Шарл дьо Костер
Тил Уленшпигел (134) (Легенда за героичните, весели и славни приключения на Уленшпигел и на Ламме Гудзак във Фландрия и другаде)

XXVIII

Привечер, след като оставиха магаретата си в Стокем, те влязоха в Анверс.

И Уленшпигел каза на Ламме:

— Ето го големия град, дето цял свят струпва своите съкровища: злато, сребро, подправки, позлатена кожа, гоблени, платна, кадифета — вълнени и копринени; бакла, грах, зърнени храни, месо и брашно, осолени кожи; вина от Лувен, от Намюр, от Люксембург, от Лиеж, от Брюксел и Аершот, вина от Булей, лозята на които са до портата дьо ла Плант на Намюр; рейнски, испански и португалски вина: сок от аершотски стафиди, наречен ландолиум; бургундски, малвазийски и много други вина. И кейовете са отрупани със стоки.

Тия богатства на земята и на човешкия труд привличат тук най-хубавите леки момичета.

— Ти се размечта каза Ламме.

Уленшпигел отговори:

— Ще намеря Седмината между тях. Каза ми се: „Сред разрушения, кръв и сълзи търси.“

А кой повече от леките момичета е причина за опропастяване? Нали при тях нещастните обезумели от любов мъже загубват хубавите си бляскави и звънки жълтици, своите скъпоценности, верижки, пръстени и си отиват без куртки, дрипави и голи, и боси, дори без долни дрехи, а пък момичетата се охранват от онова, което са отмъкнали? Де е червената и бистра кръв, която течеше в техните вени? Сега това е сок от праз. Или не се бият безмилостно с ножове, с мечове и със саби, за да се наслаждават на техните привлекателни и прелестни тела? Труповете — бледи и кървави, — които прибират после, са трупове на нещастници, обезумели от любов.

Когато бащата се сърди и седи мрачен на стола си, когато неговите бели коси стават още по-бели и по-твърди, когато от сухите му, изгаряни от мъка по изгубеното дете очи не могат да бликнат сълзи, когато мълчаливата и бледа като мъртвец майка плаче, сякаш не вижда в тоя свят нищо друго освен страдания — кой е причината за тези сълзи? Леките момичета, които обичат само себе си и парите и държат вързани за края на златния си колан хората, които мислят, работят и философствуват. Да, там са Седмината и ние, Ламме, ще отидем при момичетата. Може и жена ти да е там. И тогава с един куршум ще ударим два заека.

— Ще дойда — рече Ламме.

Това беше през юни, към края на лятото, когато слънцето зачервява вече листата на кестеновите дървета, когато птичетата пеят по дърветата и когато и най-малкото червейче шумоли от удоволствие, че му е толкова топло в тревата.

Ламме бродеше с наведена глава заедно с Уленшпигел из улиците на Анверс и мъкнеше тялото си като някаква къща.

— Ламме — рече Уленшпигел, — ти си обзет от тъга; но не знаеш ли, че няма нищо по-вредно за кожата? Ако продължаваш да тъгуваш, тя ще почне да окапва на ивици. А какво ще бъде, ако започнат да казват за тебе: Оскубания Ламме.

— Гладен съм — каза Ламме.

— Ела да ядем рече Уленшпигел.

И отидоха в кръчмата „Старите стъпала“, дето ядоха гозба от бъбреци и шкембе и пиха бира, колкото можеха да погълнат.

И Ламме спря да хленчи.

А Уленшпигел каза:

— Благословена да е хубавата бира, която озарява душата ти като слънце! Ти се смееш и подрусваш корема си. Колко ми е драго да те виждам така, танц на веселите черва!

— Синко — рече Ламме, — те биха се разиграли още повече, ако имах щастието да намеря жена си.

— Да идем да я търсим — каза Уленшпигел.

И стигнаха така до квартала край долния Еско.

