Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (15)

2.

Много дни по-късно, на доста километри западно от Ангола, един мъж на име Бъди Паркинс, който на излизане от Кембридж, Охайо, бе качил на стоп едно високо момче, което се представи като Луис Фарън, щеше да разпознае същото пропито от безпокойство изражение. Това хлапе, Луис Фарън, изглеждаше така, сякаш безпокойството бе пуснало корени върху лицето му завинаги. „Отпусни се, сине, отпусни се най-вече заради самия себе си“ — искаше да каже Бъди на момчето. Но то си имаше неприятности, достатъчни за десетима, ако се съди по историята му. Майка му болна, баща му — покойник, той самият — изпратен при някаква своя леля, учителка в Бъкай Лейк… имаше си Луис Фарън за какво да се тревожи. А и изглеждаше така, сякаш не бе виждал пет долара на куп още от миналата Коледа. Но все пак… Бъди, без да иска, си мислеше, че момчето се опитва да го преметне.

Първо. То не миришеше като градско момче, а по-скоро като човек, живеещ във ферма. Бъди Паркинс и братята му обработваха триста акра недалеч от Аманда, на около петдесет километра южно от Кълъмбъс, и Бъди знаеше, че не може да се излъже в това. Момчето миришеше като Кембридж, а Кембридж беше село. Бъди бе израсъл с миризмата на ферма, на селски двор, на тор и поникващо жито, на грах и парници и от неизпраните дрехи на момчето до него се излъчваха всичките му познати миризми.

Освен това самите дрехи. Бъди си мислеше, че госпожа Фарън би трябвало да е ужасно болна, за да изпрати сина си на път с джинси, просто вкоравени от мръсотия. Ами обувките! Та кецовете на Луис Фарън само дето не се бяха разпаднали на краката му, връзките им бяха снаждани безброй пъти, а самата гума — нацепена на сто места.

— Значи те взеха колата на баща ти, така ли, Луис? — попита Бъди.

— Точно както ви казах. Въшливите страхливци се промъкнаха посред нощ и я откраднаха направо от гаража. Мисля, че нямаха право да постъпват така. И то с хора, които работят с всички сили и които щяха да подновят вноските си, веднага щом могат. Прав съм, нали? И вие мислите като мен, нали?

Честното, загоряло от слънцето лице на момчето бе обърнато към него, сякаш това бе най-сериозният въпрос от оставката на Никсън насам и на Бъди инстинктивно му се искаше да се съгласи, добросърдечната категоричност на мнението на момчето, ухаещо на работа във ферма, просто предразполагаше към съгласие.

— Струва ми се, че всичко може да бъде разгледано от две страни — смънка Бъди Паркинс не особено радостно.

Момчето премигна, после изви глава и се втренчи в ширналия се пред тях път. И отново Бъди долови безпокойството му, тревожния облак, витаещ около момчето, и почти съжали, че не бе дал на Луис Фарън съгласието, от което той очевидно имаше нужда.

— Леля ти сигурно преподава в първоначалното училище в Бъкай Лейк — подметна Бъди, като се надяваше поне отчасти да разведри момчето, да го насочи към бъдещето, не към миналото.

— Да, господине, точно така. Тя работи в началното училище. Казва се Хелън Вон. — Изражението му не се промени.

Но Бъди отново бе чул, не че се имаше за някой нов Хенри Хигинс, професора от прочутия мюзикъл, но сега със сигурност разбра, че младият Луис Фарън не говори като човек, израсъл в Охайо. Гласът на хлапето звучеше съвсем различно, бе твърде стегнат и интонацията му се издигаше и снишаваше по странен начин. Гласът изобщо не бе на човек от Охайо. Със сигурност не бе на селянин от Охайо. Имаше акцент.

Или беше възможно едно момче от Кембридж, Охайо, да се научи да говори така? Съществуваше ли достатъчно смахната причина за подобно нещо? Бъди предполагаше, че съществува.

