Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (179) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

VII

През следната нощ, призори, Уленшпигел се събуди от виковете на Ламме:

— Уленшпигел! Уленшпигел! Помощ, не й давай да замине. Отрежете въжетата! Отрежете въжетата!

Уленшпигел се качи на палубата и каза:

— Защо викаш? Аз не виждам нищо.

— Тя е — отговори Ламме. — Тя е, жена ми. Хе там, в лодката, която се върти около оня кораб, да, около оня кораб, от който се чуват песни и звуци на виола.

Нел се качи на палубата.

— Срежи въжетата, мила моя — каза Ламме. — Не виждаш ли, че раната ми е изцерена, нейната нежна ръка я превърза; да, тя, тя. Не я ли виждаш изправена в лодката? Чуваш ли? Тя още пее. Ела, любима моя, ела, не бягай от твоя злочест Ламме, който без тебе беше тъй самотен в света.

Нел го хвана за ръката и опипа лицето му.

— Той още има треска — каза тя.

— Отрежете въжетата — викаше Ламме; — дайте ми една лодка! Аз съм жив, щастлив, изцерен.

Уленшпигел отряза въжетата: Ламме скочи от леглото си и както беше по бели гащи и без куртка, почна сам да спуска лодката.

— Вижказа Нел на Уленшпигел, — ръцете му треперят от нетърпение.

Когато лодката беше готова, Уленшпигел, Нел и Ламме се качиха в нея заедно с един гребец и се отправиха към кораба, закотвен далеч в пристанището.

— Виж какъв хубав кораб — рече Ламме, като помагаше на гребеца.

Върху свежото сутрешно небе, обагрено като позлатен кристал от лъчите на изгряващото слънце, корабът изрязваше очертанието на корпуса си и на своите изящни мачти.

Докато Ламме гребеше, Уленшпигел го попита:

— Кажи ни сега, как я намери?

Ламме отговори с откъслечни думи:

— Спях, беше ми вече по-добре. Изведнъж глух шум. Нещо дървено се удря о кораба. Лодка. От шума притичва матрос: „Кой е?“ Нежен глас, нейният глас, синко, нейният, нейният приятен глас: „Приятели.“ След това по-груб глас: „Да живее Голтака! Капитанът на кораба «Йохана» ще говори с Ламме Гудзак.“ Морякът хвърля стълбичка. Луната свети. Виждам човешка фигура, която се качва на палубата: пълни бедра, кръгли колене, широк таз; казвам си: „Това не е мъж“; чувствувам, сякаш някаква роза се разпуква и досяга бузата ми: нейната уста, синко, и чувам, че тя ми казва, тя, разбираш ли, тя самата, която ме обсипва с целувки и сълзи: то беше благоуханен течен огън, който се сипеше по тялото ми: „Зная, че не правех добре; но аз те обичам, мъжо! Заклех се пред бога: сега нарушавам клетвата си, мъжо, мой клети мъжо! Често идвах, но не смеех да се приближа до тебе; най-сетне морякът ми позволи: превързах раната ти, но ти не ме позна; ала аз те изцерих, не се сърди, мъжо! Аз вървях подире ти, но се страхувах, той е на тоя кораб: пусни ме да си вървя; ако ме види, ще ме прокълне и аз ще горя във вечния огън!“ Тя пак ме целуна, разплакана и щастлива, и си тръгна въпреки молбите и сълзите ми: ти ми беше вързал ръцете и краката, синко, но сега…

И при тия думи той загреба така силно, че лодката приличаше на изпъната струна от лък, която хвърля стрела напред.

Приближавайки се до кораба, Ламме каза:

— Ето я на палубата, свири на виола — моята прелестна жена с тъмнозлатисти коси, с тъмни очи, с бузи още свежи, с голи и закръглени ръце и с бели пръсти. Лети, лодко, по вълните!

