Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (141) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXXV

В Харлебеке Ламме се запаси с мекици — изяде двадесет и седем и сложи тридесет в кошницата си. Уленшпигел носеше клетките си в ръка. Привечер стигнаха в Куртре и отседнаха в странноприемницата „Пчела“ на Жилис ван ден Енде, който излезе на вратата веднага щом чу, че се подсвирква като чучулига.

Там всичко тръгна по мед и масло. Като видя писмата от принца, домакинът даде на Уленшпигел жълтици за принца и не поиска да му платят за пуйката, която им поднесе, нито за бирата, с която я поляха. Той също го предупреди, че в Куртре имало шпиони на кървавия съд, така че той и другарят му трябвало да си сдържат езика.

— Ние ще ги познаем — казаха Уленшпигел и Ламме. И излязоха от странноприемницата.

Слънцето залязваше, позлатявайки покривите на къщите; по липите птичките чуруликаха; жените си приказваха по праговете на къщите, децата се търкаляха в прахоляка, а Уленшпигел и Ламме бродеха наслуки из улиците.

Изведнъж Ламме рече:

— Запитах Мартин ван ден Енде дали не е виждал някоя жена, прилична на моята — аз му описах миличкия й образ и той ми каза, че в „Дъга“ на Стевенина, по шосето за Брюге, извън града, всяка вечер се събирали много жени. Отивам веднага там.

— Аз ще те намеря след малко — каза Уленшпигел. — Искам да отида в града; ако срещна жена ти, веднага ще ти я изпратя. Помни, че съдържателят на странноприемницата ти препоръча да мълчиш, ако ти е скъпа главата.

— Ще мълча — рече Ламме.

Докато Уленшпигел се разхождаше, слънцето залезе; мръкна се бързо и Уленшпигел стигна в уличката По дьо Пиер. Той чу мелодични звуци от виола; когато приближи, видя надалеч някаква бяла фигура, която го зовеше, бягаше от него и свиреше на виола. И пееше като серафим нежна и бавна песен; спираше се, обръщаше се, зовеше го и отново побягваше от него.

Но Уленшпигел тичаше бързо; той я настигна и щеше да й заговори, но тя сложи върху устата му ръката си, благоухаеща на смирна.

— Селяк ли си, или благородник? — рече тя.

— Аз съм Уленшпигел.

— Богат ли си?

— Достатъчно богат, за да си платя едно голямо удоволствие, но недостатъчно, за да откупя душата си.

— Нямаш ли коне, та си тръгнал пешком?

— Имам едно магаре — рече Уленшпигел, — но го оставих в обора.

— Как така си сам, без приятел, в чужд град?

— Приятелят ми скита на една страна, аз — на друга, любопитна хубавице.

— Не съм любопитна — рече тя. — Богат ли е приятелят ти?

— С тлъстини — рече Уленшпигел. — Ще свършиш ли скоро разпита си?

— Свърших — каза тя, — а сега остави ме.

— Да те оставя ли? — рече той. — То е все едно да накараш Ламме, когато е гладен, да не яде някоя хубава гозба от жълтунки. Аз искам да си хапна от тебе.

— Та ти още не си ме видял — каза тя. И отвори един фенер, който блесна изведнъж и освети лицето й.

— Ти си хубава — рече Уленшпигел. — Охо! Златиста кожа, нежни очи, червени уста, прелестно тяло! Всичко това ще бъде за мене.

— Всичко — каза тя.

Тя го заведе в кръчмата „Дъга“, на шосето за Брюге, държана от Стевенина. Там Уленшпигел видя много момичета, които имаха на единия си ръкав колелце, различно по цвят от цвета на бархетните им рокли.

Неговото момиче имаше колелце от сребрист плат върху златосърмена рокля. И всички момичета я гледаха със завист. Влизайки, тя направи някакъв знак на съдържателката, но Уленшпигел не видя; седнаха заедно и пиха.

— Знаеш ли — рече тя, — че който веднъж ме е любил, остава мой завинаги?

— Благоуханна хубавице — каза Уленшпигел, — чудесно пиршество ще бъде за мене да се наслаждавам винаги от твоята плът.

