Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (114) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

VIII

Когато на другия ден хората научиха от Уленшпигел каква беше работата, почнаха да приказват, че с тях са се подиграли зле и са ги накарали да се покланят като на светец на един плачльо, който не може да се удържа по малка нужда.

И мнозина станаха еретици. И те тръгваха с имуществата си и отиваха да увеличат армията на принца.

Уленшпигел се върна в Лиеж.

Когато минаваше самин през гората, той седна и се замисли. Загледа се в чистото небе и рече:

— Война, непрекъснато война, за да може врагът-испанец да убива бедния народ, да ограбва имота ни, да безчести нашите жени и дъщери. А през това време нашите пари изчезват и нашата кръв изтича на ручеи без полза за когото и да е освен за тоя кралски мръсник, който иска да украси короната си с още един знак за власт. Украшение, което той смята за славно, украшение — знак на кръв и пожар. Ах, да можех да те украся както желая, само мухите биха искали да ти правят компания.

И както си мислеше за тия неща, той видя, че минава стадо елени. Между тях имаше стари и едри елени, които още бяха запазили торбичките си и носеха гордо своите рога с девет разклонения. Млади еленчета, техните оръженосци, ситнеха край тях, сякаш бяха готови да им помагат със своите заострени рогчета. Уленшпигел не знаеше де отиват те, но помисли, че са тръгнали към своите леговища.

— Ах — рече той, — стари елени и млади еленчета, вие отивате весели и горди вдън гората към вашите леговища, ядете млади пъпки, вдишвате аромати, щастливи сте, докато дойде палачът-ловец. Така сме и ние, стари елени и млади еленчета!

И пепелта на Клаас удари гърдите на Уленшпигел.