Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (101) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XV

На петнадесети август, големия празник на Дева Мария и на благославянето на тревите и корените, когато кокошките, преситени от зърна, не чуват зова на петела, който ги моли за любов, при една от анверските градски порти бе счупено от един италианец, наемник на кардинал Гранвел, едно каменно разпятие и Богородичното шествие излезе от катедралата, предшествувано от зелени, жълти и червени шутове.

Но статуята на Богородица, охулена из пътя от непознати мъже, бързо поставиха пак в олтара на църквата и заключиха решетките.

Уленшпигел и Ламме влязоха в катедралата. Дрипави младежи и между тях неколцина мъже, непознати на никого, бяха застанали пред олтара и си разменяха знаци и гримасничеха. Те вдигаха голяма врява и шум с езиците и краката си. Никой не беше ги виждал дотогава в Анверс, никой не ги видя и след това. Един от тях, чието лице приличаше на печен лук, попита дали Марийка — така казваше той на Богородица — се е уплашила и затова тъй бързо се е прибрала в църквата?

— Сигурно не от тебе се е уплашила, арапино гаден — отговори Уленшпигел.

Хлапакът, на когото той каза това, се нахвърли отгоре му да го бие, но Уленшпигел го улови за яката и му каза:

— Удариш ли ме, ще си избълваш езика.

След това се обърна към някои жители на Анверс, които бяха там, и им каза, като посочи дрипавите младежи:

— Господа и граждани, пазете се, това не са истински фламандци, а платени предатели, за да ни въвлекат в зло, в нищета и разорение.

А на подозрителните рече:

— Хей, магарешки муцуни, изсушени от немотия, отде сте взели днес тия пари, които звънтят в кесиите ви? Да не би още приживе да сте продали кожите си, за да направят от тях барабани?

— Ей, че проповедник! — казаха подозрителните.

После почнаха да викат всички заедно за Богородица:

— Марийка има хубава рокля! Марийка има хубава корона! Ще ги дам на моята уличница!

Те излязоха, но един от тях се бе качил на амвона, за да приказва глупости, и те се върнаха и се развикаха:

— Слез, Марийке, преди да сме те взели. Направи някакво чудо, за да видим дали можеш тъй добре да ходиш, както оставяш другите да те носят, Марийке мързеливке!

Напразно Уленшпигел викаше: „Престанете с вашите мръсни приказки, разрушители! Всяко плячкосване е престъпление!“ Те не спряха, а някои от тях казаха дори, че ще разбият олтара, за да накарат Марийка да слезе.

Като чу това, една стара жена, която продаваше свещи в църквата, хвърли в лицата им пепелта от мангала си; но те я набиха, събориха я на земята и тогава почна голямата врява.

В църквата дойде маркграфът със стражите си. Като видя събрания народ, той го покани да напусне църквата, но без да настоява, и само няколко души излязоха; другите казаха:

— Най-напред искаме да чуем как ще пеят свещениците на вечернята за възхвала на Марийка.

Маркграфът каза:

— Никой няма да пее.

— Ние самите ще пеем — отговориха подозрителните дрипльовци.

И запяха в средата и в притвора на църквата. Неколцина почнаха игра с черешови костилки и казваха: „Марийке, в рая ти никога не играеш и ти е отегчително; поиграй с нас.“

И като хулеха непрекъснато статуята, те викаха, виеха и свиркаха.

Маркграфът се престори на уплашен и си отиде. По негова заповед всички врати на църквата освен една бяха заключени.

Народът се държеше настрана от подозрителната сбирщина, която ставаше все по-дръзка и кряскаше още по-силно. И сводовете на църквата кънтяха, сякаш сто топа стреляха.

Оня, чието лице приличаше на печен лук и който сякаш имаше известна власт над другите, се качи на амвона, направи знак с ръка и почна да проповядва:

— В името на отца, сина и светаго духа — тримата в един и единият в тримата бог да ни избави в рая от аритметика; днес, петнадесети август, Марийка излезе много наконтена, за да покаже дървеното си лице на господата и гражданите от Анверс. Но през време на шествието Марийка срещна дявола Сатана и Сатаната й каза подигравателно: „Сега, Марийке, ти си нагиздена като царица и затова си много горда; четворица господа те носят и ти не искаш да погледнеш вече бедния гражданин Сатаната, който върви пешком.“ А Марийка му отговори: „Махай се, Сатана, ще ти смажа главата още по-силно, мръсна змийо!“ — „Марийке — рече Сатаната, — от хиляда и петстотин години ти се занимаваш с тая работа, но духът на господа, твоя господар, ме освободи. Аз съм по-силен от тебе, ти вече няма да стъпчеш главата ми и аз ще те накарам сега да танцуваш.“ И Сатаната взе един голям режещ камшик и почна да шиба Марийка, която не смееше да вика, за да не покаже, че се страхува, но хукна да бяга и господата, които я носеха, бяха принудени също да тичат, за да не би тя със своята златна корона и скъпоценностите си да падне сред бедния прост народ. И сега Марийка стои мълчалива и вцепенена в нишата^[1] си, загледана в Сатаната, който е седнал връх стълба под малкия купол с камшик в ръка, надсмива й се и казва: „Аз ще те накарам да платиш за кръвта и сълзите, пролени в твое име! Как си с девствеността, Марийке? Време е вече да слезеш от мястото си. Ще те срежат на две, грозна дървен; статуйо, заради всичките статуи от плът и коси, които в твое име бяха изгорени, обесени и безмилостно заровени живи в земята.“ Тъй каза Сатаната — и той каза истината. И сега трябва да те свалим от нишата, кръвожадна Марийке, жестока Марийке, която никак не приличаш на твоя син Христос!