Изведнъж той съзря Ламме седнал в един ъгъл пред масичка със свещ, пушен свински бут и кана с бира; той не знаеше как да брани бута и бирата си от две момичета, които искаха на всяка цена да ядат и пият с него.

Когато Ламме съзря Уленшпигел, стана, подскочи три стъпки във въздуха и извика:

— Слава на бога, че ми връща приятеля Уленшпигел! Дай ни да пием, стопанко!

Уленшпигел извади кесията си и рече:

— Да пием, докато я изпразним.

И той раздрънка парите.

— Слава на бога! — каза Ламме, като измъкна сръчно кесията от ръцете му. — Аз плащам, а не ти, тая кесия е моя.

Уленшпигел поиска да вземе със сила кесията си, но Ламме я държеше здраво. И както се боричкаха двамата за кесията, единият — да я вземе, другият — да я задържи, Ламме зашепна с пресеклив глас на Уленшпигел:

— Слушай… Тука са четворица… агенти… в малка стая с три момичета… Отвън двама за тебе, за мене… Исках да изляза… попречиха… оная в сърмена рокля шпионка… Шпионка и Стевенина!

Докато се боричкаха, Уленшпигел, който слушаше внимателно, викаше:

— Дай ми кесията, негоднико!

— Няма да ти я дам — думаше Ламме.

И се хващаха за шиите, за раменете и се търкаляха по земята, като през това време Ламме предупреждаваше Уленшпигел.

Неочаквано влезе съдържателят на „Пчела“, последван от седем души, които той се правеше, че не познава. Той изкукурига като петел, а Уленшпигел подсвирна като чучулига. Виждайки биещите се Уленшпигел и Ламме, той попита Стевенина:

— Кои са тия двамата?

Стевенина отговори:

— Нехранимайковци. По-добре да ги разтървем, отколкото да ги оставим да дигат тук такава врява, преди да отидат на бесилото.

— Нека се опита някой да ни разтърве — рече Уленшпигел, — има да пооре земята по очи.

— Да, има да пооре земята по очи — каза Ламме.

— Съдържателят идва да ни спаси — пошепна Уленшпигел на ухото на Ламме.

Сега съдържателят се досети, че тук се крие някаква тайна и се намеси в боричкането им с наведена глава. Ламме му пошушна:

— Ти ли ще ни спасиш? Но как?

Съдържателят се престори, че дърпа уж Уленшпигел за ушите и му каза съвсем ниско:

— Седмина са на твоя страна… Яки мъже, месари… Аз си отивам… Всички в града ме познават… Щом изляза, „време е да звъннат чашите“… изпочупете всичко…

— Да — рече Уленшпигел, като стана и го ритна.

На свой ред и съдържателят на „Пчела“ го удари. И Уленшпигел му каза:

— Здравата пердашиш, шишко.

— Като градушка — отговори другият, взе бързо кесията от Ламме и я върна на Уленшпигел.

— Обеснико — каза Ламме, — сега, като си взе парите, плати ми пиенето.

— Ще платя, нехранимайко-скандалджия — отговори Уленшпигел.

— Вижте го колко е нахален — рече Стевенина.

— Колко си красива, миличка — отговори Уленшпигел.

А Стевенина беше на не по-малко от шестдесет години и имаше лице като мушмула, цялото жълто от жлъчно раздразнение. Посред лицето носът стърчеше като клюн на бухал. Очите й бяха очи на безчувствен скъперник. Два дълги остри зъба се подаваха от сбърчената й уста. И на лявата си буза имаше голямо, червено рождено петно.

Момичетата се смееха, подигравайки се с нея, и думаха:

— Миличка, миличка, дай му да пие. — Той ще те целуне. — Колко време изтече от първата ти любовна нощ? Пази се, Уленшпигел, тя ще те изяде. — Виж очите й, блестят не от омраза, а от любов. — Тя май ще те хапе, докато издъхнеш. — Не се страхувай. — Тъй правят всички влюбени жени. — Тя ти желае само доброто. — Виж в какво весело настроение е, как се смее.

