Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (143) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXXVII

Беше по време на зрялото грозде, четвъртият ден от месеца на виното, когато от връх камбанарията на църквата „Сен Никола“ в Брюксел хвърлят след литургията торби с орехи на народа.

През нощта Нел се събуди от викове на улицата. Тя потърси Катлин в стаята, по не я намери. Изтича долу, отвори вратата и Катлин влезе, като каза:

— Спаси ме! Спаси ме! Вълкът! Вълкът! — и Нел чу в полето далечен вой. Разтреперана, тя запали всички лампи, восъчни и лоени свещи.

— Какво има, Катлин? — каза тя, като я стискаше в прегръдките си.

Катлин седна с помътени очи, погледна свещите и рече:

— Ето слънцето, то прогонва злите духове. Вълкът, вълкът вие в полето.

— Но — каза Нел — защо си излязла от топлото си легло и си отишла вън в тая влажна септемврийска нощ, за да си спечелиш някоя треска?

И Катлин каза:

— Тая нощ Ханске извика като морски орел и аз отворих вратата. Той ми каза: „Глътни питието за видения“ и аз го изпих. Ханске е красив. Махнете огъня. После той ме заведе до канала и ми каза: „Катлин, аз ще ти върна седемстотинте жълтици и ти ще ги дадеш на Уленшпигел, сина на Клаас. Вземи сега две, за да си купиш рокля; скоро ще ти дам хиляда.“ — „Хиляда ли, мили — казах аз, — че тогава аз ще стана богата.“ — „Ще ги получиш — рече той. — Но няма ли в Дамме жени или девойки, толкова богати сега, колкото ще бъдеш ти?“ — „Не зная“ — отговорих аз. Но не исках да му кажа имената им от страх да не се влюби в тях. Тогава той ми каза: „Научи това и когато дойда следния път, кажи ми имената им.“

Беше студено, мъглата пълзеше по ливадите, сухи клопки падаха от дърветата по пътя. А луната блестеше и по канала имаше светлини. Ханске ми каза: „През такива нощи ходят върколаците; всички грешни души излизат от ада. Трябва три пъти да се прекръстиш с лявата ръка и да извикаш: «Сол! Сол! Сол!» — тя е символ на безсмъртието; и те няма да ти сторят никакво зло“. А аз казах: „Ще сторя всичко, което искаш, Ханске, миличък.“ Той ме целуна и рече: „Ти си моя жена.“ „Да“ — рекох аз. И от неговите сладки думи по тялото ми се разля небесно блаженство, същински балсам. Той сложи на главата ми венец от рози и ми каза: „Ти си хубава.“ Аз му отговорих: „И ти си хубав, Ханске, миличък, в тия дрехи от зелено кадифе със златни ширити, с дългото си щраусово перо, което се вее на шапчицата ти, и с бледото си като блясъка на морски вълни лице. И ако момичетата от Дамме те видят, всички ще тичат по тебе, за да искат твоето сърце, но ти не бива да го даваш никому освен на мене, Ханске.“ Той рече: „Опитай се да узнаеш кои са най-богатите и тяхното богатство ще бъде твое.“

След това си тръгна и ме остави, като ми забрани да вървя подире му.

Аз останах там, като подрънквах в ръка двете жълтици, цяла трепереща и пронизвана от студ поради мъглата; изведнъж видях, че от стръмния бряг изскочи и прекоси наклона един вълк, който имаше зелена муцуна и дълги тръстики в бялата си козина. Аз извиках: „Сол! Сол! Сол!“ и се прекръстих, но той никак на ми се видя уплашен. Хукнах с все сила, аз виках, той виеше и чух затракалите му зъби до себе си и по едно време толкова близо до рамото ми, че очаквах да ме захапе. Но аз тичах по-бързо от него. За голямо щастие на ъгъла на улица „Херон“ срещнах нощния пазач с фенера си. „Вълкът! Вълкът!“ — виках аз. — „Не се страхувай от нищо — каза ми нощният пазач, — аз ще те заведа у вас, луда Катлин.“ И усетих, че ръката, с която ме бе хванал, трепереше. И той също се страхуваше.

— Но той пак е добил смелост — каза Нел. — Не го ли чуваш как пее сега, като провлича гласа си: „Сега е десет часът, десет часа на камбанарията.“ И си върти кречеталката.

— Махнете огъня — рече Катлин, — главата гори, Ханске, миличък, върни се.

Нел гледаше Катлин; тя молеше Дева Богородица да махне от главата й огъня на лудостта; и плачеше за нея.