От друга страна, вестникът, който Луис Фарън стискаше под мишница, сякаш потвърждаваше най-лошите подозрения на Бъди Паркинс, че неговият благоуханен млад спътник е беглец и всичките му приказки са лъжи. Името на вестника, което Бъди можеше да прочете, без дори да извие глава, беше „Ангола Хералд“. Имаше една Ангола в Африка, към която много англичани се бяха втурнали като наемници, но в щата Ню Йорк, горе до езерото Ери, също имаше Ангола. Кадри от нея вървяха по новините неотдавна, но той не можеше да си спомни във връзка с какво.

— Може ли да ти задам един въпрос, Луис — каза Бъди и се прокашля.

— Разбира се — отвърна хлапето.

— Как така едно момче от малко градче, намиращо се на четирийсетия паралел, носи със себе си вестник от Ангола, Ню Йорк? Питам от чисто любопитство, синко, понеже разстоянието ми се струва дяволски голямо.

Момчето погледна към вестника, сгънат под мишницата му, и сякаш го притисна още по-силно, като че ли се страхуваше да не му избяга.

— О, намерих го тази сутрин.

— Хайде бе — възкликна Бъди.

— Да, господине. Беше захвърлен на пейката на една автобусна спирка.

— Ти си чакал автобус сутринта, така ли?

— Ами да. Преди да реша да спестя парите и да тръгна на стоп. Господин Паркинс, ако наистина можете да ме закарате до Зейнсвил, аз почти съм стигнал. Ще успея да се добера до къщата на леля още преди обяд.

— Аха — съгласи се Бъди и известно време неловко мълча. Най-накрая не издържа и като гледаше право пред себе си, много тихо попита:

— Синко, ти да не би да си избягал от вас?

Луис Фарън просто го смая. Той се усмихна. Не се ухили, не се изкиска, а наистина се усмихна, сякаш мислеше, че самата идея да избягаш от къщи е забавна. Тя някак си го зарадва. Момчето го погледна само частичка от секундата, след като самият той бе извил глава към него, и очите им се срещнаха.

Секунда, две, три… колкото и кратък да бе погледът им, Бъди Паркинс успя да забележи, че омърляното момче, седящо край него, е красиво. Самият той винаги се бе смятал за неспособен да употреби точно тази дума, за да опише човешко същество от мъжки пол, навършило девет месеца, но Луис Фарън наистина бе красавец. Избликналото му чувство за хумор моментално бе задушило безпокойствата и тревогите и от него към Бъди — петдесет и две годишен, баща на трима сина-юноши — се излъчваше пряма, искрена доброта, която сякаш бе само малко понащърбена от преждевременно натрупан и доста необичаен опит. Луис Фарън, дванадесетгодишен според собствените му думи, бе успял някак си да стигне по-далеч и да види повече от Бъди Паркинс и това, което бе видял и извършил, го бе превърнало в красавец.

— Не, не бягам от къщи, господин Паркинс — каза момчето.

После премигна, очите му отново се вглъбиха и загубиха блясъка си, светлината им угасна и хлапето се сгуши в седалката си. Вдигна коляно, опря го в предното табло и отново притисна вестника под мишницата си.

— Дано е така — въздъхна Бъди Паркинс и премести поглед към магистралата. Почувствува облекчение, без да бъде съвсем сигурен защо. — Може би наистина не бягаш, Луис, но май криеш нещо, а?

Момчето не отговори.

— Работил си в някаква ферма, нали?

Луис го погледна изненадан.

— Да. През последните три дни. Два долара на час.

„И майка ти от боледуване не намери време да изпере дрехите ти, преди да те изпрати при сестра си, така ли?“ — помисли си Бъди, но каза:

— Луис, иска ми се да се чувствуваш поканен и да си помислиш дали не искаш да погостуваш у нас. Не казвам, че бягаш от къщи или нещо такова, но ако ти си от околностите на Кембридж, аз ще изям без остатък цялата си разбрицана стара кола, барабар с гумите и всичко останало. Освен това самият аз имам три момчета и най-малкият, Били, е само три години по-голям от теб, така че ние чудесно знаем как да храним момчета у дома. Можеш да останеш колкото искаш, в зависимост от това на колко въпроса ще пожелаеш да отговориш. Предполагам, че ще ти ги задам, след като за пръв път разчупим хляба заедно.

Бъди потри чело с ръка и погледна към хлапето. Луис Фарън не изглеждаше като момче, склонно към откровения.