— Погледни — каза Уленшпигел на Ламме — оная къщица, цялата от дърво, е хубави прозорци, изработени с резба и с малки стъкла; виж тия жълти завеси и червения фенер. Там, синко, зад четири бъчви с различна бира и амбуазко вино седи хубавата съдържателка, която е към петдесет, а може и повече години. Всяка година й прибавя по един нов пласт сланина. Върху една от бъчвите има запалена свещ, а на една греда на тавана е закачен фенер. Там е светло и тъмно: тъмното — за любов, светлото — за плащането.

— Тогава — рече Ламме — това е манастир на дяволски монахини, а съдържателката е игуменката им.

— Да — каза Уленшпигел, — тя именно води от името на господаря Велзевул по пътя на греха петнадесет хубави момичета, които живеят любовен живот; тя им дава подслон и храна, но им забранява да спят.

— Бил ли си вече в тоя манастир? — каза Ламме.

— Искам да потърся там жена ти. Ела.

— Не — рече Ламме. — Размислих и няма да вляза.

— Ще оставиш ли приятеля си сам да се излага на опасност сред тия астарти?

— Ами нека и той не отива — каза Ламме.

— Но ако трябва да отиде, за да намери Седмината и жена ти? — отвърна Уленшпигел.

— Предпочитам да спя — рече Ламме.

— Я ела — каза Уленшпигел, като отвори вратата и го блъсна пред себе си. — Ето я съдържателката зад бъчвите между две свещи: залата е грамадна, с таван от почернял дъб, с опушени греди. Наоколо навред пейки, маси с разклатени крака, отрупани с чаши, кани, канчета, потири, кърчази, шишета, бутилки и други съдове за питиета. В средата пак маси и столове, по които са наслагани женски наметки, позлатени колани, кадифени обувки, гайди, флейти и свирки. В ъгъла една стълба води за горния етаж. Един дребен оскубан гърбушко свири на клавесин^[1], поставен на стъклени крака, от което инструментът скрибучи. Танцувай, шишко. Петнадесет хубави леки момичета са насядали по маси и столове с преметнати или прострени, както им е хрумнало, нозе, наведени, изправени, облакътени, извърнати, легнали възнак или настрана, облечени в бяло, червено, с голи ръце и рамене, и гърди, открити до средата на тялото. Тук има най-различни: избирай! Светлината на свещите гали русите коси на някои от тях и оставя в сянка сините им очи, от които се вижда само блясъкът на някакъв влажен огън. Други, загледани в тавана, свирят на виола и пеят, въздишайки, някоя немска балада. Трети пък, закръглени, мургави, тлъсти, безсрамни, пият на един дъх потири амбуазко вино, показват пълните си ръце, голи до раменете, деколтираните си рокли, отдето се показват ябълките на гърдите им, и с пълна уста приказват без стеснение една след друга или всички заедно. Чуй ги:

— Не ни трябват днес пари! Днес ни трябва любов, любов по наш избор, любов на дете, на юноша, на всеки, когото си харесаме, без да плаща. — Нека ония, в които природата е вляла мъжка сила, за да станат самци, дойдат тук при нас от обич към бога и към нас. — Вчера бе ден, в който се плащаше, днес — в който се люби! Нека пие, който иска, от нашите устни: те са още влажни от бутилките. Вино и целувки — това е истинско пиршество! — По дяволите вдовиците, които спят сами! — Ние сме леки момичета! Днес е денят на любовта. Ние разтваряме прегръдки за младите, за силните и за красивите. Да пием! — Миличка, нали за любовната битка бие сърцето ти като тамбурин? Какво махало! Това е часовникът на целувките. Кога ще дойдат те с пълни сърца и празни кесии? Не подушват ли те радостните приключения? Каква е разликата между младия Голтак и господин маркграфа? Господинът плаща с флорини, а младият Голтак — с милувки. Да живее Голтака! Кой иска да разбуди гробищата?

Тъй казваха добрите, пламенните и веселите измежду момичетата, отдадени на любовен живот.

