Стивън Кинг, Питър Строб
Талисманът (27)

2.

Джек беше твърде изплашен и възбуден, за да закусва, но си помисли, че ако не яде, току-виж привлякъл нечие внимание. Затова тъпчеше в устата си яйца и домати с вкус на стърготини. Успя да погълне даже едно тлъсто парче бекон.

Времето най-накрая се беше прояснило. Изминалата нощ се случи мразовита и камъните в Далечното поле сигурно щяха да приличат на буци сгурия, затънали във втвърдена пластмаса.

Чиниите бяха занесени в кухнята.

Разрешиха на момчетата да се върнат в салона, докато Съни Сингър, Хектор Баст и Анди Уоруик получат разпорежданията за деня.

Те седяха и зяпаха. Педърсън държеше нов брой на „Слънчевата светлина на Исус“, списанието, издавано от организацията на Гардънър, и мързеливо обръщаше страниците, като от време на време мяташе по някое око наоколо.

Вълк въпросително погледна към Джек. Той кимна. Вълк стана и тромаво се измъкна от стаята. Педърсън вдигна глава, видя го да прекосява коридора и да влиза в дългата тясна тоалетна отсреща, и продължи да прелиства страниците.

Джек преброи до шестдесет, после си наложи да преброи още веднъж. Това бяха двете най-дълги минути в живота му. Дяволски се страхуваше, че Съни и Хек ще се появят и ще наредят на момчетата да тръгват към камионите и искаше да отиде в тоалетната, преди това да се случи. Но Педърсън не беше глупав. Ако Джек последваше Вълк веднага, можеше да заподозре нещо.

Най-сетне се изправи и тръгна към вратата. Тя му се стори невероятно далече и натежалите му крака сякаш отказваха да го заведат по-близо. Всичко приличаше на някаква оптическа илюзия.

— Къде отиваш, сополанко? — попита Педърсън.

— В тоалетната — измрънка Джек. Езикът му бе пресъхнал. Той беше чувал, че устите на хората пресъхват от страх, ама чак езиците им?

— Те ще се качат всеки момент. — Педърсън кимна към стъпалата в края на коридора, водещи надолу към параклиса, студиото и кабинета на Гардънър. — По-добре постискай, тъкмо ще напоиш Далечното поле.

— Трябва да отида по голяма нужда — отчаяно каза Джек.

„Сигурно. А може би ти и тъпият ти приятел с кеф ще си направите по някоя чекия в началото на деня, колкото да живнете малко. Що ли не си седнеш?“

— Е, отивай тогава — ядосано се съгласи Педърсън. — Само не му бай твърде дълго.

Той отново се зае със списанието, а Джек прекоси коридора и влезе в тоалетната.

3.

Вълк бе сбъркал кабината. Големите му обувки се подаваха под една от вратите в средата на редицата. За двамата вътре бе твърде тясно и Джек ясно долавяше силната, животинска миризма на приятеля си.

— Добре. Сега да опитаме.

— Джек, страхувам се.

— Аз също се страхувам — отвърна той и треперливо се засмя.

— Как ще…

— Не знам. Подай ми ръцете си. — Това му се струваше добро начало.

Вълк пъхна косматите си длани, почти лапи, в ръцете на Джек и момчето усети, че те му преливат свръхестествена мощ. Значи Вълк не беше загубил силата си в края на краищата. Тя просто се бе скрила дълбоко под повърхността, както понякога пролетта се скрива и отстъпва мястото си на някаква свирепа горещина.

Джек затвори очи.

— Искам да се върнем обратно — каза той. — Искам да се върнем. Вълк, помогни ми.

— Ще го направя, ако мога. Правя го! Вълк!

— Тук и сега.

— Точно тук и сега!

Джек още по-силно стисна лапите-ръце. Замириса му на лизол. Чу, че някъде наблизо минава кола. После иззвъня телефон.

„Пия вълшебния сок. Пия го мислено, пия го точно тук и сега, усещам мириса му, виждам го, морав и гъст и нов, усещам вкуса му, чувствувам как гърлото ми се свива…“

Когато вкусът изпълни гърлото му, светът под тях и около тях се разлюля.