И действително Стевенина се смееше и смигаше на Жилина, лекото момиче със сърмената рокля.

Съдържателят на „Пчела“ пи, плати и си отиде. Седемте месари смигаха на агентите и на Стевенина, за да им покажат, че се разбират един други. Един от тях направи знак с ръка, че смята Уленшпигел за глупак и че ще го нагласи много добре. Той му пошепна, като се изплези подигравателно към Стевенина, която се смееше и показваше дългите си зъби:

— Време е да звъннат чашите.

След това посочи агентите и каза съвсем високо:

— Любезни протестантино, ние всички сме с тебе; черпи ни едно пиене и ядене.

И Стевенина се смееше радостно и се плезеше на Уленшпигел, когато й обръщаше гръб. И Жилина, със сърмената рокля, също се плезеше.

А момичетата си казваха нисичко:

— Вижте я шпионката, която подлъга с хубостта си и закара на жестоки мъчения и на още по-жестока смърт повече от двадесет и седем протестанти; Жилина примира от удоволствие при мисълта, колко хубаво ще й платят за нейния донос — първите сто жълтици от наследството на жертвите. Но тя не се смее, защото ще трябва да ги дели със Стевенина.

И всички — агентите, месарите и момичетата — се плезеха подигравателно на Уленшпигел, А от Ламме течаха едри капки пот и цял се бе зачервил от гняв като гребен на петел, но не искаше да говори.

— Черпи ни пиене и ядене — казаха месарите и агентите.

— Тъй да бъде — рече Уленшпигел и раздрънка наново жълтиците, — дай ни, о, прелестна Стевенина, ядене и пиене, но да пием с чаши, които звънтят.

При тия думи момичетата отново избухнаха в смях, а Стевенина показа пак кривите си зъби.

Тя отиде веднага в готварницата и в зимника, донесе оттам шунка, наденици, омлети с черни кървавици и звънтящи чаши, наречени тъй, защото бяха със столчета, и щом ги чукнеха, звънтяха като камбани.

Тогава Уленшпигел каза:

— Който е гладен — да яде, който е жаден — да пие!

Агентите, момичетата, месарите, Жилина и Стевенина изпратиха тия думи с ръкопляскания и с тропане на крака. Сетне всички се наредиха колкото може по-добре, като Уленшпигел, Ламме и седемте месари седнаха на почетната маса, а агентите и момичетата на две малки маси. И ядоха и пиха със силно тракане на челюстите, като поканиха дори двамата агенти, които бяха вън, да участвуват и те в пиршеството. А от техните торби се подаваха въжета и верижки.

Тогава Стевенина изплези език и рече ухилена:

— Който не ми плати, няма да излезе оттук!

И отиде да заключи всички врати, като прибра ключовете в джобовете си.

Жилина дигна чаша и рече:

— Птичето е в клетката, да пием.

При тия думи две момичета, Жана и Марго, й казаха:

— Пак ли ще пратиш някого на смърт, зла жено?

— Не знам — рече Жилина, — да пием. Но трите момичета не искаха да пият с нея. А Жилина взе виолата и запя на френски:

Със песни и с виола

през всеки ден и час,

безгрижна и безпътна,

любов продавам аз.

 

Бедрата ми Астарта

от огън сътвори;

а в дивното ми тяло

божествен чар се крий.

 

Кесията изпразвай,

жълтиците хвърли:

поток от ярко злато

пред мен да ромоли.

 

Аз щерка съм на Ева,

от Сатана — баща;

за тебе аз ще бъда

най-хубава мечта.

 

Гореща, кротка, буйна

или съвсем без страст —

каквато искаш, мили,

такава ще съм аз.

 

Виж, аз продавам всичко:

любов, душа, мечти,

наслади, смях и сълзи,

и Смърт — щом искаш ти.

 

Със песни и с виола

през всеки ден и час,

безгрижна и безпътна,

любов продавам аз.

И пеейки песента си, Жилина беше толкова хубава, тъй нежна и прелестна, че всички мъже — агенти, месари, Ламме и Уленшпигел — занемяха разчувствувани, усмихнати и завладени от очарованието.