— Ще бъдеш добре дошъл, сине.

Усмихнат, Луис отвърна:

— Много мило от ваша страна, господин Паркинс, но аз наистина не мога да приема. Трябва да отида да видя… леля си в…

— Бъкай Лейк — добави Бъди.

Момчето преглътна и отново се втренчи напред.

— Ще ти помогна, ако искаш помощ — повтори Бъди.

Луис поглади почернялата си, мускулеста ръка.

— Това, че ме взехте, наистина е голяма помощ. Честно.

Десетина безмълвни минути по-късно Бъди наблюдаваше източената фигура на момчето, което с упорита стъпка слизаше надолу по шосето, свързващо магистралата със Зейнсвил. Еми сигурно щеше да го вземе за побъркан, ако го видеше да води вкъщи още едно гърло за хранене, някакво странно, мръсно хлапе. Но погледнеше ли момчето отблизо, поговореше ли веднъж с него, Еми веднага щеше да извади скъпите чаши и чинии, останали от майка й. Бъди Паркинс не вярваше, че в Бъкай Лейк действително живее жена на име Хелън Вон, нито пък беше сигурен, че мистериозният Луис Фарън изобщо има майка — момчето приличаше на кръгъл сирак, нагърбил се с непосилна задача. Бъди видя как то се скри зад завоя и продължи да гледа втренчено огромната жълто-виолетова светлинна реклама на халите долу в ниското.

За миг си помисли да изскочи от колата и да го настигне, да се опита да го върне обратно… и тогава изведнъж си спомни една многолюдна, задимена картина от новините в шест. Ангола, Ню Йорк. Някакво нещастие, твърде незначително, за да бъде показано повече от веднъж, се беше случило в Ангола, една от хилядите малки трагедии, с които изобилствува светът под потоците от новини. Всичко, което Бъди успя да извика в паметта си през този кратък миг, бе картината на железа и греди, посипали се като гигантски сламки върху премазани коли или щръкнали нагоре от някаква димяща дупка в земята — дупка, водеща може би направо в пъкъла. Бъди Паркинс погледна още веднъж празното място на пътя, където преди малко бе стояло момчето, после натисна съединителя и включи на първа.

3.

Паметта на Бъди Паркинс бе по-акуратна, отколкото смяташе самият той. Ако би могъл да види първата страница на „Ангола Хералд“, вестника, който загадъчният Луис Фарън така предпазливо и същевременно страхливо стискаше под мишницата си, той щеше да прочете следния текст:

СТРАННО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ УБИВА ПЕТИМА

от щатния репортер на „Хералд“ Джоузеф Гарджън

„Работата по «Рейнбърд Тауърс», замислена по проект като най-високата и най-луксозна жилищна сграда в Ангола и до чието завършване оставаха шест месеца, бе трагично прекратена вчера, когато безпрецедентен земен трус събори конструкцията на строежа и погреба много от работещите под развалините. От руините вече са извадени пет трупа, а телата на други двама работници още не са намерени, но се предполага, че те също са мъртви. И седмината загинали работеха като оксиженисти или строителни техници към фирмата, осъществяваща строежа, и в момента на нещастието са се намирали на върха на скелето.

Вчерашният трус е първото земетресение в историята на Ангола. Армин Ван Пелт от Геоложкия факултет на Ню Йоркския университет, с когото се свързахме вчера по телефона, определи фаталния трус като «сеизмичен мехур». Представители на Комисията по обществената безопасност продължават разследванията на…“

