Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Талисманът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Talisman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ТАЛИСМАНЪТ. 1993. Изд. Плеяда, София. Биб. Стивън Кинг, №10. Роман. Превод: от англ. Жана ДИМИТРОВА [The Talisman / Stephen KING & Peter STRAUB]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 670. Цена: 45.00 лв. ISBN: 954-409-013-0 (грешен)

 

През 2002 год. има преиздание в същия вид.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Талисманът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Талисманът
The Talisman
АвторСтивън Кинг
Питър Строб
Първо издание1983 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър фентъзи
Видроман
СледващаЧерният дом
ISBNISBN 0-670-69199-2

„Талисманът“ (на английски: The Talisman) е роман на ужасите от Стивън Кинг и Питър Строб.

Сюжет

Главният герой е момче, чиято майка е смъртно болна. Решено да я спаси, то тръгва да търси Талисмана — амулет със свръхестествени възможности. За да го намери, то трябва да премине през Териториите — странна местност, която се намира извън познатия ни свят. След премеждия, срещи с приятели и врагове то успява да постигне целта си.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

ГЛАВА ОСМА
Тунелът пред Оутли

1.

Шест дни по-късно Джек почти бе превъзмогнал отчаянието си. В края на първия ден от пътуването си имаше чувството, че е преминал от детството през юношеството направо в зрялата възраст. Откакто бе отворил очи на западния бряг на реката, не беше се връщал в Териториите, но имаше своите разумни доводи, с които оправдаваше по-бавното си придвижване, като си казваше, че пести сока на Спийди за по-наложителни случаи.

Освен това не бе ли му казал Спийди да се придържа главно към пътищата в този свят? Просто следване на препоръките, друже.

Когато слънцето грееше и колите го отнасяха на петдесет-шестдесет километра на запад, а стомахът му бе пълен, Териториите му се струваха невероятно далечни и напълно измислени, приличаха на филм, започнал да избледнява в спомените му, на временна измислица. Понякога, когато Джек се облягаше на седалката в колата на някой учител и отговаряше на обичайните въпроси за историята си, той наистина забравяше. Териториите го оставяха и той ставаше отново, или почти, момчето от началото на лятото.

Особено по големите магистрали, когато поредната кола го стоварваше близо до някое разклонение, той виждаше как следващата намалява само десет-петнадесет минути, след като е размахал палец във въздуха. Вече беше някъде близо до Батавия, в западната част на щата Ню Йорк, вървеше отстрани на резервната лента на Е-90 и отново размахваше палец, за да продължи към Бъфало и оттам да се насочи на юг.

„Въпросът е — мислеше си Джек — човек първо да открие най-добрия начин за осъществяването на нещо и после само да го извърши.“ Ранд Макнали и историята му го бяха довели толкова далеч. Сега имаше нужда само от достатъчно късмет, за да попадне на шофьор, който пътува чак до Чикаго или Денвър (или направо Лос Анжелос, ако ще мечтаем за късмет, Джеки, момчето ми) и нямаше да има пречки да тръгне обратно още преди средата на октомври.

Беше почернял от слънцето, в джоба му кротуваха петнадесетте долара от последната му работа — миене на чинии в закусвалнята „Златната лъжица“ в Обърн, а мускулите му бяха поиздути и позаякнали. Въпреки че понякога му се плачеше,не беше се отдавал на сълзите си след първата нещастна нощ. Просто се владееше, това бе разликата. Сега, когато знаеше как да постъпва, когато така старателно си беше изработил план, той сам насочваше събитията и му се струваше, че вече вижда края на пътуването си, макар и не в непосредствено бъдеще. Ако се придвижва предимно в този свят, както му бе казал Спийди, би могъл да пътува толкова бързо, колкото трябва, и да се върне в Ню Хампшир с талисмана съвсем навреме. Щеше да успее и освен това щеше да има много по-малко проблеми, отколкото бе очаквал.

Поне така си мислеше Джек Сойер с присвити от слънцето очи, когато прашният син форд отби встрани и го изчака да притича до него. „Четиридесет-петдесет километра“ — каза си той наум. Представи си страницата от атласа на Ранд Макнали, която бе разучавал сутринта, и реши да бъде Оутли. Звучеше загубено, малко и сигурно. Той беше на път към целта си и нищо не можеше да го отклони.