Изведнъж Жилина избухна в смях, погледна Уленшпигел и каза:

— Така хващат птиците в клетка.

И очарованието се разся.

Уленшпигел, Ламме и месарите се спогледаха:

— Е, ще ми платите ли? — рече Стевенина. — Ще ми платите ли, господин Уленшпигел, който така добре се охранвате от месото на проповедниците?

Ламме рече да се обади, но Уленшпигел му кимна да мълчи и каза на Стевенина:

— Ние не плащаме предварително.

— Тогава аз ще си взема парите от твоето наследство — рече Стевенина.

— Вампирите се хранят от трупове — отвърна Уленшпигел.

— Да — рече един от агентите, — тия двамата са взели парите на проповедниците; повече от триста жълтици. Добри пари за Жилина.

А Жилина пееше:

Не ще намериш друга

и затова, пленен,

пий ласки, смях и сълзи,

и смърт дори от мен.

След това каза ухилена:

— Да пием!

— Да пием — казаха агентите.

— Слава на бога — рече Стевенина, — да пием! Вратите са заключени, прозорците имат здрави решетки, птиците са в клетката; да пием!

— Да пием! — рече Уленшпигел.

— Да пием! — рече Ламме.

— Да пием! — рекоха седмината.

— Да пием! — рекоха агентите.

— Да пием! — рече Жилина и засвири на виолата. — Аз съм хубава, да пием! Аз мога да хвана с мрежата на песента си архангел Гавраил.

— И тъй, донесете вино — каза Уленшпигел, — и то от най-хубавото, за да увенчаем празника; искам всяко косъмче от нашите жадни тела да получи по капка течен огън.

— Да пием! — рече Жилина. — Ако имаше още двадесет кротушки като тебе, щуките щяха да престанат да пеят.

Стевенина донесе вино. Всички бяха седнали, пиеха и лапаха, агентите наред с момичетата. Седмината, седнали на масата на Уленшпигел и Ламме, хвърляха от своята маса към масата на момичетата свински бутове, наденици, омлети и бутилки, а момичетата ги ловяха във въздуха, както шараните лапат мухи над водата. И Стевенина се смееше, като показваше двата си зъба, и сочеше връзките от по пет свещи — тежки една ливра, — които се олюляваха, увиснали над тезгяха. Това бяха свещите на момичетата. После тя каза на Уленшпигел:

— Когато човек отива на кладата, носи лоена свещ. Искаш ли още отсега една?

— Да пием! — рече Уленшпигел.

— Да пием! — рекоха седмината.

Жилина каза:

— Очите на Уленшпигел блестят като очи на лебед, който ще умре.

— Дали да ги дадем на свините да ги изядат? — рече Стевенина.

— Няма да бъде кой знае какво пиршество за тях; да пием! — каза Уленшпигел.

— Хубаво ли ще ти е — рече Стевенина, — когато те качат на ешафода, да ти промушат езика с нажежено желязо?

— Тогава той по-добре ще свири; да пием! — отговори Уленшпигел.

— Ако беше обесен, ти би приказвал по-малко — каза Стевенина — и твоята любима би дошла да те съзерцава.

— Да — рече Уленшпигел, — но ще бъда по-тежък и бих паднал върху твоята хубавичка муцунка; да пием!

— Какво би казал, ако те бичуват и те жигосват по челото и по рамото?

— Бих казал, че са сбъркали месото: вместо да пекат свинята Стевенина, опърлили са прасето Уленшпигел; да пием!

— Тъй като нищо не ти се харесва, ще те отведат на кралските кораби и там ще те осъдят да бъдеш разчекнат на четири галери.

— Тогава — рече Уленшпигел — акулите ще изядат четирите ми крайника, а което не харесат, ще го изядеш ти; да пием!

— Защо не изядеш една от тия свещи — каза тя, — те ще ти послужат в ада, за да осветяват твоите вечни мъки.

— Аз виждам достатъчно ясно, за да се наслаждавам на твоята светнала муцуна, о, недопърлена свиньо; да пием! — рече Уленшпигел.