Загинали бяха Робърт Хайдъл — двадесет и три годишен, Томас Тилке — тридесет и четири годишен, Джеръм Уайлд — четиридесет и осем годишен, Майкъл Хейгън — двадесет и девет годишен, и Брус Дейви — тридесет и девет годишен. Продължаваха да се издирват телата на Арнолд Шулкамп, на петдесет и четири години, и Тиодор Размъсън, четиридесет и три годишен. Джек не трябваше дълго да гледа първата страница на вестника, за да запомни техните имена. Първото земетресение в историята на Ангола, Ню Йорк, се бе случило в деня, в който той се бе пренесъл от Западния път и се бе приземил в покрайнините на градчето. Част от Джек Сойер копнееше да може да отиде в къщата на едрия, сърдечен Бъди Паркинс, да вечеря около кухненската маса заедно със семейството му говеждо варено и сочен ябълков сладкиш, а след това да се мушне в леглото им за гости и да дръпне домашнотъканата завивка над главата си. И четири-пет дни да става единствено, за да отиде до масата. Но трудностите идваха оттам, че пред очите му беше отрупаната с ронливо сирене чамова маса, а зад нея в гигантския перваз на пода белееше изрязана една миша дупка, а през малките дупчици в джинсите на трите момчета на Паркинс се поклащаха тънки, дълги опашчици. Кой предизвиква промените, довели до смъртта на Джери Бледсоу, татко? Хайдъл, Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви; Шулкамп и Размъсън; Джери Бледсоу. Ужасни промени, татко. Джек знаеше кой ги предизвиква.

4.

Огромният жълто-виолетов надпис "Хали „Бъкай“ заплува пред Джек, когато той навлезе в последния завой на отсечката, свързваща магистралата с шосето към центъра на града, понесе се край рамото му и се появи от другата му страна и той видя, че е монтиран върху триножник от високи жълти стълбове в средата на паркинга пред халите. Самите хали представляваха футуристичен ансамбъл от боядисани в охра сгради, които сякаш нямаха прозорци. След секунда Джек осъзна, че халите са покрити и само създават илюзия за отделни постройки. Той пъхна ръка в джоба си и докосна стегнатото рулце от двадесет и три еднодоларови банкноти, които бяха цялото му земно богатство.

Под хладните слънчеви лъчи на ранния есенен следобед Джек тичешком прекоси улицата срещу паркинга.

Ако не бе разговорът му с Бъди Паркинс, той сигурно щеше да остане на магистралата, за да се опита да измине още петдесетина километра. През следващите два-три дни искаше да се добере до Илиной, където беше Ричард Слоут. Мисълта, че отново ще види приятеля си Ричард, го бе крепила през изтощителните дни на непрекъсната работа във фермата на Елбърт Паламаунтън. Представата за очилатия, сериозен Ричард Слоут, който зубри в стаята си в пансиона в Спрингфийлд, Илиной, го бе подхранвала не по-малко от щедрите порции на госпожа Паламаунтън. Джек продължаваше да копнее да види Ричард възможно най-скоро, но поканата на Бъди Паркинс някак си го бе разстроила. Той просто не беше в състояние веднага да се качи в следващата кола и да започне отново с историята си. („Във всеки случай — помисли си Джек — историята ми сякаш позагуби от силата си.“) Халите му предоставяха чудесна възможност да се помотае час-два, особено ако някъде вътре имаше и киносалон. Точно сега Джек с удоволствие би гледал дори най-тъпата, най-розовата любовна история, заснета някога на филмова лента.

А преди това, ако въобще имаше късмет да открие киносалон, трябваше да се погрижи за две неща, които непрекъснато отлагаше повече от седмица. Джек бе забелязал как Бъди Паркинс гледа окаяните му кецове. Те не само се бяха полуразпаднали на краката му и никак не приличаха на обувки за бягане, но и самите им подметки, някога пружиниращи и еластични, по мистериозен начин бяха станали твърди като асфалт. В дните, когато му се налагаше да изминава големи разстояния или да работи прав цял ден, краката му пареха от болка като изгорени.

Втората задача — да се обади на майка си, бе толкова обременена с вина и други страховити предчувствия, та на Джек чак не му се мислеше за нея. Изобщо не знаеше дали ще успее да сдържи сълзите си, когато чуе гласа й. Какво щеше да стане, ако усети, че е отслабнала, ако му се стори, че съвсем е останала без сили? Ще може ли наистина да продължи пътя си на запад, ако Лили дрезгаво го помоли да се върне в Ню Хампшир? И така, той дори не искаше да си признае, че ще позвъни на майка си. Съзнанието му изведнъж много ясно си представи редица телефонни автомати, строени под пластмасовите си похлупаци, и незабавно изтри образа им, сякаш Елрой или някое друго създание от Териториите би могло да изскочи от слушалката и да го сграбчи за гърлото.