2.

Джек се наведе и погледна през прозореца, преди да отвори вратата на форда. Дебели албуми с мостри и купчини рекламни брошури лежаха в безпорядък на задната седалка, две обемисти пътни чанти заемаха предната. Закръгленият чернокос мъж, който сякаш имитираше стойката на Джек, докато се навеждаше да надзърне през отворения прозорец към момчето, беше търговски пътник. Сакото на синия му костюм висеше на закачалката зад него, вратовръзката му бе разхлабена, ръкавите му — навити. Около четиридесетгодишен търговски пътник, комфортно обикалящ с колата си своя периметър. Сигурно обичаше да бъбри като всички търговци. Мъжът му се усмихна и една по една прехвърли обемистите чанти през облегалката върху отрупаните отзад книжа.

— Да направим малко място — каза той.

Джек знаеше, че първият въпрос на мъжа ще бъде защо не е на училище.

Отвори вратата, благодари и се намести вътре.

— Надалеч ли отиваш? — попита търговският пътник, погледна в огледалото за обратно виждане, включи на скорост и потегли.

— До Оутли — отвърна Джек. — Мисля, че е на около четиридесет километра оттук.

— Май се подмазваш на географията, а? — рече мъжът. — Оутли е поне на седемдесет километра. — Изви глава, за да погледне момчето и го изненада с намигване. — Не че е престъпление, ама мразя хлапетии да пътуват на автостоп. Затова видя ли ги, веднага ги качвам. Поне знам, че при мен са на сигурно място. Няма задявки, няма туй-онуй. Разбираш какво имам предвид, нали? Твърде много идиоти се навъдиха напоследък, дечко. Четеш ли вестници? Не говоря празни приказки. Като нищо може да си изгори човек!

— Сигурно сте прав — отвърна Джек, — но аз се опитвам да бъда много внимателен.

— Тук наблизо живееш, а?

Мъжът продължаваше да го наблюдава, като хвърляше от време на време бързи погледи на пътя пред колата и Джек отчаяно затърси в паметта си името на някой град назад по шосето.

— В Палмира. От Палмира съм.

— Доста приятно старо градче — кимна търговецът и съсредоточи вниманието си върху шосето. Джек се отпусна в кадифената мекота на седалката, но накрая мъжът все пак добави: — Предполагам, че не си се чупил от училище.

И отново както винаги дойде време за историята.

Бе я разказвал толкова често, като променяше единствено имената на градовете, докато се движеше на запад, че тя сама се заизлива от устата му.

— Не, господине. Просто трябва да отида до Оутли, за да поживея известно време при леля Хелън. Хелън Вон. Тя е учителка. Татко почина миналата зима, разбирате ли, и животът ни стана доста труден. А преди две седмици кашлицата на майка ми се влоши и тя хич няма сили дори да се качи сама по стълбите и докторът каза, че трябва да лежи дълго, за да се излекува, и тогава тя помоли сестра си, ако може, да ме вземе при себе си. Тя, нали ви казах, е учителка и предполагам, че със сигурност ще уреди да уча в Оутли. Леля Хелън няма да разреши едно дете да кръшка от училище, можете да бъдете сигурен.

— Значи майка ти ти е казала да изминеш целия път от Палмира до Оутли на стоп, така ли? — попита мъжът.

— О, не, не. И през ум не й е минало. Не, тя ми даде пари за автобуса, ама аз реших да ги спестя. Сигурно дълго време няма да получа пари от къщи, а и леля Хелън не е от много заможните. Мама сигурно ще се ядоса, ако разбере, че размахвам палец по пътищата. Но на мен автобусът ми се стори чиста разсипия на пари. Искам да кажа, че пет долара са си пет долара и защо да ги давам на някакъв си шофьор.

— И колко време мислиш, че ще останеш в Оутли? — попита мъжът и го погледна под око.

— Трудно е да се каже. Все се надявам мама да се оправи бързо.

— Е, по-добре не се връщай на автостоп.