И изведнъж той чукна по масата със столчето на чашата си, подражавайки тихо с ръце звука, който се чува, когато някой дръндар шиба отмерено вълната на дюшек, разстлана върху наредени пръчки, и рече:

— Време е да звъннат чашите!

Във Фландрия това е знак, че пиячите са кипнали и почват да трошат всичко в домовете с червени фенери.

Уленшпигел пи, после дрънна с чашата си върху масата и каза:

— Време е да звъннат чашите!

И седмината направиха като него.

Всички притихнаха: Жилина побледня, Стевенина изглеждаше учудена. Агентите казаха:

— Нима седмината са с тях?

Ала месарите почнаха да ги успокояват, смигайки им, а в същото време викаха все по-високо и по-високо заедно с Уленшпигел:

— Време е да звъннат чашите; време е да звъннат чашите!

Стевенина пиеше, за да си дава кураж.

Тогава Уленшпигел заудря отмерено с юмрук по масата, както правят дръндарите, когато шибат дюшеци: седмината сториха като него; чаши, стомни, паници, кани и канчета започнаха бавно да танцуват, да се прекатурят, да се трошат, да се изправят от едната страна, за да паднат на другата; и непрекъснато кънтеше все по-заплашително, сериозно, войнствено и еднозвучно:

— Време е да звъннат чашите!

— Ох! — рече Стевенина. — Те ще изпотрошат всичко тук.

И от страх двата й зъба се подадоха още повече от устата.

А кръвта от ярост и гняв се разпалваше в душата на седмината, на Ламме и Уленшпигел.

И без да прекъсват заплашителната си и еднозвучна песен, всички, които бяха на масата на Уленшпигел, взеха чашите си и почнаха в такт да ги трошат по масата, възседнаха столовете и извадиха ножовете си. И дигаха такъв шум с песента си, че стъклата на прозорците на къщата дрънчаха. Сетне като някакво хоро на подлудели дяволи те почнаха да обикалят всички маси и цялата стая, повтаряйки непрекъснато: „Време е да звъннат чашите!“

Агентите станаха, разтреперани от страх, и извадиха верижките и връвчиците си. Но месарите, Уленшпигел и Ламме пъхнаха отново ножовете в ножниците си, станаха, дигнаха столовете си, почнаха да ги размахват като тояги и затичаха пъргаво из стаята, нанасяйки наляво и надясно удари, без да щадят някого освен момичетата; чупеха всичко — мебели, прозорци, сандъци, съдове, кани, паници, чаши и шишета, удряха безмилостно агентите и продължаваха все така да пеят в такт като дръндар, който шиба дюшеци: „Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите!“ И през това време Уленшпигел бе цапнал с юмрук муцуната на Стевенина, взел бе от кесията й ключовете и я караше насила да яде лоените свещи.

Хубавата Жилина като подплашена котка дращеше с нокти врати, капани, прозорци, сякаш искаше да мине през тях.

После, цялата побледняла, тя се сви в един ъгъл с ужасен поглед, озъбена и хванала виолата така, като че ли би могла да я брани.

Седмината и Ламме казаха на момичетата: „Няма да ви сторим нищо“ и с тяхна помощ вързаха здраво с верижки и върви агентите, които трепереха и не смееха да се противят, тъй като усещаха, че месарите, избрани от съдържателя на „Пчела“ измежду най-яките, биха ги накълцали на парчета с ножовете си.

При всяка свещ, която Уленшпигел караше Стевенина да изяде, казваше:

— Тази е за обесването; тая — за бичуването, тая пък — за жигосването; тая — за моя продупчен език; тия двете — много хубави и дебели — за кралските кораби и разчекването на четири галери; тая за твоето шпионско свърталище; тая тук — за твоята никаквица със сърмената рокля, а всички останали — за мое удоволствие.

И момичетата се смееха, като гледаха как побеснялата Стевенина киха и се мъчи да изплюе свещите. Ала напразно, защото устата й бе съвсем пълна.

