Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (104) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XVIII

Преоблечен като поклонник, Уленшпигел тръгна веднага без храна и без пари за Боа льо Дюк, за да предупреди гражданите. Той смяташе да вземе по пътя един кон от Жероен Праат, брат на Симон, до когото носеше писма от принца, и оттам да препусне по прекия път до Боа льо Дюк.

Когато пресичаше шосето, той видя един отряд войници. И много се уплаши поради писмата, които носеше.

Но решен да посреща смело неприятните неща, той се спря и дочака спокойно войниците, като мълвеше молитвите си; когато минаха край него, той тръгна с тях и разбра, че те отиваха в Боа льо Дюк.

Една валонска рота водеше отряда. Начело вървеше капитан Ламот^[1] със стражата си от шестима войника, въоръжени с алебарди; след това според чина им знаменосецът с по-малка стража, началникът на полицията, неговите стражи с алебарди и двамата му тайни агенти, началникът на нощната полиция, обозът, палачът и помощникът му, флейти и барабани, които дигаха голям шум.

След това идеше фламандска рота от двеста души с началника си и със знаменосеца си. Тя беше съставена от две отделения от по сто души, командувани от фелдфебели, изпитани войскари, а отделенията бяха с взводове от по десет души, командувани от ротмистри. Началникът на полицията и неговите помощници бяха предшествувани също така от флейти и барабани, които свиреха и удряха.

След тях в две открити каруци бяха приятелките им, хубави леки момичета, които се смееха високо, цвъртяха като жълтунки, пееха като славеи, ядяха, пиеха и танцуваха — прави, легнали или пък седнали, като че яздеха кон.

Някои от тях бяха облечени в дрехи като ландскнехти, само че от тънък бял плат, деколтирани, цепнати над лактите, по бедрата и куртките, за да се виждат прелестните им тела; те носеха шапчици от тънък ленен плат, поръбен със златна сърма и със забучени хубави щраусови пера, разлюлени от вятъра. На коланите им от сърма и украсени с червен сатен висяха сърмените ножници на мечовете им. И обувките, чорапите, гащите, куртките, шнуровете и токите бяха от сърма и бяла коприна.

Имаше други, облечени също така като ландскнехти, но в синьо, зелено, алено, небесносиньо, пурпурно, с разрези, везба и гербове според прищевките им. И всички имаха на ръкава си кръг от друг цвят, който показваше занаята им.

Един съдържател на публичен дом, техният сержант, се опитваше да ги укроти; но с думи и мили гримаси те го разсмиваха и не го слушаха.

Облечен като поклонник, Уленшпигел вървеше край две роти като лодка от голям кораб. И мълвеше тихичко молитвите си.

Изведнъж Ламот му каза:

— Къде така си тръгнал, поклоннико?

— Господин капитан — отговори гладният Уленшпигел, — преди време извърших голям грях и бях осъден от духовенството на катедралата да отида пешком до Рим, за да измоля прошка от Светия отец. Той ми даде опрощение и така пречистен, аз се върнах тук при условие, че ще проповядвам из пътя за светите тайнства на всички войници, дето и да ги срещна, но срещу моите проповеди те са длъжни да ми дават хляб и месо. С тия мои проповеди аз поддържам клетия си живот. Ще ми позволите ли при следната почивка да изпълня моя обет?

— Добре — рече Ламот.

Уленшпигел почна да се вмъква между валонците и фламандците като свой човек, но опипваше писмата под куртката си.

Момичетата му викаха:

— Поклоннико, хубавецо поклонник, ела да ни покажеш мъжката си сила.

Уленшпигел се приближаваше до тях и казваше скромно:

— Сестри во Христе, не се подигравайте с бедния поклонник, който ходи през планини и долини да проповядва на войскарите светата вяра.

И поглъщаше с очи техните прелести.

Но леките момичета надничаха между завеските на каруците с живите си лица и думаха:

— Ти си много млад, за да проповядваш на войскарите. Качи се при нас, ние ще те научим на по-сладки приказки.

Уленшпигел на драго сърце щеше да ги послуша, но не смееше заради писмата; две от момичетата бяха подали вече от колата закръглените си бели ръце и се опитваха да го издърпат при тях, но ревнивият им сержант каза на Уленшпигел:

— Махай се или ще те насека на парчета.

И Уленшпигел се отдалечи, като гледаше изпод вежди свежите момичета, позлатени от слънцето, което блестеше отгоре.

Стигнаха до Берхем. Филип дьо Лануа^[2], владетел на Бовоар и началник на фламандците, заповяда да спрат за почивка.

На това място имаше един средно висок дъб, клоните на който бяха окастрени, освен един дебел клон, отрязан наполовина — на него миналия месец бяха обесили един анабаптист.

Войниците спряха, лавкаджиите отидоха при тях да им продават хляб, вино, бира и най-различни меса. А на момичетата продаваха захар, курабии, бадеми, сладкиши. Като видя това, Уленшпигел усети още по-голям глад.

Изведнъж той се покатери като маймуна на дървото, възседна дебелия клон, който беше седем стъпки над земята, и почна да се шиба с един камшик, а в това време войниците и момичетата се събраха в кръг около него.