— Джеки, става! — извика Вълк и това го извади от състоянието на пълна концентрация и за миг той реши, че всичко е само измама на въображението, както когато човек се опитва да заспи като брои до хиляда… и светът отново спря. Миризмата на лизол се върна. Той смътно долови как нечий глас въпросително отговаря по телефона: „Да, здрасти, кой се обажда?“

„Няма значение. Не е измама, изобщо не е измама. Вълшебство е. Вълшебство е и съм го правил. Когато бях малък, го правех и мога да го направя отново. Спийди каза така и слепият певец също го каза. Вълшебният сок е в съзнанието ми…“

Той се съсредоточи с цялата си сила, с цялата си воля… и лекотата, с която се пренесоха, беше изумителна. Те бяха смаяни като човек, който се е приготвил да удари с юмрук гранит и да премаже всичките си кокалчета, а ръката му, без да срещне никакво съпротивление, хлътва в умело изрисувано папиемаше.

4.

Стоеше със затворени очи. Отначало му се стори, че подът започва да се изплъзва изпод краката му… и след това напълно изчезва.

„О, май падаме…“ — уплашено си помисли той.

Но не беше истинско падане, а само леко залитане. След миг той и Вълк стояха здраво на краката си, но не върху твърдите плочки на тоалетната, а върху суха земя.

Задушливата миризма на сяра се бореше за надмощие с вонята на изпражнения. Комбинацията беше нетърпима и Джек си помисли, че това е краят на всичките му надежди.

— Язон! Каква е тази миризма? — изохка Вълк. — О, Язон! Не мога да стоя тук, Джеки, не мога да стоя…

Джек отвори очи. В същия миг Вълк се измъкна от ръцете му и без да отваря очи, слепешката пристъпи напред. Момчето забеляза, че размъкнатите му панталони и карираната риза са се сменили с гащеризона, в който го бе видял за пръв път. Кръглите очила бяха изчезнали. И…

… и Вълк пристъпваше към края на някаква пропаст само на метър от тях.

— Вълк! — Той се хвърли към него и обви ръце около кръста му. — Вълк, спри!

— Не мога да стоя, Джеки — изстена той. — Това е вълча яма, една от преизподните, които направи Морган, о, знам, че Морган ги е направил, помирисвам го…

— Вълк, пред теб има урва, ще паднеш!

Вълк отвори очи и челюстта му увисна. Бе видял задимената бездна, която започваше досами краката им. Долу на дъното, в облачните й дълбини, като възпалено око намигаше червен огън.

— Преизподнята — изстена Вълк. — О, Джеки, това е преизподнята. Там долу са пещите на Черното сърце. Черното сърце в средата на света. Не мога да стоя, Джеки, там е най-лошото от всички лоши места.

Първата мисъл на Джек, докато той и Вълк стояха на ръба на пропастта и гледаха надолу към ада или към Черното сърце в средата на света, беше, че географията на Териториите и географията на Индиана не са еднакви. В дома „Слънчева светлина“ не съществуваше нищо, съответствуващо на тази урва, на тази страховита преизподня.

„Четири стъпки вдясно — премалял от ужас си помисли Джек, — само четири стъпки вдясно и щяхме да сме долу. Ами ако Вълк беше направил, както му казах…“

Ако Вълк не беше сбъркал, щяха да се пренесат от първата кабинка. И ако го бяха направили, щяха да се появят в Териториите точно отвъд ръба на пропастта.

Краката му се подкосиха и той отново се вкопчи в приятеля си, този път за подкрепа.

Вълк разсеяно го подхвана. Широко разтворените му очи пламтяха в оранжево. Лицето му бе разкривено от уплаха и страх.

— Това е преизподнята, Джеки.

Пропастта изглеждаше като огромната открита молибденова мина, която бе посетил с майка си, когато преди три зими почиваха в Колорадо. Бяха отишли във Вейл, за да карат ски, но един от дните се бе случил твърде студен и те се включиха в групата, която отиде на екскурзия с автобус до рудниците край градчето Сайдуиндър. „Стори ми се като същинска геена, Джеки — бе казала майка му на връщане, докато гледаше през заскреженото стъкло на автобуса с тъжно и умислено лице. — Бих искала да закрият всички подобни места, всички до едно! Те изтръгват от земята само огън и разруха. Наистина са като геена!“

Тъмни, задушливи струйки дим се надигаха откъм дъното на пропастта и се виеха над нея като лозници. Страните й бяха гъсто набраздени с жили от някакъв отровен зелен метал. Диаметърът й бе поне половин километър. Надолу водеше път, който като спирала се виеше по стръмните й стени. Джек видя, че по пътя и в двете посоки, надолу и нагоре, се тътрят някакви фигури.

Беше нещо като затвор, също както домът „Слънчева светлина“, и това бяха затворниците и техните тъмничари. Затворниците бяха голи и впрегнати по двама, теглеха колички, които приличаха на рикши, натоварени с огромни буци от зелената, мазна руда. Лицата им бяха разкривени от болка. Лицата им бяха покрити със сажди. По лицата им зееха дълбоки червени рани.