Уленшпигел, Ламме и седмината не преставаха да леят в такт: „Време е да звъннат чашите!“

След това Уленшпигел престана да пее и им направи знак да повтарят припева тихичко. Те го сториха, а той каза на агентите и на момичетата следното:

— Ако някой от вас извика за помощ, ще бъде веднага пречукан.

— Пречукан! — казаха месарите.

— Ние ще мълчим — рекоха момичетата, — не ни прави зло, Уленшпигел.

А Жилина, свита в ъгъла, опулена и озъбена, не можеше да говори и притискаше виолата до себе си.

А седмината повтаряха тихичко в такт: „Време е да звъннат чашите!“

Стевенина посочи свещите в устата си и направи знак, че и тя ще мълчи; агентите обещаха също като нея, че ще мълчат.

Уленшпигел продължи:

— Вие сте сега в наша власт; нощта е тъмна и наблизо е Лис, дето човек лесно може да се удави, стига да го бутнат. Портите на Куртре са затворени. Ако нощните пазачи чуят шум, няма да мръднат, тъй като са прекалено мързеливи и ще помислят, че добрите фламандци пият и пеят весело под звъна на кани и шишета. Затуй бъдете мирни и мълчете пред вашите господари.

След това рече на седмината:

— Вие отивате в Петегем, за да намерите Голтаците ли?

— Когато чухме, че си дошъл, ние се приготвихме за там.

— Към морето ли ще отидете оттам?

— Да — рекоха те.

— Има ли между тия агенти един-двама, които бихме могли да освободим, за да служат на нас?

— Двама — казаха те, — Никлаес и Йоос; никога те не са преследвали нещастните протестанти.

— Ние сме верни! — казаха Никлаес и Йоос.

Тогава Уленшпигел каза:

— Ето ви двадесет жълтици, двойно повече от онова, което бихте получили срещу подлото доносничество.

Изведнъж останалите петима извикаха:

— Двадесет жълтици ли! За двадесет жълтици и ние ще служим на принца. Кралят не плаща както трябва. Дай само половината на всеки от нас и ние ще кажем на съдията всичко, каквото искаш.

Месарите и Ламме повтаряха глухо:

— Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите!

— А за да не приказвате много — каза Уленшпигел, — седмината ще ви отведат вързани до Петегем, при Голтаците. Когато бъдете на корабите, ще получите по десет жълтици, а дотогава ние ще бъдем сигурни, че с хляба и чорбата от походната кухня вие ще бъдете верни. Ако бъдете храбри, ще получите дял от плячката. Ако се опитате да дезертирате, ще бъдете обесени. Ако избягате, за да се спасите от въжето, ножът ще ви намери.

— Ние служим на оногова, който ни плаща — казаха те.

— Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите! — повтаряха Ламме и седмината, тропайки по масата с късове от кани и счупени чаши.

— Също така ще заведете с вас — рече Уленшпигел — Жилина, Стевенина и тия три хубостници. Ако някоя от тях се опита да избяга, ще я зашиете в чувал и ще я хвърлите в реката.

— Той не ме уби — каза Жилина, като изскочи от ъгъла и размаха виолата. И запя:

То беше съкровена

и кървава мечта.

Аз щерка съм на Ева,

от Сатана — баща.

Стевенина и другите се престориха, че плачат.

— Не се страхувайте от нищо, милички — каза Уленшпигел. — Вие сте толкова нежни и сладки, че навсякъде ще ви обичат, черпят и галят. Ще имате дял и от всяка военна плячка.

— Аз съм стара и на мене няма да дадат нищо — рече с плач Стевенина.

— Петак на ден, крокодиле — каза Уленшпигел, — защото ти ще прислужваш на тия четири хубави момичета; ще переш роклите, чаршафите и ризите им.

— Аз ли, господи боже! — рече тя.

Уленшпигел отговори:

— Ти ги командува дълго време и живя от печалбите на телата им, а тях остави злочести и гладни. Можеш да хленчиш и да ревеш, но ще бъде така, както казах.

