Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (160) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

X

През един августовски ден, горещ и тежък, Ламме бе обзет от тъга. Веселият му барабан мълчеше и спеше, а пръчиците му се подаваха от отвора на торбата. Уленшпигел и Нел, усмихнати от любовна радост, се грееха на слънце: часовоите по мачтите си свиркаха или пееха, в очите им шареха по ширналото се море дали няма да съзрат на хоризонта някаква плячка. Трелонг ги питаше и те отговаряха постоянно: „Нищо.“

Ламме, бледен и уморен, въздишаше жално. Нел му каза:

— Защо си толкова тъжен, Ламме?

А Уленшпигел му рече:

— Ти слабееш, синко.

— Да — каза Ламме, — тъгувам и слабея. Сърцето ми губи своята веселост, а лицето ми — свежестта си. Да, смейте ми се вие, които се намерихте през хиляди опасности. Подигравайте се с клетия Ламме, който живее като вдовец, макар да е женен, а тая — той посочи Нел — можа да изтръгне мъжа си от целувките на бесилката, която ще бъде неговата последна любима. Слава богу, тя стори добре, но не бива да ми се надсмива. Да, Нел, мила, не се смей на нещастия Ламме. Жена ми се смее за десетина! Ах! Вие жените сте жестоки към страданията на другите. Да, сърцето ми е тъжно, пронизано от меча на изоставянето; и само тя може да го съживи, нищо друго.

— Или някое фрикасе — рече Уленшпигел.

— Да — каза Ламме, — но къде ще намериш месо на тоя жалък кораб? На кралските кораби, когато не е пост, имат четири пъти седмично месо и три пъти риба. Колкото за рибата, да ме убие господ, ако тия кълчища — искам да кажа месото на рибата — причиняват нещо друго освен да разпалват напразно кръвта ми, моята нещастна кръв, която скоро ще се превърне на вода. Те имат бира, сирене, супа и хубави питиета. Да, те имат всичко, което желае стомахът им: сухари, ръжен хляб, бира, масло, пушено месо; да, всичко: сушена риба, сирене, горчица, сол, бакла, грах, булгур, оцет, дървено масло, мас, дърва и въглища. А на нас току-що ни забраниха да вземаме добитък от когото и да било — гражданин, свещеник или благородник. Ние ядем херинги и пием слаба бира. О, нямам вече нищо! Ни любима жена, ни хубаво вино, ни тъмна бира, ни вкусна храна. Какви радости имаме тук?

— Аз ще ти кажа, Ламме — отговори Уленшпигел. — Око за око, зъб за зъб; през нощта на свети Вартоломей^[1] те убиха в Париж, само в тоя град, десет хиляди свободни сърца; дори самият крал стреля срещу народа си. Събуди се, фламандецо; грабвай брадвата безмилостно: това са нашите радости. Удряй врага — испанец и католик, навред, дето ги намериш. Остави засега яденето. Те откарваха жертвите си, мъртви или живи, с пълни каруци до реката и ги хвърляха във водата. Мъртви или живи. Чуваш ли, Ламме? Девет дни Сена бе червена и гарваните на цели ята връхлитаха града. В Шарите, Руан, Тулуза, Лион, Бордо, Бурже, Мо клането беше чудовищно. Виждаш ли тия глутници наситени кучета, легнали до труповете? Зъбите им са уморени. Гарваните летят тежко, защото стомасите им са претъпкани с месото на жертвите. Чуваш ли, Ламме, гласа на душите, които викат за отмъщение и милост? Събуди се, фламандецо! Ти говориш за жена си. Аз не мисля, че тя е невярна, но е побъркана и още те обича, клети приятелю: тя не беше между ония придворни дами, които в същата нощ на клането събличаха със собствените си нежни ръце труповете, за да видят голяма или малка е била тяхната плътска мъжественост. И се смееха тия забележителни в безпътството дами. Развесели се, синко, въпреки рибата и слабата ти бира. Ако след херингите вкусът в устата е блудкав, още по-блудкава е миризмата на тая мръсотия. Ония, които са убивали, сега дават угощения и с недоизмити ръце разрязват тлъстите гъски, за да предлагат на хубавичките парижки дами крила, крачета или трътки. Преди малко те са пипали друго, студено месо.

— Няма вече да се оплаквам, синко — рече Ламме, като стана, — херингът е жълтунка, а слабата бира е малвазийско вино за свободните сърца.

И Уленшпигел каза:

Да живее Голтака! Не плачете, братя.

В унижение и кърви

разцъфва розата на свободата.

Щом бог е с нас — кой може да е против?

 

След тържеството на хиената

редът е вече на лъва.

С един замах той я разпаря смъртно.

Око за око! Зъб за зъб! И да живей Голтака!

А Голтаците по корабите пееха:

Съдба такава херцогът ни готви —

око за око, зъб за зъб и рана

за всяка рана. Да живей Голтака!