Точно тогава три момичета, година или две по-големи от Джек, изхвърчаха от една лимузина, която безшумно се бе плъзнала през паркинга и бе спряла близо до главния вход на халите. За секунда му заприличаха на модели, непохватно представящи изкълчени пози на удоволствие и учудване. Когато сколасаха да заемат по-обикновени стойки, момичетата погледнаха с безразличие Джек и с вещина започнаха да привеждат косите си в ред. Уверените в превъзходството си малки принцеси изглеждаха дългокраки в опънатите по телата им дънки и когато се смееха, слагаха ръка пред устата си с жест, който предполагаше, че самият смях е смешен. Джек забави крачка и тръгна със скоростта на сомнамбул. Една от принцесите го погледна и промълви нещо на кестенявото момиче до себе си.

„Станал съм различен — помисли си Джек. — Вече не приличам на тях.“ Откритието го изпълни със самота.

Набито русо момче със синя дънкова жилетка без ръкави се смъкна от шофьорската седалка и събра момичетата около себе си просто като се престори, че не им обръща внимание. Момчето, което беше по-голямо и със сигурност играеше в университетския футболен отбор, хвърли един поглед към Джек и после преценяващо се загледа във фасадата на сградата.

— Тими! — повика го едно от момичетата, високо и кестеняво.

— Идвам — отвърна момъкът. — Просто се чудех какво ли така ужасно вони на лайна тук наоколо — добави той и възнагради девойките с високомерна усмивчица.

Кестенявото момиче презрително се ухили към Джек и се понесе по асфалта с приятелките си. Трите последваха арогантното тяло на Тими през стъклените врати.

Джек почака фигурите на Тими и ескорта му, които се виждаха през стъклото, да се смалят до размера на кукли надолу по алеята, преди да стъпи на плочката, която отваряше вратите.

Хладният въздух го прегърна.

От фонтан, чиято височина стигаше до втория етаж, струеше вода и се стичаше в широк басейн, ограден с пейки. Открити магазини гледаха към фонтана и от двете нива. От боядисания в охра таван се разнасяше тиха музика, както и специфична бронзова светлина. Миризмата на пуканки, ударила Джек в носа в мига, в който стъклените врати се плъзнаха и се затвориха зад гърба му, на талази излизаше от античен фургон, боядисан в червено като пожарна кола и поставен вляво от фонтана на приземния етаж. Джек незабавно бе видял, че в халите няма киносалон. Тими и дългокраките му принцеси плуваха нагоре с ескалатора в дъното и според Джек възнамеряваха да се настанят в ресторанта, наречен „Капитанска маса“, на втория етаж. Джек отново бръкна в джоба си и докосна рулцето банкноти. Перцето за китара на Спийди и монетата на капитан Фарън кротуваха на дъното в компанията на шепа центове.

На приземния етаж, притиснат между щанд за пържени картофи и магазин за алкохолни напитки, който рекламираше щурото намаление на две марки уиски, някакъв магазин привлече Джек с дългия си тезгях, отрупан със спортни обувки. Служителят зад касата се наведе напред и с явното подозрение, че Джек може би ще се опита да открадне нещо, го загледа как рови и преобръща чифтовете. За Джек марките върху тезгяха бяха напълно непознати. Нямаше „Найк“ или „Пума“, а някакви неизвестни имена, пък и изложеното много повече приличаше на гуменки, отколкото на кецове или маратонки. Джек предположи, че и те не са лоши и ще му свършат работа.

Избра си най-евтините, от които в магазина имаха неговия номер — сини платненки с червени лентички отстрани. Никъде по тях не бе изписана марката им и те му изглеждаха по-незабележими от всички останали. На касата плати с шест смачкани еднодоларови банкноти и каза да не му ги увиват.

Седна на една от пейките пред високия фонтан и изхлузи разпарцаливените си кецове, без да си прави труд да ги развързва. Когато намъкна новите обувки, краката му с право въздъхнаха от благодарност. Стана от пейката и пусна старите отрепки във високото черно кошче за боклук с бял надпис: „Не бъдете замърсители!“, под който с по-дребни букви пишеше: „Земята е нашият единствен дом“.