— В името на отца и сина и светаго духа — рече той — амин. Писано е: „Който дава на сиромасите, заема на бога.“ Войници и вие хубави дами, прелестни любовни приятелки на тези храбри воини, заемете на бога, искам да кажа, дайте на мене хляб, месо, вино, бира, ако обичате, сладкиши, ако ви се иска, и бог, който е богат, ще ви върне това в купища жълтунки, в потоци сладко вино, в планини кристална захар, в мляко с ориз, което ще ядете в рая със сребърни лъжици.

И продължи жално:

— Не виждате ли с какви страшни мъки се опитвам да изколя прошка за греха си? Няма ли да облекчите лютата болка от тоя камшик, който наранява и окървавява гърба ми?

— Кой е този побъркан? — питаха се войниците.

Приятели — отговори Уленшпигел, — аз не съм побъркан, а разкаян грешник и гладен човек, защото, докато моят дух плаче заради греховете ми, стомахът ми плаче от липса на месо. Добри войскари и вие хубави девойки, виждам между вас тлъста шунка, гъска, наденици, вино, бира, сладкиши. Няма ли да дадете нещо на поклонника?

— Ще дадем, ще дадем — казаха фламандските войници, — проповедникът има добро лице.

И всички почнаха да му хвърлят храна, както се хвърлят топки. Уленшпигел, възседнал клона, не преставаше да говори и да яде.

— Гладът — каза той — прави човека жесток и неспособен за молитва, ала шунката тутакси премахва лошото настроение.

— Внимавай, смахната главо! — рече един сержант и му хвърли бутилка, пълна до половина.

Уленшпигел улови бутилката във въздуха, сръбна няколко малки глътки и рече:

— Ако големият страшен глад се отразява зле върху клетото човешко тяло, има и друго нещо, също така опасно: тревогата на бедния поклонник, комуто щедрите войскари дават кой къс шунка, кой бутилка бира. Защото поклонникът обикновено е много въздържан и ако пие, след като в стомаха си има толкова слаба храна, веднага би се опил.

И както приказваше, хвана във въздуха една кълка от гъска, която му бяха хвърлили.

— Това е просто чудо — рече той — да ловиш във въздуха риба от ливадите. Но тя изчезна вече заедно с кокала. Има ли нещо по-жадно от сухия пясък? Да, безплодна жена и гладен стомах.

Изведнъж той усети, че го мушна в задника върхът на една алебарда и чу един знаменосец, който му казваше:

— Не обичат ли вече поклонниците задушен овнешки бут?

Уленшпигел видя набучен на алебардата голям кокал заедно с месото от задушен овнешки бут. Той го взе и каза:

— Предпочитам това между зъбите ми, отколкото алебардата под куртката. Състрадателно войниче, от кокала ще направя флейта, за да ти изсвиря хвалебна песен! Но — каза той, като ръфаше месото по кокала — какво е обяд без десерт, какво е тоя кокал, колкото и да е сочен, ако след него поклонникът не види да се покаже благословеното личице на някой сладкиш?

Като каза това, той посегна към лицето си, защото момичетата хвърлиха два сладкиша и единият го удари по окото, а другият — по бузата. Момичетата се разсмяха, а Уленшпигел отговори:

— Много ви благодаря, мили девойчета, че ме целувате със сладки.

Но сладките бяха паднали на земята.

Изведнъж барабаните забиха, флейтите засвириха и войниците тръгнаха.

Господин дьо Бовоар каза на Уленшпигел да слезе от дървото и да върви отстрани на войската, а на Уленшпигел се искаше да бъде на сто левги далеч, тъй като от думите на някои войници с кисели лица бе подушил, че им се виждаше подозрителен, те скоро можеха да го сметнат за шпионин, можеха да го претърсят и ако намереха писмата — да го обесят.

Затова той нарочно падна в канавката и извика:

— Съжалете се, господа войници, кракът ми се счупи, не мога да вървя повече, позволете ми да се кача в каруцата на момичетата.

Но той знаеше, че ревнивият съдържател на публичен дом няма да позволи това.

Момичетата викаха от колата:

— Ела, ела при нас, мили поклоннико. Ние ще те обичаме, ще те галим, ще те угостим и изцерим за един ден.

— Зная — каза той, — женските ръце са небесен балсам за всички рани.

Ала ревнивият сержант каза на господин дьо Ламот:

— Уважаеми господине, струва ми се, че тоя поклонник се подиграва с нас; казва, че си счупил крака, за да може да се качи в колата на момичетата. Заповядайте да го оставят на пътя.

— Добре — отговори господин дьо Ламот.

И оставиха Уленшпигел в канавката.

Никои войници повярваха, че той наистина си е счупил крака и се ядосаха, защото губеха един весел спътник. Те му оставиха за два дни месо и вино. Момичетата искаха да му помогнат с нещо, но като не можеха, хвърлиха му всичките курабии, които им бяха останали.

Щом войската се отдалечи, Уленшпигел хукна из полето в своето облекло на поклонник, купи един кон и през знайни и незнайни пътеки се втурна като вятър в Боа льо Дюк.

Когато чуха, че идат господата дьо Бовоар и дьо Ламот, осемстотин жители на града се въоръжиха, избраха си началници и изпратиха Уленшпигел, преоблечен като въглищар, в Анверс, за да поиска помощ от херкулеса-гуляйджия, Бредероде.

И войниците на господата дьо Ламот и дьо Бовоар не можаха да влязат в Боа льо Дюк, защото тоя бдителен град беше готов да се защищава храбро.