кротко, че Уленшпигел, обзет от любовно състрадание, приближи зад нея и я целуна по тила.

Ала тя се обърна и му удари една хубава плесница.

— От това не ми става по-ясно — рече Уленшпигел.

Тя почна да ридае.

— Нел — каза той, — да не би да поставят вече чешмите накрай селищата?

— Махай се! — рече тя.

— Не мога да си отида, докато плачеш така, миличка.

— Аз не съм миличка и не плача! — каза Нел.

— Да, ти не плачеш, но все пак от очите ти тече вода.

— Няма ли да се махнеш? — каза тя.

— Не — рече той.

Но тя държеше с треперещите си ръчички своята престилка, подръпваше плата, а сълзите се лееха отгоре и я измокряха.

— Нел — попита я Уленшпигел, — ще се проясни ли скоро времето?

И я погледна, усмихнат любовно.

— Защо питаш? — каза тя.

— Защото, когато е ясно, не падат капки — отговори Уленшпигел.

— Махай се — каза тя. — Върви при твоята хубава дама със сърмената рокля: ти я развесели много добре.

Тогава Уленшпигел изпя:

Плачът по любимата сякаш,

пробожда сърцето ми с нож.

Смехът й е мед, а сълзите

са бисерни едри зърна.

 

Обичам я всяка минута.

Поръчвам и плащам черпня

с чудесно вино от Лувен.

Поръчвам и плащам черпня —

щом Нел се засмее пред мен.

— Долен човек — рече тя. — Отгоре на всичко ти ми се присмиваш.

— Нел — каза Уленшпигел, — аз съм човек, но не съм долен, защото нашият благороден род, род на помощник-кметове, има на герба си три сребърни кани на фон от тъмна бира. Кажи ми, Нел, наистина ли във Фландрия, когато посееш целувки, жънеш плесници?

— Не ща да приказвам с тебе — рече тя.

— Защо тогава си отваряш устата да кажеш това?

— Яд ме е на тебе — каза тя. Уленшпигел я тупна лекичко по гърба и каза:

— Целунеш ли някое лошо девойче — то почва да ти се надува; натупаш ли го — става нежно. Хайде бъди нежна, миличка, аз те натупах.

Нел се обърна. Той разтвори прегръдки, тя се хвърли на шията му и каза разплакана:

— Ти няма да ходиш вече там, нали, Тил? Но той не можеше да й отговори, тъй като стискаше нейните клети треперещи пръстчета и избърсваше с устните си топлите сълзи, които валяха от очите на Нел като едри капки на бурен дъжд.