След това безцелно започна да се движи насам-натам и да търси телефони. Пред фургона с пуканките се раздели с петдесет цента и му бе връчена фунийка топли пуканки, по които проблясваше мазнинка. Мъжът на средна възраст с мустаци на морж и тиранти, който му продаде пуканките, му каза, че телефонните автомати са на горния етаж, някъде около сладкарница „Тридесет и един вкуса“, и разсеяно посочи най-близкия ескалатор.

Джек си гребна от пуканките, пъхна ги в устата си и застана на стъпалото зад една двадесетгодишна мацка и някаква поувехнала дама, чийто ханш заемаше цялата ширина на ескалатора, но и двете бяха с панталони.

Ако Джек решеше да се пренесе от самите хали или даже от място на един-два километра от тях, щяха ли стените им да се разтреперят и таванът им да се сгромоляса, щяха ли да се разхвърчат тухли и греди, и високоговорители, и прожектори и да премачкат всички, достатъчно нещастни да се случат вътре? И щяха ли самоуверените принцеси и арогантният Тими и повечето от останалите да завършат земния си път с пукнати черепи и различни осакатявания и премазани гърди и… за секунда, точно преди да слезе от ескалатора, Джек видя как огромни гипсови късове, греди и железа политат от тавана, чу ужасния трясък на приземния етаж, чу виковете — те сякаш се носеха из въздуха.

Ангола. „Рейнбърд Тауърс“.

Джек усети, че дланите му се изпотяват, и ги изтри в джинсите си.

„Тридесет и един вкуса“ разпръсваше нажежена до бяло рекламна светлина вляво от него и когато се обърна нататък, видя, че от другата страна започва някакъв коридор. Стените и подът му бяха облицовани с лъскави кафяви плочки и още след първия завой Джек зърна три телефона, които наистина бяха под прозрачни пластмасови похлупаци. Срещу тях се намираха вратите на мъжката и женската тоалетни.

Под средния похлупак Джек набра нулата, после кода на града и номера на „Алхамбра“.

— За чия сметка? — попита телефонистката и Джек каза:

— Разговорът е за сметка на госпожа Сойер от апартамент с номера 407 и 408. Ще говори с Джек.

Телефонистката на хотела прие поръчката и гърдите му се стегнаха. Тя прехвърли разговора в апартамента и телефонът иззвъня веднъж, втори път, трети път.

После изведнъж майка му каза:

— Господи, детето ми, радвам се да те чуя. Делата ти на километри далеч от мама хич не са по вкуса на старица като мен. Някак си ми е празно, когато не се мотаеш наоколо, пък и няма кой да ми казва как да се оправям със сервитьорите.

— Бедата ти е, че си твърде изискана за повечето от тях — отвърна Джек и си помисли, че сигурно ще се разплаче от облекчение.

— Джеки, а ти добре ли си? Кажи ми истината!

— Да, мамо, добре съм. Наистина съм добре. Просто исках да се уверя, че ти… знаеш какво.

Слушалката изпука, изписука пискливо и се разнесе пращене на статично електричество, неприятно като скърцането на пясък под подметка.

— И аз съм добре — продължи Лили. — Доста. Поне не съм по-зле от преди, ако за това се тревожиш. Май ми се иска да знам къде си.

Джек се поколеба за миг и слушалката отново припука и изсъска.

— Сега съм в Охайо. Съвсем скоро ще видя Ричард.

— Кога ще се върнеш, Джеки?

— Не мога да кажа. Бих искал, но не знам.

— Не можеш да кажеш! Кълна се, че ако баща ти не бе ти измислил странното, глупаво име… и ако ме бе помолил да те пусна десет минути по-рано или десет минути по-късно…

Припукването заглуши гласа й и Джек си спомни как бе изглеждала в сладкарницата, колко изпита и отпаднала беше тогава и как я бе помислил за старица. Когато връзката се възобнови, той попита:

— Имаш ли неприятности с чичо Морган? Той безпокои ли те?

— Отпратих го оттук, след като добре го нарязах.

— Той е бил там, така ли? Идвал е при теб? Сега продължава ли да те тормози?

— Отървах се от Слоут на втория ден след твоето заминаване, дечко. Хич не си губи времето да се тревожиш заради него.