— Вече нямаме кола — въздъхна Джек, който бе започнал да се забавлява и реши да разшири историята. — Може ли да ви го побере главата? Да се промъкнат посред нощ и да я отмъкнат! Мръсни страхливци! Знаели са, че по това време всички спят. Просто се появяват посред нощ и свиват колата направо от гаража. Господине, щях да се бия за тази кола. И не за да мога да се возя с нея до къщата на леля ми. Не! Но когато мама отива на лекар, тя трябва да се смъква пеша по хълма и да върви още половин километър, за да се добере до автобусната спирка. Не трябваше да го правят, нали? Не биваше да се промъкват, за да откраднат собствената ни кола! Веднага щом можехме, щяхме да подновим вноските. Вие не бихте ли нарекли това кражба?

— Ами ако се случи на мен, сигурно бих — отвърна мъжът. — Е, надявам се, че майка ти скоро ще се оправи.

— И аз — съвсем честно добави Джек.

И тъкмо тогава започнаха да се появяват знаците за разклонението към Оутли. Търговският пътник спря в страничната лента непосредствено след отбивката, усмихна се и каза:

— На добър час, момче.

Джек кимна и отвори вратата.

— Надявам се престоят ти в Оутли да бъде кратък във всеки случай.

Джек учудено го погледна.

— Е, нали познаваш градчето?

— Съвсем малко. Всъщност почти не.

— Жалко. То е едно от градчетата, дето ядат каквото блъснат по пътя. Кръвожадно, общо взето. Първо изпият бирата, после изядат и чашата. Нещо такова, разбираш ли.

— Благодаря за предупреждението — каза Джек и слезе от колата.

Търговският пътник махна и подкара форда. След миг колата беше само тъмна сянка, забързана към ниското оранжево слънце.

3.

Километър или повече пътят се виеше през равен, еднообразен пейзаж. Далеч в полето Джек забеляза малки двуетажни дървени къщи, накацали по синорите. Нивите бяха кафяви и голи и къщите не изглеждаха като ферми. Далеч една от друга, те сякаш надзираваха пустите нивя в сивата, безмълвна тишина, нарушавана единствено от движението по шосе Е-90. Не се чуваше мучене на крави, не цвилеха коне, нямаше нито животни, нито характерните за фермите допълнителни постройки. Пред една от къщичките клечаха половин дузина разглобени, ръждясали коли. Това бяха домове на хора, които толкова категорично не харесваха себеподобните си, че даже Оутли им се струваше пренаселен. Безлюдните ниви им служеха за ров, ограждащ олющените им дървени замъци.

Най-сетне стигна до някакъв кръстопът, който приличаше на кръстопът в рисувано филмче — два тесни, пусти пътя се разполовяваха в абсолютното нищо, за да продължат да се вият към подобно друго нищо. Джек бе започнал да изпитва съмнения относно чувството си за ориентация. Понамести раницата на гърба си и се приближи до високата ръждясала тръба, поддържаща черна, правоъгълна, също ръждясала табела с името на шосето. Дали не трябваше да завие наляво, вместо надясно, след отбивката? Знакът, сочещ пътя успореден на магистралата, гласеше "Шосе „Кучиград“. Кучиград ли? Джек погледна първо наляво, после надясно по шосето и видя само безкрайна равнина, ниви, обрасли с бурени, и черна асфалтова ивица. Неговата лична асфалтова ивица според табелата се наричаше „Фабрикаджийско шосе“. След около километър тя се вмъкваше в някакъв тунел, обрасъл с изкривени дървета и странно преплетен бръшлян. Бяла табела висеше в гъсталака от бръшлян и привидно се крепеше на него. Думите бяха твърде дребни, за да може да ги прочете. Джек бръкна в десния си джоб и стисна монетата, която му бе дал капитан Фарън.

Стомахът му се обади. Скоро щеше да има нужда от обяд, така че трябваше да се измита оттук и да намери град, където би могъл да припечели за храната си. Нека бъде Фабрикаджийското шосе. Поне можеше да продължи още по-нататък, за да види какво има от другата страна на тунела. Джек тръгна и с всяка крачка тъмният отвор между дърветата се уголемяваше.

Студен, влажен и миришещ на тухлен прах и свлечена пръст, тунелът сякаш го погълна и се стесни около него. За миг се уплаши, че тунелът води под земята — никаква светлинка отпред не показваше края му, но после осъзна, че асфалтът под краката му не е наклонен. Спомни си, че на входа бе видял знак, препоръчващ да се включат фаровете. Блъсна се в тухлената стена и върху ръцете му се посипа мазилка. „Фарове“ — промърмори си той и съжали, че няма един, за да го включи. После разсъди, че тунелът сигурно завива някъде напред, а той просто предпазливо, бавно и внимателно се е движил право срещу стената като слепец с протегнати напред ръце. Продължи пипнешком покрай стената. Когато койотът в анимационните филмчета прави нещо подобно, обикновено завършва под предните колела на някой камион.

