Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (73) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

LXXII

На следната заран Borgstorm призова съдиите във Vierschare със силни удари.

Когато насядаха по четирите пейки около дървото на правосъдието, те отново разпитаха Клаас и му зададоха въпроса, не се ли отрича от заблужденията си.

Клаас вдигна ръка към небето:

Христос, моят повелител, ми е свидетел — рече той. — Когато се роди син ми Уленшпигел, аз гледах божието слънце. Де си ти сега, скитнико? Зуткин, нежна моя жено, ще можеш ли да посрещнеш храбро нещастието?

След това погледна липата и я прокълна:

— Суша и вятър! Сторете така, че всички дървета в бащината ни земя да изсъхнат до корен, за да не гледат как осъждат на смърт под тяхната сянка свободната съвест. Де си, сине мой, Уленшпигел? Аз бях строг към тебе. Господа, имайте милост към мене и ме съдете така, както би ме съдил нашият милосърден бог.

Всички, които го слушаха, плачеха освен съдиите.

След това той попита няма ли никаква прошка за него и каза:

— Работих цял живот, а изкарвах малко; бях добър към бедните и благ към всички. Напуснах римската църква, за да послушам божия дух, който ме позова. Не моля за никаква милост, освен да замените смъртното наказание чрез изгаряне с доживотно изгнание от Фландрия, което също тъй е тежко наказание.

Всички, които бяха там, извикаха:

— Милост, господа съдии! Милост!

Само Йос Грипстюивер не извика.

Съдията направи знак на присъствуващите да мълчат и каза, че наредбите изрично забраняват да се иска милост за еретиците, но ако Клаас се отрече от заблужденията си, ще бъде обесен вместо изгорен.

И народът каза:

— Огън или въже — все смърт.

И жените плачеха, а мъжете глухо роптаеха.

Тогава Клаас каза:

— Няма да се отрека. Правете с тялото ми, каквото хрумне на вашето милосърдие.

Старшият свещеник от Рене Тителман извика:

— Не бива да се търпи такава еретическа гад да надига глава пред съдиите; изгарянето на тялото е мимолетно наказание, трябва да се спасява душата и чрез мъчения да се принуждават еретиците да се отричат от заблужденията си, да не се дава на народа опасното зрелище — еретици, които умират без разкаяние.

При тия думи жените заплакаха още по-силно, а мъжете казаха:

— Има ли признание, ще има и наказание, но не и измъчване.

Съдът реши, че тъй като мъченията не са предписани в наредбите, не могат да се приложат към Клаас. Още веднъж го попитаха дали се отрича от заблужденията си и тон отговори:

— Не мога да се отрека.

Съгласно наредбите той бе признат за виновен в симония^[1] — за продажбата на индулгенции, за еретик, за укривател на еретици и заради това бе осъден да бъде горен жив пред стените на общинския дом, докато издъхне.

Два дни тялото му ще бъде оставено на позорния стълб, за да служи за назидание, и сетне ще бъде погребан там, дето обикновено заравят телата на измъчваните.

На доносчика Йос Грипстюивер съдът определи, без да го именува, петдесет флорина от първите сто флорина на наследството и една десета от останалото.

Когато чу присъдата, Клаас каза на старейшината на рибарите:

— Ти ще умреш от страхотна смърт, злодеецо, задето за една пара направи вдовица една щастлива съпруга и един весел син — тъжно сираче!

Съдиите оставиха Клаас да говори, защото и те самите освен Тителман презираха доносчика-рибар.

Той цял побледня от срам и яд.

А Клаас бе отведен в тъмницата.