Но имаше и други с тесни лица, измършавели плещи, които бяха превърнали телата си в дюкянчета за спестяване и измъкваха лиар по лиар цената на своята изтощена плът. Те мърмореха:

— Много глупаво е да се отказваме от плащане в тоя уморителен занаят заради чудните прищевки на пощръклелите за мъже момичета. Ако те са побъркани, ние не сме и вместо на стари години да се влачим като тях оголели край пътищата, предпочитаме да ни плащат, щом се продаваме. — Да имат да вземат безплатно! Мъжете са грозни, миризливи, мърморковци, лакоми и пияници. Само те тикат нещастните жени към злото!

Но младите и хубавите не слушаха тия приказки и отдали се всецяло на своите наслади и пиенето, думаха:

— Чувате ли погребалния звън на църквата „Света Богородица“? Ние сме огън! Кой иска да разбуди гробищата?

Като видя толкова много жени, събрани на едно място, чернокоси и руси, млади и увехнали, Ламме се засрами; той наведе очи и извика:

— Уленшпигел, де си?

— Той се помина, приятелю — каза му една едра мома, като го улови за ръката.

— Помина ли се? — рече Ламме.

— Да — каза тя, — преди триста години заедно с Якобус дьо Костер от Маарланд^[2].

— Пуснете ме и недейте ме щипа — рече Ламме. — Уленшпигел, де си? Ела да избавиш приятеля си! Ако не ле пуснете, веднага си отивам.

— Няма да си отидеш — казаха те.

— Уленшпигел — рече жално Ламме, — де си, синко? Госпожо, не ми дърпайте тъй косата; това не е перука, уверявам ви. Помощ! Не смятате ли, че ушите ми са достатъчно червени и че не е нужно да ги търкате, за да се качва още кръв в тях? Тая пък непрекъснато ме щрака с пръст по носа. Боли! Ох, сега пък с какво ми търкат лицето? Огледало ли? Аз съм черен като уста на пещ. Ама ще кипна вече, ако не спрете; не е добре да измъчвате един нещастен човек. Пуснете ме! Колкото и да ме дърпате за гащите насам-нататък, на вси страни, и да ме блъскате като совалка, няма да станете от това по-дебели. Да, аз наистина ще кипна.

— Щял да кипне — думаха те насмешливо, — щял да кипне човечецът. По-добре се засмей и ни изпей една любовна песен.

— Ще ви изпея една за пердашенето, ако искате; но пуснете ме.

— Коя харесваш тук?

— Никоя: нито тебе, нито другите. Аз ще се оплача на началството и то ще заповяда да ви набият с камшик.

— Хайде де! — казваха те. — С камшик! А ако ние те целунем насила, преди да ни бият с камшик?

— Мене ли? — рече Ламме.

— Тебе! — казаха всичките.

И ето че всички хубави и грозни, свежи и увехнали, тъмнокоси и руси се нахвърлиха върху Ламме, подхвърлиха шапката му във въздуха, после и горната му дреха и почнаха да го галят, да го целуват по бузите, по носа, по стомаха, по гърба — и с все сила.

Седнала между свещите, съдържателката се смееше.

— Помощ! — викаше Ламме. — Помощ! Уленшпигел, измети тая сбирщина. Пуснете ме! Не ви ща целувките: аз съм женен, дявол да го вземе! И пазя всичко за жена си.

— Той бил женен! — казаха те. — Но май множко е за жена ти: мъж с такова едро тяло! Дай ни мъничко от него. Вярна жена е добро нещо, но верен мъж е скопен петел. Бог да ти е на помощ! Трябва да избереш една, защото инак ние ще те нашибаме с камшик.

— Не ща — каза Ламме.

— Избирай — рекоха те.

— Не — каза той.

— Не ме ли искаш? — каза едно хубаво русо момиче. — Виж, аз съм нежна и обичам ония, които ме обичат.

— Остави ме — рече Ламме.

— Не ме ли искаш? — каза едно прелестно момиче с черни коси, с тъмни очи и мургава кожа и със снага, изтънена от ангелите като на струг.

— Не обичам меден хляб — рече Ламме.

— А мене не искаш ли? — каза едно снажно момиче, което имаше чело почти цяло покрито с косми, сключени дебели вежди, големи влажни очи, устни, дебели като змиорки, но целите червени, червено лице, червена шия и рамене.