Нещо изшумка по асфалта и Джек се смрази.

„Плъх — помисли си той — или зайче, решило да скъси разстоянието между нивите. Но звукът май загатна за нещо по-голямо.“

Отново го чу далеч напред в тъмното и направи още една сляпа крачка. Изведнъж чу как някой пред него си поема дъх. Спря и се запита дали е животно. Стоеше с опрени във влажната тухлена стена пръсти и чакаше издишването. Не бе звучало като животно. Нито плъхът, нито заекът вдишват така дълбоко. Помръдна още няколко сантиметра. Почти не искаше да си признае, че каквото и да е това отпред, то го бе изплашило.

Отново замръзна, когато тих, стържещ звук, подобен на дрезгаво изхилване се разнесе в тъмнината. В следващия миг познат, но неопределим мирис — груб, силен и мускусен, се надигна към него от тунела.

Джек погледна назад през рамо. Входът вече се виждаше едва наполовина, другата част бе скрита от извивката на стената. Беше много далеч и изглеждаше голям колкото заешка дупка.

— Хей, какво има тук? — високо извика Джек. — Хей! Кой е тук с мен? Има ли някой?

Помисли, че чува някакъв шептеж дълбоко в тунела.

Напомни си, че не е в Териториите. В най-лошия случай можеше да стресне някое бездомно куче, дошло да подремне на хладно. Но пък щеше да спаси живота му като го събуди преди да го смаже кола.

— Хей, куче! — изкрещя той. — Куче!

Мигновено бе възнаграден от звука на лапи, топуркащи през тунела. Но… те отдалечаваха ли се, или се приближаваха? Не можеше да разбере това от мекото тап, тап, тап. После му хрумна, че може би шумът се приближава зад гърба му. Изви шия, погледна назад и откри, че се е отдалечил толкова, че вече не вижда и входа.

— Къде си, куче?

Нещо драсна земята само на крачка-две зад него. Джек отскочи напред и силно халоса рамото си в извитата стена.

В тъмнината почувствува някаква сянка, може би кучешка. Пристъпи напред и спря. Чувствуваше се толкова объркан, че за миг си въобрази, че отново е в Териториите. Тунелът бе пълен с мускусния, щипещ животински мирис и това, което се приближаваше към него, не беше куче.

Блъсна го вълна студен въздух, примесен с миризма на гранясало и алкохол.

За миг сякаш зърна увиснало в тъмнината лице. Лице, сякаш тлеещо със своя собствена болнава, бързогаснеща вътрешна светлина. Продълговато, измъчено лице, което би трябвало да е младежко, но не беше. Дъхът, излизащ от него, вонеше на пот, мазнотии и алкохол. Джек се прилепи към стената и вдигна юмруци, въпреки че лицето се стопи назад в тъмнината.

Обзет от ужас, си помисли, че чува как меки, бързи стъпки се приближават откъм изхода на тунела и бързо се обърна натам. Тъмнина. Тишина. Тунелът беше празен. Той мушна ръце под мишниците си и леко се отпусна назад към стената, докато раницата му опря в нея. След миг отново запристъпя с рамото напред.

Веднага щом излезе от тунела, Джек се обърна, за да го огледа. Никакво странно създание не се метна към него, не се чуваше никакъв звук. Пристъпи още три крачки, като продължаваше да се взира. И в този миг сърцето му сякаш спря. Две огромни оранжеви очи летяха срещу него, за секунда съкращаваха разстоянието наполовина. Не можеше да помръдне, краката му сякаш бяха забити в асфалта. Най-накрая инстинктивно протегна ръце, за да се предварди. Очите продължаваха да се приближават, изсвири клаксон. Секунди преди колата да изхвърчи от тунела и червендалестият мъж в нея да размаха юмрук, Джек се хвърли встрани.

— Копелеееее… — долетя от разкривената уста.

Джек се обърна все още замаян и видя, че колата лети надолу по хълма към градчето, което сигурно беше Оутли.

