Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (151) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

I

Когато бяха в Хейст, на дюните, Уленшпигел и Ламме видяха, че откъм Остенде, Бланкенберге и Кноке идат много рибарски кораби, пълни с въоръжени мъже, които по примера на зеландските Голтаци носеха на шапките си сребърен полумесец с надпис: „По-скоро ще служа на турчина, отколкото на папата“.

Уленшпигел е радостен, той свирка като чучулига; от всички страни му отговаря бойният зов на петела.

Корабите плават, ловят риба, продават я и спират едни след друг в Емден. Там по нареждане на принц Орански остана Вилхелм дьо Блоа, за да въоръжава един кораб.

Уленшпигел и Ламме пристигнаха в Емден тъкмо когато по заповед на Трелонг^[1] корабите на Голтаците се отправяха навътре в морето.

Трелонг беше от единадесет седмици в Емден и страшно се отегчаваше. Той слизаше от кораба на земята, качваше се отново на кораба, също като мечка във вериги.

Като скитосваха по кейовете, Уленшпигел и Ламме съзряха един благородник с добродушно лице, обзет от някаква тъга; той се опитваше да изкърти с тояга, която имаше желязно острие накрая, един камък от настилката на кея. Макар че се мъчеше безуспешно, той не се отказваше, а зад него едно куче глождеше кокал.

Уленшпигел се приближи до кучето и се престори, че иска да му вземе кокала. Кучето изръмжа, Уленшпигел продължи: кучето залая силно.

От шума благородникът се обърна и каза на Уленшпигел:

— Защо измъчваш животното?

— А ваше благородие защо измъчва камъка?

— Това е съвсем друго — каза той.

— Разликата не е голяма — отговори Уленшпигел. — Както кучето държи за кокал и го пази, така и камъкът държи за кея и не иска да се махне от него. Не е за чудене хора като нас да се въртят около едно куче, щом хора като вас могат да се въртят около камък от настилката.

Ламме стоеше зад Уленшпигел и не смееше да се обади.

— Кой си ти? — попита господинът.

— Аз съм Тил Уленшпигел, син на Клаас, умрял на кладата за вярата.

И подсвирна като чучулига, а другият пропя като петел.

— Аз съм адмирал Трелонг — рече той; — какво искаш от мене?

Уленшпигел му разправи приключенията си и му даде петстотин жълтици.

— Кой е тоя дебел човек? — попита Трелонг, като посочи с пръст Ламме.

— Мой спътник и приятел — отговори Уленшпигел: — като мене и той иска да пее върху твоя кораб с хубавия глас на аркебузата песента за освобождението на татковината ни.

— И двамата сте храбри — рече Трелонг — и ще тръгнете с моя кораб.

Беше през февруари; вятърът бе остър и мразът — силен. След триседмично мъчително чакане Трелонг напусна Емден с възмущение. Смятайки да отиде в Тексел^[2], той тръгна от Вли^[3], но бе принуден да влезе във Виеринген^[4], дето корабът му бе скован от ледовете.

Скоро около кораба можеше да се види весело зрелище: шейни и хора, които се пързаляха, всички в кадифе; жени на кънки в поли и дрехи, извезани със сърма и бисери, алени и небесносини; момчета и момичета идеха, връщаха се, пързаляха се, смееха се, един след друг или двама по двама, по двойки, запели върху леда песента на любовта, или отиваха в окичените със знамена бараки да хапнат и пийнат ракия, портокали, смокини, меден хляб, пушена риба, яйца, топли зеленчуци, палачинки, туршии, а в това време около тях плазовете на шейнички и шейни с платна стържеха леда.

Ламме, търсейки жена си, се пързаляше като веселите мъже и жени, но често падаше.

В това време Уленшпигел отиваше да утоли жаждата си и да се нахрани в една малка кръчма на кея, дето беше евтино. Той с удоволствие разговаряше със старата съдържателка.

Един неделен ден, към девет часа, той пак отиде там и поиска да се нахрани.

— Но ти си се подмладила, стопанко — каза той на една прелестна жена, която дойде да му услужи, — де дяна предишните си бръчки? От устата ти не е паднал нито един от белите ти и младички зъби, а устните ти са червени като череши. Дали не е за мене тая нежна и дяволита усмивка?

— Не, не — каза тя; — но какво искаш да ти дам?

— Себе си — рече той.