— Никак не обичам нажежени тухли — каза Ламие.

— Вземи мене — каза едно шестнадесетгодишно девойче с муцунка на катеричка.

— Никак не обичам лешникотрошачките — рече Ламме.

— Трябва да го нашибаме — казаха те. — С какво ли? С хубави камшици от сухи ремъци. Чудесно шибат. И най-твърдата кожа не устоява. Донесете десет. Камшици за коняри и магаретари.

— Помощ, Уленшпигел! — викаше Ламме.

Но Уленшпигел не отговаряше.

— Ти имаш зло сърце — рече Ламме, като търсеше с очи навред приятеля си.

Донесоха камшиците; две от момичетата се нагърбиха да свалят куртката на Ламме.

— Горко ми! — рече той. — С тия резливи камшици те ще смъкнат клетата ми масчица, която с такава мъка събрах. Но чуйте, безмилостни жени, моята масчица няма да ви послужи за нищо, дори за сосове.

Те отговориха:

— Ще направим от нея свещи. Не е лошо да ти е светло, без да плащаш! Която занапред каже, че от камшик се правят свещи, ще бъде сметната за луда, а ние ще я поддържаме до смърт и ще спечелим не един облог. Намокрете камшиците с оцет. Ето свалиха ти куртката. Камбаната на „Свети Яков“ звъни. Часът е девет. Ако не си още избрал, докле звънне последният удар, почваме да бием.

Изтръпнал, Ламме каза:

— Смилете се и ме пощадете, аз се клех във вярност на горката си жена и ще сдържа клетвата си, макар че тя ме заряза много подло. Уленшпигел, миличък, ела ми на помощ!

Но Уленшпигел не се появяваше.

— Вижте ме — рече Ламме на леките момичета, — вижте, аз съм коленичил пред вас. Има ли по-унизителна поза? Не говори ли това достатъчно, че почитам вашите чудни красоти, както почитам светиите? Блажен е нежененият, който може да се наслаждава на вашите чарове. Това сигурно е раят; но моля ви се, само не ме бийте.

Неочаквано съдържателната, която седеше между двете свещи, заговори със силен и заплашителен глас:

— Жени и момичета — рече тя, — кълна се в най-страшния дявол, че ако веднага не успеете със смях и нежности да вкарате в правия път, искам да кажа, във вашето легло тоя човек, ще повикам нощните пазачи и ще им кажа да нашибат всички ви с камшици вместо него. Вие не заслужавате името момичета за любов, ако напразно са ви дадени хитрият език, сладострастните ръце и пламтящите очи, с които прелъстявате мъжете, както правят женските светулки, светликът на които им служи само за тая цел. И вие ще бъдете безмилостно нашибани заради глупостта ви.

При тия думи момичетата се разтрепериха, а Ламме се зарадва.

— Е, женички — рече той, — какво ще разправяте сега за резливите ремъци на камшиците? Аз сам ще повикам стражата. Тя ще изпълни дълга си, а аз ще й помагам. Това ще бъде голямо удоволствие за мене.

Но ето че едно прелестно петнадесетгодишно девойче падна на колене пред Ламме и му каза:

— Господине, вижте колко смирено съм коленичила пред вас; ако не благоволите да изберете някоя от нас, мене ще ме бият заради вас, господине. И съдържателната ще ме затвори в отвратителен зимник под реката, дето по стените сълзи вода, и ще ми дават само черен хляб.

— Наистина ли ще я бият заради мене, госпожа съдържателко? — попита Ламме.

— До кръв — отговори тя.

Тогава Ламме погледна девойчето и каза:

— Виждам те свежа, благоуханна, с рамо, подало се от роклята като голямо листче на бяла роза. Аз не искам тая хубава кожа, под която тече такава млада кръв, да бъде измъчвана от камшика, нито тия светли от огъня на младостта очи да плачат от болка под ударите; нито пък твоето тяло, тяло на любовна вълшебница, да трепери от студа на тъмницата. И затова предпочитам да избера тебе, отколкото да зная, че са те били.