— А той каза ли къде отива? — попита Джек, но в мига, в който думите излязоха от устата му, телефонът изпращя така, сякаш искаше да пробие дупка в главата му. Джек се смръщи и отдръпна слушалката от ухото си. Ужасният виещ звук бе толкова силен, че ако някой се появеше по коридора, неминуемо щеше да го чуе.

— Мамо! — викна Джек и притисна слушалката към ухото си. Пращенето се засили, сякаш някое радио, което не е на станция, е усилено докрай.

Линията внезапно утихна. Джек разклати слушалката, после я притисна към ухото си, но чу единствено смълчаното черно присъствие на мъртъв въздух.

— Хей — викна той и раздруса вилката. Тишината сякаш се притискаше към ухото му.

И пак внезапно, сякаш неговото натискане на вилката бе помогнало, сигналът — като истински оазис на нормалност и подреденост — се върна. Джек прехвърли слушалката в лявата си ръка и с дясната бръкна в джоба за нова монета.

И както непохватно се туткаше, просто замръзна. Сигналът изведнъж изпълни всичко наоколо и той чу гласа на Морган Слоут да му говори така ясно, сякаш добрият стар чичо Морган стои до съседния телефон.

— Домъкни задника си обратно вкъщи, Джек. — Гласът режеше въздуха като скалпел. — Просто го домъкни, преди ние да направим това.

— Чакай — възкликна момчето, сякаш молеше за време. Всъщност то бе твърде ужасено и изобщо не усещаше какво говори.

— Не мога да чакам повече, пале такова. Та ти сега си убиец. Така е, нали? Убиец си и не чакай повече възможности от нас! Просто се вдигни и се дотътри обратно до загубения курорт в Ню Хампшир! Веднага! В противен случай ще се наложи да те върнем вкъщи в сандък.

Джек чу изтракването в слушалката. Изпусна я. Телефонът сякаш се затресе на стената и изведнъж се свлече, увисна и се заклати на снопчето жици, преди да тупне тежко на пода.

Вратата на мъжката тоалетна се отвори с трясък зад гърба на Джек и някакъв глас извика:

— Мама му стара!

Джек се обърна и видя късо подстриган младеж с бяла престилка и папийонка, продавач в някой от магазините най-вероятно.

— Не го направих нарочно — каза Джек. — Просто се случи.

— Мама му стара! — повтори онзи, опули се насреща му, понечи да затича, но само прокара ръце през косата си.

Джек гърбом заотстъпва по коридора. Когато почти бе слязъл с ескалатора, чу че онзи най-накрая започва да крещи:

— Господин Олафсън! Господин Олафсън! Телефонът, господин…

Джек затича.

Навън въздухът бе свеж, изненадващо влажен. Той замаян застана на тротоара и видя как някаква синьо-бяла полицейска кола завива към паркинга и се насочва към халите. Бе на около петстотин метра от главния вход. Джек се обърна и тръгна надолу по тротоара. Шестчленно семейство се мъчеше да измъкне огромен градински стол през следващия вход. Джек забави крачка, за да погледа как майката и бащата обръщат дългия стол насам, натам и по диагонал, а децата им се пречкат в желанието си да се наместят върху него или да им помогнат. Най-сетне, с кански усилия, столът бе измъкнат. Полицейската кола лениво обикаляше огромния паркинг.

Недалеч от вратата, през която неорганизираното семейство успя да измъкне стола си, върху дървена щайга седеше възрастен негър. В скута му се полюляваше китара. Когато го наближи, Джек забеляза металното канче до краката му. Лицето на негъра бе скрито зад огромни мръсни слънчеви очила и под периферията на петносана касторена шапка. Ръкавите на дънковото му яке бяха сбръчкани като кожата на някой слон.

Джек кривна към бордюра, за да го заобиколи, и забеляза белезникавото, провесено през врата му картонче. Приближи се малко и успя да прочете избелелия надпис, надраскан на ръка с големи разкривени букви:

СЛЯП ПО РОЖДЕНИЕ

СВИРИ ВСЯКАКВИ ПЕСНИ

БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ

Почти отминаваше, когато негърът, хванал очуканата стара китара, дрезгаво прошепна:

— О, йеее!