Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (36) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXXV

В полето той се отърсваше като птица, като отвързано куче и сърцето му укрепваше сред дървесата, ливадите и ясното слънце.

След като бе вървял три дни, той стигна в околностите на Брюксел, в богатата община Уккле. Когато минаваше край странноприемница Ловджийски рог, привлече го божествената миризма на фрикасе^[1]. Той попита елин млад просяк, който душеше с вдигнат нос и се наслаждаваше от аромата на соса, в чест на кого се кади към небето това празнично благоухание. Просякът му отговори, че братята от ордена „Гуляйджийското лице“^[2] ще се съберат след вечернята да отпразнуват деня на освобождението на селото, извършено преди години от жените и девойчетата.

Уленшпигел видя в далечината един прът, на върха на който имаше изкуствена птица-мишенка, а наоколо жени, въоръжени с лъкове; той попита да не би сега жените да са станали стрелци.

Младият просяк, който вдишваше мириса на соса, отговори, че с тия лъкове през времето на Добрия херцог жените от Уккле изпратили на оня свят повече от сто разбойника.

Уленшпигел искаше да узнае нещо повече, но момъкът му каза, че е гладен и жаден и че докато той не му даде един патар да се нахрани и напие, няма да каже ни дума повече. Уленшпигел го съжали и му даде.

Щом получи патара, момъкът влезе в странноприемницата „Ловджийски рог“, както лисица влиза в кокошарник, и се върна тържествено с половин наденица и голям самун хляб.

Неочаквано Уленшпигел чу приятни звуци от тамбурини и виоли^[3] и видя голяма група танцуващи жени, а между тях една хубава булка със златна огърлица.

Просякът, доволен и засмян, че се е нахранил, каза на Уленшпигел, че младата хубавица била царицата в стрелбата с лък, казвала се Миетже и била съпруга на уважаемия господин Ренонкел, помощник-кмет в общината. След това поиска от Уленшпигел шест лиара, за да се почерпи. Уленшпигел му даде. И като си хапна и пийна, просякът седна на задника си на припек и почна да си чисти зъбите с нокти.

Когато жените-стрелци съзряха Уленшпигел, облечен като поклонник, завъртяха се на хоро около него и му казаха:

— Добър ден, хубаво поклонниче; отдалеч ли идеш, младо поклонниче?

Уленшпигел отговори:

— Ида от Фландрия, хубавата страна, пълна с влюбени девойчета.

И с тъга си помисли за Нел.

— Какъв грях си извършил? — попитаха го жените и престанаха да играят.

— Не мога да го кажа — той е много голям. Но аз имам и други работи, които съвсем не са малки.

Те се засмяха и го попитаха за какво е трябвало да тръгне и да пътува така — с поклонническа тояга, с просяшка торба и с навървени черупки от стриди.

— Защото — отговори той, като поизлъга — казах, че панихидите са изгодни за свещениците.

— Да, вярващите дават последните си пари за панихиди — отговориха жените. — Но те са полезни за душите на грешниците, които са в чистилището.

— Не знам, никога не съм бил там — отговори Уленшпигел.

— Искаш ли да хапнеш с нас, поклонниче? — каза му най-хубавичката от жените.

— Искам — рече той, — искам да ям с вас, да те изям тебе и всички останали една след друга, защото вие сте царски мръвки, по-сладки за хрускане от жълтунките, дроздовете и бекасите.

— Тогава господ да те нахрани — казаха те. — Тоя дивеч е страшно скъп.

— Като вас, милички — отговори той.

— И тъй да е — казаха те, — ала ние не се продаваме.

— Ами давате ли се? — попита той.

— Даваме бой на нахалниците. Ако искаш да опиташ — ще те бъхтим като гръсти.

— Отказвам се — рече той.

— Ела да ядеш — казаха те.

Той тръгна подире им през двора на странноприемницата, щастлив, че е заобиколен от такива свежи лица. Ала неочаквано видя, че в двора влизат много тържествено — със знаме, с тръба, флейта и тамбурин — братята от „Гуляйджийското лице“, които наистина оправдаваха с тлъстината си веселото име на техния орден. Те го изгледаха любопитно, но жените им казаха, че той е поклонник, че са го намерили на пътя и тъй като неговото лице им се сторило весело като лицата на техните съпрузи и годеници, решили да го вземат да участвува и той в тяхното угощение.