Жената отговори:

— Това е премного за такъв мършав мъж като тебе; не искаш ли друго месо?

И тъй като Уленшпигел се умълча, тя каза:

— Де дяна ти оня хубав, строен и пълен мъж, когото често виждах с тебе?

— Ламме ли? — рече той.

— Какво го направи? — каза тя.

Уленшпигел отговори:

— Той яде в бараките твърди яйца, пушени змиорки, солени риби и всичко, което може да се сложи в устата; и той прави всичко това, за да намери жена си. Защо не си ти моя жена, миличка? Искаш ли петдесет флорина? Искаш ли златна огърлица?

Но тя се прекръсти и рече:

— Мене не можеш да ме купиш, нито да ме вземеш.

— Нищо ли не обичаш? — каза той.

— Обичам те като мой ближен; но преди всичко обичам господ Исус Христос и Богородица Дева, които ми заповядват да водя целомъдрен живот. Строги и тежки са задълженията, но бог помага на нас, клетите жени. Ала все пак някои не издържат. Весел ли е твоят дебел приятел?

Уленшпигел отговори:

— Когато яде, е весел, когато гладува — тъжен, и винаги замечтан. А ти весела ли си, или тъжна?

— Ние, жените — рече тя, — сме роби на оногова, който ни управлява!

— Месецът ли? — каза той.

— Да — рече тя.

— Ще кажа на Ламме да дойде.

— Недей — каза тя, — той ще се разплаче, а и аз също.

— Виждала ли си някога жена му? — попита Уленшпигел.

Тя отговори с въздишка:

— Тя съгрешаваше с него и бе осъдена на жестоко изкупление. Тя знае, че той пътува по море, за да възтържествува ереста, а за едно християнско сърце е тежко да си помисли такова нещо. Защищавай го, ако го нападнат; грижи се за него, ако го ранят; жена му ми поръча да ти отправя тая молба.

— Ламме е мой брат и приятел — отговори Уленшпигел.

— Ах! — рече тя. — Защо не се върнете в лоното на нашата света майка църквата?

— Тя изяжда децата си — отговори Уленшпигел.

И си отиде.

През една мартенска сутрин, когато вятърът режеше и не преставаше да стяга ледовете, а корабът на Трелонг не можеше да замине, матросите и войниците от кораба отиваха с шейни и кънки на гуляи и развлечения.

Уленшпигел беше в кръчмата; хубавата жена, потънала в скръб и като че не на себе си, му каза:

— Клетият Ламме! Клетият Уленшпигел!

— Защо се оплакваш? — попита той.

— Ах! Ах! — каза тя. — Защо не вярвате в литургията? Щяхте да отидете непременно в рая и аз бих могла да ви спася в тоя живот.

Тъй като тя отиде до вратата и се ослуша внимателно, Уленшпигел й каза:

— Снега ли слушаш, който пада?

— Не — рече тя.

— Или вятъра, който стене?

— Не — каза отново тя.

— Или веселия шум, който дигат в съседната кръчма нашите храбри моряци?

— Смъртта дохожда като крадец — рече тя.

— Смъртта! — каза Уленшпигел. — Не те разбирам; ела и кажи.

— Те са тук — рече тя.

— Кои?

— Кои ли? — отговори тя. — Войниците на Симонен Бол, които ще дойдат в името на херцога и ще се нахвърлят върху всички ви; и ако тук толкова много се грижат за вас, то е, защото така правят с говедата, преди да ги заколят. Ах! — рече тя, цяла обляна в сълзи. — Защо узнах това едва преди малко?

— Не плачи, не викай — рече Уленшпигел, — а си стой тука!

— Не ме издавай — каза тя.

Уленшпигел излезе, завтече се и обиколи всички бараки и кръчми, като шепнеше на ухото на всеки войник и моряк: „Испанецът иде“.

Всички изтичаха на кораба, приготвиха много набързо всичко необходимо за сражението и зачакаха неприятеля. Уленшпигел каза на Ламме:

— Виждаш ли оная хубава жена там на кея в черна, извезана с червено рокля, която крие лице под бялата си качулка?

— Все ми е едно — отговори Ламме. — Студено ми е, искам да спя.

И покри глава с наметката си така, че не можеше да чуе нищо.

Уленшпигел позна жената й и извика от кораба:

— Искаш ли да вървиш с пас?

— До гроб — рече тя, — но не мога.