Девойчето го отведе. И той съгреши така, както през пелия си живот: от добро сърне.

През същото време Уленшпигел и едно снажно хубаво момиче, мургаво и с къдрави коси, бяха застанали един срещу друг. Тя го гледаше мълчаливо и с кокетство, но се правеше, че не иска да знае за него.

— Люби ме — рече той.

— Да те любя, значи, лудетино — каза тя, — само когато на тебе ти се иска?

Уленшпигел отговори:

— Птичето, което прехвръква над главата ти, пее своята песен и отлита. Такъв съм аз, миличка: искаш ли да пеем заедно?

— Да — рече тя, — песен на смеха и сълзите.

И се хвърли на шията на Уленшпигел.

Неочаквано, когато Уленшпигел и Ламме се топяха от удоволствие в прегръдките на миличките си, една весела дружина meesevangers, както наричат в Анверс ловците на синигери, нахлу в къщата под звуците на флейта и барабан, като се блъскаха един друг, като се натискаха, пееха, свиреха, викаха, виеха и крещяха. Те носеха кошчета и клетки, пълни със синигери, и бухалите, които им бяха помагали в лова, сега пулеха от светлината златистите си очи.

Птицеловците бяха десетина души, всичките зачервени и подути от вино и бира, с друсащи се глави и несигурни нозе, и кряскаха с такива прегракнали и накъсани гласове, че страхливите момичета ги помислиха за зверове в гора, а не за хора в къща.

Но тъй като момичетата продължаваха да приказват и поотделно, и всички заедно: „Избирам, когото обичам. — Отиваме при ония, които ни се харесват. Утре — на богатите с флорини! Днес — на богатите с любов!“ — птицеловците отговориха:

— Имаме и флорини, и любов — наши са, значи, момичетата. Който се откаже, е скопен петел. Те са синигери, ние сме ловци. Напред! Да живее Брабан, страната на добрия херцог!

Но жените се подсмиваха и думаха:

— Пфу, тия грозни мутри се готвят да ни глътнат! Но на свините не се дава шербет. Ние вземаме, когото си харесаме, вас не ви щем. Бъчви с дървено масло, чували сланина, тънки гвоздеи, ръждясали мечове, вие воните на пот и на кал. Пръждосвайте се оттук, вие и без наша помощ ще отидете в пъкъла.

А те казваха:

— Днес чужденките са много придирчиви. Преситени госпожи, вие можете да дадете и на нас онова, което продавате на всички.

Но жените отговориха:

— Утре ще бъдем робски послушни кучки и ще ви приемем. Днес сме свободни жени и не ви щем.

А мъжете изкряскаха:

— Стига приказки! Кой е жаден? Хайде да берем ябълки!

И щом казаха това, те се нахвърлиха върху жените, без да гледат на възраст и красота. Но момичетата твърдо стояха на своето и почнаха да им хвърлят по главите столове, кани, канчета, стомни, потири, шишета, бутилки, които валяха като градушка и ги раняваха, осакатяваха и ослепяваха.

Като чуха шума, Уленшпигел и Ламме оставиха горе на стълбата разтрепераните си приятелки и дойдоха. Когато Уленшпигел видя как тия мъже удряха жените, взе от двора една метла, остави й само дръжката, даде друга на Ламме и почнаха безмилостно да бъхтят птицеловците.

Играта се видя опасна на пияниците, които бяха напердашени, и за миг те се спряха; от това се възползуваха веднага мършавите момичета, които искаха да се продават, а не безплатно да се отдават дори в тоя велик ден на доброволна любов, тъй както го иска Природата. Те се промъкваха като змии между ранените, галеха ги, превързваха раните им, пиха за тяхно здраве амбуазко вино и тъй хубаво очистиха кесиите им от флорини и други монети, че не им остана дори пукнат лиар. И когато удари камбаната за прибиране в къщи, те ги изпъдиха от дома, отдето Уленшпигел и Ламме бяха вече излезли.