Мъжете казаха, че жените са направили добре и един от тях рече:

— Поклоннико пътешествуващ, искаш ли да пътешествуваш през сосове и фрикасета?

— Ще пътешествувам през тях с бързоходи ботуши — отговори Уленшпигел.

Тъкмо когато щеше да влезе в залата на угощението заедно с тях, той съгледа по пътя за Париж дванадесет слепци. Когато минаха край него, те се оплакаха, че са гладни и жадни и Уленшпигел реши, че те трябва да вечерят днес царски за сметка на старшия свещеник на Уккле в памет на панихидите.

Той се приближи до тях и им каза:

— Ето девет флорина, елате да ядете. Усещате ли мириса на фрикасето?

— Уви! — казаха те. — Усещаме го от половин левга, но без никаква надежда.

— Сега, щом имате девет флорина, ще ядете — рече Уленшпигел. Но не им даде нищо.

— Бог да те благослови — отговориха те.

Уленшпигел ги поведе и те насядаха около една малка маса, а братята от ордена „Гуляйджийското лице“ се настаниха заедно с жените и щерките си около една голяма маса.

Слепите, уверени, че имат девет флорина, казаха гордо на съдържателя:

— Дай ни ядене и пиене от най-хубавото, което имаш.

Съдържателят, който бе чул да се споменава за девет флорина, помисли, че флорините бяха в кесиите им, и ги попита какво желаят.

Тогава всички едновременно се развикаха:

— Сланина с грах, яхния от говеждо, от телешко, от овнешко, от пиле. — Ами надениците да не са за кучетата? И кой не е грабвал кървавица и черна, и бяла, щом подуши миризмата й? Ох, колко кървавици съм виждал аз, когато очите ми гледаха. — Де са андерлехтските Koekebakken^[4] с масло? Те пеят в тигана сочни, хрупкави и отварят страшна жажда. — Кой ще ми донесе яйца с шунка или шунка с яйца, тия двама побратими, толкова приятни за устата? — Де сте вие, небесни choesels^[5], гордо плаващи мръвки месо сред бъбреци, гребени на петли, телешки ядки, волски опашки, овнешки крака и много лук, пипер, карамфил, мускатово орехче, всичкото задушено с три кани бяло вино вместо сос? — Кой ще ви донесе при мене, божествени свински суджуци, толкова кротки, че не промълвите думица, когато човек ви поглъща? Вие пристигате направо от Страната на изобилието, тлъстата страна на лентяите, които вечно ближат сосове. Но де сте вие, изсъхнали листа от миналите есени! — Аз искам яхния с бакла! — За мене свински уши. — За мене молитвена броеница от жълтунки, в която бекасите ще бъдат Отче наш, а Веруюто — един тлъст петел.

Съдържателят отговори добродушно:

— Ще ви се донесе един омлет от шестдесет яйца, а като пътепоказатели за вашите лъжици — петдесет черни кървавици, забучени и изпускащи пара над тая планина от ядене, а отгоре на това големи чаши бира — то пък ще бъде реката.

Лиги потекоха от устата на клетите слепци и те казаха:

— Давай тук и планината, и пътепоказателите, и реката.

А братята от ордена „Гуляйджийското лице“ и жените им, седнали вече заедно с Уленшпигел на масата, си говореха, че за слепите тоя ден е ден на невидимо угощение и че затова тия нещастници губят половината от удоволствието си.

Когато омлетът, украсен с магданоз и латинка, носен от съдържателя и четворица готвачи, пристигна, слепите се нахвърлиха веднага върху му и почнаха да бъркат вътре. Но съдържателят с доста усилия сложи на всекиго по равна част в паницата.

Жените се трогнаха, като видяха как лапат слепите, въздишайки блажено, тъй като бяха много гладни и гълтаха кървавиците като стриди. А пълните чаши бира се изливаха в стомасите им като водопад от върха на планина.

Когато облизаха паниците си, те отново поискаха Koekebakken, жълтунки и нови фрикасета.

Но съдържателят им поднесе голям съд, пълен само с говежди, телешки и овнешки кокали, които плаваха в хубав сос. Сега той не им раздели гозбата.