При тия думи четирите момичета почнаха да се смеят и подиграват със Стевенина да й се плезят и казват:

— Всеки по реда си. Кой би казал, че ще се случи такова нещо на Стевенина-скъперницата? Тя ще работи като наша робиня. Благословен да е уважаемият господин Уленшпигел!

Тогава Уленшпигел каза на месарите и на Ламме:

— Източете виното от зимника, вземете парите: те ще потрябват за издръжката на Стевенина и на четирите момичета.

— Тая скъперница Стевенина скърца зъби — казаха момичетата. — Ти беше жестока и към тебе ще бъдат такива. Благословен да е уважаемият господин Уленшпигел.

Сетне и трите се обърнаха към Жилина:

— Ти беше нейна дъщеря, нейна издръжка, делеше с нея плодовете на подлото шпиониране. Ще смееш ли пак да ни биеш и оскърбяваш ти, с твоята сърмена рокля? Ти ни презираше, защото ние носехме само памучно облекло. Но ти се обличаше толкова богато само благодарение на кръвта на жертвите. Да й свалим роклята, за да заприлича на нас.

— Не позволявам — рече Уленшпигел.

И Жилина се хвърли на шията му и каза:

— Бъди благословен, че не ме уби и че не искаш да бъда грозна!

А момичетата погледнаха ревниво Уленшпигел и рекоха:

— Той полудял за нея както всички.

Жилина пееше и свиреше с виолата.

Седмината тръгнаха за Петегем, по брега на Лис, като водеха със себе си агентите и момичетата. По пътя те си повтаряха тихичко:

— Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите!

Призори стигнаха в лагера, подсвирнаха като чучулига и вик на петел им отвърна. Момичетата и агентите бяха поставени под най-строг надзор. Въпреки това на третия ден по обяд намериха Жилина мъртва, прободена в сърцето с дълга игла. Трите момичета обвиниха Стевенина; тя бе отведена на съд, съставен от началника на отряда и неговите десетници и сержанти. Без да бъде подлагана на мъчение, тя призна, че е убила Жилина от завист за красотата й и от ярост, че момичето се отнасяло безмилостно към нея като към робиня. И Стевенина бе обесена и заровена в гората.

Жилина също бе погребана и над нейното прелестно тяло четоха заупокойни молитви.

През това време двамата агенти, на които Уленшпигел бе дал необходимите наставления, се явиха пред владетеля на Куртре; той трябваше да накаже виновниците за безредиците и опустошенията в дома на Стевенина, тъй като тоя дом се намираше в неговите владения и той имаше право да съди, а не съдебната власт на град Куртре. След като разправиха на владетеля какво се е случило там, те казаха с голяма убедителност и скромна искреност:

— Убийците на проповедниците не са Уленшпигел и неговият верен приятел Ламме Гудзак, които бяха дошли в „Дъга“ само да си починат. Те дори имат пътни листове от херцога — ние ги видяхме. Истинските виновници са двама търговци от Ганд, единият — слаб, а другият много дебел, които избягаха към Франция, след като изпочупиха в дома на Стевенина всичко и отведоха със себе си четирите момичета, за да се забавляват с тях. Ние щяхме да ги пипнем, ако не бяха и седем месари, най-яките в града, които взеха тяхната страна. Те вързаха здраво всички ни и ни пуснаха едва когато бяха доста далеко на френска земя. Ето вижте белезите от въжетата. Останалите четирима агенти са по петите им и очакват помощ за да ги заловят.

Владетелят им даде по две жълтици и по едни нови дрехи заради честната им служба.

След това той писа на Фламандския съвет, на общинския съд в Куртре и на други съдилища, за да им съобщи, че истинските убийци са открити.

И им описа надълго и нашироко историята.

И Фламандският съвет, както и другите съдилища изтръпнаха от това съобщение.

И владетелят на Куртре бе обсипан с големи хвалби за своята проницателност.

А Уленшпигел и Ламме пътуваха спокойно по пътя от Петегем за Ганд, покрай Лис, за да стигнат в Брюге, дето Ламме се надяваше да намери жена си, и в Дамме, дето копнеещият Уленшпигел отдавна желаеше да бъде, за да види скръбната Нел, която живееше с безумната Катлин.