Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (139) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXXIII

На другия ден Уленшпигел тръгна за Куртре, като вървеше покрай бистрата рекичка Лис.

Ламме едва креташе.

Уленшпигел му каза:

— Какво си захленчил, жалка душо, за жена си, която ги сложи рогатия венец на рогоносците.

— Синко — рече Ламме, — тя винаги ми беше вярна и ме обичаше доста много, а пък аз я обичах прекалено много, кротки Исусе. Един ден тя отиде в Брюге и се върна променена. От тоя ден насетне на молбите ми за любов тя отговаряше:

„Трябва да живея с тебе като приятелка, не иначе.“

Тогава мене ми ставаше тъжно и аз й казвах:

„Миличка, любима, ние се оженихме пред бога. Не направих ли за тебе всичко, каквото искаше? Не носех ли много често куртка от черно платно и наметка от прост памучен плат, за да те обличам въпреки кралските наредби в коприна и сърма? Миличка, не ме ли обичаш вече?“

„Обичам те — казваше тя, — както иска бог, неговите закони и светите наредби и правила за покаяние. И все пак аз ще ти бъда само добродетелна другарка.“

„Не ми е потрябвала твоята добродетел — отговарях й, — тебе искам аз, тебе, моята жена.“

Тя клатеше глава и отговаряше:

„Зная, че си добър; до днес ти беше готвачът в къщи, за да ме избавиш от грубата работа и от готвенето; ти гладеше чаршафите ни, якичките и ризите, тъй като ютията бе много тежка за мене; ти переше бельото, метеше къщата и улицата пред портата, пак за да ме опазиш от всякаква умора. Сега искам аз да работя вместо тебе, но нищо повече, мъжо.“

„Все ми е едно — отговарях аз, — както по-рано аз ще бъда твоя горнична, гледачка, готвачка, перачка, твой покорен роб; но недей разделя, жено, тия две сърца и тела, които бяха едно; не късай сладостната любовна връзка, която тъй нежно ни сплиташе.“

„Трябва“ — отговаряше тя.

„Ах — казвах аз, — в Брюге ли взе това жестоко решение?“

Тя отговаряше:

„Аз се заклех пред бога и пред светиите.“

„Но кой — извиках аз — те принуди да се закълнеш, че нима да изпълняваш съпружеските си задължения?“

„Оня, който носи божия дух и ме нареди между разкаяните грешници.“

И от тоя миг тя престана да бъде моя, сякаш бе станала вярна съпруга на другиго. Аз я молих, мъчих, заплашвах, плаках, умолявах. Напразно. Когато една вечер се върнах в Бланкенберге, дето бях ходил да получа дохода от един мой чифлик, намерих къщата празна. Сигурно, уморена от моите молби, раздразнена и тъжна от моята скръб, жена ми бе избягала. Де ли е тя сега?

И Ламме седна на брега на Лис, навел глава и загледан във водата.

— Ах — думаше той. — Мила моя, пълничка, нежна и прелестна. Ще намеря ли някога друга ярчица като тебе? Любовна гозба, няма ли вече да си хапна от тебе? Де са твоите целувки, благоуханни като мащерка; твоята устица, дето аз смучех наслада както пчела мед от розата; твоите бели ръце, които се сплитаха около мене и ме милуваха? Де е твоето туптящо сърце, твоята пълничка гръд и приятният трепет на твоята снага, снага на вълшебница, задъхана от любов? Но де са и твоите предишни води, бистра речице, която носиш тъй весело сега новите си води под слънцето?