Когато натопиха хубаво в соса парчета хляб и ръцете си до лактите и измъкнаха само телешки ребра и овнешки кокали, та дори и говежди челюсти, всеки от тях помисли, че неговият съсед е взел всичкото месо и почнаха да се удрят яростно един друг с кокали по лицата.

Братята от „Гуляйджийското лице“, след като се смяха до насита, пресипаха част от своите ястия в чиниите на бедняците и когато някой от тях потърсваше кокал, за да удря, намираше дрозд, пиле, една-две чучулиги, а през това време жените дърпаха главите им назад и наливаха изобилно в устата им брюкселско вино. И когато те опипваха слепешката, за да разберат отде идеха тия ручеи от амброзия, хващаха някоя фуста и се мъчеха да я задържат. Но жените веднага се изплъзваха.

Така слепите се смяха, пиха, ядоха и пяха. Някои от тях, подушили хубавичките жени, тичаха като побъркани из залата, пощръклели за любов, но дяволитите девойчета ги объркваха, като се криеха зад някой брат от „Гуляйджийското лице“, и казваха: „Целуни ме де“. Слепите се опитваха, но вместо жена целуваха брадатото лице на някой мъж, като получаваха и по една ругатня.

Братята от „Гуляйджийското лице“ пяха и слепите пяха. И веселите булки се смееха, трогнати от тяхната радост.

Когато минаха тия сладостни часове, съдържателят на странноприемницата им каза:

— Добре си хапнахте и пийнахте, дайте сега седемте флорина.

Всеки от тях почна да се кълне, че кесията не е у него и посочваше съседа си. Поради това избухна помежду им ново сбиване, като се мъчеха да се удрят с крак, с юмрук или с глава, но не сполучваха и удряха напосоки, защото братята от „Гуляйджийското лице“, като виждаха какво става, ги разделяха един от друг. И ударите се сипеха напразно освен един, който за зла чест улучи лицето на съдържателя; той се ядоса, претърси ги поред и намери у тях всичко на всичко една стара иконка за шия, седем лиара, три копчета от панталони и броениците им.

Той реши да ги затвори в кочината и да ги остави там на хляб и вода, докато получи парите, които му дължаха.

— Ако искаш — рече Уленшпигел, — аз ще гарантирам за тях.

— Добре — отговори съдържателят, — но ако някой гарантира за тебе.

Братята от „Гуляйджийското лице“ щяха да сторят това, но Уленшпигел не им позволи, като каза:

— Гарант ще бъде старшият свещеник, аз ще отида при него.

Той си спомни за панихидите, отиде при свещеника и му разправи, че съдържателят на странноприемницата „Ловджийски рог“ бил обсебен от дявола и че приказвал непрестанно само за свини и за слепи, как свините ядели слепите или слепите — свините, в най-различни и нечестиви видове на печено и на фрикасе. И — разправяше той — през време на тия припадъци съдържателят изпочупил всичко в хана, поради което го молеше да отиде и да спаси клетия човек от злия демон.

Свещеникът обеща, но каза, че не може да отиде тутакси — в това време той правеше сметките на църковното настоятелство и се мъчеше да изкара нещо и за себе си.

Уленшпигел видя, че духовникът нямаше търпение да го слуша и му рече, че ще дойде втори път с жената на съдържателя и свещеникът ще й каже лично.

— Елате и двамата — рече свещеникът.

Уленшпигел се върна при съдържателя и му каза:

— Току-що бях при свещеника. Той ще стане гарант за слепите. Докато вие тук ги пазите, нека стопанката ти дойде да идем при него и той ще й повтори онова, което ви казах.

— Иди, жено — рече съдържателят.

Жената и Уленшпигел отидоха у свещеника, който все още пресмяташе, за да изкара някаква печалба и за себе си. Когато тя влезе при него заедно с Уленшпигел, той нетърпеливо направи знак с ръка да си излязат и рече:

— Успокой се, след ден-два ще дойда да помогна на мъжа ти.

И когато наближаваха „Ловджийски рог“, Уленшпигел си каза: „Той ще плати седем флорина и това ще бъде моята първа панихида.“

И той си тръгна; тръгнаха си и слепите.