Когато капитанът на кораба видя, че иде лодка и Ламме гребе като дявол, заповяда да хвърлят от палубата една стълба. Щом наближиха, Ламме скочи от лодката на стълбичката с риск да падне в морето и блъсна зад себе си лодката на повече от пет метра; изкатери се като котка на палубата и отърча при жена си; почти припаднала от радост, тя го целуна, прегърна го и му каза:

— Ламме! Не ме отвеждай; аз се заклех пред бога, но те обичам. Ах, скъпи мой!

Нел възкликна:

— Това е Калекен Хуйбрехт, хубавата Калекен.

— Аз съм — каза тя. — Уви! Пладнето на моята хубост вече мина.

И изведнъж се натъжи.

— Какво си сторила — каза Ламме; — какво е станало с тебе? Защо ме напусна? Защо искаш да ме оставиш сега?

— Слушай — каза тя, — но не се сърди; ще ти кажа всичко: смятах, че всички монаси са божии хора и се доверих на един от тях; той се казва брат Корнелис Адриансен.

Като чу това, Ламме възкликна.

— Какво! — каза той. — Този ли мръсен мошеник, който имаше уста като помийна яма, пълна с мръсотии и гнусотии, и говореше само, че трябвало да се пролива кръвта на протестантите! Какво, тоя ли, който хвалеше инквизицията и наредбите! Аха, значи, тоя ужасен негодник.

Калекен каза:

— Не оскърбявай божия човек.

— Божия човек ли? — рече Ламме. — Аз го познавам: това е човекът на мръсотиите и подлостите. Злочеста съдба! Моята хубава Калекен да падне в ръцете на тоя развратен монах! Не се приближавай до мене, ще те убия. А аз толкова те обичах! Моето нещастно излъгано сърце, което принадлежеше само на нея! Какво търсиш тук? Защо си превързала раната ми! Трябваше да ме оставиш да умра. Върви си; не искам да те виждам вече, върви си или ще те хвърля в морето. Де ми е ножът!…

Тя го прегърна и каза:

— Ламме, мъжо, не плачи: аз не съм такава, каквато мислиш; аз не съм била никога негова.

— Лъжеш — каза Ламме разплакан и скърцащ със зъби. — Ах! Никога не съм бил ревнив, но сега съм. Тъжна страст — гняв и любов, нужда да убиеш и да прегърнеш. Върви си! Не, остани! Толкова добър бях към нея! Горя от желание да убивам. Де ми е ножът! О, това ме изгаря, разкъсва, изяжда, ти се подиграваш с мене…

Тя го прегръщаше разплакана, нежна и покорна.

— Да — каза той, — от гняв загубих и разума си; да, ти си пазила моята чест, тая чест, която ние глупашки закачаме по фустите на жените. Затова, значи, ме молеше с най-сладката си усмивка да ти позволя да отидеш на проповед с приятелките си…

— Остави ме да ти разправя — рече жената, като го прегърна. — Още сега да умра, ако те лъжа!

— Тогава умри, защото ще ме излъжеш — каза Ламме.

— Изслушай ме — рече тя.

— И да приказваш, и да не приказваш — все ми е едно.

— Брат Адриансен — каза тя — минаваше за добър проповедник; аз отидох да го чуя; той поставяше духовното звание и безбрачието над всичко друго, тъй като най-вече чрез тях вярващите могат да отидат в рая, Неговото красноречие беше голямо и пламенно: много почтени жени, между които и аз, и главно голям брой вдовици и девойки бяха смутени духом от него. Тъй като безбрачието е толкова съвършено нещо, той ни препоръча да го поддържаме: ние се заклехме, че няма вече да водим брачен живот…

— Освен с него, разбира се — каза разплакан Ламме.

— Мълчи — рече тя ядосана.

— Хайде — каза той — свършвай: ти ме нарани толкова силно, че никога няма да оздравея.

— Ще оздравееш — каза тя, — мили мой, когато остана при тебе завинаги.

Тя поиска да го прегърне и целуне, но той я отблъсна.