Пазачите се влачеха край тях и Джек, изтръпнал от ужас, забеляза, че те не бяха човешки същества, по никакъв начин не можеха да бъдат наречени хора. Те бяха изкривени и гърбави, имаха лапи вместо ръце и някакви стърчащи, изродести уши. „Знам какви са те — помисли си той. — Познах ги, те са онези кошмарни чудовища от катедралите във Франция. Мама имаше една книга и аз си мислех, че ще трябва да обходим цялата страна, за да ги разгледаме всичките, но после сънувах лош сън и се напишках в леглото и тя се отказа. Дали са ги взели оттук? Дали някой не ги е видял първо тук? Някой от Средновековието, който се е пренесъл, и като е попаднал на това място, си е помислил, че му се привижда самият ад?“

Но на Джек не му се привиждаше.

Чудовищата имаха камшици и въпреки тропота на колелетата и звука на разпукващите се от адската горещина скали, момчето ги чуваше как свистят. Докато гледаха, една от количките спря досами горния край на спиралния път. Хората, които я теглеха, останаха с наведени глави. Краката им трепереха от изтощение, сухожилията по вратовете им потръпваха.

Уродът, който ги пазеше, — някакво разкривено създание с набръчкани около краката панталони и валма твърда, щръкнала от оскъдната плът над изпъкналия му гръбнак козина — стовари камшика си първо върху единия, после върху другия. Високите му, пронизителни ругатни приличаха на нечленоразделен вой и сякаш пробиваха дупка в мозъка на Джек. Момчето видя, че камшикът завършва със същите метални топчета като онзи на Озмънд и преди да успее да мигне, ръката на единия от затворниците вече бе раздрана, а от врата на другия висяха ивици месо.

Двамата нещастници завиха от болка и се наведоха още повече, кръвта им изглеждаше почти черна в жълтеникавата мрачина. Създанието пищеше и крещеше и ломотеше нечленоразделно. Сивкавата му дясна ръка се извиваше, докато въртеше камшика над главите на робите. С последен, неистов напън те издърпаха количката на равното. Единият падна изтощен на колене, но количката продължи по инерция, блъсна го и той се просна по очи. Едно от колелетата мина през гърба му. Гръбнакът на поваления затворник изхрущя. Звукът прозвуча като изстрел на сигнален пистолет.

Пазачът-урод изкрещя от ярост, когато количката се разклати, преобърна се и товарът й се изсипа върху сухата, напукана земя. С две дълги крачки стигна до падналия нещастник и вдигна камшика си. И тогава умиращият човек обърна глава и погледна Джек Сойер в очите.

Беше Фърд Джанклоу.

Вълк също го позна.

Те се вкопчиха един в друг и се пренесоха обратно.

5.

Стояха в тясно, затворено помещение — една от кабинките на тоалетната — и Джек едва дишаше, понеже ръцете на Вълк бяха обвити около него в смазваща прегръдка. Единият му крак бе мокър. При пренасянето им обратно беше попаднал в тоалетната чиния. О, страхотно. „Подобно нещо не би могло да се случи на Конан Варварина“ — мрачно си помисли Джек.

— Не, Джек, не. Там е преизподнята, истинската преизподня, Джек, не…

— Тихо, Вълк! Тихо! Върнахме се!

— Не, не, н…

Вълк млъкна и бавно отвори очи.

— Върнали сме се, а?

— Сам виждаш, точно тук и сега, така че ме пусни, преди да ми счупиш ребрата. Освен това кракът ми е забит в проклетата…

Вратата, водеща към коридора, се отвори с трясък и жестоко се хлопна в облицованата с плочки стена.

След миг някой рязко дръпна вратата на кабинката. Анди Уоруик хвърли един поглед и яростно изсъска две презрителни думи:

— Шибани педерасти!

После сграбчи слисания Вълк за карираната риза и го издърпа навън. Панталонът на Вълк се закачи за металния похлупак на държателя за тоалетна хартия и изкърти от стената цялото приспособление. Частите му се разхвърчаха, ролката се търкулна и заразвива по пода. Уоруик яростно запрати Вълк към мивките, които бяха точно толкова високи, че да го джаснат в слабините. Вълк падна на пода и се загърчи от болка.

После се обърна към Джек, но на вратата на кабината вече бе цъфнал Съни Сингър — протегна се и хвана момчето за ризата.

