Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (48) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XLVII

През това време Катлин, която още живееше и Боргеру, продължаваше да броди из околностите и си приказваше: „Ханске, мъжо, те запалиха огън на главата ми; пробий една дупка в нея, за да излезе душата ми. Ах! Тя непрекъснато чука вътре и всеки удар е люта болка.“

А Нел се грижеше за лудата и в същото време мислеше натъжена за приятеля си Уленшпигел.

А в Дамме Клаас правеше пак връзки дърва, продаваше въглищата си и често го обземаше тъга, когато мислеше за изгнаника Уленшпигел, който дълго още нямаше да се върне в къщи.

Зуткин по цял ден седеше на прозореца и гледаше дали няма да си дойде синът й Уленшпигел.

А Уленшпигел, който бе стигнал в околността на Кьолн, реши, че сега има влечение към градинарство.

Той се глави за слуга у Ян дьо Зуурсмул, началник на ландскнехтите, който насмалко щеше да бъде обесен, тъй като не даде откуп, и затова изпитваше голям ужас от коноп, който тогава на фламандски се наричаше кенип.

Един ден Ян дьо Зуурсмул тръгна да покаже на Уленшпигел какво трябва да върши, заведе го чак до края на оградения си имот и там видяха една малка нива, цялата засята с кенип.

Ян дьо Зуурсмул каза на Уленшпигел:

— Всякога, когато видиш това грозно растение, трябва да го измърсяваш, защото то се употребява и при мъченията с колело, и на бесилото.

— Ще го измърсявам — отговори Уленшпигел.

Един ден, когато Ян дьо Зуурсмул беше на трапезата заедно с неколцина приятели, лакоми като него, готвачът рече на Уленшпигел:

— Иди в зимника и донеси зенип (което значи горчица).

Уленшпигел се престори, че уж е чул кенип вместо зенип, измърси отвратително паничката със зенип в зимника и се върна, за да го занесе на трапезата, като все пак се смееше.

— Защо се смееш? — попита Ян дьо Зуурсмул. — Да не мислиш, че носовете ни са запушени? Яж тоя зенип, щом сам си го приготвил.

— Аз предпочитам печено с канела — отговори Уленшпигел.

Тогава Ян дьо Зуурсмул стана, за да го набие.

— В тая паничка с горчица — рече том — има човешки мръсотии.

— Господарю — отвърна Уленшпигел, — не си ли спомняте деня, когато отидох с вас до края на имота ви? Там още ми посочихте зенипа и ми казахте: „Навсякъде, дето видиш това растение, измърсявай го, защото то се употребява и при мъченията с колело, и на бесилото.“ Аз го измърсих, господарю, аз го измърсих много срамотно; недейте ме би заради послушанието ми.

— Аз казах кенип, а не зенип — викна яростно Ян дьо Зуурсмул.

— Господарю, вие казахте зепип, а не кенип — отговори Уленшпигел.

Така те дълго се препираха: Уленшпигел говореше смирено. Ян дьо Зуурсмул крещеше като орел и смесваше едно с друго — зенип, кенип, кемп, земп, земп, кемп, земп, сякаш клъбце усукана коприна.

А сътрапезниците се смееха както дяволите, когато ядат котлети от доминиканци^[1] и бъбреци от инквизитори.

Но Уленшпигел трябваше да напусне Ян дьо Зуурсмул.