— Вдовиците — каза тя, — когато бяха в негова власт, се кълняха да не се омъжват никога вече.

Ламме я слушаше, потънал в ревнивите си мисли.

Засрамена, Калекен продължи:

— Той искаше — рече тя — да му се изповядват само млади и хубави жени или момичета: другите изпращаше при техните свещеници. Той учреди орден на ревностни богомолки и ни накара да се закълнем всички, че няма да отиваме при други изповедници: и аз се заклех: моите другарки, по-опитни от мене, ме попитаха не искам ли да се посветя в светото послушание и в светото покаяние: и аз се съгласих. В Брюге, на Кея на каменарите, близо до манастира на миноритите, има къща, в която живее една жена на име Каале дьо Найяж, която обучава девойките и ги храни срещу една жълтица на месец; брат Корнелис можеше да отива в нейната къща, без да го виждат, че излиза от манастира. В тая къща отивах аз, в една малка стая, дето той беше сам: там той ми заповяда да му разправя за всичките си естествени и плътски влечения; отначало аз не се решавах, но най-после склоних, разплаках се и му казах всичко.

— Ах! — плачеше Ламме. — Значи, на тая свиня-калугер ти направи своята чиста изповед.

— Той винаги ми казваше, и това е истина, мъжо, че над земния свян има един небесен свян и ние принасяме в жертва на бога нашата светска срамливост и че като признаваме на нашия изповедник всичките си тайни желания, ставаме достойни да възприемем светото послушание и светото покаяние.

— Най-сетне той ме накара да застана гола пред него, та моето тяло, което е съгрешавало, да получи едно съвсем леко наказание за греховете ми. Един ден той ме принуди да се съблека, аз паднах в безсъзнание, когато трябваше да съблека долните си дрехи; той ме свести с разни ароматични лекарства. „Засега това стига, дъще — каза той. — Ела след два дни и донеси една пръчка.“ Това продължи дълго време без някога… кълна ти се пред бога и пред всички светци… мили… разбери ме… погледни ме… виж дали те лъжа: аз си останах чиста и вярна… Аз те обичах.

— Клето миличко тяло — каза Ламме. — О, какво срамно петно върху твоята брачна дреха.

— Ламме — каза тя, — той говореше от името на бога и на нашата света майка църквата; не бях ли длъжна да го слушам? Аз винаги те обичах, но се заклех пред Богородица със страшни клетви да се откажа от тебе: но все пак аз показах слабост, слабост към тебе. Спомняш ли си странноприемницата в Брюге? Аз бях тогава у Каале дьо Найяж, а ти мина през там на магарето си заедно с Уленшпигел. Аз тръгнах подире ти; и имах доста пари, тъй като не харчех нищо за себе си; видях, че си гладен: сърцето ми ме повлече към тебе, аз почувствувах съжаление и любов.

— Де е той сега? — попита Уленшпигел.

Калекен отговори:

— След анкета, станала по заповед на съдията, и след едно разследване на лоши хора, брат Адриансен бе принуден да напусне Брюге и да избяга в Анверс. На кораба ми казаха, че моят мъж го заловил пленник.

— Какво! — извика Ламме. — Тоя калугер, когото угоявам, той е…

— Той — отговори Калекен, като закри лице с ръцете си.

— Брадва! Брадва! — викна Ламме. — Да го убия и да продам на търг маста на тоя похотлив пръч! Да се върнем бързо на кораба. Лодката! Де е лодката?

Нел му каза:

— Позорна жестокост е да се убива или ранява пленник.

— Ти ме гледаш свирепо, ще ми попречиш ли? — каза той.

— Да — каза тя.

— Добре! — рече Ламме. — Няма да му сторя никакво зло: само ми позволете да го измъкна от клетката. Лодката! Де е лодката!

Те се качиха бързо. Ламме гребеше с голямо усърдие и в същото време плачеше.

— Ти си тъжен, мили? — му каза Калекен.

— Не — рече той. — Доволен съм: нали вече няма да ме напуснеш?