— Я ела на… — започна Съни, но не успя да продължи. Откакто бяха доведени в този мрачен затвор, Съни Сингър бе като трън в очите на Джек. Съни Сингър с лукавото си, мургаво лице, което даваше мило и драго да изглежда точно като лицето на Сънлайт Гардънър (колкото се може по-скоро). Съни Сингър, който му бе измислил очарователния, гальовен прякор „сополанко“. Съни Сингър, чиято без съмнение беше идеята да се изпикаят в леглата им.

Джек замахна с дясната си ръка, но не в яростния стил на Хек Баст, а със силно, равно движение от лакътя. Юмрукът му цапна носа на Съни. Чу се силно изхрущяване. За миг Джек изпита задоволство, достигащо до върховно блаженство.

— Хак ти е! — извика той и измъкна крака си от клозета. Щастлива усмивка грейна върху лицето му, а мозъкът му изпрати послание на Вълк с цялата сила, на която бе способен.

„Добре се справяме, приятелю. Ти счупи ръката на едното копеле, а аз счупих носа на другото.“

Съни изпищя и залитна назад. Между пръстите му се лееше кръв.

Джек излезе от кабината със свити пред гърдите юмруци досущ като Джон Л. Съливан.

— Казах ти да внимаваш с мен, Съни. Сега ще те науча как се казва алилуя.

— Хек! — изпищя Сингър. — Анди! Кейси! Къде сте?

— Сега хубаво ли ти е, а, Съни? Хубаво ли ти е?

И тогава нещо, нещо като тарга с тухли, се стовари върху врата му и го запрати напред, точно в едно от огледалата над мивките, което, ако беше от стъкло, щеше да се счупи и лошо да го среже. Но огледалата тук бяха метални. В дома „Слънчева светлина“ не биваше да има самоубийства.

И въпреки че успя да протегне ръка и да посмекчи удара, Джек все пак се чувствуваше замаян, когато се обърна и видя Хек Баст да се хили насреща му. Очевидно той го бе ударил с гипсираната си дясна ръка.

И докато Джек гледаше гадната му, ухилена физиономия, изведнъж го връхлетя отвратително прозрение. „Това беше ти!“

— Дяволски ме заболя, ама да ти кажа, сополанко, струваше си — каза Хек и тръгна напред като придържаше гипсираната си дясна ръка с лявата.

„Ти беше! Ти стоеше над Фърд там, в другия свят, ти го преби до смърт с камшика си. Ти беше, ти беше страховитото, изродесто чудовище. Ти си неговият двойник!“

Ярост, гореща като изгарящ срам, разтърси момчето. То изчака Хек да се приближи, облегна се на мивката, хвана се за ръба й и изстреля крака напред. Ритникът му улучи Хек Баст точно в средата на гърдите и го запрати в отворената кабинка. Обувката, която на връщане в Индиана се бе приземила в тоалетната чиния, остави ясен, мокър отпечатък върху белия пуловер. Хек цопна в тоалетната и навири крака. Гипсът му изтрака в порцелана.

Другите вече тичаха насам. Вълк се опитваше да стане. Косата бе полепнала по лицето му. Съни тръгна към него, очевидно възнамеряваше да го бутне обратно.

— Само посмей да го докоснеш, Съни — спокойно каза Джек и онзи се сви и се отдръпна. Продължаваше да притиска с ръка кървящия си нос.

Джек хвана Вълк и му помогна да се изправи. Като насън забеляза, че приятелят му се е върнал по-космат от всякога. „Много му дойде. Цялото това напрежение се оказа непосилно за него. То предизвиква преждевременната му промяна. О, Господи, този ужас няма да свърши никога… никога… никога…“

Двамата с Вълк се отдръпнаха от останалите — Уоруик, Кейси, Педърсън, Пибоди, Сингър — в дъното на помещението. Хек излезе от кабината, в която го бе запратил ритникът на Джек, и момчето забеляза още нещо. Те се бяха пренесли от четвъртата кабина, а Хек Баст излезе от петата. Значи в другия свят бяха мръднали достатъчно, за да се озоват на връщане в друга кабина.

— Те се шибаха там вътре — извика Съни с приглушен носов глас. — Дебилът и хубавото момче! Уоруик и аз ги хванахме на калъп!

Гърбът на Джек опря в плочките. Нямаше къде да се бяга. Той пусна Вълк, който замаян се свлече, вдигна юмруци и каза:

— Хайде! Кой ще бъде пръв?

— Ти какво, всички ни ли ще приемеш, а? — попита Педърсън.