И цялата подозрителна паплач почна да дюдюка и крещи: „Марийке! Марийке! Слизай! Намокри ли си гащите от страх? Хайде, брабанци! Сваляйте дървените светии! Кого ще изкъпем в Еско? Дървото плава по-хубаво от рибата!“

Народът ги слушаше, без да продума.

Но Уленшпигел се качи на амвона, смъкна насила онзи, който говореше, и се обърна към народа:

— Луди за връзване, луди лунатици, щури луди, които не виждате по-далече от крайчеца на сополивия си нос — не разбирате ли, че всичко това е дело на предатели? Те искат да ви накарат да вършите светотатство и грабежи, за да кажат, че сте бунтовници, да ви изпразнят сандъците, да ви отрежат главите, и да ви изгорят живи. А кралят ще вземе имотите ви. Господа и граждани, не вярвайте на тия носители на нещастия: оставете Богородица в нишата й, живейте си спокойно, работете си радостно и харчете това, което изкарвате и спечелите. Черният демон на разрушението ви е взел на око, чрез тия грабежи и унищожения той ще повика неприятелската войска, която ще ви смята за бунтовници и ще постави Алба да ви управлява с диктатура, инквизиция, конфискация и смърт! А той ще вземе имотите ви!

— Уви — рече Ламме, — недейте плячкосва, господа и граждани, кралят и без това вече е разгневен. Щерката на жената, която везе, каза това на моя приятел Уленшпигел. Недейте плячкосва, господа!

Но народът не можеше да ги чуе.

Подозрителните личности крещяха:

— Трошете и изнасяйте! Трошете, брабанци! Хвърляйте във водата дървените светии! Те плават по-хубаво от рибите!

Напразно Уленшпигел викаше от амвона:

— Господа и граждани, не позволявайте грабежи! Не докарвайте разорението на града!

Смъкнаха го оттам, цял издраскан и изпокъсан — лице, куртка и гащи, макар че и той здравата отвръщаше с ръце и крака. И потънал в кръв, той продължаваше да вика:

— Не допускайте грабежи!

Но всичко беше напразно.

Подозрителните личности заедно с изметта от града се втурнаха към решетката на олтара, счупиха я и закрещяха:

— Да живее Голтака!

Всички почнаха да трошат, да грабят и да унищожават. До полунощ тая грамадна църква, която имаше седемдесет олтара и какви ли не хубави картини и скъпоценни неща, бе изпразнена като орех. Олтарите бяха изпочупени, статуите — съборени, и всички ключалки — строшени.

След това тая подозрителна сган тръгна да прави същото както в катедралата и в църквите: на Ордена на миноритите, на францисканците, Сен Пиер, Сент Андре, Сен Мишел, Сен Пиер-о-По, Градската, на Белите сестри, на Сивите сестри, на Третия орден, на Проповедници те и във всички църкви и параклиси на града. Те взеха свещи и факли и хукнаха с тях навсякъде.

Никаква разпра, нито свада не избухна между тях; ни един от тях не бе ранен в това голямо трошене на камъни, дъски и други материали.

Те отидоха в Хага, за да задигнат статуите и изпочупят олтарите, но нито там, нито другаде протестантите им помагаха.

В Хага градският управител ги попита от чие име действуват.

— Ето от чие — каза един от тях, като се тупна по сърцето.

— Ха, чувате ли, господа и граждани — рече Уленшпигел, когато узна това. — Има значи някой, който ги натоварва да вършат светотатства. Когато някой крадец дойде у дома, аз ще направя като хагския управител — ще сваля шапка и ще му кажа: „Любезни крадецо, прелестен негоднико, уважаеми нехранимайко, кажи ми по чие нареждане действуваш?“ Той ще ми каже, че по нареждане на сърцето си, жадно за моето имущество. И аз ще му дам всичките си ключове. Помислете, помислете кой има полза от тия грабежи. Пазете се от Червеното куче. Престъплението е извършено. Сега идва наказанието. Пазете се от Червеното куче. Каменното разпятие бе съборено! Пазете се от Червеното куче!

Когато висшият държавен съвет^[2] в Малин нареди чрез председателя си Виглиус да не се пречи при трошенето на статуите, Уленшпигел каза:

— Уви! Житата са узрели за испанските жътвари. Херцогът! Херцогът настъпва срещу нас. Фламандци, морето се надига, морето на отмъщението! Злочести жени и девойки, бягайте от ямите! Клети мъже, бягайте от бесилото, от огъня и от меча! Филип иска да довърши кървавото дело на Карл. Бащата пося смърт и изгнание; синът се закле, че по-скоро ще царува над гробище, отколкото над народ от еретици. Бягайте, ето палача и гробарите.

Народът слушаше Уленшпигел и стотици семейства бягаха от градовете и пътищата се задръстиха от коли, натоварени с покъщнината на заминаващите в изгнание.

И Уленшпигел ходеше навред, следван от тъжния Ламме, който търсеше любимата си.

А в Дамме Нел плачеше при лудата Катлин.