— Никога! — каза тя.

— Ти си чиста и вярна — рече той, — но, миличка, сладка моя Калекен, аз живеех само за да мога да те намеря, а сега заради тоя калугер във всички наши радости ще има отрова, отровата на ревността… И щом бъда тъжен или просто уморен, пред мене ще изпъкнеш ти, гола, подложила хубавото си тяло на това безсрамно шибане с пръчка. Пролетта на нашата любов беше моя, но лятото — беше негово; есента ще бъде сива, скоро ще дойде зимата и ще погребе моята вярна любов.

— Ти плачеш? — каза тя.

— Да — рече той. — Миналото не се връща.

Тогава Нел каза:

— Щом Калекен е била вярна, би трябвало да те напусне за твоите лоши думи.

— Той не знае колко го обичах — каза Калекен.

— Право ли казваш? — възкликна Ламме. — Ела, миличка, ела, жено моя, няма вече сива есен, нито зима-гробар.

Той се развесели и те се качиха на кораба.

Уленшпигел даде ключовете от клетката на Ламме и Ламме я отвори; той хвана калугера за ухото и се опита да го издърпа на палубата, но не можа. Опита се да го накара да излезе странишком, но пак не можа.

— Трябва всичко да се счупи; петелът е дебел — каза той.

Най-сетне калугерът излезе, като пулеше слисаните си очи и държеше с две ръце шкембето си; при една голяма вълна, която разлюля кораба, той падна на задника си.

А Ламме се обърна към него:

— Пак ли ще ми кажеш „дебелако“? Сега ти си по-дебел от мене. Кой ти даваше да ядеш седем пъти на ден? Аз. Как стана така, дърдорко, че сега си по-спокоен и по-кротък към клетите Голтаци?

И продължи:

— Ако стоиш още една година в клетка, няма да можеш да излезеш вече от нея: когато се раздвижиш, базите ти треперят като свинска пача: ти вече не крещиш; скоро няма да можеш и да дишаш.

— Мълчи, дебелако — рече монахът.

— Дебелако? — каза Ламме разярен. — Аз съм Ламме Гудзак, а ти си брат Дигзак, Ветзак, Льогензак, Слокензег, Вулпсзаг — сиреч брат дебел чувал, чувал тлъстини, чувал лъжи, чувал лакомия, чувал похот; под кожата си ти имаш вече четири пръста лой, очите ти не се виждат: Уленшпигел и аз свободно бихме могли да живеем в катедралата на твоя корем! Ти ме наричаш дебелак, а искаш ли огледало, за да погледнеш шкембето си? Аз, аз те храних, паметнико от месо и кости. Аз се бях заклел, че ще плюеш мас, че вместо пот от тебе ще тече мас и че ще оставяш след себе си следи от мас като свещ, която се топи на слънцето. Казват, че дамлата идва, когато се появи седмата гуша; сега ти си стигнал до пет и половина гуши.

След това се обърна към Голтаците.

— Виждате ли го тоя развратник! Това е брат Корнелис Адриансен Мошеникансен от Брюге: там той е проповядвал за някакъв нов свян. Неговата тлъстина е наказанието му: неговата тлъстина е мое дело. Слушайте сега всички вие, матроси и войници: аз ще се разделя от вас, от тебе, Уленшпигел, и от тебе също, малка Нел, за да отида във Флисинген, дето имам имот и дето ще живея с моята злочеста наново намерена жена. Някога вие ми се заклехте, че ще изпълните всичко, каквото бих ви поискал.

— Това е честната дума на Голтаците — казаха те.

— Тогава — каза Ламме — погледнете тоя развратник, тоя брат Адриансен Мошеникансен от Брюге; аз се заклех, че ще го накарам да умре от тлъстини като свиня; направете още по-голяма клетка, карайте го да яде вместо по седем по дванадесет пъти на ден; давайте му тлъста и сладка храна; той е вече като вол, направете го да стане като слон и ще видите, че ще изпълни клетката.