4.

Оутли бе разположен в продълговата падина и оскъдно се разпростираше върху две основни улици. Едната беше продължение на шосето и се гмурваше покрай огромна, опушена постройка („фабриката“ — помисли си Джек), разположена в средата на обширен паркинг, за да продължи след това покрай оградени парцели за продажба на употребявани коли (евтини марки), местенца за бърза закуска (Знаменитите цици на Америка), кегелбан с грамадна неонова реклама, няколко бакалници и бензиностанция. След всичко това улицата пресичаше петте или шест преки в търговската част на града — група овехтели двуетажни постройки с паркирани пред тях коли. Другата улица очевидно бе средище на най-важните къщи в Оутли — големи сгради с веранди и дълги, наклонени морави. Светофарът на кръстовището на двете основни улици примигваше с червеното си око в късния следобед. Друг светофар, може би осем пресечки по-надолу, редуваше трите си цвята пред висока, сивкава сграда с много прозорци, която приличаше на лудница, но сигурно беше училище. Между двете улици ветрилообразно се разстилаше бъркотия от къщурки, разнообразявана от постройки с неизвестно предназначение, оградени с висока телена мрежа. Много от прозорците на фабриката бяха счупени, а някои от прозорците в търговската част на града — заковани с дъски. Оградените бетонни дворове бяха осеяни с боклуци, виждаха се струпани купчини смет. Дори големите къщи изглеждаха занемарени с увисналите си веранди и избелели стени. Обитателите им явно бяха собствениците на парцелите за търгуване с употребявани коли, пълни с непродаваеми автомобили.

За миг Джек изпита желание да обърне гръб на Оутли и да продължи на стоп до Кучиград, където и да се намира той. Но това означаваше отново да мине през тунела. Някъде долу, в търговската част на града, изсвири клаксон и звукът, достигнал до момчето, бе пълен с неизразима самота и носталгия.

Джек се отпусна чак когато застана пред вратата на фабриката и остави тунела далеч зад гърба си. Почти една трета от прозорците по опушената тухлена фасада зееха счупени, а част от другите представляваха мрачни кафяви квадрати от картон. Миризмата на машинно масло, грес и пушещи ремъци се носеше на километри. Джек мушна ръце в джобовете си и бързо тръгна надолу по хълма към Оутли.

5.

Видян отблизо, градът изглеждаше още по-потискащ, отколкото от хълма. Търговците на коли висяха по прозорците на канторите си — бяха твърде отегчени, за да излязат навън. Обявите им се поклащаха дрипави и безрадостни, единственият оптимистичен надпис по напукания тротоар пред редиците коли: „Голям удар! Фантастична покупка! Колата на седмицата!“ — бе безнадеждно пожълтял. Върху много от обявите мастилото беше потекло размазано, сякаш ги бяха държали отвън на дъжда. По улиците почти не се движеха хора. Джек се насочи към центъра и видя, че някакъв старец с хлътнали бузи и посивяла кожа отчаяно се бори да качи празна количка от супермаркет на тротоара. Когато го доближи, старикът уплашено и враждебно запищя и разголи венци, черни като на язовец. Помисли си, че Джек иска да му открадне количката.

— Извинете! — каза Джек, а сърцето му отново заби като лудо.

Старецът се опитваше да обгърне собствеността си и да я защити, като през цялото време показваше почернелите си венци на своя враг.

— Извинете — повтори Джек. — Просто щях да…

Старецът отново изпищя пронизително и по сбръчканите му бузи се затъркаляха сълзи.

Джек забърза нататък.

Преди двадесет години, през шестдесетте, Оутли сигурно е просперирал. Относителната лъскавина на отсечката от шосето, водеща извън града, беше продукт на периода, когато търговията е вървяла, бензинът е бил евтин и никой не е подозирал съществуването на израза „ограничени доставки“, тъй като просто ги е имало в изобилие. Хората са влагали парите си в дребни предприятия и малки магазинчета и ако не са благоденствували, поне са държали главите си над водата. Кратката отсечка още носеше външните белези на някогашните надежди, но само няколко отегчени юноши седяха в малките ресторантчета и разсеяно смучеха кола, а зад твърде много от стъклените витрини на магазинчетата избелели афиши съобщаваха, че всичко се разпродава поради закриване. Джек не забеляза обяви за набиране на работници и продължи нататък.

