Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (145) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXXIX

Пътувайки така, яхнали магаретата, те стигнаха до Оос Камп, дето има голяма гора, краят на която стига до канала.

Като търсеха сянка и благоуханен въздух, те влязоха в гората и видяха само дълги алеи във всички посоки, които водеха за Брюге, Ганд, към Южна и Северна Фландрия.

Изведнъж Уленшпигел скочи от магарето си.

— Не виждаш ли там нещо?

Ламме рече:

— Да, виждам. — И добави разтреперан: — Жена ми, добрата ми жена! Синко, тя е! Ах! Не ще мога да отида до нея! Така да я намеря!

— Защо се оплакваш? — каза Уленшпигел. — Тя е хубава тъй, полугола в това муселиново елече, така изрязано, че се вижда свежото й тяло. Но тази е много млада, не е жена ти.

— Синко — рече Ламме, — тя е, синко; познах я. Занеси ме, не мога вече да вървя. Кой би помислил такова нещо за нея? Да танцува тъй, без свян, облечена като циганка! Да, тя е; виж прелестните й крака, ръцете й, голи до раменете, закръглените й златисти гърди, които се подават наполовина от муселиновото и елече. Виж как дразни с червено байраче голямото куче, което скача след нея.

— То е египетско куче — каза Уленшпигел, — в Нидерландия не се въди тая порода.

— Египетско ли?… Не зная… Но тя е. Ах! Синко, не мога да гледам вече. Тя дръпва още по-нагоре гащите си, за да се виждат още повече закръглените й крака. Смес се, за да покаже белите си зъби, и то високо, за да се чуе приятният й глас. Открива горе елечето си и се отмята назад. Ах, тази шия на влюбен лебед, тия голи плещи, тия светли и дръзки очи! Тичам при нея.

И той скочи от магарето си.

Но Уленшпигел го спря:

— Това девойче — рече той — не е жена ти. Ние сме близо до цигански табор. Пази се. Виждаш ли дима зад дървесата? Чуваш ли лая на кучетата? Ето на̀, някои от тях ни гледат и май се готвят да ни ухапят. По-добре да се скрием в храстите.

— Аз няма да се крия — каза Ламме, — това е моята жена, фламандка като нас.

— Луд слепец — рече Уленшпигел.

— Слепец ли? Не! Аз виждам как тя танцува полугола, смее се и дразни голямото куче. Тя се прави, че не ни вижда. Но уверявам те, тя ни вижда. Тил! Тил! Виж, кучето се хвърля върху нея и я събаря, за да вземе червеното байраче. И тя падна, като викна жално.

И Ламме изведнъж се втурна към нея:

— Жено моя! Жено! — каза той. — Де се удари, миличка? Защо се смееш толкова високо? Очите ти гледат страшно.

И почна да я целува, да я гали и да приказва:

— Ти имаше луничка под лявата си гръд. Сега не виждам. Де е тя? Но ти не си жена ми. Боже господи!

А тя не преставаше да се смее.

Изведнъж Уленшпигел извика:

— Пази се, Ламме!

Ламме се обърна и видя през себе си един едър мургав циганин със слабо лице, тъмнокож като меден хляб.

Ламме грабна тоягата си с желязо накрая, застана за отбрана и извика:

— На помощ, Уленшпигел!

Уленшпигел пристигна с хубавата си сабя.

Циганинът каза на немски диалект:

— Дай пари, един или десет рийксделдера!

— Виж — каза Уленшпигел, — девойчето си отива, смеейки се високо, и непрестанно се обръща, за да тръгнем подире му.

— Дай ми пари — рече мъжът. — Плати за любовта си. Ние сме бедни хора и не ти желаем никакво зло.

Ламме му даде една жълтица.

— Какъв занаят имаш? — каза Уленшпигел.

— Всички ние — отговори циганинът — сме майстори-акробати и изпълняваме чудодейни и магически номера. Удряме дайрета и танцуваме унгарски танци. Не един от нас знае да прави клетки и скари, на които се пекат хубави кебапи. Но всички, фламандци и валонци, се боят от нас и ни пъдят. Като не можем да живеем от труда си, живеем от кражби — с други думи, от зеленчуци, месо и птици, които трябва да задигаме от селяните, тъй като те не искат нито да ни дават, нито да ни продават.

Ламме му каза:

— Отде е това девойче, което толкова много прилича на жена ми?

— Тя е дъщеря на нашия главатар — каза мургавият.

После рече нисичко като човек, който се бои:

— Бог я порази с любовна болест и тя не знае женски свян. Щом види мъж, става весела и луда и се смее непрекъснато. Говори малко, дълго време мислеха, че е няма. Нощем стои тъжна до огъня, понякога плаче или пък се смее безпричинно и сочи корема си, дето, както казва, тя, я боляло. На пладне, след ядене, лудостта я обхваща най-силно. Тогава тя отива да танцува почти гола близо край табора. Не иска да носи други дрехи освен от тюл или муселин и зиме с големи усилия я покриваме с дреха от козяк.

— Но — каза Ламме — мигар тя няма любовник, който да й забранява да се отдава всекиму?

— Няма никого — рече мъжът, — защото когато пътниците се приближават до нея и видят безумните й очи, обхваща ги по-скоро страх, отколкото любов. Тоя дебел човек беше по-смел — каза той, като посочи Ламме.

— Нека си приказва, синко — отвърна Уленшпигел, — рибата треска злослови срещу кита. Но кой от тях дава повече рибено масло?

— Езикът ти е хаплив тая сутрин — рече Ламме.

Но Уленшпигел, без да го слуша, каза на циганина:

— А как постъпва тя с други, които са тъй смели като моя приятел Ламме?

Циганинът отговори тъжно:

— Тогава тя има и удоволствие, и печалба. Ония, които успеят да я притежават, плащат за удоволствието, а парите отиват, за да я обличаме и за издръжка на старите хора и жените.

— Ще рече, тя не се подчинява на никого, а? — рече Ламме.

Циганинът отговори:

— Да оставим на мира ония, които бог наказва. Той изразява с това волята си. А и нашият закон е такъв.

Уленшпигел и Ламме си тръгнаха. И циганинът се върна важен и горд в табора. А девойчето примираше от смях и танцуваше на поляната.