— Ще го угоим — казаха те.

— А сега — продължи Ламме, като се обърна към монаха — казвам сбогом и на тебе, мошенико, когото наредих да хранят по манастирски, вместо да те обесят: расти в тлъстини и върви към дамла!

След това той прегърна жена си Калекен и рече:

— Гледай, ръмжи или мучи, каквото щеш, аз ти я вземам, ти вече няма да я шибаш с пръчки.

Но сега монахът изпадна в ярост и се обърна към Калекен:

— Ти отиваш, значи, плътска жено, в леглото на разврата! Да, ти си отиваш без никаква милост към нещастния мъченик на словото божие, който те просвети в светото блажено небесно послушание. Бъди проклета! Нека никой свещеник да не ти опрости греховете; нека земята изгаря ходилата ти, захарта да ти бъде като сол, говеждото месо — като месо на умряло куче; нека хлябът да ти бъде като пепел, слънцето — като лед, а снегът — адски огън; проклета да бъде утробата ти; децата ти да бъдат отвратителни, да имат маймунско тяло и свинска глава, по-голяма от корема им; нека страдаш, плачеш и стенеш на тоя свят и в другия, в ада, който те очаква, ада с гореща сяра и смола, приготвени за жени като тебе. Ти отблъсна моята бащинска обич: бъди трижди проклета от светата троица, седем пъти проклета от светилниците на кивота; нека покаянието да ти бъде проклятие; причастието — смъртна отрова и в църква всяка плоча да се издига, за да те смаже и да ти каже: „Тая жена е развратница, тя е прокълната, тя е осъдена на вечен огън!“

А радостният Ламме подскачаше от доволство и думаше:

— Тя е била вярна, калугерът сам каза това — да живее Калекен!

Ала тя плачеше и трепереше:

— Махни — каза тя — от мене това проклятие, мъжо. Аз виждам ада. Премахни това проклятие!

— Дигни си проклятието — рече Ламме.

— Няма да го дигна, дебелако — отвърна монахът.

А жената, съвсем бледа и примряла, бе коленичила със скръстени ръце и молеше брат Адриансен.

И Ламме каза на монаха:

— Дигни проклятието си или ще бъдеш обесен и ако от тежината ти въжето се скъса, ще те бесим, докато умреш.

— Ще те бесим, докато умреш — казаха Голтаците.

— Добре — каза монахът на Калекен. — Върви, развратнице, върви с тоя дебелак; върви, дигам проклятието си, но бог и всички светии ще те следят; върви с тоя дебелак, върви.

И млъкна, изпотен и задъхан.

Изведнъж Ламме възкликна:

— Издува се, издува се! Виждам шестата гушка; при седмата дохожда дамлата! А сега — рече той, като се обърна към Голтаците, — оставям те на бога — тебе, Уленшпигел, на бога — вас, всички мои добри приятели, на бога — тебе, Нел, и светото дело на свободата: нищо не мога да направя вече за него.

Сетне той се разцелува с всички и каза на жена си Калекен:

— Хайде, настъпи часът за законната любов.

Докато лодката, която отнасяше Ламме и неговата любима, се плъзгаше по водата, матросите, войниците и юнгите, размахали шапки, викаха: „Сбогом, брате; сбогом, Ламме, сбогом, брате и приятелю.“

А Нел избърса с върха на пръстчето си една сълза в края на окото на Уленшпигел и каза:

— Ти си тъжен, любими?

— Той беше добър — каза Уленшпигел.

— Ах — каза тя, — тая война няма никога да свърши и все така ли ще трябва да живеем сред кръв и сълзи?

— Да потърсим Седмината — рече Уленшпигел. — Близък е часът на освобождението.

Според желанието на Ламме Голтаците угоиха монаха в клетката. Когато го пуснаха срещу откуп на свобода, той тежеше триста и седемнадесет ливри и пет унции по фламандски мерки.

И той умря като игумен в своя манастир.