Търговската част на Оутли разкриваше реалното положение на нещата под измамно веселите цветове, останали от шестдесетте. Докато Джек крачеше покрай овехтелите тухлени сгради, багажът му стана по-тежък, а краката му сякаш се наляха с олово. В края на краищата сигурно щеше да отиде до Кучиград, ако не бе толкова изморен и не трябваше да мине отново през тунела. Разбира се, сега той знаеше, че никакъв ръмжащ човек-вълк не се бе спотайвал в тъмнината. Никой не бе говорил с него в тунела. Просто Териториите го бяха разтърсили. Първо видът на кралицата и мъртвото момче със смазаното лице под каруцата. После Морган и дърветата. Но всичко това бе там, където подобни неща са възможни, а може би дори нормални. Тук нормалността не включваше подобни ефекти.

Джек стоеше пред голяма, мръсна витрина, над която едва се разчиташе излющеният надпис: „Склад за мебели“. Той огради с ръце очите си и надникна през стъклото. Върху обширния дървен под, на петнадесет стъпки навътре, самотно се мъдреха диван и кресло, покрити с по един бял чаршаф. Джек продължи покрай витрините. Чудеше се дали ще му се наложи да проси, за да се нахрани.

Малко по-надолу четирима мъже седяха в една кола пред закован с дъски магазин. След миг Джек забеляза, че колата е старо черно Де Сото без гуми. На предното й стъкло бе лепнато картонче с надпис: „Клуб на безоблачното време“. Мъжете вътре, двама отпред и двама отзад, играеха карти. Джек се приближи, надвеси се към предното дясно стъкло и каза:

— Извинете…

Най-близкият картоиграч му метна мътен сив поглед.

— Знаете ли къде…

— Изчезвай — сряза го мъжът. Гласът му сякаш не беше „на ти“ с речта, бе някак си кашест и флегматичен. Полуобърнатото му към Джек лице бе нашарено с дълбоки белези от пъпки и изглеждаше странно приплескано, сякаш някой бе стъпил върху него, когато е бил пеленаче.

— Просто питах дали не знаете къде бих могъл да намеря работа за няколко дни?

— Що не опиташ в Тексас — обади се мъжът на шофьорската седалка, а двамата отзад шумно си отвориха по една кутийка бира и поръсиха ръцете си и картите.

— Хлапе, казах ти да те няма! — изсъска сивоокият с плоското лице. — Изчезвай, преди лично да съм нашарил задника ти!

Джек разбра, че мъжът не се шегува. Помае ли се още миг-два, злобата му наистина ще прекипи и той като нищо ще изскочи от колата и безжалостно ще го наложи. После ще се върне в колата и ще си отвори нова бира, ще я гаврътне и ще пусне празната кутийка при останалите на пода. Джек отстъпи назад и мътното сиво око се отмести от него.

— Ами… ще опитам в Тексас — промърмори Джек и си тръгна. Стори му се, че вратата на старото Де Сото се отваря с трясък зад гърба му, но се сети, че това е само нова кутийка бира.

Пук! Пръс!

Джек вървеше.

Стигна до края на редицата къщи и се озова на втората главна улица на града. Отсреща се простираше пожълтяла ливада, пълна с избуяли бурени, между които надничаха статуйки на еленчета от фибростъкло. Безформена старица с мухобойка в ръка се взираше в него от люлката си на верандата.

Джек се обърна, за да избегне подозрителния й поглед, и видя пред себе си последната от безжизнените тухлени сгради от редицата, покрай която бе дошъл. Три бетонни стъпала водеха нагоре към подпряна, отворена врата. Над дългия тъмен прозорец с боя бе изписано: „При Ъпдайк“ и бе нарисувано буренце с бира. Зад мръсното стъкло проблясваше реклама на „Будвар“ — прочутата марка на Ческе Будейовице, а няколко педи по-надолу висеше жълто картонче и върху него на ръка бяха написани чудесните думи: „Търсим персонал“. Джек смъкна раницата от гърба си, взе я под мишница и изкачи стъпалата. За не повече от миг, докато прекрачваше от морната слънчева светлина в сумрака на кръчмата, го споходи чувството, че отново се мушва под гъстия, преплетен бръшлян и се вмъква в тунела на шосето към Оутли.