Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (136) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXX

През това време началникът на полицията Червенокосия Спелле^[1], въоръжен с червената си пръчица, препускаше на своя мършав кон от град на град, издигаше навсякъде ешафоди, палеше клади, копаеше ями, за да заравя в тях живи злочестите жени и девойки. И кралят наследяваше.

Веднъж, когато седяха с Ламме под едно дърво в Мьолестее, Уленшпигел се почувствува преизпълнен с тъга. Беше студено, макар че бе юни. От отрупаното със сиви облаци небе падаше дребна градушка.

— Синко — каза му Ламме, — от четири нощи ти се скиташ безсрамно, ходиш при леките момичета, спиш в Сладкото грехопадение и скоро ще заприличаш на човек, изобразен върху табелата, който пада с главата напред в кошер пчели. Напразно те чакам в Лебеда; предричам ти, че няма да видиш добро от безпътния живот, който водиш. Защо не се ожениш, както налага добродетелта?

— Ламме — рече Уленшпигел, — в приятната борба, която се нарича любов, онзи, за когото една жена значи всичките, а всичките жени — една, не бива да избързва лекомислено с избора си.

— Ами Нел, не помисляш ли за нея?

— Нел е в Дамме, много далеч оттук — каза Уленшпигел.

Докато приказваха така, а градушката ставаше все по-гъста, една млада и прелестна жена мина тичешком, покрила глава с полата си.

— Хей, унесена главо — рече тя, — какво правиш под дървото?

— Мечтая — каза Уленшпигел — за някоя жена, която би ме закрила от градушката с полата си.

— Тя е пред тебе — каза жената, — ставай!

Уленшпигел стана и отиде при нея.

— Пак ли ще ме оставиш сам? — рече Ламме.

— Да — отговори Уленшпигел, — но ти иди в „Лебеда“, изяж един или два овнешки бута, изпий дванадесет потира бира, ще заспиш и няма да тъгуваш.

— Ще го направя — рече Ламме.

Уленшпигел се приближи до жената.

— Дигни — каза тя — фустата ми от едната страна, аз ще я дигна от другата и веднага да бягаме.

— Защо да бягаме? — попита Уленшпигел.

— Защото — рече тя — искам да избягам от Мьолестее: началникът на полицията Спелле е в града заедно с двама агенти и се е заклел, че ще накара да бият с камшик всички леки момичета, които нему платят пет флорина. Ето защо бягам; бягай и ти и остани при мене, за да ме браниш.

— Ламме — викна Уленшпигел. — Спелле е в Мьолестее. Иди в Дестелберг, в „Звездата на влъхвите“.

Уплашен, Ламме стана, стисна с две ръце корема си и се затича.

— Де отива тоя дебел заек? — рече момичето.

— В едно леговище, където ще го намеря — отговори Уленшпигел.

— Да бягаме — рече тя и тупна крак като нетърпелива кобила.

— Аз искам да бъда добродетелен, без да тичам — рече Уленшпигел.

— Какво значи това? — попита тя.

Уленшпигел отговори:

— Дебелият заек иска да се откаже от хубавото вино, от бирата и от свежата кожа на жените.

Момичето го изгледа накриво.

— Ти се задъхваш, трябва да си починеш — рече той.

— Не виждам подслон, дето мога да си почина — отговори Уленшпигел.

— Твоята добродетел ще ти бъде подслон — каза момичето.

— Предпочитам твоята пола — рече той.

— Моята пола — каза момичето — е недостойна да подслони такъв светец, какъвто искаш да бъдеш ти. Махни се, за да бягам сама.

— Мигар не знаеш — отговори Уленшпигел, — че кучето със своите четири крака върви по-бързо от човека, който има само два? Затуй, като имаме четири крака, ние ще тичаме по-бързо.

— Твоите приказки не са приказки на добродетелен човек.

— Да — рече той.

— Но — каза тя — винаги съм забелязвала, че добродетелта е спокойна, сънлива, тромава и зиморничава. Тя е маска, която скрива намусените лица, кадифена наметка върху човек от камък. А аз обичам ония, които посят в гърдите си мангал, разпален от огъня на мъжествеността, който подбужда към смели и весели подвизи.

— Точно тъй говореше хубавата дяволица на преславния свети Антоний — каза Уленшпигел.

На двадесетина крачки по пътя имаше странноприемница.

— Ти приказва добре — рече Уленшпигел, — сега трябва да пийнем добре.

— Езикът ми не е още уморен — каза момичето.

Влязоха. Върху един сандък дремеше грамаден кърчаг, наричан „тумбак“ поради големия си корем.

Уленшпигел каза на съдържателя:

— Виждаш ли тоя флорин?

— Виждам го — отговори съдържателят.

— Колко патара ще откъснеш от него, за да напълниш с бира тоя тумбак?

Съдържателят каза:

— Стигат девет манекенса^[2].

— Ще рече — отвърна Уленшпигел — шест фламандски крайцера и още два отгоре. Но както и да е, напълни го.

Уленшпигел наля на жената едно канче, след това стана гордо, залепи устни до устата на тумбака и го изпразни целия в гърлото си. Чу се шум като от водопад.

Слисано, момичето му каза:

— Как можа да налееш в хлътналия си корем тоя голям тумбак?

Уленшпигел не й отговори и каза на съдържателя:

— Донеси едно пушено свинско бутче и хляб, и още един пълен тумбак, за да хапнем и пийнем.

Така и стана.

Докато момичето погризваше свинската кожица, той го прегърна тъй нежно, че то изведнъж се почувствува пленено, очаровано и покорно.

След това го запита:

— Но отде са се взели във вашата добродетел тая жажда на сюнгер, тоя вълчи глад и тая любовна дързост?

Уленшпигел отговори:

— Тъй като бях съгрешавал по най-различни начини, аз, както знаеш, се заклех да се покая. Това покаяние трая цял час. Но като мислех през тоя час за бъдещия си живот, видях, че ще трябва да се храня оскъдно с хляб; да се освежавам блудкаво с вода; да бягам печално от любовта; да не смея да мръдна, нито да кихна от страх, че ще направя нещо лошо; да бъда ценен от всички, но всеки да се бои от мене, да живея самотен като прокажен; тъжен като куче, останало без господар, и след петдесет години мъченичество да пукна печално на някой жалък одър. Покаянието ми трая достатъчно дълго; и затуй, миличка, целуни ме и нека излезем заедно от чистилището.

— Ах — рече тя, като се подчини драговолно, — каква хубава фирма е добродетелта, като се закачи на прът!

Времето мина в любовни закачки; ала все пак те трябваше да станат, защото момичето се страхуваше да не би началникът на полицията Спелле със своите агенти да ги изненада сред техните лудории.

— Запретни полата си — рече Уленшпигел.

И те отърчаха като елени към Дестелберг, дето намериха Ламме, който ядеше в „Звездата на Тримата влъхви“.