— Да, ако трябва — отвърна Джек. — А вие какво ще направите, ще ме разпънете заради Исус, така ли? Хайде, давайте!

По лицето на Педърсън пробяга безпокойство, лицето на Кейси се сгърчи от страх. Те спряха… те наистина спряха. Джек за миг изпита дива, глупава надежда. Момчетата го гледаха с безпокойството на хора, дебнещи бясно куче, което може да бъде застреляно… но което преди това току-виж успяло да ухапе някого.

— Отдръпнете се, момчета — нареди един силен, благ глас и те със светнали от облекчение лица с готовност сториха път на преподобния Гардънър. Преподобният Гардънър знаеше как да се справи с това.

Той се приближи към момчетата в ъгъла. Тази сутрин бе облечен в черни панталони и бяла атлазена риза с богати, набрани ръкави. В ръката си държеше черната кутийка със спринцовките.

Погледна ги и въздъхна.

— Джек, знаеш ли какво казва Библията за хомосексуалността?

Джек му се озъби.

Гардънър тъжно кимна, сякаш не бе и очаквал друго.

— Е, всички момчета са лоши. Това е аксиома.

Отвори кутийката. Спринцовката проблесна.

— Обаче аз смятам, че ти и твоят приятел се занимавате с нещо по-лошо дори от педерастията, дааа — продължи преподобният със своя благ, изпълнен със съжаление глас. — Ходите на места, които е по-добре да оставите за по-възрастните и по-свестните от вас.

Съни Сингър и Хектор Баст си размениха озадачен, изпълнен с безпокойство поглед.

— Мисля, че част от това зло… от тази перверзност… е по моя собствена вина. — Извади спринцовката, погледна я и след това измъкна някаква ампула. Подаде кутийката на Уоруик и напълни спринцовката. — Никога не съм вярвал в изповедта по принуда, но без изповед не може да има очистване на душата, а без очистване на душата злото продължава да расте. И въпреки че дълбоко съжалявам, смятам, че времето за питане свърши и дойде време да се заповядва в името на Бога. Педърсън, Пибоди, Уоруик, Кейси! Дръжте ги!

Момчетата се втурнаха напред като обучени кучета. Преди да му хванат ръцете, Джек успя да халоса Пибоди.

— Оставете ме да го ударя! — изкрещя Съни с новия си, приглушен глас и разбута с лакти останалите. Очите му блестяха от ярост. — Искам да го ударя!

— Не сега — каза Гардънър. — Може би по-късно. Ще се молим за това, нали, Съни?

— Н̀дааа. — Очите му трескаво горяха. — Цял ден бих се молил за това.

Като човек, който най-накрая се събужда след много дълъг сън, Вълк изръмжа и се огледа. Видя, че държат Джек, мерна спринцовката и отмахна ръката на Педърсън, която стискаше приятеля му, сякаш беше ръка на дете. Изненадващо силен рев изскочи от гърлото му.

— Не! Пуснете го!

Гардънър заобиколи и се приближи към гърба на Вълк с грациозна, танцова стъпка, която припомни на Джек как Озмънд се беше врътнал към коларя в калния двор на павилиона. Иглата се вдигна и се заби. Вълк се изви и изрева като ужилен… всъщност точно това му се бе случило. Замахна с ръка към спринцовката, но Гардънър ловко я предпази.

Момчетата, които досега гледаха по своя замаян, характерен за битието им в дома начин, започнаха да отстъпват към вратата. Изглеждаха разтревожени. Хич не им се искаше да попадат на пътя на огромния, глуповат Вълк, когато е толкова разярен.

— Пуснете го! Пуснете… го…

— Вълк!

— Джек… Джеки…

Вълк го гледаше с озадачени очи. Цветът им като в някакъв странен калейдоскоп се променяше от лешниково през оранжево в убиточервено. Той протегна косматите си ръце към Джек и тогава Хектор Баст се изстъпи зад него и с гипсираната си ръка го просна на пода.

— Вълк! Вълк! — извика Джек и яростно се втренчи в Баст. — Моли се да не си го убил, ти, кучи сине, понеже…

— Шшшт. Тихо, господин Джек Паркър — прошепна Гардънър в ухото му и момчето усети как иглата се заби в ръката му. — Сега покротувай, а ние ще пуснем малко слънчева светлина в душата ти. А след това ще видим дали ти харесва да теглиш натоварена количка нагоре по виещия се като спирала път. Можеш ли да кажеш „алилуя“?

Алилуя… алилуя… алилуя…

Думата продължи да го следва надолу по пътя на забравата.