— Ще бъде добре за тебе — каза Уленшпигел; — все пак помисли: когато славеят е в гората, той е щастлив и пее; но излезе ли от нея и изложи на опасност крилцата си срещу вятъра на широкото море, те се счупват и той умира.

— Аз пях в къщи — рече тя — и бих пяла навън, ако можех. — Приближи се до кораба и добави: — Вземи тоя мехлем за тебе и за твоя приятел, който спи, когато трябва да бъде буден. Ламме, Ламме! Бог да те пази от зло, върни се здрав!

И откри лицето си.

— Жена ми, жена ми! — извика Ламме.

И поиска да скочи на леда.

— Твоята вярна жена! — рече тя.

И хукна да бяга.

Ламме понечи да скочи от палубата на леда, но един войник го дръпна за наметката и му попречи. Той крещя, плака, моли се да му позволят да скочи. Но капитанът каза:

— Ако напуснеш кораба, ще бъдеш обесен.

Ламме пак се опита да скочи на леда, но един стар Голтак го възпря и му каза:

— Подът е влажен, ще си намокриш краката.

И Ламме седна на задника си, като плачеше и продължаваше да вика:

— Жена ми, жена ми! Пуснете ме да отида при жена си!

— Пак ще я видиш — рече Уленшпигел. — Тя те обича, но повече от тебе обича бога.

— Побесняла дяволица! — изкрещя Ламме. — Щом обича бога повече от мъжа си, защо ми се явява тъй прелестна и желана? И ако ме обича, защо ме оставя?

— Можеш ли да виждаш хубаво в дълбок кладенец? — попита Уленшпигел.

— Ах! — каза Ламме. — Скоро ще умра.

И остана върху палубата бледен и извън себе си.

През това време дойдоха хората на Симонен Бол със силна артилерия.

Те стреляха срещу кораба, който им отвърна. И гюллетата им разтрошиха всичкия лед наоколо. Привечер заваля топъл дъжд.

Вятърът духаше от запад, морето се развълнува под леда и го дигна на грамадни късове, които се изправяха, падаха, сблъскваха се, качваха се един върху друг и това бе опасно за кораба; но щом зората разкъса нощните облаци, той изопна своите платнени крила като птица на свободата и отплава в открито море.

Там те се присъединиха към флотата на господин Люмей дьо ла Марш^[5], адмирал на Холандия и Зеландия, чийто кораб като на капитан и главнокомандуващ носеше фенер високо на мачтата си.

— Виж го хубаво, синко — рече Уленшпигел, — тоя няма да те пощади, ако речеш да избягаш от кораба. Чуваш ли гласа му как тряска като гръмотевица? Виж колко е широкоплещест и як, каква му е висока снагата! Погледни дългите му ръце и извити нокти! Виж кръглите му и студени очи, очи на орел, и дългата му заострена брада, която той ще остави да порасне, докато избеси всички монаси и свещеници, за да отмъсти за смъртта на двамата графове! Виж колко е страшен и жесток; ако продължаваш непрекъснато да хленчиш и викаш: жена ми! — той ще заповяда чисто и просто да те обесят.

— Синко — отговори Ламме, — тъй приказва за бесилото на ближния оня, на когото примката на въжето е вече на шията.

— Ти ще увиснеш пръв. Това е моето приятелско пожелание — каза Уленшпигел.

— Аз ще те видя — отговори Ламме — как ще изплезиш на бесилото два метра извън човката си тоя отровен език!

Всеки от тях мислеше, че другият се шегува.

През тоя ден корабът на Трелонг плени един бискайски кораб, натоварен с живак, със златен прах, вина и подправки. Корабът бе очистен от всичко, което съдържаше — хора и стока, както лъв очиства волски кокал.

То бе по същото време, когато херцогът наложи жестоки и чудовищни данъци на Нидерландия, като задължи всички жители, които продаваха движими и недвижими имоти, за да плащат хиляди флорина на всеки десет хиляди. И тая такса беше постоянна. Всички търговци и продавачи на каквото и да е трябваше да плащат на краля една десета от цената на продаденото и народът казваше, че от една стока, която се препродава десет пъти в седмицата, кралят вземаше всичко.

И по тоя начин търговията и индустрията отиваха към разорение и смърт.

А Голтаците превзеха морската крепост Ла Бриел, която бе наречена Разсадник на свободата.