Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (168) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XVIII

Изведнъж цялата флота видя на брега някаква черна тълпа, сред която светеха факли и лъщеше оръжие; сетне факлите угаснаха и настъпи пълен мрак.

По заповед на адмирала по корабите бе обявена тревога; всички светлини угаснаха; матроси и войници, въоръжени с брадви, легнаха на палубата по корем. Храбрите артилеристи с фитили в ръце застанаха до оръдията, заредени с картеч и гюллета. Викнеха ли адмиралът и капитаните: „Сто крачки!“, което означаваше позицията на неприятеля, те трябваше да открият огън от носа, кърмата и от борда, според положението на настъпващите.

И чу се гласът на господин Ворст:

— Смърт за всеки, който говори високо!

И капитаните повториха след него:

— Смърт за всеки, който говори високо!

Нощта беше безлунна, но със звезди.

— Чуваш ли? — рече Уленшпигел на Ламме така, като че шепнеше призрак. — Чуваш ли гласовете на ония от Амстердам и скърцането на кънките им по леда? Те вървят бързо. Чува се говорът им. Те казват: „Лентяите Голтаци спят. Наше е лисабонското съкровище!“ Запалват факли. Виждаш ли стълбите им за пристъпа, грозните им мутри и дългата верига на атакуващите? Те са повече от хиляда.

— Сто крачки! — извика господин Ворст.

— Сто крачки! — извикаха капитаните.

И се чу тътен като от гръмотевица и жален вой по леда.

— Осемдесет топа стрелят отведнъж! — рече Уленшпигел. — Бягат, Виждаш ли как се отдалечават факлите?

— Гонете ги! — каза адмирал Ворст.

— Гонете ги! — казаха капитаните.

Но гонитбата не трая дълго, тъй като бегълците имаха преднина от сто крачки и крака на страхливи зайци.

И у хората, които викаха и умираха по леда, намериха злато, скъпоценности и въжета за връзване на Голтаците.

И след тая победа Голтаците говореха помежду си: „Щом бог е с нас, кой ще бъде против нас? Да живее Голтака!“

Но на третия ден сутринта господин Ворст очакваше в тревога нов пристъп, Ламме се качи на палубата и каза на Уленшпигел:

— Заведи ме при тоя адмирал, който не искаше да те чуе, когато ти предсказа заледяването.

— Върви без водач — отговори Уленшпигел.

Ламме заключи готварницата и отиде. Адмиралът беше на палубата и гледаше дали няма да съзре някакво движение откъм града.

Ламме се приближи до него и каза:

— Господин адмирал, може ли един скромен главен готвач да ви каже мнението си?

— Кажи, моето момче — рече адмиралът.

— Господин адмирал, водата се размразява в стомните; закланите птици не са вече твърди, по надениците няма вече скреж, маслото омекна, дървеното масло е течно, солта сълзи. Скоро ще завали дъжд и ние ще бъдем спасени, господин адмирал.

— Кой си ти? — попита господин Ворст.

— Аз съм — отговори той — Ламме Гудзак, главният готвач на кораба „Бриел“. И ако всички големи учени, които искат да минат за астрономи, могат да четат по звездите тъй хубаво, както аз чета в моите сосове, биха ни казали, че тая нощ ще се размрази с голям трясък на буря и градушка: но размразяването ще бъде съвсем за кратко.

И Ламме се върна при Уленшпигел, комуто каза към обяд:

— Аз пак съм пророк: небето почерня, духа бурен вятър; вали топъл дъжд; над леда има вече една педя вода.

Вечерта той възкликна весело:

— Северно море се надигна: сега е часът на прилива; високите вълни влизат в Зюйдерзее и трошат леда, който се разпуква на големи късове и пада върху корабите; той пръска светли искри; ето ти и градушка. Адмиралът ни заповядва да се оттеглим от Амстердам, а водата е толкова много, че и най-големият ни кораб може да плава. Вече сме в пристанището на Анкюиз. Морето отново замръзва. Аз съм пророк, това е божие чудо.

А Уленшпигел каза:

— Да пием за слава на господа и да го благословим.

И зимата мина и настъпи лятото.